Кейт Аткинсън
Живот след живот (34)

Ноември 1940 година

Лежеше по гръб в плитка локва, в началото това не я разтревожи кой знае колко. Най-лошото беше ужасната воня. Комбинация от различни миризми, нито една от които приятна, Урсула се опита да я раздроби на съставните й части. От една страна, бе зловонието на газта (домашна), от друга — тежкият лъх на отпадни води, от който й се повдигаше. Към тях се добавяше влажна стара мазилка и натрошени тухли, следи от човешко обитание — тапети, дрехи, книги, храна, заедно с киселата, странна миризма на тротил. С две думи — основните черти на мъртва къща.

Имаше чувството, че лежи на дъното на дълбок кладенец. През неясния воал на прахоляка различи късче черно небе и изрязан полумесец, който бе забелязала и по-рано вечерта, като бе погледнала през прозореца. Струваше й се много отдавна.

Самият прозорец, или поне рамката, още беше там, далече, далече над нея, определено не на мястото си. Без съмнение беше нейният прозорец, позна пердетата, които се развяваха на вятъра, обгорели парцали. Бяха — макар че вече нищо не беше останало от тях — дебел жакардов брокат от „Джон Люис“, Силви й бе помогнала да ги изберат. Апартаментът на Аргайл Роуд се даваше под наем като обзаведен, но Силви бе обявила пердетата и килимите за „долнопробни“ и бе принудила Урсула да купи нови.

Мили й бе предложила да се нанесе при нея във Филимор Гардънс. Мили още играеше невинни млади девойки и очакваше да премине от Жулиета към Дойката. „Ще е забавно да сме съквартирантки“, бе казала Мили, но Урсула не беше убедена, че нейното разбиране за забавно съвпада с това на Мили. Нерядко се чувстваше доста безинтересна и трезва на фона на бляскавата Мили. Сивогуша завирушка в компанията на синьо рибарче. А и понякога Мили блестеше прекалено ярко.

Това беше точно след подписването на Мюнхенското споразумение и Урсула вече беше започнала връзката си с Крайтън, така че й се стори по-удобно да живее сама. Като погледнеше назад, осъзнаваше, че се е съобразявала с нуждите на Крайтън много повече, отколкото той с нейните, сякаш съществуването на Мойра и момичетата бе по-важно от нейното.

Мисли за Мили, каза си, мисли за пердетата, мисли за Крайтън, ако трябва. За каквото й да е, само не за положението, в което си засега. Особено за газта. Струваше й се особено важно да отклони мислите си от газта.

След като купиха пердетата, Силви и Урсула седнаха да пият чай в заведението на „Джон Люис“, обслужвани от потискащо експедитивна сервитьорка.

— Радвам се — прошепна Силви — че не ми се налага да бъда друг човек.

— Много те бива да бъдеш себе си — отвърна Урсула, напълно наясно, че думите й можеха и да не се приемат като комплимент.

— Е, правя го от години.

Чаят беше хубав, такъв отдавна вече не се предлагаше в големите магазини. А после „Джон Люис“ беше унищожен, остана само черният беззъб скелет на сградата. („Ужасно!“, бе писала Силви, въздушните нападения над Ийст Енд не я бяха развълнували толкова.) Само няколко дни по-късно магазинът пак отвори, „показа истински боен дух“, казваха всички, но в крайна сметка какво друго оставаше?

Онзи ден Силви бе в добро настроение и двете се бяха сближили по въпроса за пердетата и глупостта на хората, които вярваха, че подписаното от Чембърлейн споразумение има някакво значение.

 

 

Беше много тихо и Урсула се запита дали не са й спукани тъпанчетата. Как бе попаднала тук? Помнеше как поглежда през прозореца — онзи, който сега бе така далече — и вижда тънкия лунен сърп. Преди това седеше на канапето и шиеше, обръщаше яката на една блуза, а радиото беше настроено на немска станция на къси вълни. Посещаваше вечерен курс по немски (опознай врага си), но успяваше да улови само тук-там по някоя грубо звучаща дума (Luftangriffe, Verluste^[1]). Отчаяна от липсата си на знания, бе изключила радиото и бе сложила плоча на Ма Рейни на грамофона. Преди да замине за Америка, Изи й бе завещала колекцията си от плочи, внушителен архив на американски блус изпълнителки. „Вече не ги слушам — бе обяснила Изи. — Мина им времето. Бъдещето е в нещо по-модерно.“ Сега къщата й в Холанд Парк беше затворена, всичко бе покрито с чаршафи. Омъжила се бе за известен драматург и през лятото се бяха пренесли в Калифорния.

(„Страхливци, и двамата“, отсъди Силви. „Не знам — бе отвърнал Хю. — Мисля си, че ако можех да прекарам войната в Холивуд, нямаше да откажа.“)

— Чувам, че слушате хубава музика — каза веднъж на Урсула госпожа Апълярд на стълбището. Стената между апартаментите им беше тънка като хартия.

— Съжалявам, ако съм ви пречила — отвърна Урсула, макар че можеше да добави, че чува бебето на госпожа Апълярд да се къса от рев по цял ден и цяла нощ и това наистина й пречи. Бебето беше на четири месеца и едро за възрастта си, дебело и червенобузо, сякаш бе изсмукало жизнените сили на майка си.

Самата госпожа Апълярд — придатък на заспалото в ръцете й, подпряло глава на рамото й бебе, махна пренебрежително.

— Не се тревожете, не ми пречи.

Тя беше по източноевропейски мрачна, сигурно беше бежанка, макар че английският й беше безгрешен. Господин Апълярд бе изчезнал преди няколко месеца, сигурно бе отишъл доброволец, но Урсула не беше питала, тъй като се виждаше (и се чуваше), че бракът им не е щастлив. Госпожа Апълярд беше бременна, когато той замина и доколкото Урсула знаеше (и чуваше), не се беше връщал да види врещящото си чедо.

Госпожа Апълярд явно е била красива навремето, но от ден на ден ставаше по-слаба и по-тъжна, докато накрая сякаш единствено товарът на бебето и неговите нужди я свързваха с живота.

В общата баня на първия етаж имаше емайлирана кофа, в която вечно киснеха мръсни пелени, които чакаха да бъдат попарени в тенджера на печката с два котлона. На съседния котлон обикновено се мъдреше тенджера зеле и може би в резултат на това паралелно варене около госпожа Апълярд винаги се носеше слаб мирис на гниещи зеленчуци и влажно пране. Урсула го познаваше, това беше мирисът на бедността.

