Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Тод (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life After Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Кейт Аткинсън

Заглавие: Живот след живот

Преводач: Ралица Кариева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: британска

Печатница: Печатница „Инвестпрес“

Излязла от печат: 01.02.2016

Редактор: Владимир Молев

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Росица Великова

ISBN: 978-619-150-705-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16468

История

  1. — Добавяне

Ноември 1940 година

Госпожица Улф им изнасяше рецитал на пианото.

— Малко Бетовен. Не съм Майра Хес, но реших, че ще ни се отрази добре.

И за двете имаше право. Господин Армитидж, оперният певец, я попита дали би могла да му акомпанира да изпее „Non piu andrai“ от „Сватбата на Фигаро“, а госпожица Улф, която бе в добро разположение на духа, се съгласи да опита. Изпълнението бе вълнуващо („изненадващо жизнено“ по преценка на госпожица Улф) и никой не се възпротиви, когато господин Бълок (съвсем очаквано) и господин Симс (доста изненадващо) се присъединиха със своята нецензурна версия.

— Тази я знам! — извика Стела, което беше вярно за мелодията, но не и за текста, който в нейния случай се изчерпваше с „та-ра-ра-рам, та-ра-рам, та-ра-рам рам-рам-рам“.

Неотдавна към техния пост бяха зачислени още двама доброволци. Първият, господин Емзли, беше бакалин и идваше от друг пост, след като бомбите го бяха прогонили последователно от дома, магазина и сектора му. Подобно на господин Симс и господин Палмър, той беше ветеран от предишната война. Второто попълнение беше доста по-странно. Стела беше една от „хористките“ на господин Бълок и бе признала (без да я питат), че е „стриптийз актриса“, на което господин Армитидж, оперният певец, бе отвърнал: „Тук всички сме хора на изкуството, миличка“.

— Ама че педераст — измърмори господин Бълок — да го пратят в армията и ще се оправи.

— Съмнявам се — отвърна госпожица Улф.

(Логичният въпрос беше защо такъв здрав мъжага като господин Бълок не беше привикан на активна служба.)

— Така значи — заключи господин Бълок — имаме евреин, педераст и фльорца, направо може да си направим вариете.

— Именно липсата на толерантност ни е докарала дотук, господин Бълок — укори го кротко госпожица Улф.

Всички бяха станали доста раздразнителни — дори и госпожица Улф — след смъртта на господин Палмър. Най-добре щеше да е да оставят яда си за след войната, помисли си Урсула. Не беше само заради смъртта на господин Палмър, разбира се, а и заради недоспиването и нестихващите бомбардировки. Колко дълго можеха да продължат германците? До безкрай?

— Ох, не знам — въздъхна госпожица Улф, докато приготвяше чая — всичко ми се струва толкова мръсно, сякаш никога няма да успеем да изчистим, сякаш бедният стар Лондон никога вече няма да е чист. Просто всичко е толкова ужасно западнало…

Ето защо беше истинско облекчение, че малкото им импровизирано празненство мина добре, всички бяха в повишено настроение.

След арията на Фигаро господин Армитидж продължи без акомпанимент с пламенно изпълнение на „O mio bambino caro“. („Какъв талант — отбеляза госпожица Улф — досега си мислех, че това е женска ария.“), което аплодираха бурно. После хер Цимерман, техният бежанец, заяви, че за него ще бъде чест да им изсвири нещо.

— А после ти ще се съблечеш, нали, миличка? — попита господин Бълок.

— Стига да искате — отвърна Стела и смигна съзаклятнически на Урсула.

(„Все на мен ще се случи да се озова заобиколен от болшевички“, оплакваше се господин Бълок.)

— Да не би цигулката ви да е тук? — попита разтревожено госпожица Улф. — Безопасно ли е?

Хер Цимерман не беше носил инструмента си досега. Според госпожица Улф цигулката му била доста ценна и то не само в парично отношение, той бил оставил цялото си семейство в Германия и инструментът му бил единственото, което му бе останало от предишния живот. Госпожица Улф бе споделила, че е провела „сърцераздирателен“ среднощен разговор с него относно положението в Германия.

— Положението там е ужасно — каза накрая тя.

— Знам — отвърна Урсула.

— Така ли? — попита заинтригувано госпожица Улф. — Да не би да имате приятели там?

— Не. Нямам. Но човек понякога просто знае, нали разбирате?

Хер Цимерман нагласи цигулката си.

— Моля да ме извините, не съм солов изпълнител — каза той и след това едва ли не виновно обяви: — Бах. Соната в си минор.

— Странно е, нали — прошепна в ухото на Урсула госпожица Улф — колко много немска музика слушаме. Красотата е над всичко. Може би след войната тя ще излекува всичко. Помислете само за Хоралната симфония, Alle Menschen werden Brüder[1].

