Кейт Аткинсън
Живот след живот (51)

Юни 1967 година

Рано тази сутрин йорданците бяха открили огън срещу Тел Авив, обясняваше репортерът на Би Би Си, а сега обстрелваха Йерусалим. Той стоеше насред някаква улица, навярно в Йерусалим, Урсула не беше гледала внимателно, в далечината отекваше бумтене на оръдия, твърде далече, за да представлява опасност, но въпреки това войнишките му дрехи и развълнуваният, в същото време сериозен тон намекваха за малко вероятни подвизи от негова страна.

Сега Бенджамин Коул беше член на израелския парламент. Сражавал се бе в Еврейската бригада в края на войната, след това се беше присъединил към бандата на Щерн в Палестина, за да се бие за родината си. Беше толкова възпитано момче, че човек трудно можеше да си го представи като терорист.

Виждали се бяха за по едно питие по време на войната, но срещата мина неловко. Романтичните й пориви отдавна бяха отминали, за сметка на това неговото безразличие към женския пол като че ли беше заменено от ненаситна страст. Едва бе допила джина си (доста разреден) и той вече предлагаше да „отидат някъде“.

Тя беше възмутена.

— Толкова ли лесна изглеждам? — бе попитала тя Мили след това.

— Че защо не? — сви рамене Мили. — Утре може да ни убие бомба. Carpe diem и така нататък.

— Все с това оправдават разврата — измърмори Урсула. — Ако хората вярваха във вечното проклятие, може би нямаше чак толкова да ловят мига.

Освен това тогава тя беше в ужасно настроение. Една от подчинените й в службата бе разбрала, че корабът на приятеля й е потънал, и бе изпаднала в истерия, в резултат на което важен документ се бе изгубил сред белезникавото море от папки, което пък бе довело до нови страдания, макар и от друг вид, така че в крайна сметка Урсула не беше уловила мига с Бенджамин Коул въпреки настояването му.

— Винаги съм усещал, че между нас има нещо — бе казал той.

— Боя се, че вече е твърде късно — отвърна тя и взе палтото и чантата си. — Да го оставим за другия път.

Сети се за доктор Келит и теориите му за прераждането и се зачуди като какво би искала да се върне. Като дърво. Голямо хубаво дърво, полюшвано от вятъра.

 

 

Би Би Си пренасочи вниманието си към Даунинг стрийт. Някой си бил подал оставката. Чула беше да се шушука за това из офиса, но не беше си направила труда да се заслуша.

Вечеряше — сандвич със сирене — от поднос върху коленете си. Обикновено вечер така ядеше. Струваше й се безсмислено да нарежда масата, чинии със зеленчуци, подложките и всички други дреболии само за себе си. И после какво? Да се храни мълчаливо или приведена над книга? Някои хора гледаха на вечерята пред телевизора като началото на края на цивилизацията. (Дали това, че се придържаше към тази практика, не означаваше, че и тя е на това мнение?) Те очевидно не живееха сами. Да не говорим, че началото на края на цивилизацията вече отдавна беше дошло. Може би със Сараево или пък със Сталинград. Някои сигурно биха казали, че краят е започнал още в райската градина.

Пък и какво толкова лошо имаше в гледането на телевизия? Човек не може всяка вечер да ходи на театър или на кино (че и на заведение). А когато живее сам, единствените му разговори у дома са с котката, а те като цяло са едностранчиви. При кучетата беше различно, но от Лъки насам не беше имала куче. Той беше починал през лятото на 1949 година от старост според ветеринаря. Урсула все мислеше за него като за младо куче. Погребаха го във Фокс Корнър и Памела донесе виненочервена роза, която засадиха вместо надгробен камък. Градината на Фокс Корнър беше истинско кучешко гробище. На всяка крачка имаше розов храст с куче отдолу, макар че само Памела помнеше кое къде е погребано.

