Кейт Аткинсън
Живот след живот (52)

Краят на началото^[1]

 

— Добре дошла, мечо.

Баща й. Имаше неговите очи.

Както си му беше редът, Хю бе крачил напред-назад по дългата черга „Войзи“ в коридора на горния етаж, тъй като му бе забранено да прекрачва в светая светих. Не беше наясно с подробностите около онова, което се случваше зад вратата, и беше искрено благодарен, че не му се налага да е запознат с процеса на раждането. Писъците на Силви говореха за мъчение, ако не и за касапница. Жените са изключително смели, помисли си той. Изпуши няколко цигари, за да не допусне недостойното за един мъж прилошаване.

Равнодушният бас на доктор Фелоус донякъде го успокояваше, ала, уви, за съжаление, той долиташе на фона на истеричното бръщолевене на помощничката в кухнята. Къде беше госпожица Глоувър? Понякога готвачката можеше да окаже голяма помощ. Готвачката в дома от детството му в Хампстед винаги запазваше хладнокръвие в критични мигове.

В един момент се чу страшна неразбория, която говореше за велика победа или пък за велико поражение в разиграващата се от другата страна на вратата битка. Хю се въздържа да влезе, без да е поканен. Най-накрая доктор Фелоус отвори със замах вратата и обяви:

— Имате здраво, игриво момиченце. — И след кратка пауза добави: — За малко да умре.

Слава богу, помисли си Хю, че беше успял да се добере до Фокс Корнър, преди пътищата да бъдат затрупани от снега. Беше качил насила сестра си на ферибота и заедно бяха преплавали Ламанша. На ръката си имаше доста болезнен белег от ухапване и продължаваше да недоумява откъде Изи беше взела тази дивашка жилка. Със сигурност не беше от бавачката им Нани Милс в Хампстед.

Сестра му носеше фалшива брачна халка, наследство от позорната седмица с любовника си в парижкия хотел, макар Хю да се съмняваше, че безсрамните французи държат на тези подробности. Изи бе хукнала за континента с къса пола и сламена шапка (майка му беше дала подробно описание, сякаш Изи бе избягал престъпник), но се върна с рокля от „Уърт“ (както на няколко пъти бе изтъкнала, сякаш това имаше някакво значение). Ясно беше също, че мръсникът се бе възползвал от нея известно време, преди да избягат, защото роклята, та била тя и от „Уърт“, сега се пукаше по шевовете.

В крайна сметка бе намерил избягалата си сестра в „Хотел дʼАлзас“ в Сен Жермен, пропаднало endroit по негова преценка, там бе починал Оскар Уайлд и това ясно говореше що за място е.

Стигнало се бе до неприятно боричкане не само с Изи, а и с простака, от чиито лапи Хю я бе изтръгнал, преди да я повлече към красивото такси — рено с две врати — на което бе платил да чака пред хотела. Хю реши, че би било чудесно да си има кола. Можеше ли да си позволи кола със сегашната заплата? Можеше ли да се научи да шофира? Едва ли беше толкова трудно.

На ферибота бяха хапнали доста прилично, френско агнешко, а Изи бе поискала и шампанско, с което той се бе съгласил, беше уморен и нямаше сили за поредната схватка. Изкушаваше се да я бутне през перилата в тъмносивите води.

Изпратил бе телеграма на майка си Аделейд от Кале, за да я уведоми за проблема на Изи, защото смяташе, че ще е най-добре да е подготвена, преди да види със собствените си очи позора на най-малката си дъщеря.

По време на вечерята другите пасажери ги приеха за семейна двойка и към Изи бяха отправени множество поздравления за бъдещото майчинство. Хю реши, че е по-добре да ги остави да тънат в заблуда, колкото и отвратително да беше това, вместо да позволи напълно непознати хора да разберат истината. Така през цялото пътуване през Ламанша се оказа участник в абсурден театър, беше принуден да отрече съществуването на истинската си съпруга и да се преструва, че Изи е непълнолетната му булка. В крайна сметка се превърна в негодника, съблазнил младо невинно момиче (като съвсем забрави, че собствената му съпруга бе едва на седемнайсет, когато й предложи).

Разбира се, Изи се хвърли с жар в този фарс и за да си отмъсти, го караше да се чувства неудобно, обръщаше се към него с mon cher man, „скъпи съпруже“ и други изключително дразнещи баналности.

— Каква прекрасна млада съпруга имате — засмя се тихо един белгиец, когато Хю бе излязъл да подиша чист въздух на палубата и да се наслади на една цигара след обяда. — От люлката направо майка. Така е най-добре, да ги вземе човек малки, така че после да ги моделира по свой вкус.

— Английският ви е на изключително ниво, господине — отвърна Хю, хвърли угарката в морето и се отдалечи. Един не толкова извисен мъж би прибягнал към юмруци. Той бе готов да се бие за честта на родината, ако се налагаше, но нямаше намерение да го прави за окаляната чест на лекомислената си сестра. (Макар че без съмнение би било приятно човек да може да моделира съпругата си според изискванията си, така както шивачът на Джърмин стрийт докарваше костюмите му точно по мярка.)

Не беше лесно да подбере думите за телеграмата до майка си и накрая се спря на: ДО ОБЯД ЩЕ СЪМ В ХАМПСТЕД ТОЧКА ИЗОБЕЛ Е С МЕН ТОЧКА БРЕМЕННА Е ТОЧКА. Съобщението беше доста прямо, може би трябваше да плати още малко за някоя смекчаваща дума. Например „уви“. Телеграмата обаче (уви) произведе обратния на очаквания ефект и когато слязоха на сушата в Дувър, ги очакваше отговор. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ Я ВОДИ В ДОМА МИ ТОЧКА, като тази „точка“ ясно показваше, че няма никакво място за спор. В резултат на което Хю изпадна в доста голямо затруднение какво да прави с Изи. Независимо от външния си вид, тя бе все още дете, едва на шестнайсет, не можеше да я зареже на улицата. Нямаше търпение да се върне във Фокс Корнър колкото се може по-скоро, така че накрая я взе със себе си.

Когато най-сетне пристигнаха, отрупани със сняг като снежни човеци, вратата им отвори превъзбудената Бриджит.

— О, не, надявах се да е докторът.

