Кейт Аткинсън
Живот след живот (43)

Април 1945 година

Месеци наред живяха в мазето като плъхове. Нямаха друг избор, британците бомбардираха през деня, а американците през нощта. Мазето в кооперацията на Савиниплац беше влажно и отвратително, с малка парафинова лампа за осветление и една кофа за тоалетна, но въпреки това там бе по-добре, отколкото в някое от скривалищата в града. Веднъж се бяха подслонили в станция на метрото край зоологическата градина, вътре се бяха скупчили хиляди хора и наличието на кислород се измерваше със свещ (сякаш бяха канарчета). Угаснеше ли свещта, обясни някой, трябвало веднага да излязат навън, независимо дали бомбардировката е престанала. Близо до нея и Фрида един мъж и жена се прегръщаха (така най-възпитано можеше да се опише онова, което правеха), а на излизане се наложи да прекрачат старец, починал по време на въздушното нападение. Най-лошото беше, че освен за скривалище на хората станцията служеше и за прикритие на огромна противовъздушна батарея, няколко големи оръдия гърмяха през цялото време и стените долу потрепваха при всеки откат. За Урсула това бе най-близкото изживяване до ада, надяваше се по-близо да не стига.

Силна експлозия бе разтърсила скривалището, една бомба бе паднала близо до зоопарка. Урсула усети как взривната вълна избута тялото й и се ужаси, че дробовете на Фрида могат да се пръснат. Премина. Няколко души повърнаха, най-вече по краката си или по краката на съседите. Урсула се зарече никога повече да не влиза в скривалищата в метрото. Предпочиташе да умре на улицата, бързо, заедно с Фрида. Напоследък мислеше за това през цялото време. Мигновена смърт, прегърнала Фрида.

Може би Теди пускаше бомби отгоре им. Надяваше се да е той, това би означавало, че е жив. Един ден на вратата се бе почукало — докато все още имаха врата, преди британците да започнат ожесточените бомбардировки през ноември 1943 година. Урсула отвори, на прага стоеше слаб младеж на петнайсет, най-много шестнайсет години. Излъчваше отчаяние и тя се зачуди дали момчето не търси къде да се скрие, но то бутна един плик в ръката й и хукна, без да каже и дума.

Пликът бе намачкан и мръсен. Името и адресът й бяха написани отгоре и щом позна почерка на Памела, Урсула избухна в сълзи. Тънки шумолящи сини листове с дата отпреди няколко седмици с новини за семейството й — Джими в армията, Силви изцяло отдадена на битката на вътрешния фронт („ново оръдие — кокошки!“). Самата Памела беше добре и живееше във Фокс Корнър, вече с четири момчета. Теди беше в Кралските военновъздушни сили, командир на ескадрила с Кръст за заслуги. Прекрасно дълго писмо, а най-долу, почти като послеслов: „Лошата новина оставих за накрая“. Хю бе починал. „През есента на 1940 година, спокойно, сърдечен удар.“ На Урсула й се искаше да не беше получавала писмото, предпочиташе да си мисли, че Хю е жив, че Теди и Джими прекарват войната в някой рудник или поне служат вътре в страната.

„Непрекъснато мисля за теб“, пишеше Памела. Без обвинения, без „Казах ли ти“, без „Защо не се върна у дома, докато можеше?“. Опитала беше, но твърде късно, разбира се. В деня, след като Германия обяви война на Полша, тя бе обиколила града и чинно бе изпълнила всичко, което според нея трябваше да се направи в случай на надвиснала война. Купи допълнителни батерии, фенерчета и свещи, консерви и черна хартия, дрехи за Фрида в универсалния магазин „Вертхайм“, за всеки случай взе и един-два номера по-големи, в случай че войната се проточи. За себе си не купи нищо, подмина палтата и обувките, чорапите и роклите и сега горчиво съжаляваше.