Госпожиците Несбит, свили гнездо на най-горния етаж, съвсем нормално за стари моми се вълнуваха силно от госпожа Апълярд и нейното бебе. Лавиния и Рут Несбит живееха в таванските стаи („под стрехите, като две лястовички“, цвърчаха те). Спокойно можеха да са близначки, предвид колко малка беше разликата между двете, и Урсула трябваше да полага неимоверни усилия, за да запомни коя коя е.

Бяха се пенсионирали отдавна — и двете бяха работили като телефонистки в „Хародс“ — и бяха доста спестовни, единственият им лукс бе внушителна колекция дрънкулки, купувани предимно в „Улуъртс“ в обедната почивка. Техният апартамент миришеше различно от този на госпожа Апълярд, на лавандулова вода и полир „Маншън Хауз“ — миризмата на стари дами. Урсула понякога пазаруваше и на сестрите, и за госпожа Апълярд. Последната стоеше винаги готова на вратата с приготвена точна сума (знаеше цените на всичко) и учтиво „благодаря“, докато сестрите Несбит вечно се опитваха да я прилъжат със слаб чай и престояли бисквити.

Под тях, на втория етаж, живееше господин Бентли („странна птица“ по всеобщо мнение), чийто апартамент миришеше (подобаващо) на пушената треска, която вареше в мляко за вечеря, а в апартамента до него беше сдържаната госпожица Хартнел (чийто апартамент пък на нищичко не миришеше), която беше икономка в хотел „Хайд Парк“ и съответно беше доста строга, сякаш всичко наоколо не отговаряше на изискванията й. Урсула имаше чувството, че никога няма да е в състояние да отговори на високите стандарти на госпожица Хартнел. „Преживяла е тежко любовно разочарование“, довери й Рут Несбит, потупвайки гърдите си с нежната си длан, сякаш и нейното крехко сърце се канеше всеки момент да я напусне и да се отдаде на някой неподходящ. И двете госпожици Несбит бяха безкрайно сантиментални, макар никога да не бяха изпитвали огъня на любовта. За сметка на това госпожица Хартнел изглеждаше по-скоро способна да разбива сърца, отколкото самата тя да страда от разбито сърце.

— И аз имам няколко плочи — каза госпожа Апълярд заговорнически. — Само че, уви, нямам грамофон.

Това „уви“ изглеждаше натоварено с трагедията на един цял откъснат континент. Едва успяваше да носи отредената му тежест.

— Заповядайте да ги пуснете на моя — отвърна Урсула с надеждата изтормозената госпожа Апълярд да не приеме предложението. Зачуди се каква ли музика има. Едва ли беше нещо жизнерадостно.

— Брамс — отговори на неизречения въпрос госпожа Апълярд. — И Малер.

Бебето се размърда неспокойно, сякаш идеята за Малер не му допадаше. Винаги когато я срещнеше на стълбището, бебето спеше. Сякаш имаше две различни бебета: едно вътре в апартамента, което не спираше да плаче, и едно навън, което спеше като заклано.

— Бихте ли подържали Емил за момент, за да извадя ключа? — попита госпожа Апълярд и без да изчака отговор, й връчи тежкия вързоп.

— Емил — прошепна Урсула.

Не се беше замисляла, че може да има име. Както обикновено, Емил беше облечен като за арктическа зима, с пелени и гумени гащи, гащеризони и най-различни плетени дрешки с връзки и без връзки. Урсула беше свикнала с бебета, двете с Памела се бяха грижили за Теди и Джими със същия ентусиазъм, с който осиновяваха кученца, котенца и зайчета, освен това бе любимата леля на момчетата на Памела, но бебето на госпожа Апълярд беше от по-непривлекателните. Бебетата на семейство Тод ухаеха сладко на мляко, бебешка пудра и свежест от съхналите на слънце дрехи, докато Емил миришеше на вкиснато.

Госпожа Апълярд затършува за ключовете в голямата си изтъркана чанта, която сякаш също идваше от някоя далечна страна в другия край на Европа (за която Урсула очевидно нищо не знаеше). С тежка въздишка госпожа Апълярд най-сетне ги намери на дъното на чантата. Сякаш усетило близостта на прага, бебето започна да се гърчи в ръцете на Урсула, може би се приготвяше да се преобрази в ревящия си двойник. Отвори очи и я погледна враждебно.

— Благодаря ви, госпожице Тод. — Госпожа Апълярд си прибра бебето. — Приятно ми беше да си поговорим.

— Урсула, моля, наричайте ме Урсула.

— Ерика — каза след кратко колебание госпожа Апълярд. — Е-р-и-к-а.

Вече повече от година бяха съседки, но това бе първият случай на проява на някаква близост.

Почти веднага щом вратата се затвори, бебето нададе обичайния си вой. „Да не би да го боде с карфици?“, бе писала Памела. Самата тя раждаше кротки бебета. „Като цяло озверяват някъде към втората година.“ Родила бе поредното момче Джералд малко преди Коледа. „Другият път повече късмет“, й пожела Урсула, като я видя. Взела бе влака на север, за да види новото попълнение, дълго и уморително пътуване, прекарано предимно във вагона на охраната на иначе пълния с войници влак. Подложена бе на непрекъснат порой двусмислени подмятания, който в началото й бе забавен, но накрая стана отегчителен. „Не бих ги нарекла галантни рицари“, каза тя на Памела, когато най-сетне пристигна след последния етап, преодолян с магарешка каруца. Сякаш времето се бе върнало няколко века назад, а може би беше попаднала и в друга страна.

Пами бе ужасно отегчена от глупавата война и от затворения живот с толкова много момчета, „все едно съм възпитателка в момчешки пансион“. Джанет се бе оказала „доста мързелива“ (освен че вечно се оплаквала и хъркала). „Човек очаква повече от една дъщеря на викарий — бе писала Памела — макар че един господ знае защо.“ Напролет се беше върнала във Финчли, но от началото на въздушните нападения се беше оттеглила заедно с челядта си във Фокс Корнър, въпреки по-раншните си опасения относно Силви. Харолд беше зачислен към болница „Сейнт Томас“. Сестринската сграда там била бомбардирана преди две седмици и загинали пет сестри. „Всяка нощ е ад“, бе писал той. Абсолютно същото беше казал и Ралф.

