Карин Фосум
Черни секунди (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

Дните минаваха толкова бавно.

Ида Юнер вдигна ръце и преброи на пръсти до десет. Имаше рожден ден на десети септември. Днес беше едва първи. Искаше да получи толкова много неща. Най-много от всичко — свой собствен домашен любимец. Нещо живо и топличко, което да си е само нейно. Ида имаше очарователно личице с големи кафяви очи. Телцето й беше крехко и фино, косата — гъста и къдрава. Беше живо и весело дете. Всичко у нея бе твърде хубаво. Така си мислеше майка й, най-вече, когато Ида излезеше от вкъщи и гърбът й се скриеше от поглед зад завоя. Твърде хубаво, за да е истина задълго.

Ида се метна на колелото си — чисто ново „Накамура“. Тъкмо тръгваше. Във всекидневната цареше пълен безпорядък, играчките и пластмасовите й фигурки бяха пръснати по дивана. Без нея щеше да е толкова пусто. След известно време един странен шум щеше да се процеди през стените и да изпълни цялата къща с усещане за безпокойство. Майката на Ида стоеше като на тръни. Ала знаеше, че не може да затвори дъщеря си вкъщи като птиче в кафез. Помаха й и се насили да се усмихне. Улиса се в домакински задачи. Прахосмукачката ще заглуши новопоявилия се шум. Ако хубаво се сгорещи и изпоти, ако се измори от тупане и чистене, лекият бодеж, който усещаше в гърдите всеки път, щом Ида излезе, ще изчезне. Погледна навън през прозореца. Колелото зави вляво. Ида се спускаше към центъра. Всичко беше наред, беше си сложила каската. Твърдата защитна обвивка около главата — истинска застраховка „Живот“. В джоба си носеше портмоне със зеброва шарка, в което имаше тридесет крони. Щяха да й стигнат за последния брой на „Уенди“ — списанието за коне. С рестото обикновено си купуваше дъвки „Бюг“. „Ще стигне до будката на Лайла за петнайсет минути — пресметна Хелга наум. — До седем без двайсет ще се е прибрала.“ Тя дори й отпусна десетина минути, в случай че срещне някого по пътя и се спре да поприказва. Докато чакаше, започна да разтребва. Събра картите и фигурките от дивана. Знаеше, че Ида я чува винаги и навсякъде. Беше се погрижила строгият й глас да се запечата в съзнанието й и постоянно да отеква в него като недвусмислено предупреждение. Усещаше вина — все едно се бе наложила над дъщеря си със сила, но същевременно не смееше да постъпи по друг начин. Точно този глас щеше да я спаси в деня, когато я застигне опасност.

Ида беше възпитано дете и никога не противоречеше на майка си, нито пък пренебрегваше дадените обещания. Но според стенния часовник във всекидневната часът бе почти седем, а нея още я нямаше. Хелга я полазиха тръпки. После нещо в стомаха я сви и неумолимо я затегли към прозореца, където без съмнение Ида щеше да се появи всеки момент на жълтото си колело. Червената каска ще заблести на слънцето. Гумите тихо ще изсвистят върху пясъчната алея. Може би и звънчето ще звънне: „ехо, прибрах се.“ След това кърмата ще се удари леко о стената. Ала Ида не идваше.

Хелга Юнер се издигна над всичко сигурно и познато. Подът под краката й изчезна. Иначе тежкото й тяло стана безтегловно; тя се понесе из къщата като призрак. После нещо я тласна в гърдите и тя се озова обратно долу. Спря рязко и се огледа. Защо всичко това й беше толкова познато? Защото вече години наред разиграваше този сценарий в мислите си. Защото винаги е знаела, че това прекрасно дете няма да го бъде. Точно прозрението, че е знаела, че този ден ще настъпи, я вцепени от ужас. Мисълта, че е предвидила бъдещето, че е разбрала всичко това от самото начало, я замая. „Затова винаги съм се страхувала — помисли си Хелга. — Страхувала съм се всеки божи ден през тези десет години, и то с основание. А сега той най-сетне се превърна в реалност. Кошмарът ми. Огромен, черен и раздиращ сърцето ми.“

В седем и петнадесет тя се отърси от апатията и намери телефона на будката на Лайла в жълтите страници на телефонния указател. Опита да си възвърне контрола над гласа. Дълго време никой не вдигна. Звънеше по телефона и по този начин издаваше страха си, това й вдъхна все по-голямата увереност, че Ида е точно зад ъгъла. Сякаш обаждането беше последното потвърждение за нейната свръхпокровителственост. Но от Ида нямаше и следа и от другата страна се чу женски глас. Хелга се засмя смутено и се извини, защото долови, че жената е възрастна и може би самата тя има деца. Щеше да прояви разбиране.

— Дъщеря ми излезе с колелото да си купи „Уенди“. От будката ви. Бях й казала после да се прибира право вкъщи, вече трябваше да е тук, но я няма. Обаждам се само да проверя дали сте я виждали — каза Хелга Юнер.

Погледна през прозореца, сякаш искаше да се защити от отговора.

— Не — отвърна гласът от другата страна. — Не е идвало никакво момиче поне доколкото си спомням.

Хелга мълчеше. Това нямаше как да е истина. Ида трябва да е минала през будката, какви ги твори тази жена? Настоя за друг отговор.

— Дребничка е, с тъмна коса — не се отказа тя, — на десет години. Със син екип и с червена каска. Колелото й е жълто. — Последното изречение увисна във въздуха. Ида едва ли беше вкарала колелото си вътре.

Собственичката на будката Лайла Хеген почувства страх и нежелание да отговори. Усети как в гласа на тази жена се надига паника и не искаше да я отприщи в цялата й сила. Затова мислено се върна към последните няколко часа. Но въпреки добрата си воля не успя да си спомни никакво малко момиче.

— Оттук минават много деца — отвърна тя. — През целия ден. Но по това време обикновено е тихо. Между пет и седем повечето вечерят. После пак става натоварено, чак до десет. Тогава затварям.

Не знаеше какво повече да добави. Освен това беше сложила да затопли два хамбургера — вече миришеха на изгоряло, а и имаше клиент. Хелга трескаво търсеше подходящите думи. Не можеше да затвори, не искаше да прекъсне разговора с тази жена, която бе своеобразна връзка с Ида. Тя все пак бе тръгнала към нейната будка. Отново се загледа в пътя. Все по-рядко се виждаха коли. Вечерният час пик беше преминал.

— Но като дойде — осмели се да каже Хелга, — моля, предайте й, че я чакам.

Отново мълчание. Жената от будката искаше да помогне, ала не знаеше как. „Наистина ужасно — помисли си тя. — Как да отговоря с «не»! Когато тя се нуждае от «да».“

Хелга Юнер затвори слушалката. Започна нова ера. Неканена зловеща трансформация донесе промяна в светлината, в температурата, в пейзажа навън. Дърветата и храстите стърчаха като вражески войници на пост. Тя внезапно забеляза, че небето, което седмици наред не бе дало нито капка дъжд, сега е покрито с гъсти тъмни облаци. Кога беше станало това? Хелга усещаше как сърцето й бие силно и болезнено, чуваше как стенният часовник тиктака механично. Винаги мислеше за секундите като за малки метални точици; сега те бяха тежки черни капки, които усещаше една по една. Погледна ръцете си — сухи и набръчкани. Вече не бяха ръце на млада жена. Неотдавна бе навършила четиридесет и девет, късно беше станала майка. Сега страхът й прерасна в ярост и тя отново грабна телефона. Имаше какво да направи — много от роднините и приятелите на Ида живееха в околността. Хелга имаше сестра — Рут, с две деца: дъщеричка на дванадесет — Марион, и син на осемнадесет — Томе. Бащата на Ида живееше сам и имаше двама братя с жилища в центъра, и двамата бяха женени, общо с четири деца. Все пак бяха роднини. Ида може да е при тях. Но тогава те щяха да се обадят. Хелга се поколеба. „Първо на приятелките — реши тя. — На Тересе. Или пък на Херсти.“ Освен това Ида често прекарваше време с Ричард — едно дванадесетгодишно момче от квартала, което имаше кон. Хелга се втурна към списъка на класа на Ида, здраво залепен с тиксо на кухненския шкаф, в него бяха имената и телефоните на всички. Най-напред се обади у Херсти. Не, Ида за съжаление не беше там. Тревогата на жената отсреща, неудобството и съчувствието, а накрая и задължителното: „Ще си дойде, знаете какви са децата понякога!“, я обезпокоиха и разстроиха.

— Да — излъга Хелга. Всъщност не знаеше. Ида никога не закъсняваше. Не откри никого у Тересе. Свърза се обаче с бащата на Ричард, синът му бил в конюшнята. Тя го изчака да провери. Стенният часовник я изнервяше, не можеше да понася постоянното му тиктакане. Бащата на Ричард се върна. Ричард бил сам. Хелга затвори и си пое дълбоко дъх. Очите й затърсиха прозореца, сякаш теглени натам от мощен магнит. Обади се на сестра си и щом чу гласа й, едва не изгуби самоконтрол. Вече не можеше да стои изправена, тялото й не се подчиняваше, сякаш всички сили я напускаха.

— Скачай в колата веднага — нареди Рут. — Ела до вкъщи, ще обиколим заедно и ще потърсим. Ще я намерим, няма страшно!

— Знам — отвърна Хелга. — Ами ако се прибере, докато я търсим? Няма ключ.

— Остави вратата отключена. Няма какво толкова да стане. Сигурно се е спряла някъде и гледа нещо. Я някой пожар, я автомобилна катастрофа. Загубила е представа за времето.

Хелга отвори вратата на гаража със замах. Гласът на сестра й я бе поуспокоил. „Пожар“, въртеше се в главата й. Естествено. Ида се е загледала в пламъците, бузите й са пламнали, пожарникарите са толкова хубави и внушителни в черните си униформи и жълтите си каски, тя не може да помръдне дори крачка встрани, хипнотизирана от сирените, виковете, пращенето на огъня. „Ако имаше пожар, и аз щях да стоя и да гледам като омагьосана. Пък и е суша, отдавна не е валяло. А може и да е станала катастрофа.“ Хелга малко по малко си представи всичко, докато си играеше с ключовете. Огънат метал, линейки, сърдечен масаж и кръв минаха пред очите й като на лента. „Естествено, че е изгубила представа за времето!“

Без да внимава особено, тя пое с колата към улица „Мадсеберге“, където живееше сестра й. Беше на четири минути път. Очите й шареха по канавките край пътя, най-вероятно Ида всеки момент ще се появи на колелото, плътно вдясно, според правилата, жива и здрава, широко усмихната. Но това така и не се случи. Все пак беше по-добре да действа. Трябваше да сменя скоростите, да върти волана, да натиска спирачките, тялото й бе заето с нещо. Ако съдбата искаше да се обърне срещу нея, тя щеше да се бори. Да се бие срещу надигащото се зло със зъби и нокти.

Рут беше сама вкъщи. Синът й Том Ерик, когото накратко наричаха Томе, тъкмо бе взел книжка. Беше спестявал всяка стотинка, за да си купи един стар опел.

— Още малко и ще заживее в него — каза обезкуражена Рут. — Моля се само да кара внимателно. Марион е в библиотеката. В осем затварят, така че скоро ще се прибере, но и сама ще се оправи тук. Свере е извън града по работа. Все работи, все го няма.

Последните думи изрече гърбом, докато се опитваше да навлече палтото си. Като се обърна, усмивката й отново си беше на мястото.

— Хайде, Хелга, тръгваме!

Рут беше по-висока и по-слаба от Хелга. С пет години по-млада и по-жизнерадостна. Бяха много близки и Рут вечно беше тази, която се грижеше за Хелга. Едва на пет, тя взе десетгодишната си кака под крилото си. Хелга беше тромава, бавна и страхлива. Рут — жизнена, уверена и дейна. Винаги знаеше как да постъпи. Сега за нула време влезе в ролята на помощник. Успя да потисне собствения си страх, утешавайки сестра си. Рут изкара на заден ход волвото от гаража и Хелга се качи. Първо отидоха до будката на Лайла и размениха няколко думи с нея. Постояха навън и огледаха за следи от Ида, макар тя да потвърди, че не я е виждала. Продължиха към центъра на Гласверке. Обиколиха пазара, взирайки се във всяко лице, във всеки човек, но Ида я нямаше. За всеки случай минаха и през училището на Гласверке, където Ида беше ученичка в пети клас, но дворът бе тих и пуст. Докато търсеха, Хелга на три пъти взе мобилния на Рут и позвъни на домашния. Може би Ида чакаше вкъщи, във всекидневната. Но никой не вдигна. Спотаен и тръпнещ, кошмарът набираше сили и се разрастваше. Скоро щеше да се надигне и да ги залее като вълна. Да обгърне всичко в мрак. Хелга го усещаше по тялото си, вътре в нея бушуваше война; кръвообращението, сърдечният ритъм, дишането — всичко беше силно засегнато.

— Може да е спукала гума — каза Рут — и да се е обърнала към някого за помощ. Може би някой някъде сега оправя колелото й.

Хелга закима енергично. Не се беше сетила за този вариант. Изпита неописуемо облекчение. Имаше толкова много възможности, толкова обяснения, почти никое от тях не беше опасно, просто досега не й бе хрумвало. Седеше неподвижно на седалката до сестра си, надявайки се от все сърце, че Ида е спукала гума. Това би обяснило всичко. Тогава внезапно я обзе паника, самата картина я изпълни с ужас. До малкото момиченце с кафяви очи, което е изпаднало в беда, спира някой. Под претекст, че иска да помогне. Лъжа! Сърцето й отново се сви болезнено. Освен това, ако е спукала гума, щяха да я видят — караха точно по същия път. Нямаше друг, по-пряк.

Хелга впери поглед право напред. Не искаше да поглежда наляво, защото там, малко по-далече, течеше реката — буйна и мътна. Само напред, колкото може по-бързо, до момента, когато всичко отново ще бъде наред.

Отправиха се обратно към вкъщи. Не им оставаше друго. Чуваше се единствено двигателят на волвото. Рут беше спряла радиото. Не вървеше да слушат музика, когато Ида я нямаше. Колите минаваха все така рядко. Скоро застигнаха едно странно возило. Бяха го забелязали отдалече, но не успяха да определят веднага какво е. Представляваше комбинация от мотоциклет и малък камион. Имаше три колела, кърма на мотор и товарна част с размерите на малко ремарке. Моторът и ремаркето бяха боядисани в отровнозелено. Шофьорът на превозното средство караше доста бавно, но от стойката му стана ясно, че е забелязал колата и знае, че го приближават. Той мина плътно вдясно, за да ги пусне пред себе си. Беше забил поглед в пътя.

— Емил Юханес — рече Рут. — Все кара наляво-надясно. Да го попитаме дали я е виждал?

— Че той не говори — възрази Хелга.

— Това са само слухове — отвърна Рут. — Според мен говори. Когато той намери за добре.

— И защо мислиш така? — попита невярващо Хелга.

— Ами, тукашните така казват. Че просто не иска.

Хелга не можеше да си представи защо някой ще спре да говори по собствено желание. Никога не бе чувала нещо такова. Мъжът на триколката беше на петдесетина години. Носеше старомодна кафява кожена шапка с наушници и яке против вятър. То беше разкопчано. Реверът му плющеше. Когато усети, че колата го застига, мъжът се заклатушка. Хвърли им недружелюбен поглед, но Рут не се обезкуражи. Тя му махна с ръка отвътре да спре. Той го стори с неохота, без да ги погледне. Просто чакаше, все така загледан право напред, здраво стиснал кърмата, с наушниците, клепнали върху бузите му като уши на куче. Рут спусна прозореца на колата.

— Търсим едно момиченце! — извика тя.

Мъжът изкриви лице. Не разбра защо й трябваше да вика, нямаше проблем със слуха.

— Десетгодишно момиченце с тъмна коса. Кара жълто колело. Все пак често шофирате в района. Случайно да сте я виждали?

Мъжът не отмести поглед от асфалта. Лицето му бе отчасти скрито под шапката. Хелга Юнер се загледа в ремаркето. Беше покрито с черен брезент. Стори й се, че под него има нещо. Мислите й се стрелнаха във всички посоки. Под този брезент имаше място и за детето, и за колелото. Не изглеждаше ли виновен? Същевременно тя обаче се сети, че изражението му винаги е такова отнесено. Няколко пъти го беше виждала в магазина. Той живееше в свой собствен свят.

Мисълта, че Ида може да лежи под черния брезент, й се стори абсурдна. „Не съм на себе си“, помисли си.

— Виждали ли сте я? — повтори Рут. „Гласът й е толкова властен — каза си Хелга. — Толкова наставнически. Кара хората да се заковат на място и да я слушат.“

Мъжът най-после я погледна, но само за кратко. Очите му бяха кръгли и сиви. Нормално ли бе да блуждаят така? Хелга прехапа устни. „Просто си е такъв — увери се тя. — Не иска нито да говори с хората, нито да ги поглежда. Но това нищо не означава.“

— Не — отвърна той с дрезгав глас.

Рут задържа погледа му за миг. После сивите очи отново се отместиха встрани. Той запали мотора и форсира двигателя. Газта беше отдясно на кормилото. Явно обичаше да я натиска. Рут даде ляв мигач и го задмина, без да откъсва поглед от него в огледалото.

— Хм — изсумтя тя. — А всички казват, че не можел да говори. Глупости!

В колата настана тягостно мълчание. „Вече се е прибрала вкъщи — мислеше си Хелга. — Лайла може и да не си спомня, но Ида със сигурност е минала през будката и си е купила списание и дъвки. Сега се е излегнала на дивана, чете си «Уенди» и така усилено дъвче «Бюг», че бузките й още малко ще се пръснат. Навсякъде има хартийки, а от устата й лъха сладникавият аромат на розова дъвка.“

Ала стаята беше празна. Хелга напълно рухна. Всичко у нея се разпадаше на парчета.

— Боже мой — изхлипа тя, — това вече не е шега. Разбираш ли, Рут? Нещо й се е случило!

Хлипането й премина в писък. Рут отиде да вземе телефона.

 

 

Сигналът за изчезването на Ида Юнер бе подаден в полицията в осем часа и тридесет и пет минути. Жената на телефона се беше представила като Рут Емилие Рикс. Тя се насилваше да звучи делово, от страх да не сметнат обаждането й за несериозно. Същевременно в гласа й се долавяше паническа нотка. Якоб Скаре водеше подробни записки в един бележник. Обземаха го смесени чувства. Десетгодишната Ида Юнер от Гласверке закъсняваше с два часа. Със сигурност имаше причина. Но не непременно лоша. Обикновено изобщо не беше лоша, а съвсем банална. Повод за пареща болка, а после за най-сладката утеха — майчината прегръдка. При тази мисъл той вътрешно се усмихна; виждал бе всичко това толкова много пъти. Същевременно обаче наведе глава в очакване на товара, който все пак може да се стовари върху плещите им.

Беше девет часът, когато полицейската кола зави пред къщата на Хелга Юнер. Тя живееше на улица „Гласблосервайен“ номер 8, на единадесет километра от града — районът бе достатъчно отдалечен, за да прилича на селце с разпръснатите си стопанства и землища и с жилищните парцели с различна големина. Гласверке си имаше малък център с училище, магазини и бензиностанция. Къщата се намираше във вилната зона. Беше боядисана в червено и имаше гостоприемен вид. Дворът бе опасан от внушителен жив плет от сибирски бял дрян, гъсто обрасъл с тънки клони. От сушата тревата на места беше пожълтяла.

Хелга стоеше на прозореца. При вида на бялата полицейска кола й се зави свят. Отишла бе твърде далече, беше предизвикала съдбата. Това бе признание, че нещо ужасно се е случило. Просто трябваше да оставят нещата така, както си бяха. Ако ги бяха оставили, Ида сама щеше да си дойде. Тя не разбираше собствените си мисли. Силно жадуваше някой да поеме кормилото и да взима решения вместо нея. Сега през двора вървяха двама полицаи и Хелга се загледа в по-възрастния — доста висок, прошарен мъж на петдесетина години. Движенията му бяха бавни и уверени, сякаш нищо не беше в състояние да го изкара от равновесие. Хелга си помисли: „Той е точно това, от което имам нужда. Той ще оправи всичко, защото това му е работата; и друг път е разрешавал такива случаи.“ Струваше й се нереално да се ръкува с него. „Това не е истина — мислеше си тя, — събуди ме от този ужасен сън.“ Тя обаче не се събуди.

Хелга беше здрава и широкоплещеста, с гъста черна коса, прибрана назад. Имаше светъл тен, веждите й бяха тъмни и плътни. Инспектор Сейер впери поглед в нея.

— Сама ли сте? — попита той.

— Сестра ми ще се върне след малко. Тя ви потърси. Отиде у тях да предупреди.

В гласа й имаше паника. Тя погледна мъжете — Якоб Скаре със светлите му къдрици и Конрад Сейер със стоманеносивата му коса. Погледна ги умолително, като просякиня. След това изчезна навътре в къщата. Застана до прозореца със скръстени ръце на гърдите. Не можеше да седне, трябваше да гледа пътя, да види жълтото колело, когато най-после се появи. Защото то щеше да се появи, точно сега, когато бе задвижила цялата тази операция. Започна да говори. Трябваше да запълни празнотата с думи, за да пропъди ужасните видения, които се появяваха едно след друго.

— Сама си я гледам. Родих я късно — запъна се тя. — Скоро ще навърша петдесет. Баща й не живее с нас от осем години. Той нищо не знае. Боя се да му се обадя. Сигурна съм, че има някакво обяснение за всичко това и не искам излишно да го безпокоя.

— В такъв случай не смятате, че може да е при баща си? — попита Сейер.

— Не — заяви категорично тя. — Андерш щеше да се обади. На него може да се разчита.

— Значи добре се сработвате, когато става въпрос за Ида?

— Да, разбира се!

— Тогава смятам, че е редно да му се обадите — каза Сейер.

Настоя, защото самият той имаше дъщеря и не искаше бащата на Ида да е в неведение. Хелга взе телефона с неохота. В стаята стана съвсем тихо, докато тя набираше номера.

— Не отговаря — съобщи след малко тя и затвори.

— Оставете му съобщение, ако има телефонен секретар — предложи Сейер.

Тя кимна и отново набра номера. В гласа й се долови известно неудобство, тъй като не беше сама в стаята.

— Андерш — чуха те, — Хелга е. Чакам Ида, трябваше да се е прибрала много отдавна. Исках само да проверя дали не е при теб.

Тя направи пауза и после добави сподавено:

— Обади ми се! Полицията е тук!

Обърна се към двамата мъже:

— Той пътува много. Кой знае къде е.

— Трябва ни подробно описание на Ида — каза Сейер. — А също и снимка, със сигурност имате.

Хелга почувства силата, която струи от него. Хрумна й странната мисъл, че и друг път сигурно е седял така — в други дневни, с други майки. Прииска й се да се облегне на рамото му и да се вкопчи с ръце в него, ала не посмя. Вместо това стисна зъби.

Сейер набра номера на полицейското управление и нареди да изпратят две коли по главния път към Гласверке. „Десетгодишно момиче на жълт велосипед“, чу го да казва Хелга. Помисли си колко е странно някой да говори така за нейната Ида, сякаш е просто някакво превозно средство. Последва бъркотия от гласове и коли, кошмарно видение заигра пред очите й. Звън от телефони, кратки команди и чужди лица. Поискаха да видят стаята на Ида. Това не й хареса, защото й напомни за нещо. Нещо, което беше виждала по телевизията, в криминалните филми. Плашещо празни стаи на малки момичета. Тя бавно изкачи стълбите до втория етаж и отвори вратата. Сейер и Скаре се заковаха на място, напълно смаяни от размера на стаята и от хаоса, който цареше в нея. Животни. Всякакви видове, размери и форми. От всякакви материали. Стъкло и камък, керамика и дърво, пластмаса и плюш. Коне и кучета. Птици и мишки, риби и змии. Те висяха на връвчици от тавана, изпълваха цялото дървено легло, гордо красяха полиците за книги и се пъчеха от перваза на прозореца. Сейер забеляза, че всички книги в библиотеката са за животни. По стените висяха снимки и плакати с животни. Завесите бяха зелени, на морски кончета.

— Сега ви е ясно по какво се увлича — промълви Хелга.

Стоеше разтреперана пред отворената врата. Сякаш за първи път виждаше всичко това в цялата му заплашителност. За колко животни ставаше въпрос? Навярно за стотици?

Сейер кимна. Скаре бе поразен. Стаята беше наистина разхвърляна и в нея имаше твърде много неща. Слязоха обратно във всекидневната. Хелга Юнер свали една снимка от стената и я подаде на Сейер. В мига, в който зърна кафявите й очи, те се запечатаха трайно в съзнанието му. Разгоряха се в него като живи въглени. „Всички деца са сладки — помисли си той, — но това момиченце е прелестно. Някак омайно красиво. Сякаш излязло от приказка.“ Сети се за Червената шапчица, Снежанка и Пепеляшка. Големи черни очи. Алени страни. Тънка като вретено. Той погледна Хелга Юнер.

— Значи сте я търсили? Двете със сестра си?

— Обикаляхме близо час — отвърна Хелга. — Нямаше много коли, нито хора, които да попитаме. Обадих се на много от приятелките й, обадих се в будката на Лайла. Не се била появявала там, как така, изобщо не разбирам. Какво да правя сега? — попита тя, а очите й пареха.

— Не бива да оставате сама — каза той. — Седнете и почакайте сестра си. Ние ще съберем всички хора, с които разполагаме, и ще я потърсим.

 

 

— Сещаш ли се коя е Мери Пикфорд? — попита Сейер.

Отново бяха в колата. Той наблюдаваше в огледалото как къщата на Хелга се отдалечава, докато накрая съвсем не изчезна от поглед. Сестра й Рут се беше върнала. Якоб Скаре го погледна неразбиращо. Беше твърде млад, за да познава звездите на нямото кино.

— Ида прилича на нея — поясни Сейер.

Скаре не сметна за необходимо да задава въпроси. Искаше му се да запали цигара, но не беше разрешено да се пуши в полицейската кола. Разтършува за нещо сладко из джобовете си и намери пликче ментолови бонбони.

— Тя не би се качила в чужда кола — каза замислено.

— Така твърдят всички майки — отговори Сейер. — Зависи кой ще ги покани в колата. В крайна сметка възрастните са много по-умни от децата.

Този отговор не се хареса на Скаре. Искаше му се да вярва, че децата имат силна интуиция и предусещат опасността по-бързо от възрастните. Че са досущ като кучетата — надушват я. Макар кучетата да не бяха особено умни. Тези мисли го обезкуражиха. Бонбонът в устата му се беше поразмекнал и той започна да го дъвче.

— Качват се, ако ги покани някой познат — каза той на висок глас. — А често наистина става въпрос за познат.

— Говориш така, сякаш е извършено престъпление — отвърна Сейер. — Още е малко рано, все пак.

— Знам — промълви неуверено Скаре, — просто искам да бъда подготвен.

Сейер го наблюдаваше скришом. Скаре беше млад и амбициозен. Изпълнен с вяра и ентусиазъм. Талантът му бе добре прикрит зад големите сини очи, а къдриците му придаваха невинно изражение. В негово присъствие хората не се чувстваха застрашени. Отпускаха се, езиците им се развързваха, а той целеше именно това.

Сейер шофираше с позволената скорост. През цялото време поддържаше връзка с аварийните екипи. Те нямаха какво да му съобщят. Стрелката на скоростомера сочеше шестдесет, после се отмести на осемдесет. И двамата инстинктивно обхождаха полята наоколо с поглед, за да не им убегне нищо. Но напразно. Не се виждаше нито тъмнокосо момиченце, нито жълто колело. Сейер си представи лицето й. Малката уста и големите къдрици. Веднага след това пред очите му изникнаха страховити видения. „Не — обади се вътрешният му глас. — Не е вярно, не и този път. Това момиченце ще се върне у дома. Нерядко се връщат, виждал съм ги с очите си. Защо, за Бога, я обичам тази работа?“

 

 

Хелга пое дълбоко въздух и взе да издишва на пресекулки. Рут сграбчи сестра си за раменете, говорейки й високо и отчетливо:

— Хелга, трябва да дишаш. Дишай!

Чуха се няколко интензивни вдишвания, но издишване не последва; тежкото тяло на дивана се мъчеше да се овладее.

— Какво ще си помисли Ида, ако се прибере сега и те завари така! — извика Рут объркана. Не знаеше какво друго да каже. — Чуваш ли ме?

Тя даже я поразтърси. Хелга най-сетне започна да диша нормално. После се свлече и стана необичайно равнодушна.

— Почини си малко — рече Рут умолително. — Трябва да звънна вкъщи. А след това е добре да сложиш нещо в уста. Или поне да пийнеш нещо.

Хелга поклати глава. Смътно чуваше гласа на сестра си от другия край на стаята. Неясно мърморене, което не разбираше. Малко след това Рут се върна при нея.

— Казах на Марион да заключи и да си ляга.

Веднага щом изрече това, я обзе силен страх. Марион беше сама вкъщи. После осъзна, че тревогата й е неуместна. Просто всички думи криеха риск, всеки коментар можеше да предизвика взрив. Тя се скри в кухнята. Хелга чу дрънчене на съдове. А след това и дърпане на чекмедже и през ума й мина: хляб. Да яде сега. Невъзможно. Тя загледа към прозореца със зачервени очи. Внезапно телефонът позвъня и тя подскочи с кратък вик. Рут влетя в стаята.

— Да се обадя ли аз?

— Не!

Хелга рязко вдигна слушалката и излая името си в микрофона. След това рухна.

— Не, няма я — проплака тя. — Часът е почти единайсет и половина, а тя излезе в шест. Не мога повече!

От другата страна на линията мълчеше бащата на Ида Юнер.

— А полицаите? — попита тревожно той. — Заминаха ли си?

— Да, всички тръгнаха, но стартираха операцията. Казаха, че ще призоват „Фолкейелп“^[1] и други доброволци, но не се обаждат! Не могат да я намерят!

Рут я изчака да затвори на кухненския праг. В следващия миг и двете осъзнаха колко критична е ситуацията. Беше тъмно, почти полунощ. Ида бе някъде там, навън, неспособна да се върне у дома. Хелга не можеше да говори. Немислимо беше да яде, да се помръдне или да иде, където и да било. Просто чакаше, чакаха двете заедно, здраво прегърнати, а страхът пулсираше в ушите им.

* * *

— Защо всички деца са луди по сладкото? — каза Сейер. — Все търсят нещо сладко. Да не би да им е ниска кръвната захар?

Скаре приседна на бюрото.

— Ида е отишла да си купи списание — възрази той.

— А с рестото — нещо сладко — отвърна Сейер. — „Бюг“. Това пък какво е?

— Дъвки — обясни Скаре.

„Два часа са нищо работа“, каза си Сейер, загледан в ръчния си часовник. Все пак ставаше въпрос за десетгодишно дете. То можеше да говори и да попита, ако се изгуби. Но часът вече беше един. Навън се бе спуснала черната септемврийска нощ, а Ида бе излязла от вкъщи преди повече от седем часа. Тогава Сейер дочу слабо бучене. Заслуша се учуден. Бученето се засилваше. „Дъжд — помисли си, — същински порой.“ Плющеше по прозорците на полицейското управление, отмивайки праха и мръсотията от стъклата като буйна река. Сейер жадуваше за дъжд. Беше такава суша. Но моментът бе неподходящ. Нещо го глождеше отвътре, една смесица от нервност и нетърпение. Не искаше да седи тук и да се рови сред всички тези листове, искаше да излезе в тъмното и да търси Ида. После се сети за велосипеда — светложълт, чисто нов. И от него нямаше следа.

— Ами ако е паднала с колелото — предположи Скаре. — Може би лежи в безсъзнание в някоя канавка. Известни са такива случаи. Или е срещнала някой, който я е накарал да изгуби представа за времето. Някой безотговорен, но безобиден. Като Реймънд. Сещаш ли се за него?

Сейер кимна.

— Той има зайчета. С тях би могъл да подмамва малки момичета у дома.

— А Ида страшно много обича животни — откликна му Скаре. — Но може и да е избягала от вкъщи заради някакъв спор, за който майка й не иска да ни каже. Може да е заспала под някой навес, твърдо решена да я накаже за нещо.

— Но те не са се карали — възрази Сейер.

— Може бащата да е замесен — продължи Скаре. — Често се случва. Или да я е взел някой учител, или друг възрастен, когото познава. По неизвестни за нас причини. Навярно дори има храна и покрив над главата. Хората вършат толкова странни неща. А ние мислим за най-лошото, защото вършим тази работа вече твърде дълго.

Скаре разкопча горното копче на ризата си. Тишината в сумрачния кабинет на Сейер се нажежи до бяло.

— Това е криминален случай — заключи той.

— По всяка вероятност — кимна Сейер. — Но в момента не можем да направим кой знае какво. Трябва само да чакаме — докато тя се появи, в една или друга форма.

Скаре се смъкна от бюрото и отиде до прозореца.

— Сара замина ли? — попита той, обърнал му гръб.

Асфалтът на паркинга пред полицията лъщеше — черен и мокър, като разлят нефт.

— Да, тази сутрин. Няма да я има четири месеца — отвърна Сейер.

Скаре кимна.

— Научна работа?

— Ще изследва причините за ниския ръст у някои хора — усмихна се Сейер.

— Разбирам — прихна Скаре. — С твоите два метра не можеш да си й от особена помощ.

Сейер поклати глава.

— Според една теория тези хора не искат да пораснат. Просто отказват да станат големи.

— Сигурно се шегуваш. — Скаре се извърна и изгледа шефа си с разширени от учудване очи.

— Не, не. Не се шегувам. Често обяснението за нещата е много по-просто, отколкото си мислим. Във всеки случай така смята Сара.

Сейер погледна унило към прозорците.

— Не ми харесва, че вали — каза той.

 

 

Неочакваното позвъняване на входната врата прониза цялата къща. Хелга хвърли див поглед на сестра си, очите й бяха наситени с онзи почти металически блясък на ужаса. Беше късно през нощта. Безумна смесица от страх и надежда изпълни тялото й.

— Аз ще отворя! — заяви Рут и се втурна към вратата. Натисна бравата с трепереща ръка. На стълбите стоеше бащата на Ида.

— Здравей, Андерш — промълви тя.

Погледна го и се обърна да върви.

— Намериха ли я? — попита той с изопнато от тревога лице.

— Не. Чакаме.

— Тази нощ ще остана да спя тук — рече решително Юнер. — Диванът ми е достатъчен.

Тонът му беше явно предизвикателен. Рут се дръпна от вратата. Хелга го чу и се окопити. Чувстваше толкова много неща. Облекчение и гняв едновременно. Той мина през стаята — слаб, сух мъж с оредяла коса. Тя разпозна старото сиво палто и един пуловер, който някога му бе изплела. Беше трудно да го погледне в очите. Нямаше да понесе отчаянието му, едва сдържаше своето собствено.

— Иди да си легнеш, Хелга — помоли я той. — Аз ще остана до телефона. Яла ли си нещо?

Съблече палтото си и го метна върху облегалката на един стол. Беше си като у дома. Живял бе в тази къща много години.

Рут стоеше в един ъгъл. Усети, че тръгне ли, все едно се измъква.

— Тогава аз ще вървя — каза тя, свела поглед. — Андерш, обещай ми да се обадиш, ако стане нещо.

Изведнъж се разбърза, потупа Хелга по гърба, грабна палтото от закачалката в коридора и потегли с колата. Караше, колкото може по-бързо, към вкъщи, към „Мадсеберге“. Мислите й препускаха.

Валеше силно, чистачките се движеха бързо по стъклото. Почувства се обезкуражена от собственото си малодушие. Изпита толкова силно облекчение, когато видя Андерш на стълбите, и осъзна, че може да се оттегли. Цяла вечер у нея напираше ужасен, безпределен страх. Но тя не можеше да го пусне навън. Налагаше се да бъде по-силна от Хелга. Сега, когато Андерш бе застанал до сестра й, страхът плисна навън и я остави без дъх. Щеше да избегне този момент, най-лошия от всички. Да избегне дългоочакваното обаждане, ужасяващата новина: „Открихме я.“ Сега Андерш трябва да я посрещне. „Каква страхливка съм“, помисли си, триейки сълзите си.

Паркира колата в двойния гараж и видя, че синът й Томе още не се е прибрал. Заключи след себе си и тичешком се качи на втория етаж. Дъщеря й Марион вече спеше. Дълго гледа пухкавите й бузки. Бяха топли и поруменели. След това седна до прозореца в дневната и зачака сина си. „Точно както сестра ми с часове чака Ида“, помисли си. Той закъсняваше повече от обикновено. Рут усети от същия онзи страх, но се поуспокои при мисълта, че Томе вече е голям. „Какво ли е да седиш така и никой никога да не се появи?“ Стори й се немислимо. Ами ако Марион изчезне по същия начин? Ако стърженето от гумите на опела така и не дойде? Опита да си представи как чака часове наред. Как познатият звук от гумите на колата не идва. Как рано или късно ще трябва да чака друг звук — звъна на телефона. Набра номера на мобилния му, но той се оказа изключен. Когато Томе най-накрая се прибра, за нейно учудване дори не мина да каже „здрасти“, а просто изчезна нагоре по стълбите, право в стаята си. Най-вероятно бе видял през прозореца, че в дневната свети, и знаеше, че тя все още е будна. Една-две минути поседя така, потънала в мисли. Боеше се от онова, което трябва да каже, но го последва. Застана на прага на стаята му. Беше пуснал компютъра. Седеше гърбом към нея, със сковани рамене. Цялото му тяло излъчваше недоволство.

— Какво става? — рече бързо тя. — Страшно закъсня.

Томе се прокашля тихо. После блъсна с юмрук по бюрото.

— Ударих скапаната кола — избухна той.

Рут се опита да осмисли отговора му. Сети се за всичко, което се бе случило, и погледът й се спря на тесния, треперещ от негодувание гръб. И внезапно се ядоса. Гневът й се отприщи и тя не можа да го спре.

— Така значи — заговори тя, — ударил си колата. Ние с баща ти не можем да ти покрием поправката, така че или ще спестиш пари и ще си я платиш сам, или ще си караш колата в този вид!

Накрая почти не й остана въздух. Синът й се поколеба, но не се обърна.

— Знам — отвърна мрачно той.

На екрана се появи лабиринт. В него влезе някаква котка. Той я проследи с очи и увеличи звука. В средата на лабиринта се въртеше мишка.

— Не е за вярване колко е скапано всичко — изведнъж възкликна той.

— Не съм в състояние да говоря за това сега — извика Рут. — Случи се нещо наистина ужасно. Ида изчезна!

Той трепна, изненадан, но продължи да се взира в екрана. От колоните идваха неясни шумове.

— Изчезна? — повтори неразбиращо и бавно се обърна.

— Да, братовчедка ти Ида изчезна — каза тя. — Излязла е за списание до будката в шест часа. Бях при Хелга цяла вечер. И не я намират — нито нея, нито колелото.

— Кой по-точно не я намира?

— Полицаите!

— А къде са я търсили? — попита той с разширени от удивление очи.

— Как къде? Навсякъде! Дори не е стигнала до будката.

Рут трябваше да се облегне на стената. Отново почувства колко сериозно е случилото се. Синът й така и не спря да натиска копчетата на клавиатурата и вкара котката в задънена улица. Мишката остана неподвижна в очакване на следващия й ход.

— Така че изобщо не си струва да се тревожиш за удареното — отбеляза уплашена Рут. — Някаква си щета върху стара кола, при това поправима. Надявам се, разбираш, че става въпрос за дреболия.

Той кимна бавно. Тя чуваше дишането му — беше тежко.

— Как така се блъсна? — пропита тя с неочаквано съчувствие. — Лошо ли се удари?

Той поклати глава. Рут го съжали — това за него си беше чист провал. Млад беше и вярваше, че може всичко, а сега егото му бе жестоко засегнато. Тя бе наясно с това, но не искаше да демонстрира прекалено съчувствие. Томе трябваше да стане мъж.

— Забих се в една мантинела — отвърна посърнал той.

— Къде по-точно? — попита тя.

— До моста. В центъра.

— С Бьорн ли беше? — продължи тя.

— Не, тогава не.

— Да ида ли в гаража да хвърля един поглед? — предложи тя.

— Няма нужда — отвърна уморено той. — Говорих с Уили. Ще ми помогне да я оправя. Нямам пари, но той каза, че може да почака.

— С Уили ли? — попита колебливо Рут. — Още ли се събираш с него? Нямаше ли да се виждаш с Бьорн?

— Да, да, но Уили разбира от коли. Затова отидох при него. Той разполага и с инструменти, и с гараж, а Бьорн няма нито едното от двете.

Той пак започна да управлява котката наляво-надясно. „Защо не ме поглежда?“, учуди се Рут. Внезапно я връхлетя плашеща мисъл.

— Томе — притаи дъх тя, — нали не беше пил?

Той рязко се завъртя на стола и я изгледа гневно.

— Ти да не се побърка! Естествено, че не. Сериозно ли мислиш, че карам пил?

Възмущението му беше толкова искрено, че тя се засрами. Томе беше пребледнял като платно. Леко дългата му коса изглеждаше несресана и насред целия този разговор Рут си помисли, че няма да е зле да я измие.

Тя повися още малко на вратата. Не можеше да се успокои, не усещаше умора, през цялото време се ослушваше за телефона. Усети как ще се вцепени от страх, ако той наистина позвъни. Представи си онази секунда, в която вдига слушалката и чака. Изправена до самия ръб на пропастта. Или ще падне, или ще се спаси и щастливият изход ще я издърпа на сигурно място. Защото изходът от всичко това непременно трябва да бъде щастлив, няма как иначе, не и тук, на това спокойно място, не с Ида.

— Утре рано сутринта трябва да ида у Хелга — каза тя. — Ще се погрижиш Марион да закуси и да се приготви. Искам да я изпратиш до училищния автобус. И не просто да я изпратиш — няма да тръгваш, докато не я видиш седнала вътре. Разбра ли ме? Трябва да съм до Хелга, ако нещо се случи. Сега чичо Андерш е там — добави тихо тя.

Въздъхна тежко и помоли сина си да си ляга. После го остави и излезе на двора. Съвсем спонтанно решение. Отвори вратата на двойния гараж. За нейно учудване синът й бе завил опела с покривало — нещо, което иначе никога не правеше. „Явно гледката не му понася — помисли си тя. — Колко детинско!“ Запали лампата. Повдигна покривалото. Намери това, което търсеше отпред, от дясната страна — удареното, пукнат фар и множество драскотини. Боята беше набраздена с дълги сиво-бели резки. Тя поклати глава и отново метна покривалото отгоре. Излезе на двора. Постоя малко там умислена. Усети няколко студени дъждовни капки във врата си. Хвърли бърз поглед нагоре, към стаята на сина си, която гледаше към двора. Различи пребледнялото му лице, отчасти скрито зад завесата.

* * *

Втори септември.

Хелга се сепна и се събуди. Надигна се в леглото. За една кратка секунда всичко си беше както преди. Тя беше Хелга, която се будеше за новия ден.

Тогава си спомни. Реалността я блъсна обратно в матрака. В същото време отвън се затръшна автомобилна врата и се разнесе глух шепот. Някой се приближаваше към къщата. Тя слухтеше, цялата на тръни. Бяха толкова тихи. Нямаше забързани стъпки, нито тревожни гласове. Остана да лежи плътно свита на кълбо. Щеше да лежи така, докато Ида се прибере. Без дори да се помръдне, без да яде или да пие. Ако остане така достатъчно дълго, чудото ще се случи. Ако ли не, тя доброволно ще потъне в матрака. Ще изчезне дълбоко в него. Върху нея може да лягат други хора, да влизат и да излизат, без това да я бърка. Тя няма да усети нищо. Никога повече.

В този миг чу гласа на Андерш. Тежки, бавни стъпки по пода. Внимателното затваряне на външната врата. Ако се бе случило най-лошото, Андерш всеки момент щеше да застане на прага и да я погледне. Без да има нужда от думи, просто ще се взре в нея с ням вик. Очите му — тези големи кафяви очи, които Ида бе наследила, ще помръкнат. И тя ще стане и ще се разкрещи. Така, че стъклата да се пръснат, така, че всички да разберат и светът да спре да се върти. Хората по улиците ще спрат и ще се чудят. Ще усетят трус в краката и ще разберат, че краят е близо. Но секундите минаваха и той не се появи. Шепотът във всекидневната продължи. „Значи не са я намерили — жива или мъртва“, помисли си Хелга. Надеждата бе толкова крехка. Тя заби нокти в завивката, сякаш за да я хване и да я задържи.

Андерш Юнер покани Сейер и Скаре в дневната.

— Хелга спи — каза той.

Затърси очилата си в джоба на ризата. По стъклата им имаше петна. Някои неща в облеклото му подсказваха, че е спал на дивана. Ако изобщо беше спал.

— Как вървят нещата? — попита нервно той. — И колелото ли все още не е открито?

— Не — отвърна Сейер.

Якоб Скаре слушаше внимателно. Сините очи издаваха силна концентрация. Докато Сейер говореше, той внимателно изучаваше Юнер. От време на време си записваше по нещо.

— Какво означава това?

— Не знаем — рече Сейер.

Юнер потърка темето си. То бе почти голо. Очите му бяха големи като тези на Ида, а устата — съвсем малка. Той очевидно бе малко по-млад от Хелга, слаб и нежен, почти женствен.

— Какво предполагате тогава?

Сейер се забави с отговора.

— Не предполагаме — отвърна просто той. — Все още я търсим.

Продължаваха да се гледат в очите. Сейер беше длъжен да потвърди пред бащата на Ида колко сериозна е ситуацията. Той имаше нужда именно от това потвърждение, затова го притискаше по този начин.

— Притеснен съм — призна Сейер. — Не мога да го отрека.

Гласът му беше твърд като скала. Понякога му се струваше, че собственото му хладнокръвно поведение е нечовечно, но той беше длъжен да казва истината. Трябваше да бъде честен с Юнер.

Бащата на Ида кимна. Беше получил каквото искаше.

— А оттук нататък? — попита той с внезапна умора в гласа. — Какво смятате да правите, за да я намерите?

— Изготвили сме карта на отсечката, която Ида е трябвало да измине — отговори Сейер. — И търсим всички хора, които са били в района по същото време. Призоваваме ги да се свържат с нас и повечето ни се обаждат. Всеки един, видял нещо особено, минава на разпит, при който всичко се записва. В това число коли, велосипедисти и пешеходци. Надяваме се да изскочи онази решаваща улика, която да ни помогне да продължим напред.

— Напред към какво? — попита Юнер разтреперан. Снижи глас от страх, че Хелга ще го чуе. — Когато едно момиче изчезне по този начин — продължи той, — не е немислимо някой да го е отвлякъл. За да го използва. Знаете по кой начин. И след това да приключи с него, за да не се разприказва наляво-надясно. Ето от това ме е страх! — прошепна той. — И не виждам никакво друго обяснение.

Той зарови лице в ръцете си.

— Колко души са се обадили? Обадил ли се е изобщо някой?

— За съжаление са постъпили много малко обаждания — призна Сейер. — Когато Ида е тръгнала към центъра, по пътя е било спокойно. А и говорим за разстояние от няколко километра. Но тези неща винаги отнемат време. До този момент знаем, че е била забелязана от стопанството в Сулберг. По друга, не толкова надеждна информация, са я видели от Мадсеберге.

Юнер внезапно скочи от стола.

— По дяволите! Това не е истина!

Сейер опита да обуздае неговата паника, като самият той запази самообладание. Юнер се свлече обратно на стола.

— Хелга каза, че Ида никога не би пренебрегнала заръките й — каза Сейер. — Заръки, каквито получават всички деца — да не се качват в чужди коли и да не говорят с непознати. Вие как мислите?

Юнер се замисли.

— Ида е много доверчива — отвърна той. — Любопитна е, жизнерадостна. И си мисли, че всички хора са добри. Срещне ли някого, който е мил с нея и й обещае едно-друго, наистина не знам.

Докато говореше, той постоянно шаваше на стола. Махаше очилата си, пак ги слагаше, неспособен да успокои ръцете си.

Сейер се замисли за миг за педофилите, с които се беше сблъсквал в работата си през годините. Често се разбираха добре с деца, бяха грижовни, приятни и мили. Усвоили бяха изкуството да съблазняват и имаха способността да набелязват най-доверчивите деца. „Имат особен нюх“, каза си той.

— Значи може да е тръгнала с някого доброволно? — отбеляза Сейер на висок глас.

— Предполагам, че да — отвърна безпомощно Юнер. — Всичко е възможно. Човек не може да отговори с твърдо „да“ или „не“ на такъв въпрос.

Сейер знаеше, че Юнер има право. Скаре се намеси:

— Момчетата представляват ли интерес за нея? — попита внимателно той.

Юнер поклати глава.

— Едва на десет е. Но защо не, сигурно такива неща започват да я вълнуват. Макар да смятам, че е твърде рано.

— А води ли си дневник?

— За това може да попитате Хелга, само че по-късно — каза той. — Не искам да я будя сега.

— Двамата с нея се разбирате добре, нали? — попита тактично Сейер.

Юнер кимна.

— Да, определено!

— Тя ви се обади вчера, но не успя да ви открие. Къде бяхте вечерта?

Юнер примигна стреснато.

— В офиса. Там често изключвам мобилния, за да мога да работя на спокойствие.

— На смени ли сте? — попита Сейер.

— Не. Но вече нямам семейство. Имам предвид, вече не е същото като преди. Запълвам си времето с работа. Оставам дълго в офиса. Понякога дори спя там — обясни той.

— С какво се занимавате?

— С реклама. Правя предпечатна подготовка. Агенцията се казва „Хартбрейк“ — добави той, — ако искате да си го запишете.

Скаре взе номера и адреса на агенцията. Юнер заговори за работата си. Сякаш избяга от цялата сложност на ситуацията и потърси утеха в това, което правеше най-добре. Тогава се оживи. Лицето му светна по момчешки. Обгърна го онова обаяние на човек, който обича работата си и се радва при възможност да говори за нея.

— Хелга е трудоустроена — обясни той. — Заради тежката мигрена. Затова ги подкрепям финансово и двете с Ида. — Лицето му отново помръкна, понеже приключи с разказа си, а дъщеря му отново изникна в съзнанието му. После внезапно добави: — Ида е много смела.

— Смела ли? — попита Сейер. — В какъв смисъл?

— Напориста е. Решителна. Пред нищо не се спира. Много е уверена — призна той, — дори твърде много. Никога не би й хрумнало, че не всички хора й желаят доброто. Защото е свикнала единствено на добро.

Юнер сложи очилата си на масата. Най-сетне ги остави на мира.

— Има ли нещо, което аз мога да направя?

— Нужни са ни колкото може повече хора, за да сформираме спасителен отряд — отвърна Сейер. — Няма да е трудно да намерим доброволци за такава задача. Всички в района знаят, че Ида е изчезнала. Отрядът ще се ръководи от професионалисти и всички ще получат ясни инструкции как и къде да търсят.

— Ами реката? — едва промълви Юнер. Не искаше да говори за това на висок глас.

— Обмисляме драгиране — увери го Сейер. — На първо време обаче ще обследваме района и наши служители ще посетят всяка една къща в близост до пътя, в това число и будката на Лайла.

— Искам да участвам в търсенето — каза Юнер.

— Ще ви уведомим за сборния пункт своевременно — отвърна Сейер. — Вероятно ще използваме училищния двор. Дотогава се грижете за Хелга.

Юнер изпрати двамата мъже до вратата. Постоя на стълбите, загледан след тях. Стисна с длани парапета и се надвеси. Очите му трескаво се взираха в далечината, Ида беше някъде там.

— Няма я вече седемнайсет часа — простена той. — Твърде късно е и вие го знаете!

Зарови лице в ръцете си и целият се разтресе. Сейер се върна. Сграбчи ръката на Юнер и я стисна здраво. Друго не можеше да стори. После тръгна обратно към колата. Имаше чувството, че обръща гръб на удавник.

* * *

В училището на Гласверке се бе събрала голяма група доброволци. Беше минала цяла нощ и по лицата на всички се четеше безпокойство. Все още валеше, макар и по-слабо. Имаше доброволци от Червения кръст и от „Фолкейелп“, учители и ученици от училището, членове на спортния клуб, както и на много други организации. Някои бяха съвсем обикновени хора, откликнали на призива да помогнат; просто бяха излезли от вкъщи в мрачното време с надеждата, че могат да бъдат полезни. В групата имаше много младежи, ала най-многобройни бяха мъжете. Дойдоха и няколко малки момчета, но ги отпратиха вкъщи. Емил Юханес бе забелязал голямото сборище и бе спрял зелената триколка под навеса, откъдето можеше да наблюдава случващото се от безопасно разстояние. На никого не му хрумна да го попита дали не иска да се включи. Не че той самият искаше. Гледаше кучетата, които някои държаха на каишка. Ако някое се отскубнеше, той на секундата щеше да запали двигателя и да изчезне. Не обичаше кучета.

Спасителните отряди разучаваха картата, слушайки инструкциите на полицията за придвижване в терена. Колко компактно да се движат, на кои места да са нащрек. Колко важно бе през цялото време да бъдат наистина концентрирани. Да не говорят много. Една група тръгна нагоре, към водопада, друга щеше да търси по брега на реката. Някои бяха изпратени да огледат полята, други — гората, а трети — хълмовете край града.

Якоб Скаре им даде последни нареждания:

— Не забравяйте, че Ида е малка — каза той. — Не заема много място.

Те кимнаха сериозно. Скаре ги наблюдаваше, погълнат от собствените си мисли. Донякъде знаеше какво се случва в главите им. Имаха много и различни мотиви, при това противоречиви. Някои ги бе довело отчаянието — самите те бяха бащи и нямаха сили да чакат безучастно пред телевизора. Други бяха дошли заради тръпката и се надяваха, че именно те ще открият Ида. Представяха си ту как я намират мъртва и стават център на внимание, ту как първи я зърват жива и здрава. Как надават възглас и привличат вниманието на другите с радостната новина. Може би дори как се връщат с нея на ръце. Повечето бяха уплашени, защото никога не бяха виждали труп, а вътре в себе си знаеха, че Ида е мъртва. Изпитваха неудобство от собствените си мисли и нервно набиваха крак в асфалта. Някои носеха туристически раници и термоси. Всеки един имаше орлов поглед или поне така смяташе, макар и Скаре да им припомни безбройните спасителни операции, в които издирваният е бил подминат повече от веднъж, от много хора. Андерш Юнер също беше там. Вече осем години не живееше в Гласверке, затова и малко хора го разпознаха и той бе благодарен за тази анонимност. Братята му — Туре и Кристиан, също се бяха включили, както и племенникът на Хелга — Томе. Когато най-сетне бе даден стартов сигнал, всички изпитаха облекчение. Сто и петдесет души се разделиха на малки групи и потеглиха от училищния двор. Разнесе се тихо жужене. За много от тях цялото изживяване беше доста необичайно. Да вървят така и непрестанно да се взират в земята, във всяка сламка, корен или клон, във всяка издатина на асфалта, в боклука в канавките, пълни с толкова много неща. Онези, които бяха изпратени да претърсят брега на реката, скришом хвърляха погледи към буйното течение. Отместваха клоните на храстите и шубраците. Претърсваха дупките. И все пак намериха разни неща — стара разнебитена детска количка, плесенясал гумен ботуш. Брегът бе осеян с празни бирени бутилки. От време на време мъжете правеха кратки почивки. Една от групите попадна на малка колиба. Беше се килнала на една страна и заплашваше скоро съвсем да се срути. „Страхотно скривалище“, помислиха си те, изправени пред окаяната постройка. Беше недалеч както от пътя, така и от къщата на Ида. Несъзнателно започнаха да душат наоколо. Един от тях се наведе и пропълзя през отвора, който не бе нищо повече от тясна пукнатина в прогнилото дърво. Поиска фенерче и някой му подаде. Лъчът затрептя в мрачното помещение. Сърцето му биеше така яростно, че той усещаше ударите в слепоочията си. Останалите от групата чакаха. В продължение на няколко дълги секунди от колибата не се чу нито звук. После краката му се показаха навън и той изпълзя заднишком през тесния процеп.

— Нищо, освен купища боклук — докладва.

— А ти погледна ли под тях? — попита друг мъж. — Все пак може да е отдолу — под дъските или знам ли.

— Няма я вътре — отвърна първият и уморен избърса лице с ръка.

— Нали казаха, че може много лесно да я подминем. Да проверим ли още веднъж? — не се предаваше другият.

Мъжът, пропълзял във влажния мрак, за да търси трупа на едно малко момиче, и то без успех, го погледна безнадеждно.

— Смяташ, че не съм огледал внимателно, така ли? — попита той.

— Не, не. Не ме разбирай погрешно. Само за всеки случай. Не искаме да сме групата, която ще я подмине, нали? Искаме да си свършим работата, както трябва.

