Кейт Аткинсън
Живот след живот (36)

Април 1940 година

Клаксон на кола долу на улицата наруши тишината на неделното утро в Найтсбридж. Липсваше й звукът на църковни камбани. Толкова много неща бе приемала за даденост преди войната. Щеше й се да можеше да се върне назад във времето и да им се порадва.

— Защо свири, след като имаме работещ звънец? — попита Крайтън и погледна през прозореца. — Тук е, ако е младеж с костюм с жилетка и надут като червеношийка по Коледа.

— Той трябва да е.

Урсула не би нарекла Морис младеж, никога не го бе възприемала като „млад“, но за Крайтън сигурно беше така.

Беше шейсетият рожден ден на Хю и Морис с неудоволствие й бе предложил да я закара във Фокс Корнър за празненството. Пътуването с него щеше да бъде ново, макар и да не бе сигурно дали приятно преживяване. Рядко оставаха насаме двамата.

— Има гориво? — повдигна въпросително вежда Крайтън, но всъщност знаеше отговора.

— Има и шофьор — отвърна Урсула. — Сигурна бях, че Морис ще изцеди възможно най-много от войната.

„Война ли? Каква война?“, бе писала Памела. Тя беше „заточена“ в Йоркшир в компанията на шест момчета и Джанет, която се бе оказала не просто мрънкало, а „истинска мързелана. Очаквах повече от една дъщеря на викарий. Ужасно е ленива, цял ден тичам не само след моите, а и след нейните момчета. Дойде ми до гуша от тази евакуация, мисля скоро да се върнем у дома“.

— Предполагам, че няма как да се появи у дома с кола, без да ме вземе — каза Урсула. — Морис за нищо на света не би искал да се представи в лоша светлина, дори и пред семейството си. Трябва да се грижи за репутацията си. Освен това и неговото семейство е там и довечера ще ги докара в Лондон.

Морис беше изпратил Едуина и децата да прекарат великденската ваканция във Фокс Корнър. Урсула се бе запитала дали той не знае нещо за войната, което не е публично оповестено, може би по Великден се очакваха тежки бомбардировки. Той бе много по-добре осведомен от повечето хора, ала Великден премина спокойно и тя реши, че просто е искал децата да отидат на гости при баба си и дядо си. Филип и Хейзъл бяха доста сковани и Урсула се чудеше как се разбират с буйните евакуирани, които пребиваваха при Силви.

— На връщане ще ни е тясно с децата и Едуина — въздъхна тя. — Да не говорим за шофьора. Но понякога се налага…

Клаксонът изсвири отново. Урсула нарочно не му обърна внимание. Мина й злорадата мисъл да вземе със себе си Крайтън, в пълна униформа с всичките медали и еполети, защото беше много по-високопоставен от Морис.

— Може да дойдеш с мен, ако искаш. Само няма да споменаваме Мойра. И момичетата.

— Там ли е домът ти?

— Моля?

— Каза „няма как да се появи у дома“. Не е ли тук? Домът ти не е ли тук?

— Разбира се, че е.

Морис крачеше нервно напред-назад по тротоара, тя почука по стъклото на прозореца, за да му привлече вниманието, после показа с показалец, че й трябва „една минута“. Той се намръщи.

— Просто така се казва — обърна се към Крайтън тя. — Човек винаги нарича дома на родителите си „у дома“.

— Така ли? Аз не го правя.

Да, помисли си Урсула, за теб не е така. За Крайтън „у дома“ беше Уоргрейв. Иначе беше прав, разбира се, тя не гледаше на апартамента в Егъртън Гардънс като на свой дом. Беше определена точка във времето, временна спирка в поредното пътуване, прекъснато от войната.

— Ако искаш можем да поспорим — усмихна му се тя. — Само че… Морис вече марширува напред-назад като малък оловен войник.

Крайтън се засмя. Не обичаше да спори.

— С удоволствие бих дошъл да се запозная със семейството ти, но отивам в Цитаделата.

Адмиралтейството строеше подземна крепост, Цитаделата, и в момента той преместваше кабинета си там.

