Кейт Аткинсън
Живот след живот (4)

11 февруари 1910 година

Силви се събуди от ярък слънчев лъч, пронизал завесите като бляскав сребърен меч. Излежаваше се лениво сред дантелите и кашмира, когато госпожа Глоувър влезе в стаята, гордо понесла огромен поднос. Само важни случаи можеха да я извадят от леговището й. Самотно, почти замръзнало кокиче клюмаше в тумбеста вазичка на подноса.

— О, кокиче! — възкликна Силви. — Първото цвете, посмяло да покаже горката си главица навън. Каква смелост!

Госпожа Глоувър, която не споделяше мнението, че цветята притежават смелост, нито пък каквито и да е други лични качества, положителни или не, бе вдовица и работеше във Фокс Корнър само от няколко седмици. Предишната готвачка Мери беше изключително небрежна и все прегаряше говеждото. За сметка на това госпожа Глоувър по-скоро не го допичаше. В заможното домакинство от детството на Силви към готвачката се обръщаха просто с „готвачке“, само че госпожа Глоувър предпочиташе „госпожа Глоувър“. Това я правеше незаменима. Силви обаче на инат продължаваше да мисли за нея като за готвачката.

— Благодаря, готвачке.

Госпожа Глоувър премига бавно като гущер.

— Госпожо Глоувър — поправи се Силви.

Госпожа Глоувър постави подноса върху леглото и издърпа завесите. Светлината бе изумителна, тъмният прилеп бе победен.

— Толкова е светло — засенчи очи Силви.

— Толкова много сняг — поклати глава госпожа Глоувър, неясно дали в почуда или отвращение. При нея не беше лесно да се каже.

— Къде е доктор Фелоус? — попита Силви.

— Спешен случай. Стъпкан от бик фермер.

— Ужасно.

— Няколко мъже дойдоха от селото да отринат автомобила му, но накрая се наложи да повикат моя Джордж да го откара с конете.

— Аха — измърмори Силви, сякаш изведнъж беше проумяла нещо, за което дълго се е чудила.

— Че и конски сили ги наричат — изсумтя госпожа Глоувър като бик. — Така става, като се разчита твърде много на новоизмислени машини.

— Ммм — отвърна Силви, която нямаше желание да оспорва крайното й гледище. Беше изненадана, че доктор Фелоус си е тръгнал, без да прегледа нея и бебето.

— Мина да ви нагледа. Още спяхте — обади се госпожа Глоувър.

Понякога Силви се чудеше дали готвачката не умее да чете мисли. Би било ужасно!

— Преди това закуси — добави госпожа Глоувър със смесица от одобрение и неодобрение. — Определено не му липсва апетит.

— Аз мога да изям цял кон.

Силви се засмя. Не би могла, разбира се. Образът на Тифин премина за миг пред очите й. Тя хвана тежките като оръжия сребърни прибори и атакува подлютените бъбреци на госпожа Глоувър.

— Чудесни са — каза (наистина ли?), но готвачката вече се бе навела над бебето в люлката. („Пухкаво като прасенце сукалче.“) Силви се зачуди дали госпожа Хадък е все още заседнала в снега нейде извън Чалфонт Сейнт Питър.

— Чух, че бебето едва не умряло — отбеляза госпожа Глоувър.

— Ами…

Границата между живота и смъртта беше толкова тънка. Бащата на Силви, портретист на висшето общество, се бе спънал в персийския килим на стълбището след чашка отлежал коняк една вечер. На другата сутрин го намериха мъртъв. Никой не бе чул падане или вик. Тъкмо бе започнал портрет на граф Балфор. Остана недовършен. Естествено.

Впоследствие се оказа, че е бил по-голям прахосник, отколкото майката и дъщерята предполагаха. Таен комарджия. Оставил бе дългове из целия град. Изобщо не се бе погрижил за бъдещето в случай на неочаквана смърт и не след дълго кредиторите плъзнаха из хубавата къща в Мейфеър. Къща от карти, както се оказа. Наложи се да се разделят с Тифин. Сърцето на Силви бе разбито, скърбеше за понито повече, отколкото за починалия си баща. „Мислех, че единственият му порок са жените“, бе отбелязала майка й, седнала върху един сандък, все едно позираше за скърбящата Богородица.

Изпаднаха в изтънчена и изискана бедност. Майката на Силви стана бледа и безлична, за нея вече нямаше чучулиги и тя бавно гаснеше, разяждана от туберкулозата. Седемнайсетгодишната Силви бе спасена от съдбата на модел на художници от мъж, когото срещна в пощата. Хю. Изгряваща звезда на бляскавия небосклон на банкерството. Въплъщение на буржоазната порядъчност. На какво повече можеше да се надява едно красиво, но бедно като църковна мишка момиче?

Лоти си отиде почти незабелязано, а Хю и Силви се ожениха без много шум на осемнайсетия рожден ден на Силви. („Чудесно — бе казал Хю — сега няма как да забравиш годишнината от сватбата.“) Меденият месец прекараха във Франция, две очарователни седмици в Довил, след което се установиха в едва ли не селско блаженство близо до Бийкънсфийлд в къща, която все едно беше проектирана от Лъчънс^[2]. Имаше всичко, което човек може да си пожелае — голяма кухня, салон с френски прозорци и морава отпред, красива всекидневна и няколко спални, които трябваше да напълнят с деца. Дори и една малка стаичка отзад, която Хю можеше да използва за кабинет. „Моето леговище“, засмя се той. Заобиколена бе от подобни къщи, макар и на нужното разстояние. Отвъд се простираха ливади и дръвчета, както и малка горичка със синчец и поточе. Гарата, по-скоро обикновена спирка на влака, щеше да позволи на Хю да стига до банкерското си бюро за по-малко от час.

