М. Николски
Бенджамин Франклин

М. Николски
Вениаминъ Франклинъ

I. Тайният сътрудник на Бостънския вестник

— Боже мой! Франклин, каква е тази ваша страст да четете! На един словослагател като вас четене не трябва — говореше старият словослагател и сгъвач, като се обръщаше към четиринадесетгодишното момче, което прилежно четеше някаква книга.

— Вие тъй ли мислите? Аз пък намирам, че словослагателят трябва да знае да чете, за да не печата глупости.

— Мене какво ми трябва, що набирам и сгъвам? Ако седнех да чета всичко туй, не би останало ни време, ни търпение!

Франклин лукаво се усмихна и като взе молив и хартия, завчас написа няколко думи; после, като хвърли записката на словослагателя, той продължи:

— Напечатайте това в обявленията. Разгеле, Вие турихте ли на вестника датата?

— Турих: Бостън, 17 януари 1721 година — отговори словослагателят Томас.

— Денят на моето рождение, аз днес навърших петнадесет години; но стига сме дрънкали, чакай да си довърша книгата.

— Трябва да е много занимателна?

— Как не! Това са съчиненията на Даниел Дефо, авторът на Робинзон Крузо; помните ли какво ви четох, когато бяхте болен?

— А какъв е насловът на книгата ви?

— Нещо за предположенията.

— Навярно туй е продължение на Робинзон?

— Какво ти продължение! Едното е весела, лека книга, а туй е нещо сериозно; тук се говори как да се подобри и развие търговията, как да се помага на бедните и как да се намира работа, и въобще посочват се средствата да се увеличат обществените богатства; мен особено ме интересува последният въпрос.

— Можете да ме наричате и глупав, но аз няма да скрия, че не проумявам каква полза имам да се занимавам с обществените богатства; да се научехте от книгите как можехте да разбогатеете сам, би било друго нещо.

— Я, Вие си гледайте по-добре вестника, а мене оставете на мира.

— Позволете да ви попитам още нещичко; като учен, Вие всичко знаете. Кажете, моля, кой ли е, дето спуща всеки ден в кутията на вестника малки статийки?

— Не зная — накъсо отговори Франклин, без да си вдигне очите от книгата.

— Не може да бъде, да не знаете! Снощи, в девет часа, кутията беше празна, аз излязох за малко, Вие обещахте да останете тук, а като се върнах след пет минути, намерих в кутията статия; сякаш тя е била оставена при вас и вероятно са ви молили да не казвате; но Вие много зле правите, че не обаждате, защото по тоя начин ми отнемате цял долар! Да, брат ви обеща да ми даде един долар, ако открия съчинителя на тези статии, които направиха толкоз шум по цял Бостън. Сам Гутенберг, изобретателят на книгопечатането…

— Позволете да ви забележа, че изобретател на книгопечатането съвсем не е Гутенберг. Мнозина му приписват погрешно всичката му слава. Пръв откри туй изкуство Костър в Харлем, през 1430 година, но Гутенберг усъвършенствува книгопечатането. Първите опити бяха несполучливи, отпечатаното — неразбрано; дървените букви бяха стегнати с връв, затова се държаха слабо и от силното натискане често се изместваха. Гутенберг заедно с Фуст и Шефер основаха първата печатница. В 1452 година Шефер пръв взе да отлива металически букви.

Като се увлече от своя разказ, Франклин продължаваше да говори за по-нататъшната участ на книгопечатането, кога какво е било напечатано и с какви подобрения.

Разказът му беше прекъснат от появяването на нови лица.

— Ето и господарят — проговори Томас, — пак ще има да ме гълчи, че не съм узнал досега кой е нашият таен сътрудник.

II. Убийството

— Моля ти се, брате, прочети какво е наредил твоят словослагател — каза Франклин, като се обърна към един от влезлите.

Братът на Бенджамин Франклин, Яков Франклин взе коректурния лист и учуден прочете:

„Едно ужасно убийство, извършено снощи, развълнува целия град: Томас Симпълтън, който работеше в продължение на три години в печатницата на Яков Франклин, заклал жена си и петте си деца“.

— Аз!… Аз!… Аз да съм заклал жена си и децата си? — в ужас проговори Томас, като бледнееше от страх.

Тримата се изсмяха високо.

— Но какво значи това? Чия е тая шега? — попита сетне Яков Франклин.

