Кейт Аткинсън
Живот след живот (46)

Октомври 1940 година

— Роден от жена, човек е краткодневен и преситен с тъги: като цвете изниква и улита; като сянка бяга и се не спира…^[1]

Валеше ситен дъждец. Урсула изпита внезапно желание да извади кърпичката си и да избърше мокрия капак на ковчега. От другата страна на гроба Памела и Бриджит бяха като две колони, придържащи Силви, която изглеждаше зашеметена и едва се държеше на крака. Урсула усещаше как сърцето й се втвърдява и свива при всяко ридание, което се изтръгваше от гърдите на майка й. През последните месеци Силви бе ненужно груба към Хю и сега прекомерната й скръб приличаше на поза.

— Прекалено строго съдиш — бе казала Памела. — Никой не знае какво се случва в един брак, всяка двойка е различна.

Джими, който бе прехвърлен в Северна Африка само преди седмица, не бе получил отпуск по семейни причини, но Теди се бе появил в последния момент. Той се бе върнал от Канада с лъскава униформа с криле на пагоните („Като ангел“, бе казала Бриджит.) и беше разпределен в Линкълншир. Двамата с Нанси се държаха за ръце при спускането на ковчега. Нанси отговаряше уклончиво на въпроса какво работи („секретарска работа“) и на Урсула й се струваше, че разпознава обичайното за Закона за държавната тайна шикалкавене.

Църквата беше препълнена, почти цялото село бе дошло да изпрати Хю, но въпреки това в погребението имаше нещо странно, сякаш основният гост не бе успял да дойде. Точно така и беше, разбира се. Хю не искаше шумотевица. Веднъж й беше казал: „А, може просто да ме сложите в кофата за боклук, няма да се сърдя“.

Службата бе съвсем стандартна, спомени и общи приказки, обилно подправени с библейски цитати, макар че Урсула бе изненадана, че викарият познава Хю толкова добре. Майор Шоукрос прочете откъс от Блаженствата, доста сърцераздирателно, а Нанси изрецитира „едно от любимите стихотворения на господин Тод“, с което изненада всички жени в семейството, които нямаха представа, че Хю обича поезия. Нанси имаше приятен глас (всъщност декламираше по-добре от Мили, която често преиграваше).

— Робърт Луис Стивънсън — обяви Нанси. — Стори ми се подходящ за сегашните трудни времена.

От бури подхвърляни, от рани разяждани,

от грях омърсени, от грижи превити,

Елате при мене, вий, мъченици,

елате да срещнете тука утеха.

Страха оставете, вий малодушни,

сълзи не ронете с очите разплакани,

Чуйте гласа на своя спасител, чуйте,

утрото пее вече прекрасно.

 

Тук последен час в труд и битка,

грях и мъка, кърви и смърт,

В тихия бащин дом тоя товар

ще свалите от гръб.

Почакайте малко, тежко теглило,

ръка уморена, око просълзено.

Стъпките чуйте на своя спасител, чуйте,

свободата е вече дошла.

(„Дрънканици — прошепна Памела — но някак странно утешителни.“)

— Чувствам се сякаш очаквам нещо ужасно да се случи, а после изведнъж осъзнавам, че вече се е случило — каза Изи.

Тя бе пристигнала от Калифорния само няколко дни преди смъртта на Хю. Беше летяла, трябваше да й се признае, с изтощителен полет на ПАНАМ от Ню Йорк до Лисабон, а оттам до Бристол. „Видях два немски изтребителя от прозореца — твърдеше Изи. — Помислих си, че ще ни нападнат.“ Била решила, че като англичанка за нея е срамно да чака края на войната сред портокаловите горички. Мързелуването не било за нея (макар че, ако питаха Урсула, точно за Изи си беше). Надявала се, подобно на прочутия си съпруг драматург, да бъде потърсена да пише сценарии за филмовата индустрия, но получила само едно предложение за някаква „глупава“ историческа драма, която била изоставена още преди да стигне до снимки. Урсула остана с впечатлението, че сценарият на Изи не е бил на нужното равнище („твърде остроумен“). Тя обаче продължаваше с Огъстъс, „Огъстъс отива на война“, „Огъстъс на спасителна мисия“ и така нататък. Освен това там прочутият драматург бил заобиколен от изгряващи холивудски звезди и се бил оказал достатъчно повърхностен, че да ги намира привлекателни. „Истината е, че просто се отегчихме един от друг — каза тя. — Рано или късно така става с всички двойки, неизбежно е.“

Именно Изи бе намерила Хю. „Беше в шезлонга на поляната.“ Ракитовите мебели отдавна бяха прогнили и ги бяха сменили. Хю бе неприятно изненадан от появата на шезлонгите. Той би предпочел да си пие бирата на плетения стол. Ей такива непоследователни мисли прелитаха из ума на Урсула. По-лесни за преглъщане от неоспоримия факт, че Хю е мъртъв. „Мислех, че е задрямал — обясни Силви. — Затова реших да не го безпокоя. Сърдечен удар, така каза докторът.“ „Изглеждаше спокоен — добави Изи. — Сякаш е нямал нищо против да си отиде.“ Урсула бе на мнение, че сигурно е имал доста против, но какво от това?

С майка си почти нямаше за какво да говори. Силви седеше като на тръни. „Не ме свърта на едно място“, оплака се тя. Беше се наметнала с една стара жилетка на Хю и постоянно повтаряше, че й е студено. Госпожица Улф щеше да знае как да й помогне. Може би с топъл подсладен чай и няколко мили думи, но нито Урсула, нито Изи имаха желание да ги изрекат. Урсула усещаше, че се държат отмъстително, но и те бяха съкрушени от скръб.