Урсула не отговори, тъй като хер Цимерман бе вдигнал лъка, и всички притаиха дъх, сякаш бяха в концертна зала. Тишината се дължеше донякъде на качеството на изпълнението („Великолепно“, както бе определено от госпожица Улф по-късно. „Много красиво“ по преценка на Стела.) и отчасти може би на уважението към бежанския статут на хер Цимерман, но в музиката имаше и нещо толкова пестеливо, че оставяше място човек да потъне в мислите си. Урсула се улови, че мисли за смъртта на Хю, по-скоро за отсъствието му, отколкото за смъртта му. Минали бяха едва две седмици, откакто си бе отишъл, и тя все още очакваше да го види отново. Това бяха мислите, които бе отложила за далечното бъдеще, а сега внезапно се бе озовала в него. Зарадва се, че не се изложи със сълзи, вместо това я завладя ужасна меланхолия. Сякаш усетила състоянието й, госпожица Улф протегна ръка и стисна здраво нейната. Урсула долавяше, че самата госпожица Улф потрепва от силна емоция.

Музиката замря и последва миг чиста, дълбока тишина, сякаш светът бе затаил дъх, след което вместо от аплодисменти спокойствието бе нарушено от „лилаво“ предупреждение: „Бомбардировачи до двайсет минути“. Някак странно беше, че предупрежденията идваха от същия отдел, в който работеше Урсула, изпращаха ги момичетата на телетипа.

— Е, хайде — изправи се с тежка въздишка господин Симс — да вървим.

Докато излязат, кодът беше вече червен. Едва дванайсет минути, и то ако имаха късмет, за да предупредят хората да се скрият в скривалищата.

Урсула никога не използваше обществените скривалища, при мисълта за притиснатите едно в друго тела, за клаустрофобията косата й настръхваше. Веднъж парашутна бомба бе паднала точно върху едно от скривалищата в района. Урсула бе решила, че предпочита да умре на открито, отколкото като хваната в капан лисица.

 

 

Вечерта беше красива. Месечината и роякът звезди бяха пробили черния покров на нощта. Урсула изведнъж се сети за думите на Ромео за Жулиета „и върху плюша на нощта сияе / като че брилянтна обица е“[2]. Беше в поетично настроение, даже твърде поетично. Дължеше се на скръбта й. Нямаше го вече господин Дъркин, който да цитира грешно. Получил беше сърдечен удар при една бомбардировка. Възстановяваше се, „слава богу“, според госпожица Улф. Намерила беше време да го посети в болницата, а Урсула не изпитваше вина, че не го е сторила. Хю беше мъртъв, господин Дъркин не беше, в сърцето й не бе останало съчувствие. Сега господин Симс беше станал заместник на госпожица Улф на мястото на господин Дъркин.

Шумотевицата вече беше започнала. Грохотът на противовъздушните оръдия, монотонното, неравно бръмчене на моторите на самолетите, от което й ставаше лошо. Стрелбата, прожекторите, които протягаха търсещи пръсти в небето, безмълвното очакване на ужаса набързо прогонваха мислите за поезия.

Докато стигнат до мястото на произшествието, всички бяха вече там, хората за газта и водата, отрядът за обезвреждане на бомби, спасителите, няколко мъже с носилки, камионетката на моргата (която през деня разкарваше хляб). По улицата бяха опънати преплетени пожарникарски маркучи, тъй като на съседната пряка една сграда гореше. На Урсула й се стори, че мярна Фред Смит, пламъците за миг осветиха лицето му, но после реши, че си е въобразила.

Както винаги, спасителите внимаваха много с фенерчетата и лампите, макар че пожарът грееше ослепително зад тях. В същото време те до един бяха лапнали запалени цигари, независимо че подаването на газ още не беше спряно, а и присъствието на отряда за обезвреждане на бомби подсказваше, че има неизбухнала бомба наблизо.

Всички се стараеха да се справят с най-належащото („понякога се налага“) и нехаеха за надвисналата опасност. Или пък на някои хора (и Урсула се запита дали и тя не спада към тях) просто им беше все едно.

Преследваше я някакво неприятно чувство, може би предчувствие, че тази нощ нещата няма да се развият добре.

— Заради Бах е — успокояваше я госпожица Улф — малко разбуни духовете.

Изглежда улицата преминаваше през два сектора и няколко души се препираха кой да поеме ръководството на спасителната операция. Госпожица Улф не се присъедини към тяхната дребна свада, а направо заяви, че те също трябва да се включат и да помогнат, независимо какво говорят останалите.

— Значи ще сме нарушители — каза доволно господин Бълок.

— Не съвсем — отвърна госпожица Улф.

