Кейт Аткинсън
Живот след живот (44)

Септември 1940 година

— Виждаш ли къде кръвта Христова потича из небесната твърд? — разнесе се глас зад нея.

„В“ небесната твърд, помисли си Урсула, не „из“. Червеният отблясък на фалшива зора говореше за огромен пожар на изток. Преградният огън от зенитната артилерия в Хайд Парк не беше успял да възпре нападателите, по-близко разположените противовъздушни оръдия не млъкваха, снаряди свистяха във въздуха като фойерверки и избухваха с непрестанно пук-пук-пук. А над този грохот се чуваше ужасното пулсиращо бръмчене на моторите на бомбардировачите, от което стомахът й винаги я присвиваше.

Една парашутна бомба се носеше грациозно надолу, няколко запалителни се стовариха върху разбитата улица и избухнаха. Един от доброволците, Урсула не виждаше лицето му, се втурна към пламналите огньове. Ако не беше шумът, щеше да бъде просто красива нощна картина, но оглушителната какофония звучеше така, сякаш някой е насилил портите на ада и оттам се чува воят на прокълнатите души.

— Та това е адът, точно там съм — обади се отново гласът, сякаш беше прочел мислите й.

В тъмното Урсула трудно можеше да различи на кого принадлежи този глас, но беше сигурна, че е на господин Дъркин, един от доброволците от нейния пост. Той беше пенсиониран учител по английска литература, склонен към прекалено много цитати. И то все погрешни. Гласът — или господин Дъркин — добави още нещо, може и то да беше от „Доктор Фауст“^[2], но думите се изгубиха сред невероятния трясък на бомба на съседната улица.

Земята потрепери и откъм купчината отломки изрева друг глас:

— Пазете се!

Нещо се размести с бучене като от движещ се сипей по планински склон, вестител на лавина. Само че сипеят беше от отломки, а планината, по-скоро могилата, беше образувана от срутилите се една върху друга няколко къщи. Само допреди половин час тук се беше издигал нечий дом, превърнат сега в адска смесица от тухли, счупени греди, дюшеме, мебели, картини, килими, завивки, книги, съдове, балатум, стъкло. И хора. Смазани частици от животи, които никога вече нямаше да бъдат едно цяло.

Бученето намаля, изтъня и накрая напълно спря, лавината бе предотвратена, после същият глас извика:

— Всичко е наред! Продължавайте!

Нощта беше безлунна, единствената светлина идваше от лампите на отряда за тежки случаи, блуждаещи огньове, които се движеха по могилата. Другата причина за невероятната коварна тъмнина беше гъстият облак дим и прах, който висеше във въздуха като завеса. Вонята, както обикновено, бе нетърпима. Не просто мирис на газ и взривно вещество, а онази силна, натрапчива миризма, която съпътства разглобяването на една сграда на трески. Тази миризма я преследваше навсякъде. Урсула бе вързала стар копринен шал през устата и носа си, но въпреки това прахолякът и вонята проникваха в дробовете й. Смъртта и разложението бяха полепнали по кожата й, по косата, ноздрите, дробовете, под ноктите. Бяха станали част от нея.

Неотдавна им бяха раздали работни комбинезони, тъмносини и торбести. Преди това Урсула носеше „костюма за скривалище“, който Силви бе купила от любопитство към този нов артикул в „Симпсънс“ малко след обявяването на войната. Отгоре препасваше един стар кожен колан на Хю, на който закачаше „аксесоарите“ си — фенерче, противогаз, пакет за първа помощ и тефтерче. В единия джоб имаше ножче и носна кърпа, а в другия — чифт дебели кожени ръкавици и червило. „О, колко добра идея“, бе отбелязала госпожица Улф при вида на ножчето. Истината е, мислеше си Урсула, че независимо от множеството правила и разпоредби, те се учеха в движение.

Господин Дъркин, наистина беше той, изплува от мрака и дима. Насочи лъча на фенерчето към тефтерчето си, слабата светлина едва освети хартията.

— На тази улица живеят много хора — каза той, без да вдига поглед от списъка с имена и номера, които нямаха нищо общо със заобикалящия ги хаос. Въпреки това той започна подред: — На номер 1 са семейство Уилсън.

— Вече няма номер 1 — отвърна Урсула. — Никакви номера няма.

Улицата бе неузнаваема, всичко бе заличено. Дори на дневна светлина не би изглеждала позната. Вече не беше улица, а могила. Висока шест метра, може би повече, с подпрени отстрани дъски и стълби, за да могат хората от спасителния отряд да се катерят. Имаше нещо примитивно в човешката верига, която бяха направили, за да си подават от ръка на ръка кофите с отломки. Приличаха на онези роби, които са построили пирамидите, макар че в случая те по-скоро ги разкопаваха. Урсула изведнъж се сети за листоядните мравки в зоологическата градина на Риджънтс Парк, всяка понесла чинно полагащия й се товар. Бяха ли евакуирали мравките заедно с другите животни, или просто ги бяха пуснали на свобода в парка? Бяха тропически насекоми, едва ли щяха да оцелеят в Риджънтс Парк. Гледала бе Мили там в представление на открито на „Сън в лятна нощ“ през лятото на 1938 година.

— Госпожице Тод?

— Да, извинете, господин Дъркин, бях се отнесла.

Напоследък често й се случваше, насред целия ужас изведнъж осъзнаваше, че се е пренесла в по-приятни моменти в миналото. Мъждиви светлинки в мрака.

Насочиха се предпазливо към могилата. Господин Дъркин й подаде списъка с живеещите на този адрес и се нареди в живата верига, по която минаваха кофите. На практика не се копаеше — разчистваха отломките на ръка като внимателни археолози.

— Горе всичко се крепи на косъм — каза й един от спасителите.

Били прочистили шахта право надолу до средата на могилата (значи по-скоро вулкан, отколкото могила, помисли си Урсула). Много от мъжете в спасителния отряд бяха строители — зидари, общи работници и така нататък — и тя се зачуди дали се чувстват странно да разриват разрушените сгради, сякаш времето е обърнало своя ход. За сметка на това бяха прагматични, изобретателни мъже, които не си падаха особено много по такива чудновати мисли.