Каква всъщност беше алтернативата на телевизията? (Нямаше намерение да остави спора, нищо, че спореше сама със себе си.) Да реди пъзел? Сериозно? Разбира се, можеше да чете, но невинаги имаше желание, като се прибере у дома след тежък работен ден, пълен с докладни, бележки и графици, допълнително да си мори очите. Радиото и плочите бяха добра алтернатива, разбира се, но някак си бяха самотни занимания. (Да, преувеличаваше, но какво толкова?) Поне с телевизията на човек не му се налагаше да мисли. Което не беше непременно лошо.

Вечеря по-късно от обикновено, защото беше присъствала на празненството за пенсионирането си, все едно да присъстваш на собственото си погребение, с единствената разлика, че след това можеш да си тръгнеш. Беше скромно, по няколко питиета в заведението на ъгъла, но макар да беше приятно, тя се зарадва, че приключи рано (за разлика от други, които биха се обидили). Официално излизаше в пенсия от петък, но беше решила, че за подчинените й ще е по-добре да отметнат това задължение през делничен ден. Едва ли щяха да се зарадват, ако им се наложеше да жертват петъчната си вечер.

През деня й бяха подарили пътнически часовник с гравиран надпис „На Урсула Тод, с благодарност за дългите години вярна служба“. Божичко, бе си помислила тя, каква досадна епитафия. Подаръкът беше традиционен, а и сърце не й даваше да каже, че вече си има такъв часовник, при това доста по-добър. С него обаче вървяха и два билета (с добри места) за летните концерти на Би Би Си, „Хоралът“ на Бетовен, което беше много мило, подозираше, че Жаклин Робъртс, секретарката й, има пръст в това. „Вие помогнахте да се проправи път за жените към високите постове“, беше прошепнала Жаклин, подавайки й чаша „Дюбоне“. За съжаление, не съвсем високи, помисли си Урсула. Не ръководни. Те все още бяха запазени за такива като Морис на този свят. „Да пием за това“, отвърна тя и чукна чаша в портото с лимон на Жаклин. Не пиеше много, от време на време по едно „Дюбоне“, бутилка хубаво бургундско през почивните дни. Не беше като Изи, която все още се подвизаваше в къщата на Мелбърн Роуд и обикаляше из многото й стаи като алкохолизирана версия на мис Хавишъм. Урсула ходеше да я види всяка събота преди обяд с торба хранителни продукти, повечето от които свършваха в кофата за боклук. Вече никой не четеше „Приключенията на Огъстъс“. Теди щеше да се радва, но на Урсула й беше мъчно, сякаш с това още една малка част от него бе забравена от света.

„Сигурно ще ти дадат някаква награда, да знаеш — беше казал Морис — по повод пенсионирането. Най-вероятно Ордена на Британската империя.“ Неотдавна той бе получил рицарско звание. („Господи — бе възкликнала Памела — накъде е тръгнала тази държава?!“) Изпратил бе на всички снимка в рамка как е свел глава под меча на кралицата в балната зала на двореца. „Каква самонадеяност“, бе се засмял Харолд.

Госпожица Улф щеше да е идеалната компания за „Хорала“ в „Албърт Хол“. Урсула последно я беше видяла точно там, на концерта по случай седемдесет и петия рожден ден на Хенри Уд през 1944 година. Загинала бе няколко месеца по-късно при бомбардировките над Олдуич. Ан, момичето от Министерството на военновъздушните сили, бе загинала при същото нападение. Тя и колежките й били излезли на покрива на сградата, за да си изядат сандвичите на слънце. Толкова много време беше минало оттогава. А беше сякаш вчера.

Урсула трябваше да се види с нея в парка „Сейнт Джеймс“ през обедната почивка. Ан имала да й казва нещо и Урсула се беше зачудила дали не се отнася за Теди. Може да бяха намерили останки от самолета му. Отдавна вече бе приела, че той си е отишъл завинаги, досега щяха да са разбрали, ако е бил пленен или бе успял да избяга в Швеция.