— Значи ще се видим по-късно — каза Урсула. — Каретата ме чака, а Морис рие с копито.

— Пръстена — напомни й Крайтън.

— А, да, за малко да забравя.

Започнала бе да носи брачна халка „за пред хората“, „в магазини и така нататък“. Не искаше момчето, което носеше млякото, и жената, която идваше да чисти два пъти в седмицата, да си мислят, че живее с Крайтън без брак. (Дори самата себе си бе изненадала с тази стеснителност.) Тя свали пръстена и го остави на масата.

— Можеш да си представиш колко въпроси ще последват, ако го видят.

— Приятно прекарване — целуна я леко по бузата Крайтън.

— Не е много сигурно.

 

 

— Още ли не си си хванала някой мъж? — попита я Изи и се обърна засмяно към Силви: — Ти имаш вече колко, седем, не, осем внука?

— Шест. Може и ти да си станала баба, Изи.

— Какво? — обади се Морис. — Как така?

— Както и да е — продължи весело Изи — поне така не се налага Урсула да ги осигурява.

— Да ги осигурява? — повтори Урсула, желираната сьомга застина във въздуха пред устата й.

— Изглежда, ще си останеш неизползвана — каза Морис.

— Моля? — Вилицата се отпусна обратно върху чинията.

— Вечната шаферка…

— Веднъж — отвърна Урсула. — Била съм шаферка само веднъж, на Памела.

— Аз ще го взема, ако няма да го ядеш — обади се Джими и прибра сьомгата.

— Всъщност го ядях.

— Още по-зле — продължи Морис. — Никой даже за шаферка не те иска, освен сестра ти.

Той й се изхили по-скоро като момче, отколкото като зрял мъж. За жалост бе седнал твърде далече, че да може да го изрита под масата.

— Морис, дръж се прилично — прошепна Едуина.

Колко ли пъти на ден можеше да те разочарова, ако си омъжена за него, зачуди се Урсула. Струваше й се, че, що се отнася до аргументите против брака, съществуването на Морис бе най-добрият такъв. Разбира се, в момента Едуина бе ядосана заради шофьора, който се бе оказал доста привлекателно момиче в униформа. За голямо неудобство на момичето (името й бе Пени, но всички моментално го забравиха) Силви настоя тя да се присъедини към тях, макар да бе повече от очевидно, че щеше да се чувства по-добре в колата или в кухнята при Бриджит. Настаниха я в другия край на масата при евакуираните и Едуина не спираше да й мята ледени погледи. За сметка на това Морис се правеше, че не я забелязва. Урсула се мъчеше да разтълкува какво се крие зад това. Щеше й се Памела да е тук, много я биваше да разчита хората, макар и не колкото Изи. („Значи Морис е бил палав, а? Е, хубавка е все пак. Никой мъж не може да устои на жена в униформа.“)

Филип и Хейзъл седяха унило между родителите си. Силви така и не бе обикнала децата на Морис, но очевидно безкрайно се радваше на евакуираните Бари и Боби („двете ми работливи пчелички“), които в момента лазеха под голямата маса и се кикотеха.

— Големи пакостници са — отбеляза снизходително Силви.

„Евакуираните“, както всички ги наричаха, сякаш нищо повече не можеше да се каже за тях, бяха измити и сресани от Бриджит и Силви и имаха що-годе приличен вид, ала отдолу си личеше палавата им природа. („Малки демони“, бе потреперила Изи.) На Урсула й допадаха, напомняха й за Милъровите деца, когато бяха малки. Ако бяха кучета, щяха непрекъснато да размахват опашки.

Сега Силви имаше и истински кутрета, два буйни черни лабрадора, които бяха и братя. Имената им бяха Хектор и Хамиш, но бяха колективно и неразличимо известни като „кучетата“. Заради кучетата и евакуираните Фокс Корнър изглеждаше някак занемарен. Силви като че ли бе приела с примирение тази война, за разлика от предишната. При Хю не беше така. Бяха го „накарали“ да се заеме с обучението на доброволците и до последно тази сутрин след неделната служба бе давал инструкции на „дамите“ от местната църква как да използват ръчната помпа за гасене.