От време на време някой извикваше за тишина — нещо невъзможно при продължаващото над главите им въздушно нападение, но въпреки това всичко замираше, докато мъжете на върха на могилата напрягаха слух да доловят признаци на живот. Изглеждаше безнадеждно, но опитът им ги беше научил, че хората оцеляваха (и умираха) при какви ли не обстоятелства.

Урсула се взря в тъмнината, търсеше сините светлини на отговорника, но вместо това видя госпожица Улф да си проправя път през изпочупените тухли към нея.

— Положението е лошо — заяви тя с равен глас. — Трябва им някой по-слаб.

— Слаб? — повтори тя. Неясно защо думата не й говореше нищо.

Урсула се беше записала доброволка в отрядите за противовъздушна отбрана след германското нахлуване в Чехословакия през март 1939 година, когато изведнъж с ужасна яснота си даде сметка, че Европа е обречена. („Каква мрачна Касандра си само“, бе казала Силви, но Урсула работеше в Отдела за противовъздушна отбрана на Вътрешното министерство и виждаше какво ги очаква.) До началото на въздушните удари доброволците бяха обект на насмешка, но сега бяха „гръбнакът на защитата на Лондон“, както беше казал не друг, а Морис.

Колегите й бяха странна смесица. Отговорник беше госпожица Улф, пенсионирана старша медицинска сестра. Нейни заместници бяха споменатият вече господин Дъркин, господин Симс, който работеше в Министерството на продоволствието, и господин Палмър, който беше управител на банка. Последните двама бяха участвали и в предишната война и бяха твърде стари за сегашната (господин Дъркин бил „освободен по медицински причини“, както изтъкваше в своя защита той). Господин Армитидж беше оперен певец, но понеже вече нямаше опери, той поддържаше духа им с „La donna е mobile“ от „Риголето“ и „Largo al factotum“ от „Севилският бръснар“. „Само популярните арии — беше изтъкнал той. — Повечето хора не обичат да им е твърде сложно.“ „Ал Баули мога да слушам по всяко време“, отговори му господин Бълок. С това доста подходящо за него име, господин Бълок^[3] бе, по думите на госпожица Улф, „малко съмнителен“. Имаше внушителна фигура, беше професионален спортист по борба и вдигане на тежести в местния спортен клуб, освен това се въртеше из някои нощни клубове с лоша слава. На всичко отгоре познаваше доста „танцьорки“. Една-две се бяха „отбили“ да го видят по време на дежурство и госпожица Улф набързо ги прогони. („Танцьорки друг път“, бе казала тя.)

Последен беше хер Цимерман („Габи, моля“, настояваше той, но никой не се обръщаше към него на малко име.), който бе цигулар в Берлинския симфоничен оркестър, „нашият бежанец“, както го наричаха („евакуираните“ на Силви по същия начин се възприемаха просто като обекти на съответните обстоятелства). Той беше „дезертирал“ през 1935 година по време на турне с оркестъра. Госпожица Улф, която го познаваше от Комисията за бежанците, беше положила неимоверни усилия да се погрижи хер Цимерман и неговата цигулка да не бъдат интернирани или изпратени в Америка през смъртоносните води на Атлантика. Всички следваха примера й и не се обръщаха към него с „господине“, а с „хер“. Урсула знаеше, че госпожа Улф го нарича така, за да го кара да се чувства у дома си, но всъщност така го разграничаваше от другите.

Госпожица Улф се бе натъкнала на хер Цимерман по време на работата си за фонда за немските евреи. („Доста на брой, боя се.“) Урсула не беше сигурна дали госпожица Улф е жена с влияние, или просто е твърде упорита и винаги постига своето. Може би и двете.

„По култура нямаме равни — бе подхвърлил саркастично господин Бълок. — По-добре да играем представления, отколкото да воюваме.“ („Господин Бълок е мъж на силните емоции“, бе споделила госпожица Улф. Също и на силните питиета, помисли си Урсула. Всъщност на всичко силно.)

Малка зала, принадлежаща на методистите, бе определена за техен пост от госпожица Улф (самата тя методистка) и я бяха обзавели с няколко походни легла, малка печка, съдове за приготвяне на чай и няколко кресла и дървени стола. В сравнение с други постове, ако не и с повечето, техният беше направо луксозен.

Една нощ господин Бълок се появи с тапицирана със зелено сукно маса за карти и госпожица Улф обяви, че обича бридж. В промеждутъка между падането на Франция и първите въздушни нападения в началото на септември господин Бълок бе научил всички да играят покер. „Доста го бива на карти“, бе заявил господин Симс. Той и господин Палмър бяха загубили няколко шилинга, прибрани от господин Бълок. Госпожица Улф обаче бе с две лири печалба. Господин Бълок развеселено отбеляза, че доколкото знаел, на методистите не е позволено да играят хазартни игри. Със спечеленото тя бе купила дъска за дартс и затова му отговори, че нямал право да се оплаква. Един ден, докато разчистваха камарата кашони в ъгъла, установиха, че там през цялото време се е криело пиано, и се оказа, че госпожица Улф — която непрекъснато разкриваше нови таланти — умее да свири, и то доста добре. Макар да предпочиташе Шопен и Лист, тя беше винаги готова да „изкара една-две мелодии“, както се изразяваше господин Бълок, на които да попеят.

Бяха подсилили стените с чували пясък, макар да знаеха, че това няма да им помогне, ако ги уцели бомба. С изключение на Урсула, която смяташе, че е разумно да се вземат предпазни мерки, доброволците бяха по-склонни да се съгласят с господин Бълок, че „ако ти е писано, ти е писано“, своеобразно будистко примирение, което би получило похвала от доктор Келит. През лятото в „Таймс“ бяха публикували некролога му. Урсула донякъде се радваше, че доктор Келит бе пропуснал войната. Щеше само да му напомня колко напразна е била гибелта на Гай в Арас.