Дори и тази част от улицата, която не гореше, беше почти напълно разрушена и киселата миризма на натрошени на прах тухли и кордит веднага полепна по дробовете им. Урсула се мъчеше да си представи поляната в горичката във Фокс Корнър. Цъфнал лен и ралица, мак, плюскавиче и лайкучка. Ароматът на прясно окосена трева и свежестта на летния дъжд. Това беше нова тактика за отвличане на вниманието от отвратителната воня. („Действа ли?“, бе я попитал заинтригувано господин Емзли. „Не съвсем“, бе отвърнала тя.)

— Аз си мислех за парфюма на майка ми — каза госпожица Улф — „Априлски виолетки“. За съжаление, сега като се сетя за нея, веднага ми идват на ума и бомбардировките.

Урсула предложи на господин Емзли ментов бонбон.

— Помага малко.

Посрещна ги зловеща картина, разхвърляни обезобразени тела, някои от тях само торсове без крайници като манекени от шивашко ателие, дрехите им бяха отвени от взривната вълна. Урсула се сети за манекените, които бяха видели с Ралф на Оксфорд стрийт пред „Джон Люис“. Един от доброволците с носилка поради липса на живи пострадали събираше крайници — ръце и крака, стърчащи от отломките. Изглеждаше сякаш възнамерява после да съшие мъртъвците. Някой дали го правеше? Дали в моргата се опитваха да намерят кой крайник на кого е? От някои хора обаче не беше останало нищо за събиране, двама спасители ринеха с лопати купчина плът в кофи, друг изстъргваше някакво петно от стената с телена четка.

Урсула се запита дали познава някой от жертвите. Апартаментът им във Филимор Гардънс беше съвсем близо. Може би се беше разминавала с някои от тях сутрин на път за работа или пък беше разменяла по някоя дума в бакалията или месарницата.

— Изглежда, има доста, за които не се знае нищо — каза госпожица Улф. Беше говорила с мъжа, поел ръководството на спасителните действия, който бил доволен, че най-сетне може да размени две думи с човек с поне малко здрав разум. — Добрата новина е, че вече не сме нарушители.

Един етаж над мъжа с телената четка (макар че реално таван нямаше) висеше рокля върху корниз за картини. Урсула беше установила, че я разстройват повече тези малки следи от домашен уют — чайник върху печката, наредена за вечеря маса — отколкото всеобщата разруха и мръсотия. Тя се вгледа по-внимателно в роклята и осъзна, че е облечена върху жена, чиято глава и крака бяха откъснати. Взривната вълна беше способна на какви ли не извратени шеги. Жената сякаш се беше сляла със стената. Пламъците на пожара бяха толкова ярки, че Урсула успя да различи малка брошка на роклята. Черна котка с изкуствен диамант за око.

Тя пое по отломките, които мърдаха под краката й. Най-отгоре на купчината беше просната една жена, която отдалеч приличаше на парцалена кукла. Изглеждаше сякаш бе вдигната във въздуха и после пусната от високо и сигурно точно така бе станало. Урсула се опита да извика мъжа с носилката, но точно в този момент над тях минаваха поредните бомбардировачи и сред тътена никой не я чу.

Жената беше посивяла от прах и беше трудно да се определи възрастта й. Имаше ужасяващо изгаряне на ръката. Урсула затършува из аптечката за първа помощ и намаза изгарянето с мехлем. Не знаеше защо го направи, жената изглеждаше твърде тежко ранена, за да бъде излекувана с мехлем за изгаряния. Съжали, че не носеше вода, устните на жената изглеждаха болезнено сухи. Изведнъж тя отвори тъмните си очи с бледи и издължени от праха мигли, опита се да каже нещо, но гласът й беше толкова дрезгав от прахоляка, че Урсула не можа да я разбере. Дали не беше чужденка?

— Какво? — попита Урсула, струваше й се, че жената е на прага на смъртта.

— Бебето — изграчи тя — къде е бебето?

— Бебе?

Урсула се огледа. Не виждаше никакво бебе. Можеше да е къде ли не сред развалините.

— Името му — прошепна едва чуто жената, макар да полагаше неимоверно усилие да говори ясно — е Емил.

— Емил?

Жената кимна едва забележимо. Урсула се огледа отново. Обърна се да попита колко е голямо бебето, но главата на жената бе клюмнала безжизнено. Урсула установи, че няма пулс. Остави я и тръгна да търси живите.

 

 

— Можете ли да занесете на господин Емзли таблетка морфин? — попита госпожица Улф. И двете чуваха някаква жена да крещи и ругае като хамалин. — За жената, която вдига врява.

Основно правило беше, че колкото повече врява вдига някой, толкова по-малка е вероятността да умре. А пострадалата звучеше, сякаш има сили сама да се измъкне изпод развалините и да обиколи Кенсингтън Гардънс.

