Кейт Аткинсън
Живот след живот (49)

Ноември 1943 година

Новината й донесе Морис. Пристигането му съвпадна с минаването на количката с чай в единайсет часа.

— Може ли за момент?

— Искаш ли чай? — Тя стана от бюрото си. — Сигурна съм, че не може да се сравнява с „Оранж пеко“ и „Дарджилинг“, или каквото там пиете при вас, но все пак става. Предполагам, че и бисквитите ни не могат да стъпят на малкия пръст на вашите.

Жената с количката търпеливо чакаше, без да се впечатлява от тона й към високопоставения посетител.

— Не, благодаря, не искам чай — отвърна изненадващо учтиво и кротко той.

Урсула внезапно осъзна, че у Морис вечно кипеше потискан гняв (колко странно бе да живееш в такова състояние), донякъде той й напомняше за Хитлер (дочула бе, че Морис крещи на секретарките си. „О, това е несправедливо! — бе възкликнала Памела. — Но е забавно, признавам“).

Морис никога не беше си цапал ръцете. Не бе стъпвал на мястото на паднала бомба, не бе разкъсвал човек като конфета, не бе коленичил върху сплескан вързоп парцали и плът, който преди това е бил бебе.

Какво правеше тук, нима възнамеряваше отново да я поучава за любовния й живот? Изобщо не й мина през ума причината, заради която всъщност беше дошъл.

— Със съжаление трябва да те уведомя — поде той, сякаш четеше официално изявление — че Тед е бил свален.

— Какво? — Не разбираше. От какво е бил свален? — За какво говориш, Морис?

— Тед — повтори той. — Самолетът на Тед се е разбил.

Теди беше в безопасност. След като беше изпълнил определен брой мисии, го бяха прехвърлили да преподава в подготвителната школа. Беше командир на ескадрила с Кръст за заслуги (гордите Урсула, Нанси и Силви бяха присъствали при награждаването му в двореца). После обаче той доброволно се беше върнал на активна служба. („Просто така трябва.“) Познатата й от Министерството на военновъздушните сили Ан й беше казала, че в тези случаи само един на четирийсет екипажа оцелява.

— Урсула? Разбираш ли какво ти казвам? Загубихме го.

— Значи ще го намерим.

— Не, официално се води „изчезнал по време на акция“.

— Значи не е мъртъв. Къде?

— Над Берлин, преди няколко дни.

— Скочил е с парашута и са го пленили — заяви напълно уверено Урсула.

— Боя се, че не е станало така. Самолетът се е запалил и разбил, никой не се е спасил.

— Откъде знаеш?

— Видели са го, има свидетели, един пилот.

— Кой? Кой го е видял?

— Не знам — въздъхна Морис, вече започваше да губи търпение.

— Не — повтори тя. — Не, не…

Сърцето й заби лудо, устата й пресъхна. Погледът й се замъгли, виждаше всичко на точки, поантилизъм. Щеше да припадне.

— Добре ли си? — обади се Морис.

Добре ли съм, добре ли съм? Как бих могла да съм добре?

Гласът на Морис звучеше сякаш от много далеч. Чу го да вика едно от момичетата. Донесоха стол, чаша вода.

— Ето, госпожице Тод, наведете глава между коленете — рече женски глас, госпожица Фосет, приятно момиче.

— Благодаря ви, госпожице Фосет — прошепна тя.

— Майка също го прие много тежко — каза Морис, сякаш не можеше да проумее на какво се дължи скръбта им. За разлика от всички останали, той никога не бе обичал Теди. Потупа я по рамото и тя едва се сдържа да не се дръпне. После, сякаш най-трудната част от разговора беше премината и сега можеха да си побъбрят за други неща, подхвърли: — Е, трябва да вървя. Сигурно ще се видим във Фокс Корнър.

— Защо?

— Какво защо?

Тя изправи гръб. Водата в чашата потрепна едва доловимо.

— Защо ще се видим във Фокс Корнър?

Усещаше загриженото присъствие на госпожица Фосет.

— Ами — отвърна Морис — в такива случаи семейството се събира. В крайна сметка погребение няма да има.

— Така ли?

— Разбира се. Няма тяло.

Рамене ли сви? Наистина ли? Тя трепереше, може би все пак щеше да припадне. Щеше й се някой да я прегърне. Не Морис. Госпожица Фосет взе чашата от ръцете й. Морис добави:

— Аз ще те закарам, разбира се. Майка звучеше покрусена.