Ралф! Разбира се, Ралф. Урсула съвсем го беше забравила. Той също живееше на Аргайл Роуд. Дали не беше при нея, когато падна бомбата? Урсула завъртя с усилие глава, сякаш щеше да го намери сред развалините. Не видя никого, сама беше. Сама и заклещена под изпочупени трегери и покривни греди, прахолякът се уталожваше наоколо, в устата й, в ноздрите, в очите. Не, Ралф вече беше излязъл, когато сирените завиха.

„Мъжът от Адмиралтейството“ вече не я посещаваше. Обявяването на войната бе предизвикало внезапен пристъп на вина у него. Заяви, че трябвало да прекратят връзката си. Явно изкушенията на плътта отстъпваха пред военните стремления, сякаш тя бе Клеопатра, която се готви да унищожи своя Антоний в името на любовта. Изглежда, в момента за него имаше достатъчно вълнения и без да поема излишни рискове с „любовница“. „Аз съм любовница, така ли?“, бе попитала Урсула. Не си се беше представяла с алена буква на гърдите, това би отивало на далеч по-разкрепостените от нея жени.

Нещата се били променили. Залитащият Крайтън накрая се беше люшнал в едната крайност.

— Много добре — бе казала тя спокойно. — Щом така искаш.

По това време вече бе започнала да подозира, че всъщност не съществува различен, по-интригуващ Крайтън, скрит под енигматичната обвивка. Оказал се бе не толкова непроницаем. Крайтън си беше Крайтън — Мойра, момичетата, Ютланд, не задължително в този ред.

И въпреки че сам беше сложил край на връзката им, той беше разстроен. А тя не беше ли?

— Много си спокойна — бе казал той.

Обяснила му бе, че тя, така или иначе, никога не е била влюбена в него.

— Предполагам, че все пак може да си останем приятели.

— Боя се, че не е възможно — бе отвърнал Крайтън, вече закопнял за онова, което бе загубил.

Въпреки това тя прекара целия следващ ден в подобаващ рев за загубата си. Нейното „харесване“ в крайна сметка не бе толкова незначително чувство, колкото го смяташе Памела. После избърса сълзите си, изми си косата и си легна с препечена филийка с „Боврил“ и бутилка „Шато ОʼБрион“, реколта 1929 година, което бе отмъкнала от избата на Изи, изоставена безпризорна на Мелбърн Роуд. Изи й беше дала ключа за къщата. „Вземай каквото ти хареса“, бе я насърчила тя. Урсула точно това и правеше.

При все това беше жалко, помисли си, че вече не се виждаха с Крайтън. Войната улесняваше похожденията. Затъмнението беше идеален параван за тайни връзки, а бомбардировките можеха да дават на Крайтън предостатъчно оправдания, че не е в Уоргрейв с Мойра и момичетата.

Вместо това Урсула имаше изцяло официална връзка с колега от курса по немски език. След първия урок (Guten Tag. Mein Name ist Ralph. Ich bin dreißig Jahre alt^[2]) двамата бяха отишли в кафене „Кардома“ на Саутхамптън Роуд, сега почти невидимо зад стената от чували с пясък. Оказа се, че той работи в същата сграда като нея, само че по картите с пораженията от бомбите.

Едва когато свърши часът — който се провеждаше в задушна стая на третия етаж в Блумсбъри — Урсула бе забелязала, че Ралф накуцва. Бил ранен при Дюнкерк, каза той. Прострелян в крака, докато чакал да се качи на една от малките лодки, които сновели между брега и корабите. Един рибар от Фолкстоун го издърпал от водата и веднага след това загинал.

— Това е — каза той на Урсула — сега няма нужда да го обсъждаме повече.

— Да, сигурно си прав. Било е ужасно, предполагам.

Разбира се, беше гледала новинарските прегледи. „Направихме най-доброто възможно с лошите карти, които ни се паднаха“, бе казал Крайтън. Урсула го бе срещнала в Уайтхол малко след евакуацията. Каза, че тя му липсва. (Пак се кандилка, беше си помислила тя.) Урсула умишлено се държа равнодушно, притиснала няколко белезникави папки към гърдите като ризница, обясни, че отива да занесе отчети за заседанието на кабинета. И той й липсваше. Струваше й се важно да не го покаже.

— Работиш в кабинета, така ли? — бе попитал изненадано той.

— Не, не, просто трябва да предам отчетите.

Реши, че разговорът е продължил достатъчно дълго. Гледаше я по начин, който я караше да иска да почувства ръцете му около себе си.

— Трябва да бягам — усмихна се тя — във война сме все пак.

 

 

Ралф беше от Бексхил, ироничен, ляв, утопист. („А не са ли всички социалисти и утописти?“, бе отбелязала Памела.) Нямаше нищо общо с Крайтън, който сега й се струваше прекалено властен.

— Спиш с комунист, а? — попита Морис, когато се засякоха „зад свещените стени“.

Имаше чувството, че я е търсил.

— Ако някой разбере, може да не погледне с добро око — додаде той.

— Не е член на комунистическата партия — отвърна тя.

— Е, поне няма да издава позициите на военните кораби, докато си говорите в леглото.

Какво означаваше това? Да не би Морис да знаеше за Крайтън?

— Личният ти живот не е личен, докато сме във война. — Той я погледна презрително. — И защо учиш немски? Да не чакаш да ни окупират? Готвиш се да посрещнеш врага с отворени обятия?

— Нали ме обвиняваше, че съм комунистка, а не фашистка — отвърна ядосано Урсула.

(„Какъв гадняр — бе казал Памела. — Просто изпитва ужас от всичко, което може да го постави в лоша светлина. Не че го защитавам. Опазил ме Господ.“)

 

 

От дъното на кладенеца Урсула виждаше, че по-голямата част от тънката стена между нейния апартамент и този на госпожа Апълярд я няма. Погледна нагоре през начупените дъски и греди и видя една рокля, увиснала безжизнено на корниз за картини. Корнизът беше от всекидневната на семейство Милър на приземния етаж, Урсула разпозна тапета на бледи, прецъфтели рози. Лавиния Несбит беше облечена в същата рокля, макар че тогава роклята беше бледозелена (и точно толкова провиснала). Сега беше в сив оттенък на прахоляк и се бе пренесла един етаж по-надолу. На няколко метра от главата й се търкаляше собственият й чайник, голям кафяв чайник, който се беше оказал ненужен във Фокс Корнър. В момента нищо не си беше на мястото, включително и самата тя.