Господин Емзли беше в мазето на къщата, наложи се двама мъже от спасителния отряд да я спуснат и след това да пропълзи през изпочупените дъски и тухли. Урсула си даваше сметка, че точно на тях се крепи цялата къща. Намери господин Емзли проснат на земята до някаква жена. Тя беше затрупана от кръста надолу, но беше в съзнание и не спираше да ругае.

— Скоро ще ви измъкнем оттук — говореше й господин Емзли. — Ще изпиете един хубав чай, а? Какво ще кажете? Добре звучи, нали? Аз самият с радост бих изпил един. А ето я и госпожица Тод с нещо срещу болката.

Урсула му подаде малката таблетка морфин. Явно много го биваше да успокоява хората, трудно беше човек да си го представи с бакалска престилка как тегли захар и реже буци масло.

Една от стените на мазето беше затрупана с чували пясък, но повечето се беше разпилял от експлозията и за миг Урсула се озова на някакъв плаж незнайно къде, до нея вятърът търкаляше обръч, по небето крещяха чайки, после пак се върна в мазето. Май недоспиването си казваше думата.

— Мамка му, крайно време беше! — отвърна жената и пое морфина лакомо. — Ще рече човек, че сте на следобедно празненство, да му се не види.

Пострадалата беше млада и Урсула с изненада си даде сметка, че й се струва позната. Стискаше дамската си чанта, голяма и черна, сякаш благодарение на нея се задържаше на повърхността на морето от изпотрошени дъски.

— Да ви се намира случайно цигара?

С известно усилие поради ограниченото пространство, в което се намираха, господин Емзли измъкна от джоба си смачкан пакет „Плейърс“ и после, още по-трудно, извади кутия кибрит. Момичето забарабани нетърпеливо с пръсти по кожената чанта.

— А, заникъде не бързам — подхвърли саркастично тя. След като дръпна дълбоко от цигарата, добави: — Съжалявам. Този endroit ми лази по нервите.

— Рене? — възкликна Урсула.

— Ти коя си? — отвърна момичето с предишния груб тон.

— Запознахме се в тоалетната на хотел „Чаринг Крос“ преди две седмици.

— Май ме бъркаш с друга. Често ми се случва. Явно имам много характерно лице.

Дръпна пак от цигарата, после издиша бавно и с наслада.

— Да имате още от тези хапченца? Сигурна съм, че на черно вадят добра цена.

Звучеше замаяно, явно морфинът започваше да действа, после цигарата падна от пръстите й и Рене забели очи. Започна да се гърчи. Господин Емзли я хвана за ръката.

Урсула се обърна към него и мярна цветна репродукция на „Балончета“ на Миле, увесена на парче тиксо от един от чувалите с пясък зад него. Не харесваше тази картина, не харесваше никой от прерафаелитите с техните оклюмали като дрогирани жени. Но сега не беше моментът да споделя мнението си за изкуството. Вече изпитваше почти безразличие към смъртта. Крехката й душа се бе втвърдила. (Още по-добре.) Тя бе закален в огъня меч. И отново се пренесе другаде, малко трепване във времето. Слизаше по стълбище, разцъфнали глицинии, падаше от прозорец.

Господин Емзли говореше окуражително на Рене.

— Хайде, Сузи, не се предавай. Ще те извадим за нула време, ще видиш. Всички момчета помагат. И момичетата — добави той заради Урсула. Рене вече не се гърчеше, но сега бе започнала да трепери и господин Емзли, вече с по-разтревожен тон, продължи: — Хайде, Сузи, хайде, момиче, не заспивай.

— Името й е Рене — настоя Урсула.

— Аз всичките ги наричам Сузи — прошепна господин Емзли. — Дъщеричката ми се казваше така. Дифтеритът я погуби, когато беше съвсем мъничка.

Рене потрепери за последно, после животът угасна в полуотворените й очи.

— Отиде си — констатира тъжно господин Емзли. — Вероятно е имало вътрешен кръвоизлив.

Написа „Аргайл Роуд“ на един етикет с четливия си бакалски почерк и го върза за пръста й. Урсула взе чантата от вкопчените пръсти на Рене и изтърси съдържанието й.

— Личната й карта.

Показа я на господин Емзли. Пишеше ясно „Рене Милър“. Той добави името върху етикета.

Докато господин Емзли се мъчеше да се извърти, за да може да излезе от мазето, Урсула извади златната табакера, която бе изпаднала заедно с пудриерата, червилото и кондомите от чантата на Рене. Не беше подарък, със сигурност е била открадната. Не можеше да си представи Рене и Крайтън в една стая, да не говорим в едно легло.

Войната наистина събираше странни хора. Сигурно я беше забърсал в някой хотел или в някой още по-изпаднал endroit. Къде ли беше научила френски? Най-вероятно знаеше само няколко думи. Със сигурност не от Крайтън, той смяташе английският за достатъчен, за да се управлява светът.

