Кейт Аткинсън
Живот след живот (8)

Юни 1914 година

Господин Уинтън, Арчибалд, бе забил триножника в пясъка и се мъчеше да нарисува морски пейзаж с лазурносини и зелени петна — пруско и кобалтово синьо и зелено „Виридиан“ и „Тере Верте“. Мацна две доста размазани чайки в небето, което се сливаше с вълните под него. Представи си как се прибира у дома и показва картината с думите: „Малко в стила на импресионистите“.

Господин Уинтън бе ерген и старши чиновник във фабрика за игли в Бирмингам, но по природа бе романтик. Членуваше в клуб по колоездене и всяка неделя се опитваше да избяга от задушливия смог на Бирмингам, а годишния си отпуск прекарваше на морския бряг, за да диша здравословен въздух и цяла седмица да се изживява като художник.

Зачуди се дали да не сложи и няколко фигури в картината, да й придаде малко живот и „движение“, както го насърчаваше преподавателят от вечерното училище (ходеше на курс по изобразително изкуство). Двете момиченца на брега щяха да свършат работа. Заради шапките не се налагаше да рисува лицата им, а той и без това не беше усвоил още това умение.

— Хайде да отидем да прескачаме вълните — предложи Памела.

Урсула се задърпа.

— Не искам.

Сестра й я хвана за ръката и я завлече във водата.

— Хайде, не се противи.

С всяка крачка притеснението на Урсула растеше, накрая цялата се беше изпотила от страх. Памела обаче се засмя и се затича през водата, като вдигаше пръски, така че на нея не й оставаше нищо друго, освен да я последва. Опита се да измисли нещо, което би накарало Памела да се върне на брега — карта на заровено съкровище, мъж с кученце — но беше твърде късно. Една огромна вълна се издигна и се накъдри над главите им, помете ги и ги запрати дълбоко във водния свят.

Силви откъсна очи от книгата и с изненада видя мъж, непознат, който вървеше към нея по пясъка, понесъл момичетата й под мишница, сякаш бяха гъски или пилета. Децата бяха вир-вода и плачеха.

— Влязоха навътре — каза мъжът. — Ще се оправят.

Почерпиха спасителя господин Уинтън, чиновник („старши“), с чай и сладкиши в хотел с изглед към морето.

— Най-малко това мога да направя — рече Силви. — Обувките ви са съсипани.

— Няма нищо — отвърна господин Уинтън скромно.

— О, не, голямо нещо е!

— Радвате ли се, че сте отново у дома? — попита ги грейнал Хю на перона.

— Ти радваш ли се, че сме тук? — отвърна Силви нападателно.

— У дома ви чака изненада.

Силви не обичаше изненади, всички го знаеха.

— Опитайте се да отгатнете!

Предположиха, че е куче, доста далеч от генератора „Петерс“, който Хю бе поръчал да монтират в мазето. Всички се втурнаха по стръмното каменно стълбище и се вторачиха в мазното му боботещо туловище и редиците стъклени акумулатори.

— Да бъде светлина — каза Хю.

Още много време щеше да мине преди някой от тях да посмее да щракне електрическия ключ, без да очаква взрив. Разбира се, генераторът стигаше само за осветлението. Бриджит се бе надявала на прахосмукачка, с която да замени старата ръчна подочистачка „Юбанк“, но мощността не бе достатъчна.

— И слава богу — отбеляза Силви.