— Това уместно ли е на шабат? — попита Едуина. — Сигурна съм, че Господ е на наша страна, но… — Тя не се доизказа, явно не беше сигурна коя е правилната позиция, въпреки че бе „благочестива християнка“, което според Памела означаваше, че шамаросва децата си и ги кара да ядат остатъците от вечеря за закуска.

— Разбира се, че е уместно — обади се Морис. — В ролята ми на организатор на гражданската отбрана…

— Аз не мисля, че съм неизползвана, както ти мило се изрази — прекъсна го раздразнена Урсула.

Изведнъж закопня за окиченото с медали и еполети присъствие на Крайтън. Колко ужасена би била Едуина, ако научеше за Егъртън Гардънс. („А как е нашият адмирал?“, прошепна по-късно в градината съзаклятнически Изи, защото тя, естествено, знаеше. Изи знаеше всичко, а ако не го знаеше, можеше да го изкопчи без проблем. И тя като Урсула ставаше за шпионин. „Не е адмирал — отвърна Урсула. — Добре е, благодаря.“)

— И сама добре се справяш — каза Теди. — „Пленена от свойта красота“^[1] и така нататък.

Теди вярваше в поезията, сякаш един сонет от Шекспир бе достатъчен да смекчи всеки сблъсък. Урсула си помисли, че всъщност в този сонет става дума за това да бъдеш егоист, но реши да не го споменава, защото Теди искаше да й помогне. За разлика от всички останали, които се бяха вкопчили в нейното семейно положение.

— За бога, само на трийсет е — намеси се отново Изи. (Не може ли всички просто да млъкнете, помисли си Урсула.) — В крайна сметка, аз минавах четирийсет, като се омъжих.

— И къде ти е съпругът? — Силви огледа разтегнатата и от двете страни, за да ги побере, маса. Правеше се на объркана (не й отиваше). — Май не го виждам.

Изи бе избрала случая да се появи („Както обикновено, непоканена“, бе отбелязала Силви) и да поздрави Хю за шейсетия юбилей. („Постижение!“) Другите сестри на Хю бяха сметнали пътуването до Фокс Корнър за твърде голямо предизвикателство.

— Лисици — каза Изи. Тя беше най-малкото дете в семейството, но не беше любимката. — Хю винаги е бил толкова добър с тях.

— Той с всички е добър — отвърна Урсула изненадана, дори разтревожена, от сълзите, които потекоха по бузите й при мисълта за добрината на баща си.

— О, недей. — Изи й подаде купчина дантели, която явно минаваше за кърпичка. — И аз ще заплача.

Не изглеждаше много вероятно, поне досега не беше се случвало.

Изи бе избрала повода да обяви предстоящото си заминаване за Калифорния. Съпругът й, прочутият драматург, бе получил предложение да пише сценарии за Холивуд.

— Всички европейци отиват там.

— А, сега си европейка, така ли? — каза Хю.

— А не сме ли всички ние?

 

 

Събрало се беше цялото семейство, с изключение на Памела, за която пътуването наистина бе твърде голямо предизвикателство. Джими бе успял да изкопчи два дни отпуск, а Теди бе довел и Нанси. При пристигането им тя бе прегърнала мило Хю с думите „Честит рожден ден, господин Тод“, след което му бе подала красиво увит в стари тапети от дома на семейство Шоукрос пакет. „Настоятелят“.

— Първо издание е — обясни Нанси. — Тед ми каза, че харесвате Тролъп.

(Факт, очевидно неизвестен на останалите членове на семейството.)

— Добрият стар Тед — целуна я по бузата Хю, а после се обърна към Теди: — Какво съкровище си имаш. Кога ще й предложиш?

— О — изчерви се Нанси — има време за това.

— Дано да е така — обади се мрачно Силви.