Урсула пъхна личната карта и табакерата в джоба си.

 

 

Развалините се раздвижиха зловещо, докато се опитваха да излязат заднешком от мазето (бяха се отказали от опитите си да се обърнат). Застинаха, присвити като котки, без да смеят да си поемат дъх, и останаха така сякаш цяла вечност. Когато им се стори безопасно да продължат, установиха, че след последното срутване не могат да се върнат по същия път и се наложи да потърсят друг изход, като пълзяха на четири крака през отломките.

— Съсипва ми кръста тази работа — прошепна господин Емзли.

— На мен коленете — отвърна Урсула.

Въпреки това продължиха упорито напред. Урсула се опитваше да се ободри с мисълта за препечена филийка с масло, макар че във Филимор Гардънс не беше останало масло, освен ако Мили не беше излязла да се реди на опашка (което беше малко вероятно), хляб също нямаше.

Мазето приличаше на безкраен лабиринт и постепенно й стана ясно защо ги нямаше хората от горните етажи, всички се бяха скрили тук долу. Очевидно бяха използвали тази част на мазето за скривалище. И сега мъртвите — мъже, жени, деца, дори и едно куче, изглеждаха сякаш са били погребани, както са си седели. Бяха напълно покрити с прах и приличаха на статуи, на вкаменелости. Напомняха й за Помпей и Херкулан. Беше ги посетила по време на своята „голяма обиколка“ на Европа. Отседнала бе в Болоня, където се бе сприятелила с една американка — Кати, лудетина, с която бяха предприели бърз тур през Венеция, Флоренция, Рим и Неапол, след което Урсула бе заминала за Франция и последния етап от годината й в чужбина.

В Неапол, който откровено ги изпълни с ужас, бяха наели разговорлив екскурзовод и бяха прекарали най-дългия ден в живота си из сухите, прашни руини на изгубените градове на Римската империя под лъчите на безжалостното слънце. „О, боже! — бе възкликнала Кати, докато се влачеха из безлюдния Херкулан. — Ще ми се да не си бяха правили труда да ги разкопават.“ Приятелството им бе пламнало ярко и за кратко, след което почти мигом бе угаснало, когато Урсула замина за Нанси.

„Разперих криле и се научих да летя — бе писала на Памела тя, след като си бе тръгнала от Мюнхен и тамошните си домакини, семейство Бренер. — Вече съм една доста начетена и изискана светска дама“, макар че всъщност все още бе току-що излюпено пиленце. Ако имаше нещо, което бе научила през изминалата година, то бе, че след едва изтърпяната поредица частни ученици нямаше никакво съмнение, че изобщо не иска да става учителка.

Вместо това, като се върна — с идеята да си намери работа като държавна чиновничка — премина интензивен курс по стенография и машинопис в Уикъм, воден от господин Карвър, който по-късно бе арестуван за разголване на публично място. („Размахвал си е пишката?!“, бе възкликнал с отвращение Морис и Хю го изгони от стаята. „Инфантил — каза той, след като Морис тресна вратата и отиде в градината. — Наистина ли е готов за брак?“ Морис бе дошъл у дома да обяви годежа си с Едуина, най-голямата дъщеря на епископ. „Боже! — извика Силви. — Дано не очаква да падаме на колене и да му целуваме ръката.“ „Не ставай смешна“, отвърна Морис и Хю го нахока: „Как смееш да говориш така на майка си?“. Като цяло посещението му бе белязано от всеобщо лошо настроение.)

Всъщност господин Карвър не беше чак толкова лош. Беше голям почитател на есперанто, което навремето й се струваше като абсурдна ексцентричност, но сега си мислеше, че няма да е зле да има универсален език, както някога латинският. „О, да — бе казала госпожица Улф — общият език е прекрасна идея, само че изцяло утопична. Като повечето добри идеи.“

Урсула бе поела из Европа девствена, но като се върна, вече не беше. За това трябваше да благодари на Италия. („Е, ако човек в Италия не случи на любовник, то къде?“, бе отбелязала Мили.) Джани правеше докторантура по филология в университета в Болоня и бе необичайно мрачен и сериозен за италианец. (В любовните романи на Бриджит италианците винаги бяха привлекателни, но ненадеждни.) Джани придаде старателна тържественост на случая и направи тази важна житейска стъпка не толкова неловка, тромава и непохватна.