Първият мъж кимна в съгласие. Другият пропълзя през процепа и освети навсякъде с фенерчето. Отчаяно се надяваше да я намери. „Как е възможно да се надявам така — внезапно си помисли той, докато лазеше по мократа земя, а студената влага проникваше през панталона му. — Да се надявам, че ще е тук. Ако я откриех легнала тук, със сигурност щеше да е мъртва. А ние не искаме да е мъртва. Просто сме реалисти. Просто помагаме.“ Той изпълзя обратно навън.

— Нищо. За щастие — каза той и въздъхна тежко. Групата продължи нататък.

* * *

Уили Отерхалс не се беше включил в търсенето. Той седеше на пода в гаража си с книга в скута. Студенината на цимента се просмукваше през панталоните му. Томе бе заел един работен тезгях до стената и го наблюдаваше. Дрехите му бяха влажни след часове на ситния дъжд. Спасителната акция бе приключила без успех. Сега той гледаше опела. От тезгяха, на който седеше, не виждаше ударения калник. Опита да си представи, че никога не се е случило, че е само един ужасен сън.

— Как беше? — попита Уили, без да го поглежда.

Томе дълго остана замислен.

— Отвратително — отвърна той. — Просто вървиш и търсиш. Много непознати. Търсят навсякъде. Под дърво и камък.

— Ще продължат ли и утре?

— Казват, че ще търсят всеки ден.

Томе изгледа косо приятеля си. „Доста е кльощав“, помисли си. Уили беше по-голям от него. Имаше изпито лице с издадена брадичка и кокалести рамене. Заострените му колене се очертаваха под шушляковия гащеризон. Сега търкаше бузата си с пръст, за да махне нещо мръсно, и се мъчеше да разтълкува текста и илюстрациите в една книга за ремонт и боядисване на коли. Книгата беше стара и захабена. По страниците имаше петна от моторно масло. Някои от тях бяха залепени с тиксо. Уили разглеждаше илюстрацията на преден десен калник — същия като този на опела на Томе.

— Най-напред трябва да го изшлайфаме — заяви решително Уили. — Нужни са ни два вида шкурка: фина и груба. — Той се втренчи в книгата. — Номер сто и осемдесет и триста и шейсет. Първо калникът се минава със суха шкурка, а после — с водна. Трябват ни шлайф-блокче и кит, препарат против ръжда, обезмаслител. Томе, слушаш ли ме?

Томе кимна. Всъщност съвсем се бе отнесъл. Уили зачете нататък.

— Трябва да изшлайфаме и малко извън удареното. Тук пише: „Започнете в средата на удареното място и продължете да шлайфате навън с кръгообразни движения.“ Намери нещо за писане. Ще идеш да купиш нещата, от които ще имаме нужда, когато смъкнем калника.

— Добре, мога да отида да напазарувам — отвърна Томе. — Но съм без пукната пара в джоба.

Уили вдигна поглед от книгата.

— Мога да ти дам назаем. Няма вечно да си ученик. Рано или късно ще почнеш да изкарваш пари.

После пак забоде очи в книгата.

— Липсват ни доста инструменти. Ще пробвам да взема някои назаем.

Той остави книгата, изправи се на крака и отиде до колата. Застана широко разкрачен, с ръце на кръста, и се надвеси над калника. Огледа щетите с изражението на експерт. Раменете му се превиха като платна, издути от вятъра.

— Добре, Томе. Да започваме!

Шушляковият гащеризон се изопна и от колата се процеди жалният скърцащ звук на метал. От време на време се чуваха пуфтене и въздишки. Един стар „Опел Аскона“, който в продължение на петнадесет години е бил цял-целеничък, не се разпада току-така без жален вой.

— Познавам един тип от „Шел“ — Бастиан — каза задъхан Уили. — От него взимам назаем каквото ми трябва.

„Уили наистина има кого да пита“, помисли си Томе.

— Леле, Уили — въздъхна с облекчение той, — ще съм ти адски задължен, ако го оправиш.

— Така е — усмихна се Уили. Очите му светнаха. — А сега горе главата. Всичко ще е наред. Сигурен съм.

Той не спираше да огъва метала. Една вена на шията му запулсира.

— По дяволите, трябва да вляза отдолу.

Той се скри от поглед под колата. Дългите му бели пръсти се показаха изпод дъгата на калника.

— Просто не разбирам — промълви Томе. — Изобщо не разбирам. Как можа да се случи.

Той съжаляваше за всичко. По бузите му изби червенина.

— Не го мисли сега — рече кротко Уили. — Всичко ще е наред, казах ти. — След това се сети за нещо друго. — Как реагира майка ти?

Томе въздъхна.

— Наприказва сума ти неща — че нямало да платят, че не одобрявали да идвам у вас. Естествено, обаче повече се тревожат за другото…

— Да, разбира се. А и аз си знам, че не съм зет-мечта, винаги съм го знаел — ухили се Уили. — Но ти си голям човек, дявол да го вземе. Сам можеш да си решиш с кого да се събираш.

— И аз това й казах на майка ми — излъга Томе. — Слушай, дали да не проверим спирачките?

— Стига вече! — нареди Уили. — Спирачките са си супер. Сега ела да ми помогнеш. Трябва да свалим калника. Изобщо не ще да помръдне. Хвани за малко!

Томе скочи от пейката. Опита да се стегне. Изпита облекчение, защото Уили щеше да оправи колата. Ролята на чирак му допадаше. От време на време обаче усещаше, че приятелят му, който бе по-голям и находчив, го задушава. Когато най-сетне взе книжка, след като веднъж го бяха скъсали и бе отнесъл всевъзможни подигравки, Томе се почувства като негов равен по един непознат досега начин. Вече можеше да кара сам. А и Уили бе преровил обявите във вестниците за кола на старо за двадесетте хиляди крони, които Томе беше успял да спести. Само конфирмацията му бе донесла петнадесет хиляди.

— Опелът е сигурна кола — уверил го бе Уили. — Има надежден двигател, особено ако е по-стар модел. За цвета хич да не ти дреме! Не се занимавай с глупости. И яркооранжев опел да намериш, взимай го, ако е в добро състояние.

Но опелът, който намериха, бе черен. Даже боята му беше запазена. Томе бе на седмото небе от щастие. Не можеше да си намери място, постоянно искаше да е зад волана.

— Ами полицаите? — попита предпазливо Уили. — Плъзнали са навсякъде, заради братовчедка ти, нали?

— Да.

— С теб разговаряха ли?

— Не, за Бога — възкликна уплашен Томе. Той отпусна захвата си за секунда и прискрипа пръста на Уили.

— Стегни се бе, човек! Дръж тук, докато шкуря!

Томе стисна здраво. Кокалчетата му побеляха.

— В случаи като този, когато е намесено малко момиче и прочее — изпуфтя Уили изпод колата, — тотално изтрещяват. Сигурно баща й даже е заподозрян. Или не?

— Не знам — промърмори Томе.

— Но наистина много разпитват за роднините — продължи Уили. — Може би и за теб ще питат?

Томе кимна. Почувства се като робот, слушайки нестихващия поток от думи на Уили. Това от една страна го успокояваше, от друга още повече го изнервяше.

— Дори само фактът, че си неин братовчед, те прави съмнителен — отбеляза Уили.

Най-после се изправи. Беше махнал калника.

— Особено ако никога не я открият — добави той. — Ако никога не разберат истината. Такова нещо е позор за семейството поколения наред. Нали знаеш, че преди четиридесет години тук е станало убийство?

Томе поклати глава.

— Истина е. Едно момче изнасилило и убило едно шестнайсетгодишно момиче. Семействата и на двамата все още живеят тук. И повярвай ми, все още се вижда.

— Какво се вижда? — попита Томе. Ставаше все по-нервен.

— Че мислят за това през цялото време. Че са наясно, че всички знаят кои са. Затова и вървят с наведена глава. Ей такива неща.

Той избърса вадичката, която бе потекла от носа му.

— Майката на момчето, извършило убийството, е почти на седемдесет. И все още й личи отдалече.

— Глупости — отвърна Томе. — Дори не знам коя е.

Искаше приятелят му да си затвори устата. Не понасяше тези приказки за смърт и трагедии. Единственото, което го интересуваше, бе колата. Как да стане като нова. Нова и лъскава, без драскотини по боята, точно както преди.

 

 

„Тя знае, че е хубава“, помисли си тъжно Сейер. Седеше със снимката на Ида в ръка. Сякаш ги чуваше — всички тях, един нестихващ хор от лели и чичовци, от съседи и приятели: „Божичко, какво прелестно дете!“. Спомни си как неговите собствени лели го хващаха за брадичката, сякаш беше кученце или някакво друго нямо същество. Което не беше далеч от истината. Пред очите му се мярна слабо, срамежливо момче с прекалено дълги крака. Той продължи да се взира в снимката. Ида с години се е оглеждала в очите на другите и е виждала в тях своята собствена красота. Превърнали са я в самоуверено дете, в дете, свикнало да буди възхищение, а навярно и завист. Свикнало да получава каквото иска от родители и от приятели. И въпреки това — Хелга изглежда строга и взискателна — Ида е трябвало да спазва ясни правила. И тя никога не ги е нарушавала. Кой тогава я е срещнал и е заглушил майчините предупреждения? С какво е успял да я примами? Или пък просто я е ударил и я е хвърлил в колата?

„Очарователна и самоуверена“, мислеше си той. Това не беше добра комбинация. Превръщаше я в лесна мишена. Не бе възможно тези кафяви очи да те оставят равнодушен. Опита се да свърже тези три неща — топлите чувства към едно необикновено красиво дете, следвани от плътското желание и най-накрая — от разрушението. Разбираше първите две. Не бе невъзможно да си представи дори желанието. Тази чистота, тази беззащитност на децата. Тяхната крехкост, нежност и неопетненост; тяхната благоуханна плът, техния трепет и беззащитност. Представи си силата да направиш всичко, което пожелаеш, и то само защото си възрастен. Но да отнемеш живота на едно крехко дете по ужасен начин за него оставаше необяснимо. Представата за неистовата паническа борба на живота, който бавно угасва в ръцете ти, го ужаси. Потърка уморено очи. Почувства се отвратен от собствените си мисли. Затова набра номера на хотела на Сара в Ню Йорк. Нея я нямаше.

 

 

Беше късно. Градът димеше като тлеещ огън между синьо-сивите хълмове. Може да се прибере вкъщи и да изпие едно уиски. Вероятно после бързо ще се унесе. Идеята, че е в състояние да легне и да заспи, когато Ида е безследно изчезнала в мрака, а Хелга чака с подути очи, силно го обезпокои. По-добре да излезе навън. Да обикаля улиците с изострени сетива. Да бъде там, където е и Ида. Все още нямаше вести от спасителните отряди.

Сепна го почукването на вратата. Якоб Скаре надничаше в кабинета.

— Ти още ли не си се прибрал? — попита Сейер. — Какво правиш тук по това време?

— Същото като теб, предполагам. Мотая се.

Той огледа кабинета на началника си. Под настолната лампа на Сейер имаше фигурка от пластилин. Тя трябваше да представлява полицай в синя униформа и бе направена от внука му. Скаре я взе в ръка и я огледа.

— Започнала е да мухлясва — каза той. — Обърнал ли си внимание?

Сейер се направи, че не го чу. Дори през ум не му мина да изхвърли фигурката. Вярно, че имаше леко подозрителен вид, но изобщо не миришеше.

— Може ли да пуша на прозореца? — попита Скаре.

Изчака отговора търпеливо, с цигара „Принс“ в ръка.

Последва кратко кимване и той се настани на перваза. За момент се затрудни да отвори тежкия прозорец.

— Няма и следа от нея — отбеляза и издиша дима от цигарата навън, в септемврийската нощ. — Нито дори нещо толкова дребно като фиба.

— Нямала е нищо за губене — нито часовник, нито украшения — каза Сейер. — Едно обаче ме радва.

— И то е? — промълви обезсърчен Скаре.

— Не сме намерили дрехи, изцапани с кръв, или детска обувка, захвърлена на пътя, или пък колелото й, зарязано в някоя канавка. Радвам се, че всичко е изчезнало вкупом.

— Защо? — учуди се Скаре.

— Не знам — призна Сейер.

— Това означава единствено, че онзи тип е съобразителен — каза Скаре. — Не мисля, че е особено обнадеждаващо. — Той си дръпна силно от цигарата. — Това чакане си е чисто мъчение.

— Несъмнено — за Андерш и Хелга Юнер — отбеляза сухо Сейер.

Скаре замълча. Това смъмряне ли беше? Той всеки път издишаше дима навън, през прозореца, но все нещо се процеждаше вътре, в тъмния кабинет. Накрая пъхна догарящия фас под течащата вода на чешмата.

— Да приключваме за днес, а?

Сейер кимна и грабна якето си от облегалката на стола.

— Какво мислиш за публикациите в медиите? — попита Скаре по-късно. Стояха на паркинга пред полицията. И двамата подрънкваха с ключовете за колите си.

— Нямаше да има проблем — каза Сейер, — ако човек просто четеше написаното от журналистите. Но съществува нещо, наречено оформление. И фоторепортерите наистина знаят как да манипулират информацията и да предизвикат сензация.

Скаре си спомни снимките от днешния вестник — снимка на Ида, на същото като нейното колело, жълто „Накамура“, и на същия като нейния спортен екип. И заглавието: „Последната дестинация на Ида“. Пунктирни линии. Будката на Лайла в близък план.

— Представят го като някаква сапунка — добави Сейер. — Надявам се да няма много епизоди.

Кимнаха си за сбогом и всеки пое по пътя си. Вече вкъщи, Сейер влезе в кухнята и извади плика с кучешка храна. Кучето, излегнало се на пода в очакване на своя стопанин, едва-едва се помръдна. Ала щом сухата храна задрънча по металната купичка, то се изправи. Бавно и предпазливо отиде в кухнята. Кучето — леонбергер на име Колберг — беше толкова старо, че опровергаваше всички статистики. То гледаше Сейер мрачно и загадъчно. На Сейер му беше трудно да отвърне на този поглед. Знаеше, че животното изнемогва, че трябва да го избави от мъките му. „Скоро — помисли си той. — Но не точно сега. Ще изчакам Сара да се прибере.“ Отряза си филия хляб и добави колбас отгоре. Извади и тубичка майонеза от хладилника. Известно време се чуди дали да не я върне обратно. За него майонезата си беше прегрешение. Отви капачката и внезапно осъзна колко абсурдни са мислите му. Той можеше най-спокойно да си изстиска майонеза във формата на осмица върху сандвича и след това да седне да яде, а в същото време, там някъде, Хелга Юнер едва си поемаше дъх.

 

 

Трети септември.

Сейер се събуди в шест. Кучето лежеше на пода до него. То усети слабото помръдване на матрака и надигна глава. Миг по-късно се чуха трите кратки сигнала на електронния будилник. Сейер се наведе от леглото и потупа Колберг по главата. Черепът на кучето ясно се очертаваше под козината, той усети издатините му с ръка. След това се сети за Ида. Тя тутакси зае мястото си в съзнанието му. Той изпъна длъгнестото си тяло в леглото и опита да различи светлина зад завесата. Не се получи, трябваше да стане. Загледа се в мократа сутрешна мъгла, надвиснала като похлупак над града. Закуси с два сухара със сирене и чушка. Поведе кучето надолу по стълбите. Направи едно кръгче около блока с него и после го пусна обратно в стаята. Часът бе седем и петнадесет, когато отвори вратата на офиса, стиснал новите вестници под мишница: „Издирването на Ида продължава“.

Първото съвещание за деня протече в разпределяне на задачите. По случая Ида Юнер нямаше какво толкова да се разпределя. За начало трябваше да се направи проверка на известните им лица с обвинения в блудство — излежалите присъда, пуснатите в отпуск за периода, както и всички, подвеждани някога под отговорност, макар и неосъдени. Грозната истина бе, че очакваха някой да се натъкне на поруганото тяло на Ида и после да могат да продължат с разследването. Снимката й висеше на таблото в стаята за съвещания. Всеки път щом минеха покрай нея, усмивката й ги пронизваше от глава до пети и въпреки безнадеждността на ситуацията, те все още таяха крехката надежда, че тя внезапно ще влети у дома, при майка си, с някое най-неочаквано обяснение.

Позвънеше ли телефонът, а той звънеше постоянно, всички рязко се обръщаха и не изпускаха от очи говорещия, за да могат евентуално, както до един се надяваха, да разчетат по изражението му дали става въпрос за Ида. Нещо трепваше в гърдите на дежурния полицай всеки път щом вдигнеше слушалката. Те знаеха, че дългоочакваното обаждане ще дойде.

Започна нова спасителна акция. Все още не бяха решили дали ще драгират реката. Не знаеха откъде да започнат.

Сейер стигна до къщата на Хелга. Видя лицето й на прозореца, вероятно бе чула двигателя. Той слезе бавно от колата, умишлено бавно, за да не й вдъхва напразни надежди.

— Почти съм изгубила вяра — каза немощно тя.

— Разбирам, че ви е тежко — утеши я той, — но все още я търсим.

— Винаги съм знаела, че Ида е твърде прекрасна, за да е истинска — продължи тя.

— Нима не е истинска?

Долната устна на Хелга затрепери.

— Беше истинска. Сега вече не знам.

Без нито дума повече тя се върна в дневната. И веднага — на прозореца.

— През повечето време стоя тук. Или съм в стаята й. Не върша нищо. Страх ме е, че ще я забравя — поде тревожно тя, — страх ме е, че ще се изплъзне от съзнанието ми, страх ме е, че може да мисля и да върша нещо, без тя да е част от него.

— В момента никой не очаква от вас каквото и да било — каза Сейер.

Той се настани на дивана без покана. Забеляза, че косата й е неизмита и че е облечена в същите дрехи както първия път, когато я срещна. Дори не беше сигурен, че ги е сваляла оттогава.

— Бих искал да поговоря със сестра ви — рече Сейер.

— С Рут ли? Тя живее на няколко минути оттук, на улица „Мадсеберге“. Ще намине по-късно.

— Явно сте добри приятелки? — попита той.

— Да — усмихна се тя. — Винаги сме били.

— А бащата на Ида, Андерш, нали и той има двама братя, които живеят наблизо — чичовците на Ида?

Тя кимна.

— Туре и Кристиан Юнер. И двамата са женени, със семейства. Живеят до хиподрума.

— Близки ли сте? — поинтересува се той.

Тя поклати глава.

— Всъщност не. Странно нещо — почти никога не виждаш дори малкото роднини, които имаш. Знам обаче, че вчера са се включили в търсенето — и двамата.

— Някой от тях обади ли ви се?

— Не смеят — отвърна тихо тя. — Уплашени са, естествено. Не знам какво им се върти в главите. А и не искам да знам. Моите собствени фантазии ми стигат.

Тя потрепери, сякаш страшните видения тутакси се бяха появили.

— Но Ида познава братовчедите си, нали?

— Разбира се. От всички е най-близка с Марион и Томе — децата на Рут и Свере. Често е при тях. Обича леля си Рут — единствената леля, която значи нещо за нея.

— А зет ви? — продължи Сейер. — Той с какво се занимава?

— Свере работи в нефтената индустрия и пътува много. Почти никога не си е у дома. И Андерш пътуваше много. Все се оплакват, че трябвало да спят на хотел, че било много изморително. А всъщност сигурно така им е по-добре. Измъкват се от еднообразното ежедневие.

Сейер нямаше коментар по въпроса.

— Ида харесва ли чичо си Свере? — попита тихо той.

Тя замлъкна и полека-лека осъзна истинския смисъл на този въпрос. След това кимна решително.

— Да. Свере и Рут са най-близките й роднини след мен и Андерш. Винаги е била сред тях и се е чувствала добре в дома им. Те са порядъчни хора.

Думите й не търпяха възражение. Сейер огледа всекидневната. По стените висяха много снимки на Ида, направени в разстояние на няколко години. На една от тях детето държеше котка.

— Тя много обича животни — припомни си той. — Стаята й е пълна с тях. Тази котка да не е избягала?

В стаята стана съвсем тихо. Сейер изобщо не бе подготвен за реакцията, която въпросът му предизвика. Хелга се преви на две и затули лицето си с ръце. И тогава нададе вик, пронизващ до мозъка на костите.

— Това беше котката на Марион! Прегазиха я. А Ида никога не е имала домашен любимец! Нито дори хамстер. Аз казвах не. Всеки път не! Защото аз не го исках, а сега не разбирам как може да съм била такава егоистка. Не получи нито котенцето, нито кученцето, за които така съкровено мечтаеше, нито някое от другите животни, за които толкова дълго ме умоляваше, защото на мен не ми се разправяше с животно, не исках да чистя косми, изпражнения и всякакви други гнусотии! Но върне ли се, о, само да се върне, ще й купя колкото животни поиска! Обещавам, обещавам!

Настана гробна тишина. Лицето на Хелга бе пламнало. Тя захлипа силно.

— Толкова съм жалка — изплака. — Отчаяна съм, стигнах дотам да реша да купя кученце. Защото тогава Ида със сигурност ще си дойде. Ще чуе скимтенето му, където и да е, и ще дотича светкавично у дома. Колко съм наивна! Същинско дете.

— Имате пълното право да си вземете кученце — каза Сейер.

Тя поклати глава.

— Минават ми какви ли не мисли през главата — призна си. — Съвсем абсурдни мисли. — Избърса с ръкав мокрите си бузи.

— Разбирам — промълви Сейер. — Няма как да сте подготвена за нещо такова.

Очите й се разшириха.

— Напротив! Винаги ме е било страх от това. Винаги съм се подготвяла за него. Това е съдбата на всяка майка.

— Значи някога мислено сте били в тази ситуация — отбеляза той. — Различно ли е в действителност?

— Много, много по-лошо е — изхлипа тя.

 

 

Рут Рикс бе изпратила дъщеря си Марион до училищния автобус. Сега видя сина си Томе да надига картонената кутия с мляко и го смъмри.

— Том Ерик! Нали знаеш, че мразя да пиеш направо от кутията!

Той я остави на масата и се опита да се измъкне от кухнята.

— Хапни нещо — подкани го тя.

— Не съм гладен — смотолеви той.

Рут чу, че се оправя да излиза в коридора. Тъкмо си стягаше маратонките.

— Днес нямаше ли ден за самоподготовка? — извика му тя. Последва го, нямаше да го остави да се измъкне.

— Да, и? — отвърна той.

— Разчитам, че ще седнеш да учиш — заяви тя, мислейки си за тази последна, особено важна година от гимназията.

— Първо обаче отивам у Уили. Ще работим по колата.

Рут преглътна отговора и впери очи в него. Томе продължаваше да избягва погледа й.

— Мисля, че леко се вманиачаваш — отбеляза колебливо тя. — Това е просто кола, за бога.

Той нищо не каза, само стегна връзките си. „Здраво ги стяга“, помисли си тя.

— Бьорн се обади и пита за теб — спомена му. — Много любезен ми се струва. Нали двамата все още сте приятели?

— Да, естествено — отвърна Томе. — Но той не разбира от коли. Хелге също.

— Да, разбирам. Но Уили е много по-голям от теб. Все пак е по-добре да се събираш с хора на твоята възраст, не мислиш ли?

— Това и правя — увери я той. — Но ми е нужна помощ за колата. Уили има гараж, има и инструменти.

Говореше, без да се изправи. Дори стегна белите си връзки на двоен възел. Пръстите му трепереха. Това не убягна на Рут и леко я разтревожи. Внезапно осъзна, че знае толкова малко за това слабо осемнадесетгодишно момче. Чувството бе неприятно. Щом най-после се изправи, той все така избягваше погледа й. Взе да рови в закачалките за якето си.

— Томе — каза тя по-меко, — разбирам, че случилото се с колата е неприятно. Но Ида я няма. Може би е мъртва. Не мога да понеса как просто изчезваш заради някаква си кола. Това ме разстройва, защото не е редно!

Този изблик го смути. Той понечи да излезе, но тя го сграбчи за ръката и го принуди да се обърне. За свое учудване видя една сълза.

— Томе, какво има? — попита уплашена.

Той бързо изтри бузата си с ръка.

— Толкова много неща — отвърна той. — Тази история с Ида. Недей да смяташ, че не мисля за нея. Днес пак ще ходят да я търсят, но аз не знам дали имам сили.

— Нима бе толкова тежко? — прошепна Рут.

Томе кимна с глава.

— Всеки път, когато погледнеш под някой храст, сърцето ти престава да бие — каза той.

После замина. Рут постоя в коридора заслушана в стъпките му. Бяха бързи, все едно бягаше. Тя се облегна на стената. „Ужасно е — помисли си. — И няма никакъв изход.“

* * *

Емил Юханес бе излязъл с триколката си както обикновено. Времето беше омекнало и отровнозеленият лак блестеше на септемврийското слънце. Хората се обръщаха след мотоциклета му, щом го задминеха. Струваше им се чудноват и смешен. Емил Юханес носеше стара сива раница на гърба си. Лицето му бе изопнато, изражението — непроницаемо; днес, на трети септември, той не можеше да се отпусне. Мислеше за толкова много неща. Поддържаше равномерна скорост, точно под четиридесет. Наушниците на шапката му бяха дръпнати надолу, връзките — стегнати под брадичката. Ремаркето беше празно, а черният брезент — свит на руло и пристегнат с връв в единия край. Емил се бе запътил към магазина. Винаги пазаруваше в местния „Жокер“, който беше малък и той знаеше къде стоят всички стоки. Не че не можеше да търси каквото му е необходимо, докато го намери. Но така беше по-лесно. На касата винаги седеше едно и също момиче. Свикнала бе, че той никога не говори, и не му създаваше неудобства. Всичко винаги бе едно и също и това му харесваше. А и идвайки тук, избягваше задръстването в центъра.

Емил живееше в малка къща с кухня, всекидневна и спалня в края на улица „Бренеривайен“ — покрай хиподрума и после нагоре, по хълма. Къщата имаше мазе. Нямаше баня, но пък тоалетната бе хубава — с мивка и огледало. Беше чисто и подредено. Не защото Емил бе особено прибран, а защото седемдесет и три годишната му майка всяка седмица го навестяваше. Емил Юханес имаше леко заплашителен вид, макар това донякъде да зависеше от настроението му. В негово лице хората виждаха един тромав и бавен мъж с широки рамене, който не може да говори. Мъж, който обръща гръб, ако го зяпат, който моментално се отдалечава, ако го заговорят. Въпреки това той проявяваше интерес към другите, особено ако можеше да ги наблюдава от сигурно разстояние. Имаше различни версии по въпроса дали Емил Юханес може да говори. Според някои той просто беше ням. Според други бе спрял да говори като чиста форма на протест, защото като дете му се е случило нещо ужасно. Понякога плъзваха нелепи слухове. Мълвеше се за пожар, в който загинали баща му и един куп братя и сестри, докато Емил и майка му стояли боси в снега, слушайки сърцераздирателните им писъци. В действителност Емил бе единствено дете. Имаше и такива, които твърдяха, че Емил можел да говори, и още как, но само когато той пожелаел. А това почти никога не се случваше. Той просто искаше да бъде оставен на мира. Никой не се вълнуваше какви мисли и мечти обитават голямата му глава. Вероятно защото повечето смятаха, че в нея нищичко не се случва. А това съвсем не беше така. Емил мислеше за много неща и свързваше всяка своя мисъл с образ. Понякога образите бяха застинали, друг път бавно се завъртаха като на филмова лента или пък примигваха и изчезваха като светкавица. Винаги когато паркираше пред магазина, той поглеждаше логото с тестето карти във формата на ветрило, с жокера най-отгоре. Понякога жокерът му намигаше или пък му се присмиваше. Тогава Емил се стряскаше и придобиваше сериозен вид. Щом влезеше в магазина и усетеше аромата на хляб, пред очите му изникваха ръцете на майка му, които мачкат тестото. Никой не месеше така, както майката на Емил. Тя блъскаше и мяташе тестото, но накрая винаги нежно го потупваше с потните си мазни ръце. Когато мислеше за майка си, той си припомняше мириса й и се сещаше за нещо, което някога е казала, или за някой израз, който често употребява. Острият й като нож глас, мирисът на нови пластични карти, втасалото тесто — всичко това заемаше много място. В мозъка му се случваха толкова много неща, че не оставаше място за общуване с други хора. Той приемаше всеки опит за контакт като натрапване. Предпочиташе образите. С тях успяваше да се справи.

Майка му го поддържаше спретнат, грижеше се дрехите и къщата му да са чисти. Емил не се противопоставяше на нейните посещения, но понякога им се дразнеше. Тя не спираше да говори. Той чуваше и разбираше думите й, ала в голямата си част те му се струваха безсмислени. Надигаха се срещу него с тътен, който му напомняше на разбиващите се в брега вълни. Щом тя отприщеше буйния поток от думи, той се затваряше в себе си и започваше да гледа предизвикателно. Това обаче не бе в състояние да я спре. Тя го предупреждаваше, порицаваше го, заповядваше му, поставяше му изисквания и въпреки това, дълбоко в себе си, го обичаше и всъщност доста се тревожеше. Страхуваше се, че той ще се скара с някого, страхуваше се, че ще уплаши хората с вида си. Той никога нямаше да се впише сред другите, но тя бе приела това. Боеше се също, че някой с лоши намерения може да го нарани или да го постави в ситуация, в която да изгуби контрол над себе си. Боеше се, защото бе наясно, че зад мрачната фасада се крият мощни сили. Бяха излезли наяве само веднъж. Когато една неистова, почти стихийна ярост бе притъпила сетивата на Емил. Кошмар, който тя през повечето време успяваше да потиска, но който понякога, въпреки всичко, я спохождаше в сънищата й. Тогава тя се будеше, плувнала в пот, ужасена от случилото се, от себе си, от сина си. Съкрушена от мисълта за всичко, което може да се случи. Ако той се уплаши. Ако бъде нападнат. Междувременно отчаянието й я караше да се заяжда с него.

— Цял живот ли ще се разхождаш с тази нелепа шапка? — казваше тя. — Не можеш ли да си вземеш една нормална шапка с козирка? Ще изглежда по-добре. Знам, че смяташ скъпоценната си триколка за цяло чудо. Но нали си наясно, че хората се обръщат след нея? Всички други карат мотоциклети с две колела, само ти не. А и не да кажеш, че не можеш да пазиш равновесие.

Тя си придаваше силно изтерзан вид, но това не постигаше никакъв ефект върху сина й. После потъваше в земята от срам, задето го е нахокала така, а не е успяла да се стърпи.

Емил паркира триколката си пред „Жокер“ и влезе вътре. Известно време обикаля между редиците с широките си, силно обърнати навън стъпала. Носеше тежки ботуши, без значение дали е лято, или зима. Бяха толкова разширени от носене в глезените, че можеше да ги нахлузи дори без да разхлабва връзките. Държеше червена пластмасова кошница за пазаруване; никога не купуваше толкова много неща, че да му трябва количка. Този път купи кафе, мляко и сметана, един пълнозърнест хляб и малко сирене. Взе три вестника от касата. Това учуди продавачката. Емил беше абониран за местния вестник и нямаше навика да купува тези от Осло, но през последните няколко дни го правеше. „Всъщност, както и повечето хора“, помисли си тя. Издирването на Ида Юнер представляваше интерес за всички, които минаваха през магазинчето. Те имаха своите предположения какво се е случило и тук бе подходящото място да ги споделят. Докато тя маркираше стоките, Емил се сети за нещо важно. Отново се стрелна между редовете и не след дълго се върна, клатушкайки се, с плик фъстъци в ръка. Продавачката сбърчи нос при вида на фъстъците, защото бяха с черупки и тя не разбираше как някой може да яде небелени, безсолни фъстъци. Емил винаги купуваше фъстъци с черупки. „Днес пък е и нацупен“, помисли си тя. Обикновено той не говореше, но и не бързаше, сякаш пазаруването беше важно за него, ритуал, който харесваше. Този път плати припряно, а пръстите му леко трепереха, докато ровеше за монети в портмонето. Натъпка покупките в старата си раница. И излезе, без да помаха за довиждане. Вратата се тресна. Тя го проследи с поглед как се качи на мотоциклета. „Беше толкова хладен днес“, помисли си и същевременно се учуди от тази своя мисъл, тъй като до ден днешен този мъж не бе разменил с нея нито дума. Емил запали двигателя. Потегли в посока хиподрума със същата равномерна скорост. Щом приближи будката на Лайла, съзря полицейска кола и няколко полицаи. Изопна се като струна. Хвана здраво кормилото и демонстративно впери поглед напред. Един от полицейските служители огледа странното возило. Емил никога не беше влизал в контакт с полицията, но изпитваше дълбоко уважение към всички в униформа. Освен това триколката му бе в такова състояние, че със сигурност трябваше да я даде на ремонт, но понеже живееше от социални помощи, не можеше да си го позволи. Често си мислеше, че рано или късно някой ще се появи и ще му свали регистрационните табели. За щастие полицаите бяха заети с други неща. Онази Ида, нея търсеха. Той беше наясно с това и впрегна цялата си концентрация да не ги безпокои. Подмина ги, все още загледан право пред себе си, но усети, че го наблюдаваха. После зави надясно. След няколко минути сви вляво пред „Бренеривайен“ номер 12, където живееше. Паркира и покри мотоциклета с черния брезент. Гаражът му беше пълен с боклук, вече нямаше място за возилото. После се заключи в къщата. Стоеше в кухнята и слухтеше. Нащрек, с максимално изострени сетива като котка. Сложи раницата на масата и извади покупките. Отвори плика с фъстъците и изсипа няколко в ръката си. Влезе бавно в дневната. Вратата на спалнята беше открехната. Той й хвърли един поглед и задиша тежко, фъстъците се овлажниха в стиснатия му юмрук. Накрая отиде до прозореца. Там имаше клетка и на една пръчка беше кацнал сив папагал с размерите на гълъб. Той изписука с красив, жален тон, за да си заслужи фъстъците. Емил бръкна между решетките и ги пусна в купичката му за храна. Птицата мигновено се наведе, хвана една черупка с краче и заби клюн в нея. Тя изпука сухо и се отвори. Тогава телефонът иззвъня.

Беше майка му.

— Емиле — подхвана тя, — оказа се, че съм заета и утре, и вдругиден, затова ще се чисти днес.

Той започна да примлясква, без да има нещо в устата.

— Не мога да остана до късно — продължи тя, — защото довечера има сбирка на клуба по ръкоделие у Тюла, а аз предния път не бях, но днес искам да отида. Ще пусна пералня вместо теб и после ти ще трябва да простреш. Ще можеш, нали? Само не забравяй да изпъваш дрехите, преди да ги закачиш на телта, иначе ще бъдат намачкани. А теб не те бива много в гладенето. Първо ще пусна една прахосмукачка вкъщи, така че ще бъда у вас след около час.

— Не — отвърна Емил ужасен.

Представи си майка си като машина за почистване, която сега иска да мине през всички стаи. Представи си разлята вода, пенещ се сапун и лицето й, което все повече се зачервява. Усети силния мирис на „Аякс“ и досадата от преместването на мебелите от обичайните им места, и свежия въздух, който нахлуваше от прозорците, които е отворила, и неприятното течение, и чуждата миризма на чисти завивки, и…

— Знаеш, че трябва — заопява майка му. — И преди сме го говорили!

Гласът й потрепери. Емил дишаше учестено в слушалката, не искаше да чуе онова, което майка му има да каже.

— Ял ли си днес? — продължи тя. Тревожеше се за него, както обикновено. — Изобщо не се храниш, както трябва. Да си чувал за плодове и зеленчуци? Подозирам, че ядеш само хляб, а тялото се нуждае от повече. Емиле, трябва да си купиш някакви витамини и да ги пиеш през есента и зимата. Има ги в „Мьолерш“. Сигурна съм, че можеш да ги намериш и в „Жокер“, ако не — ще ти ги поръчат. Трябва само да се постараеш, да проявиш поне малко отговорност към самия себе си. Че аз изобщо не ставам по-млада.

Емил стрелна с очи вратата на спалнята. След това погледна часовника.

— Днес приведе ли се в добър вид? — не спираше тя. — Един бог знае веднъж на колко дни си миеш косата. А и тогава не го правиш както трябва, надвесен така над мивката. Освен това — продължаваше да боботи тя, без да очаква отговор, — обличаш ли се добре, като излизаш с триколката? Идва есен и трябва да внимаваш да не хванеш грип. Ако те повали на легло, какво ще правиш, аз не мога да се въртя около теб всеки божи ден. И без това си имам достатъчно грижи. Маргот Янсон, която живее до нас, още си седи до прозореца със счупена тазобедрена става. Един бог знае какво щеше да прави без мен. Чудя се дали и мен някой ще ме крепи, когато вече не смогвам. Само да имаше жена, щях да мога да се надявам на достойни старини, но ако е вярно, както казват хората, че всеки си получава заслуженото, трябва много да съм съгрешила в този живот, без изобщо да си спомням кога и как.

Тя се подготви да приключи монолога си.

— Започни да разместваш мебелите. Можеш да простреш пътеките на оградата, за да не губя време. Надявам се колата да запали — каза разтревожена тя, — вчера не искаше, чудя се дали акумулаторът не е започнал да се разрежда. Имаш ли почистващи препарати и всичко останало?

— Не! — отговори Емил.

Майка му отново изникна в съзнанието му, този път като вятър, като торнадо, тя изричаше на глас всичките си мисли, дори онези, които не смееше да си помисли, сякаш ги помиташе, отнасяше ги надалече с думи.

— Мога да донеса една бутилка „Аякс“ — продължи тя. — Някой ден трябва да преровим шкафовете ти. Никога нямаш представа кое къде е. Колко пъти съм идвала у вас и е нямало тоалетна хартия? Направо не знам. Нали си голям човек все пак. Но стига толкова. Можеш да започваш, идвам след малко.

— Не! — каза Емил. Повтаряше го все по-високо. Майка му чу, че повишава тон — това беше необичайно. Той винаги казваше „не“, и то по всевъзможни начини, но този тон граничеше с нещо ново — с някакво отчаяние. Тя смръщи чело и стисна устни. Не искаше повече проблеми, нито един-единствен.

— Да! — натърти тя.

 

 

Рут си обличаше палтото. Внезапно спря, защото навън се затръшна автомобилна врата. С ръката, която бе намушкала докрай в ръкава, тя натисна бравата и отвори. Висок прошарен мъж прекосяваше двора. Рут веднага го позна. Той спря на най-долното стъпало, направи лек поклон, а след това изкачи и останалите. Тя си дооблече палтото и се ръкува с него. Беше толкова висок, че тя почти се почувства като малко момиченце. Почти й се прииска да направи реверанс.

— Идвам право от Хелга — каза Сейер.

— А аз съм тръгнала към тях — отвърна бързо Рут.

— Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Разбира се.

Тя пак си съблече палтото. Поведе го към кухнята. Вътре имаше ъглова кушетка, покрита с възглавници.

— Относно Ида — започна отчаяно Рут, — вариантите не са много, нали?

В погледа й се четеше ужас.

— Хелга губи надежда — оплака се тя. — Не знам какво ще правим, ако ни сполети най-лошото. Това за нея ще е смъртоносен удар. Тя живее само за това момиченце, откакто Андерш ги напусна.

Сейер я слушаше. Понеже беше разтревожена, говореше бързо.

— Не е хубаво да си самотен родител — отбеляза мрачно тя, въртейки се из кухнята, без обаче да върши нищо. — Не бива децата да са едничкият смисъл на живота ти, това е такъв товар на плещите им. Не мога да си представя какво ще й е на Хелга, когато Ида влезе в пубертета и започне да излиза до късно. — Тя примигна, объркана от тази неочаквана мисъл.

— Бихте ли ми казали какви бяха причините за развода на Хелга? — попита Сейер.

Очите на Рут се разшириха от изненада.

— Защо питате? — отвърна тя.

Той бегло се усмихна.

— И аз самият не знам. Разпитвам за всякакви неща. — Каза го толкова простичко, свел поглед, сякаш се терзаеше. Тя изпита желание да му помогне.

— Но разводът по никакъв начин не е свързан с изчезването на Ида — отбеляза плахо Рут.

Сейер я погледна.

— И ние така смятаме. Питам просто от любопитство. Трудно ли ви е да говорите за това?

Тя се поколеба.

— Не, не точно. — Сложи ръце на масата, сякаш за да покаже, че казва истината.

— И така. — Той направи втори опит. — Можете ли да ми разкажете за раздялата между Хелга и Андерш Юнер? Вие сте й сестра. А и сте близки, нали?

Рут кимна, без да го поглежда.

— Не знам цялата история — започна уклончиво тя, — но мисля, че има намесена друга жена. Андерш е кривнал от пътя и Хелга не е могла да го понесе. Тя го изхвърли. Той е с десет години по-млад от нея — продължи Рут. — Но не ме разбирайте погрешно. Андерш беше добър съпруг, не е кръшкал редовно. Само един-единствен път — и Хелга не можа да го превъзмогне. Тя е толкова… Как да кажа… Крайна във всичко. Толкова строга.

— Разказа ли ви подробности?

Рут извърна лице и погледът й се спря върху набора на пердето.

— Да. Но не смятам, че е редно да ви ги предоставя просто така. А и тези подробности няма да ви бъдат от помощ.

Той отстъпи и кимна.

— Хелга каза, че Ида е близка с вас и със съпруга ви — Свере.

Ида отново изникна пред погледа на Рут — кратко, ослепително видение на едно съвсем жизнено момиченце, тук, в нейната собствена кухня. Само с едно примигване на очи видението изчезна.

— Свикнали сме да е край нас — кимна тя в отговор. — Сега, когато я няма, е толкова тихо. Тя е дете, което привлича много внимание. Има и други лели и чичовци, но никога не им ходи на гости.

— Има ли причина за това? — попита предпазливо Сейер.

— Предполагам, че просто така са се стекли обстоятелствата. Братята на Андерш никога не са проявявали интерес към Хелга и към Ида. Имат си достатъчно други грижи. Или пък просто нямат нищо общо помежду си. Живеят малко по-далече от тях, отколкото ние.

— Работите ли? — поиска да знае той.

— Замествам от време на време в училището — отвърна тя, — когато някой от учителите се разболее. Иначе съм си вкъщи.

— На колко години е дъщеря ви — Марион?

— На дванайсет — рече Рут. — В седми клас е. Прекарваха много време заедно с Ида. Сега й е страшно трудно, не знам какво да й обясня. Чете вестници и гледа новините — нищо не мога да й спестя.

— Така или иначе не е необходимо да й пестите нищо — каза той. — Все още не знаем какво се е случило.

Тя отново се стъписа от деловия начин, по който се изразяваше, самата тя до голяма степен беше сигурна, че Ида е мъртва. И не просто мъртва, а вероятно застигната от чудовищна смърт. Най-ужасната от всички, тази, изпълнена с болка и страх.

— А синът ви — Том Ерик? — попита той.

Щом чу името на Томе, Рут смръщи чело.

— Какво за него?

— Той как се справя със случилото се?

Рут отчаяно поклати глава.

— Зле — призна тя. — По принцип не говори много-много за себе си. Ние с Марион все пак се опитваме. Вчера се включи в спасителната акция. Каза, че е било ужасно. Трябва да призная, че винаги съм го смятала за доста голям егоист. Мисли само за себе си. Онзи ден е ударил колата — каза тя с усмивка. — Беше безкрайно нещастен. Взе си я преди три седмици — добави тя. — Имаше неблагоразумието да ми се оплаче насред целия ужас, който ни сполетя. Дадох му храна за размисъл — каза тя накрая. Беше се сгорещила, бузите й бяха поруменели.

— Той работи ли? — поинтересува се Сейер.

— Последна година в гимназията е. Не му харесва особено и не смята да учи висше. Иска единствено да си намери работа и да изкарва пари, да си се занимава с колата и да бъде с приятелите си. Седи много пред компютъра или гледа клипове. Аз нямам проблем с това — каза тя. — Не съм свръхамбициозна по отношение на децата ми. Искам само да са щастливи.

— Претърпял е злополука с колата — повтори Сейер, — на първи септември. Правилно ли ви разбрах?

— Да — отвърна тя. — Излезе с колата привечер и се върна след полунощ. Горкичкият, беше доста унил. Знаете как са момчетата с колите. Но наистина смятам, че успях да го убедя, че повредата на колата е дреболия в сравнение с онова, което може да ни сполети, нас, хората.

— Казахте, че е излязъл привечер — спомняте ли си кога точно?

Тя смръщи чело.

— Малко след шест. Извика ми от коридора. Новините по Те Ве Норге тъкмо започваха, обикновено ги гледам.

— А къде отиваше?

— Прекарва много време с едно момче на име Бьорн. Сигурно у тях — отговори тя. — Той живее във Фрюденлюн.

— В такъв случай искам да разменя няколко думи с него — каза Сейер. — Може да е видял нещо по пътя. Сега на училище ли е?

— Не — рече тя. — Отиде у Уили — друг негов приятел. Или по-точно познат. Виждаха се често преди. Но аз не го одобрявам особено и Томе е наясно. Уили обаче разбира от коли. Сега му помага.

Думите й събудиха интереса на Сейер.

— Защо не го одобрявате?

— Уили е с четири години по-голям от Томе — обясни Рут. — Мисля, че е бил замесен в кражби на коли, а вероятно и в друго, по-лошо. Затова не го харесвам. Въпреки че това е било преди много време. А и за Томе е наистина важно да оправи колата.

— А мъжът ви — Свере — продължи с въпросите Сейер, — Хелга ми каза, че често пътувал?

— Сега е в Ставангер — отвърна тя, — но ще се прибере за уикенда. Обикновено нямам нищо против, че пътува, не е нужно постоянно да си ходим по петите, а и децата вече са големи и се оправят сами. Точно сега обаче ми е трудно. След всичко, което се случи. Всяка вечер се чуваме по телефона.

— Този Уили наблизо ли живее? — попита Сейер.

— По-надолу, към центъра. Уили Отерхалс. Мисля, че улицата е „Майеривайен“, огромна жълта къща с голям гараж. Живее с майка си.

— Казахте, че е по-голям. Сигурно работи?

— Да, в боулинг залата. Или поне там работеше преди. От време на време взима смени в близката бензиностанция „Шел“. Това му дава достъп до инструменти. Не е професионален автомонтьор, но явно е понаучил някои неща.

Рут се учуди от интереса, който Сейер проявява към приятеля на сина й. Тя хвърли поглед на часовника си и възкликна:

— Трябва да тръгвам. Хелга ме чака!

— Простете, дълго ви задържах — извини се Сейер. — Нямах такова намерение.

Той отново направи лек поклон. Рут беше впечатлена от поведението му. Всичко у него излъчваше спокойствие и увереност. Излязоха заедно от къщата. Рут отвори вратата на гаража. Сейер съгледа бялото волво и празното място до него. До стената в дъното бяха струпани четири гуми, които вероятно бяха зимни и скоро щяха да влязат в употреба. Имаше също разни боклуци и няколко тенекиени кутии на рафтовете. Точно до вратата, откъдето оглеждаше гаража, той видя четири захабени гумени стелки за кола. „Опел — отбеляза мислено. — Синът значи кара опел.“

„Защо говорих толкова много?“, запита се Рут.

 

 

Уили Отерхалс се потеше. От една греда на тавана се поклащаше работна лампа и топлината от силната крушка стигаше чак до черепа му. Той бе остъргал с джобно ножче голяма част от боята и сивият метал вече проблясваше отдолу. Повредата иначе беше доста лека. Най-трудното щеше да бъде лакирането накрая. Уили бе в добро настроение, но имаше нужда от почивка. Настани се на работния тезгях до стената и запали цигара. Очите му бяха толкова хлътнали, че щом наведе глава, заприличаха на два черни кратера в изпитото му лице. Погледът му се плъзна по стените на гаража и по рафтовете, на които имаше пакети с пирони, кутии с болтове и гайки, запалителни свещи, масло и различни видове инструменти. До стената в дъното стоеше стар аптекарски шкаф със стотина мънички чекмеджета. Никой, освен Уили не знаеше какво има в тях. Ако някой решеше да надникне, нямаше да види нищо друго, освен кутийки и бурканчета. Едно обаче беше сигурно. Част от съдържанието на чекмеджетата можеше да се продаде на улицата и то за добра печалба. Той вдиша дима и замислено присви очи. Тогава върху дребния чакъл изсвистяха гуми. От колата слезе висок прошарен мъж. Уили беше пръснал кутии с кит из целия гараж и инстинктивно застана нащрек. Успя да си придаде изненадан вид точно когато Сейер се появи на входа. Видя го като внушителен изсечен силует. Имаше нещо познато в чувството, което той предизвика у него, и Уили трескаво се замисли какво е то. За момент мъжът просто стоеше там, без да промълви нито дума. Но очите му започнаха да изучават с интерес черния опел, пръснатите наоколо инструменти, а след това и самия Уили.

— Уили Отерхалс? — каза учтиво той.

Уили кимна. Стомахът му се сви. Почти двуметровият мъж, който стоеше на вратата и го гледаше, беше полицай. В това нямаше съмнение.

— Поправяш коли? — отбеляза с любопитство Сейер.

— Не ги поправям — отрече Уили. — Просто нанасям козметични промени.

Сейер пристъпи няколко крачки напред. Взря се в калника отблизо.

— Аз съм полицай — поясни той. — Бих искал да разговарям с Том Ерик Рикс.

Той улови погледа на Уили. Едновременно с това показа значката си.

— Той не е тук — отговори светкавично Уили. Скочи от тезгяха и застана прав, с ръце, скръстени пред гърдите.

— Знаеш ли къде е? — попита Сейер.

Уили устоя на изкушението да погледне навън. Томе беше отишъл до будката. Можеше да се върне всеки момент.

— Предполагам, че ще дойде. Не знам обаче кога. Защо питате за него?

— Със сигурност си чул за братовчедка му.

— Да, не е за вярване.

— Исках просто да разменя няколко думи с Томе. Ти участва ли в спасителната операция? — попита Сейер.

— Аз не. Но Томе участва.

Уили започна да се разхожда наоколо, пъхнал ръце дълбоко в джобовете.

— Виждам, че си претърпял злополука — отклони темата Сейер, загледан в черния опел.

— Това не е моята кола — отвърна рязко момчето. — Твърде добър шофьор съм, за да се подредя така. Тази е на Томе. Блъснал се в мантинелата до моста. Няма и месец, откакто взе книжка — въздъхна той и се усмихна вещо.

Самият той караше от четири години и се смяташе за първокласен шофьор.

— Новаците зад волана не са шега работа — кимна Сейер. — Да се благодарим, че е ударил само мантинелата. А не нещо друго.

— Да, за щастие — съгласи се Уили и пусна фаса на пода.

Мислите препускаха в главата му. Случайност ли беше това? Ченге, тук, в неговия гараж. Да не би някой да се беше раздрънкал? Причерня му и се наложи да се облегне на стената. Понечи да избърше потта от челото си, но успя да спре рефлекса на ръката си в последната секунда.

— Томе има късмет, че разбираш от коли — каза Сейер.

Уили кимна. Беше започнал да се паникьосва. Томе всеки момент може да спре пред гаража, в собствения му „Форд Скорпио“, с две бутилки кола и с пакет цигари. Не знаеше накъде да погледне. Най-добре не в наблюдателните сиви очи на Сейер, не в аптекарския шкаф, не в ударения калник на Томе. Накрая заби поглед в пода.

Сейер направи няколко крачки напред, приближи се до опела и го огледа отвътре. След това го обиколи.

— Здрави коли са старите опели — отбеляза компетентно той.

Уили кимна безмълвно.

— Ще поговоря с Томе някой друг път — рече Сейер.

После хвърли бърз поглед през рамо към стената в дъното.

— Между другото, много хубав шкаф. За болтове и гайки, предполагам?

Уили кимна с безразличие, но сърцето му биеше като лудо под шушляковия гащеризон. „Ей сега ще отвори някое чекмедже и ще започне да ровичка. Знае кой съм. Цялата информация е в компютъра. Само да набере името ми и всичко ще му излезе“, помисли си той. Естествено, щяха да изскочат най-вече дребни престъпления, той обаче се препоти. Но Сейер изглежда беше доволен. Тръгна си от гаража. Уили чу затръшването на автомобилна врата. Все още стоеше като прикован за стената и слушаше как голямото волво се опитва да запали. Как след това дава на заден ход и изчезва през портата. Той остана така известно време, за да успокои нервите си. След това навън отново спря кола. Собственият му форд. В гаража се появи Томе с найлонов плик с кола и цигари.

— Кой беше това?

Той погледна подозрително приятеля си. Уили мислеше трескаво, не искаше Томе да се паникьоса.

— Дай ми колата — нареди той. — Направо умирам от жажда.

Томе му връчи бутилка „Кока-Кола“ и отвори една за себе си.

— Беше полицай — рече бавно Уили.

Томе пребледня.

— Защо е идвал?

Уили го стрелна с поглед, бърз поглед, който после отново заби в пода.

— Искаше да говори с теб. Сърцето ми още малко щеше да изскочи. Не откъсна очи от шкафа ми.

— Шкафът ли? — повтори недоумяващо Томе.

— В него има това-онова. Ако ме разбираш — процеди Уили.

— Но защо ме е търсил? — попита с тревога Томе.

— За бога, Томе, ти все пак си й братовчед — сопна се Уили. — Естествено, че ще искат да те разпитат.

Уили изпи половин бутилка на един дъх.

— Успокой се, де. Да се захващаме за работа — каза твърдо той.

* * *

Елса Мари Морк беше родена през 1929 година, но все още караше кола. Веднъж годишно минаваше на очен тест и го вземаше с отличен резултат. Имаше орлов поглед. Не й убягваше нито едно врабче на пътя, виждаше всяко перце и прашинка. Със слуха нещата бяха по-зле. Но понеже рядко се вслушваше в когото и да било, това не й правеше особено впечатление. Тя сложи в багажника касетка с различни почистващи препарати и потегли към дома на сина си. „Този мой син, за когото няма никаква надежда“, помисли си тя. Като млада си бе представяла, че ще има дъщеря, може би две дъщери и накрая син, но нещата не се развиха така. Изведнъж се бе оказала с едно сърдито, врещящо момче. Когато Емил Юханес беше на седем, баща му умря. Шокът от това да бъде майка на дете, което не разбира, й попречи да се омъжи повторно или да има повече деца. Но Емил беше нейно дете. Тя не беше жена, която да кръшка от задълженията си. Не искаше хората да я смятат за безотговорна. Затова ходеше у Емил всяка седмица и се грижеше за него — за мебелите му и за дрехите му. Запазваше дистанция от него, не спирайки да говори, с поглед, вперен десет сантиметра над голямата му глава. Отговор така и не получаваше. Сега си мислеше за разговора им по телефона. Емил беше разстроен от нещо и щом излезе на главния път, тя усети тревога. И понеже презираше всяко чувство, което граничеше със сантименталност, тревогата й прерасна в гняв. Ако Емил пак беше забъркал някоя каша, тя щеше да изтръгне от него истината и да оправи нещата. Четиридесет и повече години бе очаквала нещо да се случи. Затова сега се стегна. Ненавиждаше сълзи, скръб и отчаяние — всичко, което превръщаше разумните и зрели хора в мекушави, безформени същества, неспособни на действие. Ако се стигнеше дотам, тя изгубваше почва под краката си. Сърцето й бе покрито с твърда обвивка, но все още биеше силно под нея, макар очите й да оставаха съвсем сухи. Не таеше надежда за нищо на този свят, очакваше единствено края. Имаше приятелки, но не беше близка с тях. Служеше им за отдушник, а и тя самата за това ги използваше. Случваше се да се разсмее, но най-често от чисто злорадство. Притичваше се на помощ на другите, например на съседката Маргот със счупената тазобедрена става, но винаги си придаваше измъчен вид. Въпреки това, като си легнеше вечер, си спомняше за всички, които не можеха колкото нея. Тогава не успяваше да заспи, защото мислеше за болките, които измъчваха Маргот. Сега се тревожеше за Емил. Той бе казал „не“. Казваше го всеки път, но тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че сега нещо се е случило. Дълбоко в себе си вярваше, че синът й може да говори. Но че просто не иска. Не бе споделяла това с никого, така или иначе нямаше да й повярват, освен това беше приела избора му да мълчи като лична обида. По-малко я вълнуваше дали е слабоумен, или не. Вече нямаше сили за предположения. Той беше Емил Юханес и тя бе свикнала с това. Припомни си, че след няколко години вероятно ще лежи дълбоко под земята, а Емил ще броди наляво-надясно из къщи, в своята пълна безпомощност. Представи си как между подовите дъски в кухнята избуяват трева и глухарчета. Може би от общината щяха да проявят достатъчно щедрост и да му отпуснат домашна помощница. Ако някой изобщо посмееше да припари до това мрачно създание. Тя се сепна и отбеляза наум, че вече е септември и трябва щателно да изчисти всички прозорци в къщата, преди да падне мраз. Или просто може да сипе малко денатуриран алкохол във водата, като чисти. Елса винаги имаше решение за такива неща. Тя спря пред къщата и слезе от колата. Отвори багажника и извади пластмасовата касетка. После тръшна силно капака на багажника и се запъти към къщата. Беше заключено. Здравото й тяло потрепери от раздразнение и тя започна да чука по стъклото толкова силно, че едва не го счупи.