Теди вече бе завършил школата („Има криле! — каза Нанси. — Като ангел!“) и очакваше да бъде изпратен в Канада, където да се обучава за пилот. След това щеше да се върне и да постъпи в тренировъчното подразделение. Много по-вероятно било да го убият там, бе обяснил той, отколкото по време на истинско въздушно нападение. Така беше. Урсула имаше една позната в Министерството на военновъздушните сили. (Имаше познати навсякъде.) Ядяха си сандвичите заедно в парка „Сейнт Джеймс“ и обменяха мрачни статистики въпреки желязната хватка на Закона за държавната тайна.

— Е, това много ме успокоява — каза Силви.

— Ау! — изквича един от евакуираните под масата. — Някой ме ритна.

Всички погледнаха Морис. Нещо студено и мокро се прокрадваше под полата на Урсула. Надяваше се да е някое от кучетата, а не едно от евакуираните деца. Джими я ощипа по ръката (доста силно) и каза:

— Не спират, а?

Горкото момиче, шофьорката на Морис — подобно на евакуираните и кучетата, определяна единствено от статуса си — изглеждаше сякаш всеки миг ще заплаче.

— Добре ли си? — попита я добросърдечната Нанси.

— Единствено дете е — отбеляза с равен глас Морис. — Не разбира радостите на семейния живот.

Това познаване на миналото на момичето явно още повече вбеси Едуина, която стискаше ножа за масло в ръка, сякаш се готвеше да нападне някого с него, Морис или пък момичето, или първия, който й се изпречи. Урсула се зачуди какви поражения може да причини един нож за масло. Най-вероятно напълно достатъчни.

Нанси скочи и се обърна към момичето:

— Хайде да излезем, времето е толкова хубаво. Синчецът в гората сигурно е цъфнал, може да се поразходим.

Хвана я под ръка и почти насила я издърпа навън. Урсула се поколеба дали да не тръгне с тях.

— Ухажването преди брака е като остроумен пролог към много скучна пиеса — рече Изи, сякаш не бяха ги прекъсвали. — Не помня кой го беше казал.

— Конгрийв — обади се Силви. — Това пък какво общо има?

— Просто се сетих.

— Разбира се, ти си омъжена за драматург, нали? — продължи Силви. — Онзи, дето никога не сме го виждали.

— Пътят на всеки е различен.

— О, моля те, спести ми твоята псевдофилософия.

— За мен основното в брака е свободата — каза Изи. — За теб винаги е било страданието от ограничената свобода.

— Какви ги плещиш, за бога? — попита Силви. (Объркване, споделено от останалите на масата.) — Говориш пълни глупости.

— А какъв щеше да е животът ти иначе? — продължи Изи нехайно (или безмилостно, в зависимост от гледната точка). — Доколкото си спомням ти беше на седемнайсет и доста закъсала, дъщеря на починал, банкрутирал художник. Един Господ знае какво щеше да стане с теб, ако Хю не те беше спасил.

— Нищо не помниш, тогава ти още не излизаше от детската стая.

— Не съвсем. Аз, разбира се…

— Ох, стига вече — въздъхна Хю.

Бриджит разсея напрежението (нерядко главната й роля във Фокс Корнър, откакто госпожа Глоувър си беше заминала), като влезе в трапезарията, понесла печена патица.

— Патица а ла сюрприз — извика Джими, защото, естествено, всички очакваха пиле.

Нанси и шофьорката („Пени“ — припомни Нанси на всички) се върнаха навреме, за да получат по една претоплена порция.

— Радвай се, че изобщо остана нещо — каза Теди и подаде чинията на Нанси. — Горката птица бе оглозгана за отрицателно време.

— Патицата има толкова малко месо — обади се Изи и запали цигара. — Не стига и за двама, не знам какво си мислела.

— Ами мислех си, че сме във война — отвърна Силви.

— Ако знаех, че си се спряла на патица — продължи Изи — щях да потърся нещо по-хубаво. Имам един познат, който може всичко да намери.

— Не се и съмнявам.

Джими предложи на Урсула ядеца и двамата пожелаха многозначително на висок глас Хю да прекара хубав рожден ден.