Всички бяха доброволци на непълно работно време, с изключение на госпожица Улф, която получаваше заплата и гледаше много сериозно на задълженията си. Подлагаше ги на тежки тренировки и следеше да са минали необходимото обучение какво се прави при обгазяване, как се гасят запалителни бомби, как се влиза в горящи сгради, поставяне на носилка, поставяне на шини, превързване на крайници. Изпитваше ги по съдържанието на ръководствата и особено много държеше да се научат да обозначават правилно телата на мъртвите и ранените, за да пристигнат в моргата или в болницата с необходимата информация. Дори проведоха няколко тренировки на сухо. („Театър“, мърмореше господин Бълок, който не успяваше да се вживее достатъчно.) Урсула два пъти игра ранена, единия път трябваше да се преструва, че й е счупен кракът, а другия — че е в безсъзнание. След това си размениха местата и й се наложи да се справи с господин Армитидж в ролята му на човек в истеричен шок. Смразяващото му автентично превъплъщение навярно се дължеше на опита му на сцената. Накрая едва успяха да го накарат да излезе от образа.

Трябваше да познават живеещите във всяка сграда в своя сектор, дали разполагат със собствено скривалище, или използват станцията на метрото, или и те са фаталисти и не си правят труда да излязат. Трябваше да знаят дали някой е заминал, или се е преместил, омъжил, родил бебе или починал. Трябваше да знаят къде са пожарните кранове, кои улици накъде водят, къде са разположени спешните центрове.

„Патрулирай и си отваряй очите“, това беше мотото на госпожица Улф. Най-често патрулираха по двойки до полунощ, когато обикновено имаше затишие, след което, ако в техния сектор нямаше паднали бомби, повеждаха учтив спор кой да подремне на походните легла. Разбира се, ако „техните улици“ бяха засегнати от бомбардировката, „всичко живо грабваше помпите“, както казваше госпожица Улф. Понякога „си отваряха очите“ от нейния апартамент на втория етаж с отличен изглед от големия ъглов прозорец.

Освен това госпожица Улф провеждаше и допълнително обучение по оказване на първа помощ. Освен че се беше пенсионирала като старша сестра в болница, тя беше ръководила и лазарет по време на предишната война и им обясняваше („както ще се съгласят онези от вас, господа, които са били на фронта“), че жертвите по време на война нямат нищо общо с ежедневните злополуки, с които се сблъскваме в мирно време. „Много по-ужасни са. Трябва да сме подготвени за шокиращи гледки.“ Разбира се, дори госпожица Улф не си бе давала сметка колко ще са шокиращи гледките, когато става дума за мирни граждани, а не за войници на бойното поле, за изравяне на неразпознаваеми парчета месо или изваждане на малки детски крайници изпод развалините.

— Не можем да извръщаме очи — бе казала госпожица Улф — трябва да си свършим работата и да бъдем свидетели.

Урсула се питаше какво точно означава това.

— Това означава — бе добавила госпожица Улф — че трябва да си спомняме тези хора, когато някой ден отново сме в безопасност.

— А ако ни убият?

— Тогава другите трябва да помнят нас.

Първият сериозен случай, за който трябваше да се погрижат, бе едно пряко попадение. Околните къщи бяха непокътнати, сякаш от Луфтвафе се бяха целили точно в обитателите на разрушения дом — две семейства заедно с възрастните родители, няколко деца, две кърмачета. Скрити в мазето, те бяха оцелели след взрива, но главният водопровод и една от големите канализационни тръби се бяха пробили и всички се бяха издавили.

Една от жените бе успяла да изплува и да се задържи за стената. Госпожица Улф и господин Армитидж държаха кожения колан на Хю, а Урсула се спусна между отломките. Протегна ръка към жената, за миг дори помисли, че ще успее да я хване, но тя просто изчезна под зловонната вода, която се вдигна и донапълни мазето.

Когато пожарникарите най-накрая пристигнаха, за да изпомпат водата, извадиха петнайсет тела, седем от които деца, и ги наредиха пред къщата, сякаш да съхнат. Госпожица Улф нареди да ги покрият и да ги подредят зад една стена, докато пристигне камионетката от моргата.

— Такива гледки не се отразяват добре на бойния дух — обясни тя.

Урсула отдавна вече бе повърнала вечерята си. Повръщаше почти след всеки случай. Господин Армитидж и господин Палмър също. Единствено госпожица Улф и господин Бълок сякаш бяха достатъчно силни, за да преглътнат смъртта. Урсула напразно се мъчеше да не мисли за бебетата и за ужаса в очите на горката жена, докато напразно се опитваше да хване ръката й (освен ужас в тях имаше и още нещо, може би изумление).

— Мислете за тях като за хора, които вече са намерили покой — посъветва ги строго госпожица Улф по-късно, докато раздаваше горещ сладък чай. — Вече са се отървали от всичко, просто малко по-скоро от очакваното.

— „Всички преминават в света на светлината“ — добави господин Дъркин.

Урсула го поправи наум: „Всички са преминали в света на светлината“^[4]. Самата тя беше убедена, че мъртвите преминават единствено в празнота, черна и безкрайна.

— Аз лично се надявам да не умра, покрит с лайна — отбеляза по-прозаично господин Бълок.

В началото тя смяташе, че никога няма да преодолее този първи ужасен случай, но споменът за него вече бе затрупан от много други и сега вече почти не се сещаше за него.

 

 

— Положението е лошо — обяви госпожица Улф с равен глас. — Трябва им някой слаб.

— Слаб?

— Кльощав — поясни госпожица Улф търпеливо.

— За да влезе там ли?

Урсула вдигна уплашено поглед към кратера на вулкана. Не беше сигурна, че ще може да запази разсъдъка си, ако я спуснат през онази адска паст.

— Не, не, не там. Елате с мен.