Да, Ралф беше дошъл на Аргайл Роуд. Бяха хапнали — хляб и сирене — с бутилка бира. После тя беше решила кръстословицата от вчерашния „Телеграф“. Неотдавна се бе принудила да си купи очила за далекогледство, доста грозни. Едва когато ги донесе у дома осъзна, че са почти същите като тези на едната госпожица Несбит. И нейната ли съдба щеше да е същата, запита се, взряна в отражението си в огледалото над камината. И тя ли щеше да остане стара мома? За подигравка на момчета и момичета.^[3] И възможно ли беше да си стара мома, след като си носила алената буква? Вчера, докато беше навън да изяде сандвича си в парка „Сейнт Джеймс“, на бюрото й се беше появил тайнствен плик. Щом видя името си, изписано с почерка на Крайтън (той имаше изненадващо красив почерк), тя скъса писмото на парченца и го хвърли в кошчето, без дори да го погледне. После, докато останалите се трупаха около количката с чай, тя извади парчетата и ги нареди на бюрото.

Изгубил съм си златната табакера. Сещаш се коя, подаръка от баща ми след Ютланд. Случайно да е останала при теб?

Твой К.

Само дето никога не е бил неин. Точно обратното, той принадлежеше на Мойра. (Или може би на Адмиралтейството.) Хвърли парчетата обратно в кошчето. Табакерата беше в чантата й. Намерила я беше под леглото няколко дни, след като той я напусна.

— За какво си мислиш? — попита Ралф.

— За нищо особено.

Ралф се беше протегнал до нея, подпрял глава на облегалката на канапето, а краката му лежаха в скута й. Изглеждаше заспал, но измърморваше отговор всеки път, когато го попиташе нещо по кръстословицата. „Ролан за Оливър?“ „Може би «паладин»?“

Вчера й се случи нещо много странно. Беше в метрото, не го обичаше, преди бомбардировките навсякъде ходеше с колело, но сега беше трудно при толкова много стъкла и развалини по улиците. Пак решаваше кръстословицата в „Телеграф“, като се опитваше да не мисли за това, че е под земята. Повечето хора се чувстваха в безопасност в метрото, но тя се чувстваше като в затвор. Няколко дни по-рано беше паднала бомба върху една станция, взривната вълна бе тръгнала по тунелите и резултатът беше ужасен. Не беше сигурна, че вестниците го бяха оповестили, щеше да е деморализиращо.

Мъжът, който седеше до нея в метрото, изведнъж се наведе — тя се отдръпна — кимна към наполовина попълнената кръстословица и каза: „Доста ви бива. Може ли да ви дам визитката си? Ако искате, наминете. Набирам умни момичета“. Не се съмнявам, помисли си Урсула. Той слезе на Грийн Парк и докосна шапка за довиждане. Адресът върху картичката беше на „Уайтхол“, но тя я изхвърли.

Ралф изтръска две цигари от пакета и ги запали. Подаде й едната.

— Умница си ми ти.

— Горе-долу. Затова съм в отдел „Разузнаване“, а ти си при картографите.

— Ха-ха, не само умна, ами и забавна.

Между тях съществуваше непринудено другарство, бяха повече приятели, отколкото любовници. Уважаваха другия и не изискваха твърде много. Помагаше и това, че и двамата работеха в министерството. За един куп неща не се налагаше да си дават обяснения. Той докосна ръката й.

— Как си?

— Много добре, благодаря.

Ръцете му все още бяха ръцете на архитект, какъвто е бил преди войната, не бяха пострадали от сражения. Работел далеч от боевете като топограф, надвесен над карти и снимки, не очаквал да участва в бой, да гази мръсна, мазна, кървава морска вода и да го обстрелват от всички страни. (В крайна сметка бе решил да поговори още малко за случилото се в Дюнкерк.)

Казваше, че макар бомбардировките да са ужасни, от тях може да се роди нещо хубаво. Той гледаше с надежда към бъдещето (за разлика от Хю и Крайтън). „Копторите“ в Улуич, Силвъртън, Ламбет и Лаймхаус щели да бъдат разрушени при въздушните нападения. Това щяло да даде възможност след войната да се построят чисти, модерни домове с всички удобства, къщи от стъкло и стомана на мястото на бедняшките квартали от викторианската епоха. „Като Сан Джиминяно^[4] на бъдещето“.

Урсула не харесваше мечтаните от него модернистични кули. Нея ако питаха, щеше да построи градове градини с удобни малки къщи с дворчета. „Заклет консерватор“, бе я заклеймил с обич той.

Ралф обичаше и стария Лондон („Че кой архитект не го обича?“), катедралите на Рен, великолепните къщи и елегантните обществени сгради, „темелите на Лондон“. Една или две нощи седмично той дежуреше в „Сейнт Пол“ заедно с други, готови „при необходимост“ да се покатерят на покрива, за да опазят великата катедрала от запалителните бомби. Според него катедралата лесно можела да бъде унищожена от пожар заради старите дървени греди, оловните рамки, безкрайните стълбища и тъмни забравени кътчета. Отзовал се бе на обява на Кралския институт на британските архитекти, в която членовете на дружеството се призоваваха да се нагърбят доброволно със задачата на огнеборците, тъй като „разчитали планове и така нататък“. „Може да се наложи да сме доста чевръсти“, отбеляза той и Урсула се зачуди как би се справил с накуцването. Представяше си го обграден от пламъци на някое стълбище или в тъмните забравени кътчета. Иначе явно дежурствата му минаваха приятно, с колегите си играел шах и надълго и нашироко обсъждали философски и религиозни въпроси. Съвсем като за него.

Само преди няколко седмици бяха гледали заедно, застинали от ужас, как пламъците поглъщат Холанд Хаус. Бяха отишли на Мелбърн Роуд да претърсят избата. „Защо не се пренесеш тук?“ — бе предложила Изи между другото, преди да замине за Америка. — „Може да се грижиш за къщата. Ще си в безопасност. Германците едва ли ще бомбардират Холанд Парк.“ Урсула си бе помислила, че Изи надценява точността на германските бомбардировачи. Освен това, ако беше толкова безопасно, защо самата Изи подвиваше опашка и бягаше? Беше отклонила поканата. Къщата бе твърде голяма и празна. Все пак взе ключа и от време на време ходеше да провери дали няма да намери нещо полезно. Все още имаше консерви храна в шкафовете, които Урсула пазеше за черни дни и разбира се, пълната с вино изба.