С пристигането на тортата бе обявено примирие, тя представляваше оригинално сладкарско творение, чиято основна съставка, както можеше да се предположи, бяха яйца. Бриджит я сложи на масата. Тя нямаше усет към тържественото, така че просто тръсна тортата безцеремонно пред Хю. Той я убеди да седне с тях на масата. „На твое място не бих го направила“, прошепна шофьорката на Морис.

— Ти си част от семейството, Бриджит — каза Хю.

Само дето никой друг в семейството, помисли си Урсула, не се бъхти от сутрин до вечер като Бриджит. Госпожа Глоувър бе заминала да живее при сестра си — решение, предизвикано от внезапната, но не и неочаквана смърт на Джордж.

Хю тъкмо изду театрално гърди да духне единствената символична свещ, когато в антрето се чу суматоха. Едно от евакуираните деца изтича да провери какво става и се втурна обратно, крещейки: „Жена с адски много деца!“.

 

 

— Как мина? — попита Крайтън, когато тя най-сетне се прибра у дома.

— Пами се върна, мисля, че завинаги — отвърна тя, като реши да започне с голямата новина. — Изглеждаше смазана. Пътувала е с влак, с три малки момчета и бебе на ръце, представяш ли си? И то почти цял ден.

— Кошмар — отвърна съчувствено Крайтън.

(„Пами!“ — бе възкликнал Хю. Изглеждаше безкрайно доволен. „Честит рожден ден, татко. Боя се, че не носим подаръци. Освен самите нас.“ „Вие сте ми предостатъчни“ — грейна Хю.)

— И куфарите, и кучето. Толкова е смела. За сметка на това пък моето пътуване на връщане беше кошмар. Морис, Едуина, безличното им потомство и шофьорът. Който се оказа всъщност доста хубаво момиче.

— Божичко — възкликна Крайтън — как го прави? Аз от месеци се опитвам да се докопам до някое птиченце.

Тя се засмя и остана в кухнята, докато той приготвяше какао. Изпиха го в леглото под съпровода на разказа й за случките от деня, малко поразкрасени (чувстваше се длъжна да го забавлява). В крайна сметка, замисли се, по какво се различаваха от женена двойка? Може би по войната. А може би не.

— Мисля, че ще трябва и аз да се запиша доброволка — заяви тя. Сети се за шофьорката на Морис. — Да дам своята дан, както се казва. Да си поизцапам ръцете. Всеки ден чета за хора, които извършват подвизи, а моите ръце все чисти си остават.

— Мисля, че вече правиш достатъчно.

— Какво? Подкрепям флота?

Той се засмя, претърколи се и я придърпа към себе си. Зарови нос в шията й и както си лежаха, тя изведнъж си помисли, че може би всъщност е щастлива. Или поне толкова щастлива, колкото е възможно в този живот.

По време на мъчителното пътуване към Лондон я беше осенила мисълта, че „у дома“ не е в Егъртън Гардънс, нито във Фокс Корнър. Домът беше само идея и като Аркадия бе завинаги загубен в миналото.

В паметта си вече бе картотекирала деня като „шейсетия рожден ден на Хю“, поредното от множество семейни събития. По-късно, когато разбра, че това е било последното им събиране в пълен състав, съжали, че не бе му обърнала повече внимание.

 

 

Сутринта Крайтън я събуди с поднос с чай и препечени филийки. За тази къщовност трябваше да благодари по-скоро на флота, отколкото на Уоргрейв.

— Благодаря ти.

Тя се насили да седне в леглото, все още беше изтощена от вчерашния ден.

— Боя се, че имам лоши новини — каза той и издърпа пердетата.

Първата й мисъл бе за Теди и Джими, макар да знаеше, че поне тази сутрин са сгушени на сигурно в леглата си във Фокс Корнър, в някогашната си стая, по-рано територия на Морис.

— Какво е станало?

— Норвегия е окупирана.

— Горката Норвегия — каза тя и отпи от горещия чай.