Третото му дете бе на път. Дъщеря ми, помисли си ласкаво той, загледан в малкото сбръчкано личице. Хю обичаше бебета.

 

 

— Какво ще я правим? — фучеше Силви. — Няма да ражда под моя покрив.

— Нашият покрив.

— Ще трябва да го даде за осиновяване.

— Това дете е част от семейството ни — каза Хю. — Във вените му тече кръвта на моите деца.

— Нашите деца.

— Ще кажем, че е осиновено. Осиротял роднина. Хората няма да задават въпроси.

В крайна сметка бебето се роди във Фокс Корнър, беше момче и щом го видя, Силви не можеше да го отхвърли толкова лесно. „Прекрасен е“, заяви тя. За нея всички бебета бяха прекрасни.

До края на бременността на Изи бе забранено да излиза от градината. Оплакваше се, че я държат като затворник, „като граф Монте Кристо“. Предаде бебето веднага след раждането и не прояви никакъв интерес към него, сякаш цялата история — бременността, принудителният престой — беше някакво изпитание, натрапено против волята й, и сега, след като бе изпълнила своята част от сделката, вече можеше да си ходи. След две седмици въргаляне в леглото на пълно обслужване от недоволната Бриджит я качиха на влака за Хампстед, откъдето я препратиха в частен пансион в Лозана.

Хю се оказа прав, никой не се учуди на внезапната поява на още едно дете. Накараха госпожа Глоувър и Бриджит да се закълнат, че няма да проговорят, като клетвата им бе подплатена — без знанието на Силви — с известна сума. Хю познаваше стойността на парите, неслучайно беше банкер. Що се отнася до доктор Фелоус, разчитаха на професионалната му дискретност.

— Ролан — каза Силви. — Това име винаги ми е харесвало. „Песента на Ролан“, някогашен френски рицар.

— Предполагам, че е загинал в битка — подхвърли Хю.

— С всички рицари е така.

 

 

Сребърното зайче се въртеше, проблясваше и трепкаше пред очите й. Листата на бука танцуваха, градината напъпи, разцъфна и се отрупа с плод без никаква помощ от нейна страна. „Люли-люли бебе — пееше Силви. — Падна долу бебе, с люлката и ти.“ Урсула не се уплаши от тази заплаха и продължи смелото си пътуване напред с другарчето си Ролан.

Ролан беше кротко дете и на Силви й отне известно време да забележи, че „не е съвсем наред“, както се изрази тя една вечер пред Хю, който се бе прибрал след тежък ден в банката. Той знаеше, че няма смисъл да споделя финансовите си тревоги с нея, но понякога си мечтаеше как се връща от работа при съпруга, която живо се интересува от счетоводни книги и годишни отчети, от повишената цена на чая, от нестабилния пазар на вълната. Съпруга, „моделирана“ според неговите изисквания, а не красивата, остроумна и твърде често осмеляваща се да му противоречи жена, за която се бе оженил.

Беше се усамотил в кабинета си, седнал на бюрото с голямо малцово уиски и малка пура с надеждата да го оставят на мира. Напразно. Силви се промъкна и седна срещу него като клиент, дошъл да иска заем.

— Мисля, че детето на Изи е малоумно.

Досега винаги беше Ролан, но сега, при наличието на недостатък, отново бе станал на Изи.

Хю отказа да приеме преценката й, но с течение на времето започна да става ясно, че Ролан не напредва в развитието си като останалите. Учеше бавно и му липсваше естественото детско любопитство към света. Човек можеше да го остави седнал пред камината с книжка от плат или няколко дървени кубчета и след половин час да го завари все така загледан доволно в огъня (обезопасен за деца), а Куини, котката, седеше и се миеше до него (тя драскаше и като цяло беше по-опасна от огъня). Ролан изпълняваше всякакви прости задачи и прекарваше голяма част от времето си като слуга на момичетата, Бриджит и госпожа Глоувър, която си позволяваше да го изпраща да донесе брашно от килера или дървена лъжица. Едва ли щеше да ходи в старото училище на Хю или пък в колеж и някак си заради това Хю го заобича още повече.

— Може би трябва да му купим куче — предложи той. — Кучето е най-добрият приятел на едно момче.

Така се появи Боцман, голямо дружелюбно животно с инстинкт да пази и закриля, което веднага разбра, че му е поверена голяма отговорност.

Поне момчето е спокойно, мислеше си Хю, за разлика от откачената му майка и от неговите собствени по-големи деца, които не спираха да се бият и карат. Урсула, разбира се, бе различна от всички. Беше наблюдателна, сякаш се опитваше да обеме целия свят с малките си зелени очи, същите като неговите. Беше малко плашеща.

 

 

Триножникът на господин Уинтън бе поставен с лице към водата. Той беше доста доволен от нарисуваното досега, от синьото, зеленото и бялото — и тъмнокафяво тук-там — на морския бряг на Корнуол. Вече няколко летовници се бяха спрели да разгледат раждащата се картина. Той се надяваше на някой комплимент, но до този момент никой нищо не беше казал.

Малка флотилия яхти с бели платна се плъзгаше по хоризонта, сигурно имаше някаква регата. Господин Уинтън мацна няколко бели точици на своя нарисуван хоризонт и се отдръпна, за да се възхити на резултата. За другите това можеше да са просто бели петънца, но за него бяха яхти. Щяха да контрастират доста добре с няколкото фигури на брега. Двете момиченца, улисани в строителството на пясъчен замък край него, щяха да свършат работа. Той захапа четката си, загледан в платното. Как да подходи?

 

 

Пясъчният замък бе идея на Урсула. Щяха да построят, бе казала тя, най-хубавия замък на всички времена. Описала бе толкова вдъхновено бъдещата крепост с ровове, кули и назъбени парапети, че Памела вече почти си представяше как дами с шарфове помахват на препускащите по подвижния мост рицари (за подвижния мост трябваше да намерят парче дърво). Заловили се бяха със задачата с всички сили, макар че все още бяха на етапа на грубото строителство, копаеха рова, който след време, когато дойдеше приливът, щеше да се напълни с вода, за да пази дамите с шарфовете от нападение и обсада (от някой като Морис, което беше неизбежно). Ролан, техният раболепен слуга, бе изпратен да събере камъчета за украса и най-вече да намери жизненоважния подвижен мост.