Преглеждаха лавиците с вина с помощта на фенерчета — токът беше спрян още щом Изи замина. Урсула тъкмо бе издърпала една бутилка „Петрюс“ и попита Ралф: „Мислиш ли, че ще върви с картофи и месо от консерва?“, когато усетиха ужасяваща експлозия. Решиха, че бомбата е паднала върху тях и се хвърлиха на каменния под с ръце върху главите. Така я бе посъветвал Хю при неотдавнашното й посещение във Фокс Корнър: „Винаги пази главата“. Той беше ходил на война. Урсула понякога го забравяше. Бутилките вино се разтресоха и задрънчаха, сега тя направо изтръпваше от мисълта какво щеше да стане, ако всички тези „Шато Латур“ и „Шато дʼИкем“ бяха изпопадали върху тях като дъжд от стъклени шрапнели.

Изтичаха навън и видяха как Холанд Хаус се превръща в огромна клада, пламъците поглъщаха лакомо всичко. Моля те, Господи, помисли си Урсула, нека не умирам в пожар. Нека бъде бързо.

 

 

Страшно много харесваше Ралф. Не беше преследвана от мисълта за любов, както повечето жени. С Крайтън непрекъснато се изкушаваше от идеята за любовта, но с Ралф нещата бяха по-ясни. Не беше любов, а по-скоро чувството, което изпитваш към любимо куче (и не, никога не би му го казала. Някои хора, много хора не разбират колко привързан може да бъде човек към кучето си).

Ралф запали отново цигара и Урсула се обади:

— Харолд твърди, че пушенето е вредно. Казва, че в операционната е виждал дробове, които приличат на нечистени комини.

— Разбира се, че е вредно — отвърна Ралф и запали една и за нея. — Вредно е и да те бомбардират и обстрелват германците.

— Понякога не се ли питаш какво щеше да стане, ако нещо малко се бе променило в миналото? Ако Хитлер беше умрял още при раждането си, ако някой го беше отвлякъл като бебе и го беше отгледал в… не знам, например в семейство на квакери… Днес сигурно щеше да е друго.

— Ти представяш ли си квакери да отвлекат бебе? — попита Ралф.

— Ами, ако знаеха какво ще стане, можеше и да го сторят.

— Само че никой не знае какво ще стане. Освен това е възможно накрая пак да излезе същият, въпреки че е отгледан от квакери. По-добре ще е, ако някой направо го убие. Ти би ли го направила? Би ли убила едно бебе? С оръжие? А ако нямаш оръжие, с голи ръце? Хладнокръвно!

Ако знаех, че така ще спася Теди, помисли си Урсула. Не само Теди, разбира се, целия свят. Теди беше кандидатствал за Кралските военновъздушни сили ден след обявяването на войната. Дотогава работеше в малка ферма в Сафък. След Оксфорд бе учил година в селскостопански колеж, а после бе работил в различни ферми и малки стопанства из страната. Твърдеше, че иска да натрупа опит, преди да си вземе свое място. („Фермер?“, продължаваше да недоумява Силви.) Не искал да е като онези идеалисти, които проповядват връщане към земята и накрая се озовават затънали до колене в калта с болнави крави, измрели агнета и толкова слаби реколти, че не си струва да се събират. (Изглежда, беше работил на такова място.)

Теди продължаваше да пише поезия. „Поет земеделец, а? — бе казал Хю. — Като Вергилий. Ще очакваме от теб нови «Георгики».“ Урсула се чудеше дали от Нанси би излязла фермерска съпруга. Нанси беше много умна, занимаваше се с научноизследователска работа в Кеймбридж, по-точно с някоя от тайнствените и изумителни страни на математиката. („Нищичко не разбирам“, твърдеше Теди.) А сега детската му мечта да стане пилот съвсем неочаквано се бе оказала постижима. За момента беше в безопасност в Канада в школата за подготовка, където се учеше да лети, и изпращаше у дома писма колко много храна има и колко е хубаво времето, от което Урсула позеленяваше от завист. Щеше й се той да остане там завинаги, далече от всякакви опасности.

 

 

— Как стигнахме до хладнокръвно убийство на бебета? — попита Урсула и многозначително кимна към стената, от съседния апартамент долиташе воят на Емил. — Ето на!

— Тази вечер не е толкова зле — засмя се Ралф. — Аз бих се побъркал, ако моите деца вдигат такава врява.

Странно, че каза „моите деца“, а не „нашите деца“. Още по-странно бе, че изобщо мислеха за деца във времена, когато не бе сигурно дали изобщо ще има бъдеще. Урсула се изправи рязко.

— Скоро ще започнат.

В началото на войната си казваха, че все пак бомбардировачите не могат да идват всяка нощ, но сега знаеха, че са сгрешили. („Животът завинаги ли ще бъде такъв — бе писала на Теди тя — непрестанен тормоз с бомби?“) Петдесет и шеста поредна нощ, наистина започваше да й се струва възможно да няма край.

— Като куче си — отвърна Ралф. — Отдалече надушваш нападателите.

— По-добре ми се довери и тръгвай. Иначе ще трябва да слезеш в Черната яма^[5] на Калкута, която толкова мразиш.

На приземния етаж на къщата на Аргайл Роуд живееше огромното семейство Милър, което по сметки на Урсула наброяваше поне четири поколения. Под тях бе мазето, което останалите обитатели на къщата използваха като скривалище. Беше истински лабиринт, мухлясало, неприятно място, пълно с паяци и буболечки, което ставаше ужасно претъпкано, когато всички се съберяха, особено когато семейство Милър довличаха и кучето си, рошав мелез на име Били. Освен това трябваше да търпят и плача и воплите на Емил, когото си предаваха от ръце на ръце подобно на нежелан товар в напразни опити да го успокоят.