— Хайде де, Емиле! — извика ядосано. — Днес не ми е до игрички. И други чакат на мен.

От къщата не дойде нито звук. Цялата в слух, Елса потропа на заключената врата още няколко пъти. Тогава я обзе изключителен гняв, тя стовари касетката на стълбището и се запъти обратно към колата. Той можеше да се инати, колкото си иска, но тя винаги бе една крачка пред него. Разполагаше с ключ за къщата му. Държеше го в жабката на колата и сега го извади. Вкара го решително в ключалката. Или по-скоро, вкара го наполовина. Вътре имаше нещо. Смаяна, тя остана на най-горното стъпало и взе да натиска ключа с все сила. Той отказваше да влезе. Същевременно беше много трудно да го извади. Каква, за бога, беше тая работа? Той бе напъхал нещо в ключалката, ключът се заклещи в нещо лепкаво. Лицето й пламна от ярост и страхът запрепуска в нея. Тръгна нагоре от коремната област и рано или късно щеше да достигне вкамененото й сърце. Елса се спусна надолу по стълбите, изпразни касетката, сложи я под кухненския прозорец и се качи върху нея. Кухнята беше празна, но вътре светеше. Тя премести касетката до другия прозорец — на спалнята му. Там завесите бяха спуснати. Нямаше дори процеп, през който да погледне. Върна се на вратата и погледна триколката. Там си беше, покрита с брезента, както обикновено. Значи си е у дома. Емил никога не се придвижваше пеш. Не беше достатъчно уверен, чувстваше се уязвим. Можеше някой да го спре, да го заговори, да го пита нещо. Тя заблъска по вратата за трети и последен път. После се предаде. Остави касетката, както си беше, качи се в колата и наду клаксона. Но се сети, че Емил има съседи, и се уплаши някой да не излезе. Тя изгуби търпение. Слезе от колата и забърза към гаража. Разтършува се за инструменти, ала не откри нищо подходящо. Тогава потегли обратно, влезе с гръм и трясък вкъщи и отиде до телефона.

Щом чу сигнал свободно, нещо я стегна в гърдите. Усети силна болка. Може да е паднал по стълбите към мазето. Може би лежи там долу, на пода, в безсъзнание. Все пак е доста тежък. „Не, това са глупости — помисли си тя. — В ключалката има нещо. Той не иска да ме пусне. Внезапно разбра, че се е свързала. Той никога не казваше нищо, просто вдигаше слушалката и потокът от думи можеше да започва. Никой друг не му звънеше.“

Когато Емил се обади, облекчението потече като топла вода по тялото й. После се сети колко му е бясна и отново се почувства в свои води. Стана почти заплашителна. Тя трябваше да чисти!

— Това трябва да ти е ясно, Емиле!

Прахта и влакънцата, драскотините по мивката, трохите по пода — всички те бяха като демони, които се вкопчваха в нея и я измъчваха, и тя не намираше покой, докато не ги премахнеше. Нощем не можеше да заспи, ако прозорците му бяха мръсни. Не можеше да мисли трезво, ако диванът му беше покрит с натрошен картофен чипс.

— И този път да ми отвориш! — извика в слушалката тя. — Не мога да понасям такива игрички! Само благодарение на мен не си в някой дом. Излез и махни тая гадост, дето си я напъхал в ключалката. Ей сега тръгвам. До пет минути съм на стълбите, веднага да си отворил!

— Не! — изкрещя Емил и затвори.

Елса поспря за миг и се заслуша в тишината. След това се разбърза. Паркетът скърцаше под тежките й обувки. Важно бе да поддържа високата скорост, да не сяда, да не мисли. Да действа, само да действа! „Продължавай — говореше й нещо отвътре. — Напред, още напред, чак до края, натам сме тръгнали всички.“

 

 

Тя намери някакъв лост в общото гаражно помещение и потегли обратно към дома на Емил. Застана ниско приведена на най-високото стъпало, с чук в ръка. Вкара лоста в пролуката между вратата и касата и започна да го набива с чука. Елса беше силна, а и дървото бе старо и сухо. Когато лостът влезе няколко сантиметра навътре, тя започна да го върти и натиска. От нея шурна пот. Помисли си, че някой от съседите може да я види, и я обзе тревога, но не можеше да спре. В този момент чу сина си да снове напред-назад, блъскайки вратите след себе си. Главата й бумтеше. Внезапно касата мощно изпращя. Вратата се приплъзна нагоре и се отвори. Тя пусна желязото, то се удари в стълбите с остър металически звук. След това влезе вътре.

Емил стоеше в кухнята с идеално изправен гръб и отпуснати ръце. Елса опита да разчете изражението му, но не успя. Самата тя мълчеше. Това не се случваше често. Дълго стояха така и се гледаха.

— Обясни ми какво става тук — каза тя с необичайно тих глас.

Емил й обърна гръб. Отиде до плота и взе плика с фъстъците. Извади една черупка и я счупи в средата. Загледа се в съдържанието й. Майка му пристъпи крачка напред. Изтръгна плика от ръцете му и го сложи на плота.

— Знам, че нещо се е случило — каза тя, вече по-високо. Обърна се и отиде в дневната. Там се закова на място, съвсем объркана.

— За бога — възкликна тя, — на дивана ли спиш? Не си проветрявал от цяла вечност.

Очите й шареха из стаята, а от светлите й ириси струеше голямо безпокойство. „Това е плашещо“, каза си тя.

— Не бива дълго да държиш остатъци от храна в кофата, трябва да хвърляш боклука всеки божи ден, иначе започва да вони само след няколко часа. Толкова пъти съм ти го повтаряла. Ще се завъдят мушички, ако не внимаваш с тези неща! А как само цапа тая птица! Трябва да минаваш с прахосмукачка под клетката й минимум веднъж дневно. Кога последно си й сменял вестниците?

Затова ли миришеше?

В този миг погледът й се спря върху вратата на спалнята. Незнайно защо, една страшна тревога я затегли натам. Към вратата. Стъпка по стъпка. Погледът й се премести от вратата към завивката на дивана и обратно. Емил я следеше с безпокойство. За момент тя спря пред вратата и нададе ухо. Отвътре не дойде нито звук. Натисна бравата. Вратата не помръдна. У Елса отново се разрази буря. Страхът й нарасна. Именно заради тази миризма — толкова всепроникваща и необичайна, толкова отвратителна и сладникава. Тя се опита да го прогони и отново кипна от гняв. Излезе, грабна лоста от стълбището, втурна се обратно вътре. Емил се отмести до стената. И той беше уплашен. Тя отново започна да огъва, чука и удря. От всеки удар тежкото тяло на Емил се свиваше в конвулсии. Оказа се по-трудно да разбие тази врата. Отпорът на дървото тотално я влуди. Емил се сниши. Щом вратата най-после изскочи с трясък, той затвори очи и затули уши с ръце. Елса Мари прекрачи прага стаята. Но спря, вкаменена от ужас.

* * *

Издирването на Ида продължаваше с пълна сила. Със сигурност щяха да я намерят. Едно дете не може просто да изчезне вдън земя. Едно дете бива оставено някъде — напълно или отчасти скрито. Някъде в района, където живее. Те постепенно разшириха периметъра на издирване. Събираха всевъзможни предмети и ги слагаха в найлонови пликове с цип. Полицията щеше да реши кои от тях са от значение. Хора, които почти не си бяха говорили преди, сега се сближиха. Изчезването на Ида беше като мрежа, която се затяга около тях. Чувството бе както хубаво, така и плашещо. Бяха заедно в нещо. Същевременно сред тях се разхождаше някой, който знае истината. Подозираха, че става въпрос за един или може би двама мъже. Подозираха, че в най-лошия случай е някой, когото познават. Някой болен, разбира се. Побъркан и опасен. Който вече навярно се оглеждаше за нова жертва. Понякога у тях пламваше гняв, друг път ги обземаше страх. Несъмнено обаче сега имаха тема на разговор, различна от времето и правителството. Убиецът на Ида. Възрастните се опитваха да бъдат по-тихи, когато децата са наблизо, но невинаги успяваха. Бяха като обсебени, случаят ги бомбардираше от радиото, телевизията и вестниците. Учителите продължаваха оттам, където родителите бяха спрели. Децата не можеха да избягат, а и не искаха. Почти не си спомняха какъв беше животът преди изчезването на Ида; то толкова силно бе разтресло всички.

Марион Рикс закусваше. Тя пъхна лъжицата в буркана с конфитюр и взе внимателно да разбърква малините. Всичко се движеше на забавен кадър. Мислите й бяха другаде, лъжицата се въртеше сама. Рут погледна сведената главица и усети тъпа болка. Какво можеше да каже? Колко щеше да понесе Марион? „Но аз наистина нищо не знам — мина й през ума. — Не знам какво се е случило с Ида.“ Въпреки това не можеше да се преструва, че не се е случило нищо. Беше важно нещата да се назоват с истинските им имена. Рут разполагаше с тях. Просто я беше страх да ги използва.

Марион усети погледа на майка си. Най-после бе доволна от консистенцията на конфитюра, която бе постигнала. „Защо не ме поглежда? — запита се Рут. — Защо ни е страх да разговаряме? Би трябвало да викаме и да блъскаме, да се прегърнем силно. Да държим здраво едничкото, което ни остава — това, че можем да разчитаме една на друга. И не бива да го приемаме за даденост.“ Дали Марион не си мислеше: случи се с Ида, може да се случи и с мен? Тя дъвчеше бавно и преглъщаше хляба с мляко. Беше тъмнокоса и закръглена, не слаба и тясна в раменете като Томе. Всъщност доста приличаше на Хелга.

Рут се вгледа в лицето на дъщеря си. Бретонът падаше на плавни вълни от двете страни на бледото й чело. Имаше лек проблем със зрението и често присвиваше очи. Не искаше да носи очила.

— Марион — заговори я Рут, — често ли говорите за Ида в училище?

Дъщеря й престана да дъвче.

— Вече по-рядко — каза тихо тя.

— Но мислите за нея.

Марион кимна с глава, забола поглед в масата.

— А учителите? Те какво ви казват?

— Някои говорят много. Други нищо не казват.

— А ти какво предпочиташ? Ще ли ти се да говориш за Ида? Или по-скоро не? Ако от теб зависи.

Марион се замисли. Лицето й поруменя от смущение.

— Не знам — отвърна тя.

— Ами ако те попитам какво мислиш, че се е случило? — настоя Рут. — Какво би казала тогава?

Марион дълго не продума. Рут притаи дъх, уплашена, че дъщеря й няма да посмее да каже наистина онова, което се върти в ума й.

— Мисля, че е мъртва — промълви тя. Прозвуча толкова виновно, че Рут потрепери.

— И аз така мисля — каза тя.

Най-накрая бе изречено. Това, което всички знаеха толкова добре. „Всички, освен Хелга — помисли си Рут. — Хелга трябва да се надява, иначе тялото й ще експлодира и костите й ще станат на парчета. Кръвта ще замръзне в жилите й, а дробовете ще престанат да дишат. Земята ще я погълне като купчина натрошени кокали.“ Рут въздъхна заради собствените си мисли. Представяше си картината толкова ясно, че трябваше здраво да обгърне собственото си тяло с ръце, за да придържа органите си по местата им. Беше я страх, че ще се откъснат и ще се търколят чак в петите й. Само сърцето ще остане неподвижно и ще бие тежко.

— Чувствам се виновна — поде Марион, — защото сякаш съм се отказала от нея. А всъщност не съм. Просто мина толкова много време! И я търсиха навсякъде!

Тя бутна чинийката настрана и наведе глава. Един кичур коса закри лицето й.

— Но всъщност не съм се отказала — продължи. — Вечер, когато си легна, имам надежда. Но когато се събудя и отново е сутрин, а те все още не са я намерили… тогава мисля, че е мъртва.

— Да — отвърна Рут. — Защото се надяваме, че докато спим, ще стане чудо. Че някой друг ще поеме кормилото, докато ние си почиваме, и ще оправи всичко. Но не става така.

Марион придърпа чинийката обратно към себе си. Рут се загледа в пухкавите бузки и усети прилив на нежност. Толкова силен, че щом отново си помисли за Хелга, я обзе непоносимо отчаяние. Ако изгубеше едното си дете, все пак имаше още едно. А Хелга сега си нямаше нито мъж, нито дете. Беше й останало единствено тревожното й тяло.

— Томе плаче нощем — внезапно каза Марион.

Очите на Рут се разшириха от изненада. Какво каза тя? Осемнайсетгодишният Томе плачел нощем?

— Защо? — възкликна тя, без да се замисля.

Марион сви рамене.

— Чувам го през стената. Но не искам да го питам.

Тя си доизяде закуската и отиде в банята да си измие зъбите. След това се върна, облече си дънковото яке и метна на гръб училищната раница. Рут остана на масата, потънала в мисли. Нима бе разчела сина си съвсем погрешно? Дали пък не беше ранима душа, скрита под студена фасада? Със сигурност не бе първата, допуснала тази грешка. Въпреки това имаше нещо, което я смущаваше, но тя не можа да определи какво точно. То беше дълбоко някъде, където тя не можеше да достигне. Или пък не смееше. Точно тогава чу, че Томе слиза по стълбите. Скочи бързо, за да прегърне Марион, преди да е тръгнала. Трябваше винаги да го прави, от сега нататък това последно докосване прокарваше разликата между живота и смъртта. Забравеше ли, щеше да я изгуби. Опита се да разбере този странен изблик на страх и реши да бъде снизходителна към себе си. Обстоятелствата бяха критични.

— Ще минеш през Хелене, нали? — запита тя.

Марион кимна.

— Не се отделяйте една от друга. Дори през ум да не ви минава да се разхождате сами.

— Няма — отвърна сериозно Марион.

— Ако някой ден Хелене е болна, прибери се право вкъщи, аз ще те закарам. Разбра ли?

— Да — отвърна Марион. — Сега може ли да тръгвам?

Тя излезе. Малко по малко се отдалечаваше, смалявайки се до точица на пътя, също както Ида малко по малко се бе отдалечила и изчезнала. Томе излезе от банята. Рут застана до плота и взе да приготвя закуска.

Той седна тихомълком и взе кутията мляко. Отново отпи директно от нея, но този път Рут нищо не каза. Вместо това отвори хладилника и извади кутията с училищния обяд, която грижливо му бе приготвила предната вечер. Можеше да си вземе нещо за пиене от лавката. Тя не одобряваше, че пие кола с обяда си, но реши да гледа на това като на незначителен проблем. Толкова много неща терзаеха младите хора. Толкова много изкушения, толкова много трудности. Постоянният натиск да се впишат сред другите, да имат приятели. Купищата въпроси: ще си намерят ли приятелка, жилище и работа?

Тя остави кутията за обяд пред него и го потупа приятелски по рамото. Искаше да разбере повече за това, което бе казала Марион — че плаче нощем. Той не реагира на докосването й.

— Да те чакам ли веднага след училище? — попита го Рут спокойно. Заради повредата на колата Томе трябваше да ползва автобуса и изобщо не беше щастлив от този факт.

— Първо ще мина през Уили — отвърна той със също толкова спокоен тон.

— Пак ли? Напоследък изобщо не учиш.

Веднага съжали, че му се е скарала. Като цяло синът й се справяше добре в училище и тя не можеше да се понася, когато му говореше така. Особено след всичко, което се бе случило.

— Трябва да приключим с ремонта — отговори той. — Не знам как изобщо оцелявам без тази кола.

Томе сложи малко масло на една филия, но спря дотам. Размазваше го, после пак го остъргваше с ножа.

— Обади ли се на Бьорн, след като ти казах? — попита Рут.

Той се размърда неспокойно на стола.

— Ще му се обадя. Нека първо да приключим с колата.

— Ами Хелге? — добави тя. — С него виждаш ли се?

— Да, да. От време на време.

— Как върви колата? — поинтересува се тя. — Ще стане ли?

„За да намериш път към децата си, е нужно да проявиш интерес към онова, което е важно за тях“, помисли си Рут, а тази кола беше точно такава.

— Най-трудно ще е боядисването. Уили не е боядисвал досега.

— Ясно, разбирам.

— Добре, че е черна — продължи Томе. — Няма как да не уцелим. Черното си е черно.

— Така е — усмихна се майка му, но той не вдигна глава и не видя тази мила усмивка. — Едно може да ти послужи за утеха — получил си урок. Сега с години ще шофираш без проблеми. Нещо такова прави хората внимателни. И аз, и татко ти сме имали злополуки. Три пъти съм се удряла. Два от тях бяха по моя вина — призна тя.

Той кимна и стана от масата, филията си остана недокосната.

— Разбирам, радваш се, че Уили може да ти оправи колата — отбеляза Рут. — Но не ми харесва, че прекарваш свободното си време с него.

— Знам — каза мрачно Томе.

— Не че ти нямам доверие. А е минало доста време, откакто той е бил замесен в разни истории. Но човек сам си избира приятелите — продължи тя. — И аз бих предпочела да се спреш на Бьорн. Или на Хелге.

— Да, знам — повтори с раздразнение той и бутна стола на мястото му.

— Значи, щом свършите с колата, можеш да спреш да се виждаш с Уили.

— Да — промърмори той. — Предполагам, че ще мога.

Томе грабна раницата си и излезе в коридора, твърде забързано, помисли си Рут. Тя го последва. Искаше да попита за онова, което Марион й беше казала, но той не я допусна до себе си. Нямаше дори процеп, през който да влезе. Томе свали якето си от закачалката и го метна през рамо. Погледна часовника, сякаш бързаше занякъде. Всъщност не беше така.

„Защо просто не го попитах — зачуди се Рут, — защо не го задържах и не го попитах?“ Тя осъзна каква страхливка е и се засрами. Влезе сама в кухнята и погледна през прозореца. Тесният гръб на Томе тъкмо изчезваше през портата. Всичко беше толкова сложно. „Ида — помисли си тя. — Бедната Ида.“ И се разплака.

* * *

Скаре взе един лист от принтера. Канеше се да прави хартиено самолетче. Заслуша се в разговора в коридора. Началникът на отдела говореше с репортер от Те Ве 2. Никой не можеше да обвини Холтеман, че се е добрал до поста благодарение на личния си чар; беше му крайно неудобно да говори пред камера, а и сега нямаше какво толкова да каже, затова използваше старите заучени фрази.

— Да — кимна той. — Търсим доказателства за извършено престъпление.

— Това означава ли, че не храните надежди Ида да е жива? — попита младата светлокоса репортерка, облечена в мушамено яке. Това не беше въпрос, на който Холтеман можеше да отговори с „да“. Затова каза единственото, което му оставаше:

— Надеждата умира последна.

Но не я погледна в очите, копчетата на якето й му изглеждаха по-интересни, бяха изработени от дърво, с интересен мотив.

— Проблемът при този случай е — продължи той, защото искаше да приключи колкото може по-бързо, за да се върне в кабинета си, — че разполагаме с много по-малко сведения, отколкото обикновено.

Репортерката бързо зададе следващия си въпрос:

— Каква според вас е причината за това?

Холтеман помисли за момент, после Скаре пак чу сухия му глас:

— При всички случаи не е липсата на интерес от страна на хората. Защото такъв има. Просто липсват наблюдения, които да ни помогнат.

Той изглеждаше все по-малко склонен да говори пред камера и репортерката ускори темпото, за да успее да зададе всички въпроси от бележника си.

— Имате ли изобщо някакви конкретни улики или предположения за това какво се е случило с Ида Юнер? — продължи тя.

— Имаме своите предположения, естествено — каза Холтеман, обръщайки се още веднъж към копчетата на якето й, — но за съжаление трябва да признаем, че това е случай с много малко улики.

Направи пауза. След това приключи срещата с най-авторитетния си глас:

— Боя се, че към настоящия момент не мога да ви дам повече информация.

Най-накрая успя да се върне в кабинета си. Скаре продължаваше да се занимава със самолетчето. Знаеше, че Сейер говори с пресата също толкова неохотно. Но със сигурност щеше да направи съвсем различно впечатление. Ще гледа репортерката право в очите и ще говори спокойно и уверено. Освен това той винаги демонстрира такова присъствие, такава отдаденост към работата си, че всички зрители на новините ще усетят, че случаят е в добри ръце. Ще познаят по лицето и по крепкия му глас, че е дълбоко и лично ангажиран със случая. Сякаш им казваше: „Поемам отговорността за този случай. Ще разбера какво е станало.“

Скаре правеше хартиени самолетчета, откакто се помнеше. Но сега се затрудняваше. Хартията бе твърде дебела, пръстите — твърде големи и ноктите — твърде къси. Сгъвките не станаха достатъчно остри. Той смачка листа на топка и посегна за нов. Листът обаче се изплъзна между пръстите му и полетя във въздуха. Скаре усети, че ръката му трепери. В този момент се появи Сейер. Той изпрати с очи репортерката и оператора, които тъкмо се скриха в асансьора.

— Снощи бях на купон — смотолеви Скаре, щом очите на Сейер се отместиха върху блистера парацетамол и колата на бюрото му.

— Тежка нощ, а? — попита инспекторът и кимна към листа, който все още трепереше между пръстите му.

— Може да се каже — отвърна Скаре в опит да се усмихне. — Наложи се да арестувам един тип.

Сейер го погледна неразбиращо.

— Но ти не беше на смяна.

Скаре отново се зае със самолетчето. Изведнъж стана изключително важно за него да успее да го направи.

— И с теб ли е същото? — полюбопитства той. — Максимално дълго да отлагаш да кажеш с какво се занимаваш. Искам да кажа, когато си някъде, сред хора. На купон или нещо подобно.

— Не ходя по купони особено често — отговори Сейер. — Но разбирам какво имаш предвид.

Скаре продължи да прегъва листа.

— На купона имаше един страшно отворен тип. От онези, вещите по всички въпроси. Щом споменах, че работя в полицията, все едно налях масло в огъня. Така се разпали. И ги наговори едни, най-вече за норвежката наказателна система. Не ми е за първи път да слушам подобни коментари, обикновено не отговарям. Този обаче си го просеше.

Той обърна листа и продължи да го сгъва.

— Не спря да нарежда за добре уредените ни затвори, как можело да има душове, парно, библиотека, кино и компютри в килиите. Спомена и за концертите с известни певци, и за психолозите и служителите, които са на разположение на затворниците. За тренировъчните зали, излетите, отпуските и посещенията. Беше на мнение, че това е един безкраен списък с привилегии, недостъпни за честните и почтени граждани. Или с две думи, че подобен живот на хотел със закуска, обяд и вечеря не може да се нарече наказание.

— И ти затова го арестува? — попита Сейер, сдържайки усмивката си. Самият той беше надраснал тези неща.

— Купонът беше у един приятел във Фрюденлюн — поясни Скаре. — Живее в един от блоковете там. Женен е, има момченце. Заради партито бяха изпратили малкия у баба му и дядо му. Детската стая беше празна. „Да поиграем на една игра — предложих аз на идиота. — Ето, осъждам те на шест години затвор тук и сега. Ще трябва да прекараш тези шест години на площ от осем квадратни метра.“ Той сметна идеята за забавна. Взе си чашата с коняк и хайде, готов да излежава присъда. Трябваше да му припомня, че в килията не се пие. Той прие забележката ми и остави чашата, а после всички дружно се отправихме към детската. Стаята ми се стори около осем квадрата, така че беше подходяща. Помолих приятеля ми за ключа и той ми го даде. С викове и смях вкарахме глупака вътре — той, естествено, изобщо не подозираше какво го очаква. В стаята имаше двуетажно легло, малък телевизор, етажерка за книги, няколко комикса, CD плейър и няколко диска. И така, заключихме вратата.

Скаре доволно се усмихна и хвърли и този лист.

— И после? — подкани го Сейер.

— После ние, другите, продължихме да си се забавляваме — поде Скаре. Беше започнал ново самолетче. — Но не след дълго той взе да вие отвътре. Апартаментът е на третия етаж, така че не можеше да се измъкне през прозореца. Оставихме го да вика, докато можахме да издържим. После отидох до вратата и го попитах какво има. И той ми вика: „Стига вече с тая скапана идиотщина!“.

При тази мисъл Скаре се изкикоти.

— „Тясно ли ти е там вътре?“ — извиках аз в отговор. Да, тясно му било. „Остават ти още шест години — напомних му аз, — но какво толкова. Минаха двадесет минути и теб вече взе да те хваща паниката.“ Отвътре се чу някакво блъскане и малко се разтревожихме. Аз го посъветвах да не създава проблеми, защото така ще стане по-зле за него. „Просто се предай — казах му. — Предай се на времето. Тогава ще мине неусетно.“ Вътре всичко утихна и трябваше да отключим вратата. Никога не съм виждал някой толкова ядосан.

— Мислиш ли, че с подобен тип поведение правиш добра реклама на полицията? — попита Сейер.

— Да — възкликна Скаре. — Но, виж, човекът така и не разбра, че полицията и затворите са съвсем различни структури в системата. F-16 — каза най-сетне той и издигна готовото самолетче.

— Повече прилича на „Херкулес“ — отвърна Сейер.

Скаре пусна самолетчето. То направи една удивително елегантна дъга, последвана от меко кацане на пода.

— За какво всъщност ти трябвах? — сети се той и погледна Сейер.

— Искам да говориш с братовчеда на Ида — обясни инспекторът. — Том Ерик Рикс.

Скаре стана и вдигна самолетчето от пода. По корема му беше полепнала прах.

— Има ли причина да го правя?

— Най-вероятно не — призна Сейер. — Но Уили Отерхалс беше страшно нервен, когато го навестих в гаража му. Интересно защо. Може и да гоня вятъра, но Томе е излязъл от къщата на „Мадсеберге“ някъде около шест часа на първи септември. Майка му каза, че е отивал у Бьорн, приятел, който живее в центъра. За да стигне до къщата на Бьорн е карал по същия път като Ида. Може да е видял нещо. А Уили Отерхалс и преди се е проявявал. Условна присъда за кражба на коли през деветдесет и осма. Има и подозрения за продажба и употреба на наркотици, но не му е повдигано обвинение. Кара огромен „Форд Скорпио“ и работи в боулинг залата „Местерн“. Не смятам, че може да се издържа със заплатата си. Не е изключено да си докарва допълнителни доходи с по-различен вид търговия.

— Наистина ли ще си губим времето с това, когато можем да търсим Ида Юнер?

— Докато не я открием, имаме време за такъв тип странични занимания. Томе учи в гимназия „Св. Халвар“, последна година, профил електротехника. Така че, ако не ти е твърде зле, бих искал да идеш да поговориш с него.

 

 

Скаре паркира на мястото за посетители. Отляво имаше закрит плувен басейн. Лъхна го силна миризма на хлор и го върна към най-различни спомени от училище. Гимназията се състоеше от няколко кафяви дървени постройки, но Томе Рикс беше в главната сграда. Слабо, длъгнесто момче с дънки отвори вратата на класната стая. Униформата на Скаре го накара да отстъпи няколко крачки назад.

— Том Ерик Рикс? — рече Скаре.

Момчето извика Томе по име. Изражението му подсказа, че знае за случилото се с Ида Юнер и е наясно, че с Томе са роднини. След малко излезе и Томе. С всяка секунда лицето му ставаше все по-бледо.

— Трябва да поговорим — каза му Скаре. — Да седнем в колата. Ще отнеме не повече от минута.

Томе го последва зашеметен. Зарови ръце дълбоко в джобовете и някак неохотно седна в колата. Погледът му уплашено се плъзна по контролното табло. Скаре отвори прозореца и запали цигара.

— Защото с Ида сте роднини — поясни той. — И живееш в същия район. Освен това често си навън с колата.

Томе мислеше за милион неща. Той е братовчедът. Хрумна му, че именно тази дума — братовчедът, звучи подозрително, че тази роднинска връзка ще бъде използвана срещу него.

— Излизал си и на първи септември — отбеляза Скаре. — Тръгнал си от „Мадсеберге“ в посока центъра към шест часа вечерта.

Пауза. Томе трябваше да отговори с „да“. „Прозвуча като признание“, помисли си той.

— Отивал си у познат, така ли? — добави Скаре.

— Да — каза Томе.

— Как се казва той?

Томе не разбираше защо Скаре го пита точно за това. Все пак нямаше причина да не отговори. Нямаше нищо тайно. Но въпреки това беше озадачен от всички неща, които искаха да знаят.

— Казва се Бьорн — отвърна най-накрая той. — Бьорн Мюре.

— Добре. — Скаре извади бележник от джоба на якето си и си записа името. — Смяташ ли, че си наблюдателен? — попита той.

— Нямам представа — промърмори Томе. Взираше се в една точка на контролното табло, приблизително там, където се намираше предпазната въздушна възглавница. Щеше му се сега тя да се отвори и с един мощен тласък в лицето да го скрие целия.

— Ако обаче ти задам въпроса по следния начин: какво видя по пътя онази вечер, какво си спомняш? — Томе се разрови из паметта си, но продължи да мълчи. — Призовахме всички, които на първи септември са били в околността, да се свържат с нас. Имаме нужда от всякаква информация, най-вече от сведения за коли по пътя. Ти обаче не го направи, защо?

— Нищо не съм видял — каза просто Томе. — Нищо, за което да съобщя.

— Значи не си се разминал с никакви коли? — попита Скаре.

— По пътя беше много спокойно — отвърна Томе. — Сигурно съм се разминал с някакви, но не ме питайте за марки и прочее. Слушах музика и не внимавах.

— Каква музика? — попита Скаре с интерес.

— Каква музика съм слушал ли? Нужно ли е да знаете?

— Да, моля — настоя простичко Скаре.

— Ами, по малко от всичко — каза той. — Лу Рийд, Еминем.

— Добре. — Скаре кимна и си записа дори това.

Отново пауза. И то дълга. Мълчанието изнерви Томе.

— Всъщност защо ме изкарахте от класната стая?

— Не съм те изкарал — отвърна Скаре. — Ти дойде изцяло по собствено желание.

Той смени темата.

— Същия ден си претърпял злополука с колата. В Гласверке ли стана?

Томе изучаваше мръсните си маратонки на пода на колата.

— Не, в града. Скапана история — рече мрачно той. — Бях на едно кръгово. Един идиот така ме избута, че се блъснах в мантинелата. Отгоре на всичко взе, та офейка.

— На кое кръгово беше?

— На кое ли?

Томе си пое дълбоко дъх.

— До моста. В центъра.

— Там има ли мантинела?

— Да. Надолу към реката.

Скаре се опита да си спомни точно това кръстовище. След това кимна с глава.

— Да, така е. Излизаше от центъра или караше в посока запад?

— Карах към Осло.

— Значи става въпрос за частта от мантинелата, която следва завоя към реката?

— Да.

— Имаше ли много трафик на кръговото?

— Не особено.

— Някакви свидетели?

— Свидетели ли? — повтори несигурно Томе. — Имаше коли, да. Но не съм сигурен какво са видели. Беше тъмно — поясни той.

— Ами калникът? Много ли е ударен?

Томе кимна.

— Донякъде, фарът замина. Но удареното е най-лошото.

— Злополуката е станала вечерта, нали така?

— Да — отвърна Томе.

— Какво прави след това? Според майка ти си се прибрал късно. Било е почти един часът.

— Върнах се у Уили — отговори Томе.

За момент Скаре не каза нищо и се опита да асимилира всичката информация, с която разполагаше. Помогна му бележникът. На листа пред него пишеше „Бьорн Мюре“.

— Върна се у Уили ли? — попита високо той. — Не каза ли, че си щял да ходиш у Бьорн?

— Да, да — рече Томе. За момент се смути. — Просто се обърках.

— Това е същият Уили, който ти помага да оправиш колата, нали?

„Те си обменят информация — помисли си Томе, — записват си и си докладват. Нищо не им убягва.“

— А що се отнася до безотговорния шофьор на автомобила, заради когото опелът ти е в такова състояние — продължи Скаре, — искаш ли да съобщиш за него в полицията?

— Нали ви казах, че офейка — процеди през зъби Томе.

— Вярно. А защо беше тръгнал за Осло? — попита търпеливо Скаре.

Томе се поколеба.

— Ей така — призна той. — Просто обичам да карам. По магистралата. Там мога да дам малко газ.

— Така си е — кимна Скаре с разбиране. — А сега да преминем към съвсем друг въпрос — колелото, което е карала Ида, когато е заминала от вкъщи. Знаеш ли каква марка е?

— Нямам представа.

— Може би не прекарваш много време с десетгодишната си братовчедка. И разбираемо. Но тя е идвала у вас доста често. А цвета? Помниш ли какъв цвят е колелото?

— Мисля, че е жълто.

— Правилно.

— Но това всъщност го знам от вестниците — каза Томе. — В тях навсякъде пише за жълтото колело.

— И не си я виждал на първи септември, така ли?

— Щях да съобщя, ако бях.

— Да, силно се надявам.

— Естествено!

Томе взе да се ядосва. В колата беше тясно, почувства се като в капан.

— Откога познаваш Уили Отерхалс? — зададе следващия въпрос Скаре.

— От доста време — отсече той. — Защо продължавате да ме разпитвате?

— Неприятно ли ти е? — Скаре улови погледа му.

— Уили няма нищо общо с това — опита да се измъкне Томе.

— С това? — повтори невинно Скаре. — С изчезването на Ида ли имаш предвид?

— Да. Нито пък вече прекарваме толкова много време заедно. Той само ми помага за колата.

Скаре метна фаса през прозореца. След това кимна с глава към училищната сграда.

— Харесва ли ти тук?

Томе изсумтя.

— Става. Напролет завършвам.

— Какви планове имаш за после?

— По-досаден сте и от майка ми — отвърна мрачно Томе. — Нямам каквито и да било планове. Може би ще се хвана на работа. Примерно в някой музикален магазин. Или във видеотека.

— Спасителната акция продължава — заяви Скаре. — Как мислиш, ще се включиш ли?

Томе извърна лице и се загледа през прозореца.

— Ако майка ми ми опява — отвърна той. — Не горя от желание.

— Доста хора смятат такива операции за вълнуващи.

— Не и аз — отсече Томе.

* * *

Конрад Сейер зави и спря на паркинга пред училището в Гласверке. Посрещна го класната на Ида — висока, руса и енергична жена на четиридесетгодишна възраст. Представи се като Грете Мьорк.

— Очакват ви — каза тя, — естествено, добре съм ги подготвила. Не е необходимо да ви напомням, че са само на десет и нали знаете, лесно се плашат и си има граници какво и колко могат да чуят. Но предполагам, не ви е за първи път все пак и знаете какво да кажете.

Тя му отвори вратата и се разбърза на високите си токчета. Беше облечена спретнато, с пола и пуловер. На врата си носеше множество верижки, а китките й не се виждаха от гривни.

— Обяснила съм им, че могат да задават въпроси — отбеляза тя, препускайки по коридорите. Сейер усети онази специфична миризма на училище, съвсем същата, както когато той беше ученик. Линолеум. Течен сапун. Детска пот. И изпаренията от влажните дрехи, окачени пред всяка стая.

— Вие самият знаете на кои от тях да отговорите и по какъв начин. Те нямат търпение — сподели тя. — Някои от родителите ми се обадиха. Попитаха дали могат да присъстват, но аз не се съгласих. Все пак това не беше част от уговорката.

Сейер последва неуморното й тяло, обръщайки внимание на полата, която се заплиташе в глезените. Учителката беше нервна.

— Днес, като се приберат от училище, главите им ще са съвсем празни след всички тези въпроси — каза тя с усмивка. — Надявам се, че ще могат да обуздаят въображението си. Децата имат склонността да украсяват. Наясно съм с това.

Сейер отвърна с учтива усмивка, но нищо не отговори. Тогава тя сякаш внезапно чу всички тези думи, които излизаха от устата й, и мигновено замълча. После най-накрая отвори вратата на класната стая.

Четиринадесет деца го наблюдаваха с любопитство. „А трябваше да са петнадесет“, помисли си Сейер. Един от чиновете в редицата до прозореца стоеше празен. На него имаше запалена свещ. Той обходи с очи чина, свещта и сериозните изражения на децата. Някои от тях открито се бяха втренчили в него. Други бяха забили в поглед в чина си от срам.

— Защо не застанете на катедрата — предложи Грете Мьорк, — а аз ще седна ей там. — И тя отиде в дъното на стаята.

Сейер погледна учителската катедра. Не искаше да стърчи зад нея, затова намери един свободен стол, понесе го между двете редици и се настани по средата.

— Вие защо не сте с униформа? — попита едно смело хлапе. След това се сети, че не е вдигнало ръка. Стрелна я нагоре и после пак я спусна, а някои от другите прихнаха.

Сейер погледна момчето.

— Работя в полицията от толкова време, че вече не е задължително — обясни той.

Това изглежда беше отговор, който те не разбраха. Защо някой би се отказал от възможността да носи полицейска униформа? Сейер видя, че трябва да им даде още някакво обяснение.

— Униформата е много дебела — каза той. — Освен това ризите ми дращят.

Децата отново прихнаха.

— Казвам се Конрад Сейер — представи се той — и никога не съм се срещал с Ида. Майка й ми каза, че е много приказливо и жизнено дете.

— Аз съм най-добрата й приятелка — заяви едно дребно момиченце с червен пуловер. — Казвам се Херсти.

Това изказване за малко не породи спор в класната стая и няколко момичета стрелнаха Херсти с очи в своеобразен протест.

— Конрад? — обади се здраво, набито момченце и усилено размаха ръка.

— Да, кажи — отвърна Сейер.

— Ще търсите ли Ида в реката?

— Да — отговори той. — Но няма да е лесно. Реката е много дълбока и широка, а течението — силно.

— И може да е отнесло Ида много далеч, нали?

Сейер се замисли.

— Не знаем дали Ида е паднала в реката — каза той.

— Така каза татко — настоя детето.

— Така ли? — попита Сейер с усмивка. — А той сигурен ли е?

За момент момчето не знаеше какво да отговори.

— Той каза, че не може да бъде на друго място. Щом не я намират на сушата.

— Надявам се да намерим Ида — рече Сейер. — Всъщност до голяма степен съм сигурен, че ще я намерим.

— Защо сте сигурен? — включи се едно момиче.

— Защото почти винаги успяваме.

Класната на Ида следеше разговора от дъното на стаята. Всеки имаше да каже по нещо, всеки искаше да сподели спомен или преживяване. Да бъде този, който я познава най-добре. Децата постоянно хвърляха погледи на празния чин. „Всъщност не разбират — помисли си Сейер. — Минали са само няколко дни. Не осъзнават, че този чин ще си остане празен до края на годината. А ако някой го заеме, то ще е само защото ще трябва да се преместят с един чин напред.“

Той разговаря с тях през целия час. Помоли ги да не се разделят на отиване и на връщане от училище. Пътуваме с автобуса, казаха те. Или мама и татко ни карат. Той отвърна, че това е добър вариант. Попита дали Ида е споменала нещо по-особено, преди да изчезне. Дали се е държала странно. Те мислиха дълго, преди да отговорят. Той ги увери, че е хубаво, че внимателно обмислят отговора си. Едно момиче запита дали може да се издигне надгробен камък за Ида в двора на църквата, ако никога не я намерят.

— Надявам се — отговори Сейер. — Но докато не я намерим, имаме надежда. Непрекъснато изчезват хора и голяма част от тях се връщат.

— И децата ли?

Сейер замълча. „Не — помисли си, — децата не се връщат.“

— Госпожата днес се е нагласила — обади се друго малко момче.

Грете Мьорк цялата се изчерви.

— Хубаво е, че сте запалили свещ — отклони разговора Сейер.

 

 

Холтеман — началникът на отдела, впери поглед в него от другата страна на бюрото.

— Речните условия са много неблагоприятни — каза той, — особено в последната отсечка, която отвежда към фиорда. Гмуркачите не хранят особени надежди. Все едно да търсим контактна леща в плувен басейн — заключи мрачно.

Той стана от стола и отиде до картата на стената. По начина, по който бе изобразен на нея, градът приличаше на инфектирана рана. Реката прорязваше землищата като дълбока бразда, а жилищните зони бяха маркирани по бреговете й в жълто.

— Отсечката, която Ида е трябвало да измине, е с дължина четири километра. Къде да започнем?

— Там, където пътят минава съвсем близо край реката — отвърна Сейер. — Където можеш да стигнеш с кола. Ето тук — каза той и посочи с пръст, — до старата леярна. А тук има коларски път, който се спуска надолу към едно добро място за риболов. Това е някакво начало. По тази отсечка край брега има много растителност. Може да се е заплела в нея.

— Спасителните отряди и двата маршрута ли са обследвали?

— Да, и то неведнъж — потвърди Сейер. — Всяка постройка и барака е претърсена из основи. Както и останките от старата леярна. Гледали са под дърво и камък.

После се отдаде на размисъл. Пред очите му изплува пътна отсечка.

— Колко време мислиш, че необходимо за следното: мъж с кола набива спирачки до колелото на Ида, успява да я накара да спре, разменя няколко думи с нея, слиза от колата, вероятно я удря и я поваля в безсъзнание, хвърля я в колата, която очевидно е нещо като ван, след това мята и колелото вътре и отпрашва?

Холтеман погледна секундната стрелка на ръчния си часовник. Затвори очи.

— Навярно е възможно да се справи за по-малко от минута — отвърна той след кратък размисъл. — Не е изключено колата да е била паркирана на пътя. Да я е видял в огледалото за задно виждане. Да е успял да се подготви, така че маневрата в решителния момент да не отнеме много време.

Сейер кимна.

— Или пък я е спрял и я е заговорил, изчаквайки пролука в трафика.

— Тогава някой щеше да ги види. А и по тази отсечка от пътя в шест вечерта не е натоварено — възрази Холтеман и посочи картата. — Тук се намира равнината Холтешлета. По тази отсечка няма нито една къща. На дължина равнината е деветстотин метра и прави завой тук, до църквата на Гласверке. По-нататък пак следват къщи. Има нещо подозрително в тази равнина — отбеляза Холтеман, — мисля, че е била застигната именно там.

— Но там видимостта е много добра — отбеляза Сейер.

— Да, добра е за извършителя — отвърна началникът на отдела. — Изведнъж той се е оказал сам на пътя. Нито къща, нито кола, докъдето поглед стига. И тогава съзира Ида с колелото.

— Трябва да е имал достатъчно време да види кой кара колелото — напомни му Сейер. — За да се увери, че става въпрос за малко момиче. Трябва да е била доста близо до него, че да реши да я нападне. Може би първо я е подминал, а после е обърнал и се е върнал.

— Разпитали ли сте всички близки? — попита Холтеман.

— Не официално — каза Сейер. — Но действаме по въпроса. И двамата чичовци на Ида участват в спасителната акция. Скаре е говорил с братовчед й. За момента не сме открили нищо подозрително в семейството й. Нищо нередно. Покрили сме повечето къщи по маршрута. Хората са много отзивчиви, но никой не е видял нищо.

— Няма ли слухове?

— Доколкото знам, не. Но ако не я намерим още няколко дни, със сигурност ще се появят.

 

 

На Хелга й хрумна идея. Ще свърши нещо съвсем обикновено. Бяха изминали няколко мъчителни дни. Ако вършеше обикновените неща, всичко щеше да си бъде както преди. Ако излезе от вкъщи за хляб и мляко, Ида ще се появи, докато я няма. Телефонът ще позвъни. Всичко това, което не се случваше, беше именно защото тя седеше и чакаше. Затова си облече палтото и направи списък за пазаруване. Както винаги правеше. Излезе, без да заключи входната врата. Само за да може Ида да влезе и да седне на дивана. Да може да си почете комикс, докато я чака. Списанията бяха подредени на купчинка на масата. Сега всичко ще се обърне в добра посока. Сега Ида ще я чака.

Паркира пред „Жокер“. За момент, преди да слезе от колата, се загледа през предното стъкло. После отвори вратата и стъпи на паважа. Погледна надолу към дебелия си глезен и кафявата обувка. След това вдигна очи. Огледа входа на магазина. И в този миг се вцепени. Точно пред нея стоеше едно жълто колело. Хелга се разтрепери. Цялото й тяло се затресе. Тя излезе с несигурна походка и се запъти към стойката за велосипеди. Изведнъж я обля топлина. Смътно забеляза, че вратата на магазина се отвори и някой излезе. Стигнаха едновременно до колелото. Хелга гледаше като обезумяла как това червенокосо момиче — съвсем непознато момиче с намусено изражение, хваща кърмата на колелото с две ръце и го изкарва от стойката. Беше „Накамура“. То го завлече на асфалта и обкрачи рамката. Точно както бе сторила Ида. Бързо и самоуверено.

— Не! — извика тя и се втурна след колелото. Искаше да се вкопчи в багажника и да го задържи, но не успя. Момичето я изгледа озадачено и тръгна да се отдалечава по възможно най-бързия начин. Хелга бягаше задъхано след нея. Непривично й бе да тича, беше тежка и тромава.

— Стой! Почакай!

Момичето започна да върти педалите по-бързо. Слабичкото й тяло напрегна всички сили. Хелга взе да изостава. Изведнъж спря, втурна се обратно към колата и се хвърли зад волана. Завъртя ключа, форсира двигателя и даде на заден ход. Чу се остър удар и тя спря на място. Една количка за пазаруване се бе изтърколила зад колата и тя я бе ударила със задницата. Това преля чашата. Хелга слезе отново и трескаво затърси с очи колелото. То тъкмо се скриваше зад завоя. Тя блъсна количката настрана и я остави да се търкаля по асфалта. Качи се отново в колата, без да провери за евентуални щети. Излезе на пътя. Видя как колелото се скри в един жилищен комплекс. Познаваше този комплекс, всички улици носеха имена на животни — вълци, катерички и тем подобни. Момичето вече се бе изгубило от поглед. Тя спря и даде на заден ход. Погледна в огледалото за обратно виждане. Къде се бе дянало детето? Това несъмнено беше колелото на Ида. Чисто ново „Накамура“, жълто и лъскаво! Тя остави двигателя запален и слезе от колата. Постоя малко така, заслушана. Не чу нищо, освен вятъра и нечии стъпки по улицата зад себе си. Токчета, които тракаха по асфалта. Приближаваше се жена с пазарски чанти. Хелга се затича към нея.

— Извинете! — спря я задъхано тя. — Познавате ли едно червенокосо момиче, живее тук, в квартала? На десет-дванайсет години?

Жената погледна Хелга и се поколеба.

— Хм, червенокосо момиче ли? Може и да познавам.

— Трябва незабавно да говоря с нея!

Жената се усъмни. Хелга изглеждаше побъркана, очите й хвърляха искри.

— Незабавно ли, защо?

— Налага се. Важно е.

Хелга не можа да се овладее, вкопчи се в якето на жената и я разтресе. Жената отстъпи назад в опит да се изтръгне от хватката й.

— На улица „Рьойскатслиа“ живее такова момиче — каза тя. — В последната къща. Има огненочервена коса.

Тя се откопчи от Хелга и се отдалечи с бързи крачки. Хелга отново се качи в колата. Тръгна по пътя бавно, на първа скорост. Спря на кръстовището. Видя, че на табелата пише „Рьойскатслиа“, и набеляза последната къща. Беше дървена, почти черна. Постоя известно време така, с една-единствена мисъл в главата. „Колелото трябва да се върне вкъщи. Трябва да стои на двора както преди.“ После обърна, излезе от комплекса и се прибра възможно най-бързо. Никаква Ида не седеше на дивана с комикс в ръце. Тя седна на един стол и зачака да падне мрак.

 

 

Към десет часа бавно пропълзя мракът. Хелга отново се отправи надолу, към „Жокер“. Магазинът беше затворен, а паркингът — празен. Последните няколко метра щеше да върви пеш. Носеше тъмно яке, което в комбинация с тъмната й коса я правеше едва забележима от прозорците на къщите. Улиците бяха слабо осветени. Хелга намери къщата и спря на няколко метра разстояние, загледана в тъмния двор. В кухнята светеше. Тя се промъкна на пръсти по една тясна тревна ивица и се шмугна зад ъгъла. На стената бяха подпрени два велосипеда, които не се виждаха от пътя. Голямо черно мъжко колело и малкото жълто колело на Ида. Тя се приближи до него и погали седалката. Хвърли любопитен поглед на къщата. Кой ли живееше вътре? Дали щяха да я чуят, ако решеше да бута колелото по дребния чакъл? Внимателно дръпна кърмата. Беше се закачила за другото колело. Тя дръпна по-рязко и о стената се чу тъп удар. Хелга затаи дъх. Дали го бяха усетили? Тя притеснено взе да бута колелото към портата. Избра да мине през градината. Гумите се плъзгаха безшумно по тревата.

Пред „Жокер“ беше светло. Хелга огледа колелото по-внимателно. Без съмнение беше на Ида. Тя отвори багажника на колата и се опита да го вкара вътре. Беше тежко и задницата му остана да стърчи навън, независимо че го натискаше и буташе с всички сили. Капакът се затвори само наполовина. Тя трескаво затърси бънджи кабел, но без успех. Намери обаче зелено въже за теглене. Започна да го размотава с треперещи пръсти. Колелото отиваше вкъщи, то беше на Ида! Внезапно се чуха стъпки и кръвта нахлу в главата й. Надигна се изплашена. По една или друга причина се почувства като крадец. Към колата се приближаваше възрастен мъж.

— Изглежда, имате нужда от помощ — каза той твърдо.

Хелга стисна въжето в ръце.

— Трябва да закарам това колело вкъщи! — рече тя.

Мъжът погледна в багажника.

— Няма достатъчно място — отбеляза той. — Това е „Пежо 306“.

— Знам — отвърна напрегнато тя. — Все нещо ще трябва да стърчи. Но имам въже.

Той иззе въжето от ръцете й, за да й помогне.

— Далече ли отивате с колелото?

— Отивам вкъщи! — повтори тя.

— А къде е вкъщи?

Мъжът действаше бързо и ефективно. Явно беше свикнал да се намесва в трудни ситуации и да поема кормилото, сякаш това е най-естественото нещо на света. Хелга почувства облекчение. Отпусна ръце и го остави да върши каквото трябва, за да оправи всичко.

— Улица „Гласблосервайен“. Ще карам внимателно.

— Ще се наложи. Боя се, че ще издерете боята, ако не внимавате. Но както виждам, вече сте го направили — установи той и посочи одраното от пазарната количка.

— Пет пари не давам за боята — изстреля Хелга, докато притеснено го наблюдаваше как връзва въжето. Не знаеше дали той я познава, дали знае за всичко, което се беше случило. Дали жълтото колело не го е навело на някакви мисли. Но беше сръчен. Не му беше за първи път, справи се добре. Тя погледна възлите и си помисли: „Никога няма да успея да ги развържа. Освен с нож.“ Накрая мъжът остана доволен. Побутна кърмата, колелото едва се помръдна. Тя му благодари. След това отпраши с висока скорост към вкъщи, без да внимава. Щом пристигна, сряза въжето с една градинска ножица, която намери в гаража.

С огромни усилия качи колелото по стълбите. Искаше да го вкара колкото може по-навътре в коридора. После застана до него да му се полюбува. Хубаво беше да го види пак у дома. Сега липсваше само Ида. Отиде до телефона и набра номера на Сейер.

— Намерих колелото на Ида — каза тя.

 

 

Малко по-късно той вече стоеше в коридора й. Огледа жълтото колело и се опита да бъде тактичен.

— Защо сте толкова убедена? — попита той.

Тя трепереше, но излъчваше сила. Изражението й бе непоколебимо.

— Защото аз й го купих — отвърна тя. — От „Спортсхюсе“. Това е колелото на Ида. Убедена съм — седалката е смъкната на най-ниското ниво, а кърмата е леко повдигната, за да не се навежда твърде напред. Убедена съм, защото е ново и по него няма никакви стикери. На Ида не й позволявахме да лепи такива.

— Само ако й бяхте позволили — обади се Сейер. — Един-единствен стикер би бил достатъчно доказателство. Усетиха ли ви от къщата, когато го взехте?

— Не мисля.

Той се вгледа съсредоточено в нея.

— Ако това наистина е колелото на Ида и хората, които живеят на „Рьойскатслиа“, имат какво да крият, те могат да отрекат, че колелото някога изобщо се е намирало в техния имот. Разбирате ли?

Тя стисна устни и погледна към пода в знак на несъгласие.

— Имах пълното право да го взема. То е на Ида.

— Ще говоря с тях — продължи по-меко Сейер. — Но въпреки това, моля, бъдете подготвена, че може да сте допуснали грешка. Ако в тази къща имат касова бележка за колелото, това ще означава, че самите те са го купили за дъщеря си. Това е често срещана марка. И много хора се спират на жълто.

— Тя изглеждаше гузна! — поде Хелга. — Беше съвсем очевидно!

Сейер на мига си представи ужаса, който трябва да е изпитало малкото момиче, когато отчаяната Хелга Юнер се е втурнала и се е разкрещяла след него.

— Ами серийният номер на рамката? — попита той спокойно. — Всички колелета имат такъв номер. Когато сте купили велосипеда, със сигурност сте получили регистрационна карта. Сещате ли се?

Тя смръщи чело.

— Да — отвърна. — Но трябва да потърся.

После изчезна в кухнята. Сейер провери номера на рамката и го записа в бележника си: U 9810447. След това и той отиде в кухнята. Хелга ровеше в едно чекмедже.

— Червена е — трескаво повтаряше тя, — спомням си, че беше червена. Касовата бележка беше забодена за нея. Струваше три хиляди деветстотин и деветдесет крони. Сигурно ни мислят за идиоти — заекваше тя, а наоколо хвърчаха листове и изрезки. — Помня, че се наложи да скъсят седлодържача. С пет сантиметра. Излезте в коридора и вижте дали е скъсен. Трябваше да нагласим седалката възможно най-ниско за Ида. Излезте и се уверете сам! — извика тя и продължи да търси.

Сейер отиде да провери седлодържача. Прокара пръст по ръба. Наистина беше скъсен. След това се върна в кухнята. Хелга беше намерила регистрационната карта. Приглади я с ръка и му я подаде. Той погледна първо картата, после бележника си.

 

 

Жилищният комплекс му бе известен като приятен квартал, в който живееха хора от средната класа. Откри улица „Рьойскатслиа“ и спря пред последната къща. Мярна някого на прозореца. Жена. Тя хвърли бърз поглед навън и съзря непознатата кола. После се скри. Сейер отиде до вратата и позвъни. Чу се пронизителен звук. Отвори му мъж с учудено изражение на лицето. Сейер прочете името на звънеца.

— Господин Хейде? — каза учтиво той и поздрави.

Мъжът погледна полицейската кола.

— Да, какво има?

Беше самата невинност. Не че Сейер си бе въобразил, че просто ще прекоси алеята и ще залови хората, пратили Ида на онзи свят. Нито пък че Хейде е сторил нещо на Ида и после е подарил колелото й на собствената си дъщеря. Но беше чувал и за по-лоши и необясними случаи.

— Конрад Сейер — представи се той. — Бих искал да поговоря с вас. Женен сте, нали? С една дъщеря?

Хейде кимна, но не помръдна от прага.

— Може ли да вляза? — попита направо Сейер.

Хейде го пусна в коридора. Една жена излезе от кухнята. Сейер й се усмихна, но тя не отвърна на усмивката му.

— Защо питате за Хане? — искаше да знае Хейде.

— Сигурно вече е заспала? — каза Сейер, отбягвайки въпроса.

— Чете си в леглото — отговори майката.

— Бихте ли я повикали, ако обичате? — помоли Сейер.

Родителите се спогледаха.

— Да я повикаме? Сега? Часът е почти единайсет.

— Повикайте я, моля — повтори търпеливо той. — Имам да й задам само един въпрос.

Майката потъна навътре в къщата и бързо се върна заедно с едно червенокосо момиче. То носеше халат върху нощницата си и пристъпваше страхливо след нея. Сейер му се усмихна топло. „Изглежда толкова виновна“, помисли си с недоумение той.

— От полицията съм — обясни. — Но това не бива да те притеснява. Ще ти задам само няколко въпроса. Имаш ли жълто колело?

Тя мигновено се изчерви.

— Не — отвърна бързо. Изгледа продължително баща си, той също я погледна. Майката мълчеше.

— Защо питате за това? — намеси се бащата и скръсти ръце пред гърдите си.

— Днес следобед дъщеря ви е била видяна на жълто колело в района — разясни той. — Жената, която я е видяла, я е проследила дотук. Намерила е колелото, подпряно на стената на къщата.

— Да — побърза да каже момичето. — Но то не е мое!

Сейер я погледна и кимна с глава.

— Знам — увери я той. — А сега чакам да ми разкажеш и останалото.

— Взех го назаем.

— От кого? — попита той.

— Ами, от една приятелка. — Тя се беше втренчила в пода. Баща й смръщи чело.

— Каква е цялата работа с това колело? — настоя той. — Може ли да получим някакво обяснение?

— Ще ви обясня — продължи спокойно Сейер. — Но първо трябва да ми кажеш името на приятелката си.

