Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Тод (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life After Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Кейт Аткинсън

Заглавие: Живот след живот

Преводач: Ралица Кариева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: британска

Печатница: Печатница „Инвестпрес“

Излязла от печат: 01.02.2016

Редактор: Владимир Молев

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Росица Великова

ISBN: 978-619-150-705-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16468

История

  1. — Добавяне

Май 1941 година

Мили се оказа права. Войната се проточи. Зимата беше ужасно студена, после дойде страшната бомбардировка над Сити в края на годината. Ралф беше помагал при спасяването на „Сейнт Пол“ от пожара. Прекрасните църкви на Рен, тъгуваше Урсула. Построени бяха след последния Голям пожар, а сега ги нямаше.

През останалото време правеха нещата, които правеха и всички останали. Ходеха на кино, танцуваха, посещаваха обедните концерти в Националната галерия. Ядяха, пиеха и се любеха. Не се „чукаха“. Стилът на Ралф не беше такъв. „Звучиш като Д. Х. Лорънс“, беше казала хладно на Фред Смит — той вероятно нямаше представа какво означава това — но грубата дума я беше отвратила. Свикнала бе да я чува, тя беше неизменна част от речника на спасителите, ала не беше допускала, че може да се отнася до нея самата. Опита се да я повтори пред огледалото в банята, но я хвана срам.

 

 

— Къде, по дяволите, я намери? — попита той.

Урсула никога не го бе виждала толкова слисан. Крайтън подхвърли златната табакера на дланта си.

— Мислех, че съм я загубил завинаги.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се. Каква е тази мистерия?

— Името Рене Милър говори ли ти нещо?

Той сбърчи замислено чело, после поклати глава.

— Боя се, че не. Трябва ли?

— Може да си й платил. Или да си я поканил на вечеря. Или просто да си се позабавлявал с нея.

— О, онази Рене Милър — засмя се той. Помълча и додаде: — Сериозно, името нищо не ми говори. Освен това досега не съм плащал на жена за секс.

— Та ти си във флота — изтъкна тя.

— Е, добре де, от много, много отдавна. Но все пак ти благодаря, много държа на тази табакера. Баща ми…

— Ти я е дал след Ютланд, знам.

— Отегчавам ли те?

— Не. Да отидем ли някъде? В квартирата? Да се изчукаме?

Той избухна в смях.

— Щом искаш.

Напоследък все по-малко се съобразявал с „подробностите“. Тези подробности, изглежда, включваха Мойра и момичетата и не след дълго двамата подновиха тайната си връзка, макар вече да не я пазеха в такава тайна. Беше толкова различен от Ралф, че тя дори не гледаше на това като на изневяра. („О, колко удобно, пак се самозалъгваш!“, каза Мили.) Вече, така или иначе, почти не се виждаше с Ралф, и от двете страни чувствата като че ли бяха охладнели.

 

 

Теди прочете думите върху Паметника на загиналите в Първата световна война.

— „Слава на загиналите.“ Мислиш ли, че наистина са увенчани със слава?

— Е, сигурно е, че са загинали — отвърна Урсула. — Това със славата е по-скоро за наше успокоение.

— Сигурно на мъртвите им е все едно. Според мен, като си умрял, просто си умрял. Не вярвам, че ни чака нещо след това. А ти?

— Преди войната може би, преди да видя всичките мъртъвци. Само че те приличат на купчина боклук. — Сети се за думите на Хю: „Просто ме сложете в кофата“. — Не ми изглежда душите им да са се възнесли.

— Сигурно и аз ще загина за Англия. Има вероятност и с теб така да стане. Струва ли си?

— Мисля, че да. Татко каза, че би предпочел да сме живи, пък дори и страхливци, отколкото да сме мъртви герои. Не мисля, че говореше сериозно, той не бягаше от отговорност. Какво пишеше на военния мемориал в селото? „В името на вашето утре се отказахме от нашето днес.“ Точно това правите вие, отказвате се от всичко, струва ми се някак несправедливо.