„Леле — бе казала Кати — много си смела!“ Напомняше й на Памела. В някои отношения, в други — не толкова, например отхвърлянето на Дарвин. Като баптистка, тя се пазеше за брака, но няколко месеца след като се върна в Чикаго, майка й бе писала на Урсула, че Кати е загинала при нещастен случай с лодка. Явно беше преровила бележника на дъщеря си и бе писала на всички, един по един. Ужасно задължение. За Хю просто публикуваха обява в „Таймс“. Горката Кати се бе пазила напразно. „Гробът е хубаво, самотно място, / но кой ще те прегръща там?“[3]

— Госпожице Тод?

— Простете, господин Емзли. Тук е малко като в крипта, нали? Пълно с древни духове.

— Да, много бих искал да изляза, преди да се присъединя към тях.

Урсула залази предпазливо напред и коляното й се притисна в нещо меко и отпуснато. Тя се дръпна рязко и си удари главата в една греда, върху тях се посипа прахоляк.

— Добре ли сте?

— Да.

— Защо спряхте?

— Момент.

Веднъж беше настъпвала тяло, познаваше мекото усещане. Щеше да се наложи да погледне, макар че Господ й бе свидетел, че нямаше никакво желание. Лъчът на фенерчето освети някаква купчинка, нещо плетено и стърчаща прежда, прилепнали към земята. Приличаше на съдържанието на кошница за плетиво. Само че не беше, разбира се. Урсула отстрани най-горния пласт от плетивото, после още един, сякаш разопаковаше пакет или сваляше листата на голяма зелка. Най-накрая се показа малка, почти непокътната ръка. Сигурно това беше Емил. В такъв случай беше по-добре, че майка му е мъртва.

— Внимавайте, господин Емзли — извика през рамо тя — тук има бебе, опитайте се да го заобиколите.

 

 

— Добре ли сте? — попита я госпожица Улф, когато най-сетне изпълзяха като къртици. Пожарът отсреща вече бе почти потушен и самата улица бе превзета от мрак, сажди и мръсотия. — Колко?

— Доста — отвърна Урсула.

— Лесни за изваждане?

— Трудно е да се каже. — Подаде личната карта на Рене. — Има и едно бебе в ужасен вид.

— Докараха чай — каза госпожица Улф. — Идете да си сипете.

 

 

Заедно с господин Емзли се насочиха към походната кухня и Урсула изненадано забеляза куче, което се криеше в един вход.

— Вървете, ще ви настигна — каза на господин Емзли тя. — Вземете една чаша и за мен, моля. Две бучки захар.

Беше малък невзрачен териер, скимтеше и целият трепереше. По-голямата част от сградата я нямаше, сигурно кучето беше живяло тук и навярно сега се надяваше да намери някаква сигурност или закрила или пък просто не знаеше къде другаде да отиде. Приближи се до него, но то избяга. Ама че досада, помисли си тя и се втурна след него. Накрая го настигна и го вдигна на ръце. То цялото трепереше, Урсула го прегърна и му заговори успокоително, малко както господин Емзли на Рене по-рано. Притисна лице в козината му (ужасно мръсна, но и самата тя не беше по-чиста). Беше толкова малко и безпомощно.

„Избиването на невинните“, бе казала госпожица Улф преди няколко дни, когато чуха за училище в Ийст Енд, уцелено от бомба. Но нима не бяха всички невинни? (Или всички бяха виновни?) „Онзи идиот Хитлер със сигурност не е — бе заявил Хю в последния им разговор — всичко е заради него, цялата тази война.“ Щеше ли наистина да види баща си отново? От гърдите й се изтръгна стенание и кучето зави от страх или може би от състрадание. (Членовете на семейство Тод — с изключение на Морис — приписваха на кучетата способността да изпитват човешки емоции.)

В този момент зад тях се чу оглушителен шум, кучето се опита да избяга отново и тя го стисна здраво. Обърна се и видя фасадата на горящата по-рано сграда да пада, почти цяла, тухлите се стовариха с ужасяващ грохот върху походната кухня.

 

 

Загинаха две жени от походната кухня, както и господин Емзли. Също и Тони, вестоносецът им, който тъкмо минаваше оттам с колелото, за съжаление, не достатъчно бързо. Госпожица Улф коленичи върху назъбените, изпотрошени тухли, безчувствена за болката, и хвана ръката му. Урсула клекна до нея.

— О, Антъни — прошепна госпожица Улф.

Косата й се бе разпиляла от обичайния стегнат кок и й придаваше налудничав вид на героиня от трагедия. Тони бе в безсъзнание с тежка черепна травма, бяха го издърпали грубо изпод падналата стена, и на Урсула й се струваше, че трябва да му каже нещо окуражително, да не му показва колко разстроени са всички. Сети се, че момчето беше скаут, и му заговори колко хубаво е в планината, да си разпънеш палатка насред полянка, да чуваш ромона на близко поточе, да събереш съчки за огъня, да гледаш как мъглата се вдига сутрин, докато приготвяш закуска на огъня.

— Колко ще се забавляваш само, когато войната свърши.

