М. Николски
Вениаминъ Франклинъ

I. Тайниятъ сътрудникъ на Бостонския вестникъ

— Боже мой! Франклине, каква е тази ваша страсть да четете! На единъ словослагатель, като васъ, четене не трѣба, — говорѣше стариятъ словослагатель и сгъвачь, като се обръщаше къмъ четирнадесетгодишното момче, което прилежно четѣше нѣкаква книга.

— Вий тъй ли мислите? Азъ пъкъ намѣрвамъ, че словослагательтъ трѣба да знае да чете, за да не печата глупости.

— Менѣ какво ми трѣба, що набирамъ и сгъвамъ? Ако седнѣхъ да чета всичко туй, не би останало ни време, ни търпение!

Франклинъ лукаво се усмихна и, като взе карандашъ и книга, завчасъ написа нѣколко думи; после, като хвърли записката на словослагателя, той продължи:

— Напечатайте това въ обявленията. Разгеле, вий турихте ли на вестника датата?

— Турихъ: Бостонъ, 17 Януарий 1721 година, — отговори словослагательтъ Томасъ.

— Деньтъ на моето рождение, азъ днесъ напълнихъ петнадесеть години; но стига сме дрънкали, чакай да си довърша книгата.

— Трѣба да е много занимателна?

— Какъ не! Това е съчиненията на Даниела Дефо, авторътъ на Робинзонъ Крузое; помните ли, какво ви четохъ, кога бѣхте боленъ?

— А какъвъ е насловътъ на книгата ви?

— Нѣщо за предположенията.

— Навѣрно, туй е продължение на Робинзона?

— Какво ти продължение! Едното е весела, лека книга, а туй е нѣщо сериозно; тукъ се говори, какъ да се подобри и развие търговията, какъ да се помага на беднитѣ и какъ да се намѣрва работа, и въобще посочватъ се срѣдствата да се увеличатъ общественнитѣ богатства; мене особно интересува последниятъ въпросъ.

— Можете да ме наричате и глупавъ, но азъ нѣма да ви скрия, че не проумѣвамъ, каква полза имамъ да се занимавамъ съ общественитѣ богатства; да се научехте отъ книгитѣ, какъ можехте разбогатѣ самъ, би било друго нѣщо.

— Я, вий си гледайте по-добре вестника, а мене оставете на мира.

— Позволете да ви попитамъ още нѣщичко; като ученъ, вий всичко знаете. Кажете, моля, кой ли е, дето спуща всѣки день въ кутията на вестника малки статийки?

— Не зная, — накѫсо отговори Франклинъ, безъ да си вдигне очитѣ отъ книгата.

— Не може да бѫде да не знаете! Снощи, на деветь часътъ, кутията бѣше празна, азъ излѣзохъ за малко, вий обѣщахте да останете тукъ, а, като се върнахъ следъ петь минути, намѣрихъ въ кутията статия; сякашъ, тя, е била оставена при васъ и, вѣроятно, сѫ ви молили да не казвате; но вий много зле правите, че не обаждате, защото, по тоя начинъ, ми отнемате цѣлъ доларъ! Да, братъ ви обеща да ми даде единъ доларъ, ако открия съчинителя на тѣзи статии, които направиха толкозъ шумъ по цѣлъ Бостонъ. Самъ Гутенбергъ, изобрѣтательтъ на книгопечатането…

— Позволете да ви забележа, че изобрѣтатель на книгопечатането съвсемъ не е Гутенбергъ. Мнозина му приписватъ погрѣшно всичката му слава. Пръвъ откри туй изкуство Костеръ въ Харлемъ, презъ 1430 година, но Гутенбергъ усъвършенствува книгопечатането. Първитѣ опити бѣха несполучливи, отпечатаното — неразбрано; дървенитѣ букви бѣха стегнати съ връвь, затова се държаха слабо и отъ силното натискане често се измѣстваха. Гутенбергъ заедно съ Фуста и Шефера основаха първата печатница. Въ 1452 година Шеферъ пръвъ взе да отлива металически букви.

Като се увлѣче отъ своя разказъ, Франклинъ продължаваше да говори за по-нататъшната участь на книгопечатането, кога какво е било напечатано и съ какви подобрения.

Разказътъ му биде прѣкѫснатъ отъ появяването на нови лица.

— Ето и господарьтъ, — проговори Томасъ: — пакъ ще има да ме гълчи, че не съмъ узналъ досега, кой е нашиятъ таенъ сътрудникъ.

II. Убийството

— Моля ти се, брате, прочети, какво е наредилъ твоятъ словослагатель, — каза Франклинъ, като се обърна къмъ единъ отъ влѣзлитѣ.