— Аз исках да докажа на Томас колко необходимо е за словослагателя да чете каквото набира — каза момчето, като се смееше весело. — Но опомни се, Томас, ти си тъй бледен, като че наистина си заклал жена си!

— Времето не е избрано, а и с туй шега не бива.

— Но и само от думата ти няма да станеш убиец!

— Тогаз, как съм могъл да напечатам туй?

— Защото не си го прочел.

— Аз не разбирам, Бенджамин, какво удоволствие е за тебе да доказваш, че четенето е необходимо за всеки словослагател — каза бащата, — има ли нещо хубаво в това, ако всички тукашни работници вземат да четат? Какво ще стане тогаз с печатниците?

— Ако всички последваха примера ти — каза по-големият му брат, — отколе биха си изгубили здравето. Представете си, че брат ми седи гладен — продължи той, като се обърна към баща си.

— Какво значи туй? Нали аз ти го дадох, за да му плащаш от деветата му година?

— Но той взема заплатата си и аз узнах, че той гладува, за да си купува книги с парите.

— Не е истина, аз се храня добре; но прочетох в книгите, че най-здравата храна е растителната, затова се и храня само с хляб и с плодове, а с останалите пари наистина си купувам книги.

— Изобщо, аз виждам, че ти се занимаваш с всичко, само не със своята работа.

— Нима съм виновен, че работата ми не е такава, с каквото обичам да се занимавам! Аз би желал да бъда семеен проповедник. Честито време прекарах аз в семинарията!

— Какво да правим! Туй не е по силите ни, ти сам знаеш! — каза бащата. — Но аз намирам, че да бъдеш поддръжка на семейството си не е по-малко почтено, и ако ти се заловеше с моя занаят…

— Да вариш лой, да приготвяш фитила и да лееш свещи може и без особени научни познания.

— Ти се лъжеш, и за това е нужно учението; а защо не са всички свещи еднакво хубави! Но не е там работата; ти се хвърляш на вси страни, едно време например щеше да ставаш моряк; за да те отвлека от това, дадох те да се учиш при ножар.

— Той имаше квартирант, богат с книги, и аз току-речи всичкото си време прекарах в четене за пътешествия, историята на Англия, на Франция и много други. Весел живот беше!

— Най-сетне, за да удовлетворя твоята страст към книгите, аз те направих словослагател, при все че в нашето семейство вече има един; и тъй, аз те турих при брат ти, но теб и тук не ти е по угодата, и тук нищо друго не вършиш, само четеш книги…

— Не, не само чета, а и пиша, дори стихове; попитайте брат ми колко шум вдигнаха те?

— Наистина за тях много говориха — каза Яков.

— Аз не желая да те разочаровам — каза бащата, — но аз четох стиховете ти: те са много лоши. Остави се от туй занятие и запомни, че стиховете не търпят посредственост: те или хубаво трябва да се пишат, или никак да се не пишат. Да пишеш стиховете тъй, както пише прозата вашият таен сътрудник, тогава би била друга работата, с туй би могъл да се примири човек! Наистина той изглежда още много млад, но каква ясност на мислите! Каква даровитост! Е, ти не узна ли досега кой е той? — попита бащата, като се обърна към по-големия си син.

— Не, аз заръчах на Томас да гледа кой пуща тия статии в кутията.

— И аз пазих през всичкото време, два часа не се отместих от кутията, но ме извикаха в дюкяна и аз помолих брат ви да покараули вместо мене, ала той само се прозявал, та когато дойдох, пак намерих в кутията хартия.

— Може ли такова нещо, Бенджамин! Не те ли е срам? — каза бащата.

Момчето се изчерви.

— Мигар да седя до кутията, без да си мръдна нигде окото?

— Моля те, Бенджамин, не упорствувай; ако си видял кой е оставил статията, кажи: аз трябва да го зная и искам да поговоря с него, да му изкажа някои мисли, той прослави толкоз моя вестник.

— Записка от полицейския агент — каза влезлият работник, като подаде на Яков запечатан плик.

Франклин бърже го разпечата и взе да чете:

„Почитаеми господине!

Като направих най-точни справки за неизвестния съчинител, който помества своите статии в последните броеве на вестника ви, аз узнах, че туй лице се намира в дома ви и във вашето заведение, и затова моля да се погрижите да потърсите и за всичко да ми съобщите до двадесет и четири часа.