— Майка ти много ще се радва, като се прибереш довечера — додаде госпожица Улф.

Тони не даваше знак да ги е чул, по лицето му бавно се разля мъртвешка бледност като мляко. Беше си отишъл.

— Господи! — изплака госпожица Улф. — Не мога да го понеса.

— Нямаме избор — отвърна Урсула, избърса с длан сополите, сълзите и мръсотията от бузите си и си помисли, че за малко ролите им щяха да бъдат разменени.

 

 

— Глупаци — извика Фред Смит ядосано — луди ли са да сложат походната кухня там? Точно под стената.

— Не са знаели — отвърна Урсула.

— Ами да се бяха сетили.

— Ами някой можеше да им каже — избухна тя. — Например някой пожарникар.

Вече се разсъмваше, чуха сирената за отбой.

— Одеве ми се стори, че те видях, но после реших, че съм си въобразила — каза Урсула помирително.

Ясно беше, че Фред се ядосва, защото са мъртви, а не защото са глупави. На нея й се струваше, че е в някакъв сън, че се отдалечава от реалността.

— Гроги съм. Трябва да поспя, иначе ще полудея. Живея зад ъгъла, извадих късмет, че не беше нашият апартамент. И че побягнах след кучето. — Един от спасителите й беше дал парче въже, за да върже кучето, и тя закачи другия край на един овъглен стълб, който стърчеше от земята. Напомни й за ръцете и краката, които мъжът с носилката бе събирал по-рано. — Предвид обстоятелствата най-добре да го нарека Лъки, колкото и да е изтъркано. Все пак той ме спаси. Ако не бях тръгнала след него, щях да съм седнала тук да пия чай.

— Глупаци — повтори той отново. — Да те изпратя ли до къщи?

— Да, би било чудесно — отвърна Урсула, но не го заведе „зад ъгъла“ във Филимор Гардънс, а вместо това тръгнаха уморено ръка за ръка, като деца, с подтичващото до тях куче, по Кенсингтън Хай стрийт, която бе почти безлюдна толкова рано сутринта, като малко по-нататък се наложи да заобиколят заради запалил се газопровод.

Урсула знаеше къде отиват, неизбежно бе.

 

 

В спалнята на Изи имаше картина в рамка на стената срещу леглото. Една от оригиналните илюстрации от първата книга „Приключенията на Огъстъс“, графика на пакостник и неговото куче — ученическо кепе, Огъстъс с издута от бонбони буза и глуповато на вид кутре, което изобщо не приличаше на Джок.

Картината силно контрастираше със стаята, която Урсула помнеше, преди да бъде опразнена и мебелите да бъдат покрити с чаршафи — женствен будоар с бели коприни и блед сатен, шишенца скъпи парфюми, четки и гребени. Прекрасният килим „Обюсон“ беше навит, стегнат с дебела връв и подпрян в ъгъла. На отсрещната стена преди имаше картина на един от по-неизвестните импресионисти, придобита, според Урсула, по-скоро заради съчетанието с декора, отколкото поради кой знае каква любов към художника. Зачуди се дали Огъстъс бе закачен там, за да напомня на Изи за успеха й. Импресионистът бе опакован и прибран на сигурно място, а илюстрацията изглеждаше забравена или просто Изи вече не я харесваше толкова. Каквато и да беше причината, сега стъклото бе напукано по диагонал. Урсула си спомни нощта, когато с Ралф бяха в избата, нощта, в която Холанд Хауз беше бомбардирана, сигурно тогава бе пострадала и картината.

Изи разумно бе решила да не остава във Фокс Корнър при „скърбящата вдовица“, както тя наричаше Силви, понеже щели „да се хванат за гушите“. Вместо това беше избягала в Корнуол, в една къща на ръба на скалите („като Мандърлей, страхотно диво и романтично, но без госпожа Денвърс, слава богу“) и беше започнала да „бълва“ кратки разкази за „Приключенията на Огъстъс“ за един от популярните ежедневници. Колко по-интересно щеше да бъде, мислеше си Урсула, ако Изи бе позволила на Огъстъс да порасне, както бе пораснал Теди.

Мазно, нетипично за това време на годината слънце се мъчеше да пробие през дебелите кадифени пердета. „Защо обичаш при влюбените сутрин да надничаш?“[4] Ако можеше да се върне назад във времето, щеше да си избере за любовник Джон Дън. Не Кийтс, мисълта за преждевременната му смърт нямаше да й позволи да му се порадва. Това беше и проблемът на пътуването във времето, разбира се (освен че беше невъзможно), човек неизбежно щеше да бъде Касандра и да всява обреченост. Колкото и да беше изтощително и безмилостно, единствената посока бе напред.