Започнало бе да вали доста силно и Урсула се запрепъва с усилие след нея по назъбената и напукана земя, осеяна с най-различни препятствия. Фенерчето не вършеше никаква работа. Кракът й закачи капла от колело и тя се зачуди дали някой го е карал при падането на бомбата.

— Ето тук — каза госпожица Улф.

Беше друга могила, също толкова висока. Това друга улица ли беше, или същата? Урсула беше загубила всякаква ориентация. Колко могили имаше? В съзнанието й изникна кошмарна картина — целият Лондон превърнат в една-единствена гигантска могила.

Тази тук не беше вулкан, спасителният екип влизаше през хоризонтална шахта, прокопана отстрани. Беше и по-стабилна, разкопаваха отломките с кирки и лопати.

— Тук има нещо като дупка. — Госпожица Улф я хвана здраво за ръката, все едно Урсула беше непослушно дете, и я поведе напред. — Безопасно ми се струва, трябва само да се промушите.

— Тунел?

— Не, само дупка. От другата страна пропада, но смятаме, че там има някой. Не е високо — добави окуражително тя. — Не е тунел. Влезте с главата напред.

Спасителите спряха работа и зачакаха Урсула да влезе, изглеждаха доста нетърпеливи. Наложи се да си свали каската, за да се промуши през дупката, едва държеше фенерчето пред себе си. Въпреки думите на госпожица Улф, тя бе очаквала тунел, но веднага се озова в малка кухина. Като пещера. С облекчение усети два чифта невидими ръце да подхващат стария кожен колан на Хю. Размърда фенерчето насам-натам в опит да види нещо.

— Ехо? — извика тя и насочи лъча надолу.

Кухината беше премрежена от безразборна плетеница тръби и нацепени като кибритени клечки дъски. Урсула се взря в една пролука, мъчеше се да надзърне в мрака. От тъмнината изплува лице, лице на мъж, блед като привидение, затворник в тайна тъмница. Възможно бе към лицето да има и прикрепено тяло, но то оставаше невидимо.

— Ехо? — повтори тя, сякаш мъжът можеше да отговори, макар да се виждаше, че част от главата му липсва.

— Има ли някой? — попита госпожица Улф с надежда, когато Урсула изпълзя заднешком от дупката.

— Един мъртъв.

— Лесен за изваждане?

— Не.

 

 

Заради дъжда всичко изглеждаше още по-мръсно, а мокрият прахоляк от тухлите лепнеше като туткал. Само след няколко часа работа при тези условия всички бяха покрити с него от главата до петите. Беше прекалено отвратително, за да си позволяват да мислят за това.

Линейките не достигаха, паднала бомба на Кромуел Роуд бе блокирала движението, потеглилият към тях лекар още го нямаше и допълнителното обучение по оказване на първа помощ свърши добра работа. Урсула сложи шина на счупена ръка, превърза рана на глава, превърза едно око и стегна глезена на господин Симс, който го беше изкълчил по неравностите. Постави етикети на двама оцелели в безсъзнание (травми на главата, счупена бедрена кост, счупена ключица, счупени ребра и най-вероятно смазан таз) и на неколцина мъртъвци (това беше много по-лесно, отбелязваш просто, че са мъртви), след което ги провери отново, да не би да им е разменила етикетите и да изпрати умрелите в болницата, а живите в моргата. Освен това насочи безброй оцелели към спешния център и такива с по-леки наранявания към поста за първа помощ, където ги посрещаше госпожица Улф.

— Намерете Антъни, моля ви — каза тя, като видя Урсула — и му предайте да иде да каже да докарат полевата кухня.

Урсула изпрати Тони да изпълни тази заръка. Само госпожица Улф го наричаше Антъни. Беше на тринайсет и изпълняваше ролята на техен вестоносец, профучаваше с колелото си по обсипаните с отломки и стъкла улици. Ако беше нейно дете, мислеше си тя, щеше да го изпрати далеч от този кошмар. Разбира се, на него всичко това страшно му харесваше.

След като говори с Тони, Урсула влезе отново в дупката, защото на някого му се беше сторило, че чува звук, но бледият мъртвец си беше все така безмълвен.

— Ехо отново — каза му тя.

Най-вероятно беше господин Макол от съседната улица. Сигурно е бил на гости на някого. Лош късмет. Беше толкова уморена, че чак завиждаше на мъртвите за вечния им покой.

Когато изпълзя от дупката, полевата кухня беше пристигнала. Урсула се изжабури с хладкия чай и изплю червен прах.

— Така ли се държи една истинска дама? — подхвърли със смях господин Палмър.

— Не ме обиждайте — отвърна Урсула. — Мисля, че се изплюх като истинска дама.

Спасителната операция върху могилата продължаваше без резултат, но като цяло нощта вече преваляше и госпожица Улф й каза да се върне в поста да почине. От върха на могилата бяха поискали въже, за да спуснат някого вътре или да издърпат някого нагоре. („Смятат, че долу има затрупана жена“, обясни господин Дъркин.)

Урсула бе смазана, едва се държеше на крака. Лъкатушеше между отломките бавно като костенурка, не беше изминала и десет метра и някой я дръпна рязко, тя се олюля и едва не падна.

— Внимавайте, госпожице Тод — изръмжа познат глас.

— Господин Бълок?

В тясното помещение на поста господин Бълок я притесняваше, беше толкова силен, но тук навън той изглеждаше безобиден.

— Какво има? Много съм изморена.

Той освети с фенерчето си пред тях.

— Виждате ли?

— Нищо не виждам.

— Защото няма нищо.

Тя се вгледа по-внимателно. В краката й зееше кратер, огромен кратер, бездънна яма.

— Двайсет, даже трийсет метра — каза господин Бълок. — За малко да скочите вътре. Преуморена сте.

Той я придружи до поста. Държеше я за ръка, Урсула усещаше силата на мускулите му под здравата хватка. Там тя се стовари върху едно походно легло и не заспа, а направо изгуби съзнание. Събуди се, когато сирената би отбой в шест часа. Имаше чувството, че е спала няколко дни, но всъщност бяха само три часа.