Съдбата се бе намесила в последния момент в лицето на господин Бълок, който предишната вечер се бе появил неочаквано на прага й (откъде знаеше адреса?) да я помоли да свидетелства за доброто му име в съда. Бяха го обвинили в спекула, което не беше изненада. Госпожица Улф нямала възможност да отиде, тя бе станала районен отговорник на доброволческите отряди и трябваше да мисли за живота на двеста и петдесет хиляди души, което за нея беше много по-важно от делото срещу господин Бълок. „Забежките“ му на черния пазар накрая я бяха настроили срещу него. Никой от доброволците, които Урсула познаваше от техния пост, не беше жив през 1944 година.

Доста се разтревожи, когато разбра, че господин Бълок ще се явява в Олд Бейли, решила беше, че става дума за дребно провинение, което ще се гледа от районния съд. Цяла сутрин (напразно) чака да я извикат и точно когато съдебното заседание бе прекъснато за обедна почивка, тя чу глухия тътен на експлозия, без да знае, че това е фаталната бомбардировка над Олдуич. Господин Бълок, естествено, бе оправдан по всички обвинения.

 

 

Крайтън беше отишъл с нея на погребението на госпожица Улф. Беше й истинска опора, но накрая бе останал в Уоргрейв.

— Телата им са погребани в мир, и имената им живеят в родовете — прогърмя гласът на свещеника, сякаш хората наоколо недочуваха. — Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, глава 44:13.

Дали наистина родовете пазеха паметта за тези, които си бяха отишли? Кой щеше да си спомня за Емил или Рене? Или за горкия малък Тони, за Фред Смит. За самата госпожица Улф. Урсула вече бе забравила имената на повечето загинали. А летците, стотиците млади мъже, жертвали живота си? Когато загина, Теди беше командир на ескадрила, а беше само на двайсет и девет. Най-младият командир на ескадрила беше на двайсет и две. За тези момчета, както и за Кийтс, времето бе ускорило своя ход.

Запяха „Напред, воини на Христа“, Крайтън имаше доста добър баритон, който тя не бе чувала преди. Сигурна беше, че госпожица Улф щеше да предпочете Бетовен пред бойния църковен химн.

Госпожица Улф се бе надявала Бетовен да изцери света след войната, само че насочените към Йерусалим гаубици бяха по-скоро знак за окончателното поражение на оптимизма й. Сега Урсула бе на годините, на които е била госпожица Улф при избухването на войната. Тогава я мислеше за стара.

— А сега старите сме ние — бе казала на Памела тя.

— Говори за себе си. Освен това още нямаш шейсет.

— Но се чувствам стара.

Щом децата й пораснаха достатъчно, че да нямат нужда от непрестанни грижи, Памела бе станала от онези жени, които правят добрини. (Урсула не я критикуваше, напротив.) Беше се кандидатирала за мирови съдия и я избраха, участваше в различни благотворителни организации, а миналата година бе спечелила място и в общинския съвет. Освен това се грижеше за къщата (макар че имаше „жена за тази работа“), както и за огромната градина. През 1948 година, когато бе създадена Националната служба по здравеопазване, Харолд бе поел частната практика на доктор Фелоус. Селото се бе разраснало около тях. Поляната вече я нямаше, също и горичката, ливадите на Етрингам Хол бяха продадени на строителни предприемачи. Самото имение беше необитаемо и запуснато. (Носеха се слухове, че ще бъде превърнато в хотел.) Малката гара беше осъдена на смърт от Бийчинг^[1] и преди два месеца бе затворена въпреки геройската съпротива на местните жители, предвождани от Памела.

— Но тук все още е прекрасно — каза тя. — Пет минути пеша и вече си в полето. Гората също е непокътната. Поне засега.