Казал й бе по телефона?! Какъв ужас, помисли си тя. Не че в крайна сметка имаше значение как ще ти поднесат подобна новина. И все пак предпочиташе да й я бе съобщил някой друг, а не подпряният на бюрото, облечен с костюм на райета Морис, който сега си оглеждаше ноктите и я чакаше да каже, че всичко е наред, за да може да си тръгне.

— Добре съм. Можеш да си вървиш.

Госпожица Фосет й донесе горещ сладък чай.

— Безкрайно съжалявам, госпожице Тод. Искате ли да ви изпратя до къщи?

— Много мило — отвърна Урсула — но няма нужда, ще се оправя. Бихте ли ми донесли палтото, моля?

 

 

Той мачкаше смутено кепето си. Притесняваха го дори само с присъствието си. Рой Холт пиеше бира от голяма халба, всеки път на огромни глътки, сякаш бе изключително жаден. Беше приятел на Теди и свидетел на смъртта му. Последният път, когато Урсула бе идвала да види Теди, бе през лятото на 1942 година и двамата бяха седнали в градината да ядат сандвичи и мариновани яйца.

Рой Холт беше от Шефилд, където въздухът все още бил част от Йоркшир, но навярно не бил толкова добър. Майка му и сестра му били загинали при ужасните нападения през 1940 година и той се бил зарекъл някой ден да хвърли бомба право върху главата на Хитлер.

— Само така! — обади се Изи.

Тя имаше странен подход към младите мъже, едновременно майчински и флиртаджийски (някога бе само флиртаджийски). За страничния наблюдател беше доста притеснително.

Веднага щом бе научила за случилото се, Изи бе потеглила от Корнуол за Лондон, после бе взела кола и наръч купони за гориво от „един познат“ в някакво министерство, за да стигнат до Фокс Корнър, а оттам бяха продължили към базата на Теди. („По-добре да не пътуваме с влака — бе заявила тя — твърде много ще се разстроим.“) Нейните „познати“ обикновено бяха бивши любовници („Какво сте направили, че са ви дали толкова купони?“, бе попитал един собственик на бензиностанция, докато пълнеха резервоара. „Преспах с важна клечка“, отвърна усмихнато Изи.)

Урсула не беше виждала Изи от погребението на Хю, от шокиращото й признание, че е имала дете, така че реши да повдигне отново темата (трудна работа) по пътя към Йоркшир, тъй като Изи явно го бе приела тежко, а и очевидно бе нямала човек, с когото да сподели. Само че когато Урсула попита: „Искаш ли да поговорим за бебето ти?“, Изи отвърна: „А, за това ли?“, сякаш ставаше дума за нещо съвсем обикновено. После добави: „Забрави какви ти ги наговорих, просто бях в мрачно настроение. Да спрем ли да пием чай някъде? Аз с удоволствие бих хапнала нещо сладко“.

 

 

Да, наистина се бяха събрали във Фокс Корнър и не, „тяло“ нямаше. Теди вече официално се водеше не „изчезнал по време на акция“, а „изчезнал, вероятно мъртъв“. Морис повтаряше, че надежда няма, че трябва да престанат да си мислят, че има надежда.

— Винаги има надежда — отвърна Силви.

— Не — каза Урсула — понякога наистина няма.

Сети се за бебето. Емил. Как ли би изглеждал Теди? Почернял и овъглен като парче вековно дърво? Може би просто нищо не бе останало от него, нямаше „тяло“. Стига, стига, стига. Пое дълбоко въздух. Представи си го като малък, как си играе със самолетите и влакчетата, но това беше още по-лошо. Много по-лошо.

— Не е изненадващо — отбеляза мрачно Нанси. Седяха отвън на терасата. Изпили бяха малко повечко от старото малцово уиски на Хю. Странно беше да му пият уискито, а него да го няма. Уискито си стоеше в четвъртитата гарафа на бюрото в кабинета му и сега тя за пръв път пиеше от него, без Хю да й е налял. („Какво ще кажеш за глътка старо злато, мечо?“) — Толкова много полети бе изпълнил, че статистиката беше изцяло срещу него.

— Знам.