— Ще поостана с нея — каза след погребението Изи.

Според Урсула идеята беше ужасна и тя се зачуди дали Изи не иска просто да избяга от бомбардировките.

— В такъв случай гледайте да се снабдите с купони за храна — обади се Бриджит. — Не е редно да ни подяждате.

Бриджит бе много разстроена от смъртта на Хю. Урсула я беше заварила да плаче в килера. „Много съжалявам“, каза й, сякаш не тя, а Бриджит бе загубила баща си. Бриджит избърса сълзите си и отвърна: „Трябва да приготвя вечерята“.

Самата Урсула остана само два дни и повечето време прекара в разчистване на вещите на Хю заедно с Бриджит. („Аз не мога — бе заявила Силви. — Просто не мога.“ „Нито пък аз“, обади се Изи. „В такъв случай оставаме ние двете“, каза на Урсула Бриджит.) Дрехите на Хю бяха толкова истински, че изглеждаше немислимо мъжът, който ги бе носил, да не съществува. Урсула извади един костюм от гардероба и го премери на око. Ако Бриджит не беше го измъкнала от ръцете й с думите: „Костюмът е хубав, някой със сигурност ще му се зарадва“, сигурно щеше да се сгуши в гардероба да чака смъртта там. Добре, че чувствата на Бриджит вече бяха заровени надълбоко. Ето това беше проявена твърдост пред лицето на трагедията. Баща й със сигурност щеше да се зарадва.

Опаковаха дрехите на Хю с кафява хартия и канап, а млекарят ги натовари на каруцата си и ги закара в Женската доброволческа служба.

Изи не беше на себе си от скръб. Влачеше се след Урсула в опити да възкреси Хю от спомените си. Всички това правим, мислеше си Урсула, толкова бе невъзможно да се приеме, че си е отишъл завинаги, че всички се мъчеха да го възстановят от нищото. Най-вече Изи.

— Не си спомням какво бе последното, което ми каза — оплакваше се Изи. — Нито пък какво съм му казала аз.

— Няма никакво значение — отвърна уморено Урсула.

На кого се полагаше повече скръб в крайна сметка, на дъщерята или на сестрата? После обаче се сети за Теди.

Урсула се опита да си спомни какви са били нейните последни думи към баща й. Едно безгрижно „Доскоро“ като че ли. Каква безкрайна ирония.

— Човек никога не знае кога ще е за последно — каза на Изи тя.

Думите й прозвучаха изтъркано дори за собствените й уши. Нагледала се бе на толкова много чужда скръб, че вече сякаш не бе в състояние да почувства нищо. Като се изключи онзи единствен миг, когато държеше костюма на баща си (мислеше за него — колкото и смешно да звучеше — като за „мига пред гардероба“), тя бе прибрала смъртта на Хю надълбоко, в тихо кътче, откъдето щеше да я извади и преосмисли по-късно. Може би когато всички престанеха да говорят.

— Там е работата… — тъкмо казваше Изи.

— Моля те — прекъсна я Урсула. — Имам ужасно главоболие.

Урсула събираше яйцата от полозите, когато Изи се промуши в кокошарника. Кокошките се разкудкудякаха разтревожено, изглежда, им липсваше вниманието на Силви, мама квачка.

— Там е работата — започна Изи — че трябва да ти кажа нещо.

— Така ли? — отвърна Урсула, загледана в една разхлопана кокошка.

— Някога имах бебе.

— Какво?

— Аз съм майка — натърти Изи, очевидно поддала се на изкушението да звучи драматично.

— Родила си в Калифорния?

— Не, не — засмя се тя. — Преди години. Самата аз бях още дете. На шестнайсет. Родих го в Германия, заточена бях в чужбина, в немилост, както можеш да си представиш. Момче.

— В Германия? И си го дала за осиновяване?

— Да. Е, по-скоро го подарих. За всичко се погрижи Хю, не се съмнявам, че е намерил добро семейство. Но по този начин се превърна в заложник на съдбата, нали? Горкият Хю, по онова време беше толкова непоклатим, а майка ми отказваше изобщо да се занимава с това. Точно там е работата обаче, той сигурно е знаел името, адреса им.

Кокошките вдигаха ужасна врява.

— Дай да излезем оттук — каза Урсула.

— Все си мислех — започна Изи, хвана я под ръка и я поведе по моравата — че един ден ще поговоря с Хю за това какво е направил с бебето, и евентуално ще се опитам да го намеря. Сина ми — добави тя, сякаш за пръв път изричаше думата. По лицето й потекоха сълзи. Като никога изглеждаше искрено развълнувана. — А сега Хю го няма и никога няма да намеря бебето. Макар че той вече не е бебе, на твоята възраст е.

— Моята? — възкликна Урсула.

— Да, само че сега е наш враг. Може да е някъде горе в небето — и двете неволно вдигнаха поглед към синьото есенно небе, по което не се виждаше нито английски, нито вражески самолет — или на фронта. Може да е мъртъв или пък да загине, ако тази отвратителна война не свърши скоро. — Изи се разплака. — Господи, може да е възпитан в еврейска вяра. Хю не беше антисемит, даже обратното, много близък приятел беше със… със съседа ви. Как се казваше?

— Господин Коул.

— Нали знаеш какво правят с евреите в Германия?

— Господи! — Силви се появи изневиделица като злата фея. — За какво е цялата драма?

— Трябва да се върнеш с мен в Лондон — каза на Изи Урсула. В сравнение със Силви, бомбите на Луфтвафе щяха да са далеч по-малко предизвикателство.