Господин Палмър също беше там, шеташе и приготвяше чай. Представи си го в дома му, с пантофи и лула, зачетен във вестник. Струваше й се абсурдно, че той е тук. Подаде й чаша чай и каза:

— Заповядай. Изпий го и после се прибери да си починеш, миличка, дъждът спря — каза господин Палмър, сякаш причината да будува цяла нощ бе дъждът, а не Луфтвафе.

 

 

Вместо да отиде право у дома си, тя се върна на могилата, за да види докъде са стигнали със спасителната акция. На дневна светлина изглеждаше различно, с някак странно позната форма. Напомняше й на нещо, но не можеше да се сети на какво.

Наоколо цареше пълна разруха, почти цялата улица бе опустошена, но могилата, първата могила, продължаваше да бъде център на действието. Идеален обект за някой военен художник. Картината можеше да се казва „Копачи върху могила“. Беа Шоукрос бе завършила училището по изкуства точно в началото на войната. Урсула се зачуди дали Беа изпитва желание да изобрази войната, или по-скоро се опитва да я сублимира.

Пристъпи предпазливо нагоре. Един от спасителите й помогна да се качи. Дошла беше нова смяна, но старият отряд не си беше тръгнал. Урсула ги разбираше. Трудно беше да изоставиш случая, когато си го почувствал като „свой“.

Изведнъж хората около кратера се защураха развълнувано, продължилият цяла нощ тежък труд най-сетне даваше плодове. Една жена, вързана грубо с въже под мишниците, бе издърпана през тесния отвор. Спасителите си я запредаваха от ръка на ръка надолу по могилата.

Пострадалата бе почерняла от мръсотия и непрекъснато губеше съзнание. Беше пречупена, но жива, макар и на ръба. Натовариха я на линейката, която чакаше търпеливо.

Урсула също слезе. Долу едно покрито тяло чакаше камионетката от моргата. Тя вдигна покривалото от лицето и видя бледия мъж от снощи. На светло се убеди, че наистина е господин Макол и рече:

— Здравейте.

Двамата бяха стари приятели. Според указанията на госпожица Улф трябваше да му сложи етикет, но като си потърси бележника, Урсула установи, че го е загубила и няма на какво да пише. В джоба си намери само червилото. „Понякога се налага“, чу гласа на Силви в главата си.

Поколеба се дали да не пише направо върху челото на господин Макол, но това й се стори оскърбително (нима смъртта не беше оскърбителна?), така че вместо това извади ръката му, изплю се на една кърпичка и изтри мръсотията, сякаш той бе малко момче. Написа му името и адреса с червилото. Кървавочервено, някак намясто.

— Е, сбогом. Сигурно повече няма да се видим.

 

 

Заобиколи коварния кратер от миналата нощ и се натъкна на госпожица Улф, която седеше зад една извадена от отломките голяма маса, сякаш се намираше в кабинета си, и обясняваше на оцелелите къде да потърсят храна и подслон, как да получат дрехи и купони за храна и така нататък. Изглеждаше бодра, макар че един господ знаеше кога е спала последно. Жена от желязо, в това съмнение нямаше. Урсула се беше привързала силно към нея, уважаваше я повече от почти всички свои познати, може би единствено с изключение на Хю.

На опашката се редяха хората от голямото бомбоубежище, част от тях чак сега излизаха, примигваха на дневната светлина като нощни животни и установяваха, че вече нямат дом, в който да се приберат. На Урсула й се струваше, че скривалището се намира някак си не където трябва. Отне й няколко секунди да осъзнае, че цяла нощ си беше мислила, че е на друга улица.

— Извадиха онази жена — каза тя на госпожица Улф.

— Жива?

— Горе-долу.

 

 

Когато най-сетне се добра до „Филимор Гардънс“, завари Мили будна и облечена.

— Добре ли мина твоят ден?^[5] — подхвърли закачливо тя и посегна към чайника. — Чаят е готов.

— А, нали знаеш… — Урсула пое чашата. Чаят беше изстинал. Тя сви рамене. — Сравнително ужасно. Толкова късно ли е вече? Трябва да тръгвам за работа.

 

 

На другия ден с изненада попадна на един от докладите на госпожица Улф, написан с ясния й сестрински почерк. Случваше се някоя белезникава папка да съдържа най-невероятни документи и на Урсула изобщо не й беше ясно как някои от нещата се озоваваха на бюрото й. „5:00 ч. Междинен доклад. Пострадали: 55 изпратени в болница, 30 мъртви, трима в неизвестност. Седем къщи напълно разрушени, около 120 бездомни. Две пожарни бригади, 2 линейки, 2 ОПО, 1 куче. Работата продължава.“

Урсула не беше забелязала никакво куче. Това бе просто един от многото случаи в Лондон тази нощ, така че тя взе един наръч папки от купчинката и каза:

— Госпожице Фосет, бихте ли въвели тези, моля? Нямаше търпение да дойде количката с чай в единайсет.

 

 

Обядваха на терасата. Салата от картофи и яйце, репички, маруля, домати, дори краставица.

— Всичко отгледано от златните ръце на майка ни — каза Памела. Урсула отдавна не беше яла нещо толкова вкусно. — А за десерт има ябълкова шарлота, ако не се лъжа.

Бяха сами на масата. Силви бе отишла да отвори вратата, а Хю беше отишъл да погледне неизбухналата бомба, паднала в полето край селото. Момчетата също се хранеха навън, на моравата: ядяха бизонско и печен боб (или в реалния свят сандвичи с говеждо от консерва и твърдо сварени яйца). Бяха издигнали един мухлясал стар вигвам, намерен в бараката, и играеха на каубои и индианци в очакване на пристигането на кервана с провизиите (с други думи, на Бриджит с подноса).