Нелсън Бюрдет“.

III. Вземат го под стража

У Яков Франклин се бяха събрали няколко души да поговорят за последните статии на вестника, които вдигнаха толкова шум.

— Чудно нещо! — казваха едни. — Но пък нали в последния брой беше тъй рязко писано!

— Какво се интересува правителството за мнението на частен човек? — говореха други.

— Работата е, че сякаш полицията е обърнала особено внимание…

— Но…

— Все пак е чудно!

— Не, най-чудното е — заговори Яков, че авторът на тези статии е в дома ми и аз не го зная!

— Позволете на мен да кажа две думи — помоли Томас, — аз ще ви обясня всичко.

— Мълчи — прошепна му Бенджамин.

— Не, Вие ще ми позволите да кажа; да приемем, че съм глупав, но аз мога да назова автора на тези статии.

— Казвай по-скоро! Казвай кой е? — завикаха отвред.

— Не смея да го посоча, но господарят би могъл, да би желал.

Яков вдигна рамене.

— Видите ли — продължаваше Томас — авторът на тези статии ги пише сам, защото умее да пише, и тъй като казват, че е тук, вкъщи, а тук знаят да пишат само двамата братя Франклиновци, от които единият е много млад, пък и твърде зает с четене, Вие вече разбрахте…

Тук всички се спуснаха към Яков и взеха да го упрекват, че се е крил от всички.

— Аз намерих съчинителя, дайте ми обещания долар — смело каза Томас.

— Чухте ли новината? — попита той.

— Каква новина?

— Щели да арестуват съчинителя!

По-младият Франклин извика от учудване.

— Сиреч, ако още не е, без друго ще го арестуват.

— Ще рече, знаят го? — попита Яков.

— Съветвам те да идеш нейде — каза му някой, — защото ти, като издател на журнала, във всеки случай ще отговаряш. Тебе ще хванат пръв.

— Мигар мислиш, че могат да затворят брат ми? — попита уплашен Франклин.

— Разбира се, ако не се намери виновният.

— Полицейският дойде! — съобщи един от работниците и в същия миг вратата се отвори и конетабълът^[1] влезе.

IV. Доларът

Бенджамин Франклин се хвърли насреща му.

— Моля, не вземайте, не затваряйте никого вместо мене — каза той: аз съм авторът на статиите, когото търсите. Аз мога да ви докажа туй с черновките от моя ръка. Моля, оставете на покой брат ми: той не е в нищо виновен.

Зачуденият конетабъл се поклони.

— Аз търся автора — каза той, — за да му изразя своята дълбока благодарност за неговите прекрасни статии: в тях има толкоз чувство и смисъл! Но нима сте Вие? Вие сте още дете, а пишете като възрастен? На колко години сте?

— На петнадесет.

— Де и какво сте учил?

— Ето тука — каза момчето, като сочеше окръжаващите го, — аз слушах разговорите им и сетне пишех.

— А от кого ще получа сега обещания долар? — попита Томас.

— Аз ще ти заплатя, когато имам — каза Бенджамин.

— А засега вземи от мене — каза бащата, като даде на Томас една златна монета.

Бенджамин Франклин прекара целия си живот в полезни трудове и открития и най-сетне изобрети гръмоотвода.

Като се спречка нещо с брат си, той напусна Бостън и отиде в Ню Йорк; но като не си намери там работа, принуди се да отиде във Филаделфия, дето, от нужда, постъпи в печатницата на Кеймър. Скоро чу за него и го обикна тамошният губернатор, който, като желаеше да отвори печатница, прати го в Англия да купи каквото е потребно. В Англия Франклин има непредвидливостта да заеме парите си на един другар и не ги получи вече; като нямаше с какво да се върне в Америка, той постъпи в печатницата на Палмър; но скоро му омръзна и той се завърна във Филаделфия, дето някой си Мередит му предложи да си отвори печатница.

