Кейт Аткинсън
Живот след живот (6)

Юни 1914 година

Петото лято на Урсула започна без произшествия. Майка й с облекчение гледаше как, независимо от обезкуражителния си старт в живота (или пък именно заради него), бебето растеше благодарение на строгия режим на Силви (или може би въпреки него) и се превръщаше в уравновесено на вид дете. Урсула не мислеше нито твърде много, както понякога правеше Памела, нито твърде малко, което пък бе характерно за Морис.

„Малко войниче“, мислеше си Силви и гледаше как Урсула крачи по плажа след Морис и Памела. Колко малки изглеждаха само — малки бяха, разбира се — но понякога се изненадваше от силата на чувствата си към тях. Най-малкият, Едуард, бе оставен в плетена кошница като на Мойсей на пясъка до нея и още не се беше научил да пищи, сякаш го колят.

Наели бяха за месец къща в Корнуол. Хю остана само първата седмица, а Бриджит за цялото време. Бриджит и Силви готвеха (не се справяха много добре), тъй като Силви бе дала на госпожа Глоувър месец почивка, за да отиде в Салфорд при една от сестрите си, чийто син бе починал от дифтерит. Когато широкият й гръб се скри във вагона, стоящата на перона Силви въздъхна с облекчение.

— Не беше нужно да я изпращаш — каза й Хю.

— Струваше си заради удоволствието да я видя как си тръгва.

Горещо слънце, непостоянен морски ветрец и твърдо чуждо легло, в което Силви лежеше необезпокоявана по цяла нощ. Купуваха пай с месо, пържени картофи и тригуни с ябълки и ги ядяха, облегнали гръб на скалите, върху пясъка. Наеха бунгало на плажа и така решиха вечния проблем с кърменето на бебето. Понякога Бриджит и Силви сваляха обувките си и смело потапяха пръсти във водата, друг път седяха под огромни чадъри и четяха. Силви четеше Конрад, а Бриджит, която беше забравила да вземе някой от мрачните си любовни романи, разнасяше дадения й от Силви „Джейн Еър“. Бриджит страшно се вълнуваше, докато четеше, често извикваше уплашено или подскачаше от отвращение, а накрая — от задоволство. В сравнение, „Тайният агент“ изглеждаше доста скучен.

Освен това Бриджит бе израснала във вътрешността и през цялото време се мъчеше да отгатне дали в момента е прилив или отлив, очевидно не можеше да проумее предвидимостта на морето.

— Всеки ден се променя по малко — обясняваше Силви търпеливо.

— Ама защо? — недоумяваше Бриджит.

— Ами… — Силви не знаеше. — Защо пък не?

Децата се връщаха от риболов с кепчета сред скалите в другия край на плажа. По средата на пътя Памела и Урсула навлязоха във водата, но Морис забърза крачка и се втурна към Силви, след което се просна пред нея и разпрати пясък във всички посоки. Държеше рак за щипката и Бриджит изписка разтревожено.

— Остана ли от пая?

— Дръж се възпитано, Морис — скара му се Силви.

Наесен той отиваше в пансион. Силви бе доста облекчена.

— Хайде да прескачаме вълните — предложи Памела. Тя обичаше да командори, но беше мила и Урсула почти винаги с радост се съгласяваше с плановете й, а дори и да имаше възражения, пак участваше.

Покрай тях, сякаш гонен от вятъра, се търколи обръч и Урсула понечи да го настигне и да го върне на собственика му.

— Не, ела да газим във водата! — извика Памела.

Оставиха кепчетата на пясъка и тръгнаха срещу вълните. Истинска загадка беше как, независимо колко горещо беше на слънце, водата бе винаги ледена. Пищяха и врещяха както обикновено, след което се хванаха за ръце и зачакаха вълните. Вълните бяха твърде малки и разочароващи — леко повдигане с дантелен край. Урсула и Памела навлязоха по-навътре.

Вълните вече изобщо не бяха вълни, а просто побутване и придърпване, което леко повдигаше децата, а после отминаваше. При всяка вълна Урсула се вкопчваше здраво в ръката на Памела. Водата вече й стигаше до кръста. Памела продължаваше напред като фигура на носа на кораб, пореща вълните. Водата вече стигаше до мишниците на Урсула, тя заплака и задърпа сестра си. Памела се обърна и каза:

— Внимавай, така и двете ще паднем.

Тя не видя огромната вълна, която се издигаше зад нея, след миг се стовари върху тях и ги запремята като сухи листа.

Урсула усети как нещо я дърпа надолу, все по-надълбоко, сякаш бе навътре в морето, а не близо до брега. Малките й крачета ритаха бясно и се опитваха да намерят опора върху пясъка. Само да можеше да се изправи и да се опълчи срещу вълните… но вече нямаше пясък, на който да стъпи, нагълта вода и запляска уплашено. Все някой ще дойде, нали? Бриджит или Силви ще я спасят. Или пък Памела… Къде е тя?

Никой не дойде. Имаше само вода. Вода и още вода. Безпомощното й сърчице пърхаше като малко птиче в кафез. Хиляди пчели жужаха в извитата раковина на ухото й. Дете се дави, птиче пада от небето.

Падна мрак.