Кейт Аткинсън
Живот след живот (32)

Август 1926 година

„Той стоеше пред едно продълговато огледало, прикрепено към стената между двата прозореца, и съзерцаваше образа си на много красив и много млад юноша — нито едър, нито дребен, със синкави коси като пера на кос…“^[1]

Едва успяваше да държи отворени очите си. Времето беше прекрасно, топло, часовете се точеха бавно и приятно. Нямаше какво да прави, освен да чете книги и да се разхожда, най-вече с напразната надежда да се натъкне на Бенджамин Коул или някой от братята му, които бяха пораснали и се бяха превърнали в мургави красиви младежи. „Могат да минат за италианци“, казваше Силви. А защо биха искали да минават за нещо различно от себе си?

— Знаеш ли — каза Силви, когато я завари легнала под ябълките, „Шери“ беше паднала върху нагрятата трева — такива дълги, мързеливи дни като днешния няма да имаш никога повече в живота. Човек си мисли, че ще има, но не е така.

— Освен ако не забогатея — отвърна Урсула. — Тогава по цял ден ще мързелувам.

— Може би. — Силви нямаше желание да се откаже от завладялото я напоследък непрестанно недоволство. — Но един ден лятото въпреки това ще свърши.

Тя седна на тревата до Урсула. Кожата й бе обсипана с лунички от работата в градината. Силви винаги ставаше по първи петли. Урсула с удоволствие можеше да спи цял ден. Силви прелисти разсеяно романа на Колет.

— Трябва да използваш френския си по-често.

— Бих могла да живея в Париж.

— Може би не чак толкова често.

— Мислиш ли, че трябва да кандидатствам в университет, като завърша?

— Миличка моя, какъв смисъл има? Там няма да те научат как да бъдеш съпруга и майка.

— А ако не искам да ставам майка и съпруга?

— Сега вече се опитваш да ме провокираш — засмя се Силви и я погали по бузата. — От малка си една такава странна. На моравата има чай — каза тя и се изправи с нежелание — и сладкиш. Също, за съжаление, и Изи.

— Мила моя — каза Изи, когато видя Урсула да се приближава през тревата. — Доста си пораснала от последния път. Вече си жена, и то много красива!

— Още е малка — отвърна Силви. — Тъкмо говорехме за бъдещето й.

— Така ли? — учуди се Урсула. — Мислех, че говорим за френския ми. Чудя се какво да уча — обясни на Изи тя.

— Какви сериозни теми. На шестнайсет трябва да си влюбена до уши в някое неподходящо момче.

Влюбена съм, помисли си Урсула, влюбена съм в Бенджамин Коул. Той май попадаше в графата „неподходящ“. („Евреин?“, представи си как възкликва Силви. Или католик, миньор (или чужденец), магазинер, чиновник, коняр, ватман, учител. Неподходящите бяха безброй.)

— Ти беше ли? — попита Урсула.

— Какво да съм била? — премига Изи.

— Влюбена на шестнайсет.

— О, безкрайно.

— А ти? — обърна се към Силви.

— О, опазил ме Господ.

— На седемнайсет обаче няма начин да не си била влюбена — каза Изи.

— Така ли?

— Нали тогава се запозна с Хю.

— А, да.

Изи се наклони към Урсула и прошепна съзаклятнически:

— Аз на твоята възраст избягах с един мъж.

— Глупости — прекъсна я Силви. — Няма такова нещо. А, ето я и Бриджит с чая. — Обърна се към Изи. — Има ли конкретен повод за посещението ти, или намина само да ни подразниш?

— Бях наблизо и реших да се отбия. Искам да те попитам нещо.

— О, не! — изпъшка Силви.

— Мислех си… — започна Изи.

— О, не!

— Престани, Силви!

Урсула наля чай и наряза сладкиша. Подушваше битка. Изи бе временно неспособна да говори, тъй като устата й бе пълна със сладкиш. Не беше от най-пухкавите пандишпани на госпожа Глоувър.

— Та както казах — преглътна с усилие Изи — мислех си, мълчи, Силви! „Приключенията на Огъстъс“ пожънаха голям успех. Имам къщата в Холанд Парк, имам пари, но, разбира се, нямам съпруг. Нито дете.

— Така ли? — натърти Силви. — Сигурна ли си?