Сара. Щеше да вземе Сара на концерта. Наградата за търпението на Памела — дъщеря, родена през 1949 година. Наесен трябваше да започне следването си в Кеймбридж, щеше да учи природни науки, беше умна, добра по всички предмети като майка си. Урсула безкрайно много обичаше Сара. Лелинството й бе помогнало да затвори огромната празнина, зейнала в сърцето й със смъртта на Теди. Напоследък често се замисляше какво щеше да е, ако имаше свое дете… През годините бе имала немалко „връзки“, макар и да не бяха кой знае колко вълнуващи (проблемът беше липсата на „всеотдайност“, предимно от нейна страна, разбира се), но нито веднъж не бе забременяла, не бе станала майка или съпруга и едва когато осъзна, че вече е твърде късно, разбра какво бе загубила. Животът на Памела щеше да продължи и след смъртта й, потомците й щяха да се пръснат по света като водите на вливаща се в океана река, а когато Урсула умреше, просто щеше да престане да съществува. Пресъхнал извор.

 

 

Имаше и цветя, пак дело на Жаклин, подозираше Урсула. Слава богу, че бяха оцелели след вечерта в кръчмата. Прекрасни розови лилии, които сега стояха на бюфета й и изпълваха стаята с аромата си. Всекидневната гледаше на запад и следобед слънцето я грееше. Навън беше още светло, дърветата в градината се кипреха с новите си листа. Апартаментът беше много хубав, близо до Бромптън Оратори, тя бе инвестирала цялото си наследство в него. Имаше малка кухня и баня, напълно съвременни, но като цяло в обзавеждането нямаше нищо модерно. След войната, когато такива неща още не се търсеха, бе купила прости, изискани стари мебели. Мокетът беше в бледозелено, а пердетата и дамаската бяха от един и същ плат, от по-фините на Уилям Морис. Стените бяха боядисани в светложълто, поради което вътре изглеждаше светло и просторно дори в дъждовно време. Имаше няколко съда от майсенски и устършърски порцелан — купи за бонбони и десертен сервиз — и те купени изгодно след войната — освен това винаги имаше цветя, Жаклин знаеше.

Единствената груба нотка идваше от две стафордширски лисици в крещящо оранжево, стиснали в челюстите си по един умрял заек. Беше ги взела преди години от Портобело Роуд почти без пари. Напомнили й бяха за Фокс Корнър.

„Обичам да идвам тук — беше казала Сара. — Имаш толкова хубави неща и винаги е толкова чисто и подредено, не като у дома.“ „Когато живее сам, човек може да си позволи да пази чисто и подредено“, отвърна Урсула, но все пак беше поласкана от комплимента. Дали не трябваше да приготви завещанието си, да реши на кого да остави земните си притежания? Би искала апартаментът да остане за Сара, но споменът за караниците за Фокс Корнър след смъртта на Силви я караше да се колебае. Редно ли е човек да показва кой му е любимец? По-скоро не. Трябваше да раздели собствеността си между всичките си седем племенници, включително и онези, които не харесваше или не беше виждала. Джими, разбира се, не се ожени и нямаше деца. Сега живееше в Калифорния.

— Хомосексуален е, нали знаеш? — беше казала Памела. — Винаги е имал такава склонност.

Това бе информация, не критика, при все това думите й като че ли подсказваха, че в това има нещо непристойно, и в същото време издаваха съвсем леко доволство, сякаш тя по-добре се справяше с либералните възгледи. Урсула се запита дали сестра й знае за Джералд и неговите склонности.

— Джими си е просто Джими — отвърна тя.

 

 

Един ден предната седмица бе заварила вестник „Таймс“ на бюрото си. Беше грижливо сгънат, така че да се виждат само некролозите. Този на Крайтън беше с негова снимка в униформа, правена още преди да го познава. Забравила бе колко е хубав. Текстът беше доста дълъг, споменаваше се и Ютланд, разбира се. Съпругата му Мойра го била „изпреварила“, имал няколко внуци и обичал голф. Винаги бе мразил голф, кога ли се бе състояла тази промяна? И преди всичко кой беше оставил вестника на бюрото й? Кой се бе сетил да й каже след всичките тези години? Нямаше никаква представа и сигурно никога нямаше да разбере. Имаше период по време на връзката им, когато той често оставяше бележки на бюрото й, доста неприлични любовни писъмца, които се появяваха сякаш от нищото. Може би същата невидима ръка сега бе донесла и вестника.