Чу как Чембърлейн произнася по Би Би Си съдбовните думи „Вече сме във война с Германия“ и първите няколко часа бе като зашеметена. Опита се да се обади на Памела, но всички линии бяха заети. Надвечер (Юрген цял ден бе в министерството) изведнъж се съживи, Снежанка се събуди. Трябва да замине, да се върне в Англия, със или без паспорт. Нахвърля малко неща в един куфар и подбра Фрида в един трамвай към гарата. Само да успееше да се качи на някой влак, всичко щеше да се оправи. Влаковете са спрени, осведоми я един от служителите на гарата. Границите са затворени. „Във война сме, не знаете ли?“

Урсула се втурна към английското посолство на Вилхелмщрасе, повлякла горката Фрида за ръка. Бяха немски гражданки, но тя щеше да се примоли на служителите, все нещо щяха да могат да направят, в крайна сметка тя все още беше англичанка. Вече се стъмваше и портите бяха заключени с катинари, сградата не светеше.

— Заминаха — каза й един минувач — изпуснахте ги.

— Заминаха?

— Върнаха се в Англия.

Наложи се да запуши уста с ръка, за да спре воя, който се надигна от недрата й. Как бе възможно да е такава глупачка? Защо не беше го предвидила? „Глупакът започва да се тревожи, когато опасността се е стоварила върху главата му.“ И това бяха думи на Елизабет I.

Два дни не спря да плаче. Юрген й съчувстваше, върна се у дома с истинско кафе, а тя не попита откъде го е взел. Чаша хубаво кафе (колкото и ароматно да беше то) едва ли щеше да притъпи скръбта за баща й, за Фрида, за самата себе си. За всички. Юрген загина по време на едно от американските нападения през 1944 година. Урсула се срамуваше от облекчението, което изпита тогава, още повече че Фрида толкова се разстрои. Тя обичаше баща си и той нея и това беше едно от малкото хубави неща, заради които жалкият им брак си струваше.

Фрида беше болна. Лицето й беше изпито и с нездрава бледнина като на повечето хора по улицата, но дробовете й бяха пълни със слуз и се раздираше от ужасни пристъпи на кашлица, които сякаш никога нямаше да спрат. Когато долепеше ухо до гърдите й, Урсула имаше чувството, че слуша галеон в морето, който се повдига и скърца по вълните. Да можеше само да я сложи пред голям топъл огън, да й даде горещо какао, телешко варено, кнедли, моркови. На Върха дали все още се хранеха добре? Изобщо останал ли бе някой там?

Сградата над тях още си стоеше, макар че по-голямата част от фасадата беше отнесена от бомба. Все още се качваха да тършуват за нещо полезно. Заради затрупаното с отломки стълбище, по което беше почти невъзможно да се мине, апартаментите бяха избегнали грабежите. Двете с Фрида омотаваха парцали около коленете си, слагаха старите дебели кожени ръкавици на Юрген и пълзяха нагоре по острите начупени тухли и изпопадалата мазилка като несръчни маймуни.

Единственото, което в апартамента нямаше, бе и единственото, което ги интересуваше — храна. Вчера три часа бяха чакали на опашка за хляб. Когато го изядоха, имаха чувството, че не е направен от брашно, макар че бе трудно да се каже какво съдържа, може би цимент или пък мазилка. Такъв му беше вкусът. Урсула си спомни селската фурна у дома, как ароматът на прясно изпечен хляб се носи по улицата, витрината бе пълна с прекрасни бели самуни, лъскави, с лепкава кафеникава коричка. Или пък кухнята във Фокс Корнър в дните за печене на госпожа Глоувър, големите „здравословни“ черни хлябове, за които Силви настояваше, пандишпаните, плодовите пити и кифлите. Представяше си как изяжда филия топъл хляб, намазана дебело с масло и сладко от малините и червените боровинки от градината. (Непрекъснато се измъчваше със спомени за храна.) На опашката за хляб някой беше казал, че повече мляко няма да има.

Тази сутрин фройлайн Фарбер и сестра й фрау Майер, които живееха заедно на таванския етаж, но сега почти не излизаха от мазето, й дадоха два картофа и парченце сварена наденица за Фрида, Aus Anstand, от приличие. Хер Рихтер, друг обитател на мазето, й каза, че сестрите са решили да спрат да се хранят. (Което не е голямо постижение при липсата на храна, помисли си Урсула.) Не можели повече. Не могат да се примирят с онова, което ги очаква, когато руснаците пристигнат.