Гласът му беше благ. Същевременно издаваше вълнение.

Момичето се затрудни. Баща й я изгледа нетърпеливо.

— Хайде, Хане, кажи му името!

Хане не смееше да го погледне в очите. Майката пристъпи няколко крачки към нея.

— Нали не си го взела? — заговори притеснено тя. — Колелото откраднато ли е? — Тя погледна Сейер с недоверие. — Хане не би откраднала. Това не може да е истина.

— Не казвам, че би откраднала — заяви кротко той. — И за ваше сведение колелото вече не е на двора. Взела го е жената, която е проследила Хане. Ти си я видяла, нали? Тя е викала след теб?

— Да — каза момичето. Продължаваше да се взира в пода. Ръцете й си играеха с колана на халата.

— Защо не спря?

— Цялата треперех от страх — промълви тя. Гласът й едва се чуваше. Сейер се приближи с няколко крачки.

— Важно е да ми кажеш къде намери колелото.

Хане отново замълча.

— Но защо е толкова важно? — недоумяваше майката. Сейер изгледа родителите.

— Нито един от двама ви не знае откъде се е сдобила с колелото, така ли?

— Вчера се прибра с него — обясни бащата. — Била е на гости у приятелка и са й го дали за няколко дни. Бяхме й казали да не ходи никъде без наше знание. Затова й бяхме ядосани. Приятелката й се казва Кариане. Живее на няколко минути от тук. Колелото ще й бъде върнато.

— Колелото е на изчезналата Ида Юнер — съобщи Сейер. — Проверихме серийния номер на рамката. Жената, която е проследила Хане, е майката на Ида. Тя го е познала.

Госпожа Хейде закри устата си с длан.

— Мили Боже! — възкликна тя. — Къде си го намерила? Каза, че е на Кариане. Да не би да ни излъга?

Хане се разплака. Сейер я потупа по ръката.

— Не се тревожи. Сигурно си искала колело?

— Да — каза тя, подсмърчайки.

— Чуй ме сега. — Сейер опита да улови погледа й. — Ти си много ценна за мен. Аз имам за задача да разбера какво се е случило с Ида Юнер. И ти най-вероятно можеш да ми помогнеш, ако ми разкажеш как се сдоби с това колело.

Момичето се разтрепери.

— Не! — извика.

— Не искаш ли?

Тя скри лице под було от червена коса. Майка й беше смутена и почти отчаяна.

— Хане, трябва, много добре знаеш!

Баща й не знаеше какво да стори. През главата му минаваха противоречиви мисли.

— Но това същото колело ли е? — попита той недоверчиво. — Напълно сигурен ли сте?

Сейер кимна. Погледна превитото на две дете. „Няма как цялата съпротива на света да се е събрала в едно толкова малко телце — помисли си той. — Със сигурност ще те накараме да говориш, Хане. Трябва ни само малко време. Най-много няколко минути.“

Хане не помръдваше. Майка й не можеше да сдържи страха си.

— Хане! Плашиш ме така. Открадна ли колелото? Кажи ми, за бога!

Хане не допусна никого до себе си.

— В никакъв случай няма да разглеждам това като кражба — усмихна се Сейер, — само ми кажи къде го намери и с това въпросът е приключен.

— То просто беше оставено там. В канавката — каза тя. — Зад един трафопост.

— Тук някъде ли?

— В самия край на „Екорнлия“. Където свършва пътят.

— И го откри вчера?

— Да. Първо си помислих, че може би е старо колело, което някой е изхвърлил. Но се оказа чисто ново. Щях само да го покарам малко и после да го оставя. Но си промених решението. Днес отидох с него до магазина. Тогава отнякъде изскочи тази жена и ми се развика. Не разбрах защо толкова се пали за това колело.

Тя пак заподсмърча, този пък с облекчение, защото беше казала всичко, което знае.

Сейер кимна.

— Да, така е, доста се палим. И сега знаеш защо. Познаваш ли Ида Юнер?

— Виждала съм я — отговори тя. — Но аз съм в седми. Ние не се събираме с тези от пети.

— Разбирам — каза Сейер.

— Не може да се натъкнеш на някакво колело и просто така да си го присвоиш — възкликна баща й в опит да възвърне контрола върху ситуацията. Мразеше да го поставят в такова положение. — Трябвало е да се досетиш, че е на някого! Каза ни, че си го взела назаем. Много е лошо да ни лъжеш!

Хане се сви.

— Но то просто беше захвърлено там, в канавката — прошепна тя.

Сейер я потупа по рамото.

— При всички случаи страшно се радвам, че си го намерила — увери я той. — От много време го търсим.

Той ги остави и тръгна да обикаля наоколо с колата, докато не намери улица „Екорнлия“. Не след дълго видя и трафопоста. Намираше се чак в края на квартала. След него започваха нивите. Беше твърде тъмно, за да търси. Въпреки това слезе от колата и тръгна да се разхожда по влажната трева. „Странен избор на място“, помисли си. От една страна — закътано зад този сив каменен блок, от друга — толкова близо до жилищния комплекс, че неминуемо щеше да бъде открито скоро. Цялата работа беше леко нескопосана. Необмислена. Един прибързан ход.

* * *

— Говорил си с Томе Рикс — каза Сейер. — Какво впечатление ти направи?

Томе изникна пред очите на Скаре.

— Съвсем обикновено осемнайсетгодишно момче — отвърна той. — Малко несигурен в себе си. Донякъде в отбранителна позиция. И доста разстроен от случилото се.

— Нещо подозрително?

— Да — призна Скаре. — Малко оплита конците.

— В какъв смисъл? — попита търпеливо Сейер.

— На първи септември бил на гости у един приятел — Бьорн — отговори Скаре. — По-късно вечерта тръгнал към магистралата, ей така, да даде малко газ. После станала злополуката на кръговото. Като го питах какво е правил след това, каза: „Върнах се у Уили.“ Очевидно се изпусна. Вероятно е бил у Уили през цялото време. Не знам какво означава това.

— Майка му е много против това приятелство — напомни му Сейер. — Може би я е излъгал къде ще ходи. И после не е успял да поддържа единна версия. Разпита ли го за злополуката с колата?

— Да. Отидох да хвърля едно око на мястото — каза Скаре. — Предположих, че ако наистина е ударил колата и е одраскал боята, трябва да е оставил следи по мантинелата. И действително — следи има.

— Ясно — кимна Сейер. — Изобщо не си губиш времето — отбеляза той с усмивка.

И двамата замълчаха.

— Къде изобщо може да я е скрил? — възкликна Сейер след дълъг размисъл. — Винаги ги намираме. И то бързо. Само след няколко часа. Или на следващия ден. Знаем, че е принуден да действа бързо. Два часа — отбеляза той, — толкова му трябват обикновено. Отвличане. Изнасилване. Убийство. И накрая задачата да се отърве от тялото. Под напрежение е. Рядко подбира скривалището особено старателно. Или ще струпа малко клони, или ще изкопае гроб надве-натри, и то само в случай че има лопата подръка.

— Щом изчаква, може би става въпрос за нещо друго — предположи Скаре.

— Какво имаш предвид? — попита Сейер.

— Нашата логика е, че я е убил и се е отървал от тялото, колкото се може по-бързо. Ами ако не бърза? Ако просто си я държи някъде, в някоя къща. Някъде, където не стъпва друг, освен него.

Сейер кимна.

— Да — потвърди той. — Това, разбира се, е възможно. Но природата си знае работата — поклати глава той. — Не е лесно да заспиш под един покрив с трупа на малко момиче.

— Но все пак тук не говорим за напълно нормален човек — възрази Скаре.

— Напротив — отвърна Сейер. — Помежду ни има много повече общо, отколкото различно. Добре, че Хелга Юнер не може да ни чуе в този момент — добави той.

— О, може — възрази унило Скаре. — Чува ни в кошмарите си.

Сейер отиде до хладилника да си вземе газирана вода.

— А колелото? — продължи по-обнадеждено Скаре. — Надявах се то да е нашата златна мина.

— Няма никакви следи по него — отвърна мрачно Сейер и отпи няколко глътки от бутилката. — Ако не ме лъже шестото чувство, съвсем скоро ще я открием.

Той впери тежък взор в младия си колега.

— Хелга Юнер ще иска да узнае всичко. До последната подробност. Ако има Бог, сега е моментът да се помолим… — каза Сейер. — Когато намерим тялото, то все още да прилича на Ида.

* * *

Рут натисна бавно дръжката на вратата. Застана на прага, загледана в главата на Томе. Тя лежеше съвсем неподвижно на възглавницата. „Дишането му е равномерно, но е твърде леко“, помисли си тя. Явно не искаше майка му да знае, че още е буден. Не че Рут смяташе, че е длъжен постоянно да й споделя или да се съобразява с всички нейни изисквания. Все пак беше във възраст, в която трябваше да се опълчи и да намери своя собствен път в живота. Тя не можеше, а и не искаше да го придружи. Нямаше нито правото, нито желанието за това.

Въздъхна тихо и излезе. Затвори вратата по най-безшумния начин и слезе в дневната, където мъжът й Свере усилено решаваше кръстословица.

— Мъка — каза той, — с осем букви.

— Отчаяние, примерно — отвърна глухо тя.

Той вдигна очи.

— Това осем букви ли са?

— Не знам. — Рут сви рамене. Мъжът й започна да брои.

— Нещо се случва с Томе — рече тя и го погледна. В упор.

— Какво имаш предвид?

Свере остави вестника настрана, след като попълни думата с молив. Продължи да седи така, на фотьойла, и да гризе гумата на молива.

— Нещо го тревожи.

Той не възрази. Пътуваше много. На лицето му се изписа вина. Протегна ръка и я повика да седне при него. Тя се настани на подлакътника.

— Добре. Целият съм в слух.

— Угрижен е за нещо — започна тя. — Марион каза, че го е чула да плаче нощем.

— Мила, толкова неща станаха. Ти, аз, Марион — всички сме много объркани. Томе също е объркан. Въпреки че не беше близък с Ида.

— Не е — поправи го тя. — Не е близък с Ида. Не знаем какво се е случило.

Той погали ръката й.

— Не може ли да сме честни един с друг поне между тези четири стени? Не мога повече да се надявам. Нали не вярваш, че Ида е жива? След толкова време?

— Не — отвърна тя.

За момент и двамата не казаха нищо. После тя го погледна настойчиво.

— Искам да поговориш с Томе.

Свере кимна.

— Добре. Още утре ще говоря с него — обеща той.

* * *

Уили Отерхалс беше по-голям от Томе, по-висок от Томе. Беше и по-находчив. По-самоуверен. Имаше повече средства и повече идеи. И черпеше от живота с пълни шепи. Изобщо обаче не беше мързелив. Сега завираше в шушляковия гащеризон. Лъскавият материал не дишаше и той целият лепнеше от пот. Отметна кичур коса от челото си с пресилено уморено движение. Трябваше да даде на Томе да разбере колко сили и умение му бе коствало това.

Самият Томе стоеше прав, с кофа в ръка. Гледаше калника. Той най-накрая си беше на мястото над предната дясна гума и правеше плавна и елегантна извивка без нито една вдлъбнатина или драскотина.

— Страхотен е! — възкликна Томе. Очите му се овлажниха от щастие.

— Сега можеш да започваш с миенето — каза доволно Уили.

Томе кимна. Изпълни го тихо задоволство, че колата отново е цяла. Тържествено топна гъбата във водата и я покри с пяна. Започна да сапунисва покрива, протягайки се колкото може повече, за да достигне средата. Без повече удари по калника, без драскотини по боята, без кал и петна. Той усилено търкаше с гъбата, тялото му работеше енергично, ръката му правеше големи кръгове, мръсотията се стичаше по прозорците. Колата беше цяла и той се почувства цял. Всичко вътре в него си бе дошло на мястото.

— Иначе — някакви новини? — полюбопитства Уили. Той демонстративно седна да почива, облегна се на стената и запали цигара. Сега бе негов ред да си отдъхне, а на Томе — да се поизпоти. Уили не откъсваше очи от приятеля си. Ритмичните движения с гъбата спряха, но той не се обърна.

— Какви новини? — озъби се Томе.

Уили опъна от цигарата си с хлътнали бузи. Държеше я между палеца и показалеца, както обикновено се държи фаса накрая.

— Добре де, питам просто — рече той. — Мисля, че знаеш какво имам предвид.

— Прочети вестниците тогава — отвърна Томе. — Те ще ти кажат повече от мен. Мисля, че са намерили колелото й.

Нямаше никакво желание да говори за братовчедка си Ида. Гъбата отново се раздвижи, този път по-бързо.

— Дори и да искам, нищо не мога да направя, по дяволите! — възкликна той.

В думите му прозвуча истинско отчаяние, но и голяма доза непокорство. После се успокои. Мислеше за всички изминали дни. Справяше се добре, докато навън беше светло, докато в главата му нахлуваха всякакви познати шумове. Вечер си имаше компютъра. Рафтове, пълни с дискове с филми и с всякакъв тип музика. Винаги нещо, което да го разтуши. Но през нощта, в мрака и тишината, той се свиваше на кълбо под одеялото и съвсем се смаляваше. Когато умът му не бе зает с нещо, мислите му се стрелкаха във всички посоки, стигаха до възможно най-ужасяващите места. Понякога чуваше гласа и смеха на Ида. Всеки път му се струваше толкова странно, че тя повече няма да дойде на гости у тях. През цялото време, докато миеше, се ослушваше. Чуваше стъпките на Уили, отекващи по пода на гаража. Краката му се тътреха. Обувките му бяха прокъсани и невероятно мръсни. Неговите собствени маратонки бяха мокри от водата, която се стичаше от покрива на колата. Усещаше пулса си в слепоочието. Стискаше гъбата толкова здраво, че вените на ръцете му се очертаваха ясно под кожата.

— Мога да разбера, макар и смътно, мъже, които нападат жени. Или млади момичета. И ги изнасилват — каза Уили. Много внимаваше мислите му да излязат в правилната последователност. — Дори паниката им мога да разбера. Не им остава нищо друго, освен да ги убият.

Томе го слушаше, търкайки усилено с гъбата.

— Но малките момичета? — продължи Уили. — За какво са им притрябвали? Защо откачат и им причиняват такива неща? Нали затова като малки измъчваме котки и червеи — за да се освободим от това желание. Може би те като деца не са имали тази възможност. Чух за някакъв тип, който разпорил едно момиче в колата. Минал я с всички инструменти, които имал, преди да остане доволен. Използвал цялата кутия, млатил я с отвертки, чукове, гаечен ключ, абе с всичко, каквото се сетиш, за да я съсипе тотално, а момичето изобщо не било голямо. Когато най-после го открили, било меко казано в ужасно състояние. Болен тип. Такива като него трябва да ги вкарват зад решетките. Или да ги застрелват в тила. Да, наистина смятам така — заключи Уили и спря, защото Томе се беше втренчил в него, а очите му горяха. Беше смачкал гъбата в ръка.

— Затваряй си плювалника! — изкрещя той. От гъбата и от челото му се стичаше вода и проникваше дълбоко в маратонките му. Очите му се бяха замъглили. — За братовчедка ми говорим все пак! — излая пресипнало той. Гласът му не беше от мощните и сега, когато вълнението бе взело връх, беше изгубил дори малкото си сила.

Уили смръщи чело.

— Не говорех за братовчедка ти. Нямах нея предвид.

Гледаха се лошо. Уили никога не беше виждал Томе така да си изпусне нервите. Взе да отстъпва.

— Някои се отървават по-леко — каза той. — Просто ги изнасилват и след това ги… хм, знаеш какво.

После бързо вдигна ръце в знак, че съжалява.

Томе все още беше задъхан. Искаше му се да крещи. Искаше му се да запрати гъбата право в лицето на Уили. Право в устичката му, хубаво да я насапуниса. Но не му стискаше.

— Успокой се — промълви внимателно Уили. Томе беше като необезопасена ръчна граната. Ноздрите му бяха побелели. — Хайде да се позабавляваме довечера, какво ще кажеш? Ще купя една каса „Корона“.

Уили обърна гръб на Томе и излезе на светло. Имаше нужда от дистанция. Томе вдигна отново гъбата. Не му беше до забавления, но се чувстваше задължен на приятеля си.

— Да, добре. Защо не? Все пак си свършихме работата.

Уили беше по-уверен на известно разстояние.

— Свършихме твоята работа — поправи го той. — Може някой път да ми потрябва услуга. Тогава нали мога да разчитам на теб?

Нещо прободе Томе в гърдите. Почувства се като в капан, мрежата около него се затягаше. Това беше липса на избор, с която не се бе сблъсквал преди. Сякаш трябваше да запази баланс с ръце, прикрепени към тялото: да не докосва нищо, да не се препъва, да не пада. „За бога, само не падай!“ Той се наведе да изстиска гъбата и бързо се изправи. Зави му се свят.

— Изкарай колата навън, като приключиш — нареди Уили. — Ще донеса маркуча.

Томе се добра до стаята си в два часа през нощта. Строполи се на леглото и заспа с дрехите. На следващия ден по обяд все още спеше. Рут стоеше на вратата и го наблюдаваше. Спеше така непробудно, сякаш беше изгубил съзнание. „Достатъчно — помисли си тя. — Стига се е влачил с този Уили. Това ни носи само неприятности.“ Тя отиде до леглото и го побутна по рамото. Той изсумтя и се обърна на другата страна, без да се събуди. „Толкова е слабичък — смая се Рут. — Толкова уморен изглежда.“ Тя отвори прозореца. Мислите й се стрелкаха във всички посоки. Синът й беше наистина мълчалив през деня. Много по-мълчалив отпреди. И Марион беше тиха, но не по същия начин. Можеше да разговаря с нея за Ида, но ако пробваше с Томе, той се отдръпваше. „Липсват му точните думи — помисли си тя. — Какво ли може да каже изобщо? И защо изведнъж започна да се събира с Уили? Какво толкова ги свързва?“ Тя усети вкисналата миризма на бира и се почувства напълно безсилна. „Но той е на осемнайсет. Пълнолетен е. Има право да си купува алкохол. Снощи е попрекалил, но на кого не се е случвало? Защо се тревожа толкова? Защото Ида я няма — помисли си тя. — Нищо не е, както трябва. Не мога да мисля трезво.“

Тя слезе на първия етаж.

Свере седеше в дневната с карта в ръце. Въртеше я наляво-надясно, после забоде пръст в „Мадсеберге“, където живееха, и погледна Рут.

— Томе днес със сигурност няма да се включи в акцията — съобщи тя с покорна усмивка, защото не знаеше какво друго да направи. — Предполагам, че ще си остане в леглото през деня.

— Чух го снощи — каза Свере и кимна. — Падна няколко пъти, докато се качваше по стълбите. Мисля, че са оправили колата. Сигурно са го полели.

— Да — отвърна Рут и седна до него. Не одобряваше, че синът й се излежава, докато съседи и непознати обикаляха да търсят братовчедка му. Даже приятелите му бяха там — и Хелге, и Бьорн. Какво ли си мислеха те? Тя погледна мъжа си.

— Нали ще говориш с него?

Той вдигна поглед от картата.

— Да, да. — Свали очилата си и ги остави на масата.

Свере беше светъл и широкоплещест. „И двете деца не приличат на него“, помисли си Рут.

— Но какво да го питам?

— Не го питай — отвърна бързо тя. — Просто поговори с него за всичко, което се случи. И той има нужда да сподели с някого.

— Не всички хора трябва на всяка цена да споделят — каза Свере и сгъна картата. — Не всички решават проблемите си по този начин.

— А би трябвало! — натърти тя.

Свере се вгледа в нея.

— Защо се държиш така? — попита тихо той.

Тя забоде очи в ръцете в скута си и чу собствените си мисли да жужат из главата като рояк пчели. Почувства, че й прилошава.

— Не знам — отвърна също толкова тихо.

Настана мълчание, в което Свере заби поглед в масата, а Рут не спираше да върти халката си.

— Не му е навик да се напива.

— И на мен не ми е — отбеляза Свере. — Но се случва. Макар и рядко. И толкова. Какво искаш да кажеш с това?

Тя отново се заигра с халката си.

— Мисля за тази кола.

— Какво имаш предвид? — попита озадачено той.

Рут не можеше да го обясни. Но си спомни нощта на първи септември, как седеше на прозореца и чакаше. Спомни си стъпките му, когато най-накрая се прибра, как се качи на пръсти по стълбите. Видя пред очите си гърба му, когато отвори вратата и чу дрезгавия му глас.

— Не знам — отговори тя.

* * *

Осемте дни усилено търсене не бяха дали никакъв резултат. Драгирането на реката бе приключило. Сейер знаеше, че скоро трябва да сложат край на операцията. Надеждата си отиваше. Доброволците вече не търсеха със същия ентусиазъм, а вървяха почти безцелно и говореха за неща, съвсем различни от Ида и обстоятелствата около нейното изчезване. Търсенето се бе превърнало в нещо рутинно, вече не бяха толкова концентрирани и понеже надеждата да я открият бе избледняла, някои от тях бяха довели децата си. Така те поне щяха да имат чувството, че са помогнали по някакъв начин.

Беше почти осем часът вечерта на девети септември. Сейер завърза маратонките си и навлече през главата светлоотразителна жилетка. Беше от дъщеря му Ингрид. Всъщност бе предназначена за езда и на гърба й имаше надпис: „Подмини бавно. Запази дистанция.“ Колберг щеше да остане в дневната. Той дълго гледа след Сейер, ала не се изправи. Жълтата жилетка означаваше „темпо“, но то вече му липсваше. Изпръхтя дълго и тежко, преди отново да спусне глава върху лапите си.

Сейер тичаше по-бързо от обикновено. „Ако дам малко повече от себе си тази вечер — мислеше си той, — резултатите няма да закъснеят.“ Сети се за колелото на Ида, което бяха изпратили за експертиза. На пръв поглед то не им даваше никаква информация. По него нямаше драскотини, нито следи от кръв или други субстанции. Колелото бе изцяло незасегнато от онова, което бе сполетяло Ида.

По пътя се зададоха две малки деца. Първо го стъписа фактът, че явно бяха сами. После забеляза възрастния, който вървеше малко след тях. Беше жена. Тя ги държеше под око. Децата носеха пликче. Спряха за малко и извадиха нещо от него. Сложиха го в уста. Две деца с пликче с лакомства. Защо бяха толкова ненаситни? Ида също бе тръгнала към будката за нещо сладко. Никога не беше стигнала. На челото му се появи дълбока бръчка. Тази жена — Лайла Хеген, която държеше будката, беше казала, че Ида не е идвала. Защо й бяха повярвали веднага? Той несъзнателно беше намалил темпото, сега отново го увеличи. Защо — защото беше жена. При това приятна жена. Но нима това автоматично означаваше, че казва истината? Защо бяха прекарали по-малко от пет минути тъкмо с човека, към когото Ида се беше запътила? Колко такива предположения, колко такива предразсъдъци определяха хода на разследването? Навярно много. Нито на него, нито на Скаре им беше хрумвало обстойно да проверят Лайла Хеген. Ако собственикът на будката беше мъж, и то осъждан или с висящо обвинение за непристойно поведение, пък било то и от преди много време, на какво ли щяха да го подложат? Затича се още по-бързо. С нова упоритост, защото беше прогледнал за истината. Една жена също може да изпитва влечение към деца. Жена, която седеше по цял ден в будката и сваляше и качваше буркани с лакомства по рафтовете. Желирани мечета, шоколадови мишлета и лакрицови пръчици. Наблюдавайки децата с румените им бузи и грейналите им очи.

Тича час и половина. Като излезе от банята, се чувстваше добре, затоплен и успокоен, както обикновено след тренировка. Беше почти единадесет вечерта, твърде късно, за да безпокои когото и да било в дома му. Въпреки това Сейер се отправи към Хелга. Знаеше, че ще му отвори.

— Няма новини — побърза да каже той. — Но ако искате, можем да поговорим.

Тя беше облечена със същата плетена жилетка. Само най-горното копче бе закопчано. Хелга придърпа краищата й с ръка, сякаш се опитваше да затвори кървяща рана.

— Не предполагах, че имате време за подобни неща — отвърна тя. Бяха влезли в дневната.

Сейер се зачуди дали това не е намек, че би трябвало да е навън и да търси Ида. Или просто е израз на благодарност. Трудно можеше да определи кое от двете. Беше изречено с равен тон.

— Как е Андерш? — попита предпазливо той. — Идва ли често?

— Не — отвърна кратко тя. — Вече не. Казах му, че може да не идва. Ходи да я търси. Всеки божи ден.

— Знам — промълви Сейер. Замисли се за онова, което щеше да оповести Холтеман на първото съвещание утре: „Търсенето се прекратява.“ Не го спомена на висок глас.

— Днес легнах на пода — рече тя. — Легнах директно на пода. Нямаше смисъл да се местя на дивана. Или на леглото. Просто лежах на пода, вдишвах и издишвах. Само това. Беше хубаво. Когато си вече на пода, няма как да паднеш по-надолу.

Сейер я слушаше внимателно.

— Лежах и рошех килима с нокти — продължи тя. — И изведнъж намерих нещо кръгло и гладко. „Смартис“.

Той я погледна неразбиращо.

— „Смартис“ — повтори тя, — малки шоколадови бонбони с цветна глазура. Има ги във всякакви цветове. Този беше червен като килима. Затова не съм го забелязала по-рано. Хрумна ми, че Ида го е изпуснала, когато е седяла точно на мястото, на което вие седите сега. Това бонбонче почти ме срина. Непрекъснато намирам нейни неща. Толкова много дребни нещица. Чудя се докога ще попадам на тях. Докога ще си спомням.

— Изгубили ли сте надежда? — попита той.

Тя се замисли.

— Не знам. Вие имате ли надежда?

— Напълно уверен съм, че ще я намерим — каза той, — но се боя, че ще е твърде късно.

Хелга потъна във фотьойла. Внезапно Сейер забеляза нещо. Един бял плик на масата. Успя да прочете адреса. Получателят беше Ида. Хелга проследи погледа му.

— Имам голямо желание да го отворя — сподели тя, — но нямам право. Не чета писмата на Ида. Мислех, че тя ще си го прочете. От Кристине е — едно момиче от Хамбург на нейната възраст. Пишат си вече близо година. Радвам се за тази кореспонденция, помага за английския на Ида.

— Защо искате да го прочетете? — поинтересува се Сейер.

— Нали трябва да й отговоря — отвърна силно притеснена тя. — Да й обясня. Не знам обаче дали имам сили. А и не мога да пиша на английски.

— Смятам, че трябва да го отворите — прецени Сейер.

Не знаеше защо го каза. Писмото бе събудило любопитството му. Една малка снежнобяла тайна, която лежеше на масата. Тя нерешително взе плика в ръце. Пъхна показалец под ръба му. Прокара го до другия край и го отвори. Сейер отиде до прозореца. Загледа се в градината на Хелга. Не искаше да я притеснява. Не чу нищо друго, освен късането на хартията. Най-накрая се обърна и то само защото тя се бе покашляла леко и изненадано. Държеше един от листовете в ръка. После впери тъжен поглед в Сейер.

— Английският ми не е много добър — каза тя, — но мисля, че става въпрос за някаква птица. Ида е била при някаква птица, която може да говори. Не разбирам.

Сейер се приближи до фотьойла й. Зачете се в писмото.

— Никога не ми е споменавала нищо такова — продължи Хелга. — Обикновено, ако някой има животно, каквото и да е, тя бърбори за него от сутрин до вечер.

Тя посочи писмото: „Tell me more about the bird. What can he say?“^[2].

Сейер препрочиташе изречението отново и отново.

— Ричард — едно момче от квартала, има кон на име Кенънбол — заразказва Хелга. — Ида не спираше да говори за него, както преди говореше за котката на Марион. Но никога не съм чувала за птица. Нямаме познати, които да имат птица — заяви тя. — Или дори папагалче.

Тя стисна писмото в ръка. Лицето й придоби угрижено изражение.

— Хелга — каза кротко Сейер, — разполагате ли с други писма от Кристине?

Тя бавно се изправи и се качи на втория етаж. След малко се върна с дървена кутия. Беше боядисана в синьо, с украса по капака, изработена, макар и малко нескопосано, от самата Ида. Подаде му я. Сейер внимателно я пое. Повдигна капака и погледна вътре. В кутията имаше дебело тесте с писма.

— Ще ги изчета всичките — заяви той. — Щом намерим нещо, ще го използваме за целите на случая. Ако искате, ще се обадим на Кристине в Хамбург и ще й обясним.

 

 

Беше минало полунощ, когато се качи в колата. Сложи дървената кутия на съседната седалка. Погледна часовника си. „Скаре трябва да си е легнал“, помисли си той. Въпреки това го набра по мобилния. При втория опит той вдигна.

Сейер стигна до центъра и паркира. Влезе в антрето на кооперацията и потърси името на Скаре сред звънците. Малко след това се чу добре познатото жужене. Затича се нагоре по стълбите.

— Само седемдесет и две стъпала — каза той с пренебрежение, без изобщо да е задъхан от изкачването. — До вкъщи са двеста осемдесет и осем.

— Знам — потвърди Скаре. Беше отворил широко вратата. Забеляза кутията.

— Писма — съобщи Сейер. — От Кристине Зайдлер от Германия до Ида Юнер от Норвегия. Писали са си през последните дванайсет месеца.

Той последва Скаре във всекидневната.

— Значи, може да са ни от полза в разследването, така ли? — попита с любопитство Скаре.

— До този момент открихме птица — отговори Сейер с усмивка, — която може да говори. Знаеш Ида колко обича животните. Но Хелга не е чувала за каквато и да било птица, което според нея е необичайно. Това би могло да означава, че Ида е срещнала някого и си е спестила да й разкаже.

— Добре, най-после имаме нещо, за което да се хванем — кимна Скаре.

— Ще разделя купчината на две — каза Сейер. — Кристине е изпратила двайсет и четири писма. Ида вероятно й е написала също толкова. Подредени са хронологично. Бъди нащрек за всичко, което може да е свързано с птицата.

Скаре придърпа един лампион към дивана и взе да наглася крушката така, че по-голямата част от светлината да идва пред Сейер. Този добронамерен жест не му донесе нищо, освен един неодобрителен поглед.

— Но ти си страшно късоглед — оправда се Скаре.

Двамата седнаха, всеки с купчина писма в скута. Дървената кутия остана на перваза с отворен капак. За момент те се спогледаха, смутени от това, което им предстоеше да направят. Писмата между две малки момичета не бяха предназначени за техните очи. Сейер беше чел дневници, прелиствал албуми, гледал видеозаписи. Беше влизал в стаите на деца и в спалните на възрастни. Всеки път се чувстваше като натрапник. Въпреки че намеренията бяха добри, въпреки че целта бе да намерят Ида, това им се стори нередно. И двамата се бореха с угризения на съвестта. Но след малко се захванаха да четат. В дневната на Скаре настана тишина, само листовете от време на време изшумоляваха. Кристине от Хамбург бе използвала различни видове хартия. Листовете бяха украсени с птици и цветчета. В някои от писмата буквите бяха запълнени — с червено или синьо. Имаше и залепени стикери — коне и кучета, луни и звездички.

— Трябва да издирим писмата на Ида — отбеляза Сейер. Бяха чели дълго. И двамата бяха развълнувани.

— Владееш ли немски? — попита Сейер.

— My German is excellent^[3] — отвърна дръзко Скаре.

— А Холтеман?

Скаре прецени наум способностите на шефа си.

— Не мисля. Но Кристине е на десет. Това означава, че родителите й са на тридесет или четиридесет. В такъв случай най-вероятно говорят английски.

— Трябва да им се обадим — заяви Сейер. — Якоб, би ли се погрижил?

Тази скромна молба накара Скаре да се усмихне. Сейер нямаше проблеми с разбирането, но избягваше да говори английски. Имаше нещо в произношението, което го затрудняваше.

— Aber doch! Selbstverständlich!^[4] — възкликна Скаре.

Сейер извъртя очи с леко раздразнение.

Отново зачетоха. Тонът на писмата на Кристине беше учтив и приветлив, тя може би беше съвестна и прилежна ученичка, също като Ида.

— Щом е говореща птица — каза Скаре, — сигурно е папагал. Я вълнист, я някакъв друг вид.

— Или гарван — предположи Сейер. — Те са доста добри имитатори. А, и още нещо — сети се той. Остави купчината с писма на масата. — Лайла от будката.

— Да — отвърна Скаре. — Мислих за това. Дори за миг не се усъмнихме, като каза, че не е виждала Ида. Взехме думите й за чиста монета. Нали е жена. Предубедени сме.

Сейер го погледна с изненада.

— Затова и я проверих — подхвърли небрежно Скаре, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Неведнъж е имала проблеми с данъчните. Счетоводството й куца — подсмихна се той. — Неженена, няма деца, родена е през шейсет и осма, държи будката от четири години. Преди това е работила в Агенцията за закрила на детето в Осло. В администрацията — добави той, — не пряко с деца и родители.

Сейер го слушаше впечатлен.

— Кой напуска Агенцията за закрила на детето, за да си отвори будка? — промълви замислен той.

— Лайла Хеген — отвърна Скаре. — И ще разбера защо.

— Много трезво разсъждаваш, Якоб — отбеляза тихо Сейер.

— От теб съм се учил — каза Скаре.

Настана кратка пауза.

— Имаш ли тютюн? — попита след малко той.

Сейер поклати глава.

— Никога не нося тютюн. Защо?

— Имам бутилка „Феймъс Граус“.

Сейер обмисляше предложението със зареян през прозореца поглед. „С удоволствие бих пил едно. Мога да оставя колата тук до утре. Да се прибера пеш. Само този път.“

— Не пуша „Принс“ — каза той, когато Скаре му поднесе кутията цигари. — Но няма да откажа едно уиски.

Скаре скочи на мига. Зарадва се, че шефът му се съгласи. Че могат да седят заедно в полумрака и да размишляват. Изпитваше безгранично възхищение към Сейер. Понякога се чувстваше изключително привилегирован. Като цяло Сейер не минаваше за особено общителен, но със Скаре се държеше различно. Беше го взел под крилото си. Издърпал го бе нагоре и му беше поверил отговорност. Внимание, за което той се бе оказал достоен.

— Можеш ли да ми обясниш как тези малки момичета цяла година си пишат единствено и само за животни? Хора почти не се споменават. Само зайци, коне и кучета.

— Има и влечуго — подметна Скаре и отиде да донесе чаши. — Игуана на име Иги Поп. Доста остроумно, бих казал.

— Нима хората са им толкова безинтересни? — Сейер повиши тон, защото младият му колега се бе отдалечил.

— Това е момичешка черта — обясни Скаре. — Момичетата много обичат да се грижат и да бдят, да се чувстват полезни. Момчетата ги влекат други работи. Момчетата харесват неща, които могат да контролират. Коли, например. Харесва им да подреждат, да строят, да сглобяват, да насочват, да управляват. Момичетата пък са готови на друго — да се отдадат. И по-малко се страхуват от грешки.

Той извади от един шкаф бутилката уиски. Беше доста пълна.

— Откога пиеш уиски? — попита Сейер.

— Откакто се запознах с теб.

Сейер взе чашата. Задържа я под носа си. Скаре извади цигара и запали. Сейер се протегна да вземе дървената кутия, за да прибере писмата. Случайно погледна в нея. На дъното имаше нещо — нещо меко и леко.

— Перо — възкликна той и го вдигна пред очите си с удивление. — Червено перо.

Скаре гледаше перото в ръката на Сейер. Красиво червено перо, близо десетсантиметрово.

— Не може да е на вълнисто папагалче — реши той. — На нещо по-голямо е. По-голям папагал. Арата е червен. Може да е на ара?

— Не го е показала на Хелга — каза замислено Сейер. — Защо обаче?

Скаре срещна погледа му.

— Аз бих го показал на майка си, ако бях на десет — отвърна кратко той. — Щях да се похваля дори с перо на сврака.

— Аз също — съгласи се Сейер. — За всеки случай ще питам Хелга. Но, изглежда, това перо е тайна.

Сейер взе един плик от Скаре. Внимателно сложи перото в него и го пъхна във вътрешния си джоб. После закрачи бързо по улиците, въодушевен от тази малка находка. Не се сдържа и се усмихна отново. „Децата събират толкова много неща. Те са по-близо до земята — мина му през ума — и забелязват много повече от нас.“ Загледа се в собствената си сянка на уличното осветление, тя нарастваше до размерите на чудовище, после се смаляваше до тези на джудже. От лампа на лампа, отново и отново. „Утре ще станат десет дни — помисли си Сейер. — Кошмарът на Хелга Юнер продължава вече двеста и четиридесет часа.“ Тя лежи в леглото и чака. Гледа през прозореца и чака. Телефонът си стои на масата в дневната, в тази секунда — като светла надежда, в следващата — като черна заплаха.

Ида не чакаше нищо. Крехкото й телце бе опаковано в завивка на цветчета. Точно когато Сейер отвори вратата на жилището си на тринадесетия етаж, една кола спря на няколко километра от града и след нея край пътя остана да лежи един вързоп. Той ясно се различаваше сред сухата, попарена трева. Само трябваше да се зазори.

* * *

Десети септември.

Часът бе седем сутринта. Сейер стоеше до прозореца на дневната и гледаше към паркинга. Тъкмо си бе завързал вратовръзката и придвижваше възела към яката, когато телефонът иззвъня.

— Открихме я — чу той. Кратко и категорично. Беше гласът на Скаре. — Увита в одеяло.

— Къде? — попита Сейер. В този момент нещо в него рухна. Беше подготвен, но явно все още се бе надявал, защото сега го обзе дълбока скръб.

— До Люсеюре. Стигаш до тъкачната фабрика. После караш четири-петстотин метра надолу по пътя. И ще ни видиш.

 

 

Въпреки многото хора, които се бяха събрали, на местопрестъплението беше тихо. Всички се движеха бавно, всичко бе добре премерено и целенасочено. Всички говореха приглушено. Сейер затвори вратата на колата. Взе последните няколко метра пеш.

— Кой подаде сигнала? — попита той и погледна към Якоб Скаре.

— Един шофьор на камион. Първо я е подминал. След това спрял и се върнал. Казва, че не знае какво го е накарало да го стори.

Той посочи един мъж отсреща на пътя.

— Ей там е, пуши.

Сейер се спря пред малкия вързоп. Другите се отместиха встрани. „Ето това очаквахме — каза си той. — Сега се случи.“ Застана на колене в тревата. Малкият пакет бе внимателно разтворен в единия край. Виждаше се лицето на Ида. Очите й бяха затворени. Кожата на бузите й беше много бледа. На пръв поглед не се забелязваха никакви травми и наранявания. Никакви охлузвания, никакви фрактури на черепа, никаква кръв, никакви следи, че й е била причинена болка. Но нещо не беше както трябва. Почувства се объркан. „Това дете не е мъртво от десет дни. Може би от едно или две денонощия.“ Един техник намери макетен нож в кутията си с инструменти и разряза кафявото тиксо, с което бе облепен пакетът. След това отметна завивката. Сейер поклати глава в недоумение. „Дрехите — помисли си той и се огледа, — къде са дрехите й, спортният екип и маратонките?“ Ида лежеше върху завивката на цветчета, облечена в бяла нощница. Беше боса. Той отново се изправи. Изпълни го особено чувство. „Никога не съм виждал нещо подобно. Никога през целия си живот.“ Той огледа Люсеюре. Беше пусто място. Нито една къща, докъдето поглед стига. Никой, който да е видял нещо. Онзи, който я бе оставил тук, беше използвал прикритието на нощта. Била е положена на земята, не захвърлена, осъзна Сейер; лежеше в хоризонтално положение. Гледката на малкото момиче в нощницата бе толкова силна. В цялата сцена имаше нещо приказно. Той се сети за Хелга Юнер и почувства облекчение, че тя ще може да види дъщеричката си така. Беше почти толкова хубава, колкото преди. За останалата част на тялото й обаче не знаеха нищо. Той пак се смъкна на колене. Устата й беше съвсем мъничка. Сега изглеждаше почти прозрачна, а на снимките бе тъмночервена като череша. Клепачите й бяха натежали над хлътналите очни ябълки. Нямаше петна по лицето, но кръвта бе започнала да се събира в малки червени точки по ръцете й. Косата, която на снимките изглеждаше гъста и къдрава, сега бе отпусната и безжизнена. Иначе изглеждаше почти като кукла, крехка и порцеланова.

— Трупът е бил замразен — каза патологът Снурасон. Той се изправи, за да си раздвижи гърба. — Всъщност в момента е само частично размразена.

Сейер го изгледа изненадан.

— С други думи, възможно е да е мъртва от десет дни. Просто не изглежда така.

— А защо е била замразена? — учуди се Сейер и хвърли поглед на Якоб Скаре. Нали бе казал точно това, че онзи тип сигурно не бърза, а я крие някъде у тях.

— Може би е искал да спечели време. Сигурно се е паникьосал. Не знам — рече Снурасон.

— Да спечели време. За какво? Той не се е опитал да я скрие. Оставил я е точно до пътя. Искал е да я намерим.

Сейер забеляза нещо в тревата и се наведе да го вземе. Беше съвсем мъничко и снежнобяло.

— Пух? — предположи той и погледна въпросително Скаре. — От завивката?

Скаре смръщи чело. Опипа крайчето на завивката с пръсти.

— Възможно е — отвърна леко колебливо той. — Но това не е пухена завивка. Това е евтина завивка от изкуствен материал от „Икеа“, от тези, които можеш да пуснеш и в пералнята, и в сушилнята.

Беше изровил етикетчето й и го сочеше с пръст.

Сейер се разтърси в тревата. Откри още миниатюрни бели перушинки. Бяха се закачили най-вече за завивката, но имаше и полепнали по нощницата. Когато се опита да ги хване, те се разлетяха във въздуха като пухчетата на глухарче. Той повика фотографа.

— Снимай нощницата й — каза той, — непременно хвани деколтето с червената обшивка и дантелата по ръкавите. Снимай завивката. Хвани десена, колкото можеш по-отблизо. Огледай за още такива перушинки.

Той вдигна предупредително ръка.

— И внимавай със завивката. Не бива да се изтърсва или да се обръща по какъвто и да било начин. Всички частици по нея могат да бъдат от решаващо значение за случая.

После дръпна Скаре настрана и двамата се отдалечиха на няколко метра във влажната трева. През цялото време следеше бялата завивка с крайчеца на окото си. Погледът му описа широка дъга, обхващайки всеки хълм и всяка дървесна корона. От голямата група хора, която работеше на местопрестъплението, се долавяше тихо, нерадостно жужене.

Тогава се появиха и първите коли. Пресата трябваше да вземе своето.

— Кога се стъмнява вечер? — попита Сейер. — Около десет?

— Там някъде — отвърна Скаре. — Развиделява се в седем сутринта. Минал е оттук с кола между десет вчера вечерта и седем днес сутринта. Били са му необходими няколко секунди да я пренесе от колата в канавката.

— Всичко изглежда толкова подредено — отбеляза Сейер. — Нощницата. Одеялото. Начинът, по който е положена на земята. Какво е искал да каже с това?

— Не знам — каза Скаре.

— Може би е чел твърде много криминални романи — предположи Сейер. — Остава само да намерим стихотворение под нощницата й.

— Можем ли да изключим, че си имаме работа с момче? — промърмори Скаре.

— Мисля, че да. Това тук е дело на възрастен. Никой тийнейджър не би устроил нещо подобно.

— Сякаш е пипнато от женска ръка.

— Така е — съгласи се Сейер. — Ненавиждам „Икеа“. Произвеждат всичко в такива огромни количества, никога няма да го открием.

— Да тръгнем от нощницата тогава. Изглежда скъпа.

— Как така успя да го прецениш? — попита Сейер впечатлен.

— Старомодна е — обясни уверено Скаре. — Днес нощничките са с мечопуховци и тем подобни. Тази сякаш е излязла от друго време.

— Кой би купил нощница от друго време? — размишляваше Сейер на глас.

— Може би някой от друго време — предположи Скаре. — Някой стар човек.

— Стар ли?

Сейер сбърчи чело. Отново погледнаха към другите.

— Надявам се все някъде да е допуснал грешка — каза Сейер. — Никой не е перфектен.

— Това тук е доста близо до перфектното — отбеляза Скаре.

— Така е — съгласи се Сейер. — Да видим какво ще кажат от лабораторията.

Той се върна при Снурасон. Патологът работеше бавно и последователно. Изражението му бе непроницаемо.

— Какво ти е мнението за тези перушинки? — попита Сейер.

— Странни са — отвърна той. — Полепват здраво по завивката, но в момента, в който се отделят, литват. В косата й също има няколко.

— Откри ли нещо друго?

Барди Снурасон внимателно обследваше роклята на Ида.

— Не обичам да правя догадки — отговори той. — Много добре знаеш.

Сейер го погледна настойчиво. Снурасон лека-полека започна да навива роклята по тялото на Ида. Личеше си, че не му беше за първи път. Имаше си собствена техника, ръцете му боравеха с особена предпазливост. Пред очите на Сейер се появиха слабичките й бедра, голият й корем. Нямаше бикини. Внезапно го обзе тревога, докато чакаше да се появи и горната част на тялото й. И ето. Гръдният й кош. Беше странно хлътнал и леко обезцветен. Снурасон постави два пръста на долните й ребра. Когато приложи натиск, целият й гръден кош поддаде.

— Бил й е нанесен удар — съобщи той. — Или ритник. Но по-скоро изглежда като мощен удар.

Сейер не откъсваше очи от гръдния кош на Ида. Разтурено малко гнездо. Стоеше безмълвен.

— Много от ребрата са счупени. Знам, че може да прозвучи ужасно, но ми се ще по кожата й да имаше цепнатини или рани — призна Снурасон. — Тогава щеше да има по-голяма вероятност да определим причината за нараняванията.

Сейер почувства, че трябва да се отмести и да преглътне видяното. Смазаният гръден кош му бе дошъл в повече.

— Била е ударена със страшна сила — установи патологът. — С нещо голямо и тежко. Без остри ръбове.

Сейер отново погледна гръдния кош на Ида. Прецени размерите на обезцветената част и се замисли с какво би могло да се нанесе такъв мощен удар.

— С голям камък? — предположи той.

Снурасон не отговори.

— С пръчка? С ботуш?

— Не е било с пръчка — заяви патологът. — Нито пък с ботуш. Щеше да има отпечатък, ако беше така. Било е нещо по-голямо. Няма смисъл да налучкваме, Конрад. Ще се наложи първо да отворя гръдния кош.

Сейер мълчеше. Снурасон го погледна.

— За какво мислиш? — попита той.

— За Хелга Юнер — призна инспекторът. — За това какво ще й кажа. Ще иска да знае толкова много.

— Кажи й нещата така, както са — посъветва го патологът. — Не знаем какво се е случило.

— Ще ми се да не вижда гръдния й кош — заяви неспокойно Сейер.

— Ще се наложи да й го покажеш, ако поиска — отвърна Снурасон. — Виж, тя трябва да е подготвена. Не искам да прозвуча грубо, но можеше да е по-зле. Можеше да е много по-зле.

Сейер осъзна, че патологът има право. Само кимна в отговор. Не знаеше какво си е представяла Хелга, но може би бе по-лошо от това, което сега лежеше в краката му. Ида приличаше на спяща кукла. И нощничката, която не беше нейна, бе трогателно хубава в цялата си простота. Какво се бе случило? Къде е била? Той трябваше да отиде у Хелга. Може би тя седи до прозореца. Може би не изпуска телефона от очи. Сети се колко се страхува. Помисли си: „Подготвена е. Но все още живее в неведение. Още няколко минути — каза си той, — прекарани в крещящи съмнения.“

Районът около местопрестъплението бе отцепен. Работиха по тялото на Ида и по терена наоколо в продължение на часове. По-късно Сейер и Скаре се срещнаха в кабинета. Най-после разполагаха с нещо. Със съвсем конкретни веществени доказателства, които могат да бъдат изследвани и да им помогнат в разследването. След всичко това почувстваха облекчение. Бяха очаквали този момент, сега можеха да го оставят зад гърба си и да продължат напред.

— Нощницата е от „Калида“ — оповести Скаре, — швейцарска марка. Внасяме голямо количество спално облекло и бельо от тях, има ги в много магазини.

Сейер кимна.

— Отлично — похвали го той. — Има ли вести от Хамбург?

— Да.

Той приседна на бюрото.

— Майката на Кристине се казва Рита Зайдлер. Тя намери последното писмо на Ида и ни го изпрати по факса. Преведох го и пооправих някои грешки, за да се чете по-гладко. Момичетата се справят добре. Нямах представа, че десетгодишните знаят толкова много английски — отбеляза Скаре.

— Прочети ми го — помоли Сейер.

— „Скъпа Кристине — зачете Скаре, — благодаря ти за писмото. Днес е понеделник и по телевизията дават едно предаване, което винаги гледам — «Пет рескю». Екипът на предаването има мисията да спасява животни. Днес епизодът беше за едно дебело куче. То почти не можеше да ходи.“

Сейер си помисли за Колберг, който почти не може да ходи. Слушаше със затаен дъх, защото Скаре четеше изразително, а и текстът бе наистина очарователен.

— „Хората от «Пет рескю» отидоха да вземат кучето и собственикът много се ядоса. Каза, че може да го храни, колкото си иска, защото е негово. Тогава те му обясниха, че кучето може да умре от сърдечен удар, ако не отслабне. И му дадоха три седмици да направи нещо. Но когато се върнаха, кучето беше починало.“

Скаре направи пауза. После продължи.

— „Познавам един папагал, който може да говори. Опитвам се да го науча на нови думи, но отнема толкова много време. Мама не знае за него. Папагалът се казва Хенри. Много е лош и сърдит, но мен никога не ме хапе. Ще питам мама дали мога да си имам собствена птичка. Ще й се моля цяла вечност. Накрая ще се съгласи. Пиши ми още за зайчето си.“

Скаре погледна Сейер, преди отново да се зарови в листа. Писмото завършваше с кратък послеслов: „Скоро ставам на десет. На десети септември. Твоя: Ида“.

Той сгъна листа.

— Трябваше днес да има рожден ден — отбеляза замислено. — Днес е десети септември.

— Знам — отвърна Сейер.

Скаре остави писмото на бюрото.

— А Хелга? — промълви той. — Как прие вестта? Какво каза?

— Нищо. Просто изгуби съзнание.

* * *

Елса Мари не почука. Отвори със собствения си ключ и нахълта с тежки стъпки в кухнята. Емил беше направил всичко по силите си, за да поправи вратата. Сега се опитваше непохватно да забърше плота с някакъв парцал. Трохите не искаха да полепнат по него и само се разнасяха ту на една, ту на друга страна. Накрая той ги изтръска на земята с ръка.

— Излез с триколката — нареди майка му. — Това ще отнеме време.

Точно както бе предположила, той беше спрял да се противи.

Емил долови треперещата нотка в гласа на майка си и стана неспокоен. Излезе от кухнята и грабна старото яке от закачалката в коридора. Нахлупи си кожената шапка. Майка му го наблюдаваше. Погледът й се спря на нелепата шапка. Тялото й беше крайно напрегнато, всяко едно движение й причиняваше болка. Припомни си, че има важна задача. Да се преобрази в почистваща машина. Ще мине през всичките му стаи и ще остави след себе си силна миризма на „Аякс“ и белина. Този път из цялата къща. Ще свали завесите, ще смени завивките. Тя здраво стисна зъби. Емил се изниза на двора и се качи на триколката. Двигателят не искаше да запали. Той изсумтя няколко пъти с раздразнение и забеляза, че майка му го наблюдава от прозореца. Опита да се направи на ядосан, но не успя. Трябваше му повече, за да се ядоса. Най-сетне моторът взе да кашля. Той даде газ, малко повече от необходимото, и видя как пребледнялото лице на майка му се скри. Пердето отново се спусна. Емил винаги караше с постоянна скорост от четиридесет километра в час. Нямаше къде да иде, нямаше кого да навести. Нямаше и никакви пари в джоба. Но имаше наполовина пълен резервоар. Можеше да изкара дълго с него, да отиде чак до центъра и обратно, а може би дори и горе, до водопада в Сулберг. Той беше прекрасен. Щеше да кара до него. Искаше да седи на триколката си и да усеща пръските по лицето си. Често го правеше. Не беше студено, а и якето му беше плътно. Закопчано догоре. На ръцете си носеше кафяви ръкавици, а на краката — тежките си ботуши.

След пет минути подмина „Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“. Емил можеше да чете някои кратки думи, но не разбираше всички от тях. Беше изтощен. Майка му няколко дни му бе крещяла. „Говори — бе настояла тя, — обясни ми!“ И той искаше да обясни. Знаеше, че думите са някъде дълбоко там, в главата му. Можеше да ги подреди и да ги наниже в онези вериги, които хората наричаха изречения. Ала не смееше да ги изрече. Страх го беше, че ще излязат в съвсем различен ред и ще направят всичко по-лошо. Никога не бе затъвал така, както сега. Отляво беше хиподрумът. Постоянно го изпреварваха. Беше свикнал, свикнал с нетърпеливите шофьори, които напираха зад него и бибиткаха. Емил беше по-бърз от колоездачите, но по-бавен от мотоциклетистите, а и заемаше повече място. Всички винаги бързаха. Не и Емил. Той се чудеше какво толкова гонеха. Веднъж стана свидетел на катастрофа, точно когато се случи. Чу се оглушителен сблъсък — режещ звук на метал и стомана, които се огъват и строшават, на стъкло, което се пръска и плисва като дъжд по асфалта. Спомни си тишината, която последва, и миризмата на бензин. През стъклото видя главата, паднала върху кормилото, и кръвта, която шуртеше върху сивите панталони. Отдалечи се веднага щом чу сирените. Малко по-напред следваше отбивката за Сулберг. Даде мигач достатъчно рано и прецизно взе завоя. По-нагоре направи още един десен завой и скоро след това видя водопада. Превключи на втора скорост и спря в ръкава. Слезе от мотоциклета и отиде до парапета. Наведе се над него. Обичаше мощния тътен на водата, обичаше да се надвесва така. „Не“, изрече той на глас. Усети вибрацията в гърдите си. Опита се да издаде устните си напред, във фунийка като за „у“. На фона на бученето на водопада прозвуча нещо подобно на бухане на сова. Той погледна надолу към водовъртежите. В собствената си глава можеше да изрече всичко. Да каже: „Нямаш ли срам“, „Нима абсолютно си се побъркал“. Или „Какво, за Бога, ще те правя?“. Чу думите вътре в главата си и гласът му се стори приятен — хубав мъжки глас. Не като неговото хрипливо „не“. Помисли си за майка си, която сега шета наляво-надясно, обръща чекмеджета и шкафове. Тя разпитваше и опяваше за всичко. Неговото мълчание обаче го предпазваше. То беше гранитен щит. Вече петдесет години майка му се мъчеше да го пробие — с лост, с шило, с динамит. Да го пропука с топли ласкави слова. Да го преломи с остри като копие думи. Но той все мълчеше. Той винаги щеше да мълчи.

 

 

Докато Емил Юханес се взираше в бушуващите води, Рут и Свере Рикс чакаха Томе. Опитаха да се свържат с него по мобилния телефон, но той не отговаряше. Рут се обади на Хелге и на Бьорн, ала той не беше с тях. Марион разглеждаше албум със снимки на нея и Ида. На много от тях присъстваше и котката. Беше я прегазил училищният автобус; откриха я в една снежна пряспа, изравнена със земята, цялата омазана в собствените си вътрешности. А сега и Ида я нямаше. „Останах само аз“, помисли си Марион. Тя закри котката и Ида с пръст и се вгледа в собственото си лице, бяло и самотно на снимката. Най-сетне опелът спря пред къщата. Рут и Свере се спогледаха. Чуха как Томе вдигна вратата на гаража и след това я затвори с трясък. Сега отключваше вратата. После стъпките му се отдалечиха нагоре, той не мина през всекидневната. „Вече почти никога не го прави“, каза си Рут. Беше по-скоро като наемател, който влиза и излиза, без някаква връзка с другите в семейството. Те се изправиха и го последваха на втория етаж. Марион ги изпрати с поглед. После отново се наведе над албума.

Свере Рикс леко почука на вратата на сина си, после я отвори. Томе беше пуснал компютъра. От тонколоните се чуха редица причудливи звуци — кратки тонове в неравномерен ритъм. „Като игриви дъждовни капки“, помисли си Свере. Щом влязоха в стаята, заедно с капките зазвуча и едно по-ниско бучене. То веднага наведе Свере на различна мисъл — валеше леко, но скоро щеше да се усили.

— Томе — каза той, вперил очи в сина си, — намерили са Ида. Мъртва е.

Томе, който им беше хвърлил приветлив поглед на влизане, сега се вкамени.

— Къде? — попита бързо той. — Къде са я намерили?

Баща му го изгледа угрижен.

— Къде ли? Някъде близо до Люсеюре. Край пътя. Мъртва е — повтори той. — Хелга е съсипана.

— Люсеюре ли?

Томе наведе глава. Известно време изучава шарката на килима.

