Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Тод (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Life After Life, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ралица Кариева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Научна фантастика
- Постмодерен роман
- Роман за съзряването
- Темпорална фантастика
- Характеристика
-
- XX век
- Втора световна война
- Европейска литература
- Екранизирано
- Магически реализъм
- Постмодернизъм
- Психологизъм
- Условно-алтернативен сюжет
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кейт Аткинсън
Заглавие: Живот след живот
Преводач: Ралица Кариева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: британска
Печатница: Печатница „Инвестпрес“
Излязла от печат: 01.02.2016
Редактор: Владимир Молев
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Росица Великова
ISBN: 978-619-150-705-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16468
История
- — Добавяне
Утре ще е прекрасен ден[1]
2 септември 1939 година
— Морис твърди, че до няколко месеца ще приключи. — Памела постави чинията си върху издутината, в която растеше следващото й бебе.
— Ще продължаваш, докато не родиш момиче, нали? — попита Урсула.
— До края на света — съгласи се весело Памела. — Значи все пак ни поканиха, за моя най-голяма изненада. Неделен обяд в Съри, пълна програма. С малко странните им деца Филип и Хейзъл…
— Мисля, че съм ги виждала само два пъти.
— Едва ли са били само два, просто не си им обръщала внимание. Морис каза, че ни е поканил, за да могат „братовчедите да се опознаят по-добре“, но момчетата изобщо не ги харесаха. Филип и Хейзъл не знаят как да играят. А майка им е мъченица на печеното и ябълковия пай. И на Морис също така. Мъченичеството много би й подхождало, Едуина е фанатичка, особено по критериите на англиканската църква.
— Аз никога не бих се омъжила за Морис. Не знам тя как издържа.
— Мисля, че му е благодарна. Той й даде Съри. Тенискорт, приятели в правителството, много говеждо печено. Вечно имат гости — от великите и добрите. Някои жени са готови на всякакви жертви за това. Включително и на брак с Морис.
— Предполагам, че той е голямо изпитание за нейната християнска търпимост.
— Също и за убежденията на Харолд. Сдърпаха се с Морис по въпроса за социалните придобивки, а пък с Едуина — за предопределението.
— Тя вярва ли в него? Нали е англиканка?
— Да, англиканка е. Само че не притежава и капчица здрав разум. Забележително глупава е. Сигурно затова се е оженил за нея. Според теб Морис защо смята, че войната ще трае само няколко месеца? Това ли е официалната линия на министерството? Можем ли да вярваме на всичко, което казва? Всъщност вярваме ли изобщо на нещо?
— Ами, най-общо казано, не вярваме. Но той е важна клечка в министерството, така че би трябвало да разполага с достоверна информация. Вътрешна сигурност, ново министерство от тази седмица.
— И ти ли? — попита Памела.
— Да, и аз. Отделът за противовъздушна отбрана вече е там, все още се опитваме да свикнем с идеята, че сме се издигнали.
Когато завърши училище на осемнайсет, Урсула не замина за Париж, нито въпреки увещанията на някои от учителите си подаде документи за Оксфорд и Кеймбридж, за да учи езици, били те мъртви или живи. Всъщност не отиде по-далече от Уикъм и неговия малък секретарски колеж. Нямаше търпение да продължи напред, да бъде независима, а не да стои затворена в поредната институция. „Крилатата колесница на времето“[2] и така нататък, бе обяснила на родителите си. „Е, всички продължаваме напред — каза Силви — всеки по свой начин. Накрая отиваме на едно и също място. Не виждам какво значение има как сме стигнали дотам.“ На Урсула обаче й се струваше, че именно в начина, по който стигаме „там“, е смисълът, но беше безнадеждно да се спори с обзетата от песимизъм Силви. „Ще мога да си намеря интересна работа — обясни тя, пренебрегвайки протестите на родителите си — в редакцията на някой вестник или издателство.“ Представяше си бохемска атмосфера, мъже с карирани сака и вратовръзки, жени, пушещи с изискан жест пред своите пишещи машини „Роял“.
— Както и да е, радвам се за теб — каза й Изи по време на един прекрасен следобеден чай в „Дорчестър“, на който бе поканила нея и Памела. („Намислила е нещо“, бе заподозряла Памела.) — А и кой би искал да е досадна интелектуалка?
— Аз — обади се Памела.