За да направи мазето „уютно“ (каквото то поначало не би могло да бъде), господин Милър беше залепил няколко репродукции с „класически произведения на английското изкуство“ по затрупаните с чували пясък стени. Репродукциите — „Каруца със сено“, „Господин и госпожа Ендрюс“ на Гейнсбъро (колко доволни изглеждаха само) и „Балончета“ (по мнение на Урсула възможно най-отвратителната творба на Миле) — като че ли бяха изрязани от някоя скъпа енциклопедия. „Култура“, бе заявил господин Милър с мъдро кимване. Урсула се запита какво би избрала самата тя от „английското изкуство“. Може би Търнър, размазаните, неясни творби от късния му период. Те обаче най-вероятно нямаше да допаднат на семейство Милър.

 

 

Зашила бе яката на блузата. Изключила бе „бурята и натиска“ на радиото и вместо това слушаше Ма Рейни, която пееше „Ей, идва тъгата“, противоотрова на първичните чувства, които се лееха от радиото. Освен това бе хапнала хляб и сирене с Ралф, опитала се бе да реши кръстословицата, после го бе изпратила набързо с целувка. След това беше изгасила лампата и бе дръпнала черната хартия, за да го види как се отдалечава по Аргайл Роуд. Въпреки накуцването (или по-скоро заради него) Ралф имаше бодра походка, сякаш очакваше да попадне на нещо интересно. Напомняше й за Теди.

Той знаеше, че го наблюдава, но не се обърна, само вдигна ръка в безмълвен поздрав и потъна в тъмнината. Все пак имаше малко светлина, ярка месечина и тук-там бледи звезди, сякаш някой бе подхвърлил шепа диамантен прах в тъмното. „На своя трон Луна щастлива свети сред хоровод от звездочели феи“, макар че Кийтс най-вероятно имаше предвид някоя пълна луна, докато тази над Аргайл Роуд повече приличаше на луна придворна дама. Беше изпаднала в — доста жалко — поетично настроение. Сигурно заради войната, помисли си, беше й трудно да намери думи за нея.

Бриджит все казваше, че да се гледа луната през стъкло, носи лош късмет, така че Урсула пусна хартията и придърпа плътно пердетата.

Ралф беше безразсъден. Казваше, че след Дюнкерк се чувствал недосегаем за внезапна насилствена смърт. Урсула обаче бе на мнение, че по време на война, когато човек е заобиколен от безброй възможности да загине от внезапна насилствена смърт, шансовете се променят и никой от нищо не може да бъде защитен.

Както бе предположила, воят започна, последван от гърмежа на оръдията в Хайд Парк и грохота на първите бомби, отново над пристанището, ако се съдеше по звука. Тя мигом се стегна, грабна фенерчето от куката на стената, където то висеше като свещена реликва, и книгата, която също държеше до вратата. Тази беше „книгата за скривалището“ — „На път към Суан“. Тъй като краят на войната не се виждаше, Урсула бе решила, че е време да се захване с Пруст.

Самолетите бръмчаха в небето, чу страшното свистене на падаща бомба, после мощното тупване при приземяването й. Понякога експлозиите звучаха много по-близо, отколкото бяха всъщност. (Колко бързо човек става експерт в неподозирани области.) Урсула затърси костюма за скривалището. Облечена бе в доста тънка рокля, а в мазето беше студено и влажно. Костюмът й беше купен от Силви, която бе отскочила до Лондон малко преди началото на бомбардировките. Излязоха да се разходят по Пикадили, Силви забеляза реклама на витрината на „Симпсънс“ за „индивидуално изработени костюми за бомбоубежище“ и настоя да влязат да ги пробват. Урсула не можеше да си представи майка си в скривалище, да не говорим в такъв костюм, но дрехата, или по-скоро униформата, допадна на Силви. „Идеална за почистване на кокошарника“, бе заявила тя и бе купила по един и за двете.

Следващият мощен взрив прозвуча още по-силно и Урсула се отказа да търси костюма и грабна изплетеното от Бриджит вълнено одеяло. („Мислех да го изпратя на Червения кръст — бе й писала Бриджит със закръгления си ученически почерк — но после реших, че на теб може да ти свърши по-добра работа.“) „Виждаш ли, дори в собственото ми семейство ме смятат за бежанка“, писа Урсула на Памела.

На стълбите се размина със сестрите Несбит.

— Ох, на лошо е, госпожице Тод — засмя се притеснено Лавиния — като се срещаме така на стълбите.

Урсула слизаше, а те се качваха.

— Отивате в грешната посока — отбеляза тя.

— Забравих си плетката — отвърна Лавиния. Беше се закичила с брошка във формата на черна котка. За око проблясваше малък изкуствен диамант.

— Започнала е панталонче за бебето на госпожа Апълярд — обясни Рут. — В техния апартамент е много студено.

Урсула се зачуди с още колко дрехи може да бъде навлечено горкото дете, преди да заприлича на овца. Не на агънце. Нищо миловидно нямаше в отрочето на Апълярд. Така де, Емил.

— Тогава побързайте.

 

 

— Привет, привет, цялата банда е вече тук — рече господин Милър, докато се точеха един след друг в мазето.

Сбирщина вехти столове и матраци изпълваха влажното пространство. Имаше две стари походни легла, които господин Милър бе домъкнал отнякъде и на които бяха убедили сестрите Несбит да положат старите си кости. Но тъй като сега двете сестри ги нямаше, кучето Били се беше настанило на едното. Разполагаха и с малък спиртник и печка на парафин „Аладин“ — на Урсула те се струваха изключително опасни, предвид бомбардировките. (Семейство Милър бяха безметежно жизнерадостни пред лицето на опасността.)

Проверката на присъстващите беше почти завършила — госпожа Апълярд и Емил, странната птица господин Бентли, госпожица Хартнел и пълният комплект семейство Милър. Госпожа Милър изказа загриженост за местонахождението на сестрите Несбит и господин Милър предложи да отиде да ги доведе („барабар с идиотската плетка“), но точно в този момент ужасна експлозия разтърси мазето. Съгласно указанието на Хю Урсула се хвърли на земята с ръце на главата, грабвайки най-близкото момченце на семейство Милър („Ой, пусни ме!“). Приведе се тромаво над него, но то се измъкна.

Всичко утихна.

— Не беше нашата къща — каза презрително момчето и изпъчи гърди, за да възстанови нараненото си мъжко достойнство.