Говореше се, че хората на изток вече ядат трева. Късметлии, в Берлин нямаше трева, само черните, оголени като скелети останки от един горд и красив град. И Лондон ли беше в такова състояние? Струваше й се невероятно, но не беше невъзможно. Шпеер бе получил своите величествени руини, само че бяха подранили с хиляда години.

Невъзможният за ядене хляб вчера, два полусурови картофа предишния ден — това бе всичко в стомаха на Урсула. Всичко останало бе дала на Фрида. Но с какво щеше да помогне на Фрида, ако умреше? Не можеше да я остави сама в този ужасен свят.

След бомбардировката над зоопарка бяха отишли да потърсят някое животно, чието месо става за ядене, само че отдавна ги бяха изпреварили. (Това би ли могло да се случи у дома? Лондончани да търсят храна в зоологическата градина на Риджънтс Парк? Защо не?)

От време на време виждаха по някоя птица, която очевидно беше дошла от другаде и успяваше да оцелява, независимо от трудностите, а веднъж дори мярнаха и едно страхливо, краставо животно, което бяха взели за куче, преди да осъзнаят, че е вълк. Фрида искаше да се опитат да го заведат в мазето и да се грижат за него. Урсула дори не можеше да си представи каква би била реакцията на възрастната им съседка фрау Йегер.

Апартаментът им бе като кукленска къща, отворен за света, изложил на показ всички подробности от домашния им живот — легла и канапета, картините по стената, дори един-два орнамента, които като по чудо бяха оцелели при взрива. Примъкнали бяха всичко, което можеше да е от полза, но там все още имаше малко дрехи и няколко книги, а вчера намериха и свещи, затрупани от купчина строшени чинии. Урсула се надяваше да ги размени срещу лекарство за Фрида. Тоалетната все още си стоеше и от време на време — незнайно как — имаше и вода. Едната заставаше отпред с опънат стар чаршаф, за да пази другата. Нима благоприличието все още беше толкова важно? Урсула бе решила да се върнат да живеят там. В апартамента беше студено, но въздухът не беше зловонен и според нея това щеше да е по-добре за Фрида. Разполагаха с одеяла и юргани за завивки, спяха заедно на един дюшек на пода зад издигната от масата и столовете барикада. Мислите на Урсула непрестанно блуждаеха около храната, която бяха яли на тази маса, мечтаеше за месо, свинско и телешко, печени на скара или на фурна пържоли.

Апартаментът беше на втория етаж и това, заедно със затрупаното стълбище, можеше да се окаже достатъчно, за да възпре руснаците. От друга страна, щяха да са като кукли на показ в кукленската си къща, една жена и едно момиче, цветя, готови за откъсване. Фрида скоро щеше да стане на единайсет, но дори и една десета от слуховете, които идваха от изток, да бяха верни, крехката й възраст нямаше да я спаси от руснаците. Фрау Йегер не спираше да говори как руснаците напредват към Берлин с изнасилвания и убийства. Вече нямаше радио, само слухове и от време на време някоя хвърчаща страница от вестник. Името Немерсдорф не слизаше от устата на фрау Йегер („Клане!“). „О, престанете“, сопна й се Урсула миналия ден, и то на английски. Възрастната жена не я разбра, естествено, но явно бе доловила недружелюбния й тон. Тя бе видимо смутена от употребата на езика на врага по неин адрес и Урсула изведнъж я съжали, напомни си, че тя е просто една изплашена старица.

Изтокът се приближаваше с всеки изминал ден. Интересът към Западния фронт отдавна вече бе изтлял, важно бе само какво се случва на изток. Далечният тътен на оръдия бе заменен от непрестанен грохот. Нямаше кой да ги спаси. Осемдесет хиляди немски войници, повечето от тях деца и старци, срещу милион и половина руснаци. Може би щяха да привикат горката фрау Йегер да възпре врага с дръжката на метлата си. Сигурно само след дни, ако не и часове, щяха да видят първите руснаци.

Говореше се, че Хитлер е мъртъв. „Крайно време беше“, подхвърли хер Рихтер. Урсула си спомни как фюрерът дремеше на шезлонга на терасата на Върха. Беше измъчил и изпъчил своя час на сцената. И за какво? За един истински Армагедон. Смъртта на Европа.