Оказа се, че Изи наистина има скрит мотив. Огъстъс бил пожънал такъв успех, че издателите я били помолили да напише „нещо подобно“ и за момичета.
— Само че не за палави момичета. Това не вървяло. Искат героинята да е бъбрива и емоционална, но усърдна и примерна, да речем, капитан на отбора по хокей. Ето защо се сетих за теб, мила — рече тя на Памела.
Директор на колежа беше господин Карвър, запален последовател на Питман и есперанто, който се опитваше да накара „моите момичета“ да си слагат превръзки на очите, докато се упражняват да пишат на машина. Урсула обаче заподозря, че в това се крие нещо повече от желание за съвършенство, и организира бунт.
— Такава си революционерка — каза с възхищение едно от момичетата, Моника.
— А, не съм. Просто проява на здрав разум.
Така беше. Станала беше доста разумна.
В колежа на господин Карвър стана ясно, че Урсула притежава изненадващ талант за писане на машина и стенографиране, въпреки че мъжете, които проведоха събеседването, когато тя кандидатства за работа във Вътрешното министерство, очевидно бяха на мнение, че владеенето на древни езици ще я постави в по-добра изходна позиция за отварянето и затварянето на чекмеджетата с документи и безкрайното търсене сред морето от белезникави папки. Не беше „интересната работа“, която си бе представяла, но успя да задържи вниманието й и през следващите десет години Урсула бавно се издигаше по стълбицата по спънатия, труден начин, отреден на жените. („Един ден ще имаме министър-председателка — казваше Памела. — Може и да доживеем да го видим.“) Сега Урсула имаше свои подчинени, които да праща да носят белезникавите папки. Сигурно това беше напредъкът. От 1936 година работеше в Отдела за противовъздушна отбрана.
— Значи ти не си в течение на клюките? — попита Памела.
— Аз съм жена, по цял ден само клюки слушам.
— Морис нямал право да разкрива какво точно прави — оплака се Памела. — Не трябвало да говори за случващото се зад „свещените стени“. Така ги нарече — свещените стени. Ще рече човек, че е подписал Закона за държавната тайна с кръв и е заложил душата си.
— Е, това всички го правим. — Урсула си взе още малко от сладкиша. — Част от работата, не знаеше ли? Аз лично подозирам, че Морис просто обикаля насам-натам и брои разни неща.
— И трупа самодоволство. Войната ще му се услади, много власт без заплаха за него самия.
— И много неща за броене.
Засмяха се. Урсула за миг си помисли, че изглеждат твърде весели за хора на ръба на ужасяващ сблъсък. Намираха се в градината на Памела във Финчли, събота следобед с чай на висока бамбукова маса. Ядяха бадемов сладкиш, поръсен с нарязани парченца шоколад, стара рецепта от госпожа Глоувър, предадена на лист с мазни отпечатъци от пръсти. На места хартията бе изтъняла и през нея се виждаше като през мръсно стъкло.
— Възползвай се, докато можеш, предполагам, че вече няма да има сладкиши — каза Памела и даде парченце на Хайди, непривлекателен мелез, спасен в Батърси. — Знаеш ли, че хората си приспиват домашните любимци с хиляди?
— Ужасно.
— Сякаш не са част от семейството. — Памела погали Хайди по главата. — Тя е много по-мила от момчетата. И по-възпитана.
— Как бяха евакуираните днес?
— Мрънкаха.
Въпреки напредналата си бременност Памела бе прекарала почти целия предобед да организира евакуирани, докато Олив, свекърва й, гледаше момчетата.
— От теб би имало много по-голяма полза, отколкото от хора като Морис — каза Урсула. — Мен ако питаха, щях да те направя министър-председател. Щеше много по-добре да се справиш от Чембърлейн.
— Така си е. — Памела остави чинийката си и се зае с плетката, нещо розово с финтифлюшки. — Ако е момче, просто ще се преструвам, че е момиче.
— А ти няма ли да заминеш? Нали няма да държиш момчетата в Лондон? Можеш да се прибереш във Фокс Корнър, германците едва ли ще си направят труда да бомбардират такова затънтено място.