Урсула си помисли, че по-скоро би умряла за Фокс Корнър, отколкото за „Англия“. За ливадата и горичката, и потока, който течеше през гората със синчеца. Е, това също беше Англия, нали? „Край благословен.“[1]

— Аз съм патриот — каза тя — дори самата себе си изненадвам, макар че не знам защо. Какво пишеше на статуята на Едит Кавъл[2] в църквата „Сейнт Мартин“?

— „Само патриотизъм не стига“ — отвърна Теди.

— Според теб така ли е? Аз лично смятам, че е повече от достатъчен.

Тя се засмя, хвана го за ръката и тръгнаха по Уайтхол. Бомбите бяха нанесли доста щети. Показа му къде заседава военновременното правителство.

— Познавам едно момиче, което работи там. Спи в един шкаф. Аз не обичам бункери, мазета и килери.

— Притеснявам се за теб.

— Аз за теб се притеснявам — отвърна тя. — Само дето притеснението на никого не помага.

Звучеше като госпожица Улф.

Теди (капитан Тод) бе успял да оцелее в тренировъчното подразделение в Линкълншир, където летеше със самолети „Уайтли“, а след около седмица щеше да се премести в Йоркшир, за да се научи да лети с новите халифаксове и да постъпи на активна служба. Едно момиче от Министерството на военновъздушните сили й бе казало, че само половината от екипажите на бомбардировачи оцеляват при първата мисия. „Нима шансовете им не са едни и същи при всеки полет? — бе попитала Урсула. — Нали вероятностите така се смятат?“ „При бомбардировачите е друго“, беше отвърнала познатата й.

Теди я изпращаше до офиса, бяха обядвали заедно. Сега Урсула можеше да си позволи да се измъкне за по-дълго, работата не беше толкова много. Бяха се канили да отидат в някое модерно, лъскаво заведение, но накрая се озоваха в най-обикновен ресторант и обядваха говеждо печено, сладкиш със сливи и яйчен крем. Сливите, разбира се, бяха от консерва. Въпреки това храната им хареса.

— Всички тези имена — каза Теди, загледан в паметника. — Всичките тези хора. И сега пак същото. Мисля, че има нещо изкривено в човешката раса. Убива идеалите ти, не мислиш ли?

— Няма смисъл да се мисли — отвърна тя — трябва просто да живееш. — (Наистина започваше да се превръща в госпожица Улф.) — В крайна сметка имаме само един живот, трябва да извлечем най-доброто. Никога няма да е идеално, но сме длъжни да опитаме.

(Да, трансформацията бе пълна.)

— А ако имахме възможност да го живеем отново и отново, докато накрая е идеално? Нямаше ли да е прекрасно?

— Мисля, че щеше да е изтощително. Изкушавам се да цитирам Ницше, но знам, че ще ме пребиеш.

— Най-вероятно — каза добродушно той. — Той е нацист, нали?

— Не точно. Още ли пишеш стихове, Теди?

— Вече не намирам думи. Всичко написано звучи като сублимация. Създаване на хубави образи от войната. Не мога да уловя сърцето на нещата.

— Мрачното, биещо, кърваво сърце?

— Може би трябва ти да пишеш — засмя се Теди.

Докато Теди беше при нея, Урсула нямаше да дава дежурства, госпожица Улф я беше извадила от графика. А и бомбардировките като че ли бяха оредели. През март и април имаше няколко тежки нападения, които сега, след като бяха успели да си поотдъхнат, им се струваха още по-ужасни. „Странно — бе казала госпожица Улф — в натоварените моменти като че ли човек се мобилизира и му се струва едва ли не по-лесно да се справи.“ В поста цареше затишие. „Мисля, че Хитлер сега е обърнал взор към Балканите“, беше заявила госпожица Улф. „Ще се насочи към Русия“, бе казал компетентно Крайтън. Мили беше заминала на поредното турне и апартаментът в Кенсингтън беше на тяхно разположение. „Би било лудост“, отвърна Урсула. „Е, той си е луд, ти какво очакваш? — Крайтън въздъхна. — Хайде да не говорим за войната.“ Пиеха адмиралтейско уиски и играеха на крибидж като възрастни съпрузи.