— Очакваше го. Дори го приемаше. Няма как иначе, с всички момчета е така. Знам, че звуча прекалено спокойно — продължи Нанси тихо — но сърцето ми е съкрушено. Толкова много го обичах. Все още го обичам. Не знам защо говоря в минало време. Любовта не умира с любимия. Дори сега го обичам повече, защото безкрайно ми е жал за него. Никога няма да се ожени, няма да има деца, няма да живее прекрасния живот, който му се полагаше. Не заради това тук — тя разпери ръка и обхвана Фокс Корнър, средната класа, Англия — а защото беше добър човек. Истински и непоклатим, като голяма камбана, бих казала. — Засмя се. — Глупаво е, да. Но знам, че ме разбираш. Освен това не мога да плача, дори не искам. Сълзите ми никога няма да са достатъчни за такава загуба.

„Нанси не говори“, бе казал веднъж Теди, а сега не млъкваше. Самата Урсула почти дума не бе казала, но не спираше да плаче. Час по час сълзите й рукваха като река. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Крайтън бе много мил, прегръщаше я, успокояваше, правеше й чай, най-вероятно от запасите на Адмиралтейството. Не се мъчеше да я успокои с баналности, не повтаряше, че всичко ще се оправи, че времето лекува, че сега Теди е на по-добро място… Прекрасна бе и госпожица Улф. Идваше и седеше с Крайтън, без да пита кой е, държеше я за ръката, галеше й косата, позволяваше й да бъде неутешимо дете.

Сега това бе отминало. Сега просто нямаше нищо. Огромна празнота, докъдето стигаше вътрешният й хоризонт. „Отзад отчаяние, напред — смърт.“

— Мога ли да те помоля нещо? — попита Нанси.

— Да, разбира се, каквото кажеш.

— Можеш ли да разбереш дали има дори и най-малката надежда да е жив? Не може да няма вероятност, дори и съвсем нищожна, да е взет в плен. Сигурно познаваш някой в министерството…

— Ами познавам едно момиче…

— Или може Морис да познава някой, който… Да каже със сигурност. — Изведнъж стана, като се олюля леко от уискито. — Трябва да тръгвам.

 

 

— Виждали сме се и преди — каза Рой Холт.

— Да, идвах миналата година — отвърна Урсула. — Отседнала бях тук, в „Белия елен“, дават стаи, но ти сигурно знаеш. Това е „вашата“ кръчма, нали?

— Да, всички пихме на бара, спомням си.

— Да, хубава вечер беше.

Морис, разбира се, не направи нищо, но Крайтън се опита. Все едно и също. Самолетът на Теди се запалил и паднал, никой не е скочил.

— Ти последен си го видял — каза Урсула.

— Аз не мисля за това — отвърна Рой Холт. — Добър човек беше Тед, но непрекъснато се случва. Не се връщат. На вечеря са тук, а на закуска ги няма. Скърбиш една минута, после спираш да мислиш за това. Знаете ли каква е статистиката?

— Да, знам.

— Може би след войната, кой знае — сви рамене той. — Не знам какво искате да ви кажа.

— Искаме да сме сигурни — обади се Изи — че не е скочил. Че е мъртъв. Били сте под вражески огън, при екстремни обстоятелства, може да си пропуснал нещо.

— Мъртъв е, повярвайте ми. Целият екипаж загина. Самолетът гореше от кабината до опашката. Повечето сигурно вече бяха умрели. Видях го ясно, бях съвсем близо, още летяхме във формация. Той се обърна и ме погледна.

— Погледнал те е? — попита Урсула.

Теди в последния миг от живота си, наясно, че ще умре. За какво ли си е мислел — за моравата и поточето, което течеше през гората със синчеца? Или за пламъците, които щяха да го погълнат, поредния мъченик на Англия? Изи посегна и хвана ръката й.

— Спокойно.

— Едничката ми цел бе да се отдалеча. Вече нямаше контрол над самолета, не исках да се блъсне в мен.

Рой пак сви рамене. Изглеждаше едновременно безкрайно млад и безкрайно стар.

— Трябва да продължите да живеете — каза доста грубо той, после добави по-меко: — Доведох кучето. Реших, че може да искате да си го приберете.

Лъки спеше в краката на Урсула, бе пощурял от радост, като я видя. Теди не го беше оставил във Фокс Корнър, взел го беше на север, в базата. „Какво друго да сторя при такова име и такава репутация?“, бе писал той. Изпратил й бе снимка на членовете на екипажа, насядали в стари кресла, и Лъки застанал гордо на коляното на Теди.