Отдалечили се бяха от зачетените в книгите си Силви и Бриджит, а новото бебе Едуард — Теди — спеше на одеяло върху пясъка под сянката на един платнен чадър. Морис ровеше из локвичките между скалите в другия край на плажа. Намерил си беше нова компания, груби местни момчета, с които ходеше да плува и да се катери по скалите. За Морис всички момчета бяха просто момчета. Още не беше се научил да ги преценява по акцент и социално положение.

В Морис имаше нещо неразрушимо и сякаш никой никога не се тревожеше за него, майка му най-малко от всички.

За щастие бяха оставили Боцман при съседите, семейство Коул.

Както повеляваше традицията, пясъкът от рова се трупаше на купчинка в средата, строителен материал за бъдещата крепост. И двете момичета, изпотени и уморени от усилията, спряха за момент и се отдръпнаха, за да огледат безформената купчина. Памела вече не беше толкова сигурна за кулите и парапетите и откровено се съмняваше, че ще стигнат до дамите с шарфовете. Купчината напомни на Урсула за нещо, но какво? Нещо познато и същевременно мъгляво и неопределимо. Често имаше такива усещания, сякаш споменът е бил издърпан насила от бърлогата си. Предполагаше, че при всички е така.

После на мястото на усещането дойде страх, също и леко вълнение, онова вълнение, което човек изпитва в началото на гръмотевична буря или когато от морето се надигне мъгла и затисне брега. Опасността можеше да се крие къде ли не — в облаците, вълните, малките яхти на хоризонта, в мъжа, който рисуваше на триножника. Тя изтича при Силви, за да й сподели страховете си и да бъде успокоена.

Урсула беше особено дете, постоянно намираше за какво да се притеснява. Силви непрекъснато трябваше да отговаря на тревожните й въпроси: какво ще правим, ако къщата се запали, ако влакът катастрофира, ако реката придойде. Тя бе установила, че най-добрият начин да успокои страховете й е не да махне с ръка, а да даде конкретни практически съвети. („Е, как какво, миличка, ще си съберем нещата и ще се качим на покрива да изчакаме водата да спадне.“)

Междувременно Памела стоически се зае отново с копаенето на рова. Господин Уинтън бе изцяло погълнат от непосилната задача да предаде точните контури на шапката на Памела. Какъв късмет, че двете момиченца бяха решили да си построят пясъчен замък в центъра на композицията му. Реши, че може би ще нарече картината „Копаещи момичета“ или „Копаещи в пясъка момичета“.

Силви дремеше над „Тайният агент“ и се ядоса, че я събуждат.

— Какво има? — Огледа се, Памела копаеше усърдно. Крясъците в далечината подсказваха, че Морис е в стихията си. — Къде е Ролан?

— Ролан? — Урсула се озърна, но от покорния им роб нямаше и следа. — Търси подвижен мост.

Силви вече се бе изправила на крака и разтревожено присвиваше очи.

— Какво?

— Подвижен мост — повтори Урсула.

Предположиха, че е видял парче дърво в морето и е нагазил да го вземе. Не съзнаваше какво означава опасност, а и не можеше да плува, разбира се. Ако Боцман бе на пост на плажа, щеше да се втурне във вълните да го извади. В негово отсъствие „Арчибалд Уинтън, аматьор акварелист от Бирмингам“, според описанието в местния вестник, се бе опитал да спаси детето („Ролан Тод, на четири години, на почивка със семейството си“). Захвърлил бе четката и бе заплувал след момчето, „но, уви, напразно“. Краткото съобщение бе внимателно изрязано и запазено за отзиви в Бирмингам. В миниатюрното каре господин Уинтън се бе превърнал в герой и в художник. Представяше си как казва скромно: „А, нищо работа“, а то си беше и така, разбира се, абсолютно нищо, след като никой не бе спасен.

Урсула гледаше как господин Уинтън върви към брега, понесъл на ръце малкото безжизнено телце на Ролан. Памела и Урсула бяха решили, че е отлив, но всъщност беше прилив, водата вече пълнеше рова и се плискаше в купчината пясък, която скоро щеше да изчезне. Самотен обръч се търколи покрай тях, побутван от вятъра. Урсула продължи да се взира навътре в морето, докато зад нея група непознати се опитваха да съживят Ролан. Памела се приближи и двете се хванаха за ръце. Вълните гъделичкаха и покриваха стъпалата им. Само ако не се бяха унесли толкова в пясъчния замък, помисли си Урсула. А идеята й се бе сторила толкова добра.

 

 

— Съжалявам за момчето ви, госпожо Тод — смотолеви Джордж Глоувър и вдигна пръсти към невидимата шапка на главата си.

Силви бе организирала излет да видят прибирането на реколтата. Трябвало да се отърсят от вцепенението на скръбта. След удавянето на Ролан лятото бе някак притихнало. С отсъствието си Ролан изглеждаше по-значим, отколкото приживе.

— Твоето момче? — прошепна Изи, след като оставиха Джордж Глоувър да продължи труда си. Пристигнала бе навреме за погребението на Ролан, в стилен траур, и бе изплакала: „Момчето ми, момчето ми“, над малкия ковчег.

— Той беше мое момче — отвърна троснато Силви, макар да осъзнаваше, с известно чувство за вина, че за Ролан скърби по-малко, отколкото ако беше загинало някое от нейните деца. Но това беше естествено, нали? Сега, когато го нямаше, сякаш всички претендираха за собственост. (Даже госпожа Глоувър и Бриджит щяха да изявят претенции, ако имаше кой да ги изслуша.)

Хю бе изключително покрусен от загубата на „Малчо“, но знаеше, че заради семейството си трябва да продължи напред, както досега.

Изи бе останала във Фокс Корнър, за голямо раздразнение на Силви. Беше на двайсет, „затворена“ у дома в очакване на (поне за момента) неизвестен съпруг, който да я изтръгне от „лапите“ на Аделейд. Споменаването на името на Ролан бе забранено в Хампстед, а Аделейд бе обявила смъртта му за „благословия“. На Хю му бе станало жал за сестра му, а Силви се впусна да обикаля околията за подходящ земевладелец с достатъчно волско търпение, че да издържи Изи.