Момчетата на Памела бяха каубоите, а евакуираните с радост играеха апачите. „Мисля, че тази роля по-добре подхожда на характера им“, беше отбелязала тя. Беше им направила картонени ленти за коса със залепени кокоши пера. Каубоите трябваше да се задоволят със завързани около вратовете носни кърпи на Хю. Двата лабрадора тичаха напред-назад като пощръклели, а Джералд, все още само на десет месеца, спеше кротко на одеяло до кучето на Памела, Хайди, което бе твърде улегнало за такива лудории. „Той е нещо като индианката, която пазят — беше подхвърлила тя. — Поне така са се кротнали малко. Цяло чудо.“

— Шест момчета под един покрив — каза Памела. — Добре, че училището започна. Момчетата никога не спират, трябва непрекъснато да им намираш занимания. Предполагам, че само наминаваш?

— Боя се, че да.

Урсула беше решила да пожертва скъпоценната си събота, за да дойде да види сестра си и момчетата. Памела й се стори изтощена, докато Силви изглеждаше вдъхновена от войната. Колкото и да не бе за вярване, тя бе станала предан член на Женската доброволческа служба. „Изненадана съм. По принцип не се разбира с другите жени“, беше казала Памела.

Сега Силви имаше голям брой кокошки и бе увеличила производството на яйца до военновременно ниво.

— Горките животинки са принудени да снасят и денем, и нощем — обясни Памела — ще рече човек, че майка ръководи оръжейна фабрика.

Урсула не беше сигурна как човек може да накара кокошки да снасят извънредно.

— Убеждава ги с думи — засмя се Памела. — Истински майстор е.

Урсула не спомена, че преди няколко нощи я бяха извикали при една разрушена от бомба къща, чиито обитатели бяха гледали кокошки в задния двор, кокошките бяха живи, но взривът бе отвял всичката перушина от телата им. „Готови са за тенджерата“, бе се засмял безсърдечно господин Бълок. Урсула бе виждала хора с ответи дрехи и дървета, останали без нито едно листо посред лято, ала и това не го спомена. Не спомена и как е газила в отпадъчни води от спуканите тръби, нито за удавените в тях. Не спомена и за отвратителното усещане да поставиш ръка върху нечий гръден кош и да установиш, че пръстите ти хлътват вътре в него. (Човекът беше мъртъв и би трябвало да е благодарен за това, помисли си тя.)

Харолд дали разказваше на Памела на какво е станал свидетел? Урсула не попита, струваше й се нечестно да отваря тази тема в такъв приятен ден. Замисли се за войниците от миналата война, които се бяха върнали у дома и не бяха казали и дума за случилото се в окопите. Господин Симс, господин Палмър и разбира се, собственият й баща.

Яйцата от кокошките на Силви явно бяха в основата на някакъв селски черен пазар. На хората тук май нищо не им липсваше.

— Тук развиваме разменна икономика — обясни Памела. — Голяма търговия пада. Точно това прави и майка в момента на входната врата.

— Поне тук сте що-годе в безопасност — каза Урсула.

Наистина ли беше така? Сети се за неизбухналата бомба, която Хю бе отишъл да погледне. А и миналата седмица в една от ливадите също била паднала бомба и няколко крави били загинали.

— Доста хора наоколо тихомълком похапват говеждо — додаде Памела. — Ние също, слава богу.

Явно Силви бе на мнение, че този ужасен случай ги приравнява по страдание с Лондон. Вече се беше върнала и запали цигара, вместо да си довърши храната. Урсула дояде всичко от своята чиния, а Памела взе една цигара от пакета на Силви и запали.

Дойде Бриджит и заприбира чиниите, Урсула скочи.

— Недей, аз ще ги отнеса.

Памела и Силви останаха на масата да пушат и наблюдават защитата на вигвама срещу нападащата банда евакуирани. Урсула се почувства недооценена. Силви и Памела се оплакваха колко им е трудно, докато тя работеше по цял ден, а повечето нощи беше дежурна и ставаше свидетел на ужасяващи гледки. Последния път се бяха мъчили да изкопаят един ранен от развалините, докато върху главите им капеше кръв от нечие тяло в спалнята на горния етаж, където не можеха да стигнат, понеже стълбището бе заринато до коляно с натрошено стъкло от огромния прозорец.

— Мисля да се върна в Ирландия — каза Бриджит, докато миеха чиниите. — В тази страна така и не се почувствах у дома си.

— Нито пък аз.

 

 

Ябълковата шарлота се оказа просто печени ябълки, тъй като Силви отказваше да използва ценния стар хляб за сладкиш, при условие че с него може да нахранят кокошките. Във Фокс Корнър нищо не се изхвърляше. Остатъците отиваха за кокошките („Намислила е да купи прасе“, бе споделил отчаяно Хю.), а след правенето на бульон костите се предаваха за преработка, както и всяка кутия от консерви и стъклено бурканче, което не се пълнеше със сладко, сос, боб или домати. Всички книги в къщата бяха опаковани и занесени в пощата, за да бъдат изпратени за хартия. („Вече сме ги чели — бе аргументът на Силви — няма смисъл да стоят, нали?“)

Хю се върна и Бриджит излезе, мърморейки да му занесе чиния.

— О — обърна се към него Силви — да не би да живеете тук? Защо не седнете при нас тогава?

— Силви, моля те — отвърна Хю по-рязко от обикновено. — Понякога си такова дете.

— Ако е така, то е заради брака.

— Доколкото си спомням, беше казала, че за една жена няма по-високо призвание от брака.

— Така ли? Сигурно е било скоро след сватбата.

Памела вдигна вежди и Урсула се зачуди откога родителите й са започнали да се карат така. Мислеше да разпита Хю за бомбата, но в този момент сестра й смени темата с пресилена усмивка.

— Как е Мили?

— Добре е — отвърна Урсула. — Тя е идеална съквартирантка. Почти не се засичаме. Участва в някаква трупа, която обикаля из фабриките и изнася представления за работниците по време на обедната почивка.

— Горките хорица — засмя се Хю.

— В пиеси на Шекспир ли играе? — попита недоверчиво Силви.