Ставаше въпрос за самия живот, нали, поправи се тя, за него Шекспир казваше, че е измъчил и изпъчил своя час. „Тоз живот е само една нещастна движеща се сянка, актьор бездарен, който се явява, измъчва и изпъчва своя час на сцената и след това изчезва.“^[1] В Берлин всички вече бяха движещи се сенки. Някога животът бе важен, но сега бе най-евтината стока. Отдели една мисъл и на Ева, тя не се впечатляваше особено от мисълта за самоубийство, дали бе придружила своя фюрер и в ада?

Фрида беше много зле, простуда, треска и непрекъснато главоболие. Ако не беше болна, можеше да се присъединят към масовото бягство на запад, далече от руснаците, но тя нямаше да издържи пътуването.

— Не мога повече, мамо — прошепна Фрида, ужасно ехо на сестрите от таванския етаж.

Урсула я остави сама и изтича до аптеката, препъваше се сред отломките по улиците, сред които се въргаляха трупове, ала тя вече не изпитваше нищо към мъртвите. Прикриваше се във входове на оцелелите сгради, когато наблизо започнеше да се стреля, после притичваше до следващия ъгъл. Аптекарят беше там, но лекарства нямаше, дори не искаше безценните й свещи, нито пари. Върна се покрусена.

През цялото време се тревожеше, че нещо може да се случи на Фрида, и си обеща никога повече да не се отделя от нея. Видяла бе руски танк през две улици. Гледката я ужаси, а колко ли по-ужасена би била Фрида? Тътенът на артилерийския огън не спираше. Мина й безумната мисъл, че това е краят на света. Ако бе така, то Фрида трябваше да умре в ръцете й, не сама. В чии ръце щеше да умре самата Урсула? Жадуваше за безопасната прегръдка на баща си, при мисълта за Хю сълзите й рукнаха.

С последни сили едва изкачи затрупаното стълбище. Завари Фрида на границата между делириума и реалността, легна до нея на пода. Галеше влажната й коса, говореше й тихо за един друг свят. Разказа й за синчеца през пролетта в гората край Фокс Корнър, за цветята на поляната отвъд горичката, цъфнал лен и ралица, лютиче, мак, плюскавиче и лайкучка. За аромата на прясно окосена трева, за уханието на розите на Силви, за сладко-киселия вкус на ябълките в овощната градина. За дъбовете покрай алеята, тисовете в гробището и буките в градината на Фокс Корнър. За лисиците, фазаните, дивите зайци, кравите и големите орни коне. За веселите лъчи на слънцето, огрели полетата с царевица. За песента на коса, лиричната чучулига, нежното гугукане на гълъбите, бухането на бухала в мрака.

— Ето, вземи — каза тя и бутна хапчето в устата на Фрида. — Ще ти помогне да заспиш.

Разказа на Фрида как би ходила по острието на бръснача, за да й помогне, как би горяла в огъня на ада, за да я спаси, как би се удавила в най-дълбоките води, ако така би й помогнала да изплува, и как ще направи това последно, най-трудно нещо за нея.

Прегърна дъщеря си, целуна я и зашепна в ухото й, разказа й за Теди като малък, за празненството за рождения му ден, колко умна бе Памела и колко досаден Морис, колко забавен беше Джими. Как часовникът в коридора тиктакаше, а вятърът виеше в комините, как на Бъдни вечер палеха огромен огън и окачваха чорапите си за подаръци на камината, а на другия ден ядяха печена гъска и сладкиш със сини сливи и как точно това ще направят идната Коледа всички заедно.

— Сега всичко ще се оправи.

Когато се увери, че Фрида е заспала, Урсула взе малката стъклена капсула, която аптекарят й бе дал, пъхна я нежно в устата на Фрида и затвори крехките й челюсти. Капсулата изхрущя леко. Урсула лапна втората капсула и я сдъвка, в главата й отекна един стих от Дън: „Втурвам се към смъртта и също тъй бързо тя ме среща, / и всички наслади отминават като вчерашния ден“. Държеше Фрида здраво и скоро и двете потънаха в кадифените криле на черния прилеп и този живот бе вече нереален и отминал.

Никога преди не бе избирала смъртта и докато се унасяше, си мислеше, че нещо се е сломило и счупило, редът се е променил. После тъмнината изличи всичко.