Оттогава се начева неговата обществена дейност. У дома му веднъж в неделята се събираха учени да обсъждат различни нравствени и политически въпроси; всеки от членовете беше длъжен да прочете веднъж в месеца нещо свое. Франклин откупи лошия вестник на Кеймър, подобри го, направи го популярен и получаваше от него приличен доход. Той се ожени за мис Рид, дъщеря на богато семейство, което така също увеличи състоянието му. Той основа обществена библиотека и издаваше алманах, в който се поместваха разумни съвети и наставления. В 1737 той бе назначен директор на пощите във Филаделфия. Този град му дължи пожарната си команда и застрахователното си дружество. Ето при какви обстоятелства Франклин изобрети гръмоотвода: на ученото дружество във Филаделфия бяха пратени от Англия сведения за новите опити над електричеството, които бяха зачудили учения свят; дружеството натовари Франклин да ги провери. При тия проверки той направи нови открития; той пръв забележи притегателната сила на заострените в края металически прътове и тутакси намисли да опита да извлече електричество от облаците, които той вече смяташе за източник на гръмотевицата. Детската играчка — хвърчило или както още го наричат учуртма^[2], му послужи за смелия опит: той пусна хвърчилото във време на гръмотевицата, като привърза на връвта му ключ, който, когато се намокреше връвта и станеше добър проводник на електричеството, пущаше искри срещу пръста. Зарадван от откритието си и зает с него, Франклин сякаш не мислеше, че този проводник можеше да го убие на място; като приложи, по обичая си, опита на дело, той изобрети гръмоотвода, приет отсетне като благодеяние на науката от цяла Европа.

Училищата във Филаделфия бяха бедни и лоши. Франклин откри подписка, състави план за ново училище и като събра достатъчно пари, отвори учебното заведение. Някому бе дошло на ум да направи болница за бедните; Франклин се залови за тая работа и я доведе докрай. Всичките тия частни занятия не го отвличаха от главната му длъжност и като беше отличен директор на пощите, той скоро бе назначен главен директор.

През 1775 година, когато избухна Американската война, Франклин се обяви за свободата; той взе участие в известната прокламация на 4 юли, с която се обявяваше независимостта на тринадесетте съединени щати. Избран за председател на Пенсилванската община, Франклин, благодарение на своята известност, бе изпратен във Франция да моли за помощ; той беше тогава на 71 години.

Като стана по тоя начин пълномощен министър на Американския съюз, той пак се занимаваше усърдно с науката, отдалечен в града Паси.

Като паметник на неговите научни занятия служи и досега в Париж хармониката, която той бе направил за Мария Антоанета.

Болен и вече седемдесет и девет годишен старец, той пожела да се върне в отечеството си, дето го посрещнаха тържествено. Неговото последно съчинение беше насочено против търговията с роби. Той умря на 17 април 1790 година. По тоя случай във всичките Съединени щати бе обявен двумесечен траур.

I. Тайниятъ сътрудникъ на Бостонския вестникъ

— Боже мой! Франклине, каква е тази ваша страсть да четете! На единъ словослагатель, като васъ, четене не трѣба, — говорѣше стариятъ словослагатель и сгъвачь, като се обръщаше къмъ четирнадесетгодишното момче, което прилежно четѣше нѣкаква книга.

— Вий тъй ли мислите? Азъ пъкъ намѣрвамъ, че словослагательтъ трѣба да знае да чете, за да не печата глупости.

— Менѣ какво ми трѣба, що набирамъ и сгъвамъ? Ако седнѣхъ да чета всичко туй, не би останало ни време, ни търпение!

Франклинъ лукаво се усмихна и, като взе карандашъ и книга, завчасъ написа нѣколко думи; после, като хвърли записката на словослагателя, той продължи:

— Напечатайте това въ обявленията. Разгеле, вий турихте ли на вестника датата?

— Турихъ: Бостонъ, 17 Януарий 1721 година, — отговори словослагательтъ Томасъ.

— Деньтъ на моето рождение, азъ днесъ напълнихъ петнадесеть години; но стига сме дрънкали, чакай да си довърша книгата.

— Трѣба да е много занимателна?

— Какъ не! Това е съчиненията на Даниела Дефо, авторътъ на Робинзонъ Крузое; помните ли, какво ви четохъ, кога бѣхте боленъ?

— А какъвъ е насловътъ на книгата ви?

— Нѣщо за предположенията.

— Навѣрно, туй е продължение на Робинзона?

— Какво ти продължение! Едното е весела, лека книга, а туй е нѣщо сериозно; тукъ се говори, какъ да се подобри и развие търговията, какъ да се помага на беднитѣ и какъ да се намѣрва работа, и въобще посочватъ се срѣдствата да се увеличатъ общественнитѣ богатства; мене особно интересува последниятъ въпросъ.