Навън чуруликаше птичка, въпреки че вече беше ноември. Сигурно и птиците като хората бяха безкрайно объркани от бомбардировките. Какво ли им причиняваха всички тези взривове? Без съмнение убиваха много, малките им сърчица просто не издържаха на ударната вълна и миниатюрните им дробове се пръсваха от налягането. Най-вероятно падаха от небето като камъни.

— Изглеждаш замислена — обади се Фред Смит, който лежеше с една ръка под главата и пушеше.

— А ти изглеждаш някак странно у дома си.

— Така се и чувствам — ухили се той.

Надигна се, прегърна я през кръста и я целуна по врата. И двамата бяха мръсни, сякаш цяла нощ бяха копали въглища. Урсула си спомни как беше почерняла от саждите след пътуването в локомотива. Последния път, когато видя Хю жив.

На Мелбърн Роуд нямаше гореща вода, по-точно нямаше никаква вода, нямаше ток, всичко беше изключено. В тъмното се бяха проснали върху голия матрак на Изи и бяха потънали в мъртвешки сън. Няколко часа по-късно се бяха събудили едновременно и се бяха любили. Онази любов (по-точно сласт, честно казано), от която имат нужда оцелелите след катастрофа — или пък хората в очакване на катастрофа — без задръжки, на моменти животинска и същевременно изключително нежна и чувствена. В нея се усещаше меланхолия. Подобно на сонатата на Бах, изсвирена от хер Цимерман, тя бе разбунила душата й, отделила бе мозъка от тялото й. Опита се да си спомни един стих на Марвел, дали не беше в „Разговор между душата и тялото“, нещо за „оковите на плътта“, но не успя. Струваше й се несправедлив сред изобилието от мека кожа и плът в това изоставено (във всяко отношение) легло.

— Мислех си за Дън — каза тя. — Нали се сещаш: „Нахално слънце, стар глупак“.

Всъщност едва ли се сещаше.

— Аха — отвърна той с безразличие, дори по-лошо от безразличие.

Неочаквано я връхлетя спомен за сивите призраци и бебето в мазето. После за частица от секундата се пренесе другаде, не в мазето на Аргайл Роуд, не в спалнята на Изи в Холанд Парк, а в някаква безтегловност. Падаше, падаше…

— Цигара? — предложи Фред Смит.

Запали още една от фаса си и й я подаде. Тя я взе.

— По принцип не пуша.

— И аз по принцип не чукам непознати жени в богаташки къщи.

— Звучиш като Д. Х. Лорънс. Освен това аз не съм непозната, познаваме се едва ли не от деца.

— Не по този начин.

— И слава богу. — Вече започваше да й става неприятен. — Нямам представа колко е часът. Но пък мога да ти предложа много добро вино за закуска. Боя се, че само с това разполагаме.

Той погледна часовника на китката си.

— Закуската сме я пропуснали. Три следобед е.

Кучето се промуши през вратата и зашляпа с лапи по голите дъски на пода. Скочи на леглото и се вгледа напрегнато в Урсула.

— Горкото, сигурно умира от глад.

 

 

— Фред Смит? Как беше? Разказвай!

— Разочароващо.

— В какъв смисъл? В леглото ли?

— А, не, изобщо даже. Не съм си… Ами така, нали разбираш. Сигурно съм си представяла да е по-романтично. Не, не е това думата. Може би „емоционално“.

— Съвършено?

— Да, това е. Очаквах съвършенство.

— Мисля, че обикновено то те намира, а не ти него. Твърде високи очаквания към бедния Фред.

— Имах определена представа за него — обясни Урсула — но той се оказа друг. Може би съм искала да се влюбя.

— А вместо това си правила хубав секс. Горкичката!

— Права си, не е честно да му се сърдя за това. Божичко, мисля, че се държах като ужасна снобка. Цитирах Дън. Снобка ли съм според теб?

— При това ужасна. При все това смърдиш — засмя се Мили. — Цигари, секс, бомби, един господ знае какво още. Да ти напълня ли ваната?

— О, да, моля те.

— Тъкмо ще можеш да изкъпеш и това мърляво псе. То вони за десетима. Но пък е сладур — направи (несполучлив) опит да имитира американски акцент Мили. Урсула въздъхна и се протегна.

— Знаеш ли, вече наистина, ама наистина ми писна от тези бомбардировки.

— Боя се, че няма изгледи войната да свърши скоро — отвърна Мили.

Бележки

[1] „Всички хора стават братя“ (нем.), стих от „Одата на радостта“ на Ф. Шилер. — Б.пр.

[2] У. Шекспир, „Ромео и Жулиета“, прев. В. Петров. — Б.пр.

[3] А. Марвел, „На неговата свенлива любима“. — Б.пр.

[4] Дж. Дън, „Изгрев-слънце“, прев. Кристин Димитрова. — Б.пр.