— А как е умряла? — попита ниско той.

„Изражението му е странно — помислиха си родителите му. — Гласът му е променен.“

— Още не знаят — отвърна Свере. — Но със сигурност ще разберат. Не са ни дали подробности — добави той.

Томе беше доста пребледнял. Нямаше никаква идея какво да каже. Никой досега не беше идвал в стаята му с подобна вест. Изведнъж се сети за леля си.

— Как е леля Хелга? — попита той.

Баща му погледна Рут.

— Не знаем. Натъпкали са я с таблетки — отвърна той.

— В момента не е в състояние да разговаря. Може ли да постоим при теб за малко? — Рут се настани на леглото. Баща му остана на вратата. Томе намали звука на компютъра. Въртеше се постоянно на стола и явно се чувстваше неудобно.

— И сега следва погребението. Мислех, че ти може да ни помогнеш да изнесем ковчега — каза Свере. — Аз, ти, Андерш, Туре и Кристиан. И един от учителите. Съгласен ли си?

Томе кимна, без да се замисли. След това осъзна какво означава това. Ще трябва да се изправи в църквата и да отиде до ковчега на Ида. „Той няма да е много голям“, помисли си. После ще хване една от дръжките и заедно с другите петима мъже ще го вдигне. Ще усети тежестта й. Ако е най-отпред, главата му ще е съвсем близо до нейната. Ще трябва да върви в крачка с другите и да внимава да не се спъне, да не изпусне дръжката. Ковчегът се държи в хоризонтално положение през цялото време, иначе тя може да се плъзне от единия чак до другия край. За това обаче не беше съвсем сигурен. Но случилото се придоби реални измерения и той почувства силна болка ниско долу в корема.

— Съгласен ли си? — повтори баща му.

Томе кимна отново. След това си помисли, че именно това — да спусне Ида в гроба, ще бъде повратна точка за него, защото ще види как тялото й завинаги изчезва в земята. Тогава може би ще могат да оставят цялата тази скръб зад гърба си.

Той кимна още веднъж, като този път погледна баща си право в очите.

— Томе — рече Свере, отвръщайки на погледа му, — има нещо, за което трябва да те питам. Нещо съвсем различно.

Томе застана нащрек и младото му тяло се стегна. Започна да си играе с клавиатурата.

— Пак си взел да се събираш с Уили — каза той, — макар и много добре да знаеш, че ние не одобряваме това.

— Заради ко… — започна Томе.

— Да, заради колата. Но тя вече е готова.

— Като нова е — отбеляза със задоволство той.

— В такъв случай разчитам да спреш да се виждаш с него веднъж завинаги — заяви Свере.

— Бил е замесен с онази крадена кола преди много време — възропта Томе. — Цял живот ли ще го използвате срещу него?

— Не цял живот. Но засега — да — настоя баща му. — Имаш си други приятели. Искаме да приключим с този въпрос веднъж завинаги. Случи се толкова много. Трябва нещата у дома да си дойдат на мястото.

В стаята настана пълна тишина. Томе не искаше да погледне баща си в очите.

— При злополуката с опела — продължи Свере — не беше пил, надявам се?

— Моля? — отвърна тихо Томе.

Баща му го изгледа настоятелно. В стаята се чуваха единствено слабото бръмчене на монитора и тежкото дишане на Рут.

— Чу въпроса — каза баща му също толкова тихо. — И защо ти е да кръстосваш улиците с колата посреднощ? Защо не се прибра право вкъщи след това? Не разбирам. Затова питам. — Той направи пауза. — Марион каза, че плачеш нощем. Нещо измъчва ли те?

Очите на Томе се разшириха. Той не успя да се овладее.

— Това са пълни глупости! — изкрещя той.

— Тя така каза. Че те чува.

— Да не би да е престъпление? — озъби се Томе, след което обърна гръб на баща си и разгневен се втренчи в екрана.

— Разбира се, че не е — каза баща му малко по-отстъпчиво. — Само питам. Можеш просто да ми отговориш.

И пак — тишината и бръмченето на монитора. Рут трепереше като лист, без да знае защо. Чу сина си да става от стола. Томе застана точно пред баща си, беше с десет сантиметра по-нисък.

— Излизам — заяви той предизвикателно.

— Нали току-що се прибра — възрази Свере. — Защо се палиш толкова?

— Не се паля — отговори Томе и опита да го заобиколи. — Вие вечно ме обвинявате!

Баща му му препречи пътя.

— Разтревожени сме — каза твърдо той. — Исках да се уверя, че всичко с теб е наред.

Томе отново опита да го подмине и да излезе от стаята. Баща му запречваше вратата, тежък и непоклатим като скала. Рут седеше на леглото и ги наблюдаваше. Внезапно стисна ръце между краката си.

— Ида е мъртва — произнесе тя отчетливо. — Може ли да спрем да се караме?

Свере се отмести неохотно от вратата. Томе се втурна надолу по стълбите, те чуха как входната врата се блъсна и опелът потегли.

— Твърде слаби сме за този товар — рече Рут и зарови лице в ръцете си. — Какво ще стане сега с Хелга? Може би просто ще си остане да лежи там, в болничното легло. Какъв е смисълът да става и да продължава както преди? Аз не бих го сторила — промълви тя и избърса сълзите си. — Аз просто бих останала да лежа завинаги.

Свере седна до нея. Дълго седяха така, в пълно мълчание. Компютърът излъчваше слаба синкава светлина.

* * *

— Какви са резултатите от лабораторията? — попита Скаре.

Сейер се завъртя бавно на стола. Държеше факс в ръка.

— Прав беше за завивката — отвърна той. — Пълнежът й е изкуствен. Значи перушинките, които намерихме по нея и в косата на Ида, са от нещо друго. От птица, например. От това следва, че в къщата, където са опаковали Ида в завивката, вероятно е имало птица.

— Каква птица?

— Не могат да установят. Това е перушина от долната част на опашката и крилата. Липсват фоликули, не могат да я идентифицират. Така че може да са дори от кокошка — заключи той.

— Или от папагал — добави развълнувано Скаре. — Какво друго са открили?

— Всъщност доста неща — съобщи Сейер, — сред които следи от фъстъчени черупки, косми на Ида и няколко неустановени субстанции. Все още ги изследват.

— Червеното перо още ли е в теб? — попита Скаре.

Сейер дръпна чекмеджето на бюрото и извади белия плик.

— На три пресечки оттук има магазин за животни — спомена Скаре, — „Мама Зунас“. Може да продават папагали. Възможно е птицата, за която Ида разказва, да е била купена от там. Папагалите са скъпи птици, не всеки може да си ги позволи. Сигурно водят документация за всичките си продажби. Вероятно има и някакъв клуб на любителите на птици, той може да членува в него. Или пък да наминава, за да купува необходимото за птицата. Не говоря само за храна. На такива птици им трябват всякакви щуротии — добави Скаре. — Играчки. Витамини. Все неща, които ги няма в супермаркета.

— Много добре си се информирал — забеляза Сейер.

— Мога да се отбия — рече Скаре и се изправи. — Имаш ли нужда от нещо? — Той вече беше на вратата. — Бяла мишка? Няколко златни рибки?

Сейер поклати тревожно глава.

— Говорих със Снурасон — съобщи той. — Каза, че Ида е починала от вътрешни наранявания. Какви са най-честите причини за вътрешни наранявания?

— Падане от високо — предположи Скаре. — Това е една възможност.

— Удари или ритници — добави Сейер. — Или сблъсък с кола.

— Но колелото й е непокътнато.

— Може точно тогава да не е била на колелото.

— Защо й е да слиза от него?

— Наистина нямам идея. Нали човек все някога слиза от колелото си — отвърна Сейер. Той се почеса зад коляното. Псориазисът му се беше обадил.

След това разтърка очите си силно и продължително. Младият му колега все още стоеше на вратата.

— Това бе краят на дузина капиляра — каза Скаре.

 

 

Името „Мама Зунас“ бе породило у него представата, че магазинът се стопанисва от предприемчива и енергична жена. Посрещна го обаче мъж на около тридесет години, който се представи като собственика.

— Бярке — каза той и подаде ръка.

Специфичната миризма на животни и животинска храна — тежка, но не неприятна, изпълваше цялото помещение. Беше горещо и много влажно.

— Продавате птици, нали? — попита Скаре и наостри уши към съседната стая. Бярке кимна. Отвътре се чуваха пронизителни крясъци и оживено чуруликане.

Скаре влезе. Закова се на място. Видя жълти, зелени и сини вълнисти папагали. Какадута. Папагали ара, един гарван, множество корели в различни цветове, малки черни ушати скворци с жълти човки и един по-невзрачен сив папагал, чието име не знаеше. От присъствието на двамата мъже в стаята птиците станаха още по-шумни. Скаре веднага фиксира с очи двата папагала ара, защото бяха червени. Но не бяха точното червено. Техният цвят бе наситен и топъл. Перото на Ида беше по-убита и студена отсянка на червеното. За момент се стъписа от цялата тази врява.

— Ама че са шумни — отбеляза той и погледна Бярке. — Хората наясно ли са с това?

— Не — усмихна се собственикът. — Но не всички са еднакво лоши. А и тук са събрани много на едно място. Какадутата са най-неприятни — призна той, — крясъците им са направо плашещи. А и не са приятелски настроени.

— И въпреки това ги продавате? — полюбопитства Скаре.

— Не — отвърна твърдо той.

— Но имате две? От жълтокачулатите.

— Те са мои — рече той. — Не се продават. Дори и за сто хиляди крони.

Скаре поклати глава.

— Нямам сто хиляди. Нима са толкова ценни?

— За мен са — отговори той. — Те са най-красивите птици на света.

— Ами арата?

— Арата е прекрасен — отвърна той. — Но не колкото какадутата.

Скаре вървеше от клетка на клетка и се възхищаваше на птиците.

— Ако искам да се сдобия с птичка, какво бихте ми препоръчали? Напълно начинаещ съм.

Бярке се зарадва на възможността да демонстрира познанията си.

— Корела — предложи той. — Или от тези. — Той посочи сивия папагал.

Скаре веднага забеляза, че опашката му е червена.

— Цветът му е леко скучен — отбеляза Скаре. — Но перата на опашката са чудесни.

— Африкански сив папагал — обясни Бярке. — Говорещ — един от най-схватливите. Много общителен. Само че папагалите не са като кучетата и котките. Те са странни и непредсказуеми. Аз лично не харесвам кучета. — Той стана по-разговорлив, доволен от факта, че събеседникът му проявява такъв интерес. — Те са толкова зависими. И трябва постоянно да ги разхождаш. Докато папагалите са големи образи. Можеш да ги оставиш цял уикенд сами, без да се тревожиш. Клетката е лесна за поддръжка и не им трябва някаква специална храна. Малко семенца и парченца ябълка. А в неделя вечер може и няколко фъстъка — добави с усмивка той.

— Фъстъци ли? — попита с интерес Скаре.

— Да, безсолни, с черупка — отговори собственикът. — Чупят я с клюна си. Имат здрав клюн, няколко пъти съм си патил от него през годините — осведоми го той.

„Пера от опашката на птица и следи от фъстъчени черупки“, сети се Скаре. Той се приближи до сивия папагал и внимателно се вгледа в червената му опашка. Птицата бе с размерите на гълъб, синьо-сивкава на цвят. Около очите имаше по-светли, почти бледорозови кръгове. Перата по гърдите й бяха малки и кръгли като перли, във всички нюанси на сивото. По гърба бяха по-тъмносиви, като плочник. Папагалът се приближи до решетките и любопитно наклони глава на една страна. После започна сладко да свирука. Скаре погледна празните му очи. Те донякъде го объркаха. Две безизразни, черни копчета.

— Трябва да ви попитам някои неща за папагалите — каза той. — Онези перца там, по дъното на клетката, са от долната част на опашката или крилата, нали?

— Да — отвърна Бярке. — Падат през цялото време или птицата си ги почиства с клюн. Летят наоколо като снежинки и полепват по всичко. Но е по-приемливо, бих казал, от кучешки косми из къщата.

— Едва ли всяка седмица продавате по един такъв? — подпита Скаре. — Каква е цената на този?

— Към шест хиляди.

— Водите ли документация за продажбите?

— Разбира се.

— Записвате ли си името на купувача?

— Не — отвърна той. — Името не. Защо ми е? Но естествено помня някои клиенти. Това не е необмислена покупка. Те се връщат няколко пъти и премислят предимствата и недостатъците. Попрочитат нещичко от книги за птици, обсъждат с другите вкъщи и така нататък.

— Има ли клуб на любителите на папагали?

— Да, но почти никой не членува в него. В интерес на истината председател на клуба съм аз.

— Колко подходящо — отбеляза Скаре. — Ако ви попитам колко птици сте продали тази година, можете ли да ми отговорите, без да правите справки?

Той се замисли, преброи на пръсти.

— Мисля, че три.

— Не са много.

— Не с това си изкарвам прехраната. Печеля от храна за животни, морски свинчета, златни рибки и зайчета. Това се търси. И жалко, защото те живеят толкова кратко. А папагалът е домашен любимец за цял живот.

Скаре се усмихна.

— Толкова дълго ли живеят?

— До петдесет години. Чувал съм и за папагали, които са доживели до сто и двайсет. — Бярке се засмя. — Може и да не е вярно, но мисълта ми е, че това си е приятел за цял живот. И от тази гледна точка си струва шестте хиляди крони. Защо разпитвате толкова много за папагалите? — попита внезапно той, неспособен да сдържа любопитството си повече.

— Търся някого — каза Скаре. — Този човек има папагал. Имам основания да смятам, че живее тук, в района, и ако това е така, може да е купил птицата от тук.

— Така е. Сега разбирам — кимна Бярке.

— Какви хора си купуват папагали? — поиска да знае Скаре. — Имат ли нещо общо помежду си?

— Не мисля. Папагалите са животни за възрастни. Но възрастните често се озовават в магазина заради деца. Те не са наясно какво умение се изисква да общуваш с птицата. И често се разочароват, когато се приберат вкъщи и не могат да я изкарат от клетката и да я помилват. Папагалите не са като останалите домашни любимци — отбеляза собственикът. — Случвало се е да искат да върнат птицата, защото са напълно безпомощни да се грижат за нея.

— Приемате ли я обратно? — изненада се Скаре.

— Естествено. Ако не е добре посрещната в дома, по-добре да я взема.

Бярке отвори вратичката на една от клетките и изкара отвътре сив папагал. Той застана съвсем кротко на ръката му. Перата му потрепваха.

— Африкански сив папагал — обяви въодушевен. — Женска. На пет месеца. Лично аз предпочитам мъжкия. Той става малко по-голям, перата на опашката са по-наситен цвят и клюнът е много по-хубав. Но е по-труден за опитомяване, отколкото женската. Понякога се случва да ми докарат някой агресивен мъжки. Те не стават за разплод и стойността им намалява. Просто убиват женската, вместо да се чифтосат с нея. — Той се засмя, сякаш в това имаше нещо особено забавно. — Но ако някой си купи такъв папагал, го предупреждавам. Понякога става така, че след известно време хората изгубват интерес към птицата. Започват да я пренебрегват все повече и повече и накрая успокояват гузната си съвест, като си купят още една. Случва се това да завърши с кървава баня.

Бярке се усмихна и започна да гали птицата по главата.

— Как така не литва? — удиви се Скаре.

— Не може да лети. Крилата й са подрязани.

Скаре моментално изгуби част от своето уважение към него. Бярке поясни:

— Но само докато е тук. Перата им растат през цялото време, и нейните ще израснат.

— Радвам се — въздъхна с облекчение Скаре. Той извади червеното перо от джоба си и му го показа. — Какво мислите за това? — попита напрегнато той.

Бярке върна птицата в клетката и взе перото.

— Трябва да е от африкански сив папагал — каза той. — От опашката. Вероятно — голям.

— Спомняте ли си кога последно сте продали такъв? — попита Скаре.

— Ами… — поколеба се той. — Преди много време. Всъщност вече дори не си спомням. Хората предпочитат корелите. По-шарени са.

— Всички птици ли си имат имена? — попита Скаре.

Бярке поклати глава.

— Моите какадута се казват Кастор и Полидевк. Но никоя от другите няма име. Хората искат сами да си ги кръстят, така че е безсмислено аз да го правя.

Скаре се съгласи.

— Може ли да имате едно наум, когато хората идват да пазаруват за папагалите си? — помоли той. — Да ги поразпитате, да проявите интерес. Особено що се отнася до името на папагала им. Аз търся птица на име Хенри.

 

 

Сейер нямаше особен напредък с купчината листове на бюрото. Беше чел всички доклади до ослепяване, беше търсил отново и отново онова, което може би бяха пропуснали. Беше опитал да намери мотив или връзка, да си изгради представа за деянието. „За какво точно престъпление става въпрос? — питаше се той. — В целия случай има нещо странно. Нещо непонятно. Не прилича на нито един от предишните.“

Сейер излезе от кабинета и се качи в колата. Тръгна внимателно по „Драменсвайен“ и след тридесет и пет минути паркира пред Института по криминалистика и криминология.

— Ти обаче не се предаваш — каза Снурасон. — Влез тогава. Седни.

Говореше му по начина, по който се говори на особено нетърпеливо дете. После загаси настолната лампа и обърна стола си към него.

— Както вече казах — започна той, — Ида е починала от вътрешни кръвоизливи. Нанесен й е удар — или от нещо много тежко, или със страшна сила. Не знаем кое от двете. Все пак може би известно време след това е била жива.

— Имаш ли идея колко време?

— Вероятно час-два.

Сейер съблече якето си и седна.

— Обясни ми малко по-подробно — помоли той. — Къде е бил вътрешният кръвоизлив и защо е починала от него?

Снурасон скръсти ръце в скута си.

— Няколко от ребрата й са счупени, и то на повече от едно място. Единият й бял дроб е перфориран, а черният й дроб — разкъсан. Когато това е станало, кръвта от черния дроб е започнала да навлиза в коремната кухина. След известно време кръвното й налягане е взело да пада. В това крехко телце сигурно има два и половина литра кръв. Щом един литър изчезне в корема, смъртта е близо. Лека-полека тя е започнала да губи съзнание. Щом кръвното й налягане е паднало под четиридесет-петдесет, тя си е отишла от този свят.

— Изпитала ли е болка? — попита Сейер, мислейки за Хелга Юнер.

— С перфориран бял дроб ли? Със сигурност. Всяка глътка въздух я е прерязвала през гърдите като с нож. Чувствала се е зле. Била е пребледняла, гадело й се е, измъчвала я е жажда.

Снурасон изглеждаше напълно непроницаем, докато обясняваше. Все едно изнасяше лекция; излезеше ли обаче от експертното си поле дори за миг, нямаше да му е толкова лесно да владее чувствата си.

— Може нещо да я е блъснало — продължи той. — Фарът на мотоциклет, например, би бил на същата височина като гръдния й кош. Но има неща, които противоречат на тази версия.

— И те са? — попита Сейер.

— Да речем, че става въпрос за кола — каза Снурасон. — Ако Ида е вървяла по пътя и я е блъснала кола, то тя я е ударила в краката. В такъв случай щеше да е със счупени крака. Ако колата я е блъснала в гръб, щеше да си удари главата в асфалта. Или пък в капака, ако е било в лице. Но по главата й няма следи от наранявания. Ако пък при сблъсъка е била на колелото, то по него щеше да има щети. А такива липсват. Сякаш по всичко личи, че е била легнала, когато е получила нараняванията. И това ме навежда на мисълта, че е станала жертва на насилие. Например — удари или ритници. В такъв случай обаче не е успяла да се предпази с ръце. По тях няма никакви драскотини или рани. И ако я е ритал, трябва да е бил бос. Обувките щяха да оставят все някакви следи. Той обаче е умен. Преоблякъл я е. Дрехите й щяха да ни дадат повече улики.

— Значи смяташ, че поради тази причина беше с нощница, когато я намериха? Че нощницата сама по себе си е без особено значение, важното е било да е с чисти дрехи, без следи по тях?

— Ти явно не смяташ така.

Снурасон взе един син термос и си сипа кафе. Сейер кимна.

— Все пак можеше да я повие направо гола. В решението му има нещо романтично — каза замислено той. — Нещо женствено.

— Наистина бе прилежно повита — призна патологът. — Не така ги намираме обикновено. Но в този случай нищо не е както обикновено.

— Сторил ли й е нещо друго?

— Няма такива следи. Но човек може да прави какво ли не с едно дете, без да остави физически следи. Между другото, завивката е била скъсана — отбеляза той. — Някой я е закърпил, и то много старателно.

— Някой, който може да шие — досети се Сейер. — Още нещо женско.

— Кръпката е парче едноцветна тъкан, което може да е от чаршаф — добави Снурасон. — Иначе нямаше нито капка кръв, нито по Ида, нито по дрехите й, нито по завивката.

— Ами тиксото, с което беше омотана? — попита Сейер.

— Обикновено кафяво тиксо, което всеки има вкъщи.

— А стомашното съдържание? То какво показа?

— Че не е приемала храна в продължение на много часове. Поне с нощницата нямахте ли късмет?

— Още не сме приключили с нея. Една от колежките ни твърди, че не е купена в някоя от евтините вериги. Ще проверим бутиците за бельо.

— Те все пак не са много, нали?

— Пет, само в нашия град. В тези пет магазина работят общо дванайсет служители. Хубава задача за Якоб Скаре — каза Сейер. — Когато приключи, няма да има магазин за бельо, който да не познава като петте си пръста.

— Той си нямаше приятелка, нали? — сети се Снурасон и се засмя. — Е, може да понаучи нещичко. Днес бельото почти се е превърнало в наука — продължи той с усмивка. — Знаеш ли, че много от онова, което момичетата носят под дрехите си, е вторичен продукт на космическата индустрия?

— Не — отговори Сейер. — Нищо не разбирам от тези неща.

Той се беше изправил и си обличаше якето. Снурасон пресуши чашата си с кафе и я бутна настрана.

— За какво си мислиш сега? — попита той.

— Точно сега си мислех, че в един огромен процент от убийствата в тази страна убиецът е човек, когото жертвата е познавала.

* * *

Томе чу входния звънец. Втурна се надолу по стълбите да отвори. При вида на непознатия мъж на прага веднага се притесни.

— Конрад Сейер. Полиция.

Помъчи се да се окопити.

— Нашите са в болницата — каза бързо той. — Да видят леля Хелга.

Сейер кимна. Младото момче му се стори някак си потайно и тревожно. Това събуди интереса му.

Томе стоеше на вратата. Съжали, че изобщо беше отворил.

— Ти, предполагам, си братовчедът на Ида? — попита инспекторът.

Томе кимна.

— Тъкмо излизах — заяви той и погледна часовника си, сякаш имаше спешна работа.

Тази забързаност учуди Сейер. На момчето сякаш му пареше под краката.

— Отдели ми няколко минути, ако обичаш — помоли той. — Все пак добре си познавал Ида.

„Да — помисли си Томе, — аз съм братовчедът. Винаги са по петите на чичовците и на братовчедите.“ Той се дръпна от вратата и тръгна по коридора. Сейер го последва.

— Много съжалявам за случилото се с братовчедка ти — започна той. Бяха влезли в дневната. Момчето не се сещаше да го покани да седне. Затова останаха прави и се следяха един друг с очи.

— Благодаря — отвърна Томе и отиде до прозореца. Надяваше се волвото да се появи. Само ако техните можеха да се приберат сега и да го спасят в тази трудна ситуация. Изобщо не знаеше как да говори за Ида и за всичко, което се беше случило.

— Има нещо, за което исках да те питам — стигна до темата Сейер. — Става въпрос за злополуката с колата.

Щом чу за колата, Томе отново се притесни. Сейер го забеляза. Не разбра защо реагира така. Вероятно беше шофирал под въздействието на алкохол. Сигурно затова бе и така пребледнял.

— Катастрофирал си на кръстовището до моста — припомни му той. — На първи септември. Денят, когато Ида изчезна.

— Да, и? — рече Томе.

— Ударил си калника и си олющил боята. Един от хората ми намери следи от боя по мантинелата до моста, които най-вероятно са от твоята кола.

Томе през цялото време стоеше с гръб към него, сега обаче се обърна.

— С други думи имаме всички основания да смятаме, че си катастрофирал по начина, по който ни го описа — заяви Сейер. — Въпреки това бих искал сега да дадеш повече подробности. Как точно се случи? Твърдиш, че си бил избутан от пътя от друга кола.

Момчето кимна.

— Някакъв тип влезе в кръговото заедно с мен. Но беше в грешната лента и караше твърде бързо. Трябваше или да го ударя, или да свия вдясно и да се блъсна в мантинелата.

— Но не си сметнал за необходимо да съобщиш за това в полицията или да заведеш иск за покриване на щета?

— Той не спря — каза бързо Томе. — Нямаше как.

— Наистина ли не спря? — усъмни се Сейер. — Видя ли поне каква беше колата?

Томе се замисли.

— Хм, каква точно беше. Тъмносиня, доста голяма. Може би „Ауди“ или BMW.

— Според теб защо не спря?

— Не знам. Може да е бил пиян.

— А ти беше ли пил?

— Не, не. Никога не карам пил.

— Той закачи ли те изобщо?

— Не.

— След това направи ли опит да го откриеш?

— И как предлагате да го открия?

— Защо не посредством свидетелите, Томе? Все някой ви е видял, нали?

— Предполагам, че да.

— Но никой не спря, така ли?

— Не.

Сейер остави тишината да се настани за няколко минути. Не откъсваше очи от Томе.

— Често ли излизаш да караш късно вечер просто ей така?

— Просто ей така? — повтори объркан Томе.

— Изглеждаш ми нервен, Томе — отбеляза инспекторът. — Чудя се на какво се дължи това.

— Не съм нервен — отсече той.

— Напротив — възрази Сейер. — Пребледнял си и си нервен. А няма основание да бъдеш, ако наистина е станало така, както твърдиш — някой е влязъл неправилно в кръговото и те е избутал от пътя, а след това дори е избягал от отговорност. Трябва да си бесен.

— Бесен съм наистина! — избухна Томе.

— Ни най-малко — отвърна Сейер. — Объркан си.

— Опелът вече е оправен — рече внезапно Томе. — Като нов е.

— Добра работа сте свършили — каза Сейер. — От кръговото — право в гаража на Уили — усмихна се той. — Услуга ли ти направи?

— Да — кимна Томе.

— Тогава сигурно е много добър приятел — натърти Сейер.

Томе се поколеба. Обяснението му щеше да прозвучи толкова недодялано. Толкова неправдоподобно. Не го беше премислил добре, сега всичко започна да му се струва наистина невероятно.

— В колко точно часа стана?

В колко ли? Томе изпадна в дълбок размисъл. Добре знаеше в колко часа беше станало. Почти в полунощ. Тъмно беше. Може ли тогава да отговори: „В дванайсет през нощта?“ Все пак беше истина. Но какъв щеше да е следващият ход на Сейер? Независимо от неговия отговор, инспекторът може да представи гледна точка, за която досега Томе не се е замислял. Той стоеше в очакване на отговора му и момчето не можеше да протака повече, затова каза нещата така, както са — в дванадесет часа през нощта. А Сейер го слушаше, вадейки си свои собствени заключения. Томе почти не смееше да помръдне, беше го страх от най-лошото. Че цялата тази истина — че е блъснал колата точно на това място, и то точно в дванадесет часа, въпреки всичко ще се окаже фатална за него.

— Излязъл си от тази къща в шест часа — отбеляза Сейер бавно и замислено, сякаш се опитваше да си го представи.

— Да — потвърди Томе. Това също беше истина. Осъзна, че почти всичко е скапана истина.

— Накъде беше тръгнал?

— Към Бьорн — отговори той. — Но се оказа, че той е излязъл. И вместо това отидох у Уили.

Отново истина. Пълна истина.

— И докога остана там?

— Почти до дванайсет.

— А после потегли към центъра. В дванайсет часа през нощта?

— Да.

Отново истина, мъчителна истина.

— След това е станала злополуката на кръговото. Защо си тръгнал към центъра толкова късно?

— Просто ей така — отговори предизвикателно той, — за да покарам малко.

— Твърдиш, че си карал в посока Осло. Вярно ли е?

— Исках само да покарам по магистралата — обясни той, — нямах намерение да стигам до Осло.

— Прибрал си се вкъщи в един часа през нощта — продължи Сейер. — Къде беше между дванайсет и един?

— Върнах се у Уили — призна той. И това беше самата истина.

— След като си прекарал цялото това време от шест до дванайсет с него, пак си се върнал у тях?

— Да. Заради удареното. Бях доста притеснен — сподели той. — Трябваше да го покажа на някого. Исках Уили да го погледне и да каже дали може да го оправи.

„Всичко звучи толкова подозрително — помисли си мрачно Томе. — Въпреки че това, което сега твърдя, е истина.“

— Откога познаваш Уили Отерхалс? — попита Сейер.

— От няколко години.

— Много време ли прекарвате заедно?

— Вече не. Нашите не го одобряват — отговори Уили.

— Знаеш ли нещо за миналото му? — заинтересува се Сейер.

Томе се поколеба. Знаеше малко. Никога не бе настоявал за подробности, именно защото не искаше да се забърква в нещо незаконно. Той все пак беше порядъчен младеж. Но може би нямаше да прозвучи правдоподобно, ако каже, че няма никаква представа. Беше невъзможно да прецени кой от всички отговори този мъж ще сметне за искрен.

— Трябва да призная, че невинаги имам ясна представа с какво се занимава — каза той накрая. — Просто гледам да стоя настрана.

Сейер отново отстъпи. Но изгледа Томе продължително и замислено. Въпреки че изглеждаше много неспокойно, момчето излъчваше някаква невинност. Нещо почтено.

— Подбирай си приятелите — предупреди го строго той.

И замина.

 

 

Възложиха всичките си надежди на нощницата. Тя беше най-силният им коз, възможно беше да издирят магазина, от който е купена, а след това — и купувача. Ако имаха късмет. Скаре вървеше целеустремен по главната улица с пазарски плик в ръка. Търсеше магазина за бельо „Улав Г. Хансен“. Оказа се точно срещу универсалния магазин. Якоб Скаре никога през живота си не беше влизал в магазин за бельо. Стори му се много екзотично. Изобилие от красиви, заоблени чашки, връзки и дантели, воланчета и панделки. Чудни цветове. Впечатляващи корсети, корсажи и жартиери. Една дама на почтена възраст оправяше кашон с копринени чорапи на касата. Тя забеляза къдравия мъж в полицейска униформа и му се усмихна приветливо. Скаре се приближи и хвърли поглед на чорапите. Бяха от онези със силиконовата лента горе, която трябваше да ги придържа на място.

Той измери с очи продавачката. Учтива, добре облечена жена на почтена възраст. Магазинът навярно се радваше на кръг от постоянни клиенти — навярно дами на нейната възраст. Тази жена знаеше не само мерките на ханшовете, бюстовете и бедрата на клиентите си, не само какви предпочитания имат или как изглеждат по бельо. След всички тези години зад щанда тя беше наясно и с много други неща за тях.

Скаре сложи плика на касата. Внимателно извади от него нощницата на Ида. Беше изсъхнала и по нея нямаше нито едно петънце, очевидно бе чисто нова. Бяла, от висококачествен памук, с червена обшивка по деколтето. По канта и по ръкавите имаше тясна ивица нежна дантела. Нищо повече. Отвътре се виждаше етикет, според който бе предназначена за дете на четиринадесет години. Беше прекалено дълга за Ида — закриваше й глезените.

— Виждали ли сте тази нощница? — попита той и я разстели внимателно на касата.

Продавачката реагира на мига.

— О, да. Разбира се, че съм я виждала. — Тя кимна и Скаре забеляза по изражението й, че е сигурна в това, което казва. — Ние продаваме такива. Заредихме четири бройки, от десети до шестнайсети размер. Останала ми е едничка — най-голямата — поясни тя.

Скаре кимна със задоволство.

— Значи, може да е била купена от тук?

Това събуди любопитството на продавачката, но тя искаше да бъде коректна, затова се съсредоточи единствено върху въпросите му.

— Да, със сигурност. Но може да я има и на други места. От „Калида“ е. Мерсеризиран памук — отбеляза вещо тя. — Те имат много хубави неща.

— Вече бях в другите четири магазина за бельо — каза Скаре. — Не са я зареждали. — Той поприглади нощницата с ръка. — Предполагам, че тук работят и други хора, освен вас — продължи, — но сещате ли се лично вие да сте продали такава на някого и ако е така, на кого?

Тя се замисли.

— Само две сме. Аз съм на работа от десет до четири през седмината. В събота ме замества една по-млада жена. При всички случаи съм продала две такива. Хм, да видим. Първата я купи мъж на трийсет и няколко. Беше за подарък — сети се тя. — Искаше да я опаковам. А другата я взе една възрастна жена. Тя е идвала няколко пъти, така че ми беше позната. Сигурно има внуци. Ако съдя по възрастта й. Мисля, че купи четиринайсети размер, така че може да е била тази. — Тя отново погледна нощницата. — Изобщо не беше сигурна за размера. Но не гледа много, взе първата хубава нощница, която видя, и не пожела да й я опаковам. Очевидно не беше за подарък.

Думите й заинтригуваха Скаре.

— Можете ли да ми я опишете по-подробно? — попита той.

— Бих казала, че е на седемдесет и две-три. Изглеждаше спретната. Не говореше много.

— Как точно беше облечена? Сещате ли се?

— С палто. Най-обикновено тъмно палто, от онези с пухените яки. Плати в брой.

„По дяволите“, помисли си Скаре.

— Нощницата струва петстотин и деветдесет крони — отбеляза продавачката, — но тя отказа да вземе касовата бележка. Това ми се стори някак странно. Уточних, че ще й трябва, ако евентуално иска да я замени, но тя ме увери, че нямало да се наложи. Дори отказа да вземе кутията. Каза, че само щяла да й се пречка в къщата. Спомням си портмонето й. От онези от крокодилска кожа.

— Можете ли да посочите датите на покупките? — обнадежди се Скаре.

— Ще прегледам копията от касовите бележки. Но ще ми трябва малко време.

— Споменахте, че сте виждали жената и преди, нали?

— Минавала е оттук няколко пъти, купувала е бельо и чорапи. Обикновено е доста разговорлива.

— Значи при необходимост бихте могли да разпознаете лицето й?

— О, да — отвърна уверено тя. — Мисля, че да.

Скаре се усмихна доволно. Беше възможно да спечели тази жена на своя страна, да я накара да си спомни всякакви подробности, стига да й даде достатъчно време. Но той познаваше безграничната готовност на хората да си спомнят още и още. Твърде много детайли можеха да доведат до грешки и да ги заблудят. Затова спря дотук и смени темата.

— Продали сте още една. Или може би колежката ви е била на смяна тогава? Как мога да се свържа с нея?

Жената му даде телефонен номер, на който да я потърси. Той сгъна нощницата и се приготви да тръгва.

— Благодаря ви за съдействието — каза с усмивка. — Вероятно ще мина отново. Бихте ли се обадили на този номер, когато откриете датите на покупките?

Той й подаде визитката си. После се запъти към полицейското управление нагоре по главната улица. Тъкмо сядаше на бюрото, когато телефонът иззвъня.

— Нощницата десети размер е продадена на двайсет и девети август — съобщи продавачката. — А другата, на възрастната дама — на седми септември.

— Много ви благодаря — каза Скаре.

 

 

Сейер току-що бе прослушал съобщението на телефонния си секретар:

„Здрасти. Сара е. Прибираш ли се изобщо? Липсваш ми. Не през цялото време, не всеки час, но се случва. Особено нощем. Особено преди да заспя. И особено ако съм пила малко червено вино, а това се случва всяка вечер. Прочетох новините в интернет. Моля те, разбери какво е станало с Ида. Не допускай този тип да се измъкне! Ню Йорк е прекрасен, но е страшно натоварено. Доскоро.“

Седеше до прозореца с чаша уиски в ръка. Беше изслушал съобщението два пъти и на устните му играеше странна усмивка. Кучето лежеше в краката му. На заден план се чуваше дълбокият глас на Трейси Чапман. „Baby, can I hold you tonight.“^[5] На стената беше окачена снимката на покойната му съпруга Елисе. Той я погледна и я допусна до себе си, позволи си да почувства всичко, което иначе трябваше да сдържа. Нямаше полза от това да скърби повече, само се измъчваше.

— Още си хубава — промълви той и отпи от уискито си. Дълго се взира в лицето й. — И младееш — добави после. — За разлика от мен.

Остави чашата си настрана и взе пакета с тютюн „Тидеманс“. Започна да свива дебела цигара. Обичаше да извади щипка тютюн и да го раздроби — да усети колко здраво преплетени са тънките нишки, как след това се разплитат, да ги разстели на хартийката и внимателно да свие дебела и силна цигара. Запали я и вдиша дълбоко дима, заслушан в гласа на Трейси Чапман. Беше уморен и можеше да заспи на секундата, ако си легне в леглото, но му бе твърде приятно да седи така, на фотьойла. „Жена“, помисли си той с недоумение, опитвайки се да намери някаква връзка между нещата. Някаква възрастна жена може да е купила нощницата. Прикриваше ли някого? Може и тя да е закърпила завивката. А защо бе повила момичето толкова грижовно? В красива завивка на цветчета. Облечено в чисто нова нощница. За петстотин и деветдесет крони — така му беше предал Скаре. Това явно означаваше, че онзи, който е отговорен за смъртта на Ида, принципно е отговорен човек. Загрижен за Хелга Юнер. Която най-накрая ще може да погребе Ида и да напълни ковчега й с плюшени животни. Това ли си беше мислила тя? Или той? Или те?

Сейер се загледа в града от тринадесетия етаж. Да живее толкова високо му даваше усещането, че е над нещата. „Както и чувството за контрол“, призна си той. Открай време обичаше да кара до вкъщи; от полицията по магистрала 76, после изхода, към хълма, тринадесет етажа нагоре по стълбите, чак до върха на тази каменна кула, където бе неговият дом. Открай време обичаше да наблюдава хората отвисоко. Макар и понякога, както сега, това да го изпълваше с чувство на самота. Спомни си дома от детството си на „Гамле Мьолервай“ в покрайнините на Роскиле, където от прозореца на дневната гледаше право в едно дърво. Живот в ниското.

Той допуши цигарата и стана. Занесе чашата в кухнята. Изплакна я обилно с вода. Кучето се надигна с усилие и чинно закуцука към постелката си до леглото в спалнята. Сейер изгаси всички лампи. Погали с пръст снимката на Елисе и отиде в банята. Наплиска лицето си със студена вода и дълго си ми зъбите. С обикновената четка, въпреки че в контакта беше включена електрическа „Браун“. Беше подарък от дъщеря му Ингрид, но той никога не я използваше. Не смееше да й го каже. Отвори прозореца в спалнята. Будилникът бе навит за шест часа. Загаси нощната лампа и затвори очи. В целия блок имаше петдесет и два апартамента, в които живееха повече от сто и петдесет души. Но сега не се чуваше нито звук.

* * *

Томе реши да не вдига, когато видя номера на Уили изписан на дисплея на мобилния си. Но там си остана едно пропуснато повикване. След известно време той започна да се поти. Навярно така създаваше впечатлението, че отбягва Уили, а му беше ясно, че няма начин да се измъкне. Накрая тръгна към тях с опела. Приятелят му беше в гаража както обикновено. Капакът на форда бе отворен и над него се виждаше приведеният гръб на Уили.

— Ти да не потъна в земята? — попита той, когато Томе се приближи.

— Не, не — отговори той. — Просто майка ми и баща ми…

— Пълнолетен си, за бога — прекъсна го Уили. — Ти ли решаваш с кого се събираш, или те?

— Естествено, че аз — заяви Томе. — Сега съм тук, нали?

Уили отново се надвеси над мотора. Нищо не каза.

Томе чакаше.

— Защо си ме търсил? — попита той. Точно сега му се щеше да се прибере вкъщи или да отиде да види Бьорн или Хелге. Но не можеше да остави Уили просто ей така. Знаеше го. Не и след всичко, което се беше случило.

— Ще ходя до Копенхаген — съобщи Уили.

Той се изправи и извади някаква памучна кърпа от една торба на пода. После плю в дланите си и взе да търка мръсотията от пръстите си.

— Мислех, че може да ти се идва с мен.

— В Копенхаген ли? — попита колебливо Томе.

— С ферибота „Перлата на Скандинавия“ — обясни Уили.

Той извади една брошура от джоба на гащеризона си и започна да изрежда удобствата на кораба.

Томе никога не беше пътувал до Дания с ферибота. Нито пък имаше пари.

— Чисто нов кораб — оповести въодушевено Уили. — Хубави каюти. Имам да свърша малко работа в Копенхаген. Защо не дойдеш с мен? — предложи отново той. Въпросът му прозвуча заплашително. На Томе не му хареса. Грабна брошурата.

— Изобщо не е нов — възрази той, след като попрочете малко. — Просто е бил освежен.

— Все същото — отвърна Уили.

— Знаеш, че нямам пари — рече Томе.

Той остави брошурата на тезгяха. Тя остана там, сред кърпичките и останалия боклук.

— А ти знаеш, че мога да ти дам назаем — заяви Уили.

Томе помисли малко.

— Имаш малко работа значи? — повтори той несигурно. — Надявам се си наясно, че не смятам да ти помагам в тази твоя работа.

Поканата го бе разтревожила. Приятелят му вероятно имаше задни мисли.

Уили сви рамене.

— Не е нищо особено. Трябва да мина през един бар — „Спънк“ — каза той. — Ще отнеме само няколко минути. Можеш да ме изчакаш някъде другаде, ако толкова те е страх, че ще си навлечеш неприятности. А през останалото време ще купонясваме.

— Не искам да се забърквам в нищо — заяви Томе с цялата твърдост, на която беше способен. Ако Уили загазеше, можеше и него да повлече. Томе нямаше приятелка, никога не беше имал, но му хрумна, че сигурно ще му е по-лесно да скъса с момиче, отколкото да обърне гръб на Уили.

В този момент осъзна собственото си двуличие: колко е удобно всъщност за него, че Уили винаги разполага с пари. Че сега иска да го черпи двупосочен билет до Копенхаген. Че оправи колата, без да поиска нищо в замяна. А и донякъде се изкушаваше да избяга от всичко. От потискащата атмосфера у дома. От полицията, която изненадващо се появяваше на прага. От майка си и изпитателния й поглед.

— В петък тръгваме, в неделя се връщаме. Така ще имаме няколко часа в Копенхаген — добави убедително Уили.

Томе опита да спечели време.

— Трябва да го обсъдя с нашите. Най-вероятно ще са против.

— Кажи, че ще ходиш с Бьорн и другите.

— Все отнякъде ще разберат — отсече Томе.

— Бьорн ще те покрие — увери го Уили. — Само трябва да го предупредиш какво точно да каже. Нали си пълнолетен, по дяволите. За всичко ли трябва да ги питаш?

— Все пак живея там. В дома им. — Томе отметна глава, засрамен от положението, в което се намира. После се сети, че Уили е по-голям от него. „Когато аз съм на двайсет и две — помисли си той, — за нищо на света няма да живея с нашите.“

— Резервирам билетите — приключи въпроса Уили. — Ще си вземем евтина каюта на долната палуба.

Томе усети, че е затънал до шия. Искаше да изплува, но не можеше да се отърве от Уили. Същата вечер попита майка си дали може да отиде до Копенхаген заедно с Бьорн. Тя се съгласи. „Радвам се, че пак се виждаш с него — каза тя. — Харесвам Бьорн. Той е страхотно момче. А и е добре да заминеш за малко.“ Томе кимна. Бьорн бе обещал да го покрие, ако се наложи. „Принуден съм да отида с Уили — беше му обяснил той. — Оправи ми колата. Сега наистина държи да го придружа.“

На двадесети септември следобед те се наредиха на безкрайната опашка пред гишето за чекиране на „Перлата на Скандинавия“. Бяха дошли с автобуса. Никой от тях не искаше да остави колата си за цял уикенд в Осло. И двамата бяха с чанти на рамо. Томе носеше синьо-червена „Адидас“, а Уили — черно-бяла „Пума“. Бяха сравнително еднакви на големина и имаха сходно съдържание. Четка за зъби. Резервен пуловер. Яке против вятър. Когато се качиха на борда, Томе влезе в каютата да поогледа. Не му хареса.

— Същинска крипта — промърмори той намръщен при вида на тясната стаичка.

— Няма да висим тук. Отиваме право в бара — отвърна ентусиазирано Уили.

Те метнаха чантите на пода и тръгнаха да търсят бара. Прогнозата вещаеше лошо време през уикенда. Уили смяташе, че това е страхотно.

— Буря, Томе, това вече си е изживяване, не мислиш ли?

Томе си поръча халба бира. Не беше особено въодушевен от предстоящата буря. Погледна Уили през масата — горната му устна се опъваше всеки път когато си дръпнеше от цигарата. Пиеше бирата си с изумителна скорост. Внезапно Томе се почувства сам, изцяло под властта на този чужд човек. Вкъщи наистина беше трудно, но поне имаше своя стая. Винаги можеше да избира. Уюта на дневната и бисквитите на майка си. Или самотата на стаята си с филмите и компютъра. Сега седеше тук, с Уили, и бе принуден да го прави чак до неделя.

— Корабът тежи четиридесет хиляди тона — информира го Уили, който все още четеше брошурата. Той се огледа наоколо с удивление, после зарея поглед в морето. — Вози две хиляди души. Представяш ли си?

— Цяла трагедия, ако потъне — отбеляза Томе, пиейки бирата си на малки глътки. — Аз лично смятам да намеря къде държат спасителните жилетки. Докато още е време.

— Максимална скорост — двайсет и един възела — обяви Уили. — Колко е това в километри в час?

Томе смръщи чело.

— Нямам представа. Може би четиридесет.

— Четиридесет? Не е много.

Уили погледна през прозореца към спокойните сиви вълни. Стискаше халбата си с две ръце.

— От друга страна — дойде му наум, — тази машина със своите четиридесет хиляди тона пори вълните тук, насред морето, с четиридесет километра в час. Дори при лошо време! Не е зле, като се замислиш.

Той отпи голяма глътка. „Притеснен е — помисли си Томе. — Неведнъж го е правил и е минавал успешно, но този път се притеснява. Аз също. Навестиха го в гаража му и него го хвана шубето. А всъщност мен са търсили. Или пък търсят и двама ни.“ Побиха го тръпки и той глътна останалата бира на екс.

— Иначе какво става? — попита Уили и го изгледа косо. — Някакви новини от ченгетата?

Томе внимателно се замисли какво да отговори. Предпочиташе изобщо да не обсъжда Ида и случилото се. Но трудно можеше да се измъкне.

— Оня ден на вратата ми цъфна един полицай. Адски грамаден! — Той погледна Уили. — Тоя, дето води разследването. Виждал съм го по телевизията.

— Същият, дето беше в гаража — кимна Уили.

— Разпитва ме за всяко едно нещо около катастрофата. Как точно било станало и прочее. — Той не откъсваше очи от Уили. — Даже мантинелата до моста са проверили. Пратили са човек да търси следи от черната боя на опела, представяш ли си!

— Да, бе! — Очите на Уили щяха да изхвръкнат от любопитство.

— И са намерили — каза Томе. — Ама едва не се подмокрих от страх.

— Но това е истина! — заяви Уили. — Ти им казваш единствено и само истината!

— Знам. Но въпреки това бях адски притеснен.

— Какво друго? Знаеш ли докъде са стигнали с разследването? — попита Уили.

— Мисля, че са попаднали на следа. Де да знаех каква. Нищо не разбирам — каза той накрая и се почеса по врата със студената си ръка. Подът се тресеше под краката му въпреки дебелите килими. Мисълта, че всъщност се намират на кораб, беше странна. Нямаше такова чувство, сякаш по-скоро беше в голям ресторант, където нещо бръмчеше силно в мазето. Нещо като генератор. Томе отново докосна врата си и започна да го масажира. Седеше, облегнат на стената, и усещаше в тила си студения вятър, който влизаше през илюминатора.

 

 

Нищо не сънува. Заспа бързо на фона на равномерното боботене на двигателите, което продължи цяла нощ. На сутринта пристигнаха. Хубаво бе да усетят твърда земя под краката си, времето обаче беше много ветровито. Вървяха приведени заради вихъра и се опитваха да поемат най-силните му пориви странично, с рамо. Якето на Томе беше с качулка. Той я нахлупи и здраво затегна връзките. Отстрани слабичкият му нос изглеждаше като малък стърчащ клюн. В събота Уили свърши своята дребна работа в бар „Спънк“. „Нищо кой знае какво, само една сделчица — повтаряше той. — Съвсем безобидна.“ Той никого не насилвал, продавал само на тези, които търсели. Възрастни хора. Редовни клиенти. Гледал на тази работа като на добре дошъл допълнителен доход — заплатата му в боулинг залата била мизерна, а и доколкото можел да прецени, никой от хората, които редовно снабдявал, не си бил провалил живота.

— Няма как да си сигурен — заяви Томе. — Ами ако попадне в ръцете на деца? Ако все пак някой пострада?

— Тогава друг да му мисли — отвърна Уили. — Продавам на отговорни възрастни хора. Оттам нататък не ме интересува нищо повече.

Томе ядеше пиле с пържени картофи в едно заведение. Уили умишлено беше излязъл с чантата „Пума“ на рамо. Когато се върна след около час, Томе си помисли, че тя не изглежда особено по-тежка. После двамата се помотаха по улиците и позяпаха минувачите. Томе се обади веднъж на майка си, за да я увери, че всичко е наред. С него и с Бьорн. Дойде време да се прибират. Пак седяха на бара, ползваха същата каюта на долната палуба. Уили не разказа на Томе подробности около сделката, просто небрежно метна чантата на пода. Да, по едно време вечерта той наистина изчезна, по неговите думи, за да проверял нещо, но после бързо се върна. Томе си въобрази, че чантата, иначе толкова безобидна на вид, трябва да има двойно дъно или тайно отделение. Беше съвсем обикновена чанта от евтин материал. Уили изглеждаше предоволен. До края на вечерта доста се напи. Томе седеше с третата си бира в ръка, но не се чувстваше замаян. След малко се изви силен вятър. Те не обърнаха внимание на вълнението, бяха се настанили удобно, всеки в своя фотьойл. Изведнъж Уили стана, отиде до бара и си взе три халби наведнъж. Надигна първата.

— Защо са ти? — попита смаян Томе, зяпнал трите чаши.

— Задава се буря — отговори приятелят му. — Нищо, че малко се бави. Когато наистина се усили, барът ще затвори за поръчки. — Той отпи жадна глътка. — Пътувал съм много пъти и знам — поясни.

Томе поклати недоверчиво глава. Отпи внимателно от бирата си и мислено се настрои, че по-късно ще трябва да носи Уили до каютата.

— Искам да те попитам нещо — поде Уили. Вече заваляше думите, а лицето му бе придобило онова пиянско изражение, което неминуемо смути Томе.

— Аха — отвърна Томе, опитвайки се да прозвучи равнодушно. По някаква причина беше уплашен. Беше го очаквал.

— Да си го кажем направо — продължи Уили. — Дължиш ми услуга. Или може би две.

— Защо така реши? — Внезапно той се почувства напълно трезвен и бутна чашата настрана, за да покаже, че му стига толкова. Че владее положението.

— Първо, заради шантавата ти история — обясни Уили, — която ще пазя в тайна, не се тревожи. И второ, защото ти оправих колата за без пари.

— Но сега искаш да ти се отплатя. Така ли да разбирам? — попита злъчно Томе. По дяволите, изобщо не биваше да идва с него. Той отново грабна халбата и отпи мощна глътка. Беше разгневен. Усещането бе хубаво, всичко е по-лесно, когато си гневен. Гневът те тласка напред, разбунва кръвта ти.

— Не го приемай навътре, де — рече Уили. — Не говоря за пари.

— И за миг не съм си помислил, че за това говориш — промълви Томе.

— Само за една малка услуга — поясни приятелят му. — Съвсем дребна. Ще отнеме само няколко минути.

Томе изчакваше да чуе останалото.

— Когато слезем на брега — продължи Уили, — ще си разменим чантите.

Томе подскочи на стола, очите му се разшириха от ужас.

— Няма да стане — възпротиви се той и здраво стисна халбата.

Уили отново се усмихна пиянски и се надвеси над масата.

— Остави ме да довърша — каза той.

— Връщам се в каютата — отсече Томе. — Не искам да чуя нито дума повече. А и да се раздрънкаш за това, което ти разказах, нищо няма да постигнеш.

— О, така ли?

— Мисли логично, за бога. Самият аз грам не разбирам. Как полицаите ще разберат?

— Може би са по-умни от теб — предположи Уили.

— Друг път. Ти ме изнудваш — обвини го Томе.

Уили го погледна с престорена обида.

— Нима не сме в еднакво положение? Аз знам нещо за теб. Ти знаеш нещо за мен. Не смятам, че това е изнудване. Смятам, че просто си връщаш услугата. Ще отнеме само няколко минути. Ще я прекараш през митницата вместо мен.

— Ти за идиот ли ме мислиш? — каза Томе. — Пиян си. Да се прибираме в каютата. Късно е. А и затварят. И ми дойде до гуша.

— Имам още бира — отвърна заваляно Уили. — Просто реших, че ще искаш да ми помогнеш. След като аз ти помогнах.

— Мисля, че искаш твърде много от мен — заяви Томе с горчивина.

— Не повече, отколкото ти поиска — възпротиви се Уили. — Ако се замислиш. Ако наистина добре се замислиш — повтори той, изговаряйки всяка дума пределно отчетливо.

Томе дълго гледа през илюминатора с надежда да съзре морето. Напразно. Беше почти невъзможно да си представи, че навън, толкова близо, има вода. Вътре беше така светло и топло. Чуваше се глъчка и музика. От време на време екваше дружен смях, съпроводен от звън на чаши. Това беше едно друго море: сгорещени тела, които прииждаха на талази, вълни от музика и ритми — и всичко това толкова чудно осветено, че напомняше на развълнувана, блещукаща водна повърхност. Внезапно Томе се почувства изтощен. Толкова тъжен и натежал от всичко.

— Вземи си бирата и да ходим на палубата, да глътнем малко чист въздух — предложи Уили.

Томе зяпна от учудване.

— Посред нощ?

— Искам да видя бурята — отвърна Уили.

Той отпи три големи глътки, за да не разлее бирата по пътя. Излязоха от бара и се качиха по стълбите. Вятърът ги връхлетя в момента, в който отвориха вратата към палубата.

— По дяволите — възкликна Томе. — Вали.

— Супер — извика въодушевен Уили. Стоеше с разперени настрани ръце и леденостуденият вятър го удряше право в лицето. Беше невероятно освежаващо.

— The Perfect Storm^[6]! — изрева той.

Томе се приведе напред, щом усети, че вятърът се усилва. Държеше се за релинга и се придвижваше внимателно към кърмата на кораба. Уили се клатушкаше след него.

— Чист въздух! Няма начин да не изтрезнея — бръщолевеше той.

Томе усети как солените пръски полепват по лицето му. Надвеси се над релинга. Ниско долу видя черните талази с белите им гребени. Внезапно усети силна неприязън към Уили. Тази история щеше да го преследва, докато го познаваше. Щеше да изскача отново и отново. Сега Уили искаше да я използва. Искаше от него да мине през митницата с чанта, пълна със стока. Целият потрепери и отново погледна вълните. Уили дойде до релинга. Качи се на второто желязо и се вгледа в черната вода. Беше по-висок от Томе, но слаб като вейка. От косата му се стичаше вода.

— Какво точно си купил? — каза най-сетне Томе.

— А? — извика Уили. Ревът на морето заглушаваше всичко. Дъждът се усили и ги зашиба в лицата.

— Какво има в чантата?

— Не бонбони във всеки случай — ухили се Уили и отново отпи от халбата. Внезапно тя се изплъзна от ръката му и изчезна сред вълните. Той я проследи с изумление.

— Може да съм уцелил някоя риба — измърмори обнадежден. — Право в главата.

— Отговори ми, за бога!

Уили се обърна и впери очи в него.

— Страшно се държиш, няма що. Помолих те за услуга и ти отказа. Добре, показа на чия страна си. А аз дори не бях сериозен, исках просто да проверя лоялността ти към мен. Скъсан си на изпита — заяви той и се ухили.

Томе обаче го познаваше достатъчно добре. В провлачения му говор имаше горчива нотка. Това го смути.

— Ще говоря с някой автомонтьор — каза той. — Ще разбера приблизителната цена на поправката. И ще ти платя, когато имам пари.

Той реши, че това е честен начин да възстанови равновесието помежду им. Уили нищо не каза. Беше се навел над релинга. Погледът му бе празен, сякаш опиянението от алкохола и оглушителният рев на морето го бяха отвели надалеч. За миг Томе си представи как слабото тяло се прекатурва и се изгубва от поглед сред вълните. Как потъва и отнася историята със себе си. Как самият той ще я отнесе в гроба, когато дойде време. Никой друг не знаеше. Само Уили. Той беше толкова пиян и бавен. Толкова беззащитен. Никой не можеше да ги види тук горе.