Теди я изпрати до Екзибишън Роуд, където се помещаваше службата й.

— Представях си нещо по-внушително, с галерии и колони, а не бункер.

— Колоните са при Морис.

 

 

Айви Джоунс, една от операторките на телетипа, която тъкмо застъпваше на смяна, веднага й се нахвърли:

— От тихите води сте, госпожице Тод, да пазите този великолепен мъж в тайна!

Ето така става, помисли си Урсула, когато човек е твърде дружелюбен с подчинените си.

— Извинявайте, нямам време — отвърна тя. — Трябва да изготвя дневния доклад.

 

 

Нейните „момичета“, госпожица Фосет и останалите, прибираха, разпределяха и й носеха белезникавите папки, за да може тя да изготвя ежедневни, ежеседмични, а понякога и ежечасни обобщения. Дневни доклади, доклади за щетите, доклади за ситуацията, нямаше край. После всичко трябваше да се напише на машина и да се разпредели в още белезникави папки, които тя разписваше и изпращаше на някой от следващото ниво, някой като Морис.

— Ние сме просто зъбни колелца от една огромна машина — отбеляза веднъж госпожица Фосет.

— Но не забравяйте, че машината се крепи на колелцата — отвърна Урсула.

 

 

Теди я изведе да пийнат по нещо. Вечерта беше топла, дърветата бяха отрупани с цвят и за миг Урсула имаше чувството, че войната е свършила.

Той не искаше да говори за летенето, не искаше да говори за войната, дори за Нанси не искаше да говори. Тя къде беше? Правеше нещо, за което очевидно не й бе разрешено да говори. Сякаш вече никой за нищо нямаше желание да говори. „Тогава да поговорим за татко“, предложи той, така и сториха и като че ли Хю най-сетне получи помена, който заслужаваше.

На сутринта Теди взе влака за Фокс Корнър, щеше да остане там няколко дни.

— Ще вземеш ли и още един евакуиран с теб?

Урсула му връчи Лъки. Той по цял ден стоеше в апартамента, докато тя беше на работа, но пък често го водеше в поста, когато беше дежурна, и там всички го смятаха за едва ли не техен талисман. Дори господин Бълок, който очевидно не беше голям почитател на кучетата, му носеше остатъци от храна и кокали. Понякога й се струваше, че кучето се храни по-добре от нея. Въпреки това сега Лондон не беше подходящо място за едно куче.

— Бомбардировките и стрелбата сигурно го подлудяват — каза на Теди тя.

— Кучето ми харесва — отвърна той и го почеса по главата. — Прямо е някак си.

Урсула ги изпрати до Мерилебън. Теди пъхна Лъки под мишница и козирува, едновременно мило и иронично, след което се качи на влака. Заминаването на кучето я натъжи почти колкото и заминаването на Теди.

 

 

Оказа се, че са били твърде големи оптимисти. През май имаше ужасяваща бомбардировка.

Апартаментът им във Филимор Гардънс беше ударен. Слава богу, Урсула и Мили не бяха там в този момент, но таванът и горният етаж бяха напълно унищожени. Въпреки това Урсула продължи да живее там. Времето не беше лошо, а и по някакъв странен начин й беше приятно. Все още имаше вода, макар че ток нямаше, един колега й даде стара палатка, така че не спеше съвсем на открито. Последно го беше правила в Бавария, когато бе отишла с момичетата на семейство Бренер на екскурзионното летуване на Съюза на немските девойки и бе спала в една палатка с Клара, най-голямата. Бяха се сближили много, но от началото на войната нямаше новини от нея.

Крайтън се шегуваше с решението й, казваше, че било „като да спиш на палубата под звездите в Индийския океан“. Бодна я завист, самата тя дори до Париж не беше ходила. Оста Мюнхен-Болоня-Нанси очертаваше границите на познатия й свят. С приятелката си Хилари — момичето, което спеше в шкаф в сградата на правителството — бяха планирали обиколка на Франция с колела, но заради войната я отложиха за неопределено време. Бяха затворени на този „остров скиптроносец“[3]. Ако човек се замислеше твърде много, започваше да го хваща клаустрофобия.