— Можете да ме наричате и глупавъ, но азъ нѣма да ви скрия, че не проумѣвамъ, каква полза имамъ да се занимавамъ съ общественитѣ богатства; да се научехте отъ книгитѣ, какъ можехте разбогатѣ самъ, би било друго нѣщо.

— Я, вий си гледайте по-добре вестника, а мене оставете на мира.

— Позволете да ви попитамъ още нѣщичко; като ученъ, вий всичко знаете. Кажете, моля, кой ли е, дето спуща всѣки день въ кутията на вестника малки статийки?

— Не зная, — накѫсо отговори Франклинъ, безъ да си вдигне очитѣ отъ книгата.

— Не може да бѫде да не знаете! Снощи, на деветь часътъ, кутията бѣше празна, азъ излѣзохъ за малко, вий обѣщахте да останете тукъ, а, като се върнахъ следъ петь минути, намѣрихъ въ кутията статия; сякашъ, тя, е била оставена при васъ и, вѣроятно, сѫ ви молили да не казвате; но вий много зле правите, че не обаждате, защото, по тоя начинъ, ми отнемате цѣлъ доларъ! Да, братъ ви обеща да ми даде единъ доларъ, ако открия съчинителя на тѣзи статии, които направиха толкозъ шумъ по цѣлъ Бостонъ. Самъ Гутенбергъ, изобрѣтательтъ на книгопечатането…

— Позволете да ви забележа, че изобрѣтатель на книгопечатането съвсемъ не е Гутенбергъ. Мнозина му приписватъ погрѣшно всичката му слава. Пръвъ откри туй изкуство Костеръ въ Харлемъ, презъ 1430 година, но Гутенбергъ усъвършенствува книгопечатането. Първитѣ опити бѣха несполучливи, отпечатаното — неразбрано; дървенитѣ букви бѣха стегнати съ връвь, затова се държаха слабо и отъ силното натискане често се измѣстваха. Гутенбергъ заедно съ Фуста и Шефера основаха първата печатница. Въ 1452 година Шеферъ пръвъ взе да отлива металически букви.

Като се увлѣче отъ своя разказъ, Франклинъ продължаваше да говори за по-нататъшната участь на книгопечатането, кога какво е било напечатано и съ какви подобрения.

Разказътъ му биде прѣкѫснатъ отъ появяването на нови лица.

— Ето и господарьтъ, — проговори Томасъ: — пакъ ще има да ме гълчи, че не съмъ узналъ досега, кой е нашиятъ таенъ сътрудникъ.

II. Убийството

— Моля ти се, брате, прочети, какво е наредилъ твоятъ словослагатель, — каза Франклинъ, като се обърна къмъ единъ отъ влѣзлитѣ.

Братътъ на Вениаминъ Франклина, Яковъ Франклинъ взе коректурния листъ и очуденъ прочете:

„Едно ужасно убийство, извършено снощи, развълнува цѣлия градъ: Томасъ Симпелтонъ, който работѣше въ продължение на три години въ печатницата на Яковъ Франклинъ, заклалъ жена си и петтѣхъ си деца“.

— Азъ!… Азъ!… Азъ да съмъ заклалъ жена си и децата си? — въ ужасъ проговори Томасъ, като блѣднѣеше отъ страхъ.

Тримата се изсмѣха високо.

— Но какво значи това? Чия е тая шега? — попита сетне Яковъ Франклинъ.

— Азъ искахъ да докажа на Томаса, колко необходимо е за словослагателя да чете, каквото набира, — каза момчето, като се смѣеше весело. — Но опомни се, Томасъ, ти си тъй блѣденъ, като че, наистина, си заклалъ жена си!

— Времето не е избрано, а и съ туй шега не бива.

— Но и само отъ думата ти нѣма да станешъ убийца!

— Тогазъ, какъ съмъ могълъ да напечатамъ туй?

— Защото не си го прочелъ.

— Азъ не разбирамъ, Вениамине, какво удоволствие е за тебе да доказвашъ, че четенето е необходимо за всѣки словослагатель, — каза бащата, — има ли нѣщо хубаво въ това, ако всички тукашни работници взематъ да четатъ? Какво ще стане тогазъ съ печатницитѣ?