— Мисля, че напоследък се пробва във всичко. Комедии, водевили, сещате се.

Силви явно не се сещаше.

— Излизам с един мъж — изтърси Урсула за всеобщо, включително и свое, изумление. Каза го по-скоро, за да разсее напрежението. Изобщо не помисли до какво може да доведе това.

 

 

Казваше се Ралф. Живееше в Холбърн и бяха приятели отскоро, запознаха се в курса по немски език. Преди войната бе работил като архитект и сигурно след нея пак щеше да е такъв. Ако изобщо някой оцелееше, разбира се. (Възможно ли е Лондон да бъде изтрит от лицето на земята като Кносос и Помпей? Критяните и римляните сигурно също са си повтаряли „А, и това ще мине“ в разгара на катастрофата.) Ралф имаше куп идеи за застрояването на разрушените бедни квартали с модерни кули. „Град за хората — казваше той — град, който ще се въздигне от пепелта на времето като феникс, напълно модернистичен.“

— Звучи малко радикално — каза Памела.

— Просто не е носталгично настроен като нас.

— Ние носталгично настроени ли сме?

— Да — отвърна Урсула. — Носталгията се основава върху нещо, което никога не е съществувало. Представяме си Аркадия в миналото, докато Ралф я вижда в бъдещето. Разбира се, и двете са еднакво нереални.

— Дворци с кули в облаците?

— Нещо такова.

— Нали все пак го харесваш?

— Да.

— А вече… такова… правили ли сте…?

— Не мога да повярвам! Що за въпрос е това? — засмя се Урсула.

(Силви отново се пазареше с някого на вратата. Хю седеше на ливадата с кръстосани крака в ролята на великия вожд Бягащия бик.)

— Въпросът си е много добър — настоя Памела.

Не бяха. Може би ако той бе по-настоятелен… Урсула се сети за Крайтън.

— Освен това почти не остава време за…

— Секс — подсказа Памела.

— Щях да кажа ухажване, но, да, секс.

Силви се беше върнала и се опитваше да разтърве воюващите отряди на моравата. Евакуираните бяха доста кръвожадни. Омотаваха Хю със старо въже. „Помощ!“, извика той към Урсула, но беше ухилен до ушите. Хубаво беше да го гледа човек щастлив.

Преди войната ухажването на Ралф (или може би нейното) вероятно щеше да се изразява в ходене на танци, кино, уютни вечери, но сега двамата най-често се озоваваха на места на бомбардировки като туристи сред древни руини. Бяха установили, че горният етаж на автобус номер 11 предлага идеална гледка за тази цел.

Дължеше се по-скоро на някаква чудатост на характерите им, отколкото на самата война. В крайна сметка други двойки все още спазваха традиционните ритуали.

Така бяха „посетили“ галерия „Дювийн“ в Британския музей, „Хамъндс“ до Националната галерия, огромния кратер пред националната банка, над който бяха построили временен мост. „Джон Люис“, от който още се вдигаше пушек, когато пристигнаха, а почернелите манекени от витрината бяха разпръснати по тротоара с разпокъсани дрехи. „Мислиш ли, че сме като таласъми?“, бе попитал Ралф. Тя отговори: „Не, ние сме свидетели“. Все някога щеше да легне с него. Нямаше кой знае какви аргументи да не го направи.

Бриджит излезе с чай и сладкиш.

— Май няма да е зле да отвържа татко — каза Памела.

 

 

— Пийни нещо — предложи Хю и й сипа чаша малцово уиски от ръбатата гарафа, която държеше в кабинета си. — Напоследък все по-често се озовавам тук. Единствено тук намирам малко спокойствие. Строго забранено за кучета и евакуирани.

Той се усмихна и добави:

— Тревожа се за теб.

— И аз си се тревожа.

— Голяма касапница ли е?

— Ужасна. Но вярвам, че така трябва. Мисля, че постъпваме правилно.

— Справедлива война? Нали знаеш, че повечето близки на семейство Коул са все още в Европа? Господин Коул ми разказа ужасяващи неща, които се случват на евреите. Струва ми се, че тук никой не иска и да знае за това. Както и да е — той вдигна чаша и се опита да прозвучи бодро. — До дъно. Наздраве за края.

 

 

Тръгна си по тъмно и Хю я изпрати до гарата.

— Боя се, че нямам бензин. Трябваше да тръгнеш по-рано — рече виновно той. Имаше голям фенер и нямаше кой да му крещи да го изгаси. — Едва ли ще привлека някой хенкел.

Урсула му разказа как повечето спасители изпитваха почти суеверен страх от светлини, дори по време на нападение, когато са заобиколени от горящи сгради, запалителни бомби и пламъци. Сякаш слабият лъч на едно фенерче значеше нещо.

— Имах един познат на фронта — рече Хю — който запали клечка кибрит и бум, един немски снайперист му пръсна черепа. Добър човек беше, казваше се Робъртсън, като пекарите в селото. Не са роднини.

— Никога не говориш за това — каза Урсула.

— Ето, сега говоря. Нека ти бъде за урок, недей да вириш глава и се пази повече.

— Знам, че не го мислиш наистина.

— Напротив. Предпочитам да си страхливка вместо мъртва, мечо. Същото важи за Теди и Джими.

— И това не го мислиш.

— Напротив, мисля го. А, пристигнахме, в тази тъмница човек може да подмине гарата, без да я види. Съмнявам се влакът да дойде навреме, ако изобщо дойде. О, виж, това не е ли Фред? Добър вечер, Фред.

— Господин Тод, госпожице Тод. Само да ви кажа, че този е последният влак за тази вечер — рече Фред Смит, който отдавна се беше издигнал от огняр до машинист.

— Силно казано „влак“ — отбеляза Урсула, тъй като пред тях имаше само един локомотив.

Фред се обърна към релсите, сякаш търсеше изчезналите вагони.

— А, да, ами… Последно са видени да висят от Уотърлу Бридж. Дълга история.

Очевидно нямаше желание да влиза в подробности. Урсула се зачуди защо локомотивът е тук без вагоните, но не посмя да попита.