— И да живея с майка? О, не. Имам приятелка от университета, Джанет, баща й е викарий, не че това има някакво значение. Наследила е от баба си къща в Йоркшир, в Хътън-ле-Хоул, малка точица на картата. Отива там с двете си момчета и предложи и аз да ги придружа с моите три. — Памела бе родила един след друг Найджъл, Андрю и Кристофър. Майчинството й бе дошло отвътре. — На Хайди също ще й хареса. Звучи ужасно примитивно, без електричество, без течаща вода. Идеално за момчетата, могат да търчат като диваци. Във Финчли не е лесно да си дивак.
— Е, някои сигурно успяват.
— Как е „мъжът“? — попита Памела. — „Мъжът от Адмиралтейството.“
— Можеш да използваш името му. — Урсула изтръска трохите от полата си. — Кучетата не подслушват.
— В днешно време не се знае. Той какво казва?
Урсула имаше връзка с Крайтън — „мъжът от Адмиралтейството“, вече цяла година (ориентираше се по Мюнхенското споразумение). Запознаха се по време на едно съвместно заседание. Той беше петнайсет години по-голям от нея, доста привлекателен, с някакво вълче излъчване, което дори бракът с примерната съпруга (Мойра) и трите деца, изпратени в частно училище, не бяха успели да заличат. „Няма да ги напусна, при никакви обстоятелства“, бе й казал той след първото любене в доста аскетичната му квартира. „Не те и карам да го правиш“, отвърна Урсула, макар че според нея щеше да е по-добре да я беше предупредил, преди да скочат в леглото.
„Квартирата“ (подозираше, че не беше първата жена, поканена от Крайтън да я разгледа) бе апартамент, осигурен от Адмиралтейството за нощите, когато се налагаше Крайтън да остане в града, вместо да „вдигне платна“ обратно към Мойра и момичетата в Уоргрейв. Тя не беше единствено на негово разположение, тъй че когато беше заета, той „дебаркираше“ в апартамента на Урсула на Аргайл Роуд, където прекарваха дълги вечери в единичното й легло (Крайтън имаше практично моряшко отношение към ограничените пространства) или на канапето, като се отдаваха на „удоволствията на плътта“, както той се изразяваше, преди да „отплава“ към Баркшър. За Крайтън всяко разстояние, дори и две спирки с метрото, беше като експедиция навътре в сушата. Дълбоко в душата си бе моряк и според нея щеше да е много по-доволен да отплава с лодка към околните графства, вместо да се движи с кола или влак. Веднъж наистина наеха малка лодка до Мънки Айлънд и си направиха пикник на брега. „Като нормална двойка“, бе казал за свое оправдание той.
— Щом не е любов, какво е? — попита Памела.
— Харесвам го.
— Аз харесвам и мъжа, който ми носи покупките. Но не спя с него.
— Е, със сигурност той значи много повече за мен, отколкото някой търговец. — Почти спореха. — Освен това не е някой безчувствен младеж — продължи да се защитава тя. — Той е истински човек, завършена личност… Нали разбираш какво искам да кажа?
— Завършен със семейство — отбеляза заядливо Памела. Погледна я с любопитство. — А сърцето ти не се ли разтуптява поне малко, като го видиш?
— Може би съвсем малко, да — съгласи се великодушно Урсула, за да избегне спора, подозираше, че няма да може да обясни на Памела привлекателността на прелюбодейството. — Кой би помислил, че от всички в това семейство точно ти ще се окажеш най-големият романтик?
— О, не, мисля, че най-големият романтик е Теди — отвърна Памела. — Самата аз просто искам да вярвам, че има спойки, на които нашето общество се държи, и че бракът е една от тях.
— В спойките няма нищо романтично.
— Всъщност ти се възхищавам. Колко си самостоятелна. Как не следваш стадото и така нататък. Просто не искам да бъдеш наранена.
— Аз също не искам, повярвай ми. Мир?
— Мир — съгласи се с готовност Памела. — Животът ми щеше да е толкова безинтересен без твоите сладострастни разкази. Ако знаеш само колко вълнения изживявам с твоя любовен живот или както там искаш да го наричаш.
Нищо сладострастно нямаше в разходката им до Мънки Айлънд — поседяха прилично на едно карирано одеяло и ядоха студено пиле, което поляха с топло червено вино. „Пламенобузата Хипокрена“, подхвърли Урсула, а Крайтън се засмя: „Това подозрително напомня на литература. Аз съм безчувствен към поезията. Би трябвало да си наясно“. „Наясно съм“, отвърна тя.