— Ако всички последваха примѣра ти, — каза по-голѣмиятъ му братъ, — отколе биха си изгубили здравето. Представете си, че братъ ми седи гладенъ, — продължи той, като се обърна къмъ баща си.

— Какво значи туй? Нали азъ ти го дадохъ, за да му плащашъ отъ деветата му година?

— Но той взема заплатата си, и азъ узнахъ, че той гладува, за да си купува книги съ паритѣ.

— Не е истина, азъ се храня добре; но прочетохъ въ книгитѣ, че най-здравата храна е растителната, затова се и храня само съ хлѣбъ и съ плодове, а съ останалитѣ пари, наистина, си купувамъ книги.

— Изобщо, азъ виждамъ, че ти се занимавашъ съ всичко, само не съ своята работа.

— Нима съмъ виноватъ, че работата ми не е такава, съ каквото обичамъ да се занимавамъ! Азъ би желалъ да бѫда семеенъ проповѣдникъ. Честито врѣме прѣкарахъ азъ въ семинарията!

— Какво да правимъ! Туй не е по силитѣ ни, ти самъ знаешъ! — каза бащата. — Но азъ намѣрвамъ, че да бѫдешъ поддръжка на семейството си не е по-малко почтено, и ако ти се заловѣше съ моя занаятъ…

— Да варишъ лой, да приготвяшъ фитила и да лѣешъ свѣщи може и безъ особни научни познания.

— Ти се лъжешъ, и за това е нужно учението; а защо не сѫ всички свѣщи еднакво хубави! Но не е тамъ работата ; ти се хвърляшъ на вси страни, едно врѣме, напр., щѣше да ставашъ морякъ; за да те отвлѣка отъ това, дадохъ те да се учишъ при ножарь.

— Той имаше квартирантъ, богатъ съ книги, и азъ току-речи всичкото си време прѣкарахъ въ четене пътешествията, историята на Англия, на Франция и много други. Веселъ животъ бѣше той!

— Най-сетне, за да удовлетворя твоята страсть къмъ книгитѣ, азъ те направихъ словослагатель, при всичко че въ нашето семейство вече има единъ; и тъй, азъ те турихъ при брата ти, но тебъ и тукъ не ти е по угодата, и тукъ нищо друго не вършишъ, само четешъ книги…

— Не, не само чета, а и пиша, дори стихове; попитайте брата ми, колко шумъ повдигнаха тѣ?

— Наистина, за тѣхъ много говориха, — каза Яковъ.

— Азъ не желая да те разочаровамъ, — каза бащата, — но азъ четохъ стиховетѣ ти: тѣ сѫ много лоши. Остави се отъ туй занятие, и запомни, че стиховетѣ не търпятъ посрѣдственость: тѣ или хубаво трѣба да се пишатъ, или никакъ да се не пишатъ. Да пишешъ стиховетѣ тъй, както пише прозата вашиятъ таенъ сътрудникъ, тогава би била друга работата, съ туй би могълъ да се примири човѣкъ! Наистина, той изглежда още много младъ, но каква ясность на мислитѣ! Каква даровитость! Е, ти не узна ли досега, кой е той? — попита бащата, като се обърна къмъ по-голѣмия си синъ.

— Не, азъ зарѫчахъ на Томаса да гледа, кой пуща тия статии въ кутията.

— И азъ пазихъ презъ всичкото време, два часа не се отмѣстихъ отъ кутията, но ме извикаха въ дюкяна, и азъ помолихъ брата ви да покараули вмѣсто мене, ала той се само попрозѣвалъ, та, когато дойдохъ, пакъ намѣрихъ въ кутията книга.

— Може ли такова нѣщо Вениамине! Не те ли е срамъ? — каза бащата.

Момчето се зачерви.

— Мигаръ да седя до кутията, безъ да си мръдна нигде окото?

— Моля те, Вениамине, не упорствувай; ако си видѣлъ, кой е оставилъ статията, кажи: азъ трѣбва да го зная, и искамъ да поговоря съ него, да му наумя нѣкои мисли, той прослави толкозъ моя вестникъ.

— Записка отъ полицейския агентъ, — каза влѣзлиятъ работникъ, като подаде на Якова запечатанъ пликъ.

Франклинъ бърже го разпечата и взе да чете:

„Почитаеми господине!