Госпожа Апълярд също се беше хвърлила на пода, бебето бе скрито под нея. Госпожа Милър бе прегърнала не някое от чедата си, а стара тенекиена кутия от карамелени бонбони „Фарас Харогейт“, в която се намираха спестяванията й и застрахователните полици.

— Това ние ли бяхме? — попита с малко по-изтънял от обичайното глас господин Бентли.

Не, помисли си Урсула, иначе щяхме да сме мъртви. Тя седна отново на един от паянтовите дървени столове, осигурени от господин Милър. Усещаше ударите на сърцето си, бумтеше силно. Цялата трепереше, зави се с одеялото от Бриджит.

— Мда, момчето е право — каза господин Милър — май беше Есекс Вилас.

Господин Милър бе убеден, че може да познае къде са паднали бомбите. Изненадващото бе, че често се оказваше прав. Цялото му семейство беше „на ти“ с езика на войната, както и с духа й. Можеше да я понесе. („Но ние не само понасяме, а и нанасяме удари, нали? — писа Памела. — Ще рече човек, че нямаме капка кръв по ръцете си.“)

„Гръбнакът на Англия“, бе отбелязала Силви след първата си (и последна) среща с тях. Госпожа Милър ги бе поканила в кухнята на чаша чай, но Силви бе все още ядосана заради пердетата и килимите в апартамента на Урсула, за което обвиняваше госпожа Милър, тъй като по погрешка я смяташе за хазяйката. (Отказваше да слуша обясненията на Урсула.) Силви се държеше като херцогиня на посещение в колибата на някой от арендаторите си. Урсула си представяше как госпожа Милър казва на съпруга си след това: „Фръцла!“.

Бомбардировката вече беше в разгара си, чуваха думкането на големите бомби, свистенето на шрапнелите и гърмежа на близката противовъздушна артилерия.

От време на време стените на мазето потреперваха с всяко бум-тряс-дум от сипещите се бомби. Емил виеше, кучето Били виеше, няколко от по-дребните деца на семейство Милър виеха. Всички в абсолютна дисхармония, неприятен контрапункт на неспирните Donner und Blitzen^[6] на Луфтвафе. Ужасна, безкрайна буря. „Отзад отчаяние, напред — смърт.“^[7]

— Брей, тази вечер старият Фриц май наистина е решил да ни вземе ума — подхвърли господин Милър и спокойно намести лампата, сякаш лагеруваха в гората.

Той отговаряше за бойния дух в мазето. И той като Хю бе оцелял в окопите и твърдеше, че не го е страх от швабите. Бяха цял клуб — Крайтън, Ралф, господин Милър, та дори и Хю — които бяха преминали изпитанието от огън, кал и вода и смятаха, че се случва веднъж в живота.

— Какви ги върши старият Фриц, а? — рече господин Милър, за да успокои едно от по-малките деца. — Опитва се да ми попречи на съня, а?

Германците винаги идваха поединично за него в лицето на Фриц, Ото, Херман, Ханс. Понякога и самият Адолф летеше пет километра над тях и хвърляше бомби.

Госпожа Милър (Доли), въплъщение на победата на опита над надеждата (за разлика от съпруга си), раздаваше „подкрепления“ — чай, какао, бисквити и хляб с маргарин. Семейство Милър, семейство с либерален морал, бяха винаги добре снабдени благодарение на Рене, най-голямата дъщеря, която имаше „връзки“. Рене беше на осемнайсет, жена във всяко едно отношение, а очевидно и без никакви задръжки. Госпожица Хартнел даваше ясно да се разбере, че според нея Рене има много недостатъци, макар че това не й пречеше да се включва в похапването, което те осигуряваха. Урсула имаше чувството, че едно от по-малките деца е всъщност на Рене, а не на госпожа Милър, но по чисто прагматични причини е било приобщено към голямото семейство.

„Връзките“ на Рене бяха с доста съмнителни типове, преди няколко седмици Урсула я беше видяла в бара на хотел „Чаринг Крос“ да отпива елегантно от чаша джин в компанията на изтупан и доста богат на вид мъж, на който на челото му пишеше „черноборсаджия“. „Какъв мазник“, бе се засмял Джими. Джими, бебето, родено в чест на мира след войната, която трябваше да сложи край на всички войни, се готвеше да участва в поредната. Имаше няколко дни отпуск от армейското обучение и двамата се бяха сгушили в „Чаринг Крос“, тъй като на Странд обезопасяваха неизбухнала бомба. Чуваха как гърмят поставените на лафети между Воксхол и Уотърлу оръдия — бум-бум-бум — но бомбардировачите изглежда преследваха други цели и отминаха.

— Никога ли не спират? — попита Джими.

— Май не.

— В армията е по-безопасно — засмя се той.

Беше предпочел да е редник, макар да му бяха предложили офицерски чин. Искал да бъде „едно от момчетата“. („Все някой трябва да е и офицер, нали? — беше се зачудил Хю. — По-добре да е някой по-интелигентен.“) Джими обаче държеше да събере впечатления от първа ръка. Мечтаел да стане писател и войната била най-добрата възможност да зърне висотите и паденията на човека. („Писател? — възкликна Силви. — Боя се, че злата фея е люляла люлката му.“ Имаше предвид Изи, поне според Урсула.)

Радваше се, че са заедно. Джими изглеждаше страхотно в униформа и го пускаха навсякъде, дори и в долнопробните дупки по Дийн стрийт и Арчър стрийт, които повдигаха въпроса какво ли търсеше брат й по тези места. Отговорът на въпроса за човешкото състояние, отвърна той. Забавляваха се, даже малко се напиха и това й подейства доста освежаващо след криенето в мазето на семейство Милър.

— Обещай, че няма да загинеш — каза му тя, докато опипваха пътя си по Хеймаркет като слепци и слушаха как недалеч от тях продължават да избухват взривове.

— Ще се постарая.

 

 

Беше й студено. От водата, в която лежеше, й ставаше още по-студено. Трябваше да се размърда. Можеше ли да помръдне? Явно не. Колко време бе лежала тук? Десет минути? Десет години? Времето бе спряло. Сякаш всичко бе спряло. Останала бе само ужасната миризма. Намираше се в мазето. Знаеше, че е така, защото виждаше репродукцията на „Балончета“, която като по чудо бе все още залепена на един от чувалите с пясък близо до главата й. Нима щеше да умре с тази баналност пред очите си? В този момент обаче баналността й се стори за предпочитане пред ужасната гледка, която се разкри до нея. Страховит призрак, черни очи върху сиво лице и рошава коса, се опитваше да се добере до нея.