 

 

В непоносима жега се бяха влачили през поля, катерили се бяха по прегради, бродили бяха през потоци. Силви носеше бебето, увито около тялото й с дълга кърпа. То беше доста тежко, макар и навярно не колкото кошницата с храната, която мъкнеше Бриджит. Боцман вървеше послушно до тях, не беше от кучетата, които тичат напред, по-скоро гледаше да пази тила. Все още бе озадачен от изчезването на Ролан и много държеше да не загуби някой друг. Изи постоянно изоставаше, дори и да бе имала капчица ентусиазъм за пасторална разходка, той бе отдавна угаснал. Боцман правеше каквото му бе по силите да я подкарва напред.

Излетът се оказа доста злополучен, тъй като накрая стана ясно, че Бриджит е забравила сандвичите.

— Как така си ги забравила, за бога?! — извика ядосано Силви.

Наложи се да обядват с пая със свинско, който госпожа Глоувър беше изпратила за Джордж. („Никой да не й е казал!“, нареди Силви.) Памела се беше одраскала на някакъв храст, Урсула беше паднала в коприва. Дори обичайно доволният Теди бе раздразнителен.

 

 

Джордж донесе две мънички зайчета и каза:

— Искате ли да си ги вземете у дома?

— Не, благодаря ти, Джордж — отсече Силви. — Ще умрат или ще се размножат и в двата случая само неприятности.

Памела се разстрои и се наложи да й обещаят котенце. (За нейна изненада обещанието беше спазено и едно котенце наистина бе донесено от фермата на имението. Седмица по-късно то умря. Последва погребение. „Аз съм прокълната“, заяви Памела в нетипичен за нея мелодраматичен пристъп.)

— Този орач е доста красив — отбеляза Изи.

— Моля те! Недей, за нищо на света! Моля те — отвърна Силви.

— Не знам за какво говориш.

Следобедът не беше по-хладен и накрая нямаха друг избор, освен да поемат обратно към дома в жегата. Памела, която беше сърдита заради зайчетата, стъпи на трън, а един клон удари Урсула през лицето. Теди плачеше, Изи ругаеше, Силви бълваше огън и жулел, а Бриджит заяви, че ако не било смъртен грях, щяла да се хвърли в следващия поток да се удави.

— Я кой се върна! — посрещна ги с усмивка Хю, когато най-сетне се дотътриха у дома. — Позлатени от слънцето!

— О, моля ти се — подмина го Силви. — Отивам да си легна.

 

 

— Мисля, че довечера ще има гръмотевична буря — каза Хю.

Така и стана. Урсула, която спеше леко, се събуди. Измъкна се от леглото, притича до прозорчето на тавана и се качи на един стол, за да погледне.

В далечината гръмотевици тътнеха като оръдия. Виолетовото и подпухнало от напрежение небе внезапно бе разцепено от острието на светкавица. Една лисица, която преследваше някакво дребно животинче, се мярна за миг в мрака, сякаш уловена със светкавица на фотоапарат.

Урсула забрави да брои, поради което последвалият гръм я сепна.

Ето така е по време на война, помисли си тя.

 

 

Урсула реши да кара направо. Бриджит, която режеше лук на кухненската маса и без това вече бе готова да се разплаче. Урсула седна до нея и започна:

— Ходих до селото.

— Така ли? — измърмори Бриджит, без какъвто и да е интерес.

— Отидох да си купя бонбони. От магазина за бонбони.

— Аха. Бонбони от магазина за бонбони. Кой да се сети?

В магазина се продаваха много други неща, не само бонбони, но нито едно от тях не представляваше интерес за децата във Фокс Корнър.

— Кларънс беше там.

— Кларънс?

При споменаването на името на възлюбения й Бриджит за миг преустанови кълцането.

— И той купуваше бонбони. Ментови — уточни Урсула за достоверност. — Нали се сещаш за Моли Лестър?

— Да — каза предпазливо Бриджит — дето работи в магазина.

— Кларънс я целуна.

— Целунал я е? — Бриджит вдигна глава и като че ли стисна по-здраво ножа. — Че защо Кларънс ще целува Моли Лестър?

— И тя това го попита. „Кларънс Додс, защо целуваш мен, като всички знаят, че си сгоден и ще се жениш за онази прислужница във Фокс Корнър?“

Бриджит бе ценител на евтините мелодраматични романи и сега затаи дъх за разкритието, което неизбежно щеше да последва.

И Урсула не закъсня.

— А Кларънс каза: „А, за Бриджит ли говориш? Тя нищо не означава за мен. Много е грозна. Само я водя за носа“.

Урсула, която вече се бе превърнала в запален читател, беше изчела и романите на Бриджит и бе добре запозната с дискурса на любовните отношения.

Ножът падна на земята и в кухнята отекна писък на банши. Последва порой от клетви на ирландски.

— Мръсникът му с мръсник! — заключи Бриджит.

— Долен негодник — съгласи се Урсула.

Годежният пръстен („обикновена дрънкулка“) бе върнат от Бриджит на Силви. Уверенията на Кларънс, че е невинен, останаха нечути.

 

 

— Може да отидеш до Лондон с госпожа Глоувър — предложи Силви. — За празненствата по случай примирието. Ще има влакове до късно.

Госпожа Глоувър заяви, че няма намерение да ходи в столицата заради инфлуенцата, а Бриджит каза, че се надява Кларънс да отиде, най-добре с Моли Лестър, та и двамата да хванат испанския грип и да умрат.

 

 

Моли Лестър, която през живота си не бе разменяла и две думи с Кларънс, с изключение на „Добро утро. Какво ще желаете?“, се задоволи с празненството в селото, докато Кларънс наистина замина за Лондон с двама приятели и наистина умря.

— Поне никой не беше блъснат по стълбите — каза доволно Урсула.

— За какво говориш? — попита Силви.

— Не знам — отвърна Урсула.

И наистина беше така. Тя се тревожеше за себе си. Непрекъснато сънуваше как лети и пада. Понякога, когато стъпваше на стол да погледне през прозореца на тавана, изпитваше желание да го отвори и да се хвърли. Нямаше да тупне на земята и да се разпльока като презряла ябълка, напротив, сигурна беше, че нещо ще я хване. (Само че какво?) Въздържа се да изпробва тази теория, за разлика от куклата на Памела, която една зимна вечер се озова захвърлена през същия прозорец от злия отегчен Морис.