— Мъжът от Адмиралтейството е починал — каза на Памела. — Разбира се, накрая всички умират.

— Нещо по-банално не можа ли да измислиш? — засмя се Памела.

— Не, искам да кажа, че рано или късно всички, които познаваш, умират, включително и самият ти.

— Дрън-дрън.

— Amor fati. Ницше все за това говори. Отначало ми беше трудно да го разбера. Мислех си, че става дума за нещо с „факти“. Нали помниш, че ходех на психиатър? Доктор Келит. Беше философ по душа.

— Любов към съдбата?

— Означава приемане. Приемане на всичко, което ти се случва, както добро, така и лошо. Смъртта е вероятно поредното нещо, което трябва да се приеме.

— Напомня ми за будизма. Казах ли ти, че Крис ще заминава за Индия, в някакъв манастир? След Оксфорд така и не успя да намери пътя си. Явно е „хипи“.

Урсула бе на мнение, че Памела твърде много глези третия си син. На нея Кристофър й се струваше доста зловещ. Опита се да измисли друга, по-великодушна дума, но не успя. Той беше от онези хора, които те гледат с многозначителна усмивка, сякаш са много по-високо от теб в интелектуално и духовно отношение, а всъщност просто не можеше да общува адекватно с хората.

От аромата на лилиите, прекрасен при първото им потопяване във водата, започваше леко да й се гади. Вътре беше задушно. Трябва да отвори прозореца. Изправи се, за да занесе чинията в кухнята, и усети пронизваща болка в дясното слепоочие. Наложи се да седне и да изчака да мине. От няколко седмици беше така. Току я прерязваше силна болка, все едно забиваха шиш в главата й. Мислеше, че може да е от високо кръвно, но след поредица изследвания й поставиха диагноза „най-вероятно невралгия“. Дадоха й силни болкоуспокоителни и й казаха, че като се пенсионира, със сигурност ще се оправи.

— Ще имате време да си починете, да се поотпуснете — бе й казал лекарят с онзи тон, все едно говореше на някоя баба.

Болката отмина и тя се изправи предпазливо.

Какво щеше да прави с всичкото това време? Замисли се дали да не се премести в провинцията, в малка къщичка, да участва в живота на някое село, може би недалеч от Памела. Представи си Сейнт Мери Мийд или Феърейкър на мис Рийд^[2]. Можеше да седне да напише роман. Това със сигурност щеше да й запълни времето. И куче, време беше да си вземе куче. Памела гледаше голдън ретривъри вече няколко подред, един след друг, за Урсула напълно еднакви.

Изми чиниите. Тази вечер може би щеше да си легне рано, да си направи чаша „Овълтайн“ и да си я вземе в леглото заедно с книгата. Четеше „Комедиантите“ на Греъм Грийн. Може би наистина трябваше да си почива повече, но напоследък бе започнала да се бои от съня. Сънищата й бяха толкова ярки, че понякога трудно приемаше, че не са истински. Наскоро няколко пъти бе убедена, че с нея се е случило нещо невероятно, при условие че очевидно — съвсем естествено — не беше така. И падаше. Насън все падаше по стълбища и от скали, много неприятно усещане. Дали това не беше първият знак за настъпваща деменция? За началото на края. За края на началото.

От прозореца на спалнята видя да се издига голяма луна. Кралицата луна на Кийтс, помисли си. Нежна е нощта. Болката в главата й се върна. Наля чаша вода от чешмата и глътна няколко болкоуспокоителни.

 

 

— Но ако бяха убили Хитлер, преди да стане канцлер, нямаше да се стигне до конфликт между арабите и израелците, нали? — Шестдневната война, както я наричаха, бе приключила с решителна победа на израелците. — Разбирам защо евреите искат да създадат независима държава и я защитават със зъби и нокти — продължи Урсула — винаги съм симпатизирала на ционистката кауза, дори преди войната, но пък, от друга страна, разбирам и защо арабските държави са толкова засегнати. Ако обаче Хитлер не бе организирал холокоста…

— Понеже е бил мъртъв…

— Да, понеже е бил мъртъв. Тогава подкрепата за еврейската държава щеше да е доста по-слаба…

— Това „ами ако“ важи за цялата история — каза Найджъл.

