Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Тод (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life After Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Кейт Аткинсън

Заглавие: Живот след живот

Преводач: Ралица Кариева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: британска

Печатница: Печатница „Инвестпрес“

Излязла от печат: 01.02.2016

Редактор: Владимир Молев

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Росица Великова

ISBN: 978-619-150-705-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16468

История

  1. — Добавяне

Август 1926 година

Als er das Zimmer verlassen hatte, wußte die Familie nicht, was sie aus dieser Erscheinung machen soli…[1]

Пчелите жужаха в летния следобед, под сянката на ябълките Урсула остави „Маркиза фон О“ сънено настрани. През полуоткрехнатите клепачи гледаше как малко зайче на няколко метра от нея хрупа доволно трева. Или не я беше видяло, или беше много смело. Морис вече щеше да го е застрелял. Прибрал се беше у дома след завършването, чакаше да започне адвокатския си стаж и цялата ваканция бе прекарал в безкрайно и шумно отегчение. („Нищо не му пречи да си намери работа за през лятото — бе казал Хю. — Не е нечувано енергични млади мъже да работят.“)

Всъщност Морис бе до такава степен отегчен, че се беше съгласил да научи Урсула да стреля, като използват за мишени стари бутилки и консервени кутии, а не множеството диви животинки, които той целеше обикновено: зайци, лисици, бобри, гълъби, фазани, веднъж дори застреля едно еленче, за което Памела и Урсула никога нямаше да му простят. На Урсула й беше приятно да стреля, макар и не по живи същества. Тя използваше старата ловна пушка на Хю, Морис имаше прекрасен „Пърди“, подарък от баба му за двайсет и първия му рожден ден. Аделейд вече от няколко години се канеше да умре, но „така и не бе удържала обещанието си“, както бе отбелязала Силви. Продължаваше да крета някак си в Хампстед, „като гигантски паяк“, бе казала Изи и бе потреперила над телешките котлети à la Russe, макар че реакцията може да беше предизвикана от самите котлети. Не бяха от най-сполучливите ястия в менюто на госпожа Глоувър.

Едно от малкото неща, ако не и единственото, което сближаваше Силви и Изи, беше омразата към майката на Хю.

— Също и твоя майка — припомни на Изи Хю.

— А, не, мен ме е намерила на улицата. Неведнъж ми го е казвала. Толкова съм била лоша, че дори циганите не са ме искали.

Хю дойде да погледа как върви стрелбата на Морис и Урсула.

— Охо, миличка, ти си една истинска Ани Оукли[2]!

 

 

— Знаеш ли — каза Силви, която се появи изведнъж отнякъде и сепна Урсула — такива дълги, мързеливи дни като днешния няма да имаш никога повече в живота. Човек си мисли, че ще има, но не е така.

— Освен ако не стана безкрайно богата — отвърна Урсула. — Тогава по цял ден ще мога да мързелувам.

— Може би, но лятото все някога ще свърши. — Майка й седна на тревата и вдигна падналия роман на Клайст. — Романтик със склонност към самоубийство — отсъди тя презрително. — Наистина ли искаш да следваш съвременни езици? Баща ти смята, че латинският може да е по-полезен.

— Как би могъл да е полезен, като никой не го говори? — зададе логичния въпрос Урсула. Този спор се водеше вече цяло лято. Тя се протегна лениво. — Ще отида да поживея една година в Париж и ще говоря само френски. Там това със сигурност ще е полезно.

— А, Париж… — Силви сви рамене. — Малко е прехвален.

— Тогава в Берлин.

— Германия е развалина.

— Виена.

— Мухлясала.

— Брюксел — предложи Урсула. — Никой не може да се оплаче от Брюксел.

Така беше, Силви не можа да измисли нито един аргумент против Брюксел, така че голямата им обиколка на Европа рязко приключи.

— Така де, след университета — уточни Урсула. — Има още много години дотогава, няма защо отсега да се тревожиш.

— В университета няма да те научат да бъдеш съпруга и майка.

— А ако не искам да ставам съпруга и майка?

— Сега вече се опитваш да ме провокираш — въздъхна Силви и се надигна неохотно. — На моравата има чай и сладкиш. Също, за съжаление, и Изи.

 

 

Урсула излезе да се разходи преди вечеря, предвождана от доволно подтичващия Джок. (Той беше невероятно игриво куче, направо не беше за вярване, че Изи е направила толкова добър избор.) Беше една от онези летни вечери, които карат човек да иска да се усамоти. „О — беше отбелязала Изи — на твоята възраст момичетата са просто погълнати от всичко възвишено.“ Урсула не беше съвсем сигурна какво иска да каже леля й („Никой не е сигурен“, изтъкна Силви), но й се струваше, че поне малко се досеща. В трептящия въздух имаше нещо странно, някакво очакване изпълваше гърдите на Урсула и заплашваше да ги пръсне, сякаш изведнъж сърцето й беше пораснало и не се побираше вътре. Усещане за святост, не знаеше как иначе да го опише. Може би, мислеше си, това е бъдещето, което все повече се приближава.

Беше на шестнайсет, животът бе пред нея. Вече я бяха целували, при това на рождения й ден, онзи доста стряскащ американец, приятел на Морис. „Само една целувка“, беше му казала тя, след което го беше отблъснала, когато стана твърде настоятелен. За съжаление, той се бе спънал и бе паднал по гръб в храстите, което, погледнато отстрани, сигурно бе болезнено, а и твърде унизително. После Урсула разказа на Мили и тя се смя до припадък. Но, както и Мили потвърди, целувката си се броеше.