Още щом го беше чула да се приближава по коридора — благодарете на силните индиански бойни викове — Урсула бе скрила своята любима кралица Соланж, куклата плетачка, под възглавницата, където тя остана на сигурно място, докато злощастната дама с кринолина се разхвърча на стотици парченца, щом се стовари върху покрива. „Исках просто да видя какво ще стане“, измънка с просълзени очи Морис след това. „Е, сега вече знаеш“, отвърна Силви. Истеричната реакция на Памела й идваше малко в повече. Опита се да я успокои с думите: „Намираме се във война. Случват се много по-лоши неща“. За Памела явно не беше така.

Ако Урсула бе дала на Морис малката кукла плетачка, която бе направена от нечупливо дърво, дамата с кринолина щеше да оцелее.

Същата вечер Боцман, който скоро щеше да умре от куча чума, провря муцуна в стаята и постави тежка лапа върху завивката на Памела в знак на състрадание, след което се просна да спи на парцалената черга между леглата им.

На другия ден Силви, подтикната от чувство за вина заради проявената към децата безчувственост, донесе още едно котенце от фермата на имението. Там винаги имаше малки котенца, които се използваха от родителите в цялата околия за успокояване на гузната си съвест или като награда за децата при някой взет изпит.

Независимо от опитите на Боцман да следи и закриля котенцето, едва седмица след пристигането му Морис го настъпи по време на буйна игра на война с момчетата на семейство Коул. Силви мигом прибра малкото телце и го връчи на Бриджит да го занесе някъде, където да умре на спокойствие.

— Не беше нарочно! — извика Морис. — Не знаех, че глупавото коте е там!

Силви го плесна по бузата и той заплака. Ужасно бе да го гледа човек толкова разстроен, наистина не беше нарочно, така че Урсула се опита да го успокои, от което пък Морис съвсем побесня, а обезумялата от скръб Памела се мъчеше да изскубне всичката коса от главата му. Съседските момчета отдавна се бяха изнесли към дома си, където обикновено цареше мир.

Понякога беше по-трудно да се промени миналото, отколкото бъдещето.

 

 

— Има чести главоболия — рече Силви.

— Аз съм психиатър — обясни й доктор Келит. — Не невролог.

— Също сънища и кошмари — опита се да го прикотка тя.

На Урсула кабинетът й се струваше някак успокояващ. Буковата ламперия, горящият огън, дебелият килим на червени и сини фигури, кожените кресла, дори странният самовар като че ли й бяха познати.

— Сънища, а? — повтори доктор Келит, захапал въдицата.

— Да, освен това ходи насън.

— Така ли? — сепна се Урсула.

— И непрекъснато има déjà vu — додаде Силви, произнасяйки думите с известно отвращение.

— Хм… — отвърна доктор Келит, пресегна се към изкусно изработена лула от морска пяна и изтръска пепелта в камината. Огнището, странно познато като стар домашен любимец, беше във формата на глава с чалма.

— А — извика Урсула — аз и преди съм идвала тук!

— Виждате ли! — заяви Силви триумфално.

— Хм… — повтори замислено доктор Келит. Обърна се към Урсула и попита: — Чувала ли си за прераждането?

— Да, разбира се — потвърди ентусиазирано тя.

— Сигурна съм, че не е — намеси се Силви. — Някаква католическа доктрина ли е? — След това отклони поглед към странния съд с вода за чай. — А това какво е?

— Самовар, от Русия — отвърна доктор Келит — макар че не съм руснак, от Мейдстоун съм, но бях в Санкт Петербург преди революцията. — После побутна молив и хартия към Урсула и каза: — Би ли ми нарисувала нещо?

След това пак се завъртя към Силви, която продължаваше да се взира в самовара враждебно, и й предложи чаша чай. Тя отказа, беше свикнала да пие чай само от порцеланова каничка.

Урсула завърши рисунката си и я вдигна да им я покаже.

— Какво е това? — надникна зад рамото й Силви. — Пръстен, кръг? Корона?

— Не, змия, захапала опашката си — обади се доктор Келит и кимна одобрително. — Това е символ на цикличността на Вселената. Времето е изкуствено понятие, истината е, че всичко тече, минало и настояще няма, всичко е сега.

— Колко загадъчно — измърмори сдържано Силви.

Доктор Келит преплете пръсти под брадичката си.

— Знаеш ли — каза на Урсула той — мисля, че с теб добре ще се разберем. Искаш ли бисквита?

Едно нещо обаче я озадачаваше. Снимката на загиналия при Арас Гай я нямаше на бюрото. Не можа да се сдържи — това бе въпрос, от който произтичаха толкова много други — и попита:

— Къде е снимката на Гай?

— Кой Гай? — отвърна той.

Изглежда дори на непостоянството на времето не можеше да се разчита.

 

 

— Обикновен остин — рече Изи. — Кола за извън града, с четири врати, но далеч не толкова скъпа, колкото бентли. Даже никак, в сравнение с твоята глезотия е направо кола за работническите маси, Хю.

— На кредит, без съмнение — каза Хю.

— Напротив, изцяло изплатена, в брой. Имам издател, имам пари, Хю. Вече няма нужда да се притесняваш за мен.

Докато останалите се възхищаваха (или се мръщеха като Хю и Силви) на лъскавата вишневочервена кола, Мили се обади:

— Трябва да тръгвам, довечера имам танцово представление. Благодаря ви за прекрасния чай, госпожо Тод.

— Ще те изпратя — каза Урсула.

На връщане избегна добре познатата пряка пътека в дъното на градината и мина по пътя, където се наложи да отскочи, за да не я отнесе Изи с новата си кола. Изи й махна за довиждане.

— Кой беше това? — попита Бенджамин Коул, който се беше забил с колелото в един храст, за да избегне остина.

Сърцето на Урсула подскочи и затуптя развълнувано. Обектът на нейното обожание! Причината, поради която бе избрала да се върне по дългия път, бе надеждата, че може „случайно“ да срещне Бенджамин Коул. И той беше тук! Какъв късмет.