— Виждали ли сте бебето ми? — попита призракът.

Урсула бавно проумя, че това не е призрак. Беше госпожа Апълярд, лицето й беше покрито с мръсотия и прах, нашарено от кръв и сълзи.

— Виждали ли сте бебето ми?

— Не — прошепна Урсула, устата й беше пресъхнала и пълна с мръсотия.

Тя затвори очи и когато отново ги отвори, госпожа Апълярд беше изчезнала. Може би си е въобразила, може би не е на себе си. А може би наистина бе видяла призрака на госпожа Апълярд и двете се намираха в някакво пусто преддверие на ада.

Вниманието й отново бе привлечено от роклята на Лавиния Несбит, която висеше от корниза за картини на семейство Милър. Само че това не беше роклята на Лавиния Несбит. Роклите нямаха ръце. Не ръкави, ръце. С длани и пръсти. Нещо на роклята намигна на Урсула, малко котешко око, уловило лунен лъч. Тялото на Лавиния Несбит, без глава и крака, висеше от корниза за картини на семейство Милър. Беше толкова абсурдно, че я напуши смях. Не се разсмя обаче, защото в този момент нещо се размести — греда или част от стената — и я поръси дъжд от подобен на талк прах. Сърцето й заби оглушително. Наранено, бомба с часовников механизъм, готова да избухне.

Едва сега за пръв път усети паника. Никой нямаше да дойде да й помогне. Не можеше да чака помощ от обезумелия призрак на госпожа Апълярд. Щеше да умре сама в мазето на Аргайл Роуд в компанията единствено на „Балончета“ и обезглавената Лавиния Несбит. Ако Хю беше тук или пък Теди, или Джими, дори Памела, щяха да се борят до последно да я извадят, да я спасят. Тях щеше да ги е грижа. Само че тук нямаше никой, когото да го е грижа. Чу се да мяучи като ранена котка. Толкова й беше жал за самата нея, сякаш беше някой друг.

— Е, мисля, че по една чаша какао ще ни дойде добре — бе казала госпожа Милър.

Господин Милър пак се тюхкаше за сестрите Несбит, а Урсула, която вече едва издържаше в претъпканото мазе, скочи от паянтовия стол.

— Ще отида да ги потърся.

Точно в този миг свистенето и виенето оповестиха пристигането на поредната бомба. Последва чутовен гръм и оглушителен трясък, стената на ада внезапно се пропука и отвътре изскочиха всички демони, а след това Урсула усети как нещо се опитва да я придърпа и всмуче цялата, вътрешностите й, дробовете, сърцето и стомахът, дори очните ябълки напираха да изскочат от тялото. „Поздрави последния ден, деня на вечността.“^[8] Това е краят, помисли си тя. Ето така ще умра.

 

 

В тъмнината, почти до ухото й, се чу глас, мъжки глас.

— Хайде сега, госпожице, да видим дали можем да ви извадим оттук.

Урсула виждаше лицето му, мръсно и потно, сякаш бе прокопал тунел, за да стигне до нея. (Навярно точно така и беше.) Изненада се, че го позна. Беше един от местните доброволци, отскоро беше тук.

— Как се казвате, госпожице? Можете ли да ми кажете?

Тя прошепна името си едва-едва.

— Ури? — попита той. — Я пак. Мери? Сузи?

Не искаше да умира като Сузи. Какво значение имаше всъщност?

— Бебе — отрони тя.

— Бебе? — повтори рязко той. — Имате бебе?

Отдръпна се леко и извика нещо на някого. Чуха се и други гласове и Урсула осъзна, че хората са повече. Онзи потвърди мисълта й:

— Всички сме тук, за да ви извадим. Момчетата от газовата компания са спрели газта и след мъничко ще ви преместим. Само не се тревожете. Сега ми кажете за бебето, Сузи. Държахте ли го? Мъничко ли е?

Урсула си представи Емил, тежък като бомба (в чии ръце се бе озовал, когато музиката спря и бомбата избухна?) и се опита да отговори, но отново измяука.

Нещо високо горе изскърца и изстена, мъжът я грабна за ръката.

— Всичко е наред, тук съм — каза той, а тя изпита безкрайна благодарност към него и всички хора, които се опитваха да я извадят. Помисли си колко благодарен щеше да е и Хю. При мисълта за баща си се разплака. — Ей, ей, Сузи, всичко е наред, скоро ще те измъкнем, като охлювче от черупка. Ще ти донесем чаша топъл чай, а? Какво ще кажеш? Звучи добре, нали? И аз бих изпил един.

 

 

Като че ли заваля сняг, усещаше малки ледени иглички по кожата.

— Студено — прошепна тя.

— Не се тревожи, ще те извадим за нула време, ще видиш.

Мъжът успя някак да съблече палтото си и я покри с него. Нямаше място за такъв великодушен жест и той бутна нещо, в резултат на което върху двамата се посипаха парчета тухли.

— Ох!

На Урсула изведнъж ужасно й се догади, но после прилошаването отмина и тя се успокои. Сега падаха листа, смесени с прахоляка, пепелта и праха на мъртвите и тя изведнъж се озова загърната от купчина изсъхнали букови листа. Миришеха на гъби и пушек и нещо сладко. Сладкиша с джинджифил на госпожа Глоувър. Много по-приятно от канализация и газ.

— Хайде, момиче — обади се мъжът. — Хайде, Сузи, не заспивай.

Той стисна ръката й, но Урсула гледаше нещо лъскаво, което се въртеше на слънчевите лъчи. Лисица? Не, заек. Сребърен заек се полюшваше бавно пред очите й. Беше хипнотизиращо. Най-красивото нещо, което някога бе виждала.

 

 

Падаше от покрив в нощта. Намираше се насред нажежена от слънцето царевична нива. Береше малини край алеята. Играеше на криеница с Теди. „Странна птица“, каза някой. Едва ли бе доброволецът. После заваля снегът. Нощното небе вече не беше високо горе, беше навсякъде около нея, като топло тъмно море.

Носеше се в тъмнината. Опита се да каже нещо. „Благодаря ви.“ Но вече нямаше значение. Нищо нямаше значение. Паднал беше мрак.