— Сънната долина — рече усмихнат Хю и пренесе Силви галантно през прага.

Жилището беше скромно (в сравнение с Мейфеър), но въпреки това малко над възможностите им, изненадващо и за двамата финансово безразсъдство.

— Трябва да дадем име на къщата — каза Хю. — „Лаврите“, „Елите“, „Брястовете“…

— Само че в градината няма нито лаври, нито ели — отбеляза Силви.

Стояха пред френските прозорци на новозакупената къща и оглеждаха неокосената морава.

— Трябва да си намерим градинар — обади се Хю.

Къщата бе потискащо празна. Още не бяха започнали да я пълнят с килими и дамаски от „Войзи“ и „Морис“ и с останалите естетически удобства на двайсети век. Силви с готовност би живяла в „Либъртис“^[3] вместо във все още безименния им семеен дом.

— „Зелена шир“, „Панорама“, „Слънчева ливада“? — продължи Хю и прегърна съпругата си през рамо.

— Не.

Предишният собственик на безименната къща бе разпродал всичко и бе заминал за Италия.

— Представи си само! — въздъхна замечтано Силви. Беше ходила в Италия като малка с баща си, докато майка й се намираше в Истбърн заради дробовете си.

— Твърде много италианци — отвърна Хю презрително.

Силви отметна ръката му.

— Именно. Точно това му е хубавото.

— „Кулите“? „Чифлика“?

— Престани, моля те.

От храстите изскочи лисица и прекоси моравата.

— Виж! — възкликна Силви. — Изглежда напълно спокойна, явно е свикнала къщата да е празна.

— Да се надяваме, че след нея не идва местната ловна дружинка — отвърна Хю. — Много е мършава.

— Женска е. Има малки, личи си по цицките й.

Хю примига изненадано от прямотата на думите, излезли от устата на доскоро девствената му съпруга. (Поне това би трябвало да очаква човек. И да се надява.)

— Виж — прошепна Силви. Две малки лисичета изскочиха от тревата и се заборичкаха. — Колко са красиви!

— За някои са най-обикновени вредители.

— За тях сигурно ние сме вредители. Фокс Корнър^[4], така трябва да наречем къщата. Никоя друга къща не се казва така, а нали точно това е идеята?

— Наистина ли? — усъмни се Хю. — Малко е причудливо, не мислиш ли? Звучи като от детска приказка. „Къщата във Фокс Корнър.“

— Малко причудливост никому не е навредила.

— Сериозно, как може къщата да е ъгъл? Не се ли казва по-скоро, че се намира на ъгъла?

Това е, значи, бракът, помисли си Силви.

 

 

Две деца надникнаха предпазливо иззад вратата.

— Ето ви и вас — усмихна се Силви. — Морис, Памела, елате да поздравите новата си сестричка.

Двамата се приближиха нерешително към люлката, сякаш не бяха сигурни какво ще видят вътре. Силви си спомни, че бе изпитала подобно чувство, когато се надвеси над тялото на баща си в натруфения ковчег (милостиво заплатен от Кралската академия). А може би просто се бояха от госпожа Глоувър.

— Още едно момиче — измърмори потиснато Морис.

Той беше на пет, две години по-голям от Памела, „мъжът в семейството“ в отсъствието на Хю. „По работа“, както осведомяваше всички Силви, макар истината да бе, че той бе прекосил Ламанша, за да спаси глупавата си малка сестра от лапите на женения мъж, с когото бе забегнала в Париж.

Морис боцна с пръст бебето по лицето, то се събуди и записука изплашено. Госпожа Глоувър сграбчи Морис за ухото. Силви трепна, но синът й прие болката стоически. Щом се посъвземеше, трябваше да поговори сериозно с госпожа Глоувър.

— Как ще я кръстите? — попита готвачката.

— Урсула — отвърна Силви. — Ще я нарека Урсула. Означава меченце.

Госпожа Глоувър кимна уклончиво. Средната класа си имаше свои закони. Нейният юначага бе чисто и просто Джордж. „Земеделец, от гръцки“, каза викарият, който го кръсти, и Джордж наистина стана орач в имението Етрингам Хол, сякаш изборът на име бе предопределил и съдбата му. Не че госпожа Глоувър бе склонна да се замисля твърде за съдбата. Нито пък за гърците.

— Е, да вървя — обади се тя. — За обяд ще има пай с месо. За десерт египетски пудинг.

Силви чуваше за първи път за египетски пудинг. Представи си пирамиди.

— На всички са ни нужни сили — отбеляза госпожа Глоувър.

— Точно така — отвърна Силви. — Май трябва пак да нахраня и Урсула!

Ядоса се на своята невидима удивителна. По необясними причини често се чувстваше принудена да използва пресилено развеселен тон с госпожа Глоувър, сякаш се опитваше да възстанови някакъв баланс в настроенията на света.

Госпожа Глоувър потрепери неволно при вида на бледите, осеяни със сини вени гърди на Силви, които напираха да изскочат от дантелата на пеньоара.

— Овесена каша — оповести тя и подбра децата навън.

 

 

— Господ наистина искаше да прибере бебето — каза Бриджит, когато малко по-късно се появи с чаша горещ телешки бульон.

— Той ни подложи на изпитание, но ние го издържахме успешно — отвърна Силви.

— Този път.