 

 

— Загубиха ми топката — каза отчаяно Теди, когато тя влезе в трапезарията.

— Знам. После ще отидем да я потърсим.

— Много си зачервена и задъхана. Да не се е случило нещо?

Случило ли се беше нещо? Не, само най-хубавото момче на света я бе целунало, и то точно на шестнайсетия й рожден ден. Беше я изпратил, бутайки колелото, и в един момент ръцете им се бяха докоснали, двамата се бяха изчервили (колко романтично!) и той бе казал: „Знаеш ли, аз много те харесвам“. И след това направо там, пред портата (където всеки можеше да ги види), бе подпрял колелото на зида и я бе придърпал към себе си. И после целувката! Сладка, бавна и много по-хубава, отколкото очакваше, макар че след нея се чувстваше някак… ами, да… останала без дъх. Бенджамин също изглеждаше задъхан, отдръпнаха се един от друг смаяни.

— Леле — каза той — досега не съм целувал момиче, не знаех, че може да е толкова… вълнуващо.

Разтърси глава като куче, сякаш беше изненадан, че не може да намери нужните думи.

Ето това, помисли си Урсула, щеше да остане най-хубавият миг в живота й, независимо какво друго й се случеше. Сигурно щяха още да се целуват, но в този момент каруцата на вехтошаря се появи иззад ъгъла и неговият почти неразбираем пронизителен вик „Стаааари нещаааа купуууувам“ сложи край на разцъфващия им романс.

— Не, нищо не се е случило — отговори на Теди тя. — Просто се сбогувах с Изи. Не видя колата й. Щеше да ти хареса.

Теди сви рамене и бутна „Приключенията на Огъстъс“ от масата.

— Страшна глупост.

Урсула взе една недопита чаша шампанско с изцапан с розово червило ръб и отля половината в малка чаша за крем, която подаде на Теди.

— Наздраве.

Чукнаха се и пиха на екс.

— Честит рожден ден — каза Теди.

Как прекрасен е тоя живот!

Около мен пада ябълков плод,

гиздава лозница вие венци,

руйно вино в устата цеди…

— Какво четеш? — попита подозрително Силви.

— Марвел.

Силви взе книгата и набързо прегледа стиховете.

— Доста сочни — заключи тя.

— „Сочни“, що за критика е това?

Урсула се засмя и захапа една ябълка.

— Не се престаравай с четенето — въздъхна Силви. — За момиче не е много хубаво. Какво ще избереш, като тръгнеш на училище след ваканцията? Латински? Гръцки? Не английска литература, нали? Не виждам смисъл.

— Не виждаш смисъл в английската литература?

— Не виждам смисъл да се изучава. Достатъчно е човек просто да я чете, нали?

Тя въздъхна отново. Нито една от дъщерите й не приличаше на нея. За миг се пренесе в миналото, под ясното лондонско небе, усети аромата на пролетните цветя, освежени от скорошния дъжд, чу тихото звънтене на юздата на Тифин.

— Може да запиша съвременни езици. Не знам. Не съм сигурна, още не съм си направила план.

— План?

Замълчаха. В тишината край тях безгрижно мина лисица. Морис вечно се опитваше да я застреля. Или не беше толкова точен стрелец, за какъвто се мислеше, или лисицата беше по-умна от него. Според Урсула и Силви по-вероятно беше второто.

— Толкова е красива — каза Силви. — И с разкошна опашка.

Лисицата седна като куче в очакване на вечерята си, без да откъсва очи от нея.

— Нищо нямам — каза й Силви и показа празната си длан.

Урсула подхвърли огризката от ябълката си, леко, отдолу, за да не я стресне, и лисицата пристъпи към огризката, захапа я внимателно, след това обърна опашка и изчезна.

— Всичко яде — отбеляза Силви. — Като Джими.

Появи се Морис и ги стресна. Нарамил беше новата си пушка „Пърди“.

— Това проклетата лисица ли беше?

— Дръж се възпитано, Морис — скара му се Силви.

Прибрал се беше след завършването, чакаше да започне практическото му обучение като адвокат и беше безкрайно отегчен. Силви му бе предложила да си намери работа във фермата на имението, там винаги търсеха сезонни работници. „Да работя със селяните? — отвърна Морис. — За това ли ми дадохте толкова скъпо образование?“ („И аз се чудя за какво изобщо го пратихме да учи“, отбеляза Хю.)

— Ще ме научиш ли да стрелям? — попита Урсула и веднага скочи. — Хайде, аз ще използвам старата ловджийска пушка на татко.

— Какво пък — сви рамене Морис — но момичетата не могат да стрелят.

— Момичетата за нищо не стават — съгласи се Урсула. — Нищо не могат.

— Това сарказъм ли беше?

— Моля?

— Доста добре за начинаещ — призна с нежелание Морис. Стреляха по бутилки, наредени на оградата близо до горичката, и Урсула уцелваше много по-често от него. — Сигурна ли си, че ти е за пръв път?

— Бързо се уча.

Изведнъж той завъртя рязко пушката към края на горичката и преди Урсула да успее да види в какво се е прицелил, Морис натисна спусъка.

— Най-сетне я гръмнах! — извика той победоносно.

Урсула хукна, отдалеч видя купчината ръждивокафява козина. Белият край на красивата опашка потръпна леко и лисицата на Силви си отиде от този свят.

Намери Силви на терасата, четеше някакво списание.

— Морис застреля лисицата.

Силви отпусна глава и затвори примирено очи.

— Все някога щеше да стане.

Тя отвори очи. Влажни бяха. Урсула никога не бе виждала майка си да плаче.

— Един ден ще го лиша от наследство — процеди Силви и мисълта за безжалостното отмъщение пресуши сълзите й.

Памела се появи на терасата и повдигна въпросително вежда.

— Морис застреля лисицата — каза Урсула.

— Надявам се, че след това ти си застреляла него — рече тя и очевидно говореше напълно сериозно.

— Ще отида да посрещна татко на гарата — каза Урсула, когато Памела се прибра.

 

 

Естествено, нямаше да посреща Хю. От рождения ден насам се срещаше тайно с Бенджамин Коул. Бен, сега така го наричаше. На поляната, в гората, по пътя. (Все навън, както изглеждаше. „Добре, че времето е хубаво, та да можете да се натискате“, бе заявила Мили с подхилкване.)