Братътъ на Вениаминъ Франклина, Яковъ Франклинъ взе коректурния листъ и очуденъ прочете:

„Едно ужасно убийство, извършено снощи, развълнува цѣлия градъ: Томасъ Симпелтонъ, който работѣше въ продължение на три години въ печатницата на Яковъ Франклинъ, заклалъ жена си и петтѣхъ си деца“.

— Азъ!… Азъ!… Азъ да съмъ заклалъ жена си и децата си? — въ ужасъ проговори Томасъ, като блѣднѣеше отъ страхъ.

Тримата се изсмѣха високо.

— Но какво значи това? Чия е тая шега? — попита сетне Яковъ Франклинъ.

— Азъ искахъ да докажа на Томаса, колко необходимо е за словослагателя да чете, каквото набира, — каза момчето, като се смѣеше весело. — Но опомни се, Томасъ, ти си тъй блѣденъ, като че, наистина, си заклалъ жена си!

— Времето не е избрано, а и съ туй шега не бива.

— Но и само отъ думата ти нѣма да станешъ убийца!

— Тогазъ, какъ съмъ могълъ да напечатамъ туй?

— Защото не си го прочелъ.

— Азъ не разбирамъ, Вениамине, какво удоволствие е за тебе да доказвашъ, че четенето е необходимо за всѣки словослагатель, — каза бащата, — има ли нѣщо хубаво въ това, ако всички тукашни работници взематъ да четатъ? Какво ще стане тогазъ съ печатницитѣ?

— Ако всички последваха примѣра ти, — каза по-голѣмиятъ му братъ, — отколе биха си изгубили здравето. Представете си, че братъ ми седи гладенъ, — продължи той, като се обърна къмъ баща си.

— Какво значи туй? Нали азъ ти го дадохъ, за да му плащашъ отъ деветата му година?

— Но той взема заплатата си, и азъ узнахъ, че той гладува, за да си купува книги съ паритѣ.

— Не е истина, азъ се храня добре; но прочетохъ въ книгитѣ, че най-здравата храна е растителната, затова се и храня само съ хлѣбъ и съ плодове, а съ останалитѣ пари, наистина, си купувамъ книги.

— Изобщо, азъ виждамъ, че ти се занимавашъ съ всичко, само не съ своята работа.

— Нима съмъ виноватъ, че работата ми не е такава, съ каквото обичамъ да се занимавамъ! Азъ би желалъ да бѫда семеенъ проповѣдникъ. Честито врѣме прѣкарахъ азъ въ семинарията!

— Какво да правимъ! Туй не е по силитѣ ни, ти самъ знаешъ! — каза бащата. — Но азъ намѣрвамъ, че да бѫдешъ поддръжка на семейството си не е по-малко почтено, и ако ти се заловѣше съ моя занаятъ…

— Да варишъ лой, да приготвяшъ фитила и да лѣешъ свѣщи може и безъ особни научни познания.

— Ти се лъжешъ, и за това е нужно учението; а защо не сѫ всички свѣщи еднакво хубави! Но не е тамъ работата ; ти се хвърляшъ на вси страни, едно врѣме, напр., щѣше да ставашъ морякъ; за да те отвлѣка отъ това, дадохъ те да се учишъ при ножарь.

— Той имаше квартирантъ, богатъ съ книги, и азъ току-речи всичкото си време прѣкарахъ въ четене пътешествията, историята на Англия, на Франция и много други. Веселъ животъ бѣше той!

— Най-сетне, за да удовлетворя твоята страсть къмъ книгитѣ, азъ те направихъ словослагатель, при всичко че въ нашето семейство вече има единъ; и тъй, азъ те турихъ при брата ти, но тебъ и тукъ не ти е по угодата, и тукъ нищо друго не вършишъ, само четешъ книги…

— Не, не само чета, а и пиша, дори стихове; попитайте брата ми, колко шумъ повдигнаха тѣ?

— Наистина, за тѣхъ много говориха, — каза Яковъ.

— Азъ не желая да те разочаровамъ, — каза бащата, — но азъ четохъ стиховетѣ ти: тѣ сѫ много лоши. Остави се отъ туй занятие, и запомни, че стиховетѣ не търпятъ посрѣдственость: тѣ или хубаво трѣба да се пишатъ, или никакъ да се не пишатъ. Да пишешъ стиховетѣ тъй, както пише прозата вашиятъ таенъ сътрудникъ, тогава би била друга работата, съ туй би могълъ да се примири човѣкъ! Наистина, той изглежда още много младъ, но каква ясность на мислитѣ! Каква даровитость! Е, ти не узна ли досега, кой е той? — попита бащата, като се обърна къмъ по-голѣмия си синъ.

— Не, азъ зарѫчахъ на Томаса да гледа, кой пуща тия статии въ кутията.