Томе се ужаси от собствените си мисли. Дръпна се от релинга и приседна на една щайга. Дрехите му бяха мокри. Валеше по-силно. Сети се, че няма други панталони, освен тези мокрите, които сега бяха полепнали по него. В чантата имаше само сух пуловер.

Чу, че Уили започна да хълца. Изхълца силно четири-пет пъти, после се обърна и впери поглед в Томе. Бледите им лица мъждукаха като фенери в мрака и дъжда. Помежду им се настани тишина, която никой не понечи да наруши. Томе изучаваше лицето на приятеля си, то му заприлича на луннобял овал, очите и устата изглеждаха като размазани сенки. Сякаш овалът се носеше във въздуха и вече не беше част от тялото. С всеки порив на вятъра косата падаше върху него и го разделяше на две. Бели пръсти изникваха и просветваха в мрака, за да се скрият отново, като на магия.

— Защо ме гледаш така? — попита Уили.

 

 

Седем часа по-късно Томе се събуди с болка във врата. Почти не можеше да си мърда главата. Няколко минути лежа на койката, без да отваря очи. В ума му цареше пълен хаос. Сън ли беше всичко това? Нещо ужасно, нещо напълно неразбираемо изникна в съзнанието му като остатъци от шумове и светлина. Не знаеше дали все още е нощ, или е рано сутрин. Дали бяха насред фиорда, или почти на пристанището. Каютата нямаше илюминатор. Той можеше да вдигне лявата си ръка и да погледне часовника си. Но това му се стори почти непосилно. Равномерното бучене на дизеловите двигатели продължаваше. То проникваше в тялото му като приятна вибрация и той почувства силно нежелание да стане от койката и да изгуби това усещане. Не се чуваха нито гласове, нито стъпки. Най-после отвори очи и се взря в тавана. Опита да преглътне. Устата му беше суха. „Може би сме пристигнали — помисли си. — Може би всички други пътници са слезли. Останал си само ти, Томе Рикс, сам-самичък на една койка в каютата, на долната палуба на ферибота. Съвсем на дъното.“ Можеше да се върне в Копенхаген. И после обратно в Осло. Можеше да продължи да плава по морето завинаги. Да се заключи вътре в каютата. Да залости вратата. Не искаше да става, не искаше да пристигат, не искаше дори да е в съзнание. Но не успя да заспи отново. След това чу гласове в далечината. Те го изкараха от транса. Надигна се тежко и стъпи на пода. Беше заспал с дрехите и обувките. Дънките му още бяха мокри след вечерта на палубата. Направи няколко несигурни крачки до малката мивка. Наплиска лицето си със студена вода, без да се поглежда в огледалото. Избърса се с хавлиената кърпа. Беше груба, израни му кожата. Грабна чантата си и излезе. Мина през безкрайно много дълги, тесни коридори. Никого не видя. Стигна до фоайето и внезапно се оказа обграден от множество изморени пътници, миризми и гласове. Застана точно по средата. Опита се да стане невидим. Сведе очи към пода. Той беше покрит с килим. Проследи шарката му с поглед и щом стигна до края, започна отначало. Кръгче, кръгче, квадрат, права линия. Панделка, квадрат, права линия. Тълпата се задвижи към изхода. Равнодушен, той се понесе с нея. През митницата, където никой не го удостои с поглед, и нагоре към града. На „Егерторге“ спря за една минута. Погледна входа на метрото, видя бялата табела със синьо „Т“. Опита да си представи картина, която по-късно би могъл да покаже на друг. Това не беше ли Уили, който тъкмо бе изчезнал по стълбите? Прегърбените рамене, които помнеше така добре. Тъмносиньото яке? Той го видя съвсем ясно. Толкова ясно, че да може да го опише, ако се наложи. Нещо вътре в него започна да тиктака. Накара го да се почувства така, сякаш самият той ей сега щеше да експлодира. Ще тиктака известно време и накрая всичко ще се взриви на парчета. Продължи към „Университетспласен“. Там застана да чака автобуса.

* * *

Във вестниците се появи снимка на нощницата на Ида. Двама души веднага сигнализираха на полицията и ги задраскаха от списъка. Нощниците, които бяха купили, не съответстваха на размера. Но възрастната жена, която беше пазарувала на седми септември и бе взела точно четиринадесети размер, не се обади.

— Да опитаме с портрет — каза Сейер.

Създадоха портрет по описание на продавачката от „Улав Г. Хансен“ и го публикуваха във вестниците. Възрастна жена с големи уши и изпъкнали кръгли очи. Лицето беше издължено, с остри черти и ако изобщо изразяваше нещо, това беше скептицизъм. Устните бяха прави и тесни, косата — гъста и пригладена. До това женско лице отново поместиха снимката на нощницата. Сега цяла Норвегия знаеше как е била облечена Ида, когато са я намерили в канавката до Люсеюре.

Шансът някой да разпознае жената и да се обади беше голям. Читателите обичаха портрети по описание, а и художникът беше добър.

Третият сигнал събуди интереса на Сейер с начина, по който започна.

— Познавам една жена, която много прилича на тази от портрета. Стана на седемдесет и три тази пролет, няма нито внуци, нито други роднини, които да носят четиринайсети размер — съобщи уверено гласът. Звучеше като глас на възрастна жена. Тя се представи като Маргот Янсон.

— Самата тя доволно изпълва четиридесет и четвърти размер. Познавам я от двайсет години. Идва вкъщи да чисти. Аз съм със счупена тазобедрена става, разбирате ли, и бог ми е свидетел, не знам какво щях да правя без нея. Тя идва у дома всяка седмица и вярвайте ми, изобщо не си пести силите. Живее в „Иске“, в един от апартаментите там. Мъжът й почина преди много години.

Сейер слушаше и си водеше бележки.

— Абсолютно немислимо е да е замесена в цялата история с Ида и не разбирам защо във вестника се е озовал неин портрет. Тя е най-порядъчният човек, когото познавам. Но рисунката много прилича на Елса — Елса Мари Морк.

Сейер записа името и адреса.

— Тя все се раздава, член е дори на Организацията на жените. Много способна, уверявам ви, и много работлива. А си има немалко собствени грижи. Но за това няма да приказвам, не искам да ставам клюкарка — каза Маргот Янсон.

Обаждането наистина заинтригува Сейер. Той й благодари и затвори. Може би Елса Мари Морк бе жената, купила нощницата. И ако наистина беше вярно, че официално няма близък, за когото да я купи, това само по себе си беше подозрително. Трудно му бе да си представи, че убиецът ще се окаже жена на повече от седемдесет години, но беше възможно тя да прикрива някого. Маргот Янсон бе казала, че съпругът й бил починал. Кой друг би могъл да накара една възрастна жена да поеме такъв риск? Отговорът беше очевиден. Неин брат. Или син.

За петнадесет минути стигна до „Иске“. Четири двуетажни сгради, добре подредени на един слънчев склон. Недостатъчно висок, за да предостави на живущите красива гледка към реката, но все пак на завет с хълма зад него. Уютно и приятно място. Наоколо не се виждаше нито един пясъчник или детска триколка. Тези жилища се обитаваха от възрастни хора, които се бяха наситили на врявата на деца пред блока им. Той прочете имената на звънците, намери нейното и натисна копчето. Седемдесет и три годишните жени понякога имат проблеми със слуха или пък работливата Елса тъкмо беше пуснала прахосмукачката. Независимо от причината, тя доста се забави. Може би първо трябваше да надникне през прозореца. Или просто не си беше у дома. Сейер стоеше на стълбището и чакаше. Най-после отвътре се чуха стъпки. Остро тракане, сякаш вървеше по камъни. Последното нещо, което Сейер бе сторил, преди да излезе от колата, бе да хвърли още един поглед на портрета. Той се бе запечатал върху ретината му. Строгото лице с тънки устни. В следващия миг тя вече стоеше пред него. Почти веднага се отдръпна, щеше да затръшне вратата в лицето му, както обикновено правеше с хората, които искаха да й продадат нещо.

Конрад Сейер направи дълбок поклон. Този поклон бе негова запазена марка, един жест, който вече почти не се използваше, освен в официални случаи. Това направи впечатление на Елса Морк и тя остана на вратата. Ценеше добрите маниери на хората.

— Конрад Сейер — представи се учтиво той. — Полиция.

Тя премигна стреснато. Устата й зейна, а очите й тревожно се стрелнаха към сивата найлонова торбичка в ръката му.

— Имам няколко въпроса — каза Сейер и огледа възрастната жена с интерес. Тя носеше панталон и пуловер, типични за хората на нейната възраст и за присъщата им нужда от удобство. Бяха семпли, нямаше нужда да се гладят и не пускаха боя при пране. Панталоните бяха с еластична талия и с ръб отпред. Елса Морк изобщо не можеше да се нарече суетна жена. По нея нямаше и следа от бижута или други украшения. Лицето й бе ощавено от миене, а в прическата й не стърчеше нито едно косъмче. Стана му ясно защо Маргот Янсон се бе обадила. Тази жена изглеждаше досущ като жената от портрета.

Най-после тя отвори широко вратата и го пусна да влезе в коридора. Подът беше от напръскан сив камък, както той бе предположил, а Елса носеше обувки с дървена подметка. Направи му впечатление миризмата вътре. В този блок миришеше особено, дори само това подсказваше, че в него живееха стари хора. Но той не можеше да обясни какво точно го кара да мисли така. Може би по-скоро отсъствието на миризми. Тя беше доста мълчалива, ала това нищо не означаваше. Живееше сама и току-що беше пуснала в жилището си един почти двуметров мъж. Изглежда, вече съжаляваше за това.

Поведе го към кухнята — тя беше боядисана в зелено. Кимна към един стол и Сейер седна на ръба. След това сложи торбичката на масата. Сива найлонова торбичка без каквито и да било щампи и текст. Извади отвътре нощницата и я разстели на масата. През цялото време не изпускаше Елса от очи. Лицето й бе непроницаемо.

— Тази нощница е от значение за нас — обясни той. — И аз просто трябва да поговоря с човека, който я е купил.

Тя седеше неподвижно на стола и го слушаше.

— Имаме основания да смятаме, че вие сте купили подобна нощница от един магазин — „Улав Г. Хансен“ на главната улица. На седми септември. Така ли е?

Устата на Елса се сви.

— Не. Както добре виждате, ще ми е малка — отвърна тя с поглед, който намекваше, че той явно има проблеми с очите.

— Преди няколко дни във вестниците излезе снимка на нощницата — продължи Сейер. — Призовахме хората да се свържат с нас, ако са виждали или купили такава. Потърсиха ни двама души. Но магазинът е продал три такива. В момента седя тук, защото продавачката в „Улав Г. Хансен“ ни даде доста подробно описание на жената, която е купила третата. Вие до голяма степен отговаряте на описанието.

Елса Морк мълчеше. Сключи здраво пръсти върху ламинираната маса. Беше онемяла.

— Видяхте ли днешния вестник? — попита любезно той и дори се усмихна. Искаше да каже: „Няма страшно. Не смятам, че си виновна за смъртта на Ида.“

— Да — позабави се с отговора тя. — Чета вестници.

— А портрета? — добави търпеливо той.

— Кой портрет? — отвърна заядливо тя. Вече не смееше да го погледне в очите.

— Портрета на една жена. Прилича на вас, не мислите ли?

Елса поклати неразбиращо глава.

— Изобщо не прилича на мен — заяви твърдо.

— Значи сте го видели? — настоя той.

— Прелистих вестника набързо — измъкна се тя.

Сейер се ослуша за птичка в жилището. Нищо не се чуваше. Може би клетката беше покрита с одеяло; бяха му казали, че по този начин птиците не чуруликат, защото си мислят, че е нощ.

— Запозната ли сте със случая с Ида Юнер?

Тя се замисли са няколко секунди, преди да отговори също толкова твърдо, колкото преди.

— Както казах, чета вестници — натърти. — Но такива истории ги преглеждам отгоре-отгоре. Мисля, че всички тези подробности са наистина ужасни. Затова и не чета криминалните рубрики. Нито военните репортажи, нито спорта. И то не остава много — отбеляза иронично тя, — само телевизионната програма.

— Имате ли птица? — полюбопитства той.

Тя се стресна.

— Не — отговори бързо. — Никога не съм имала. Защо ми е?

— Много хора гледат птички в клетка — поясни той. — Питам, защото е от значение за случая.

— Разбирам — каза тя, седнала плътно до масата. И като погледна демонстративно през прозореца, продължи: — Не, нямам птица вкъщи. Заповядайте да огледате и ще се уверите сам. Не са ми притрябвали, само боклук правят. Семена и перушина из цялата къща — не, благодаря.

Сейер се замисли върху думите й. Говореше, сякаш беше наясно какво е да гледаш птица. Нима се бе отървала от нея?

— Тогава може би познавате някого, който да има птица?

— Не — отсече тя. — Хората на моята възраст нямат такива домашни любимци. Една моя приятелка има котка. И цялата й къща мирише. Може би е добра компания, но на мен лично не ми трябва. Не се застоявам вкъщи да гледам през прозореца като много други хора на моята възраст.

— Това е хубаво — каза одобрително той.

Започна да сгъва нощницата, без да бърза. Елса го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Значи не сте виждали тази нощница? — попита Сейер още веднъж.

— Никога — отрече тя, — защо ми е такава нощница?

— Може да сте я купили за друг — подсказа й той.

Тя реши да не отговаря и с всички сили се опита да остане в същата неподвижна поза, сякаш всяко едно мръдване можеше да я издаде.

— Но е хубава, не мислите ли? — отбеляза Сейер и я сложи в плика. Накрая върза двете дръжки на възел. — Със сигурност този, който я е купил, има изискан вкус и държи на качеството. Така казаха колежките в полицията — добави той с усмивка.

— Вярно е — съгласи се на момента Елса.

— А и е скъпа. Четиристотин крони — излъга Сейер.

— О! Бих казала, че струва повече — възкликна тя.

Сейер се изправи.

— Простете за безпокойството — извини се той. — Естествено, че нямате деца на такава възраст. Нощницата е за четиринайсетгодишно момиче. Но можеше да сте я купили за някоя внучка. Аз самият имам внук на единайсет — добави той.

Тя се поотпусна и се усмихна.

— Е, имам син, но той вече е прехвърлил петдесетте — сподели. — И никога няма да има деца.

Веднага щом каза това, сякаш й се прииска да си отхапе езика. Сейер се направи, че нищо не е забелязал. Самият факт, че има син, не означаваше нищо. Но правейки това признание, тя беше потреперила. Сякаш, споменавайки сина си, бе навела Сейер на мисли, които не му бяха хрумвали преди. Той не искаше да я уплаши, като я попита за името на сина й. Можеше съвсем лесно да го открие. Тя го изпрати до стълбите.

— И още нещо — сети се той. — Имате ли тъмно палто?

Елса Морк отново се усмихна иронично.

— Всяка жена над седемдесет има тъмно палто — отвърна тя.

— С пухкава яка ли е? — попита Сейер.

Тя погледна неспокойно през рамо.

— Има някаква кожена яка — измърмори. — Каква точно, не съм убедена. Палтото е старо.

Той кимна с разбиране.

— Но все още не ми е ясно защо сте тук — каза внезапно тя с недоумение; объркването й бе надделяло и не беше могла да се сдържи.

— Защото имате прилика с портрета — отвърна Сейер.

— Но вие никога не сте ме виждали. Трябва някой да ви се е обадил! — Последните думи прераснаха във вик на възмущение.

— Да — потвърди той. — Така е. Сега отивам при следващия в списъка. Или по-скоро при следващата. С това се занимавам. Ходя от врата на врата.

Той извървя няколкото метра до колата и й хвърли последен поглед.

— Много благодаря за съдействието — каза и се поклони отново.

Погледът й блуждаеше. Беше осъзнала, че всичко е свършило. Сега вече можеше да си се прибере в кухнята. Да седне там и да чака. Сейер отново беше зад волана. За пореден път разтвори вестника и погледна портрета. Знаеше, че тя седи зад завесата и го наблюдава.

* * *

Емил Юханес усети болки в гърлото. Беше прекарал много време на водопада в опити да проговори. Бученето на водата, от което се нуждаеше, за да придобие смелост, същевременно му пречеше да чуе дали се справя, или не. Дали успява с някои лесни думи, с най-простото „у“ или „а“. Сега отново си беше вкъщи. Отиде на огледалото в банята и издаде устни напред във фунийка. Тук нямаше водопад, но той пусна студената вода и се приближи към огледалото. Как щеше да обясни? Изведнъж имаше толкова много да каже. Никога не му се бе налагало да говори, никога не бе имал нужда да дава обяснения на някого. „Само си представи как стоиш на водопада и крещиш — помисли си той и се изчерви на мига. — Голям мъж да се излага така.“ Погледна обезкуражен в мивката, леко мътната вода бе оцветила порцелана в кафяво. Тръбите бяха ръждясали, но социалните помощи, които получаваше, не достигаха да ги замени с нови, от мед. Не че това особено го засягаше. Засягаше само майка му. Тя събираше всичкото му бяло пране и го пускаше в собствената си пералня. „Иначе чаршафите ти за няколко седмици ще станат кафяви“, повтаряше тя. На Емил не му пречеше, ако чаршафите не бяха снежнобели. За него тези неща не бяха важни. Майка му бе довтасала с пакет лимонена киселина и му бе наредила да я използва, когато мие чиниите. „Така водата ще се избистри“, беше обяснила тя. Но той не разбра как да използва този прах. А и не виждаше чиниите му да са потъмнели. Сега решително се погледна в огледалото. Обикновено не го правеше, избягваше да се оглежда. Нито пък се взираше в хората, когато караше наоколо или обикаляше между рафтовете в супермаркета. Но пък обичаше да гледа телевизия. Обичаше да наблюдава хората, когато те не го виждат. Смееше им се или ги заплашваше с юмрук, а те не можеха да отвърнат. Понякога правеше ужасни гримаси, друг път им се плезеше. Ала те бяха вътре, в тази кутия, наречена телевизор, и не можеха да го видят, не се интересуваха от него, не задаваха въпроси. Въпреки това бяха добра компания. Той гледаше много телевизия. Политически дебати. Разпалени хора, които викаха и ръкомахаха, които се настървяваха и зачервяваха, които удряха с юмруци по масата или ги размахваха във въздуха като деца насред разгорещен спор. Това му харесваше.

Въпреки шума на течащата вода, той чу телефона. Тръсна глава с досада и го остави да звъни. Звънна осем пъти, после спря. Емил знаеше от опит, че ще звънне отново. Че беше майка му. Тя нямаше да се предаде.

Той затвори кранчето и отиде във всекидневната. Погледна с неприязън към телефона, който беше от старомодните, с шайба. Папагалът веднага се приближи по пръчката и протегна глава. Може би през решетките щеше да се появи нещо за ядене. Емил се почувства разкъсан между две желания. От една страна, искаше майка му да го остави на мира и да стои настрана. От друга, знаеше, че има нужда от нея. Понякога се случваха неща, които не можеше да оправи без нейна помощ. Веднъж спряха тока. Вечерта нямаше нито осветление, нито телевизия. Въпреки това той цяла вечер стоя пред екрана и се взира в собствения си силует. „Това беше една наистина скучна вечер“, помисли си Емил. Наложи се майка му да се обади на електрическата компания и да говори с тях вместо него. Беше хубаво, че го стори, че оправи нещата и всичко си дойде на мястото. Телефонът звънна отново. Той изчака дълго. Инстинктивно му обърна гръб, когато вдигна слушалката. Едно отрицание, което майка му не можеше да види.

— Емиле! — чу той, гласът й беше много напрегнат. — Видя ли днешния вестник?

Той хвърли поглед към масата, където вестникът стоеше недокоснат.

— Не — отвърна честно.

От другата страна настъпи пълно мълчание. Емил знаеше, че това не се случва често. Целият пламна от любопитство. Но се и уплаши. В гласа на майка му имаше нещо фатално, обикновено тя звучеше толкова самоуверено.

— Добре, няма значение. Ох, едва издържам — простена тя и Емил чу колко слаб е гласът й. За първи път осъзна, че майка му е изплашена. Почти не я бе виждал така. Не и откакто беше малък.

— Полицията дойде у нас — прошепна тя. — Идвали ли са при теб?

Той поклати стреснато глава. В същото време погледна пред къщата. Никой не се виждаше.

— Не — отвърна.

— Страх ме е, че може да се появят — обясни тя. — Ако почукат на вратата, не ги пускай!

— Не — повтори той.

— Ако те спрат някъде по пътя, само ще поклатиш глава и ще продължиш напред. Просто бъди такъв, какъвто си — помоли го тя. — Не се опитвай да обясняваш, няма да ти се получи, най-добре си дръж устата затворена както обикновено. Те бързо ще се откажат, като видят как стоят нещата. Просто гледай нагоре или пък в земята, но по никакъв начин не ги пускай в къщата. И най-вече не подписвай каквото и да било!

— Не — рече той.

— Ако се появят, непременно ми се обади. Вероятно ще е най-добре да дойда веднага. Тъкмо си тръгнаха. Ако съм у вас, когато дойдат, ще мога да говоря вместо теб. Няма да се справиш сам, и двамата го знаем, трябва просто да ги държим на разстояние, доколкото можем. И този път ще правиш каквото ти казвам, Емиле. Надявам се разбираш колко е сериозна ситуацията. Не знам доколко ще имат предвид състоянието ти, но не смятам, че непременно ще се измъкнеш по-лесно от другите.

Гласът й за малко не пресекна. Емил човъркаше с нокът една пукнатина в масата. Напротив, той винаги се измъкваше по-лесно от другите. Просто не отговаряше. Тогава те се отказваха. Винаги се отказваха, никой нямаше необходимото търпение.

— Боже мой — чу той през слушалката. — Това ще ме довърши. Знаеш, че съм силна, но този път дори аз губя почва под краката си. Какво ще стане с теб, Емиле?

Тя въздъхна тежко в слушалката. На Емил често му дотягаше от опяването на майка му, но това сега бе по-лошо от всичко.

— Замислял ли си се докъде можеш да ме докараш с това? — продължи тя. — Емиле, на седемдесет и три съм! Замислял ли си се изобщо?

— Не — отвърна той. Ако трябваше да бъде честен, не знаеше на колко е майка му. „Винаги е била същата“, помисли си. Искаше тя да затвори и всичко да утихне.

— Значи — каза майка му и въздъхна отново, — не говори с никого. И нищо не подписвай. Чуваш ли? Нали няма да ми правиш напук?

— Не — повтори той и затвори.

Отиде до кухненската маса и извади някаква стара опаковъчна хартия от чекмеджето. На перваза имаше молив. Бавно написа името си с големи, четливи букви. Ето го, в целия му блясък: Емил Юханес Морк. Вдигна очи към прозореца. Лицето му придоби непокорното изражение на малко дете, изпълнено с желание да покаже нещо, което не може да сдържа. „Нали имам добро обяснение“, помисли си.

Навън грееше слънце. СЛЪНЦЕ. Написа той. Много думи бяха лесни. Написа ХРАНА, защото усети, че е гладен. Други бяха по-сложни. Помисли си за думата „недоразумение“ и се отказа. Но думата МЪРТВА беше лесна. След няколко минути смачка листа. Дълго стоя така и го мачка, прегъва го отново и отново, докато той не стана на малко твърдо топче. След това се окопити и отиде в дневната. Първо отвори вратичката на клетката. Подаде хартиеното топче на папагала. На мига той вдигна краче и си придърпа топчето. После решително се нахвърли върху него с клюна си. Чуваше се как раздира хартията и тя пада на дъното на клетката на тънки лентички. Емил разгърна вестника и бавно го запрелиства.

Щом съзря портрета, се вцепени. „Дявол да го вземе“, помисли си разтреперан. Рисунката беше грозна, защото приличаше на майка му, и то само донякъде. Зачете текста с усилие. Много от думите бяха твърде дълги за него, но той все пак разбра нещичко. Остави вестника и нервно потърка главата си. „Всичко отива в погрешна посока — помисли си. — Те нищо не разбират.“

* * *

Томе се прибра у дома. Отвори вратата, влезе в антрето и свали чантата си. В този момент чу стъпките на майка си. Само след секунда тя вече стоеше пред него с поглед, изпълнен с любопитство. Искаше да знае как е минало пътуването. Майките все искат да знаят такива неща. „Мислят си, че е тяхно право — каза си Томе. — Нима е така наистина?“

Той смъкна якето си. Тиктакането в главата му продължаваше през цялото време. „Мога да кажа как стоят нещата — помисли си той, — мога да се завъртя и да й изкрещя право в лицето, че се е случило нещо наистина ужасно. Нещо, което няма да повярва.“ И тогава всичко щеше да се взриви в него и в майка му. Не го направи. Предпочете тиктакането. Чу собствения си глас да казва, че е минало чудесно. Думите излизаха от устата му от само себе си и той с удивление изслуша собствения си доклад за уикенда в Копенхаген, който включваше ветровитото време, хубавите сандвичи в кафенетата и тясната каюта. След това отиде в банята. Усещаше силна необходимост да си измие зъбите.

Рут дълго гледа след него. Стори й се блед и уморен, но какво да ги правиш — момчетата са си момчета. Тя знаеше, че този Бьорн, с когото пътува, е много разумен. Томе се застоя в банята. Тя си помисли, че може да е заспал вътре, на подовото отопление, както Марион често правеше като малка. Той все така не излизаше. Беше съвсем тихо.

— Нали не спиш? — извика тя през вратата. Томе се покашля и тя чу как пуска водата.

— Не, не — отвърна той.

След това тя се върна в кухнята. „Той е почти голям човек — помисли си. — Какво право имам да го разпитвам всеки път, когато излезе някъде?“ Трябваше да се върнат към нормалния живот. Но смъртта на Ида сякаш бе разтресла цялата къща. Навсякъде, където се обърнеше, изскачаха неприятности. Не беше ли твърде блед? Думите му звучаха механично като назубрено домашно. Тя никога не бе подлагала под съмнение честността на Томе. Имаше я за даденост. Така мислеше и по отношение на Марион и Свере. Че винаги казват истината. Въпреки това всеки път когато си помислеше за сина си и за държанието му, я обземаше тревога. Нещо постоянно я гризеше. Силното й усещане, че той се измъчва. Силната й интуиция, която й подсказва, че я лъже. „Изморена съм, само от това е — помисли си. — Не разсъждавам трезво. Това е омагьосан кръг. От сега нататък трябва да му вярвам, че казва истината. От сега нататък.“

Ободрена от това решение, Рут посрещна вечерта. „Животът продължава. Ида е погребана. Полицията ще намери виновника.“ Тя се успокои. Направи кафе и стопли няколко гофрети в микровълновата. Повика Марион.

— Марион — подкани я тя, — идвай да гледаме новините.

Седнаха на дивана съвсем близо една до друга. Рут обгърна с ръка рамото на дъщеря си. Отново показаха снимка на бялата нощница.

— Тази нощница е толкова хубава — забеляза Марион.

— Хм — промълви Рут, — какво ли й е на Хелга да я гледа по телевизията.

— Защо мислиш, че са го направили? — попита дъщеря й и я погледна.

— Кое? Защо са я убили ли? — отвърна Рут.

— Не. Защо са я облекли в нощница?

— Защо говориш в множествено число?

— Не знам — отговори сериозно Марион. — Не се бях замисляла за това.

— Винаги остават следи — отбеляза замислено Рут. — Могат да разберат всичко по нощницата. Животът е странно нещо. Човек не може да скрие почти нищо. Истината винаги излиза наяве. Само трябва да мине малко време.

Тя потупа дъщеря си по пухкавата бузка.

— Страх ли те е? — попита.

— Не — каза Марион.

— Имам предвид, страх ли те е, когато вървиш по пътя и някоя кола се приближи.

— Но аз вече почти никога не вървя по пътя — припомни й Марион.

— Да — осъзна Рут. — Така е. Съжалявам, ако твърде много ти говоря за това. Ще мине от само себе си.

— Знам.

Марион намаза една гофрета с мармалад. Томе слезе в кухнята и седна на един стол. Това не се случваше често. За Рут значеше много. Всичко беше толкова спокойно. Тъмнокосата му глава бе наведена над някакво списание. Марион хапна гофрети до насита и седна да си пише домашните. Свере отново беше в командировка, този път в Лондон.

Внезапно телефонът позвъня. Томе явно нямаше намерение да се обади. Вдигна майка му. Слушаше гласа от другата страна и изумлението й нарастваше. Обаждаше се жена. Тя се представи като Ане Отерхалс и Рут се досети, че това е майката на Уили. Погледна смаяно сина си, защото не вярваше на ушите си. За миг й се зави свят. Защото виждаше, че Томе седи там, ужасен от случващото се, виждаше в празния му поглед, че нещо изключително сложно се случва в главата му. Той не откъсваше очи от списанието, но си личеше, че не чете.

— Томе? — каза несигурно тя. — Знаеш ли къде е Уили?

Той я погледна с безжизнените си сини очи.

— Уили ли? Май че е при приятел.

Гласът му й се стори много слаб. Той устоя на погледа й за две секунди, после отново се задълбочи в списанието. Рут разпозна едно илюстровано научно-популярно издание. Томе гледаше право в изображението на египетския бог Анубис. „Прилича на Уили — помисли си той. — Слабо лице с издадена брадичка. Като куче е.“ Отново чу тиктакането. Хрумна му, че и майка му, и сестра му, която седи на масата, могат да го чуят. То изпълваше цялата стая, усещаше се като кратки бодежи в ушите.

Майка му все още стоеше на телефона. Изглеждаше съвсем объркана.

— Не ви разбирам — каза тя. — Томе беше в Копенхаген заедно с Бьорн. Бьорн Мюре.

После отново замълча и заслуша. „Изражението й е толкова студено“, помисли си Томе. Беше й хвърлил един поглед. Не обичаше да я вижда такава. Марион седеше приведена над книгите. Тя също слушаше. Нещо лошо витаеше в стаята, тя не смееше да си поеме дъх, да се покашля, да се помръдне. В учебника по математика имаше квадрати, триъгълници и кубове. Представи си, че те са отделна вселена, в която може да се потопи и да изчезне. Така и направи.

— Хм — промълви Рут в слушалката. Дърпаше и огъваше телефонния кабел, а очите й блуждаеха. — Да — каза тя. — Само момент. Ще попитам…

Притисна слушалката до гърдите си и погледна невярващо сина си.

— Обажда се майката на Уили — заяви тя. — Не се е прибрал вкъщи. След пътуването до Копенхаген. Каза ми, че ще ходиш с Бьорн. И Уили ли беше с вас? Какво става тук? — изсъска тя.

— Бяхме само аз и Уили — отвърна Томе.

Думите му бяха едва доловими. За миг тиктакането затихна, но след това отново се усили.

— Излъгал си ме? — Гласът й трепереше.

— Да — каза той с равен тон.

— Къде е той тогава? — повиши тя глас. — Майка му казва, че не се е прибрал. Заедно ли взехте автобуса от Осло?

— Разделихме се в центъра — отговори Томе, като не спираше да изучава Анубис с поглед. — Той хвана метрото. От „Егерторге“. — Томе видя как синьото яке изчезва надолу по стълбите. Предварително си бе подготвил тази картина.

Рут предаде думите му на майката на Уили. Очите й продължаваха да гледат студено и безизразно. Силно искаше да тресне слушалката и да се нахвърли върху сина си. Вместо това бе принудена да слуша безкрайния поток от думи от отсрещната страна. Майката на Уили искаше да знае точно в колко часа са се разделили двамата. Какво е казал синът й. Въпросите й нямаха край.

— Взех автобуса от „Университетспласен“ — каза истината Томе. — Уили не уточни с кого ще се вижда, просто тръгна. Спомена само за някакъв приятел.

Майка му предаде и това и най-после затвори. Стоеше до телефона и го гледаше.

— Дължиш ми обяснение — заяви тя със заплашително тих глас. Знаеше, че Марион е в стаята и слуша, но не можеше да се спре. Томе кимна.

— Уили ме попита дали искам да отида с него — призна той. — Беше ми трудно да откажа. Занимава се с колата ми с дни.

— Мисля, че е крайно време да започнеш да си взимаш решенията сам — отсече твърдо Рут. — Спри да му позволяваш да те командва. А най-лошото от всичко е, че ме излъга.

— Знам — промълви Томе.

— Не искам лъжи в къщата си! — продължи ядосано тя. — Разочарована съм от теб!

— Знам — повтори той. Остави думите да се изливат върху него, не се опита да избяга.

Изведнъж Рут се разплака. Томе не помръдна от стола, а Марион залегна още по-ниско над учебника по математика.

— Толкова съм уморена — изхлипа тя.

Когато никое от децата не каза нищо, Рут се опита да се овладее.

— Но защо Уили не се е прибрал? — попита. — Защо не се е върнал право у тях след дългото пътуване?

Томе продължаваше да се взира в списанието.

— Явно е имал някаква работа — отвърна той. — Не му се меся. Не ми е гадже.

— Да. — Тя се поколеба. — Просто ми се струва странно, че не се е прибрал директно вкъщи.

Томе най-сетне обърна на следващата страница. Рут си мислеше за Уили. Той все пак беше на двадесет и две. Едва ли трябваше да се притеснява за него. Но отново изпита силна тревога. Не можеше да се успокои. Разходи се из цялата къща и започна да разтребва. Гневът отново се разбушува и тя си даде сметка, че Томе се бе измъкнал твърде лесно. Не искаше лъжи в къщата си, призляваше й от тях. В коридора се натъкна на чантата му. Вътре намери пуловера и якето. И няколко кафяви найлонови плика. Четири на брой, всеки с размерите на опаковка кафе. Учудена, тя взе един от тях. Започна да го опипва. Съдържанието му наподобяваше малки таблетки. Щом тръгна към сина си, беше като вулкан, миг преди да изригне. Цялото й тяло се тресеше, лицето й беше пламнало. Думите изпревариха мислите.

— Какво, за Бога, е това, което си купил в Дания?

Томе погледна пликовете. За момент се стъписа. После истината полека-лека започна да му се изяснява, да пъпли бавно нагоре по тялото му като стотици червеи. Уили беше прехвърлил стоката в неговата чанта. Сега, когато го осъзна, понечи да обясни, но от устата му не излезе нито звук.

Рут изгуби контрол. Беше много уплашена, но страхът й потъна дълбоко в нея, само за да изплува на повърхността като неукротима ярост. Беше се случило най-лошото и този път тя нямаше да остави нещата така. Доближи се към масичката за кафе, където седеше Томе, и раздра плика с нокти. Стотици малки таблетки се разлетяха във всички посоки. Пръснаха се между чашите и лъжичките, търколиха се от ръба на масичката и изпопадаха на пода. Тя бе забравила, че Марион седи на масата и си пише домашните, бе забравила всякаква тактичност и предпазливост, защото този път беше сериозно! Щеше да притисне сина си до стената веднъж завинаги, защото всичките й тревоги се бяха оказали основателни.

Томе седеше все така слисан. Списанието се изплъзна от ръцете му. Видя Марион като неясен силует до масата.

— Сега разбирам — промълви той.

Рут бе пребледняла като платно.

— Аз обаче не разбирам! — просъска тя през зъби. — И искам веднъж завинаги да ми обясниш какви ги вършите с Уили!

Когато хората казват истината, цялата истина, онази, която идва отвътре, от сърцето, очите им грейват някак особено, с пламък на невинност, който се отразява в гласа им и му придава една необикновено искрена нотка, една убедителна сила, която никой не може да пренебрегне. Когато хората са толкова уплашени, колкото беше Томе сега, само чистата истина може да ги спаси. Затова тя винаги излиза наяве. Когато всичко стигне твърде далеч. Когато се случат много ужасни неща. Когато дори смъртта мине през дома, само безчувственият, закоравял лъжец може да съчини поредната лъжа. Така си мислеше Рут, докато слушаше разказа на Томе. И му повярва. „Не защото съм негова майка — каза си тя, — а защото го познавам и знам, когато ме лъже. А той го е правил може би много пъти. Но не и сега.“ Той беше пуснал списанието и седеше със здраво стиснати в скута ръце. Гледаше я със сините си очи, озарени от тази светла невинност и от една гореща молба, от пламенен зов да му повярва, че сега, в тази секунда, след многото съмнителни истории, той най-после казва истината. И Рут кимна. Уили го беше измамил по ужасен начин. Тайно го бе принудил да пренесе таблетките през митницата. Тя изтри няколко сълзи и усети, че цялата пламти от напрежението. Но беше силна. Постави условия. Ще прекрати всякакъв контакт с Уили и ще си намери други приятели. Заедно ще изхвърлят таблетките в тоалетната. По принцип би следвало да ги занесат в полицията, но ще му даде този последен шанс. А когато Уили се появи за стоката си, Томе ще му каже истината. Че всичко е изчезнало в канализацията. Този път той кимна. Погледна майка си право в очите, кимайки енергично с тъмнокосата си глава. Тогава си спомни, че по едно време вечерта Уили беше излязъл от бара и бе отишъл в каютата, „за да провери нещо“. Разбра всичко. Сега Рут беше сигурна в него. Нерешителното му поведение спрямо Уили се вписваше в представата й за него — той не беше достатъчно силен, за да се противопостави на човек с четири години по-голям от него. Това беше простимо. А и беше сигурна, че синът й никога не е взимал наркотици. Щеше да го усети. Дълго разговаряха за много неща. Томе усещаше, че не може да се махне, трябваше да остане, докато майка му свърши. Когато тя най-после млъкне, ще се качи в стаята си и ще си легне. Ще гледа в тавана, ще се затвори в собствения си свят. И тиктакането ще продължи. „Толкова странно, че това се случва — помисли си той. — Че седя тук и кимам. На масата има гофрети и мармалад. Ако искам, мога да си взема една. Когато тя приключи. Всъщност май искам гофрета.“ Той си припомни вкуса на сладкия мармалад и на соленото масло.

— Сега дълго време не искам никакви неприятности — каза Рут. — Чуваш ли?

Томе кимна. „Горката мама“, помисли си и в този момент му се прииска да се разплаче, но се сдържа. Щеше да има достатъчно време за това. По-късно.

Рут внезапно си спомни, че Марион седи на масата. Объркана, тя се завтече към нея и силно я прегърна.

— Марион — заговори й тя, — Уили е този, който е нарушил закона. Опитва се да завлече брат ти със себе си, но ние няма да му позволим! Разбираш ли?

Марион кимна, без да вдигне поглед от книгата, и закри лицето си с ръка. Така или иначе беше невъзможно да се разчете реакцията й. Рут изхлипа отново и се насили да се усмихне, за да разведри обстановката.

— Всичко ще бъде наред — каза тя и силно притисна към себе си пълничкото тяло на дъщеря си. Почти я смачка в прегръдките си. — Всичко ще бъде както преди. Обещавам!

* * *

„Винаги съм бил непредубеден и толерантен. Не страдам от предразсъдъци. Горд съм с това — каза си Конрад Сейер. — Всеки трябва да получи шанс. Ако слагаме хората под общ знаменател, губим всяка възможност да видим нюансите.“ Въпреки това информацията на екрана го наведе на определени мисли. Синът на Елса Морк беше петдесет и две годишен ерген. Освен това живееше от социални помощи. „И никога няма да има деца“, беше казала тя. Сякаш е особен и не може да очаква същите радости в живота като другите. Всичко се връзваше в картинката! Сейер искаше да научи още. Маргот Янсон беше споменала, че Елса има немалко собствени грижи. Може би е имала предвид именно сина. Той остана загледан в името за момент. Не му беше познато, но в него имаше нещо хубаво. Не беше случайно име, беше избрано с любов. Той го записа на една бележка и отиде до картата на стената. Бавно и внимателно започна да забожда червени и зелени габърчета на важните места. Къщата на Ида на „Гласблосервайен“. Будката на Лайла. Трафопостът в края на „Екорнлия“. Люсеюре, където бяха намерили Ида. Къщата на Елса Мари Морк и накрая — къщата на сина й. След това се отдръпна няколко крачки назад и огледа резултата. Габърчетата образуваха кръг, който в действителни размери беше с диаметър около десет километра. Той излезе от кабинета, намери Скаре в стаята за съвещания и му подаде бележката.

— Емил Юханес Морк — прочете младият му колега.

— „Бренеривайен“ номер 12 — допълни Сейер. — Ще се ориентираш ли там горе?

— Имам карта — отвърна Скаре и мушна бележката в джоба на униформата си.

— Искам да отидеш да го провериш — каза Сейер. — Отваряй си очите на четири. Виж каква кола кара, ако изобщо шофира. Живее от социални помощи — добави той. — Този, когото търсим, най-вероятно има миниван. Или при всички случаи кола, която е достатъчно голяма, за да побере момиче и колело.

Скаре потегли. Познаваше района сравнително добре, но въпреки това се заблуди. Известно време обикаля объркан, докато най-накрая не намери улица „Бренеривайен“. Номерация липсваше, а той не знаеше как изглежда къщата, която търси. Най-после отнякъде се появи едно момче. Скаре спусна прозореца.

— Номер дванайсет? — попита той отвътре. — Търся Емил Юханес Морк.

Момчето носеше скейтборд под мишница. Стисна го здраво и посочи с ръка надолу по улицата.

— Зелената къща — каза то и любопитно огледа униформата на Скаре. — С гаража.

— Благодаря — отвърна той.

— Защо ще ходиш там? — попита момчето, без да сдържа интереса си.

— Ей така — усмихна се Скаре, — да разменя няколко думи с него.

Момчето се ухили.

— Няма да са много — отбеляза то.

— Моля?

Момчето повдигна скейтборда. Той все се плъзгаше надолу по шушляковото му яке.

— Тоя Морк не може да говори.

Това напълно смая Скаре. Той остана да седи така, в колата със запален двигател.

— Наистина ли? — попита недоверчиво.

Момчето продължаваше да се хили.

— Можеш да пробваш все пак!

„Ами да — помисли си Скаре, — едва ли ще има по-голямо предизвикателство в кариерата ми от разпит на човек, който не може да говори.“ Той включи на скорост и потегли надолу по улицата. Видя къщата, нямаше номер на вратата. Направи му впечатление гаражът, който очевидно беше толкова пълен с всякакви боклуци, че возилото му стоеше паркирано отвън. Не беше кола, нито миниван, а триколка с ремарке. Скаре слезе и се приближи. За единия край на ремаркето бе завързано голямо брезентово покривало. Той оглежда триколката известно време, защото му се стори, че я е виждал и преди. И тогава си спомни, че докато се събираха в училището на Гласверке за спасителната акция, точно тази триколка стоеше паркирана под навеса. Един мъж ги бе наблюдавал отдалеч. Скаре усети как у него се надига тревога и постепенно обзема цялото му тяло. Той хвърли един поглед на къщата и му хрумна, че този, който живее в нея, вече е чул колата и го очаква. Къщата беше малка, с два прозореца, които гледаха към улицата. Беше стара, строена през четиридесетте или петдесетте години, но запазена в доста добро състояние. През завесите се виждаше, че в кухнята свети. По касата на вратата личаха цепнатини, сякаш някой се бе опитвал да влезе с взлом.

Докато наблюдаваше къщата, Скаре се зачуди: „Ида била ли е тук? И ако е била, ще успея ли да го забележа?“. Той почука три пъти на вратата и зачака. Тя бавно се открехна. През процепа погледна мъж. Беше тежък и широкоплещест, с месесто лице и оредяла коса. Дрехите му изглеждаха старомодни — фланелена риза на сини и зелени карета и стар панталон от полиестер. Носеше тиранти „Ливайс“, които бяха доста опънати. Коланът на панталона стигаше високо над пъпа му. Погледът му бе непроницаем, а процепът между вратата и касата — тесен. Скаре му се усмихна приятелски.

— Добър ден — поздрави той. — Якоб Скаре. Надявам се, че не ви безпокоя?

Емил видя униформата. Той погледна през рамо към вътрешността на къщата. Думите на майка му прокънтяха в ушите му: „И нито дума от сега нататък“.

— Не — отвърна високо той. Гласът му беше неочаквано силен.

Скаре пристъпи напред. Момчето със скейтборда очевидно бъркаше. Ето че може да говори.

— Вие ли сте Емил Юханес Морк? — попита Скаре, очаквайки мъжът да кимне в отговор. Той не го стори. Но името беше написано на пощенската кутия, Скаре бе проверил. — Обикалям из квартала и задавам въпроси — продължи той. — Така че, ако не сте твърде зает…?

— Не, не — повтори Емил и запристъпва нервно на прага. Скаре се усмихна още по-приветливо. Мъжът беше нащрек и не изглеждаше особено гостоприемен, но все пак говореше. Навярно рядко му идваха гости. Той продължаваше да препречва пътя и изглежда нямаше намерение да се отдръпне.

— Мога ли да вляза за момент? — попита директно Скаре.

Емил заби поглед в прага и започна трескаво да обмисля какво да направи. Майка му му беше забранила. „Не, не пускай никого вкъщи.“ Но той трябваше да обясни толкова много. Искаше и в същото време не искаше. Раздвоен, Емил се заклатушка напред-назад и паркетът заскърца под краката му.

— Малко е хладно навън — опита да го склони Скаре и сви рамене, сякаш му беше студено. Емил продължаваше да мълчи. Пъхна палци под тирантите си и започна да ги опъва.

— Страхотни тиранти — отбеляза Скаре и кимна към гърдите му.

Емил най-после взе решение и отвори широко вратата. Скаре благодари и го последва навътре. Влязоха в малка кухня. Беше чисто и доста подредено, но при все това се усещаха редица специфични миризми. Скаре се опита да ги определи и стигна до смесица от кафе, остатъци от храна, течен сапун, вкиснало мляко и пот на възрастен мъж, който не се къпе особено често. Той се огледа с любопитство, погледът му се спря на кухненската маса с мушама на квадратчета, на изкуственото цвете на перваза — розова бегония с крещящозелени листа, на календара на стената с червен магнит върху днешната дата. Двадесет и четвърти септември. Емил отиде до печката. На нея стоеше кафеварка, силно потъмняла с годините. Той се заигра с капака й. Скаре хвърли поглед на широкия му гръб. Емил беше здраво сложен, но неособено висок, навярно метър и седемдесет и пет. Скаре тъкмо щеше да попита дали може да седне, когато остър крясък разцепи тишината в малката къща, изви се пронизително в стаята и достигна мощно виещо кресчендо, толкова неочаквано и чуждо за него, че той подскочи от изумление. Сърцето му се озова чак в гърлото, кръвта в жилите му изстина. Крясъкът отекна между стените, беше толкова силен, че Скаре действително усети натиск в тъпанчетата си. За момент се закова на място, замаян от шока, с поглед вперен в мъжа до печката. На Емил дори не му трепна окото. Полека-лека на Скаре започна да му се изяснява. Прозрението нарасна в него като смесица от ужас и възторг — това беше птичи крясък. Той се засмя, леко засрамен от реакцията си, и с нетърпение продължи към всекидневната. И там, до прозореца, видя голяма клетка. Наистина хубава, с решетка от месинг и здрави пантички. Вътре в клетката имаше сива птица. Скаре опита да отпусне раменете си. Напрежението в него нарастваше. Бяха по следите на мъж с птица. Сега той стоеше тук, в дневната на Емил Юханес, и пред очите му имаше сив папагал. Необикновена птица в най-обикновено сиво. С изключение на опашката. Тя беше червена.

— Изкара ми ангелите — каза той на папагала, който примигна с черните си очи и наклони глава на една страна. Скаре не разбираше как една толкова малка птица може да нададе толкова силен крясък. — Може ли да говори? — попита той.

Емил стоеше на няколко крачки зад него. Наблюдаваше го с повишено внимание, но продължаваше да мълчи.

Скаре се приближи. Огледа птицата и дъното на клетката. То беше покрито с вестници, над които имаше решетка, цялата в малки бели перца. „От основата на опашката и крилата“, помисли си той. Имаше и курешки, няколко по-големи сиви пера и множество фъстъчени черупки, както Скаре вярно ги определи. По стените на клетката също имаше перца. Той взе едно от тях. Беше лепкаво. Точно като тези, които бяха открили в завивката на Ида. Обърна се към Емил.

— Африкански сив папагал, ако не греша? Как се казва? — попита той с интерес.

Емил отново не отговори, но кимна към клетката. На една от решетките Скаре видя месингова табелка с надпис „Хенри VIII“.

— Хенри — промълви тихо Скаре. Главата му се замая. Беше прав! Ида е идвала в тази къща. Взела е червеното перо от тази птица на име Хенри. Нямаше как да греши.

— Хенри Осми? — каза той на висок глас. — Той беше онзи английски крал, нали? Който отрязал главите на всичките си съпруги.

Твърде късно осъзна колко непредпазлива забележка е направил. Мъжът зад него можеше да е убиецът на Ида. Обзе го безпокойство. Стоеше точно до прозореца, а мълчаливият мъж препречваше вратата към кухнята и коридора. Той дълго гледа Скаре. Не знаеше много за английските крале. После се върна в кухнята. Скаре бързо обходи малката всекидневна с очи. Имаше телевизор и диван, както и старомодна маса от тиково дърво. Диванът беше зелен, с извити крака. На стената висеше голяма черга в крещящи цветове, прикрепена за релса от ковано желязо. Подът бе застлан с пътека от полиестер. Вляво от клетката видя вратата на още една стая, вероятно спалнята. И по нейната каса личаха цепнатини, сякаш някой я бе налагал с тежък инструмент. Скаре трепереше от вълнение, докато следваше Емил. „Успокой се — каза си той. — Трябва да проявиш професионализъм.“ Помисли си, че начинът, по който ще се държи в следващите минути, може да се окаже решаващ за развитието на случая. Същевременно му се стори невероятно този мъж да реши да избяга. Той сякаш се бе сраснал с пода, беше като част от интериора, като нещо, което винаги е било там. Допълваше стария чайник с плетен калъф на хладилника. Допълваше тапетите на шарки в кухнята и лампата с огънатия кабел.

Емил седна на масата. Загледа се през прозореца. Проявяваше интерес към полицейската кола. Рядко имаше възможността да види такава отблизо. „Изражението му е особено“, помисли си Скаре. Не беше празно, нито враждебно — той имаше вид на човек, който се бори с много мисли. Може би беше допълнително объркан от самата ситуация в момента, от факта, че има посетител. А и посетителят беше с полицейска униформа. Емил на два пъти се обърна, за да огледа якето му. Скаре седна срещу него. Всъщност трябваше да се обади в управлението, но почувства, че този момент е ценен и никога няма да се върне.

— Някои от мъжките папагали убивали женските — отбеляза Скаре, — вместо да се чифтосат с тях. Чувал съм го отнякъде. Този такъв ли е? Затова ли се казва Хенри Осми?

— Не — промърмори Емил. Изглежда, не знаеше накъде бие Скаре. Сега имаше тъжен вид. „Какъв е този човек — помисли си Скаре, — който казва само «не»? Или пък е случайно?“ Реши да провери.

— Със семейството си ли живеете тук? — попита той.

— Не — отвърна Емил. Семейство не му трябваше. Майка му му беше предостатъчна; не искаше други хора да му се мотаят в къщата.

— Значи нямате деца? — продължи Скаре.

Не, Емил нямаше деца, но ако трябваше да бъде честен, те бяха за предпочитане пред възрастните. Тормозеха го, но казваха нещата направо. Например че триколката му е смотана или грозна. Случваше се да го помолят да ги повози в ремаркето. Тогава той казваше „не“.

Скаре мисли няколко минути.

— Но майка ви, Елса Мари, наминава от време на време, нали?

Емил мълчеше. Скаре потупа джоба на якето си и опита с друг въпрос.

— Имате ли нещо против да запаля?

Не, Емил нямаше нищо против. Миризмата му беше непозната, но представляваше един вид ново изживяване за него. Не помнеше някой някога да е седял така на тази маса, издишвайки дим на тънки струйки. Той ги следеше с очи. Скаре се вгледа в широкото му лице, докато обмисляше следващия си въпрос.

— Случайно да ви се намира пепелник?

Не, нямаше пепелник, но стана и отвори едно шкафче над плота. Беше застлано с цветна хартия, доста оръфана по ръбовете. Емил му избра една нащърбена чаша.

— Къде работите? — попита небрежно Скаре, сякаш изобщо не знаеше, че Емил живее от помощи.

Мълчание. Пак онази отсянка на тъга в погледа.

— Или може би не работите?

— Не — отговори Емил.

Скаре посегна отново към джоба си.

— Искате ли цигара? Забравих да ви предложа.

Той му поднесе пакета.

— Не. Не!

Яростно поклащане с глава и махане с ръка. Скаре за момент се загледа в мушамата. Нима знаеше само тази дума? Възможно ли беше?

— Често ли имате гости? — попита нехайно той.

— Не — каза Емил.

— Но майка ви наминава, нали?

Емил отново се обърна настрана и погледна през прозореца. Ала мозъкът му работеше трескаво. Скаре се почувства в задънена улица. Навярно мъжът беше от ключово значение за този неразрешим случай. Не беше случайно, че има птица на име Хенри с червена опашка. Мъж, който казва единствено „не“. Или мълчи. Особняк. Който може да знае да чете и да пише, но и да не знае. Който може би е умствено изостанал, но все пак показва някакво разбиране за нещата, макар и без думи. Мъж, който може би е убил Ида Юнер. Скаре отново погледна Емил. Защо, за бога, би направил нещо подобно? Нямаше никаква логика. Та Емил постоянно стоеше в отбранителна позиция. Сега беше обърнал на Скаре широкия си гръб. Палците му отново опъваха тирантите. Той не откъсваше очи от двора.

— Очаквате ли някого? — попита внимателно Скаре.

— Не — отвърна кратко той. Това обаче не беше съвсем вярно. Той се тревожеше, че майка му всеки момент ще спре пред къщата. При вида на полицейската кола сигурно щеше да се паникьоса и да изчезне обратно с такава скорост, че навсякъде ще се разхвърчи чакъл. Внезапно думата дойде от съседната стая с подобен, макар и металически отсечен глас: „Не“.

На Скаре му отне секунда да осъзнае, че е бил папагалът.

— Хенри Осми може да говори — възкликна той.

Емил изтри носа си с ръка. Скаре се върна във всекидневната, Емил го последва. Очевидно искаше да го държи под око. От своя страна, Скаре още не бе преодолял шока — от човекоподобния глас и силата му. Той се приближи до клетката. Емил не го изпускаше от очи. Скаре го усещаше като сянка в гърба си, там някъде, широко разкрачен, опъващ мълчаливо тирантите си „Ливайс“. Птицата се долепи плътно до решетката и се накокошини. Така изглеждаше по-голяма. Скаре не беше сигурен какво точно иска да покаже с това. Понечи да я погали по главата. Тя се наведе гальовно към пръста му и той усети крехкия й череп под меките пера. Изведнъж се чу рязко щракване и Скаре почувства остра болка. Зашеметен, той отдръпна пръста си. Птицата светкавично се отмести и му хвърли един, по негово мнение, почти злобен поглед. Той се втренчи в раната с недоумение. На върха на пръста му си личеше кръгла вдлъбнатинка. Малко по малко тя започна да се пълни с кръв. Скаре бързо се обърна към Емил.

— Ще ми е за урок — отбеляза той и избърса челото си с ръка. — Очевидно не харесва чужди хора. Вас харесва ли ви?

— Не — каза Емил и сведе глава. Навярно, за да прикрие една усмивка.

— Значи само го храните, така ли?

Емил тръгна към кухнята. Скаре отново погледна птицата. Пръстът му пулсираше болезнено. Последва Емил.

— Извинете, случайно да ви се намира лейкопласт вкъщи? — попита той и размаха кървящия си пръст. Разбира се, Емил имаше лейкопласт, дори цяла опаковка с готови нарязани лепенки. Поднесе я на Скаре, за да си вземе, колкото му трябват.

— Лейкопластът не бива да се увива около нараненото място и още по-малко — да се стяга прекалено — повтори с монотонен тон Скаре инструкциите от курса по първа помощ. — Но сега, ща не ща, се налага. Няма много други варианти, когато става въпрос за кървящ пръст.

Погледна Емил в очакване на усмивка. Тя не се появи.

— Има един въпрос, който трябва да ви задам — най-сетне каза той. Наблюдаваше мъжа внимателно. Решителният момент бе настъпил. Въпреки това той продължаваше да мисли, че това трябва да е грешната къща. Не можеше нещата да са такива, каквито изглеждат. — Познавате ли момиче на име Ида? — попита той.

Отговор не последва. Само един сведен поглед.

Скаре положи усилие да продължи.

— Тя била ли е в тази къща?

Все още никакъв отговор. Как точно се предполагаше да попита?

— Емиле — каза настоятелно той. — Емиле, чуйте ме. Ида е била в тази къща, сигурен съм. Ще го отречете ли?

— Не — отвърна Емил Юханес.