— Значи няма да мога да се прибера тази вечер — каза тя.

— Ами аз трябва да закарам локомотива обратно в града, имам и огняр, ето го, стария Уили, така че ако се качите, госпожице Тод, мисля, че мога да ви закарам.

— Наистина ли?

— Няма да е чисто като на възглавничките, но ако искате…

— О, да.

Локомотивът пухтеше нетърпеливо, така че Урсула прегърна Хю набързо, покатери се вътре и се настани на мястото на огняря.

— Нали ще внимаваш, мечо? — попита Хю и повиши глас да го чуе през съскането на парата: — Обещаваш ли ми?

— Обещавам — извика тя. — Доскоро!

Напразно се обърна да му помаха, беше толкова тъмно, че нищо не се виждаше. Изведнъж се почувства виновна, че беше участвала в буйната игра на криеница на момчетата след вечеря, вместо да си тръгне по светло. Сега баща й трябваше да върви в тъмното съвсем сам. (Изведнъж се сети за горката Анджела, колко отдавна беше.) Хю бързо изчезна в тъмнината и пушека.

— Доста е вълнуващо — каза на Фред тя. Не й мина през ума, че вижда баща си за последен път.

 

 

Да, беше вълнуващо, но и малко страшничко. Локомотивът бе грамаден метален звяр, който ревеше в тъмното със съживената необуздана сила на машина. Трепереше и се тресеше, сякаш се опитваше да я изтръгне от вътрешността си. Урсула никога преди не се беше замисляла какво се случва в кабината на локомотива. Представяше си, ако изобщо си бе представяла нещо, сравнително спокойно място — машинистът следи релсите отпред, а огнярят бодро хвърля въглища. Оказа се обаче, че там цари непрекъсната активност, безспирни съвещания между огняря и машиниста относно наклона и налягането, трескаво риене или внезапно затваряне, непрекъснат силен шум, почти непоносима жега, ужасни сажди, които металните платки, сложени, с цел да закриват светлината, не успяваха да уловят. Беше невероятно горещо.

— По-горещо и от ада — каза Фред.

Въпреки военновременните ограничения на скоростта, струваше й се, че се движат поне два пъти по-бързо, отколкото когато пътуваше в някой вагон („на възглавничките“, трябваше да запомни този израз за Теди, който може да беше пилот, но все още не се беше отказал от детската си мечта да стане машинист).

 

 

С приближаването към Лондон видяха заревото на пожарите на изток и чуваха далечния тътен на оръдията, но над разпределителната гара беше надвиснала зловеща тишина. Намалиха, спряха и изведнъж, слава богу, всичко замлъкна.

— Заповядайте. — Фред й помогна да слезе. — Отново у дома. Е, не съвсем, боя се. — Огледа се смутено. — Бих ви изпратил, но трябва да прибера локомотива. Ще се оправите ли сама от тук нататък?

Намираха се сред нищото: релси, стрелки и зловещите сенки на локомотивите.

— В Мерилебън е паднала бомба. Ние сме зад Кингс Крос — рече той, сякаш беше прочел мислите й. Включи слабо фенерче, което освети едва половин метър пред краката им. — Трябва да внимаваме. Тук е една от главните мишени.

— Ще се оправя — отвърна тя с пресилена бодрост. — Изобщо не ме мисли и много ти благодаря. Лека нощ, Фред.

Пое решително напред и веднага се спъна в една релса, удари си коляното в твърдите остри камъни на насипа и извика изплашено.

— Внимателно, госпожице Тод! — Фред й помогна да се изправи. — Явно няма да се оправите в тъмното. Ще ви заведа до входа.

Хвана я под ръка и тръгна, направляваше я сякаш бяха на неделна разходка край Темза. Урсула си спомни колко го харесваше като малка. Сигурно нямаше да е трудно пак да си падне по него.

Стигнаха до голяма дървена порта, в която той отвори малка врата.

— Мисля, че вече се ориентирах — каза тя. Нямаше никаква представа къде е, но не искаше да го притеснява повече. — Още веднъж благодаря, сигурно ще се видим следващия път, като дойда до Фокс Корнър.

— Едва ли, утре започвам към спомагателната противопожарна служба. Има предостатъчно старчета като Уили, които да карат влаковете.

— Поздравления — отвърна тя, макар да знаеше на каква опасност са изложени пожарникарите.

 

 

Беше най-тъмното затъмнение през живота й. Вървеше с протегната напред ръка и по някое време се натъкна на жена, която набързо я осведоми къде се намира. Повървяха заедно около километър. Малко след като отново остана сама, чу стъпки зад себе си.

— Тук съм — каза тя, за да не се блъсне човекът в нея.

Беше мъж, просто фигура в тъмното, вървяха заедно чак до Хайд Парк. Преди войната не би си и помислила да тръгне с непознат посред нощ — особено с мъж, но сега опасността, която ги грозеше от небето, бе далеч по-голяма от каквато и да е заплаха, идеща от тази странна близост.

Имаше чувството, че вече се съмва, когато стигна до Филимор Гардънс, но беше едва полунощ. Мили, нагласена и издокарана, тъкмо се беше прибрала.

— О, Господи! — възкликна тя, като видя Урсула. — Какво ти се е случило? Бомба?

Урсула се погледна в огледалото и установи, че цялата е покрита със сажди и въглищен прах.

— Като страшилище съм.

— Приличаш на миньор.

— По-скоро на машинист — отвърна тя и разказа набързо за приключенията си.

— О, Фред Смит, помощника на месаря. Хубавичък беше.

— И сега не е лош. Нося яйца от Фокс Корнър.

Урсула извади кутията, която Силви й бе дала. Въпреки че бяха наредени в слама, яйцата бяха напукани и счупени от друсането в локомотива или пък от падането на гарата.

На другия ден си приготвиха омлет от това, което успяха да спасят.

— Чудесно — каза Мили. — Трябва по-често да си ходиш до къщи.