Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Тод (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Life After Life, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ралица Кариева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Научна фантастика
- Постмодерен роман
- Роман за съзряването
- Темпорална фантастика
- Характеристика
-
- XX век
- Втора световна война
- Европейска литература
- Екранизирано
- Магически реализъм
- Постмодернизъм
- Психологизъм
- Условно-алтернативен сюжет
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кейт Аткинсън
Заглавие: Живот след живот
Преводач: Ралица Кариева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: британска
Печатница: Печатница „Инвестпрес“
Излязла от печат: 01.02.2016
Редактор: Владимир Молев
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Росица Великова
ISBN: 978-619-150-705-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16468
История
- — Добавяне
Огрени от слънцето висини[1]
Май 1945 година
Седяха на маса в един бар на Гласхаус стрийт. Сержантът от американската армия, който ги беше взел на стоп от Дувър, ги остави на Пикадили. Бяха успели да се качат на американски военен кораб в пристанището на Хавър, вместо да чакат два дни за полет. Строго погледнато можеше да ги обвинят в самоотлъчка, но не им пукаше.
Това беше третият бар от Пикадили насам и двамата бяха единодушни, че са пияни, но могат да пийнат по още едно. Беше събота вечер и вътре беше препълнено. Понеже бяха с униформи, все ги черпеха. Във въздуха се усещаше ако не точно еуфория от победата, то със сигурност облекчение.
— Е — каза Вик и вдигна глава — наздраве за завръщането ни.
— Наздраве — отвърна Теди. — За бъдещето!
Свалили го бяха през ноември 1943 година и го бяха пратили в лагера „Щалаг Луфт VI“. Не беше чак толкова зле, можеше да е много по-зле, с руснаците се държаха като с животни. В началото на февруари ги бяха изритали от наровете с познатото „Raus! Raus!“[2] посред нощ и ги подкараха на запад, далеч от приближаващите руснаци. Още ден-два и щяха да са ги освободили, струваше им се особено жестока ирония на съдбата. Последваха седмици вървене в убийствен студ, минус двайсет градуса, и почти без храна.
Вик беше доста самонадеян дребен сержант, навигатор на ланкастър, свален над Рур. По време на война човек завързва странни приятелства. Двамата се бяха подкрепяли взаимно по време на прехода. Другарството (и рядко пристигащите пакети от Червения кръст) им беше спасило живота.
Самолетът на Теди беше улучен близо до Берлин, самият той бе успял да се измъкне от кабината в последния момент. Опитал се бе да задържи самолета в хоризонтално положение, за да даде шанс на екипажа да скочи. Капитанът напуска кораба последен. Същото неписано правило важеше и за бомбардировачите.
Целият халифакс бе обхванат от пламъци и той бе приел, че за него това е краят. Усещаше някаква лекота, сърцето му се бе изпълнило с радост, струваше му се, че смъртта — когато дойде — ще се погрижи за него и всичко ще бъде наред. Само че тя не дойде, защото радистът, малко по-млад от него австралиец, бе изпълзял до пилотската кабина и му бе надянал парашута с думите: „Скачай, глупако!“. Повече не го видя, не видя и никой друг от екипажа, не знаеше дали са живи или мъртви. Скочи в последния момент, парашутът му едва се бе отворил, когато Теди се приземи, имаше късмет, че си счупи само глезена и китката. Занесоха го в болница и местните гестаповци дойдоха да го отведат с прочутото: „За вас войната приключи“. Така посрещаха всеки летец, когото вземеха за военнопленник.
Теди бе попълнил чинно нужните документи и зачака писмо от дома, но напразно. Цели две години нямаше представа дали е в списъка с военнопленници на Червения кръст, дали някой у дома знае, че е жив.
Краят на войната ги завари на пътя някъде около Хамбург. Вик с огромно удоволствие бе заявил на пазача: „Ach so, mein Freund, für Sie ist der Krieg zu Ende!“[3].
— Успя ли да се свържеш с приятелката си? — попита Вик, когато Теди се върна — беше се опитал да измоли съдържателката да му позволи да се обади по телефона.
— Успях — засмя се той. — Явно са ме били отписали. Май дори не повярва, че съм аз.
След половин час и още няколко халби Вик каза:
— Ей, Тед, като гледам усмивката на лицето на онази жена на вратата, май ще да е твоята.
— Нанси — прошепна Теди.
— Обичам те — изрече само с устни Нанси отдалече.
— Охо, довела е и приятелка за мен. Колко мило — добави Вик.
Теди се засмя.
— Внимавай, това е сестра ми.
Нанси стискаше ръката й силно, но Урсула не усещаше болка. Той беше там, наистина беше там, седеше на маса в лондонски бар, пиеше английска бира… Не можеше да повярва. Нанси издаде странен задавен звук, Урсула едва сдържаше сълзите си. Приличаха на двете Марии, онемели пред Възкресението.
В този момент Теди ги забеляза и по лицето му се разля усмивка. Скочи и за малко да прекатури масата. Нанси си проправи път през тълпата и се хвърли да го прегърне, но Урсула остана на прага, изведнъж я завладя страх, че ако помръдне, всичко ще изчезне, щастливата сцена ще се разпадне пред очите й. Не, няма да стане, каза си тя, това беше истинско, беше истина и Урсула се разсмя от сърце, когато Теди най-сетне успя да се откъсне от Нанси, застана мирно и козирува.
Той извика нещо, но глъчката погълна думите. Стори й се, че е „Благодаря“, но може и да грешеше.