— И азъ пазихъ презъ всичкото време, два часа не се отмѣстихъ отъ кутията, но ме извикаха въ дюкяна, и азъ помолихъ брата ви да покараули вмѣсто мене, ала той се само попрозѣвалъ, та, когато дойдохъ, пакъ намѣрихъ въ кутията книга.

— Може ли такова нѣщо Вениамине! Не те ли е срамъ? — каза бащата.

Момчето се зачерви.

— Мигаръ да седя до кутията, безъ да си мръдна нигде окото?

— Моля те, Вениамине, не упорствувай; ако си видѣлъ, кой е оставилъ статията, кажи: азъ трѣбва да го зная, и искамъ да поговоря съ него, да му наумя нѣкои мисли, той прослави толкозъ моя вестникъ.

— Записка отъ полицейския агентъ, — каза влѣзлиятъ работникъ, като подаде на Якова запечатанъ пликъ.

Франклинъ бърже го разпечата и взе да чете:

„Почитаеми господине!

Като направихъ най-точни справки за неизвестния съчинитель, който помѣстя своитѣ статии въ последнитѣ броеве на вестника ви, азъ узнахъ, че туй лице се намѣрва дома ви и въ вашето заведение, и за това моля да се погрижите да потърсите и за всичко да ми съобщите до двадесеть и четири часътъ.

Нелсонъ Бюрдетъ“.

III. Взематъ го подъ стража

У Якова Франклинъ се бѣха събрали нѣколко души да поговорятъ за последнитѣ статии на вестника, които вдигнаха толкова шумъ.

— Чудно нѣщо! — казваха едни: — но пъкъ нали въ последния брой бѣше тъй рѣзко писано!

— Какво се интересува правителството за мнението на частенъ човѣкъ? — говорѣха други.

— Работата е, че, сякашъ, полицията е обърнала особено внимание…

— Но…

— Все пакъ е чудно!

— Не, най-чудното е, — заговори        Яковъ, че авторътъ на тѣзи статии е дома ми, и азъ го не зная!

— Позволете менъ да кажа две думи — помоли Томасъ, — азъ ще ви обясня всичко.

— Мълчи — прошепна му Вениаминъ.

— Не, вие ще ми позволите да кажа; да приемемъ, че съмъ глупавъ, но азъ мога да назова автора на тѣзи статии.

— Казвай по-скоро! Казвай кой е? — завикаха отвредъ.

— Не смѣя да го посоча,        но господарьтъ би могълъ, да би желалъ.

Яковъ вдигна рамене.

— Видите ли — продължаваше Томасъ — авторътъ на тѣзи статии ги пише самъ, защото умѣе да пише, и тъй като казватъ, че е тукъ, вкѫщи, а тукъ знаятъ да пишатъ само двамата братя Франклиновци, отъ които единиятъ е много младъ, пъкъ и твърде заетъ съ четене, вий вече разбрахте…

Тукъ всички се спуснаха къмъ Якова и взеха да го упрѣкватъ, че се е крилъ отъ всички.

— Азъ намѣрихъ съчинителя, дайте ми обещания доларъ, — смѣло каза Томасъ.

— Чухте ли новината? — попита той.

— Каква новина?

— Щѣли да арестуватъ съчинителя!

По-младиятъ Франклинъ извика отъ очудване.

— Сиречъ, ако още не е, безъ друго ще го арестуватъ.

— Ще рече, знаятъ го? — попита Яковъ.

— Съветвамъ те да идешъ негде, — каза му нѣкой, — защото ти, като издатель на журнала, въ всѣки случай; ще отговаряшъ. Тебе ще хванатъ пръвъ.

— Мигаръ мислишъ, че могатъ да затворятъ брата ми? — попита уплашенъ Франклинъ.

— Разбира се, ако не се намѣри виновния.

— Полицейскиятъ дойде! — обади единъ отъ работницитѣ, и въ сѫщия мигъ вратата се отвори, и конетаблътъ^[1] влѣзе.

IV. Доларътъ

Вениаминъ Франклинъ се хвърли насрѣща му.

— Моля, не вземайте, не затваряйте никого вмѣсто мене, — каза той: азъ съмъ авторътъ на статиитѣ, когото търсите. Азъ мога да ви докажа туй съ черновкитѣ отъ моя рѫка. Моля, оставете на покой брата ми: той не е въ нищо виновенъ.

Зачудениятъ конетаблъ се поклони.

— Азъ търся автора, — каза той, — за да му изразя своята дълбока благодарность за неговитѣ прекрасни статии: въ тѣхъ има толкозъ чувство и смисъль! Но нима сте вий? Вий сте още дете, а пишете, като възрастенъ? На колко години сте?

— На петнадесеть.

— Де и какво сте училъ?

— Ето тука, — каза момчето, като сочеше окрѫжаващитѣ го: — азъ слушахъ разговоритѣ имъ и сетне пишехъ.