Като направихъ най-точни справки за неизвестния съчинитель, който помѣстя своитѣ статии въ последнитѣ броеве на вестника ви, азъ узнахъ, че туй лице се намѣрва дома ви и въ вашето заведение, и за това моля да се погрижите да потърсите и за всичко да ми съобщите до двадесеть и четири часътъ.

Нелсонъ Бюрдетъ“.

III. Взематъ го подъ стража

У Якова Франклинъ се бѣха събрали нѣколко души да поговорятъ за последнитѣ статии на вестника, които вдигнаха толкова шумъ.

— Чудно нѣщо! — казваха едни: — но пъкъ нали въ последния брой бѣше тъй рѣзко писано!

— Какво се интересува правителството за мнението на частенъ човѣкъ? — говорѣха други.

— Работата е, че, сякашъ, полицията е обърнала особено внимание…

— Но…

— Все пакъ е чудно!

— Не, най-чудното е, — заговори        Яковъ, че авторътъ на тѣзи статии е дома ми, и азъ го не зная!

— Позволете менъ да кажа две думи — помоли Томасъ, — азъ ще ви обясня всичко.

— Мълчи — прошепна му Вениаминъ.

— Не, вие ще ми позволите да кажа; да приемемъ, че съмъ глупавъ, но азъ мога да назова автора на тѣзи статии.

— Казвай по-скоро! Казвай кой е? — завикаха отвредъ.

— Не смѣя да го посоча,        но господарьтъ би могълъ, да би желалъ.

Яковъ вдигна рамене.

— Видите ли — продължаваше Томасъ — авторътъ на тѣзи статии ги пише самъ, защото умѣе да пише, и тъй като казватъ, че е тукъ, вкѫщи, а тукъ знаятъ да пишатъ само двамата братя Франклиновци, отъ които единиятъ е много младъ, пъкъ и твърде заетъ съ четене, вий вече разбрахте…

Тукъ всички се спуснаха къмъ Якова и взеха да го упрѣкватъ, че се е крилъ отъ всички.

— Азъ намѣрихъ съчинителя, дайте ми обещания доларъ, — смѣло каза Томасъ.

— Чухте ли новината? — попита той.

— Каква новина?

— Щѣли да арестуватъ съчинителя!

По-младиятъ Франклинъ извика отъ очудване.

— Сиречъ, ако още не е, безъ друго ще го арестуватъ.

— Ще рече, знаятъ го? — попита Яковъ.

— Съветвамъ те да идешъ негде, — каза му нѣкой, — защото ти, като издатель на журнала, въ всѣки случай; ще отговаряшъ. Тебе ще хванатъ пръвъ.

— Мигаръ мислишъ, че могатъ да затворятъ брата ми? — попита уплашенъ Франклинъ.

— Разбира се, ако не се намѣри виновния.

— Полицейскиятъ дойде! — обади единъ отъ работницитѣ, и въ сѫщия мигъ вратата се отвори, и конетаблътъ^[1] влѣзе.

IV. Доларътъ

Вениаминъ Франклинъ се хвърли насрѣща му.

— Моля, не вземайте, не затваряйте никого вмѣсто мене, — каза той: азъ съмъ авторътъ на статиитѣ, когото търсите. Азъ мога да ви докажа туй съ черновкитѣ отъ моя рѫка. Моля, оставете на покой брата ми: той не е въ нищо виновенъ.

Зачудениятъ конетаблъ се поклони.

— Азъ търся автора, — каза той, — за да му изразя своята дълбока благодарность за неговитѣ прекрасни статии: въ тѣхъ има толкозъ чувство и смисъль! Но нима сте вий? Вий сте още дете, а пишете, като възрастенъ? На колко години сте?

— На петнадесеть.

— Де и какво сте училъ?

— Ето тука, — каза момчето, като сочеше окрѫжаващитѣ го: — азъ слушахъ разговоритѣ имъ и сетне пишехъ.

— А отъ кого ще получа сега обещания доларъ? — попита Томасъ.

— Азъ ще ти заплатя, кога имамъ, — каза Вениаминъ.

— А за сега вземи отъ мене, — каза бащата, като даде на Томаса една златна монета.

Вениаминъ Франклинъ прекара цѣлия си животъ въ полезни трудове и открития и най-сетне изобрѣти гръмоотвода.