Урсула установи колко добра лъжкиня е. (Всъщност нима не го знаеше отпреди?) „Искаш ли нещо от магазина?“ или „Ще изляза да набера малини“. Толкова ужасно ли щеше да е, ако хората разберяха?

— Ами, мисля, че майка ти просто ще ме убие — рече Бен. („Евреин?“, представяше си как възкликва Силви.) — Нашите също. Твърде сме малки.

— Като Ромео и Жулиета. „Двамина млади обикват се под гибелна звезда“^[2] и така нататък.

— Да, само дето няма да умрем заради любовта си — отвърна Бен.

— Нима би било толкова лошо да умре човек за това? — попита замечтано Урсула.

— Да.

Бяха стигнали доста далеч, с разгорещени ласки и пъшкане (от страна на Бен). Той заяви, че няма да може „да се сдържа“ още дълго, но тя не беше сигурна какво означава това. Нали щом се обичаха, не трябваше да сдържат нищо един от друг? Очакваше, че ще се оженят. Дали щеше да се наложи да си смени вярата? Да стане еврейка?

 

 

Отидоха на поляната и легнаха прегърнати. Беше много романтично, като се изключеха гъделичкащите я тревички и лайкучката, от която й се кихаше. След това Бен изведнъж се намести отгоре й и тя имаше чувството, че се е озовала в ковчег, заровен в земята. Той получи някакъв спазъм, който й се стори като предвестник на сърдечен удар, и Урсула го погали загрижено по косата.

— Добре ли си?

— Извинявай. Без да искам — отвърна той.

(А какво всъщност беше направил?)

— Трябва да се прибирам — каза Урсула.

Изправиха се, изтупаха си взаимно тревите и цветчетата от дрехите и тръгнаха към дома. Урсула се зачуди дали е изпуснала влака на Хю. Бен погледна часовника си и каза: „О, сигурно отдавна вече са се прибрали“. (Хю и господин Коул пътуваха с един и същ влак от Лондон.) Двамата се прехвърлиха през оградата в ливадата от другата страна на пътя. Кравите още не се бяха върнали след доенето.

Той й подаде ръка да скочи и отново се целунаха. След това забелязаха някакъв мъж да се задава откъм горичката. Вървеше към пътя с куцукане, изглеждаше опърпан, сигурно беше бездомник. Щом ги забеляза, закуцука още по-бързо. Спъна се в тревата, но бързо се изправи и продължи към портата.

— Подозрителен индивид — засмя се Бен. — Какви ли ги е вършил?

 

 

— Вечерята вече е на масата — каза Силви. — Къде беше? Госпожа Глоувър пак е приготвила онова ужасно телешко à la Russe.

 

 

— Морис е застрелял лисицата, така ли? — попита разочаровано Теди.

Така премина цялата вечеря, в злобни нападки и караница заради една нищо и никаква лисица, мислеше си Хю. Щеше му се да се обади, че лисиците все пак са вредители, но не искаше да налива масло в огъня.

— Моля ви, хайде да не говорим за това на вечеря — каза той. — И така ни е достатъчно трудно да смелим тази храна.

Но те държаха да говорят. Опита се да не им обръща внимание, съсредоточи цялото си внимание върху котлетите на госпожа Глоувър. (Тя самата дали някога ги беше опитвала?) Зарадва се, когато някой почука на вратата и всички млъкнаха.

— А, майор Шоукрос — каза Хю — влезте моля.

— Извинявайте, че ви прекъсвам вечерята — рече майорът. — Исках само да попитам дали Теди е виждал нашата Нанси.

— Нанси ли? — учуди се Теди.

— Да, никъде не можем да я намерим.

 

 

Повече не се срещаха — нито в горичката, нито на алеята, нито на поляната. След намирането на тялото на Нанси Хю наложи строг режим, а и двамата бяха смазани от вина и ужас. Ако се бяха прибрали, когато трябваше, ако бяха минали през ливадата дори само пет минути по-рано, можеше да я спасят. Само че докато се наканят да си тръгнат от поляната, Нанси вече е била мъртва, захвърлена в коритото за храната на добитъка в горния край на ливадата. И така наистина, както при Ромео и Жулиета, всичко бе завършило със смърт. Нанси бе жертвана за любовта им.

— Случило се е нещо лошо — каза й Памела — но вината не е твоя. Защо се държиш така?

Защото беше виновна. Сега вече знаеше.

Нещо бе разкъсано, разбито, светкавица, прорязала натежалото небе.

 

 

През училищната ваканция през октомври отиде при Изи за няколко дни. Седяха в Руската чайна в Саут Кенсингтън.

— Клиентелата им е доста консервативна — рече Изи — но пък има прекрасни палачинки.

Имаше и самовар. (Заради него ли Урсула се чувстваше като на тръни? Би било абсурдно.) След като изпиха чая, Изи каза:

— Ще те оставя за секунда, отивам да си напудря носа. Поискай сметката, моля те.

Докато Урсула я чакаше търпеливо да се върне, изведнъж я заля ужас, връхлетя я като ястреб. Усещане за нещо непознато, но безкрайно заплашително. Идваше към нея, тук, сред приятното потракване на лъжички и чинийки. Тя скочи и столът падна на земята. Беше замаяна, пред очите й се стелеше непрогледна пелена. Като прахоляк след бомбардировка, помисли си, макар че нямаше откъде да е виждала бомбардировка.

Мина през мъглата и излезе на Харингтън Роуд. Затича се, продължи по Бромптън Роуд, после напосоки към Егъртън Гардънс.

Идвала беше и преди. Никога не беше идвала.

Имаше нещо неуловимо, което сякаш я чакаше зад ъгъла, нещо, което никога не успяваше да догони, нещо, което я преследваше. Тя бе едновременно жертвата и преследвачът. Като лисица. Продължи да тича, после се спъна и падна.

— Ай-ай — обади се мъжки глас — ужасно! Дайте да ви помогна. Изцапали сте тюркоазения си шал. Тюркоаз, нали, не аквамарин? Казвам се Дерек, Дерек Олифант.