— А отъ кого ще получа сега обещания доларъ? — попита Томасъ.

— Азъ ще ти заплатя, кога имамъ, — каза Вениаминъ.

— А за сега вземи отъ мене, — каза бащата, като даде на Томаса една златна монета.

Вениаминъ Франклинъ прекара цѣлия си животъ въ полезни трудове и открития и най-сетне изобрѣти гръмоотвода.

Като се спрѣчка нѣщо съ брата си, той напустна Бостонъ и отиде въ Ню-Йоркъ; но, като не си намѣри тамъ работа, принуди се да отиде въ Филаделфия, дето, отъ нужда, постѫпи въ печатницата на Кеймара. Скоро чу за него и го обикна тамошниятъ губернаторъ, който, като желаеше да отвори печатница, прати го въ Англия да купи, каквото е потрѣбно. Въ Англия Франклинъ има непредвидливостьта да заеме паритѣ си на единъ другарь и ги не получи вече; като нѣмаше, съ какво да се върне въ Америка, той постѫпи въ печатницата на Палмера; но скоро му омръзна, и той се завърна въ Филаделфия, дето нѣкой си Мередитъ му предложи да си отвори печатница.

Оттогава се начева неговата общественна дейность. У дома му веднажъ въ недѣлята се събираха учени да обсѫждатъ различни нравствени и политически въпроси; всѣки отъ членоветѣ бѣше длъженъ да прочете веднажъ въ месеца нѣщо свое. Франклинъ откупи лошия вестникъ на Кеймара, подобри го, направи го популяренъ и получаваше отъ него приличенъ доходъ. Той се ожени за мисъ Ридъ, дъщеря изъ богато семейство, което така сѫщо увеличи състоянието му. Той основа обществена библиотека и издаваше алманахъ, въ който се помѣстяха разумни съвети и наставления. Въ 1737 той биде назначенъ директоръ на пощитѣ въ Филаделфия. Този градъ му дължи пожарната си команда и застрахователното си дружество. Ето при какви обстоятелства Франклинъ изобрѣти гръмоотвода: на ученото дружество въ Филаделфия бѣха пратени отъ Англия сведения за новитѣ опити надъ електричеството, които бѣха зачудили учения свѣтъ; дружеството натовари Франклина да ги провѣри. При тия провѣрки той направи нови открития; той пръвъ забележи притегателната сила на заостренитѣ въ края металически прѫтове и тутакси намисли да опита да извлѣче електричество отъ облацитѣ, които той вече смѣташе за източникъ на гърмотевицата. Детската играчка — хвърчило или, както още го наричатъ учуртма^[2], му послужи за смѣлия опитъ: той пустна хвърчилото въ време на гърмотевицата, като привърза на връвьта му ключъ, който, кога се намокрѣше връвьта, и станѣше добъръ проводникъ на електричеството, пущаше искри срѣщу пръста. Зарадванъ отъ откритието си и заетъ съ него, Франклинъ, сякашъ, не мислѣше, че този проводникъ можеше да го убие на мѣстото му; като приложи, по обичая си, опита на дѣло, той изобрѣти гръмоотвода, приетъ отсетне, като благодеяние на науката отъ цѣла Европа.

Училищата въ Филаделфия бѣха бедни и лоши. Франклинъ откри подписка, състави планъ за ново училище и, като събра достатъчно пари, отвори учебното заведение. Нѣкому бѣ дошло на умъ да направи болница за беднитѣ; Франклинъ се залови за тая работа и я доведе до край. Всичкитѣ тия частни занятия не го отвличаха отъ главната му длъжность и, като бѣше отличенъ директоръ на пощитѣ, той скоро биде назначенъ главенъ директоръ.

Въ 1775 година, когато избухна Американската война, Франклинъ се обяви за свободата; той взе участие въ известната прокламация на 4 юлия, съ която се обявяваше независимостьта на тринадесетьтѣхъ съединени щати. Избранъ за председатель на Пенсилванската община, Франклинъ, благодарение на своята известность, биде изпратенъ въ Франция да моли за помощь; той бѣше тогава на 71 година.

Като стана по тоя начинъ пълномощенъ министъръ на Американския съюзъ, той пакъ се занимаваше усърдно съ науката, отдалеченъ въ града Паси.

Като паметникъ на неговитѣ научни занятия, служи и досега въ Парижъ армониката, що бѣ направилъ той за Мария Антуанета.

Боленъ и вече седемдесеть и деветь годишенъ старецъ, той пожела да се върне въ отечеството си, дето го посрѣщнаха тържествено. Неговото последно съчинение бѣше насочено противъ търговията съ роби. Той умрѣ на 17 Априлъ 1790 година. По тоя случай въ всичкитѣ Съединени щати бѣ наложенъ двумесеченъ трауръ.