 

 

Разходката я отведе до гарата, където Урсула поздрави Фред Смит, който килна железничарската си фуражка като възрастен.

Усещането за очакване си оставаше, едва-едва понамаля, докато тя гледаше как влакът се отдалечава пуф-паф към Лондон. Тръгна обратно и срещна Нанси, която събираше експонати за колекцията си. Двете поеха обратно доволни, а не след дълго ги настигна и Бенджамин Коул с колелото. Спря, слезе и каза: „Мога ли да ви придружа до дома, дами?“ по начин, който по прилягаше на Хю, и Нанси се изкикоти. Урсула се зарадва, че от следобедната горещина бузите й вече бяха достатъчно порозовели, защото усети как се изчервява. Отскубна снопче трева и започна да си вее (без резултат). В крайна сметка предчувствието й не я бе излъгало.

Бенджамин („Наричайте ме Бен — каза той. — Напоследък само родителите ми ме наричат Бенджамин.“) вървя с тях до портата на семейство Шоукрос.

— Довиждане — сбогува се той и отново се качи на колелото за краткия път до входната врата.

— О — прошепна Нанси, разочарована заради нея — мислех, че поне ще те изпрати до вас.

— Толкова ли ми личи? — попита посърнала Урсула.

— Доста. Няма нищо. — Нанси я потупа по ръката, сякаш тя беше по-голямата с четири години. — Май закъснявам, не искам да пропусна вечерята — каза тя след това и се затича по пътеката към дома си, прегърнала намерените съкровища, тананикайки си „тра-ла-ла“.

Нанси бе от момичетата, които наистина си тананикат „тра-ла-ла“. На Урсула й се щеше и тя да е от тях. Обърна се да се прибира, най-вероятно и тя бе закъсняла за вечеря, но в този момент издрънча звънец на колело, Бенджамин (Бен!) летеше към нея.

— Забравих, другата седмица организираме празненство в събота следобед. Майка каза да те поканя. За рождения ден на Дан. Иска малко момичета, да поразреди момчетата, така каза. Реши, че ти и Мили може да дойдете. Нанси май е прекалено малка, а?

— Да, малка е — съгласи се веднага Урсула. — Аз обаче с радост ще дойда. Също и Мили, сигурна съм. Благодаря.

Очакването се бе завърнало.

Проследи го как се отдалечава и си подсвирква. Когато се обърна, едва не се блъсна в мъжа, който се бе появил изневиделица и очевидно я причакваше.

— Добър вечер — прошепна той и докосна шапката си. Имаше отпуснат вид, Урсула отстъпи една крачка. — Ще ми кажете ли откъде да мина за гарата, госпожице?

— Натам — посочи тя.

Той пристъпи към нея.

— Ще ми покажете ли пътя, госпожице?

— Не.

Ръката му изведнъж се стрелна и я сграбчи. Тя успя да се измъкне и побягна. Спря се чак когато стигна до къщи.

— Добре ли си, мечо? — попита Хю. — Изглеждаш ми задъхана.

— А, не, всичко е наред.

Баща й щеше само да се притеснява, ако му кажеше за мъжа.

 

 

— Телешки котлети à la Russe — обяви госпожа Глоувър и сложи огромното порцеланово блюдо на масата. — Казвам ви само защото миналия път някой каза, че идея си нямал какво било.

— Семейство Коул организират празненство — обади се Урсула. — Аз и Мили сме поканени.

— Чудесно — отвърна Силви, приковала поглед в съдържанието на порцелановата тава, по-голямата част от което по-късно щеше да бъде дадено на един не толкова изискан (или, както би казала госпожа Глоувър, „не толкова придирчив“) западнохайлендски териер.

 

 

Празненството бе голямо разочарование. Оказа се доста голямо предизвикателство с безкрайни игри на шаради (в които Мили, естествено, бе в стихията си) и викторини, на които Урсула знаеше повечето отговори, но така и не успяваше да се обади, тъй като съревноваващите се момчета на семейство Коул и техните приятели винаги я изпреварваха. Урсула се чувстваше невидима и единственият й момент на близост с Бенджамин (вече не й изглеждаше като Бен) бе, когато той попита дали иска плодова салата, а после забрави да й я донесе. Нямаше танци, а купища храна и Урсула се утешаваше с внушителното разнообразие от десерти. Госпожа Коул, която надзираваше храната, й каза:

— Божичко, такава си вейка, къде слагаш всичко това?

Такава вейка, мислеше си Урсула, докато трамбоваше, увесила нос, към дома, че никой даже не я забелязва.

— Донесе ли торта? — попита я нетърпеливо Теди.

— Много.

Седнаха на верандата и си разделиха огромното парче от тортата на рожденика, което госпожа Коул й бе връчила на тръгване. Джок също изяде своя дял. Едър лисугер се появи на обвитата в здрач морава и Урсула му хвърли едно парче, но той го изгледа с безкрайното презрение на истински хищник.

Бележки

[1] Той излезе, а те се зачудиха за какво беше всичко това (нем.). — Б.пр.

[2] Прочута с точната си стрелба американка, участвала в шоуто на Бъфало Бил. — Б.пр.