Като се спрѣчка нѣщо съ брата си, той напустна Бостонъ и отиде въ Ню-Йоркъ; но, като не си намѣри тамъ работа, принуди се да отиде въ Филаделфия, дето, отъ нужда, постѫпи въ печатницата на Кеймара. Скоро чу за него и го обикна тамошниятъ губернаторъ, който, като желаеше да отвори печатница, прати го въ Англия да купи, каквото е потрѣбно. Въ Англия Франклинъ има непредвидливостьта да заеме паритѣ си на единъ другарь и ги не получи вече; като нѣмаше, съ какво да се върне въ Америка, той постѫпи въ печатницата на Палмера; но скоро му омръзна, и той се завърна въ Филаделфия, дето нѣкой си Мередитъ му предложи да си отвори печатница.

Оттогава се начева неговата общественна дейность. У дома му веднажъ въ недѣлята се събираха учени да обсѫждатъ различни нравствени и политически въпроси; всѣки отъ членоветѣ бѣше длъженъ да прочете веднажъ въ месеца нѣщо свое. Франклинъ откупи лошия вестникъ на Кеймара, подобри го, направи го популяренъ и получаваше отъ него приличенъ доходъ. Той се ожени за мисъ Ридъ, дъщеря изъ богато семейство, което така сѫщо увеличи състоянието му. Той основа обществена библиотека и издаваше алманахъ, въ който се помѣстяха разумни съвети и наставления. Въ 1737 той биде назначенъ директоръ на пощитѣ въ Филаделфия. Този градъ му дължи пожарната си команда и застрахователното си дружество. Ето при какви обстоятелства Франклинъ изобрѣти гръмоотвода: на ученото дружество въ Филаделфия бѣха пратени отъ Англия сведения за новитѣ опити надъ електричеството, които бѣха зачудили учения свѣтъ; дружеството натовари Франклина да ги провѣри. При тия провѣрки той направи нови открития; той пръвъ забележи притегателната сила на заостренитѣ въ края металически прѫтове и тутакси намисли да опита да извлѣче електричество отъ облацитѣ, които той вече смѣташе за източникъ на гърмотевицата. Детската играчка — хвърчило или, както още го наричатъ учуртма^[2], му послужи за смѣлия опитъ: той пустна хвърчилото въ време на гърмотевицата, като привърза на връвьта му ключъ, който, кога се намокрѣше връвьта, и станѣше добъръ проводникъ на електричеството, пущаше искри срѣщу пръста. Зарадванъ отъ откритието си и заетъ съ него, Франклинъ, сякашъ, не мислѣше, че този проводникъ можеше да го убие на мѣстото му; като приложи, по обичая си, опита на дѣло, той изобрѣти гръмоотвода, приетъ отсетне, като благодеяние на науката отъ цѣла Европа.

Училищата въ Филаделфия бѣха бедни и лоши. Франклинъ откри подписка, състави планъ за ново училище и, като събра достатъчно пари, отвори учебното заведение. Нѣкому бѣ дошло на умъ да направи болница за беднитѣ; Франклинъ се залови за тая работа и я доведе до край. Всичкитѣ тия частни занятия не го отвличаха отъ главната му длъжность и, като бѣше отличенъ директоръ на пощитѣ, той скоро биде назначенъ главенъ директоръ.

Въ 1775 година, когато избухна Американската война, Франклинъ се обяви за свободата; той взе участие въ известната прокламация на 4 юлия, съ която се обявяваше независимостьта на тринадесетьтѣхъ съединени щати. Избранъ за председатель на Пенсилванската община, Франклинъ, благодарение на своята известность, биде изпратенъ въ Франция да моли за помощь; той бѣше тогава на 71 година.

Като стана по тоя начинъ пълномощенъ министъръ на Американския съюзъ, той пакъ се занимаваше усърдно съ науката, отдалеченъ въ града Паси.

Като паметникъ на неговитѣ научни занятия, служи и досега въ Парижъ армониката, що бѣ направилъ той за Мария Антуанета.

Боленъ и вече седемдесеть и деветь годишенъ старецъ, той пожела да се върне въ отечеството си, дето го посрѣщнаха тържествено. Неговото последно съчинение бѣше насочено противъ търговията съ роби. Той умрѣ на 17 Априлъ 1790 година. По тоя случай въ всичкитѣ Съединени щати бѣ наложенъ двумесеченъ трауръ.