— Но нали той ви е талисман — възрази Урсула. — Няма ли така да си докарате лош късмет? Като ми го върнете.

— Откакто Тед си отиде, само лош късмет ни преследва — заяви мрачно Рой Холт и след това по-кротко додаде: — То си беше кучето на Тед, вярно до гроб, както се казва. Топи се от скръб, по-добре е да го вземете. Момчетата не издържат да гледат как обикаля наоколо и чака Тед да се върне. Така само им напомня, че следващия път може те да са на негово място.

 

 

— Не мога да го понеса — каза на Изи тя, след като потеглиха обратно.

Не беше ли казала същото и госпожица Улф, когато Тони загина? Колко точно се очакваше да понесе човек? Кучето седеше доволно в скута й, може би тя му напомняше на Тед. Или Урсула просто си въобразяваше?

— Какво друго можеш да направиш?

Ами, можеше да се самоубие. И сигурно щеше да го направи, но как да изостави кучето?

— Не е ли смехотворно, а? — попита тя Памела.

— Не, не е. Кучето е всичко, което е останало от Теди.

— Понякога имам чувството, че то е Теди.

— Е, това вече е смехотворно.

Седяха на ливадата във Фокс Корнър две седмици след Деня на победата. („Сега започва трудното“, бе казала Памела.) Не празнуваха. Силви бе отбелязала случая, като бе погълнала свръхдоза приспивателни. „Постъпи доста егоистично — рече Памела. — В крайна сметка ние също сме й деца.“

Приела бе истината по своя неподражаем начин, легнала бе на детското креватче на Теди и бе изпила цяло шише хапчета, които бе преглътнала с последното уиски на Хю. Стаята беше и на Джими, но тя явно не държеше толкова на него. Сега две от момчетата на Памела спяха там и си играеха със старото влакче на Теди в таванската стаичка на госпожа Глоувър.

Живееха във Фокс Корнър — момчетата, Памела и Харолд. За всеобща изненада Бриджит бе удържала на думата си и се бе върнала в Ирландия. Силви, истинска загадка до последно, им бе оставила своя бомба със закъснител. Когато отвориха завещанието, стана ясно, че има известно количество пари — акции и други, Хю в крайна сметка бе банкер — които следваше да се разпределят по равно, но Фокс Корнър оставаше за Памела. „Но защо на мен? — недоумяваше Памела. — Не съм й била любимка.“

— Тя нямаше любимци — отвърна Урсула — освен Теди. Ако той беше жив, най-вероятно на него щеше да го остави.

— Ако той беше жив, тя нямаше да е мъртва.

Морис беше бесен, Джими още не се беше уволнил от армията, а когато най-сетне си дойде, му беше все едно. Урсула не беше напълно безразлична към това пренебрегване (малка дума за голямо предателство), но бе на мнение, че Памела е идеалният човек за Фокс Корнър, и се радваше, че домът остава под нейно ръководство. Памела искаше да го продаде и да раздели парите, но Харолд, за изненада на Урсула, я разубеди. (А не беше лесно човек да разубеди Памела.) Харолд от самото начало не харесваше Морис не само заради политическите му възгледи, а и заради характера му и Урсула подозираше, че това бе неговият начин да го накаже за… ами за това, че е това, което е. Все едно се бяха пренесли в роман на Форстър, имаше достатъчно причини всички да се чувстват обидени, ала Урсула предпочете да не го прави.

Мебелите от къщата трябваше да си поделят. Джими не искаше нищо, вече си бил купил билет за Ню Йорк, бил си намерил работа в рекламна агенция. „Чрез един познат“, бе казал той подобно на Изи. Морис, който в крайна сметка бе решил да не оспорва завещанието („макар че със сигурност бих спечелил“), изпрати един камион и буквално опразни къщата. Нищо от взетото не се появи в дома му, явно бе продал всичко, напук. Памела плака за хубавите килими и мебели на Силви, за голямата маса „Риджънси Ривайвъл“, креслата, големия часовник в коридора, „нещата, с които отраснахме“, но явно Морис се беше задоволил с това си отмъщение и не се стигна до нови разправии. Урсула взе малкия пътнически часовник на Силви.

— Искам единствено да мога винаги да идвам тук.

— Винаги си добре дошла. Знаеш го.