Познаваше този глас. Не го познаваше. Миналото нахлу в настоящето, сякаш някъде имаше пробойна. Или пък това бе бъдещето, разляло се върху миналото? Каквото и да беше, беше кошмарно, сякаш вътрешният й мрак бе излязъл на повърхността. Вътре бе станало отвън. Едно беше сигурно, времето се беше разместило.

Тя се изправи на крака, но не посмя да се огледа. Без да обръща внимание на ужасната болка, хукна отново. Успя да стигне до Белгрейвия, преди напълно да остане без сили. И тук, помисли си. И тук беше идвала. Никога не беше идвала тук. Предавам се. Каквото и да е, нека ме погълне. Падна на колене на твърдия тротоар и се сви на топка. Като лисица, прогонена от дупката си.

 

 

Явно бе изгубила съзнание, защото когато отвори очи, се намираше в легло сред бяла стая. Имаше голям прозорец, а през него се виждаше див кестен, който все още пазеше листата си. Тя обърна глава и видя доктор Келит.

— Носът ти е счупен — каза той. — Решихме, че сигурно някой те е нападнал.

— Не. Паднах.

— Намерил те е един викарий. Закарал те е с такси до болницата „Сейнт Джордж“.

— А вие какво правите тук?

— Баща ти ми се обади. Не знаел към кого да се обърне.

— Не разбирам.

— Крещяла си, когато са те закарали в „Сейнт Джордж“. Предположили са, че ти се е случило нещо ужасно.

— Тук не сме в „Сейнт Джордж“, нали?

— Не — отвърна той. — Това е частна клиника. Почивка, добра храна и така нататък. Имат прекрасна градина. Аз лично смятам, че хубавата градина винаги помага, не мислиш ли?

 

 

— Времето не е циклично — каза му тя. — То е… като палимпсест.

— О, Господи. Звучи доста неприятно.

— А спомените понякога са в бъдещето.

— Ти си древна душа. Сигурно не е лесно. Но животът е пред теб. Трябва да бъде изживян.

Той не беше неин лекар, беше се пенсионирал, дошъл бе просто като посетител. Заради санаториума Урсула се чувстваше като болна от лека форма на туберкулоза. През деня седеше на слънчевата тераса и четеше, а санитарите й носеха храна и напитки. Шляеше се из градината, водеше любезни разговори с лекарите и психиатрите, говореше с другите пациенти (поне тези на нейния етаж). Истински лудите бяха на тавана, като госпожа Рочестър^[3]. В стаята й дори имаше свежи цветя и купа с ябълки. Престоят й тук сигурно струваше цяло състояние. „Не е ли много скъпо?“, попита тя веднъж Хю, който често се отбиваше при нея. Той отговори: „Изи настоя тя да плати“.

Доктор Келит запали лулата замислено. Седяха на терасата. Урсула тъкмо си мислеше, че с удоволствие би прекарала остатъка от живота си тук. Щеше да е толкова лесно.

— Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща… — поде доктор Келит.

— … и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, щом любов нямам нищо не съм^[4] — довърши Урсула.

— Да, любовта… Но ти това го знаеш.

— Аз все пак имам любов — отвърна тя. — Но защо цитираме Библията? Мислех, че сте будист.

— А, никакъв не съм — отвърна той и лаконично добави: — И всякакъв, разбира се. Въпросът е дали имаш достатъчно.

— Достатъчно какво?

Вече съвсем беше загубила нишката, но доктор Келит бе посветил вниманието си на лулата си и не отговори. Прекъснаха ги с вечерята.

— Шоколадовият им кейк е много вкусен — каза доктор Келит.

 

 

— По-добре ли си вече, мечо? — попита Хю, докато й помагаше да се настани в колата. Дошъл беше да я вземе с бентлито.

— Да, добре съм.

— Хубаво. Да си отиваме у дома. Без теб къщата не е същата.

 

 

Толкова много ценно време бе загубила, но сега имаше план, мислеше си, докато лежеше будна в леглото си във Фокс Корнър. В плана влизаше сняг, без съмнение. Сребърно зайче, танцуващи зелени листа. И така нататък. Немски, не класически езици, а след това курс по стенография и машинопис, а може би дори и по есперанто, в случай че все пак утопията се сбъдне. Членство в местен клуб по стрелба и някаква работа, спестяване на всяка лира — нищо кой знае какво. Не искаше да привлича вниманието върху себе си, щеше да се вслуша в съвета на баща си, макар той още да не беше й го дал, нямаше да вири глава, щеше да се пази. После, когато е готова, щеше да разполага с достатъчно средства, за да се издържа, докато навлезе в леговището на звяра, откъдето щеше да изтръгне черния тумор, който растеше там с всеки изминал ден.

И тогава един ден щеше да тръгне по Амалиенщрасе и да спре пред „Фото Хофман“ да разгледа фотоапаратите „Кодак“, „Лайка“ и „Войгтлендер“ на витрината, щеше да отвори вратата на магазина, камбанката щеше да дрънне и момичето на щанда най-вероятно щеше да я посрещне с Guten Tag, gnädiges Fräulein или просто с Grüss Gott, защото през 1930 година хората още ще се поздравяват както преди, а не с „Хайл Хитлер“ и абсурдното изпъване на ръка. Урсула щеше да подаде стария си апарат „Брауни“ с думите: „Не знам как да извадя лентата“, а жизнерадостната Ева Браун щеше да отвърне: „Дайте да погледна“.

 

 

Сърцето й преливаше от светостта на задачата. Изпълваше я очакване. Тя бе едновременно воин и лъскаво копие. Тя бе меч, проблясващ в дълбините на нощта, острие от светлина, пронизващо тъмнината. Този път грешки нямаше да има.

Когато всички заспаха и къщата утихна, Урсула стана от леглото и стъпи на стола под отворения прозорец.

Време е, помисли си. Някъде съчувствено удари часовник. Помисли си за Теди и госпожица Улф, за Ролан и малката Анджела, за Нанси и Силви. За доктор Келит и Пиндар. „Стани такъв, какъвто си.“ Сега вече знаеше каква е тя. Тя беше Урсула Бересфорд Тод и беше свидетел.

Разпери ръце към черния прилеп и полетяха един към друг в прегръдка като стари приятели, които отдавна не са се виждали. Това е любов, помисли си Урсула. Съвършенството се постига с практика.