Характерно за Крайтън беше, че на околните винаги им се струваше, че в него се крие повече, отколкото показва. Чула бе, че го наричат „Сфинкса“, и той наистина излъчваше известна сдържаност, сякаш зад нея се криеха непознати дълбини и дълбоко заровени тайни, рана от детството, всепоглъщаща мания. Загадъчната му страна, помисли си тя, обели едно сварено яйце и го топна в солта, сипана във фунийка от вестник. Кой ли беше подготвил храната, едва ли самият Крайтън? Нито пък Мойра, да не дава Господ.
Била започнала да го мъчи съвестта заради тайната им връзка. Урсула била внесла свежест в отегчителния му живот. Участвал бил в битката при Ютланд с адмирал Джелико, „видял много“, а сега бил „нищо и никакъв бюрократ“. Не можел да си намери място.
— Или си на път да ми се обясниш в любов — рече Урсула — или да ми кажеш, че това е краят.
Имаше и плодове, праскови, увити в амбалажна хартия.
— Ту залитам към едното, ту към другото — усмихна се виновно той. — Кандилкам се.
Урсула се засмя, думата не му прилягаше.
Взе да разказва за Мойра, за живота й в селото и нуждата й да се занимава с благотворителност, а Урсула се разсея, заинтригувана повече от намерената паста от „Бейкуел“, която очевидно бе измъкната от столовата на Адмиралтейството. („Добре се грижат за нас“, каза той. Като Морис, помисли си тя. Мъжете с власт разполагаха с привилегии, недостижими за безличната сива маса на останалите служители.)
Ако по-възрастните й колежки разберяха за връзката й, щяха да се надпреварват да дишат соли, за да се съвземат, особено ако знаеха с кого точно от Адмиралтейството се е заиграла (Крайтън беше на доста висок пост). Урсула беше добра, много добра в пазенето на тайни.
— Имате репутация на много дискретна, госпожице Тод — каза Крайтън, когато ги запознаха.
— Боже — отвърна тя — звучи толкова безлично.
— По-скоро интригуващо. Подозирам, че от вас ще излезе добър шпионин.
— А как беше самият Морис?
— Морис винаги си е един и същ и никога няма да се промени.
— Мен не ме е канил на неделен обяд.
— Смятай се за късметлийка.
— Всъщност много рядко го виждам. Да не повярва човек, че работим в едно министерство. Той се разхожда из ветровитите кулоари на властта…
— Сред свещените стени.
— Да, свещените стени. Докато аз тичам напред-назад из един бункер.
— Наистина ли? В бункер ли работиш?
— Е, не е под земята. В Южен Кенсингтън, пред Геоложкия музей. Морис има кабинет в Уайтхол.
Когато кандидатства за работа, Урсула се надяваше, че Морис ще й даде едно рамо, но вместо това той й бе изчел лекция за връзкарството и необходимостта да бъде извън всякакво съмнение за непотизъм. „Жената на Цезар и така нататък“, бе й казал.
— Предполагам, че Морис се смята за Цезар, а не за жена му — подхвърли Памела.
— Ох, не ми пускай такива идеи — засмя се Урсула. — Морис като жена, представи си само.
— О, не просто жена, а римлянка. Това повече би му отивало. Как се казваше жената на Кориолан?
— Волумния.
— А, ето, сетих се какво имах да ти казвам… Морис беше поканил и един негов приятел. От Оксфорд, онзи едър американец. Помниш ли го?
— Разбира се! — Не можа да се сети за името. — Ох, да му се не види, как се казваше… нещо американско. Опита се да ме целуне на шестнайсетия ми рожден ден.
— Мръсник! — засмя се Памела. — Не си ми казвала.
— Представях си първата си целувка по-иначе. Беше като схватка в ръгби мач. Много беше нахакан. — Урсула се засмя. — Мисля, че му нараних гордостта, ако не и още нещо.
— Хауи — обади се Памела. — Само че сега е Хауърд, Хауърд С. Ландсдауни Трети, това му е пълното име.
— Хауи — замисли се Урсула. — Съвсем го бях забравила. С какво се занимава сега?
— Дипломат е. По-потаен и от Морис. В посолството е, за него Кенеди е бог. Според мен Хауи доста се възхищава на Хитлер.
— Сигурно и Морис щеше, ако Хитлер не беше чужденец. Веднъж го видях на сбирка на черноризците[3].