Първородният син на Памела, любимият й племенник, преподаваше история в Брейзноуз, някогашния колеж на Хю. Поканила го беше на обяд във „Фортнъмс“.

— Приятно е човек да проведе интелигентен разговор — рече тя. — Бях на почивка в Южна Франция с приятелката си Мили Шоукрос. Познаваш ли я? Не? Тя вече не се казва така, смени няколко съпрузи, един от друг по-богати.

Мили, „военната булка“, бързо си беше дошла от Америка с аргумента, че родителите на съпруга й са били „кравари“. Върнала се беше към „сцената“ и след поредица катастрофални връзки попадна на златна мина в лицето на издънка на семейство в петролния бизнес в данъчно изгнание.

— Живее в Монако. Невероятно малко място, представа нямах. Доста е изглупяла напоследък. Май прекалявам с бърборенето, а?

— Не, никак даже. Искаш ли вода?

— Хората, които живеят сами, стават бъбриви. Живеем без ограничения, поне не словесни.

Найджъл се усмихна. Носеше сериозни очила и беше наследил прекрасната усмивка на Харолд. Когато свали очилата, за да ги забърше, й се видя страшно млад.

— Толкова млад изглеждаш — каза Урсула. — Разбира се, ти си млад. Звуча като изкуфяла лелка, нали?

— Не, не. Ти си може би най-умният човек, когото познавам.

Тя си намаза една кифличка, доволна от този комплимент.

— Веднъж чух някой да казва, че да се умува за миналото е прекрасно нещо, иначе нямаше да има история.

— Сигурно е бил прав.

— Помисли си само колко различно щеше да бъде всичко — не се отказваше Урсула. — Желязната завеса вероятно изобщо нямаше да я има и Русия нямаше да налапа цяла Източна Европа.

— Да „налапа“ ли?

— Ами да, това си беше чисто и просто лакомия. А и без войната американците може би нямаше да се възстановят от депресията толкова бързо и следователно нямаше да имат чак такова огромно влияние върху света…

— И страшно много хора щяха още да са живи.

— Е, да, това се подразбира. Изобщо целият културен облик на Европа щеше да е различен заради евреите. Помисли за всички прогонени хора, които се местят от държава в държава. Великобритания щеше още да е империя или поне нямаше да сме я загубили така внезапно… Разбира се, не искам да кажа, че да си имперска сила е хубаво нещо. Но нямаше и да сме се разорили и да ни е толкова трудно да се възстановим и финансово, и психически. И нямаше да има Общ пазар…

— До който така или иначе не ни допускат.

— Помисли си само колко силна щеше да е Европа! От друга страна, Гьоринг и Химлер сигурно щяха да поемат нещата. И всичко щеше да се развие по същия начин.

— Не се знае. Нацистите са били незначителна крайна партия почти до момента, в който вземат властта. Всички са фанатични психопати, просто никой не е притежавал харизмата на Хитлер.

— Да, да, знам — отвърна Урсула. — Той беше изключително харизматична личност. Хората говорят за харизмата сякаш е нещо хубаво, но тя е всъщност илюзия, в древния смисъл на думата, нещо като магия. Мисля, че е заради очите, имаше изключително завладяващи очи. Взреш ли се в тях, усещаш, че е възможно ти също да повярваш…

— Значи си го познавала, така ли? — възкликна Найджъл.

— Е, не точно. Искаш ли десерт, миличък?