Мили се върна от турнето си и заяви, че Урсула се е побъркала, настоя да си намерят друго жилище, така че се преместиха в занемарен апартамент в Лексъм Гардънс, който Урсула от самото начало знаеше, че никога няма да заобича. („Ако искаш, можем да живеем заедно — предложи Крайтън. — Малко апартаментче в Найтсбридж?“ Тя обаче се дърпаше.)

Това, разбира се, не беше най-лошото. По време на същото нападение бомба бе паднала и върху поста им и хер Цимерман и господин Симс бяха загинали.

На погребението на хер Цимерман струнен квартет (изцяло от бежанци) свиреше Бетовен. За разлика от госпожица Улф, Урсула бе на мнение, че произведенията на великия композитор няма да са достатъчни, за да излекуват раните им. „Слушах ги в «Уигмор Хол» преди войната — прошепна госпожица Улф. — Много са добри.“

След погребението Урсула отиде да потърси Фред Смит в пожарната и двамата си взеха стая в отвратителен малък хотел близо до Падингтън. След секса, който бе също толкова хубав, както и предишния път, ги приспа потракването на пристигащите и заминаващите влакове и Урсула си помисли, че на него този звук сигурно му е липсвал.

— Извинявай, че бях толкова отвратителна миналия път — каза тя, като се събудиха.

Той отиде и намери две чаши чай — най-вероятно беше очаровал някой от персонала, тъй като хотелът едва ли имаше кухня, да не говорим за обслужване по стаите. Фред притежаваше естествен чар като Теди, който произтичаше от някакъв вид праволинейност на характера им. Чарът на Джими беше различен, може би не разчиташе толкова на почтеността.

Седнаха в леглото и запалиха цигари. Сети се за „Реликвата“, едно от любимите й стихотворения на Джон Дън, „гривна от рус косъм около костта“, но като си спомни случилото се предишния път, се въздържа от цитати. Колко странно щеше да бъде обаче, ако върху хотела паднеше бомба, и никой не знаеше кои са или как са попаднали в едно легло, превърнало се в техен гроб. След Аргайл Роуд беше станала много мрачна. Този инцидент й се беше отразил по-различно. Какво ли би искала да пише на надгробния й камък? „Урсула Бересфорд Тод, непоколебима до края.“

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, госпожице Тод? — Фред загаси цигарата си. Хвана ръката й и целуна отворената й длан, а тя си помисли, не изпускай този момент, толкова е сладък.

— Не. Какъв?

Само че така и не разбра, понеже сирената зави и той скочи.

— Мамка му, мамка му, мамка му! Дежурен съм!

Облече се набързо, целуна я и излетя от стаята. Повече не го видя.

 

 

Преглеждаше дневника за ужасните начални часове на 11 май:

Час: 00:45. Форма: Телетип. Пристига/заминава: Пристига. Тема: Разрушени складове по пристанището.

Бомбардировката беше засегнала и Уестминстърското абатство, парламента, Монетния двор, съда. Беше видяла с очите си как „Сейнт Клемент Дейн“ гори като чудовищен запален комин на Странд. Какво ли бе станало с обикновените хора, живеещи безценния си обикновен живот в Бърмъндзи, Излингтън, Съдърк. Списъкът нямаше край. Прекъсна я госпожица Фосет.

— Съобщение за вас, госпожице Тод.

Нейна позната имала позната в пожарната и й изпратила копие от доклада на Спомагателната пожарна служба с кратък коментар: „Беше ваш приятел, нали? Много съжалявам…“.

„Фредерик Смит, доброволец, затрупан от паднала стена при гасене на пожар в Ърлс Корт.“

Глупак, помисли си Урсула. Какъв голям, голям глупак.

Бележки

[1] У. Шекспир, „Ричард II“, прев. В. Петров. — Б.пр.

[2] Британска медицинска сестра, героиня от Първата световна война. — Б.пр.

[3] У. Шекспир, „Ричард II“, прев. В. Петров. — Б.пр.