— Морис ли? Не може да бъде! Сигурно е шпионирал. Мога да си го представя като агент-провокатор. А ти какво правеше там?
— Шпионирах като Морис. Не, всъщност попаднах случайно.
— Толкова много неочаквани разкрития само за един чай време. Има ли още? Да направя ли по още един чай?
— Не, мисля, че това е всичко — засмя се Урсула.
Памела въздъхна.
— Гадна работа.
— Кое, това с Харолд ли?
— Горкият, май в крайна сметка ще трябва да остане тук. Не могат да мобилизират лекарите от болниците, нали? Ще им трябват, ако ни бомбардират. Това ни чака, нали знаеш?
— Да, разбира се — отвърна Урсула нехайно, сякаш обсъждаха времето.
— Ужасно е само като си помислиш — въздъхна отново Памела, остави куките и протегна ръце над глава. — Такъв прекрасен ден. Не мога да повярвам, че това може да е последният нормален ден за дълго време напред.
Урсула трябваше да излезе в отпуск от понеделник. Планирала беше седмица спокойни еднодневни екскурзии — Истбърн и Хейстингс или чак до Бат и Уинчестър, но заради надвисналата война не й беше до пътуване. Внезапно усети пълна апатия при мисълта какво предстои. Целият предобед беше прекарала на Кенсингтън Хай стрийт в запасяване — батерии за фенерчето, нова грейка, свещи, кибрит, безкрайно количество черна хартия, консерви боб, картофи, кафе. Купила бе и дрехи, хубава вълнена рокля за осем лири, зелено кадифено яке за шест, чорапи и чифт кафяви кожени туристически обувки, които на вид щяха да изкарат до края на живота й. Беше много горда, че успя да устои на изкушението да купи и жълта вечерна рокля от крепдешин на малки черни лястовички.
— Зимното ми палто е само на две години — каза на Памела — все си мисля, че ще издържи до края на войната.
— Божичко, искрено се надявам да е така.
— Всичко е толкова ужасно.
— Да. — Памела отряза още сладкиш. — Противно е. Толкова се ядосвам. Войната е лудост. Хапни още сладкиш, моля те. Имаме малко време, докато момчетата са още при Олив. Ще дойдат и ще опоскат всичко като скакалци. Нямам представа как ще се оправим с купоните.
— Ще си в провинцията, може да си направиш градина. Да гледаш пилета. Прасе. Всичко ще е наред.
Натъжи се при мисълта, че Памела ще замине.
— Защо не дойдеш и ти?
— Боя се, че трябва да остана.
— О, чудесно, ето го и Харолд! — възкликна Памела при вида на Харолд с огромен букет далии, увити във влажен вестник.
Тя се надигна да го поздрави, а той я целуна по бузата.
— Недей да ставаш — каза й, после целуна и Урсула и поднесе букета на Памела. — Едно момиченце ги продаваше на един ъгъл в Уайтчапъл. Като в „Пигмалион“. Каза, че били от двора на дядо й.
Крайтън беше подарил веднъж рози на Урсула, но те бързо бяха оклюмали и увехнали. Тя завидя на издръжливите градински цветя на Памела.
— Та така — продължи Харолд, след като си сипа от поизстиналия чай — вече евакуираме пациентите, които могат да издържат преместването. Утре със сигурност ще обявят война. Сутринта. Вероятно за да могат всички заедно да коленичат в църквата и да се молят за спасение.
— О, да, войните са много християнски — отбеляза саркастично Памела. — Особено ако си англичанин. Имам приятели в Германия — обърна се към Урсула тя. — Добри хора.
— Знам.
— И какво сега, те са ни врагове, така ли?
— Пами, не се ядосвай — каза Харолд. — Защо е толкова тихо, какво си направила с момчетата?
— Продадох ги. — Памела се оживи. — Три на цената на две.
— Защо не пренощуваш тук? — предложи любезно на Урсула Харолд. — Не е хубаво утре да си сама. Ще бъде ужасен ден. Предписания от доктора.
— Благодаря, но вече имам планове.
— Много добре. — Памела отново подхвана плетката си. — Не бива да се държим като че ли е дошъл краят на света.
— Дори и да е дошъл ли? — попита Урсула. Изведнъж съжали, че не си купи жълтата рокля.