 

 

Беше юли и горещо като в пещ, докато се връщаше от „Фортнъмс“ по Пикадили. Като че ли всичко излъчваше топлина. Напоследък и цветовете бяха по-ярки. В службата имаше момичета, чиито поли сякаш бяха ушити от драперии. Днешните млади хора твърде много се вълнуваха от самите себе си, сякаш те бяха измислили бъдещето. Това бе поколението, заради което се бе водила войната, и сега то размахваше думата „мир“ като рекламен лозунг. Те не познаваха войната. („И това е хубаво — представи си да казва Силви — независимо колко незадоволителни ще се окажат накрая.“) На тях им беше връчен нотариалния акт върху свободата. А какво щяха да направят с нея, си беше тяхна работа. (Звучеше като някоя баба, превърнала се бе в човек, какъвто винаги бе вярвала, че няма да бъде.)

 

 

Реши да мине през парка и пресече улицата към Грийн Парк. В неделя винаги се разхождаше из парковете, но сега беше пенсионирана, така че можеше да се каже, че всеки ден е неделя. Мина покрай двореца, влезе в Хайд Парк, купи си сладолед и поседна на един шезлонг. Ужасно беше уморена, обядът сякаш бе изцедил и последните й сили.

Изглежда, беше задрямала, нищо чудно при толкова храна. Езерото беше пълно с лодки и водни колела, хората въртяха педали, смееха се и подвикваха. Усещаше да се задава главоболие, а в чантата нямаше болкоуспокоителни. Може би трябваше да вземе такси от „Керидж Драйв“, в тази жега нямаше да успее да се прибере пеша. Усети обаче, че болката по-скоро отслабва, отколкото се засилва, което се различаваше от обичайния ход на главоболията й. Затвори отново очи, слънцето още бе жарко и ярко. Чувстваше се приятно сънлива.

Странно бе да спи сред хората. Уж трябваше да се чувства уязвима, но вместо това й вдъхваше спокойствие. Как го беше казал Тенеси Уилямс, „добротата на непознатите“? Лебедовата песен на Мили на сцената, последното дихание на умиращия лебед, бе в ролята на Бланш Дюбоа в постановка в Бат през 1955 година.

Остави се разговорите и виковете в парка да я приспят. Целта на живота не бе „да станеш нещо“, нали? Беше да бъдеш. Доктор Келит със сигурност би одобрил това съждение. И всичко е ефимерно, макар че всичко е вечно, помисли си сънено тя. Някъде излая куче. Изплака дете. Детето бе нейно, усещаше тежестта му в ръцете си. Беше прекрасно. Сънуваше. Намираше се на някаква ливада, цъфнал лен и ралица, лютиче, мак, плюскавиче и лайкучка, нетипични за сезона кокичета. Светът на сънищата и неговите чудатости, помисли си тя и долови звъна на малкия пътнически часовник на Силви, който отброяваше полунощ. Някой пееше, дете, тънък гласец пригласяше: „Имах нявга едно дърво, нищо не раждаше то, само сребърно орехче и круша от злато“. Muskatnuss, така беше на немски индийско орехче. От толкова време се опитваше да си спомни и ето че думата изведнъж се появи.

Сега се намираше в някаква градина. Чуваше нежното звънтене на чаши върху чинийки, скърцането и дрънченето на косачка, долавяше лютиво — сладкия аромат на карамфили. Някакъв мъж я вдигна и подхвърли във въздуха, а по тревата се разпиляха бучки захар. Друг свят, но в същото време беше и този. Позволи си да се засмее леко, макар да бе на мнение, че хората, които се смеят сами на обществени места, най-често са луди.

Въпреки лятната жега заваля сняг, такива неща се случват често в сънищата. Снегът покри лицето й, беше прекрасен и охлаждащ. После тя пропадна, падаше, падаше в мрака, черен и дълбок…

Но ето го снегът отново, бял и ласкав, светлината му пронизваше като остра сабя тежките завеси, някой я вдигна и залюля.

— Ще я нарека Урсула — рече Силви. — Какво ще кажеш?

— Харесва ми — отвърна Хю. Лицето му запълни полезрението й. Тънките му мустаци и бакенбарди, благите зелени очи: — Добре дошла, мечо.