* * *

След като Скаре си тръгна, Емил го обзе тревога. Защо си бе въобразил, че ще се справи и ще успее да обясни, та това беше налудничава мисъл. Сега дълбоко съжаляваше. Същевременно се чувстваше странно приятно, защото този мъж бе седял на масата му. Все още миришеше на цигари. Опаковката с лейкопласт лежеше на същото място. Телефонът отново се раззвъня. Той не искаше да вдига. Излезе от къщата, запали триколката и потегли към водопада. Хубаво бе да кара; когато седеше на мотоциклета си, чувстваше, че владее положението. Хубаво бе да стисне здраво кормилото и да усети вятъра в лицето си. Беше сив ден, но имаше мека светлина. Зеленото му яке бе разкопчано. Той отби в дясната лента още когато наближи църквата. Не след дълго тя съвсем се изгуби от поглед. Този септември се бе изсипал много дъжд, водопадът беше пълноводен и се чуваше отдалече. Той паркира, изгаси двигателя, бутна назад шапката си и извървя последните няколко метра до ръба. Всеки път, когато застанеше тук, усещаше как тътенът на водата изпълва цялото му тяло. Наоколо нямаше жива душа. Всички бяха на работа. Едно време Емил също имаше работа — в специализирано предприятие за хора с увреждания. Сортираше болтчета и гайки и ги слагаше в кутии. Беше лесно, но скучно, а и заплатата бе ниска. И все пак най-лошото бяха хората, с които работеше. Той никога не стана един от тях. Всички до един бяха като деца. „А аз съм възрастен“, мислеше си Емил. Но понеже никога не говореше, те сякаш забравяха за него. „По-добре да бъда съвсем сам в собствената си къща, отколкото сред други.“ Той нарочно започна да допуска грешки с кутиите. Смесваше болтчетата и гайките или слагаше повече от необходимото. Помолиха го да напусне. Спомни си, че тогава майка му побесня. За нея бе унизително синът й да е трудоустроен. Бе преглътнала, че никога няма да се ожени. Че не говори. Но да може да разкаже за работата му беше повод за гордост. „Синът ми Емил е на пълен работен ден“, щеше да казва тя на сбирките на клуба по ръкоделие, без да споменава специализираното предприятие. Де да имаше само тази едничка утеха. Че той сутрин става и като всички останали отива на работа. Емил винаги ставаше рано. Нямаше навика да се излежава по цял ден. Никога не му беше трудно да си уплътни времето.

Застана съвсем близо до ръба на водопада. Толкова близо, че усети облак от хладни пръски върху лицето си. Водопадът няма само един глас. След известно време той успя да различи няколко. Долови ниското бучене долу, но и други, по-светли тонове високо горе и дори ромона на поточетата, които криволичеха между камъните в плиткото, до брега. „Като цял оркестър — помисли си Емил, — който свири в безкрайна тайнствена хармония.“ Ниският казва: „Ето ме, идвам, мощен и силен като ураган“, а по-светлите забързват след него, извисявайки гласчета: „Почакай, и ние идваме.“ В това време тихите поточета до брега си бълбукат, улисани в своите игри, танцуват по камъните, забравили всичко, и се вливат в буйните водовъртежи от жълта и бяла пяна. „Всички тези цветове — помисли си Емил. — От сиво-черно до пенливо бяло. Буен поток, устремен право към морето.“ Той си представи момента, в който цялата тази вода достигне целта си. Как се изсипва и бавно се смесва с голямото синьо море. Понякога караше дотам само за да присъства на този миг. А подранеше ли, морето беше съвсем тихо и гладко като огледало. Всеки път си мислеше, че това само по себе си е чудо. Толкова много вода да лежи така спокойно.

Той напрегна устни в опит да изрече една дума. Искаше да каже „невъзможно“. Пое дълбоко въздух и го изкара през устата. Сети се, че за да превърне звука в дума, трябва да използва устните и езика. Получи се нещо подобно на грухтене. Пое отново въздух, отвори широко уста в очакване да чуе нещо, освен бученето на водопада. От гърлото му се изтръгна протяжен хриплив звук. Той се ядоса и опита още веднъж. Гласът му беше толкова дрезгав, той не разбираше защо. „Не“ беше лесно. „Не“-то стоеше на върха на езика му, в готовност да бъде изплюто като черешова костилка. Ами останалата част от думата? Беше твърде дълга. Как щеше да се справи с още по-дълги думи? Като например с трудната „недоразумение“? Това беше направо невъзможно. Ами „да“? Можеше ли да каже „да“? Той обаче не харесваше особено тази дума — сякаш отстъпваше пред нещо, а не искаше. Емил се натъжи и бе на път да се предаде. Лицето му беше мокро. Тогава се сети за „с“. Това бе звук, който се образува най-отпред в устата, без тон, просто като свистене, както съскаха змиите. И успя! Това го разведри. „Откажи се, докато си на върха“, помисли си Емил Юханес и се забърза към триколката. Нахлупи шапката над очите си. Запали двигателя и излезе на пътя. Не забеляза, че иззад една скала го наблюдават две деца. Те се заливаха от смях.

 

 

По-късно той отново седеше във всекидневната. Не можеше да остане на водопада чак до полунощ. Нито пък можеше да избяга, нямаше къде да се скрие. Оставаше му само да чака. След тридесет минути чу бръмчене на двигател. Облегна се на перваза с ръце и се отпусна върху тях с цялата си тежест. А тя беше немалка. Первазът поддаде и изскърца като дъските под краката му. Това не беше колата на майка му. Той отмести поглед към птицата. Бръкна с пръст в клетката. Тя моментално го клъвна лекичко и започна да го ближе с топлия си черен език. Беше груб като шкурка. Последва чукането, което очакваше три отсечени почуквания. Емил не бързаше. Провери дали и двете хранилки на птицата са пълни, дали има вода и кубчета ябълка. Бавно отиде до вратата. Отначало се смая. Пред него стоеше полицайка — не беше очаквал жена. Не каза нищо, просто я наблюдаваше, без да помръдва. Всъщност изглеждаше мила. От колата се приближи още един полицай — онзи къдравият, който го беше посетил по-рано. Емил видя лейкопласта на пръста му. „Ама че глупак“, помисли си. Но изражението му му се стори добронамерено. Открито и загрижено. Същевременно у двамата имаше нещо строго. Емил усети тази строгост, но не каза нищо.

— Емил Юханес Морк? — обърна се към него полицайката.

Не кимна, просто изчакваше.

— Бихте ли ме последвали до колата, ако обичате.

За момент той остана на вратата, обмисляйки думите й. Беше го помолила наистина мило. После влезе обратно в къщата. Първо трябваше да свърши някои неща. Покри клетката с хавлиена кърпа и провери радиатора под прозореца. Дръпна завесите, така че да са на значително разстояние от духалката. Всички глупости за опасността от пожар, които майка му непрекъснато повтаряше, го бяха приучили на такива навици. След това излезе в коридора и намери зеленото си яке. Те го изчакаха до колата да заключи. Помисли си за майка си, запита се дали и нея са я задържали. Най-вероятно да.

Якоб Скаре протегна ръка. Поиска ключа за къщата. Емил се поколеба. Майка му бе изчистила. Беше изхвърлила боклука и подредила, беше минала навсякъде. Предаде ключа. Те задържаха вратата отворена и му помогнаха да седне на задната седалка. Не се возеше често в кола. Почувства се притиснат, не му достигаше въздух. Сякаш седеше в кутия, стана неспокоен. Зад волана седна полицайката. По гърба й се спускаше дълга бялоруса плитка — равномерна, стегната и лъскава. Емил не можеше да откъсне очи от нея. Тя беше едно от най-красивите неща, които беше виждал, макар че една панделка накрая нямаше да й бъде излишна.

 

 

Елса Морк беше арестувана по същото време. Поиска да види сина си и когато й отказаха, стана почти невъздържана. Сякаш това, че не я допускаха до собствения й син, беше нещо нечувано и крайно осъдително. Тя попита: „Законно ли е да се отнасяте към хората по този начин?“. И те й отговориха: „Да, законно е.“ Тя каза, че Емил Юханес изобщо не може да бъде разпитан, просто защото не говори, а те отвърнаха с „да, наясно сме с това“. Поискаха да разберат дали синът й знае да пише. Тя отговори уклончиво. Земята, на която беше стояла така непоклатимо повече от седемдесет години, се ронеше под краката й. Трябваше да се подпре на стената.

— Името си — отвърна тя. — Научила съм го на него. За всичко останало — не знам какво може и какво не.

И веднага след това се засрами от своята неосведоменост.

— Абониран е за вестника — хрумна й внезапно. — Но не знам какво прави с него. Може би смята, че е много забавно всяка сутрин да ходи да си го вземе от пощенската кутия като другите хора. Навярно разглежда картинките. Или пък успява да прочете заглавията. Наистина не знам. Оставям на вас да разберете — саркастично предложи тя.

Всичко й се струваше нереално. Взеха й палтото и чантата, която държеше здраво. Една полицайка посегна да я поеме от ръцете й, Елса продължи да я стиска. Същевременно осъзна колко нелепа е ситуацията. Но без чантата си се почувства гола. Бяха я изпразнили пред очите й. Огледалце, гребен и кърпичка. И портмоне, имитация на крокодилска кожа. Вече с празни ръце, тя се огледа в необичайната обстановка. Хора влизаха и излизаха. Усещаше, че я зяпат. „Добре, че Емил е такъв — помисли си тя. — Трябва само да прави това, което винаги е правил. Да си държи устата здраво затворена.“

* * *

Тя чакаше в стаята за разпити. Сейер бавно се отправи натам с папка под мишница. „Да, бива я да чисти — помисли си той. — Но не чак толкова. Няма начин да не разберем, ако Ида е била в къщата на сина й.“

Какво ли се случваше в главата й? Според него тя най-вече се тревожеше за Емил. Въпреки че не я познаваше, той не пренебрегваше възможността да е наистина силна и издръжлива. Цял живот бе живяла със син, който е различен. Син, след когото беше чистила, подреждала и оправяла в продължение на петдесет години. Колко добре го познаваше? До каква степен бе умствено изостанал? Дали се беше оттеглил от обществото по собствено желание? Някои хора го правеха, и то с основание. Какъв живот бяха живели? Тя може би нямаше свой собствен живот, защото никога не бе поискала или защото бе нямала тази възможност. Вместо това влизаше в животите на другите и подреждаше. Вървейки надолу по коридора, той си мислеше за нея смирено и почтително. Тя беше човек, който никога не бе нарушавал закона. Същевременно мислеше за Ида.

Елса Морк седеше със стиснати в скута ръце. Не можеше да се нарече красива жена. „Но у всекиго има по нещо хубаво“, помисли си Сейер и обърна внимание на стойката й. Беше перфектна. На лицето й бе изписана бойна готовност. Ръцете й, скрити под масата, бяха червени и напукани от търкане и миене. Помнеше ги от първата им среща. Беше облечена в тънък пуловер с обло деколте и разкроена изчистена риза, която стигаше до коленете й. Носеше ниски, стабилни обувки с връзки. В косата й нямаше следи от изкуствено къдрене, беше къса и стоманеносива на цвят, неособено различна от тази на Сейер.

Той любезно я поздрави и дръпна стола си назад. Тя кимна леко, но не се усмихна. Лицето й беше невъзмутимо. „Сигурно под цялото това спокойствие има огромна доза напрежение — помисли си Сейер, — но тя го прикрива добре.“ Това би могло да означава, че е свикнала да се прикрива, че често й се налага да запазва каменното изражение, което той виждаше сега. Но тук все пак ставаше въпрос за дете. За едно очарователно дете с кафяви очи, което приличаше на Мери Пикфорд. Самата Елса Морк беше майка. Трябваше да има начин да я докосне.

Той си наля чаша газирана вода. Пукането на мехурчетата беше единственото, което се чуваше в притихналата стая. Толкова ясно доловимо. Елса чакаше. Сейер отпи от чашата си.

— Въздухът тук е сух — отбеляза. — Просто един съвет — ако сте уморена, по-добре пийнете нещо. — Той кимна с глава към бутилката вода пред нея.

Тя не отговори. Инспекторът се държеше любезно, но тя бе нащрек. Беше свикнала, винаги беше нащрек.

— Знаете ли защо сте тук? — започна той.

Елса трябваше да помисли. Разбира се, че знаеше. Но беше важно да използва най-точните думи.

— Мисля, че да — отвърна сковано тя. — Двамата с Емил сме арестувани във връзка с онзи случай. С момичето, което намерихте край пътя.

— Точно така — каза той, наблюдавайки я. Погледът й не трепваше.

— Навярно помните името й от вестниците? — добави той.

Елса нямаше желание да изрече името на висок глас, но въпреки това то изскочи от устните й.

— Ида — промълви тя.

— Познавате ли Ида Юнер? — попита Сейер.

— Не.

Отговорът дойде бързо. Това можеше и да е вярно в известен смисъл. Може би бе видяла Ида единствено след смъртта й.

— Знаете ли дали синът ви познава Ида Юнер?

Отново „не“, също толкова твърдо.

— Той живее самостоятелно, в свой дом… — поде Сейер.

— Не, жилището е общинска собственост — възрази тя.

— Разбирам. — Сейер кимна. — Но живее сам. Вие често се отбивате и му помагате, ала през голяма част от времето той е сам. Напълно изключено ли е Ида да е била в къщата му без ваше знание?

Сега Елса трябваше да помисли добре. Не биваше да изглежда твърде убедена. Сейер видя, че усилено търси правдоподобни лъжи. Вероятно се притесняваше, и с право, че не знае какви карти държи той в ръката си. Навярно бяха претърсили и нейното жилище, и къщата на Емил.

— Естествено, не мога да се закълна — каза най-сетне тя след дълъг размисъл. — Не съм там денонощно. Но, честно казано, ми е трудно да повярвам, че някое малко момиче доброволно ще последва Емил у тях. Никое не би посмяло.

— Бихте ли пояснили какво имате предвид? — попита внимателно Сейер.

— Той не говори — отвърна тя. — И е много бавен. Всъщност дори изглежда заплашителен. Макар и да не е. Просто лицето му е такова.

Сейер кимна.

— Но това означава, че не можем да отхвърлим вероятността Ида да е била в къщата на Емил, нали?

— Толкова странни неща се случват в живота ми напоследък, че не мога да отхвърля каквото и да било! — отсече тя.

Почти избухна. После отново се овладя. Сейер я погледна настойчиво. За секунда успя да зърне силите, които бушуват в нея, съзря смут и страх.

— Понякога хора като Емил по-лесно завързват контакт с деца — отбеляза кротко той. — Чувстват се по-малко застрашени от тях. Има подобни случаи.

Тя не отговори. Предпочете мълчанието. Мълчанието се оказа изумително ефективно. Нещо, което Емил беше разбрал.

— Синът ви има птица, нали? — смени темата той.

— Да, папагал.

— Смятате ли, че му се отразява добре?

Тя прецени, че въпросът е безопасен, и си позволи да отговори.

— Надявам се — каза. — Свирука и пее, и малко или много му прави компания. А и не изисква грижи, с които Емил да не може да се справи.

— Когато преди ви попитах дали познавате някого, който гледа птица, вие отрекохте. Сещате ли се?

— Да — отговори тя и прехапа устни.

— Защо го направихте?

— Не знам — каза предизвикателно тя.

— Мога да ви уверя обаче, че съвсем не е приятелски настроен — усмихна се Сейер. — Един от хората ми се разхожда с грамадна рана на пръста.

Тя слушаше, но забележката му не я накара да се усмихне.

— Не е опитомен — обясни тя.

— Защо?

— Не знам. Не разбирам от птици. Беше на десет години, когато го купих. Сега ще стане на шестнайсет.

Изглеждаше така, като че ли иска да избяга. Цялото й тяло трепереше. Нямаше желание да отговаря на въпросите му, но усети, че го харесва. Това я обърка. Не разговаряше често с мъже. Само със съседката Маргот или с жените от клуба по ръкоделие. Където и да идеше, имаше единствено жени. Сега слушаше този дълбок глас — той беше делови и почтителен, с приятен тембър.

— У тях е толкова тихо — продължи тя. — Никога не му идват гости. В магазина казаха, че птицата можела да говори. Помислих си, че ще му се отрази добре да чува по някоя дума от време на време. Надявах се това да отключи нещо в него.

— Какво може да казва папагалът? — полюбопитства Сейер.

— О — тя сви рамене, — здравей, здрасти, добро утро — такива работи. Преди всичко подсвирква разни мелодийки. Прихваща ги от радиото и телевизията. Например, песничките от рекламите.

Тя се вторачи в масата. С крайчеца на окото си забеляза бутилката газирана вода. Стъклото беше запотено.

— Нямам идея колко дълго възнамерявате да ни държите тук — каза тя, — но птицата има нужда от храна и вода.

Сейер кимна с разбиране.

— Обещавам да се погрижим за нея, ако се наложи — отвърна той.

Знаеше, че ще успее да накара Елса Мари да говори. Знаеше, че е по-силен от нея. И мисълта за това го натъжи. Защото сега тя се смяташе за силната. Беше решена да не говори. Не знаеше обаче какво знае той. Не можеше да си изфабрикува история, защото не знаеше скритите козове на Сейер. А те бяха много. Например портмонето на Ида, което бяха открили в кухненския шкаф на Емил в един пакет от сухари. Може Елса да го е подминала при чистенето и Емил след това да му е намерил скривалище, понеже го е харесвал. Също и старият фризер в мазето. Няколкото тъмни косъма, открити на дъното, бяха изпратени за анализ. Елса не се беше сетила за всичко; почти никой не успяваше. Сега тя седеше кротко на стола, твърдо решена да изчака следващото раздаване, да изтърпи болката и да дава нови и нови отговори. След известно време — след няколко часа или дни, щеше да се измори. Беше умна жена. Когато осъзнае, че са я победили, щеше да се предаде. Той нарочно не наруши тишината известно време, докато я наблюдаваше отстрани. Тя седеше в очакване, раменете й бяха напрегнати. „Не се предава — помисли си Сейер. — Издръжлива възрастна дама. Истински боец.“

— Ще ви защитава адвокатка — съобщи той. — Тя също има деца.

— Е, и? — отвърна Елса.

— Исках да го знаете — отбеляза той.

Елса отново потъна в мълчание. „Трябвало е да го правя по-често — помисли си тя. — Цял живот все говоря. Един бог знае какво.“

— Кажете ми, ако имате нужда от нещо — приключи разговора Сейер. Думите му бяха така добронамерени, че на Елса й се сториха като милувка. Погледна го с недоумение. Лицето й се проясни за миг, после отново помръкна и стана подозрително.

— Нямам нужда от нищо — отказа тя. — Ще се справя и сама. Винаги съм се справяла.

Сейер знаеше това. Би могъл да я атакува сега, внезапно и неочаквано, само за да я изкара от равновесие за момент. Но не го направи. Трябваше да е възможно да я победи по начин, който да й позволи да запази гордостта си. Той избягваше да я притиска, да я подмамва в несигурни участъци. Не искаше да види срама й, когато бъде хваната да си противоречи. Най-силното му желание бе да стигне дотам, че тя сама да му разкаже всичко. Едно последно, освобождаващо признание.

* * *

Медиите дълго кръжиха около случая Ида Юнер, наблюдавайки отвисоко липсата на развитие. Сега се спуснаха стремглаво към доста екзотичната си плячка. Една седемдесет и три годишна жена и петдесет и двегодишния й умствено изостанал син. Информацията доведе до множество спекулации. Какво всъщност се е случило с малката Ида, за какво точно са я използвали? Макар нищо да не подсказваше, че Ида е станала жертва на сексуално насилие, и това да бе изрично споменато във всички вестници, журналистите не се отказваха. Все за нещо трябва да им е била нужна. Те владееха изкуството да загатват. Не пишеха нищо директно, но провокираха читателите да използват въображението си и те го правеха. Все още беше доста неясно какво се е случило с Ида. Затова трябваше да се фокусират върху други неща. Разполагаха с пикантна история. Слухът за птицата със запомнящото се име Хенри Осми се превърна в статия. Заподозреният беше не просто ням особняк — той имаше говорещ папагал с име на убиец. Хората дълго щяха да говорят за това.

Елса Морк беше силна. Отговаряше на всички въпроси с „не“, точно както сина си. „Никога не съм виждала Ида Юнер.“ „Не, не съм купувала каквато и да било нощница.“ „Човек стига далеч заради детето си, ала не толкова далеч.“ „Дали мога да шия? Да снаждам и да кърпя? Разбира се. Всяка жена на седемдесет и три може такива неща.“

Беше уверена и решителна. Отново я върнаха в килията.

Сейер се затвори в кабинета, за да премисли отново разпита. Опита се да си представи как би се справяла Елса Морк в затвора, ако я осъдят. „Ще ходи по коридорите и ще мие — помисли си той, — ще шета навсякъде и ще изпразва пепелниците в пушалнята.“ Прекъсна го настоятелно чукане по вратата. В стаята надникна Якоб Скаре.

— Само едно кратко съобщение — каза той, още малко щеше да избухне от вълнение. Сейер опита да отклони мислите си от Елса и всичко, свързано с нея.

— Какво има? — вдигна поглед той.

— Уили Отерхалс е изчезнал.

Самият Скаре не разбираше защо е толкова развълнуван. Този сигнал беше от типа „свръхразтревожена майка“, както бе известен сред колегите, тъй като Отерхалс беше на двайсет и две и най-вероятно щеше да се появи, когато сам реши. Сейер не отговори веднага. Спомни си Отерхалс от разговора в гаража. Сети се, че има досие и че е приятел с Томе, Томе Рикс — братовчеда на Ида.

— Изчезнал ли? Как така е изчезнал? — попита объркан той.

— Майка му — Ане Отерхалс, току-що се е свързала с дежурния полицай. Заминал бил за Копенхаген заедно с Томе на двайсети септември. С ферибота „Перлата на Скандинавия“, за да съм точен. Томе се е прибрал по план, в неделя следобед. Уили обаче не се е появил. — Скаре се стовари върху един стол. — Тя се е обадила на семейство Рикс, за да попита за него. Томе е казал, че са се разделили на „Егерторге“. Уили бил изчезнал надолу по стълбите към метрото, понеже имал уговорка с някакъв приятел. Навярно за това пътуване до Копенхаген е имало причина — отбеляза Скаре. — Ако все още продава наркотици, е възможно да си ги набавя от Дания. И след това да е отишъл да ги достави на някакъв адрес в Осло, което обаче не би трябвало да отнеме цяла вечност.

— Чудя се какво трябва да означава сега пък това — отвърна Сейер. — Много ли е разтревожена майка му?

— Казва, че понякога го няма една или две нощи, но в такива случаи се обажда. Сега не й вдига, а по принцип винаги отговаря на мобилния. Сякаш е потънал вдън земя.

— Или в морето? — изтърси Сейер. — Не, просто си мислех за ферибота — призна той. — Има случаи на паднали зад борда. Трябва отново да поговорим с Томе. Ама че странно — добави той, облягайки се на бюрото с лакти.

— Кое е странно? — попита Скаре.

— Тези двамата юнаци — отговори Сейер, — които очевидно продължават да движат заедно, въпреки възраженията на Рут и Свере Рикс. Може би са замислили нещо, което трябва да проследим.

Той провери днешната дата на часовника си. Тъкмо беше приключил разговора с Елса Морк и се налагаше отново да се занимава с тези двамата. Сякаш момчетата привличаха вниманието му като магнит. Продаваха ли наркотици, не той беше човекът, който да поеме случая, поне не сега. Беше по-важно да разбере какво е станало между Емил и Ида. Но защо имаше странното чувство, че нещо не е както трябва? Защо тези двамата постоянно изскачаха отнякъде и не спираха да го безпокоят? Осенен от внезапно хрумване, той се обади на фериботната компания в Осло. Дълго стоя на телефона. След като изясни някои подробности около пътуването им, затвори и се качи в колата. Не предупреди за посещението си. Отиде право в дома на Томе.

 

 

Семейство Рикс тъкмо бяха приключили с вечерята. Рут остъргваше от чиниите остатъците от печено пиле. Кожичките и костите се отлепяха и падаха сред останалите отпадъци в кофата за боклук под мивката. В шкафа миришеше лошо, предната вечер бяха яли риба. „Мирише на гнило“, помисли си тя. Томе беше в стаята си. Стигнал бе до средата на „Матрицата“, но не успяваше да се съсредоточи върху действието. Марион се бе излегнала на леглото и четеше.

Пред тях спря кола. Рут устоя на изкушението да погледне през прозореца. Никого не очакваха. Можеше да е някой от онези търговци. Или децата от квартала набираха средства за отбора по хандбал или за училищния оркестър и продаваха лотарийни билети. Или пък беше някой от приятелите на Томе, Бьорн или Хелге. Тогава се позвъни. Рут се запъти към вратата, изражението й беше меко и спокойно. Щом видя Сейер на най-високото стъпало, тя се стъписа и впери въпросителен поглед в него. Внезапно й хрумна изобщо да не го пуска в къщата. Помисли си за Томе и за нещата, които се бяха случили. Беше й дошло до гуша и искаше всичко да бъде както преди. Имаше двама арестувани и във вестниците пишеше, че срещу тях са открити множество доказателства. Ида беше погребана, а Хелга бавно буташе дните с помощта на лекарства. Отново се изправяха на крака. А може би полицаят бе дошъл в знак на внимание? Сейер я изчака търпеливо.

— Тук съм да поговоря с Томе — обясни той. — Става въпрос за Уили Отерхалс.

На Рут й се прииска да каже, че Томе го няма, но се сети, че черният опел е в гаража. А що се отнася до Уили, смяташе, че той трябва да се оправя сам и да не навлича неприятности на другите. Без да отговори, тя се вкопчи с ръка в касата на вратата.

— Още го няма — поясни Сейер, подозирайки, че тя не е съвсем наясно със ситуацията.

— Още го няма? — възкликна ужасена тя. Продължаваше да препречва вратата с тяло. — Но Томе вече каза каквото знае — добави тя в отчаян опит да го спре там, на прага. Това не помогна.

— Бих искал да чуя какво се е случило от самия Томе — настоя Сейер. — Вкъщи ли си е? Ще го повикате ли, моля?

Това желание бе заявено с такава тежест, че стана невъзможно Рут да се възпротиви. Тя се дръпна от вратата и го пусна да влезе. Качи се до втория етаж, за да повика сина си. Сейер изчака в дневната. Направи му впечатление, че се забавиха известно време. Томе имаше измъчен вид. Майка му стоеше до него и го пазеше, така, както човек пази децата си от врага.

— Вече знаеш за какво става дума — поде Сейер. — Ще започна със следния въпрос: за наркотици ли отидохте в Копенхаген?

— Уили — уточни Томе. — Уили отиде да направи някаква сделка — продължи той, загледан в чорапите си. — Аз просто го придружих.

— Видя ли наркотиците?

— Не — заяви Томе.

Не беше в състояние да погледне Сейер в очите. Вместо това още веднъж промърмори с лице към пода:

— Сигурно сте говорили с майка му, така че вече би трябвало да знаете как стоят нещата.

— Не знам каквото и да било — отговори Сейер. — Предадоха ми само отделни изказвания.

Томе усети как нещо го прониза в главата и тиктакането започна отново в равномерно и бързо темпо. Не беше непоносимо, не беше дори болезнено. Но щом си помисли, че може да продължи завинаги, му стана лошо. Ако кажеше нещата такива, каквито са, тиктакането щеше да се ускори още и още, докато накрая не избухне в невъобразим адски взрив. Но по този начин щеше да си върне тишината. Ето как разсъждаваше той за всичко, което се случва в него. Сейер изчакваше. Видя борбата, която Томе води със себе си, беше я виждал много пъти и лесно я разпозна.

— Казал си, че за последно си видял Уили да изчезва надолу по стълбите към метрото на „Егерторге“ — каза Сейер. — Така ли е?

Томе вече не можеше да се владее. Беше се сдържал толкова дълго, сподавяйки толкова много неща, стомахът му се свиваше все повече и повече, червата му сякаш бяха здраво стиснати в менгеме. „Не мога да издържа на тази болка, искам да си почина“, помисли си той. Започна да говори. В този миг стомахът му взе да се отпуска. Сякаш болката преливаше извън него.

— Не съвсем — прошепна и за първи път погледна Сейер в очите. При това признание Рут пребледня от ужас.

— Кога го видя за последно? — попита Сейер. Думите му не бяха заплашителни, просто ясни и категорични.

— На ферибота — отвърна тихо Томе.

После замълча, за да помисли. Мерна силуета на майка си с крайчеца на окото, стори му се съвсем размазан, но Томе усещаше страха й.

— Пътуването с ферибота на връщане. Последната вечер. Разкажи ми малко за нея — настоя Сейер.

— Цяла вечер седяхме в бара — започна Томе.

— Според теб бяхте ли много пияни?

Томе се позамисли.

— Уили беше наистина пиян — отвърна той. — А аз, доста трезвен. Три бири — уточни той. — И ги пих бавно.

— Колко трябва да е бил часът, когато излязохте от бара?

— Не знам със сигурност. Може би беше полунощ.

— Право в каютата ли се върнахте?

Тук Томе се затрудни. Дали ги бе видял някой? Знаеше, че на ферибота навсякъде има камери. Докъде можеше да разтегне истината, без да се издаде? Той хвърли бегъл поглед на Сейер.

— Всъщност се разходихме по палубата — каза немощно. Постара се да си придаде отчаян вид, което не беше особено трудно предвид начина, по който се чувстваше в момента. Дълбоко отчаян вид. И уплашен, естествено, от всичко, което може да се случи, без човек да иска.

Рут не смееше да помръдне. Нещо ужасно й дойде наум. „Какво поразително съвпадение“, помисли си тя. Това, че Уили е възрастен и може да се грижи за себе си, не решаваше проблема. Него го нямаше. Майка му беше потърсила полицията. А Томе беше пребледнял като платно.

— Ти ли предложи да излезете?

— Не. Уили имаше нужда от чист въздух — обясни Томе. — Както и аз, предполагам.

Сейер кимна.

— По време на пътуването ви е имало силна буря — припомни му той. — Сигурно е било цяло изживяване да стоите там горе, посред нощ.

— Да. Трябваше да се държа здраво за всяко нещо, което ми попадне. Палубата беше мокра и хлъзгава. И беше адски студено. Измръзнахме като кучета. — Сега гласът му беше по-плътен, защото казваше истината и си спомняше всичко толкова ясно.

— Имахте ли някакви противоречия?

Томе се поколеба за миг и премисли отговора си.

— В известен смисъл, да.

— За какво ставаше въпрос?

— Уили искаше да му направя услуга. Аз обаче отказах.

— Каква услуга?

Томе усети погледа на майка си.

— Ами, знаете, искаше да си сменим чантите. Да прекарам дрогата през митницата.

Рут шумно изпусна въздуха от дробовете си. Очите й бяха приковани в сина й.

— Твърдиш, че си бил наясно, че Уили се занимава с продажба на наркотици, но никога не си бил замесен. Защо той те е помолил за това сега, след толкова време?

— Според него му дължах услуга — отвърна Томе.

— Така ли беше наистина?

— Той поправи опела, и то без пари.

— Голяма отплата е поискал, мен ако питаш. Не мислиш ли?

— Определено. Затова и казах не. А това не му хареса.

— Продължи — настоя Сейер.

Томе не смееше да погледне майка си. Спомни си за всички таблетки, които бяха изхвърлили в тоалетната. Тя се страхуваше, че той ще си признае, но той не искаше да я замесва. Затова усилено се опитваше да улови различните звуци и образи, които бушуваха в главата му. Трябваше да бъде възможно да ги съчетае в едно достоверно цяло.

— Уили си беше взел бирата — заговори той. — Горе на палубата. Взе да се разнася напред-назад с халба в ръка. Въпреки че духаше като за световно, че се подхлъзна няколко пъти и че постоянно трябваше да се подпира на разни неща, за да не падне. Аз седях на една щайга и го гледах. Умирах от студ. Исках да сляза долу и да си легна да спя, но той не се спираше, катереше се по въжетата, опитваше се да запази равновесие и каквото още се сетиш. Мрънкаше и нареждаше. Накрая дори се качи на самия парапет. Толкова високо, че коленете му опираха на най-горното желязо. После изпусна халбата във водата — спомни си Томе. Видя пред очите си изуменото изражение на Уили в момента, в който халбата се изплъзна от ръката му и изчезна дълбоко в морето. Рут прехапа устни. Сякаш беше отгатнала какво предстои.

— А ти какво направи? — каза Сейер.

— Аз просто седях и го наблюдавах — отвърна Томе. — Няколко пъти му извиках да слиза, защото е опасно. Той просто ми се изсмя. Целият бях мокър и премръзнал и исках да тръгваме, но не можех да го оставя. Уили обаче прави каквото си знае, няма много полза да се говори с него, когато е пил. Свих се на две върху щайгата, за да се стопля. И съжалих, че изобщо бях тръгнал с него — призна той. — Цялото пътуване беше само пиене и проблеми. Трябваше да си остана вкъщи. Затова се изправих и казах: „Отивам да спя.“ „Прави каквото щеш“, изкрещя ми Уили. — Томе беше изтощен. — Тогава се отказах и слязох в каютата.

Сейер го слушаше внимателно. Внезапно забеляза един тъмен силует, който се промъкна в дневната. „Марион — сети се той. — Сестра му.“ Изглежда Рут не я беше усетила. „Дали някой се грижи за нея?“, помисли си и опита да улови погледа й. Тя го отбягна.

— Какво направи след това? — подтикна той Томе да продължи.

— Легнах си — отвърна момчето. — Зяпах тавана. Стоях буден, докато можах. Имахме само една магнитна карта-ключ, затова лежах и чаках да похлопа на вратата. Но това така и не се случи. След известно време трябва да съм заспал. Когато на сутринта се събудих, него го нямаше. Обзе ме пълна паника, не можех да мисля. Изобщо не знаех как да обясня каквото и да било, след като нищо не бях видял. Слязох от борда сам — прошепна той.

Беше навел глава. Това бе знак за Сейер да поеме юздите и да го поведе напред.

— По твоите думи — започна ясно той — си се събудил съвсем сам в каютата и от приятеля ти Уили е нямало и следа. И въпреки това не си съобщил на екипажа?

— Да — отвърна Томе. Неописуемо тихо.

— Дължиш ми обяснение — каза категорично Сейер.

— Точно това е най-трудното — отвърна мрачно Томе. — Бях толкова объркан. Търсих го навсякъде. Помислих, че може да си прави бъзик с мен, че е спал някъде другаде на ферибота, при някое момиче например, но така и не го видях. И тълпата ме избута навън към изхода. Продължавах да се надявам, че ще се появи отнякъде и ще ме повика. Но не чух нищо. Просто го нямаше. После стана толкова трудно да обясня — заекна той, — затова си съчиних историята с метрото. Как сме се разделили там. Но това е само защото нищичко не разбирам. И защото смятах, че е страшно лошо да нямам никакво обяснение.

Рут, която през цялото време бе стояла права, сега трябваше да се облегне на един стол.

— Дръж се като възрастен, Томе — нареди Сейер. — Ако последния път, когато си видял Уили, той се е клатушкал нагоре-надолу по палубата в силно нетрезво състояние посред буря, тогава нещата са страшни. Погледни ме в очите и ми кажи: мислиш ли, че Уили е паднал зад борда?

Томе закри устата си с ръка. Очите му щяха да изскочат. Тиктакането продължаваше, но по-тихо.

— Точно от това се боя! — изскимтя той.

— Опитвам се да разбера защо не си потърсил помощ — призна Сейер. — Опитвам се, но наистина ми е трудно.

— Напоследък не съм на себе си — отвърна Томе — заради всичко, което се случи в семейството — цялото това нещо с Ида. Дойде ни твърде много.

— После майката на Уили се обади да пита за него и ти пак нищо не каза?

— Вече беше твърде късно — простена Томе. — А и не съм направил нищо лошо. Просто не исках да се намесвам. Не е като да не изпитвам никаква вина — продължи той. — Не биваше да го оставям. Ако майка му ме обвини, ще разбера. Но не успях да го накарам да дойде с мен в каютата.

— Хм — промълви сериозно Сейер. — Питам се нещо съвсем различно.

Томе бързо вдигна поглед. Нещо в гласа на полицая го обезпокои.

— Уили е пътувал с чанта — заяви Сейер, — черна чанта с бяла емблема на „Пума“ отстрани. Тази, която е искал да пренесеш през митницата. Какво направи с нея?

Томе премигна шокиран.

— Нищо — отговори той с ужас.

— Ако Уили е паднал през борда, докато е бил пиян, чантата щеше да си стои в каютата. След вас не са намерили нищо. Току-що се обадих да проверя. Всички забравени вещи се описват — в каютата, резервирана от Уили, не е открита никаква чанта. В такъв случай въпросът е: чантата също ли се е озовала в морето? Кой я е изхвърлил през борда и защо?

Томе не искаше да отговаря повече. Сметна, че е съдействал достатъчно. У него бе настанало по-голямо спокойствие. Не пълно, но все пак усещаше, че може да си почине.

— Първа версия — каза сериозно Сейер. — Двамата сте слезли от ферибота. Уили е изчезнал надолу по стълбите към метрото на „Егерторге“. Втора версия: ти си го оставил на палубата. Той е бил пиян и неразумен, опитал си да го убедиш да те последва в каютата, но без успех, така че си се отказал и си отишъл да спиш. На следващата сутрин него го е нямало. Ще се върна да поговорим отново — заяви Сейер. — Дотогава можеш да обмислиш третата и последна версия.

* * *

Дните минаваха. Отерхалс не се появи и бе обявен за издирване. За разлика от случая с Ида, във вестниците излезе само едно кратко съобщение. Историята за млад мъж, изчезнал след пътуване с ферибота до Дания, не държи читателите в напрежение. Те бързо си решават какво се е случило и обръщат на следващата страница. Сейер продължи да разпитва Елса Морк. Както обикновено, тя седеше със събрани колене и със стиснати в скута ръце.

— Синът ви ще бъде диагностициран от професионалист — каза Сейер. — Това вероятно ще отнеме време. Междувременно ще се наложи да питам вас. Вие сте човекът, който най-добре го познава. Колко време е ходил на училище?

Елса дълго обмисля въпроса. Нямаше нищо в подхода на този мъж, срещу което да възрази. Той се държеше като истински професионалист. Това бе неочаквано за нея и я караше да бъде нащрек. Беше хубаво да говори с някого, който слуша с желание. Да разказва за Емил бе ново изживяване за нея. Беше крила сина си, почти не го бе споменавала, бе давала едносрични отговори на въпросите на една или друга жена в клуба по ръкоделие. Държала се бе така, сякаш той не съществува, сякаш не я притеснява. А беше точно обратното. Сега най-сетне говореше за него. И понеже трябваше да разказва, това означаваше да го види наистина ясно.

— Задържа се в училище докъм втори клас — поде тя. — После го преместиха в паралелка за деца със специални образователни потребности. Там просто седеше сам и нищо не правеше. Говореше, но доста рядко. С времето думите ставаха все по-малко. Успяваше да напише няколко много грозни букви и да нарисува по нещо, макар и нескопосно. Обикновено просто дъвчеше молива. Често, когато се върнеше от училище, цялата му уста беше в черно. Сякаш буквите и числата го плашеха. Но обичаше да си играе — припомни си тя. — С фигурки или пък с колички и с конструктор. Тогава живваше.

— Някога правили ли са му тест за интелигентност?

— Опитаха няколко пъти. Но той помиташе с ръка всичко, което сложеха пред него — листовете и картинките.

— Значи, що се отнася до интелектуалния му капацитет, можем само да гадаем? И никой не знае със сигурност? — попита той.

— Той всеки път отказва да съдейства — отговори Елса. — Никой никога не му постави надеждна диагноза. Един лекар използва израза „крайно интровертен“. Това не ни помага. Когато порасна, аз се ограничих до това да чистя къщата му. Така или иначе няма да ме допусне до себе си. А и аз вече нямам сили да се опитвам — добави уморено тя. — Той е на петдесет и две. Ако не съм успяла досега, никога няма да успея.

— Ами раждането? — поиска да знае Сейер. — Нормално ли протече?

— Да — отвърна тя. — Нищо смущаващо. Но, Бог ми е свидетел, продължи дълго. Той беше голямо бебе — каза тя със сведен поглед. На лицето й бе избила руменина, защото говореше за това с непознат мъж.

— Как бихте отговорили, ако ви попитам какво може истински да зарадва Емил или да го заинтригува, или пък да го ядоса?

Елса се намести на стола. Беше удобен, но тя знаеше, че ще седи още дълго.

— Нямам почти никаква представа — призна. — Той винаги е един и същ. В редките случаи, когато показва емоции, е нервиран от нещо. Или е несъгласен. Не мисля, че изобщо някога е щастлив — добави. — В крайна сметка нима има нещо, за което да бъде щастлив? — Тя вдигна поглед към него, защото й се щеше да получи малко съчувствие.

Сейер стана и започна да се разхожда из стаята. От една страна, защото почувства необходимост да го направи, от друга — заради Елса, която по този начин можеше да си отдъхне. Да се скрие в собствените си мисли. Той знаеше, че тя го следи с очи, че точно сега скришно оглежда гърба му. Може би преценява дрехите му — тъмносива риза с черна вратовръзка и светлосиви панталони с остър ръб.

— А що се отнася до жените? — попита той след кратка пауза. — Емил интересува ли се от жени?

Сякаш дори само идеята за това се стори смехотворна на Елса, но тя се овладя навреме.

— Никога не говорим за такива неща — отвърна тя. — Не знам какво прави, когато мен ме няма, но никога не съм се натъквала на списания или на нещо друго, което да ме наведе на тази мисъл. Как изобщо ще си намери жена? Стотици пъти съм му казвала, че е невъзможно и той го знае. — Тя поклати отчаяно глава. — И най-окаяното същество на земята не би се хванало с Емил.

„Доста безмилостно твърдение“, каза си Сейер, но не го изрече на глас.

— Замисляли ли сте се за възможността да говори, когато е сам? — поинтересува се Сейер. — Че може повече от това, което показва?

Тя сви рамене. Премисли въпроса.

— Да, минавало ми е през ума. В моментите, когато съм била най-отчаяна. Но всъщност не смятам, че е така.

— Може би си говори с птицата? С Хенри Осми? — предположи Сейер.

Елса бегло се усмихна.

— Птицата казва „не“ — отвърна тя. — Същото „не“ на Емил Юханес.

— Как е с децата? — попита той. — Разбира ли се с тях?

— Те се страхуват от него — каза бързо тя. — Иска ли питане. По начина, по който изглежда. Или му се смеят, или се страхуват. Не, той изобщо не се разбира с деца.

— Значи никое дете не би го последвало доброволно у тях? Така ли смятате?

Елса кимна решително.

— У Емил никога не е стъпвал детски крак — заяви уверено тя.

— Напротив — възрази тихо той. — Ида Юнер е била там, и то неведнъж.

— Няма как да го знаете! — възпротиви се отчаяно тя.

— Има. Открихме неща, които го подсказват.

Елса не посмя да го погледне. Втренчи се в ръцете си, сякаш бяха най-интересното нещо на света.

— Вие ли купихте нощницата, Елса? — попита меко той.

Внимателно се надвеси над масата и успя да улови погледа й. Тя се поколеба, защото чу, че използва името й. Това й дойде неочаквано и почти смущаващо интимно, размекна я по странен начин. После си припомни, че това най-вероятно е тактически ход, и стисна устни.

— Защо ми е да купувам нощница?

— Може би защото е трябвало да спасите Емил от голямо нещастие? — предположи той. — Искали сте да бъде хубава. Все пак е просто едно малко момиче и вие сте направили малкото, което сте могли, за нея. А то всъщност изобщо не е малко — добави той.

Никакъв отговор.

— Всяка майка би помогнала на детето си в трудна ситуация. Камо ли при ужасна беда — не спираше той. — Вие сигурно сте искали единствено да помогнете?

— Аз просто му чистя, нищо повече. Това впрочем си е като четиричасов работен ден. Толкова много цапа. — Думите й бяха като записани на магнетофон, бяха изричани толкова много пъти, че в тях нямаше никакво чувство.

— И птицата си скубе перата — допълни Сейер. — Някои от тях са полепнали по завивката на цветчета.

Елса Морк запази пълно мълчание.

— Достатъчно за днес — заяви най-сетне Сейер. — Мисля, че ни трябва почивка.

— Не, не! — възрази високо Елса. Изведнъж не можа да понесе мисълта да се върне обратно в килията. Предпочете да седи тук и да говори, да усеща как инспекторът в сивата риза я гледа и слуша. Прииска й се това да продължи. Затова се надвеси над масата и каза тъкмо обратното на това, което чувстваше. Всъщност трябваше да се пази, започваше да се размеква и усещаше как тялото й ще я предаде.

— Ще продължим, докато не свършите — настоя тя. — Не мога да стоя повече тук, имам страшно много работа за вършене вкъщи!

Той я погледна изпитателно.

— Най-настойчиво ви моля да разберете сериозността на ситуацията — предупреди я той. — Смятаме, че вашият син Емил Юханес е причинил смъртта на Ида. Смятаме също, че вие сте му помогнали да скрие трупа и по-късно да го остави в канавката до пътя. Поради факта, че синът ви не говори, всичко това ще отнеме време. Необходима ни е външна помощ за разпита, така че трябва да се подготвите да останете в ареста, докато се налага.

Дори да беше изненадана от това обяснение, тя не го показа. Стана и върна стола на мястото му. Изправи гръб и стисна зъби. После бавно се свлече на пода.

Падна леко. Първо коленете й поддадоха. Тялото й описа полукръг, после торсът и главата залитнаха назад и тя изгуби равновесие. При удара в земята се чу кратко, глухо тупване. Свести се почти веднага — объркана, бледа и ужасно засрамена. По-късно Сейер седеше в собствената си дневна с чаша уиски в ръка и разсъждаваше върху случилото се. Какво голямо унижение трябва да е било да падне така. И след това да се изправи с помощта на чужди ръце. Дълго бе останала зашеметена. Дори когато отново беше в килията и лежеше завита в тясното легло.

Сейер пиеше уискито си на малки глътки. Колберг го побутна с муцуна по крака. Той се наведе и го погали по гърба. Кучето вече не показваше предишното нетърпение, когато вечер щяха да излизат на разходка. Сейер си помисли: „Ще ти се да не ходим. Оттук нататък искаш просто да си лежиш тук, в краката ми. Лесно ти е на тебе, приятелче.“ Кучето се прозя дълго и звучно, после отново отпусна голямата си глава върху лапите. Сейер продължи да седи замислен. Ако Емил Юханес наистина беше виновен за смъртта на Ида, какво всъщност е станало помежду им? Защо му е било да наранява единствения човек, който го е навестявал?

* * *

На сутрешното съвещание на следващия ден цареше леко приповдигната атмосфера. Сейер беше заявил, че ще направи опит да разпита Емил Юханес Морк.

— Ако не друго, ще се получи прекрасен монолог — отбеляза Скаре.

Холтеман предпочете да замълчи. Не беше от хората, които правеха неуместни шеги, а и отдавна бе престанал да подценява своя най-добър инспектор. Сейер не обръщаше внимание на коментарите. Дори единственото, което можеше да постигне в стаята за разпити днес, бе да седи с Емил и да го гледа, то той искаше да поседи и да го погледа. По-точно казано, искаше да разбере. Ако от него се очакваше единствено да арестува хората и да ги кара да правят признания, то работата му би била абсолютно безсмислена. Най-голямото му желание бе да знае защо всичко е завършило с ужасен край, да проследи разсъжденията им и да погледне станалото през техните очи. Само тогава можеше да остави случая зад гърба си. Естествено, имаше случаи, за които не бе успял да постигне желаното разбиране, и те продължаваха да го измъчват. Но те бяха редки. Като цяло престъпленията можеше да бъдат осмислени. Ала той не разбираше случая с Ида. Всички я бяха определили като доверчиво момиченце, добре възпитано и дружелюбно. Вероятно е имало и страни от характера й, които не са познавали. Или за които не са искали да говорят. За мъртвите — или добро, или нищо. Но децата могат да бъдат безмилостни. Сейер беше наясно с това.

Емил Юханес чакаше в килията. Всичко в него бушуваше. Той седеше със стиснати в скута грамадни юмруци на малкото бюро до прозореца. В гледката навън нямаше нищо интересно, но той внимателно изучаваше дори малкото, което виждаше. Покривите. Върхът на един смърч, задната гума на едно колело. Оградата и пътя пред нея, по който рядко минаваха коли. По тротоара вървеше жена. Емил я проследи с поглед. Вероятно отиваше на пазар. Хората излизаха именно за това, да си набавят нещо за дома. Майка му, например, всеки ден ходеше до магазина. Тя почти не ядеше и къташе всяка стотинка, но въпреки това задължително минаваше през магазина — за нея това беше неизменен ритуал, нещо като събитието на деня. Както и за Емил. Той приближи устни до стъклото.

— Не — каза. Бързо се обърна и впери поглед във вратата. На нея имаше прозорче. Може би някой стоеше там и го наблюдаваше. После се сети за папагала. Навярно водата и храната щяха да му стигнат за три дни. След това той ще стърчи на пръчката и ще се ослушва за приближаващи се стъпки. Но докато има вода, със сигурност ще издържи. Емил обаче знаеше, че Хенри понякога дърпа поилката с клюн. Случваше се дори да успее да я измъкне от малката кукичка, с която бе закачена за решетката. Тогава, измокрен, той започваше да подскача наляво-надясно на един крак и усилено да размахва другия във въздуха, за да го изсуши.

Емил не можеше да си намери място. Непривично му беше да седи така и да бездейства. Стаята беше толкова малка, толкова гола и неприветлива. Той започна да докосва нещата наоколо. Прокара пръсти по бюрото. Дървото бе покрито с драскотини и вдлъбнатини. Опипа краката му чак до пода. Линолеумът също му се стори захабен и издраскан, но беше чист. Отиде до шкафа и надникна вътре. На кукичката висеше закачено собственото му яке. На дъното бяха ботушите му, странно оголели без връзките си. Той клекна до леглото и потупа ватената завивка в шарения плик. Докосна лампата, но се изгори. Прокара пръсти по полицата на стената и по тях полепна прах. Хвана пердето, помириса го и започна да мачка плата — беше дебел и корав. Погледна под леглото. Там нямаше никого. Накрая отново седна на бюрото. Беше обиколил навсякъде. Пак се приближи до стъклото и го замъгли с дъха си. Можеше да рисува по него. Да изтрие с ръкав и да нарисува нещо ново. То беше като магическа дъска за рисуване. Само че той не можеше да рисува. Искаше да обясни. Знаеше, че ще се появят с лист и химикал с надеждата, че може да пише. Знаеше, че ще го питат хиляди въпроси с надеждата, че може да отговори. Но той не беше особено добър в писането и не искаше да издава нечленоразделни звуци, когато някой го слуша.

 

 

Освен това не беше свикнал да се ръкува. Не бе овладял едно толкова лесно движение като ръкостискането. Сейер посочи към свободния стол и грамадният мъж се опита да се смести на него. Отне му малко време да намери правилната позиция. Сейер започна да говори; подбираше думите си внимателно. Емил го слушаше. Нищо в широкото му лице не подсказваше, че не разбира, макар очевидно да му беше нужно време. Първо изречението трябваше да проникне в съзнанието му, после да бъде разтълкувано и разбрано и най-накрая да доведе до реакция под формата на премигване със сивите очи или на потрепване в ъгълчетата на устата. Очите му често търсеха тези на Сейер, но се отклоняваха в момента, в който той му отвърнеше с поглед. „Наблюдава ме скришом“, помисли си Сейер.

— Едва ли ще е лесно — поде той. — Обаче невъзможни неща няма. Поне аз така смятам.

Емил го чу и го разбра. Изправи гръб и го зачака да продължи.

— Едно момиче на име Ида Юнер изчезна от дома си в Гласверке — каза Сейер. — Това се случи на първи септември. По-късно я открихме в една канавка до Люсеюре. Беше мъртва — отбеляза сериозно той и в същия момент впери поглед в Емил. Той кимна. „Добре — помисли си Сейер, — можеш да кимаш. Това не е малко.“

Емил Юханес продължаваше да слуша, облегнал свитите си юмруци на масата.

— Когато се случи нещо подобно, трябва да си изясним много неща — обясни инспекторът. — Често по тялото на починалия можем да разберем как е настъпила смъртта. С Ида обаче не е така. Аз и още много хора, в това число и лекари, работим по нейния случай и въпреки всичко не можем да разберем. За мен е много важно да получа обяснение. Не само защото това ми е работата — заяви той, — но и защото искам да знам.

Тук Сейер направи пауза. Понеже говореше бавно и ясно, Емил го разбираше добре. Взе си един ментолов бонбон „Фишърменс френд“ и бутна пликчето към Емил, който подозрително огледа съдържанието му. След това и той лапна един сиво-кафяв бонбон. На лицето му се изписа изненада.

— Да — кимна Сейер. — Силни са. Почти те оставят без дъх, нали?

Емил прехвърли бонбона от едната на другата страна в устата си.

— Ние, хората, можем да понесем толкова много неща — продължи инспекторът, — ако просто получим обяснение. Майката на Ида няма обяснение за случилото се. Трудно е да изгубиш малкото си момиче — добави замислено той. — И след това да го погребеш, без да знаеш защо.

В очите на Емил Юханес се появиха сълзи, но те можеха да се дължат на лютия бонбон, който се топеше върху езика му.

— Има много неща, за които нямам право да говоря. По закон — уточни Сейер. — Налага се да приемете, че те наистина са така, както ви казвам. Открихме множество доказателства по случая, които ви свързват с Ида. Според нас вие сте я познавали. Може би майка ви също я е познавала — добави той. — Това са неоспорими факти, факти, които не могат да бъдат пренебрегнати.

Сейер сложи ръце на масата. Изглеждаха деликатни в сравнение с грубите юмруци на Емил. Очакваше кимване от другата страна, но такова не последва.

— Емиле, вие знаете нещо. Аз също. За начало ще ви разкажа малко от това, което знам аз. Знам, че Ида е била в къщата ви, и то не само веднъж, а вероятно много пъти през последната година.

Той се вгледа в Емил. Беше важно да използва точните думи.

— Ще го отречете ли?

Емил се бореше с бонбона.

— Не — отвърна той. Отговорът беше силен и ясен.

Сейер усети как вълна от облекчение се разлива по тялото му.

— Добре.

Може би този мълчалив мъж щеше да даде показания. Ако му позволяха да го направи по своя начин.

— Ида беше прекрасно момиченце — продължи Сейер. — Искам да кажа… всички малки момичета са сладки, но все пак има разлика. Ида бе наистина прекрасна. Вие как мислите? Нали беше прекрасна?

Емил усилено закима в съгласие.

— Има хора, които с радост биха сложили ръка върху момиче като нея, ако можеха. И биха я използвали. За собствените си цели. Предполагам, разбирате за какво говоря?

Той внимателно огледа Емил и си даде сметка, че погледът му леко блуждае.

— Разбирате ли за какво говоря? — повтори Сейер. Емил кимна отново.

— Но тя е идвала няколко пъти. Връщала се е при вас отново и отново. Това означава, че явно сте се отнасяли добре към нея. Трябва обаче да ви попитам следното, макар и да знам, че ще ви затрудни: наранихте ли Ида?

— Не! — отговори Емил Юханес.

Внезапно безпокойство обхвана тялото му. Ръцете му зашаваха, докосваха шията му и си играеха с яката, преди да изчезнат под масата и се спрат на коленете му. Той започна да търка панталоните си с длани.

— Не! — повтори. „С някак основателно негодувание“, рече си Сейер.

Той мислено отбеляза, че този мъж е великан в сравнение с мъничката Ида; че вероятно невинаги се владее, невинаги осъзнава собствената си сила. Отбеляза също, че мъжът, който изглежда глуповат, може всъщност изобщо да не е глупав и да има артистични заложби. Да се е усъвършенствал в изкуството да държи хората настрана със загадъчното си поведение. Сейер импулсивно се надвеси над масата.

— Можехте ли да разговаряте с Ида? — попита той.

— Не, не. — Отговорът бе последван от усилено клатене на глава.

„И аз така си помислих“, каза си Сейер, почесвайки се по врата.

— Ами ако ви попитам: чувствате ли се виновен за нещо от случилото се между вас и Ида…?

Емил потъна в дълбок размисъл. Мисли дълго. Сейер прояви търпение. С този мъж не биваше да се бърза. Този мъж приемаше много сериозно всичко, което беше станало. Той искаше да отговаря точно. Но сега се колебаеше. През цялото това време претърсваше спомените си. Сейер виждаше по неспокойните движения на очите му, че те обхождат един вътрешен свят.

— Не — промълви най-накрая той. В това „не“ обаче имаше по-малко сила.

„Но когато я намерихме, тя беше мъртва — помисли си Сейер. — Коремната й кухина бе пълна с кръв. Тялото й бе замразено. Защо не се чувстваш виновен?“ Той се облегна назад за момент. Погледна Емил. Остави огромната му фигура да изпълни зрителното му поле; мъжът определено изглеждаше объркан.