— Никой, с когото да споделя късмета си — престори се, че не я е чула Изи. — Та си мислех, защо не взема да осиновя Джими.

— Моля?

 

 

— Не мога да повярвам — изсъска Силви.

Изи все още беше отвън и забавляваше Джими, четеше му от недовършения ръкопис, който носеше в огромната си чанта. „Огъстъс отива на море“.

— Защо не иска да осинови мен? — попита Теди. — Нали в крайна сметка се предполага, че аз съм Огъстъс?

— Ти искаш ли Изи да те осинови? — учуди се Хю.

— А, не, не.

— Никой няма да бъде осиновяван — отсече ядосано Силви. — Иди да поговориш с нея, Хю.

 

 

Урсула отиде да потърси ябълка в кухнята и завари госпожа Глоувър да налага парчета телешко с чук за пържоли.

— Представям си, че са глави на шваби — обясни тя.

— Наистина ли?

— Онези, дето са пуснали газ и са разбишкали дробовете на горкия Джордж.

— Какво има за вечеря? Умирам от глад.

Урсула бе станала доста безчувствена към белите дробове на Джордж, толкова пъти бе слушала за тях, че сякаш те вече живееха собствен живот, почти като белите дробове на майката на Силви, тези органи изглеждаха по-истински от собствениците си.

— Телешки котлети à la Russe. — Госпожа Глоувър преметна месото и започна отново да го налага. — Руснаците са същата стока, да знаеш.

Урсула се зачуди дали готвачката изобщо е виждала някога чужденец.

— Ами, в Манчестър има много евреи — осведоми я госпожа Глоувър.

— А вие познавате ли някои?

— Да ги познавам? Че защо ми е да ги познавам?

— Само че евреите не са чужденци, нали? Ето, съседите ни, семейство Коул, са евреи.

— Глупости, и те са англичани като нас.

Госпожа Глоувър имаше слабост към момчетата на семейство Коул поради добрите им маниери. Урсула се запита дали си струва да се спори. Взе още една ябълка, а госпожа Глоувър се върна към заниманието си.

Урсула изяде ябълката на пейката в другия край на градината, едно от любимите скривалища на Силви. Думите „телешки котлети à la Russe“ се носеха сънено в главата й. Изведнъж тя скочи на крака, сърцето й туптеше от внезапно пробудилия се познат, но отдавна забравен ужас. Но какво го беше изтръгнало от дрямката му? Беше толкова не намясто в спокойната градина, в топлия късен следобед, докато Хети, котката, се миеше мързеливо върху огряната от слънцето пътека.

Нямаше ужасни съдбовни знамения, не личеше да се е случило нещо, ала въпреки това Урсула хвърли огризката от ябълката в храстите и хукна, мина през портата и пое по пътя, преследвана от старите демони. Хети прекъсна тоалета си и погледна люлеещата се порта с презрение.

Може би имаше някаква злополука с влак, може би щеше да се наложи да откъсне фустите си като момичетата в „Децата от гарата“^[2], за да предупреди машиниста, само че когато стигна на гарата, влакът за Лондон в 5:30 часа се изнизваше кротко в сигурните ръце на Фред Смит и машиниста. Фред докосна козирката на железничарското си кепе.

— Госпожице Тод, добре ли сте? Изглеждате разтревожена?

— Добре съм, Фред, благодаря.

Само дето ме е обхванал смъртен ужас, нищо кой знае какво. Фред Смит не приличаше на човек, обземан от смъртен ужас дори за частица от секундата.

 

 

Тръгна обратно все така обсебена от безименния страх. По средата на пътя срещна Нанси Шоукрос.

— Хей, здравей, накъде така?

— Събирам разни неща за албума си. Намерих дъбови листа и жълъдчета.

Страхът започна да се оттича от тялото на Урсула.

— Хайде, ще те изпратя до вас.

Стигнаха до ливадата с кравите и в този миг един мъж се прехвърли през оградата и скочи тежко на пътя. Килна шапка и поздрави, след което продължи към гарата. Накуцваше с единия крак, ходеше смешно като Чарли Чаплин. Сигурно поредният ветеран от войната, помисли си Урсула.

— Кой беше това? — попита Нанси.

— Не знам. О, я виж, умрял бръмбар гробар. Ще ти свърши ли работа?