Кейт Аткинсън
Живот след живот (50)

Февруари 1947 година

„Прекрасно! Като колет от Червения кръст“, написа тя и подпря старата пощенска картичка с двореца в Брайтън на полицата върху камината до часовника на Силви и снимката на Теди. Щеше да пусне картичката със следобедната поща утре. Разбира се, щеше да й отнеме цяла вечност да стигне до Фокс Корнър.

Картичката за рождения й ден в крайна сметка бе успяла да се добере до нея. Времето бе попречило на обичайното празненство във Фокс Корнър. Вместо това Крайтън я беше завел на вечеря в Дорчестър, продължила на светлината на свещи, след като токът изгасна.

— Много романтично — каза той. — Като едно време.

— Не си спомням да сме били кой знае колко романтични.

Връзката им бе приключила със започването на войната, но той си беше спомнил рождения й ден и това я развълнува много по-дълбоко, отколкото показваше. Подари й кутия шоколадови бонбони „Милк Трей“. („Боя се, че не е кой знае какво.“) „От запасите на Адмиралтейството?“, попита тя подозрително и двамата се засмяха. Когато се прибра у дома, изяде цялата кутия наведнъж.

Пет часът. Занесе чинията до мивката при останалите неизмити съдове. Сивата пепел сега се носеше като вихрушка из притъмнялото небе и Урсула придърпа тънкото памучно перде в опит да я скрие от погледа си. То обаче се бе вкопчило в корниза и не помръдваше, така че тя се отказа, преди да е паднало върху главата й. Дограмата беше стара и разсъхната, през процепите духаше.

Токът спря и Урсула заопипва в тъмното за свещта. Нима можеше да стане по-зле? Взе свещта и бутилката уиски в леглото, пъхна се под завивките, без да съблича палтото. Толкова бе уморена. Гладът и студът я правеха летаргична.

Пламъкът на малката печка „Рейдиънт“ потрепна тревожно. Толкова лошо ли щеше да е? „Да спра в среднощ пречистен и спокоен.“ Имаше и по-лоши начини. Аушвиц, Треблинка. Горящият падащ халифакс на Теди. Единственият начин да спре сълзите бе да надигне бутилката. Добрата стара Пами. Пламъкът на печката потрепна и угасна. Кога ли щяха да пуснат пак газта? Дали щеше да се събуди от миризмата и да стане да запали печката? Не беше очаквала да умре като замръзнала в дупката си лисица. Пами щеше да види картичката, щеше да знае, че е искала да й благодари. Урсула затвори очи. Имаше чувството, че е будна вече сто години, ако не и повече. Наистина беше безкрайно, безкрайно уморена.

Започна да се спуска мрак.

Стресна се в съня си. Съмнало ли беше? Осветлението беше включено, но навън беше тъмно. Сънуваше, че е затворена в мазе. Стана от леглото, главата й тежеше от уискито, трябваше й малко време, за да осъзнае, че я е събудило радиото. Токът беше дошъл за прогнозата за времето. Урсула завъртя копчето и малката печка се върна към живота. В крайна сметка не се беше задушила.