— Вие наистина сте загадка, Емил.

Той кимна, беше напълно съгласен.

— И това ви харесва! — установи Сейер.

Тогава Емил най-сетне му се усмихна, широко и доволно.

 

 

Нямаше много начини, по които да предаде какво мисли. Не владееше атомистичния език и нервно се взираше в бележника и химикала, поставени пред него на масата. Накрая взе химикала и започна да си играе с капачката му. После отново го остави. Седеше и чакаше, тихо, но без да съдейства. Бе заел отбранителна позиция, но въпреки това като заподозрян имаше права. Назначиха му служебен адвокат, но той не се оказа от особена полза. „Клиентът ми не е в състояние да даде показания“, обяви той, без да разбира нещо повече от другите за това кой е Емил и какво е направил. Сейер беше убеден, че Емил Юханес е виновен. Но не откриваше мотив. Достатъчно ли бе само по себе си обяснението, че Емил не е като другите? Експертизата бе показала, че Емил безспорно има артистични черти, които са били причина за частично забавяне на развитието му. Позволено ли бе да не се задълбочава в мотивите зад престъплението, защото Емил е особняк и вероятно изобщо не му е нужен мотив? Дълбоко в себе си Сейер се страхуваше, че нещо ще му убегне. Че е разчел фактите погрешно.

— Майка ви е купила нощницата. Нали не греша, Емил?

Емил извърна очи, ням като риба. „Иска да предпази майка си — помисли си инспекторът. — Това е невъзможно: да обясни, но същевременно да не й навлече неприятности. Има твърде много неща, които да съобрази. И твърде малко думи.“ Той подпря челото си с ръка. Това беше необикновен случай. През по-голямата част от разпитите седяха така, в мълчание. Сейер си мислеше, че ако просто седи достатъчно дълго, чудото ще се случи. Рано или късно Емил ще проговори. Разбира се, нямаше никакви основания да мисли така. Дали на Емил му се искаше да излезе на свобода? Да се върне вкъщи при Хенри Осми? Той изглеждаше истински издръжлив, точно като майка си. Естествено, тя беше най-прекият път към истината. Но той не искаше да я остави да говори ден след ден, без да чуе версията на сина й. Можеше да се окаже, че тя е различна. Най-вероятно Емил бе убил Ида и след това беше извикал майка си да скрият тялото заедно. Двамата са се паникьосали и са го сложили във фризера, за да могат да обмислят следващия си ход. Но защо им е трябвало да я крият така добре, ако след това са я оставили на пътя, където толкова бързо ще бъде открита? Всичко му се стори объркано. Колелото, захвърлено на една страна, Ида — на друга. Къде бяха дрехите й и червената й каска?

Той си спомни, че действията на хората невинаги са разбираеми и логични. Че те често действат импулсивно и едва по-късно намират обяснение за това, което са направили.

— Вие ли отидохте с колата до Люспест и оставихте Ида в канавката?

Не, Емил не беше ходил до Люспест.

След всеки свой отговор той очакваше следващия въпрос. На моменти погледът му беше доста буден. Наблюдаваше скришом инспектора, обхождаше стаята с очи, заслушваше се всеки път, когато нещо стане в коридора. От време на време кимаше леко с глава, сякаш си отбелязва нещо наум. Сейер смяташе, че Емил иска да направи самопризнание, само че без да изгуби достойнството, което си бе извоювал с избора си да мълчи.

— Мисля, че се опитвате да предпазите майка си — каза той. — Страхувате се, че ще си има неприятности заради всичко, което се е случило. Разбирам ви. Тя винаги ви е помагала. Същевременно вярвам, че искате да ми разкажете какво е станало.

Той впери поглед в сивите му очи.

— Нали не греша?

— Не — отговори Емил. Ъгълчетата на устата му потрепериха, пръстите му зашаваха. В момента, в който осъзна, че шават, той ги сплете. Сега ръцете му образуваха един голям възел върху масата.

На Сейер му хрумна нещо.

— Ако майка ви ми разкаже всичко, ще получа ли реална представа за случилото се?

Емил бързо вдигна очи.

— Не, не — изстреля той.

— Значи има нещо, което е разбрала погрешно?

Той кимна.

— Много интересно — отбеляза Сейер. — Това, че кимате, впрочем, е чудесно. Не обичате да правите признания, не обичате да отговаряте с „да“. Но има случаи, в които това „да“ е много важно. Разбирате ли, страхувам се да не допусна грешка. Аз съм много добър полицай — каза нескромно той и Емил спонтанно се усмихна. — Но въпреки че съм добър, понякога имам нужда от помощ.

Сейер го погледна настойчиво.

— Така, както вие сте имали нужда от помощ. Когато сте разбрали, че Ида е мъртва.

 

 

По-късно той отново се сети за птицата. Хенри Осми сигурно си говореше самичък, скрит под хавлията в дневната на Емил. По всяка вероятност вече нямаше храна и вода. От него се очакваше да намери решение. Можеха да го вземат в управлението. Стри Тренинг — протекционистката, щеше да го гледа. Нали по думите на Елса било лесно; все пак дори Емил се справяше. Часът беше малко преди единадесет, когато той влезе вкъщи и заключи вратата. Колбасар вдигна глава и го погледна. В очите му се отрази една самотна лампа; той обаче не се изправи. Сейер взе каишката му от закачалката на стената. На Колбасар хем му се излизаше, хем не.

— Няма как — промълви Сейер. — Трябва да се облекчиш. Скоро това ще е единственото, което ще можеш да правиш.

Те започнаха да обикалят бавно блока, достатъчно дълго, за да може Колбасар да пораздвижи скованите си стави и да се постопли. „Ти също не говориш — помисли си Сейер, — но през всички тези години сме общували без проблем. Без думи, защото аз не ги очаквам от теб. Разбирам те по други начини. Задействам у себе си други механизми, за да разчета сигналите ти. Седя срещу Емил и се опитвам да разбера какво има предвид. Тялото му е грамадно и мощно, стои си толкова кротко, но въпреки това ми казва много. Виждам цвета на кожата му, здрав цвят; той прекарва много време навън, лицето му е обръгнало на студ и вятър, очите му са сиви като моите, само че малко по-светли. Изглежда прилично, мие се и се сресва. Дрехите му са чисти, защото майка му го кара да ги пере. Горд е, има самоуважение. Здрав е, при всички случаи е силен. Намира се в трудна ситуация, но не вдига шум. Не се оплаква. Седи кротко и чака. Да го преведа през историята му. Виждам в очите му, че в някои случаи е уплашен, в други — въодушевен или бдителен. Не изглежда особено виновен. Не изглежда като човек, който би нападнал когото и да било. Не мога обаче да пренебрегна факта, че Ида беше прелестно дете. Нито пък че Емил е силен. У всички нас има ярост, има и страст.

Ако Емил е нападнал Ида, тя сигурно е започнала да пищи и той се е паникьосал. Какво е сторил на мъничкото й телце, че кръвоизливите да са толкова силни и тя да умре?“

Сейер спря заради Колбасар. Той душеше нещо на земята, което приличаше на врабче и очевидно беше мъртво от известно време. Отгоре изглеждаше цяло, но когато Колбасар го побутна с муцуна, Сейер видя, че е започнало да се разлага. Той инстинктивно го подритна към канавката с върха на обувката си. Дръпна каишката с идеята да продължат. Наближаваше полунощ. Мислеше си за спокойния час, който го очаква — в удобния стол до прозореца, с кучето, сгушено в краката му. И с една щедра чаша уиски. Винаги отделяше време за това. То беше неизменен ритуал вече много години. Една-единствена ръчно свита цигара. Внимателно подбран диск от полицата.

Пие уискито си бавно и се пренася на друго място. Погледът му се спира върху снимката на Плисе. Мисли си за нея, мисли си хубави неща за нея. „Какво ще правя, когато кучето си отиде и аз остана да седя сам в празната дневна? — запита се внезапно той. — Твърде стар съм за кутре. Ара — помисли си, — ела си скоро. Толкова е тихо.“ Погледна виновно Колбасар. „Стоя тук и си представям как вече те няма“, осъзна той. Кучето беше кожа и кости, както обикновено става със старите кучета; кожата му бе станала твърде голяма за него. Сейер бавно пое към къщи. Спря се на прага на всекидневната, наблюдавайки как животното се опитва да стигне до обичайното си място до неговия фотьойл. Беше жалка гледка. Сейер усети бодеж в гърдите и го обзе отчаяние. Кучето се олюля в няколко бавни, неестествени кръга около собственото си тяло. После започна несигурно да се снижава към пода, треперейки леко. Първо задните, после предните крака. Очевидно беше болезнено да легне направо от изправено положение. Последва една проточена непохватна маневра и то най-после беше на земята. Голямата му глава се спусна последна. Тогава се чу една безкрайно тежка въздишка, сякаш то изпусна всичкия въздух от дробовете си.

„Това не може да продължава така“, помисли си Сейер и веднага се обърна на другата страна. Нямаше сили да погледне кучето си в очите.

* * *

Елса Корк се опитваше с всички сили да поддържа усещането, че владее ситуацията. Беше нахранена и отпочинала и вероятно хубаво се бе подготвила за разпита. Една жена с високо вдигната глава, здрава за възрастта си, но въпреки всичко към края на своя живот. Тя беше наясно с това. Също така бе изключително честна по природа. Все пак обаче се бореше срещу неизбежното. Срещу отчайващата за нея възможност да опетни името си. Тя се вгледа настойчиво в Сейер, за да се увери, че той наистина ще й повярва, ако каже истината. Че ще я разбере. Опита се да прецени доколко би я осъдил. Той беше добър човек. Това я бе смаяло. Когато първия път застана на прага й с нощницата в един плик, тя изпита страх. Тук, вътре, беше различно. Тя нито за секунда не се бе почувствала застрашена.

— И към Емил ли сте толкова добър, колкото сте към мен? — попита неочаквано тя. Веднага след това се изчерви.

— Лесно е да си добър към Емил — отвърна Сейер. — Той е очарователен мъж.

Беше напълно сериозен, когато го каза. Елса усети, че му вярва. Тя сподави едно ридание. Сякаш преглътна твърде бързо нещо твърде голямо. Можеше да поплаче по-късно, без наблюдатели. Сега се окопити.

— Бих искал да знам нещо за Емил — поде Сейер. — Какво може да го вбеси?

Тя дълго не отмести поглед от него.

— Аз — отговори с горчивина, — когато се появя на вратата с мопа. Естествено, тогава не е наистина бесен. Просто се цупи. Не разбира, че се налага.

Елса си помисли за сина си и се почувства безсилна. Защото той беше извън обсега й, както никога досега. Тя имаше навика да нахълтва в къщата му, когато си поиска. Сега не можеше нито да се грижи за него, нито да го контролира.

— Не — каза, — не мисля, че изобщо някога се ядосва, ако трябва да бъда честна, но от друга страна, около него няма никакви хора. Ако мотоциклетът му откаже да запали, той го гледа с учудване. После усилено се залавя за работа. С всичко, което има практическо приложение — винтчета и болтчета например, се справя без проблем.

— Ами ако се върнете назад във времето? Ако проследите целия му живот — от детските години насам. Сещате ли се нещо да го е разгневило?

Тя прехапа устни. Помисли си за онзи кошмар, който от време на време я преследваше. Помисли си за укора, който ще последва, помисли си, че тази случка е точно онова, което Сейер търсеше. Пламенна, разрушителна ярост. Въпреки това започна да разказва. В цялата тази ситуация Елса трябваше да признае, че получава внимание, каквото не бе получавала от години. И то от мъж. Сега за първи път се опитваше да пресъздаде това преживяване с думи и леко се запъваше.

— Беше на осем — припомни си тя. — И си играеше на двора. Имахме малка къща в Гюлле. Емил беше доста голям инат като дете. Не бе лесно да изляза с него на глава. Но беше и много страхлив. Плашеше се дори от кокошките. — При тези думи тя се усмихна и Сейер също отвърна с усмивка.

— Съседът имаше кученце — продължи тя, — гълъбица, ако не греша. Бяха го изпуснали от вкъщи и се бе озовало в нашия двор. Видях го през прозореца. Щом това кученце се втурна към Емил, той се закова на място от ужас. То се навря право в краката му, за да си играят. Той се опита да се отърве от него, но то не пускаше крачола му. Той затръска усилено крак, ала от устата му не излезе нито звук. Стоях до прозореца и гладех ризи, ясно ми беше, че трябва да изляза и да му помогна, но, честно казано, ми беше дошло до гуша — призна тя. — Повечето деца щяха да приемат едно кученце с широко отворени обятия. Но не и Емил. Той взе да го рита — простена тя. — Беше обут с тежки ботуши, не искаше да сложи друго на краката си, човек би си помислил, че го е страх да не му стане нещо на пръстите на краката… но във всеки случай взе да го рита, ритниците му бяха доста силни.

Наложи й се да закрие лицето си с ръка, защото картината изплува пред нея. Почувства, че й прилошава.

— Кученцето се отдалечи и се строполи на земята, треперейки — продължи тя. — В този миг вече не можех да помръдна, бях ужасно уплашена. Но той не спря да го рита. Сякаш бе обзет от пристъп на ярост, а аз се мъчех да изляза от ступора си, здраво стиснала ютията и невярваща на очите си. Кученцето се разлетя във всички посоки, Емил го настигаше и продължаваше да го рита и тъпче с всички сили. Това ме смрази отвътре — промълви тя с треперещ глас, — никога през целия си живот не бях виждала нещо подобно. Когато най-после излязох от шока, от кученцето не бе останало почти нищо. Донесох един найлонов чувал от кухнята и го вкарах вътре с една лопата. После го зарових в градината. Не казах нищо на Емил, не знаех какво да кажа, изобщо не можех да го погледна.

Отчаяна, тя прокара ръка през лицето си.

— Съседът така и не разбра какво е станало с кученцето му. Посипах сух пясък върху кървавите петна на двора и прибрах Емил вкъщи. Държах се така, сякаш нищо не се е случило. Но след това — тя най-после се престраши да срещне погледа на Сейер, — след това получих една особена власт над Емил. Защото го бях видяла. След този ден не смееше да пренебрегне нищо, което му наредях.

Известно време Сейер не каза нищо, опитвайки се да осмисли историята. Чутото не му хареса.

— С други думи, разгневява се, когато се чувства застрашен или уплашен — заключи най-сетне инспекторът. — А той се страхува от много неща. Защитил се е с ярост.

— Говорим за кученце — промълви немощно тя.

— Може би това не е от значение — утеши я той. — Хората ги е страх от всевъзможни неща. Не сте ли виждали как дори възрастни губят ума и дума, ако в стаята влезе оса?

Елса не можа да сдържи усмивката си.

— Но Ида няма как да го е уплашила, нали — промълви почти на себе си той.

Елса се сепна. Поклати невярващо глава, следейки мисълта му. В този момент всичко се случи наистина бързо. Тя опита да отстъпи назад, но беше твърде късно и думите се изплъзнаха от устата й:

— Не знам! Не бях там, когато се е случило. И той не можа да ми обясни!

В стаята настана гробна тишина. Елса бавно осъзна какво е казала и с изненада установи, че не е толкова обезпокоена, колкото бе очаквала. „Ето към това сме се стремили през цялото време — помисли си тя. — Явно съм го знаела от самото начало, просто съм се преструвала, че не разбирам.“

— Разкажете ми какво видяхте — помоли Сейер.

Малко по малко тя се предаде. Остави истината да вземе връх над нея. Последва признанието, неуверено и плахо, но Сейер нито за момент не се усъмни, че всичко в него е истина.

— Понякога отивам у Емил, без да го предупредя — сподели тя. — Честно казано, правя го нарочно. За да го проверя. Сега знаете, че наистина има защо. И така, отидох у тях. Доста отдавна. Мисля, че беше преди месеци. Щом изникнах пред къщата, той стана много неспокоен. На двора стоеше едно момиченце. Хранеше птицата. Понякога, когато времето е топло, Емил изнася Хенри с клетката да постои на слънце и на въздух. Бях силно разтревожена. Помислих си, че може да плъзнат слухове, ако някой види малко момиче при Емил. Попитах я как се казва и къде живее. Тя отвърна, че живее в Гласверке. Обясни, че докато обикаляла с колелото наоколо, чула папагала. Не знам дали Емил изобщо я забелязваше, изглежда всеки бе погълнат от собственото си занимание. Тя хранеше птицата, а той поправяше мотоциклета си. Казах й да стои настрана и да не идва повече. Тя нищо не отговори. Само ми хвърли един предизвикателен поглед и се усмихна. Но все пак се качи на колелото и си тръгна; повече не я видях.

Елса се намести на стола.

— Не и преди да ни сполети бедата — прошепна тя.

— Значи, не знаете дали това е първият път, когато Ида е била у Емил?

— Не попитах. Наясно сте, че той не отговаря. Това обаче беше единственият път, когато ги заварих така. Мисълта ме тормозеше, но се опитах да я прогоня от съзнанието си. Докато една вечер не гледах новините. Втори септември. Снимката на изчезналото момиче. Познах я веднага. Беше същото момиче, което ходеше у Емил. „Просто случайност“, казах си, но се разтревожих. Толкова силно, че дори не посмях да мина да го проверя. До следващия ден. Тогава отидох, за да изчистя. Нали все пак за това ходя — добави тя, — освен, за да се уверя, че всичко е наред. Но този път, на трети септември, отидох, за да чистя. Първо му се обадих. Държеше се непоносимо. По принцип често казва „не“, когато му съобщя, че отивам у тях, но мен много-много не ме е грижа. Този път обаче звучеше различно. Уплашено. Почти отчаяно — спомни си Елса. — Обзе ме съмнение. А после и тревога — призна тя, — защото с Емил никога не знаеш. Бях наистина притеснена за изчезналото момиче. Така че тръгнах натам, за да си свърша работата и за да разбера дали се е случило нещо лошо.

Тя хвърли отчаян поглед на Сейер.

— Беше заключил входната врата — продължи. — И в ключалката имаше нещо лепкаво. Не знам какво, сигурно дъвка. Опитах с моя ключ, но не стана. Върнах се вкъщи да взема някакъв инструмент, с който да проникна вътре. Бях толкова уплашена — каза тя, — сякаш всичко, от което се бях бояла през живота си, се беше случило. После просто разбих вратата, вече нищо не ме интересуваше. Нито вратата, която здраво повредих, нито съседите, които можеха да ме видят. Когато най-после стоях насред кухнята му, усетих, че се държи странно. Беше толкова мрачен и опак. Забелязах, че завивката му е на дивана и си помислих: „Защо, за Бога, не спи в леглото си?“. А и навсякъде миришеше толкова странно, направо ужасно. Тръгнах към спалнята, но той не ми даде да вляза. Опитах да отворя вратата, но тя беше заключена.

Елса притисна ръка до сърцето си и се сви на стола.

— Бях толкова уплашена — промълви тя, — не разбирах какво крие от мен. Настоях да отвори. Казах му: „Познавам те, Емил, ясно ми е, че си забъркал нещо и ще си имаш неприятности!“. Наложи се да разбия вратата с лост. Тя зейна и щом видях какво има в леглото му, щях да припадна.

Елса стисна устни и сложи ръка на устата си, сякаш искаше да спре потока от думи. Сейер седеше съвсем неподвижно и чакаше. Тя продължи.

— Веднага я познах. Но не можех да разбера как се е озовала в леглото на Емил. Не изглеждаше пострадала — не се виждаха рани, нито кръв, но въпреки това беше мъртва и аз се разпищях. Не можех да се контролирам. Емил Юханес запуши ушите си с пръсти и също се разкрещя, „не, не“, както обикновено. Лошо ми е — внезапно каза тя и се захлупи на масата.

— Починете си — рече Сейер. — Дишайте дълбоко и си починете малко.

Тя го послуша. Той я изчака. Помисли си за целия ужас, който трябва да е изпитала. Не беше трудно да си представи, че подобно изживяване може да накара човек да действа нелогично. Разбираше паниката и отчаянието й. Същевременно обаче осъзна, че само една истински действена натура може да изпълни всичко това докрай. Че въпреки страха, паниката и отчаянието, тя е действала. Прецизно, хладнокръвно и целенасочено.

— Повдигнах блузката й — продължи Елса. — Гръдният й кош беше напълно смазан, сякаш някой я беше ритал; аз погледнах Емил, защото ми стана ясно, че я е налагал с ритници, въпреки че отрече. Повтаряше „не, не“ и аз изобщо не можех да разбера защо му е да я рита. Тя беше прекрасно малко момиченце. Точно такова, каквото исках — изхлипа тя, — когато бях млада. Но с каквото никога не се сдобих. Сдобих се единствено с едно грамадно, криво момче, което никога не говореше. Никога не искаше да бъде сред другите. А сега беше завлякъл това момиче у дома и го бе наритал до смърт, точно като кученцето, и аз не можех да разбера защо!

Тя отново замълча. Сейер опита да си представи всичко, което Елса бе разказала.

— Понеже Емил никога не ми отговаря, реших да действам бързо и да се откажа от опитите да разбера каквото и да било; единственото, което знаех, бе, че синът ми не е нормален. И че се е случило нещо ужасно. Той се е опозорил, опозорил е и мен и аз не можех да го понеса. Особено сега, когато съм стара и дните ми са преброени. Исках да вляза в гроба без това злощастие — проплака тя. — Държах го под око и се грижех за него през всичките тези години, само и само това да не се случи. Ала напразно.

— Разкажете ми какво направихте — подкани я Сейер.

— Нуждаех се от време, за да намеря решение — заяви тя. — Развиках се на Емил, наредих му: „Сега ще правиш каквото ти казвам и нито гък; разкрие ли те някой, и с двама ни е свършено. Ти ще влезеш в затвора — изкрещях му, — аз също. Затова сега трябва да ми помогнеш, макар и никога да не си го правил.“ Той се държеше толкова странно — припомни си тя. — Стоеше съвсем изправен, като стълб, и не можех да си обясня как така не е съвсем обезумял. Да, беше извън кожата си, но не като онзи път с кученцето. Изглеждаше объркан. Сякаш той също не можеше да разбере случилото се. Беше се затворил в себе си, а аз нямах сили да търся обяснение. Трябваше да се отървем от дрехите й. Вече не бяха особено чисти — поясни тя и вдигна поглед към него, — а и миришеше много лошо. Намерих лятната завивка на Емил в един шкаф и увих Ида в нея. Накарах го да изпразни фризера в мазето. В него нямаше почти нищо, така че не му отне много време. Мислех си единствено, че никой не бива да разбере нищо. Че трябва да действам по най-правилния начин и да прикрия всички следи, които Емил е оставил след себе си. Той я пренесе в мазето и я сложи във фризера. После изчезна нагоре по стълбите — спомни си тя, — докато аз затварях капака. Когато се качих, той се клатеше напред-назад на един стол, а проклетата му птица не спираше да кряска — прииска ми се да я изхвърля през прозореца, само и само да спра дългите й, пронизителни крясъци. Сякаш беше дошъл денят на Страшния съд — промълви отчаяно тя. — Емил мълчи и се клати, къщата вони на мърша, птицата врещи; исках разсъдъкът да ме напусне завинаги — призна тя, — но това така и не се случи.

Елса сграбчи бутилката газирана вода и започна бавно да я върти около оста й. Вероятно беше жадна, но нямаше сили да я вдигне и да си налее вода. Сигналът от мозъка не стигаше до ръката й, тя въртеше ли, въртеше бутилката. Сейер внимателно й я взе и й помогна. Тя най-после отпи от студената вода.

— Стана ми ясно, че трябва да я преоблечем. В нещо ново, без следи от нас. Не исках да я намерите гола. Мислех за майка й, колко ужасно би било за нея това. Малко по-късно се прибрах вкъщи. Реших да й купя нощничка. Глупава идея, сега като се замисля — каза тя с горчива усмивка. — Ако я бях купила от магазин като „Индекс“ или „Н & М“, нямаше да ме разкриете. В тях винаги е пълно с хора, а продавачките са млади момичета. Почти не поглеждат клиентите. Аз обаче отидох в „Улав А. Нансен“ — продължи тя. — Понеже там пазарувам обикновено. След това се върнах у Емил. Не знаех какво може да му щукне. Той обаче просто си седеше на един стол. Казах му: „Ще направим така, че да я намерят, но ще изчакаме. Това трябва да се планира добре.“ Тогава се сетих за колелото. По телевизията бяха казали, че е изчезнала на жълто колело. Емил го беше скрил зад къщата. На кърмата бе закачена червена каска. Пренесохме го долу в мазето. На другата нощ просто се отървах от него. Трябваше да е далече от къщата. Хвърлих го зад един трафопост, знаех, че бързо ще го откриете. После изчакахме да минат няколко дни. Зарових каската зад къщата, в една цветна леха. Там е, ще я намерите — увери го тя и го погледна, — под прозореца на мазето с пукнатото стъкло.

Сейер си отбеляза и това като че ли й хареса — всичко да бъде записано черно на бяло, точно по начина, по който го разказва. Тя учтиво го изчака и продължи със същата упоритост.

— През цялото време отлагах. Просто не бях в състояние да вдигна капака отново. Докато лежеше във фризера, всичко беше наред. Нито я виждахме, нито я усещахме. Почти си въобразих, че всичко това е един ужасен кошмар. А вие чакахте ли, чакахте. Не спирах обаче да мисля за клетата й майка и осъзнах, че и на нея, и на нас ще ни олекне, щом Ида бъде открита. И погребана. Беше истински шок, когато отворихме фризера. Тя лежеше напълно вкочанена под завивката. Емил се приближи и понечи да я погали по бузата; излезе извън кожата си, щом усети, че е леденостудена. Беше невъзможно да й облечем нощницата — отбеляза тя. — За това не се бях сетила. И се наложи отново да изчакаме, докато… знаете, докато тялото й не се поотпусне. Мина много време. На няколко пъти за малко не изгубих самообладание. После я облякохме. Беше си цяло изпитание. Мислех си за всички неща, които ще откриете, за всички следи, които оставяме. Обирах с прахосмукачката на всеки пет минути. После отново я увихме в одеялото и накрая я пристегнахме с тиксо. Късно през нощта Емил я пренесе в колата. После остана вкъщи да чака, докато я закарам до Люспест. Беше полунощ. Оставих я там, в канавката, точно до пътя.

Тя млъкна. Изражението й стана празно, сякаш всички емоции я бяха напуснали.

— Едно обаче си спомням — добави. — Помислих си, че е много хубава в тази нощница.

Елса нямаше какво повече да каже. Тя сведе глава като човек, който очаква присъдата си. Беше приключила с всичко. Беше изцедена от емоции, от цялото това отчаяние. Сейер обаче знаеше, че споменът за случилото се ще я спохожда отново и отново. Навярно всеки ден, всеки час до края на живота й. Навярно всяка нощ, като ужасяващ кошмар. Сега обаче вътре в нея беше празно. И той не спомена нищо за това, което я очаква.

— Олекна ли ви, като казахте истината? — попита меко той.

— Да — призна тя. Едва-едва го прошепна. После се отпусна на масата с жален стон. Той я остави да постои така. Разполагаше с цялото време на света.

— Знам, че нося вина за нещо наистина ужасно — каза тя след дълга пауза. — Но когато отидох у тях, тя вече беше мъртва и нямаше как да се съживи. А що се отнася до Емил, нали не може да го вкарате в затвора? Аз само се опитах да го спася.

„Ето — помисли си Сейер, — кошмарът вече взима връх над нея.“

Той нахвърли няколко последни бележки. Тя беше разказала цялата истина и Сейер й вярваше напълно. Въпреки това си спомни как Емил отрече, че версията на майка му е правдоподобна.

— Прав ли съм да мисля, че и вие като мен не разбирате напълно? Какви са мотивите му? — попита той.

Тя отново се надигна и го погледна тъжно.

— Не знам със сигурност.

— Защо Емил би наранил Ида?

— Не знам — повтори тя.

— А търсили ли сте обяснение?

Тя прокара сухата си ръка по бузата.

— Предполагам, че не искам да знам — отвърна уморено.

— Аз обаче искам — настоя Сейер. — Трябва да е имал мотив.

— Той не е нормален — заяви тя, сякаш това беше достатъчно обяснение само по себе си.

— Смятате ли, че синът ви е непредсказуем? — поиска да знае той.

— Не бих казала. Не.

— В такъв случай мислите ли, че добре го познавате и въпреки всичко го разбирате?

— Да.

— Изненадвал ли ви е с необясними постъпки или реакции?

— Никога — прошепна тя, — освен онзи път с кученцето.

— Само онзи единствен път, така ли?

— Да.

— Тогава защо да мислим, че зад действията му няма мотив?

Тя сви рамене. Искаше да разбере какво я очаква. Той я погледна сериозно.

— Ще бъдете обвинена в нарушение на закона. Убеден съм, че сте наясно с това — каза той.

— Да — потвърди тя със сведен поглед.

— Служебната адвокатка ще ви помага за всичко. Тя ще изложи пред съда признанията, които току-що направихте пред мен — че сте помогнали на сина си да прикрие престъплението. Съдът ще се произнесе по въпроса за вината и с оглед вашите самопризнания ще определи наказание. Разбирате ли?

— Да — отговори тя.

Той кимна, сякаш на себе си.

— Ще се почувствате ли по-добре, ако получите пълна яснота относно случилото се между Емил и Ида?

— Не знам — отвърна несигурно Елса. — Може тя да го е докачила за нещо.

Той впери поглед в нея и мигновено се хвана за думите й.

— И това да не му се е понравило?

— Емил е много горд — обясни тя.

Отведоха я обратно в килията. Сейер отиде до прозореца. Постоя там, клатейки замислено глава. Следваше да усеща някакво облекчение или нещо като удовлетворение. Следваше да чувства, че всичко си е на мястото, че е в края на това пътуване, че си е свършил работата. Но не изпитваше никакво удовлетворение. Нещо го глождеше. Той се опита да отхвърли тревогите си. Насили се да си тръгне от работа. Затвори вратата повече от внимателно. Имаше много неща, които оставаше да свърши. Трябваше да напише подробен доклад. А Уили Отерхалс все още се издирваше.

Новината за признанието на Елса бързо се разнесе из града. Хората отново си отдъхнаха с облекчение. Нищо не очакваха от сина, а вече нямаше и нужда. Майката беше признала всичко. За тях случаят бе приключен. Не и за Сейер.

На другата сутрин, когато мина през стъклената врата на полицейското управление, му хрумна нова идея. На един от диваните до рецепцията седеше млада майка с пухкаво детенце. Малкото беше с къдрици и пълни бузки и Сейер не можа да прецени дали е момче, или момиче. Направи му впечатление обаче, че масата е пълна с шарени играчки. Рецепционистката им Астри Бренинг беше донесла една кутия със стари играчки на нейните внуци. Понякога идваха малки деца, които трябваше да изчакат, докато майките и татковците им съобщят за кражба на кола или за някакъв друг проблем. Сейер се загледа в масата, докато минаваше край нея. Имаше фигурки на човечета, животни и колички и нещо, което приличаше на багерче. Лодки и сгради, различни машини и инструменти. „Мобилен“, сети се той. Неговият внук също имаше такива комплекти като малък. Явно още се продаваха. Идеята го осени точно тогава. В момента, в който детето хвана две кученца — черно и кафяво на цвят, и ги плъзна по масата едно към друго. После започна да ги мърда нагоре-надолу, все едно подскачат, и накрая цялото нещо прерасна в бой. От издадените напред детски устнички долиташе усилено джавкане. Детето лаеше и за двете кучета, ту за черното, ту за кафявото. Сейер се завъртя кръгом върху излъскания под, сякаш направи пирует, и напусна сградата.

 

 

Половин час по-късно влезе в стаята за разпити. Емил забеляза найлоновия плик в ръката му.

— Не нося нищо сладко — усмихна се Сейер. — А трябваше.

Емил кимна. Не откъсваше очи от плика.

— Приказвах дълго с майка ви — съобщи инспекторът, — разказа ми много неща. Знам, че не искате да говорите. Но реших, че може да ми покажете.

Той погледна Емил развълнувано. После изсипа съдържанието на плика върху масата. Очите на Емил се разшириха. Внезапно обаче го обзе съмнение. Уплаши се, че ще трябва да демонстрира някакво умение и няма да се справи.

— Само ако искате — окуражи го Сейер. — „Мобилен“ — обясни той. — Прекрасни са, нали?

Фигурките лежаха на купчинка върху масата, огрени от слънчева светлина. Малко момиченце с жълта рокля и черна къдрава коса. Мъж и жена. Червен мотор, телевизор, някакви мебели, сред които и легло. Саксийно цвете и накрая — една малка бяла кокошка.

— Хенри Осми — обясни Сейер, премествайки кокошката.

Емил скептично премигна с очи.

Сейер започна да разделя фигурките на групи. Работеше бавно и мълчаливо, като дори за миг не изпускаше Емил от поглед. Той беше нащрек, а лицето му малко по малко придоби заинтригуван вид.

Сейер вдигна фигурката на момиченцето с два пръста. Роклята й с цвят на жълтък беше с тънки презрамки.

— Ида — каза той, загледан в Емил. — Вижте. Сменя й се косата. — Той махна частта, която представляваше косата на фигурката, така, както се маха капаче, после отново я закрепи на мястото й. — Както хората си сменят перуките — отбеляза с усмивка. — Но няма нужда. Ида беше с тъмна коса, нали?

Емил кимна. Дълго гледа фигурката. Очевидно обработваше информацията, опитваше се да свърже онази Ида, която познаваше, с малката пластмасова фигурка.

— Емил Юханес — продължи Сейер и вдигна мъжа-играчка. Здрав работник със син гащеризон и каска на главата. — Да свалим каската — предложи той и сложи фигурката на мъжа до тази на Ида. После нареди мебелите и другите неща, колкото може по-добре по спомен.

— Това е вашата къща — каза и очерта един квадрат на масата. — Тук е дневната с масата и столовете. Телевизорът. Саксийните цветя. Тук е спалнята с леглото. А това е кухнята с хладилника и каната за кафе. Това са хората, които познавате. Майка ви и Ида. А тук е Хенри. За съжаление нямаха фигурка на папагал — вметна той.

Емил разгледа шарения интериор. Сейер постави кокошката на един стол.

— Ориентирате ли се? — попита.

Емил кимна колебливо. Започна да размества фигурките, за да подреди всичко съвсем точно.

— Познавате къщата си по-добре от мен — призна Сейер. — Така че ви имам доверие. Да започваме — въодушеви се той. — Не помня кога последно съм си играл така. Ние, възрастните, преставаме да играем. А това според мен е жалко. Защото в играта успяваме да изразим много неща. Това тук е Ида — поясни той. — Ето ви и вас. В дневната сте, тя най-вероятно ви е дошла на гости. А това е майка ви. Нея още я няма, така че я оставяме настрана. Защо не ето тук. — Той премести фигурката на Елса до ръба на масата. Тя беше облечена в червена рокля, а косата й приличаше на кафява шапчица, фигурките стояха съвсем изправени, с ръце надолу. Три малки пластмасови човечета се гледаха в очакване. Беше ясно, че нещо ще се случи. В мълчанието им имаше някакъв особен драматизъм.

— Помислих си, че ще искате да ми покажете. Покажете ми какво се случи — подкани го Сейер.

Емил погледна първо масата, после лицето на Сейер. После пак се съсредоточи върху фигурките. Това беше нещо, което разбираше. Реални предмети, които можеше да вземе в ръка и да размести. Но като че ли нещо липсваше. Нещо, което му бе нужно, за да започне. Сейер го гледаше настойчиво, търсейки обяснение.

— Не намерих момичешко колело — обясни той. — Но тя дойде у вас на колело, нали? Или може би я срещнахте навън?

Емил нищо не каза. Просто се взираше във фигурките.

— Не намерих и триколка като вашата. Само един червен мотор. Можете ли да ми покажете въпреки това?

Емил се наведе над масата. Протегна едната си ръка. Дланта му приличаше на голяма купа, масивна и топла, той я придвижи през масата, над всички фигурки. Тя напомни на Сейер на багер, механично задвижен от предмишницата на мъжа. Спря се точно над малката Ида в жълтата рокля. Емил на няколко пъти облиза устни, на челото му се образуваха дълбоки бръчки. Тогава вдигна другата си ръка, опъна палец и показалец като пинцета и взе Ида. Тя се залюля напред-назад на една ръка. Той внимателно я сложи на дланта си и застина, гледайки я. Не се случи нищо повече. Сейер се концентрира. Очевидно Емил искаше да покаже нещо.

— Вдигнали сте Ида — отбеляза той. Емил кимна, фигурката лежеше по гръб върху голямата му длан. — Откъде?

Емил направи рязко движение с тяло, без да изпусне фигурката. Очите му отново започнаха да блуждаят. „Какво съм пропуснал — помисли си Сейер, — има нещо, което му липсва.“

— Можете ли да сложите Ида на точното място, където беше, когато я вдигнахте? — попита той.

Ръката на Емил отново започна да се движи. Чак до ръба, колкото може по-далеч от така наречената му къща. Там внимателно остави фигурката. Сейер гледаше смаян случващото се по гладката повърхност на масата.

— Намерили сте я далеч от вкъщи — разбра той. — Намерили сте Ида някъде другаде, така ли? Някъде навън?

Емил кимна. Взе мотора, който трябваше да представлява любимата му триколка. Започна да го бута напред и не спря, докато не стигна до ръба, точно до момичето. Взе фигурката, изправи я и плахо я наклони напред. После я остави да падне. Тя се удари в масата и леко издрънча. Оттам той понечи да я качи на мотора. Всъщност това не биваше да се окаже проблем, фигурките можеха да сядат, крачетата им се сгъваха, но не това искаше Емил. За него Ида трябваше на всяка цена да е легнала на мотоциклета. Това беше трудно, тя постоянно се изплъзваше. Лицето му се зачерви, но той не се предаде. Опитваше отново и отново.

— Вдигнали сте Ида — отбеляза Сейер — и сте я сложили в ремаркето на триколката си.

Емил най-сетне кимна.

— Защо е била легнала?

Емил разтвори широко ръце и стана неспокоен.

— Пострадала е, нали? — попита Сейер. — Прегазихте ли я? Това ли стана?

— Не. Не! — Емил яростно размаха ръце. С един пръст придържаше фигурката, за да не падне от мотора, а с другата ръка започна бавно да го бута през масата. Чак до къщата си. Тогава я взе и я сложи в леглото.

— Мисля, че започва да ми става ясно — заяви Сейер. Рязко стана от стола и отиде до стената. Впери поглед в голямата карта на града.

— Емил, елате — нареди той. — Покажете ми къде точно намерихте Ида!

Емил остана на стола си, втренчен в картата. На лицето му се изписа страх.

— Ще ви помогна — окуражи го Сейер. — Вижте, сега сме ето тук. В центъра на града. Градът е жълтата зона — обясни той, — а широката синя ивица е реката. Вие живеете ето тук. Тази линия е вашата улица — „Бренеривайен“. Къщата ви се намира някъде… — Той се наведе към картата и посочи. — Тук! — заяви уверено. — А когато отивате в града, карате ето по този път.

Инспекторът проследи отсечката с показалец, за да му покаже.

— А Ида… — Той продължи да търси по картата. — Ида е дошла оттук. Къщата й е в Гласверке, тя е карала по този път. По тази черна отсечка. През Колелетата. Отивала е към будката на Лайла. Следите ли?

Емил се взираше засрамено в масата. Взе бялата кокошка и я стисна в дланта си, така че след малко фигурката цялата се навлажни. Той не можеше да разпознае своя район в тази негова бледа, двуизмерна версия.

— Блъснала я е кола, нали? Видяхте ли какво точно се случи?

Емил кимна.

Сейер бе толкова развълнуван, че трябваше да положи голямо усилие, за да запази спокоен вид.

— Не ви донесох кола. Толкова несъобразително от моя страна. Видяхте ли колата? Подминахте ли я?

Още кимания.

Сейер се върна при масата.

— Но колелото й… — замисли се той и погледна Емил, — жълтото колело беше непокътнато, когато го намерихме. Значи не е била на него при сблъсъка.

Емил се огледа сред пластмасовите играчки. Намери саксийното цвете от дневната и го постави до Ида.

— Слязла е от колелото, за да бере цветя, така ли? — предположи Сейер.

Емил кимна отново.

„Успяла е да направи няколко крачки — помисли си Сейер. — После се е строполила на земята. И ти си я видял. Нямало е как да подминеш просто ей така. Затова си я вдигнал и си я сложил да легне в ремаркето заедно с жълтото колело. Но не говориш. И не знаеш къде живее. Внезапно си се оказал на триколката си с едно малко момиче отзад. Най-доброто, което ти е дошло наум, е било да я откараш до собствената си къща. И да я сложиш в леглото си.“

— Беше ли жива, когато я сложихте в леглото?

Емил изпъна пръстите си като пинцета. Разстоянието между тях беше наистина малко.

— Все още е била жива. И вие сте видели как умира, нали, Емил?

Той кимна бавно и мрачно.

— После какво направихте?

Емил грабна червения мотор и го отдалечи от къщата.

— И след това, когато се върнахте у дома, се обади майка ви — заключи Сейер. — Но тя изтълкува всичко погрешно.

Той се изправи, заобиколи масата и застана от страната на Емил. Сега му оставаше едно-единствено нещо, само един отговор, за да достигне целта си. Почти не смееше да отвори уста.

— Колата, Емил. Каква беше колата? Навярно помните цвета й?

Мъжът закима енергично. Разтърси се сред фигурките. Накрая избра тази на Ида с жълтата рокля. „Значи жълта — помисли си Сейер. — За начало и това е нещо.“ Но тогава Емил махна косата й. Тя остана да лежи на масата и леко да се поклаща. Като лъскава черна черупка.

* * *

Стаята за разпити приличаше на най-обикновен офис със стандартно обзавеждане в светъл цвят. Не беше нито приветлива, нито отблъскваща. Но щом вратата се затвори, Томе усети как стените бавно се затягат около него като мрежа. Държаха го вече няколко часа. Ами ако просто престанеше да говори? Щеше ли да издържи? Мълчеше ли обаче, нямаше да може да изложи обстоятелствата, смекчаващи вината му.

— Знам какво се е случило — каза Сейер, — но ми липсват някои подробности.

— Впечатлен съм — отвърна пресилено той. — При все че изобщо не сте го видели с очите си.

— Може би разбирам повече, отколкото предполагаш — заяви Сейер. — Ако греша, ще се радвам да ме поправиш.

Томе извърна пребледнялото си лице.

— Не можеш да избягаш — предупреди го Сейер. — Не прави тази грешка.

Дълбоко в душата си Томе чувстваше, че не е престъпник. Така ли се чувстваха всички? Всички, задържани на горния етаж. В ареста. Мисълта беше толкова плашеща, че за момент не можа да си поеме въздух.

— За какво мислиш? — попита Сейер.

— За нищо — отговори тихо Томе. Но тиктакането в главата му бе оглушително. Може би най-добре беше бомбата да избухне. „Тишината след това навярно прилича на облекчението, което изпитваш, когато най-после повърнеш, след като ти е било много лошо.“

— Лошо ми е — каза той на глас.

— В такъв случай ще те придружа до тоалетната — отвърна Сейер. — Ако се налага.

— Не.

— Значи не ти е лошо?

— Напротив. Но след малко ще ми мине. — Томе се дръпна от масата. Избута стола си назад. След това се приведе напред. — Блъснах Ида с колата — каза той.

— Знам — отвърна твърдо Сейер.

Томе остана приведен.

— Колелото беше спряно до пътя — обясни Томе. — Насред колелетата. Видях го отдалече. Изоставено колело. Жълто. Стори ми се странно, че е оставено така, на степенка. Не видях никакви хора. Никакви коли — каза тихо той. — Не карах бързо, аз никога не карам бързо! — Гласът му изтъня до писък и пресекна. — Сменях диска — призна. — Трябваше за малко да се наведа да погледна, отне ми секунда-две. Сложих диска в уредбата и усилих звука. Отново погледнах напред. Някой изпълзя от канавката горе на пътя, мярнах цветя или нещо подобно. Бях кривнал леко вдясно; чу се тъп удар и тя изхвърча встрани. Набих спирачки и погледнах в огледалото. Видях, че лежи по гръб край пътя.

Томе направи пауза. Спомни си тези секунди — сякаш стоеше на ръба на пропаст. Страхът, който почувства, бе като хиляди криле, пърхащи в тялото му. Те се надигнаха от стъпалата, понесоха се на вълни по краката, преминаха през стомаха и сърцето, за да изчезнат с последен плясък през лицето му. Остана вцепенен.

— Първо исках да се върна — обясни той, — но целият треперех. Трябваше да поседя малко така и да се овладея. Тогава в огледалото видях, че тя се изправи. Стоеше на крака. Леко се олюляваше, но беше права! — извика той. — В този момент по пътя се зададе нещо. Една триколка.

За момент Томе се разсея и опита да разбере дали тиктакането в главата му е спряло. Сега със сигурност беше по-слабо.

— Мъжът на триколката — Емил Юханес, не говори — заяви Сейер. — И ти го знаеше, нали?

— Именно това беше най-лошото — отвърна Томе. — Някои казват, че говори от време на време, други, че е ням. — Той погледна Сейер виновно. — Щом сега съм тук, значи все пак е успял да каже нещо.

— Да — потвърди Сейер. — Успя наистина. Уили ли ти даде идеята да нанесеш по-сериозен удар на колата? Довери ли му какво се е случило?

Томе кимна.

— Каза, че така ще е по-лесно, ако се наложи да отговарям на въпроси. Ще бъде по-лесно да говоря за нещо, което е истина. В случай че проверите колата. В действителност само бях пукнал десния фар.

— И никой не те е избутал встрани от пътя?

— Не.

— Защо замина с него за Дания?

— Ако съм с него, мислех си, все пак ще мога да го държа под око. А и му бях длъжник. Трудно беше да откажа.

— Искам да знам истината за това пътуване — заяви Сейер.

Томе се заслуша в звуците в главата си. Тиктакането отново се усили.

— Скарахме се, като бяхме горе, на палубата — обясни той. — Той искаше да мина през митницата с чантата му, а аз не. Това го вбеси. Аз слязох в каютата и си легнах. Когато се събудих, него го нямаше. Изобщо не ми дреме къде е, до гуша ми дойде от него!

Той стисна юмруци в закана срещу злощастната си съдба, по изпитите му бузи избиха червени петна.

— Блъснах Ида с колата, но беше злополука. Тя излезе приведена от канавката и изскочи точно пред мен! Знам, че трябваше да спра, но със собствените си очи видях, че е добре! Не може да ме съдите за това, което после й е сторил онзи тип!

Сейер последва примера на Томе. Избута стола си назад и преметна единия си крак върху другия.

— Това ли решихте? Че е била отвлечена и убита от Емил Юханес?

— Не намерихме друго обяснение — отвърна Томе.

— Ида е починала вследствие на вътрешните наранявания от сблъсъка с твоята кола — обясни Сейер. — Ударил си я в гърдите. Дълго време не можех да си обясня факта, че намерихме колелото й непокътнато, но сега вече разбирам защо. Емил е искал да й помогне. Взел я е от пътя и я е занесъл в леглото си. Там е починала.

Томе едва-едва поклати глава, сякаш отказа да повярва на чутото.

— И двамата сте допуснали грешки — каза Сейер. — Но ти, за разлика от Емил Юханес, си имал много повече възможности. Вината за смъртта на Ида е твоя.

Възцари се гробно мълчание. Тишината, за която Томе беше жадувал, изпълни главата му. Обгърна всичко в него и сякаш запуши устата му с памук. Езикът му залепна за небцето, сух като прахан. Отчаян, той започна да драска с нокти по твърдата тапицерия на стола, все едно искаше да я пробие.

— Томе, прибери си ръцете в джобовете — нареди Сейер.

Томе се подчини. Отново стана тихо.

— А що се отнася до Уили Отерхалс — смени темата Сейер, — не се съмнявам, че ще се появи. Рано или късно. Под една или друга форма.

Томе опита да преглътне памука, вместо да го изплюе навън. Отново му прилоша.

— Може да мине време — продължи Сейер. — Но съм убеден, че ще се появи. Когато го наблюдаваше да се клатушка пиян по палубата, помисли ли си дори за миг, че той е единственият, който знае ужасната ти тайна?

— Тогава не мислех. Тогава зъзнех — заяви Томе.

— Да опитаме още веднъж — настоя Сейер. — Възможно ли е той да е паднал през борда и това за теб да е било повече от добре дошло?

— Не знам какво се е случило — каза Томе. — Отидох в каютата да спя.

— А чантата, Томе? С нея какво направи?

— Сигурно персоналът на ферибота я е свил — промълви той. — Все пак вътре имаше дрога. От нея могат да се изкарат хубави пари на улицата.

— Не и от таблетките, които Уили е купил в „Спънка“ — възрази Сейер, — защото тях майка ти ги е изхвърлила в тоалетната.

На Томе му се прииска да потъне в стола. Всичко му се стори нереално, всичко приличаше на компютърна игра. Той беше бялата мишка в средата на лабиринта. А Сейер бавно се приближаваше като грамаден котарак.

— Какво се случи с Уили? — упорстваше инспекторът.

Уили, Уили, Уили… заглъхна ехото в главата на Томе.

Най-сетне потъна в тишина. Сякаш падна в дълбока яма. „Тук е по-добре — помисли си обнадежден. — Тук чувам само моето дишане и тихите шумове отвън.

Никога няма да проговоря.“

* * *

Всеки ден през вратата на полицейското управление минаваха много хора. Те веднага забелязваха прекрасната птица в представителната клетка. Хенри поздравяваше всички. Наложи се да го транспортират дотук с полицейски микробус — единственото превозно средство с достатъчно висок таван за голямата му клетка. Беше изключително схватлив. Скаре го научи да имитира мелодията на „Досиетата А“, както и известните пет тона от филма „Близки срещи от третия вид“. Стри Тренинг се грижеше за него. Пълнеше хранилката и поилката му и сменяше вестниците на дъното на клетката. По страниците им още дълго се появяваха снимки на Ида. Хенри можеше да й хвърля по някой поглед, кацнал на пръчката си. Скаре беше закачил на клетката предупредителна табелка с надпис: „Внимание, папагалът хапе!“. Въпреки това сред любопитните минувачи все се намираха неразбрани. Постоянно някой се появяваше в общото помещение и питаше за лейкопласт. Началникът на отдела Холтеман, който притежаваше всички качества на един добър ръководител — интелект, авторитетност, усърдие и прецизност, но не се отличаваше с особено чувство за хумор, редовно предлагаше да дадат папагала в магазин за животни поне докато разследването приключи. Всеки път когато минеше покрай клетката, той хвърляше мрачен поглед на Хенри. Папагалът може и да беше малък или дори неособено умен, но като всички други животни още в самото начало усети враждебността, която струеше от посивелия очилат мъж. Затова, щом Холтеман му обърнеше гръб, Хенри започваше да подсвирква „You are my sunshine, my only sunshine“^[7].

Двама мъже и една жена усилено подготвяха защитите по случая Ида Юнер. Имаше редица смекчаващи вината обстоятелства. Томе беше незрял тийнейджър, воден единствено от добри намерения. Ида все пак се бе изправила на крака след сблъсъка. Елса беше грижовна майка, решена да опази доброто си име и да спаси едничкия си, умствено изостанал син, който по никакъв начин не можеше да бъде приведен под наказателна отговорност. А изчезналият Уили Отерхалс най-вероятно щеше да си остане мистерия, докато не го открият — жив или мъртъв.

Томе бе задържан в ареста. Лежеше свит на леглото, покрил лицето си с ръце като с щит. Чувстваше, че е на грешното място. „Какво правя тук? — питаше се той. — Под един покрив с крадци и убийци?“ Тиктакането в главата му продължаваше. Трябваше да бута дните, секунда по секунда. Често се опитваше мислено да се пренесе другаде, тайно да преплува малко от океана време, който се простираше пред него. „Тече — повтаряше си той. — Толкова бавно, че ми се струва че е спряло, но все пак тече.“

 

 

Беше люта зима. Дълго се задържа страшен студ. Хелга Юнер все още живееше в свой собствен свят. Повече не видя сестра си Рут. Томе беше убил Ида и сега очакваше присъдата си. Оказа се, че през цялото време е бил той. Хелга смяташе, че Рут е знаела от самото начало. През главата й минаваха толкова много ужасни мисли.

Един ден се появи Сейер. Тя се зарадва да го види. Инспекторът представляваше една връзка с Ида, която тя бе безсилна да прекъсне. Той забеляза топчестото кученце, което се мотаеше в краката й. Тя го покани да влезе и му направи кафе; прекараха известно време в мълчание. На Хелга й стигаше, че той е там, от все сърце се надяваше винаги да поддържат връзка. Прииска й се да му го каже, но не посмя. Вместо това скришом го погледна; направи й впечатление, че е потънал в дълбок размисъл.

— За какво мислите? — попита предпазливо тя. В този миг се смая. Сякаш бе подала глава вън от скривалището, което дълго бе обитавала. За първи път, откакто беше изчезнала Ида, се безпокоеше за друг човек.

Сейер отвърна на погледа й.

— Мисля за Марион Рикс — отвърна той. — Вашата племенница. Не й е леко.

Хелга наведе глава. Дълбоко в себе си изпита срам. Беше мислила толкова много за Томе, а след това и за Рут и Свере. Беше ги обвинявала. Отбягвала. Но напълно бе забравила Марион.

— Тормозят я в училище — добави Сейер.

— Говорили ли сте с нея? — попита Хелга с тревога.

— Говорих с един от учителите й. Той ми каза.

Хелга зарови лице в ръцете си. Кученцето дотича и я задърпа за чехъла.

— Във всеки случай Марион няма вина — промълви уморено тя.

— Не, няма. И може би има нужда да го чуе. И то от вас. Ще се справите ли с това?

— Да — отговори Хелга и го погледна. — Ще се справя.

Кученцето пусна чехъла й и пропълзя под масата до Сейер. Започна неистово да ръфа единия му крачол.

— И аз имам куче — каза тихо той. — Но вече е старо. Почти не може да ходи. Ще трябва да го избавя от мъките му — призна той. — Утре следобед имаме час при ветеринар. И сега трябва да се прибера и да му кажа.

Той внимателно бутна кученцето с крак. Хелга беше напълно слисана.

— Съвсем сам ли ще останете? — попита тя.

— Не — отговори той. — Не е толкова страшно.

— Но винаги можете да си вземете ново — настоя тя.

— Не съм сигурен, че искам — отвърна той. — То няма да замести Колбасар.

 

 

Дълго след като Сейер си беше заминал, Хелга обикаляше дълбоко замислена из къщи. На сутринта, щом се събуди, още мислеше за него. Когато вечерта се спусна и обгърна къщата й в син полумрак, тя знаеше, че кучето му е мъртво. Взе своето кученце в скута си. То беше така меко и топло. Зарови лице в топчестото му телце и вдъхна мириса му. Не, не беше заместител. Беше просто нещо, което да прегърнеш. Обичаше да притиска малките му уши към главата му и щом ги пусне, да види как отново щръкват нагоре. Обичаше малките му лапички с меките възглавнички. Обичаше да върти опашницата му между пръстите си. Прекарваше дълги часове така, пред камината, загледана в пламъците.

Дойде март, после април. Изведнъж всичко се отприщи като язовир и снегът започна скоростно да се топи. Стичаше се на реки по хълмовете, шуртеше от покривите. Градината на Хелга полека-лека започна да се съживява. В лехите поникнаха крехки светлозелени стъбълца. Понякога Марион идваше на гости. Тя обичаше да извежда кученцето на разходка.

Хората побягнаха от задушните си домове, разтвориха вратите и прозорците. Наизлязоха сред природата, вдигнаха лица към слънцето. Това всеки път беше чудо. Най-енергичните се отправиха към морето, където във въздуха все още се усещаше хлад. Но те обичаха плясъка на вълните и рева на прибоя. Децата търсеха гладки камъчета по плажа. Майките топваха ръце в студената водата, потреперваха и се разсмиваха. Подухваше свеж бриз. От време на време се появяваше някоя вълна, която сякаш искаше да покаже какво може и се издигаше малко над другите, преди да се разбие в брега. Една жена и детето й гледаха към морето.

— Виж, кораб! — извика тя. — Цял танкер. Огромен е!

Момчето проследи кораба с очи. Беше твърде далеч, за да види как носът му пори вълните. Сякаш мина цяла вечност, преди първата вълна да достигне до тях. Някаква огромна сила изтласкваше водата встрани, вълните се надигнаха и заприиждаха една след друга, все по-големи и по-мощни.

— Хайде — възкликна майката, — трябва да им избягаме!

Момчето нададе ликуващ вик. Двамата побягнаха назад със смях, възбудени от тази невероятна сила. От мястото, на което стояха, не можеха да видят трупа, който се въртеше бавно под повърхността на водата. Той приближаваше право към тях. Вълната се разби със страшна сила и леденостудените й пръски докоснаха лицата им. Жената се разсмя със своя звънлив, развълнуван смях.