Кейт Аткинсън
Живот след живот (30)

Юни 1932 година

Памела бе избрала бял брокат за себе си и жълт сатен за шаферките. Жълтото беше малко наситено и от него шаферките изглеждаха сякаш имат болна жлъчка. Бяха общо четири — Урсула, Уини Шоукрос (предпочетена пред Гърти) и двете по-малки сестри на Харолд. Харолд идваше от голямо шумно семейство на Олт Кент Роуд, което Силви смяташе за „по-низше“. Фактът, че самият той беше лекар, изглежда, не смекчаваше обстоятелствата около произхода му (по неясни причини Силви недолюбваше медицинската професия).

— Не беше ли точно твоето семейство малко или много изпаднало? — попита я Хю.

Той харесваше новия си зет, намираше го за „освежаващ“. Харесваше и майка му Олив. „Жената си казва каквото й е на душата.“ „И наистина го мисли — добави Силви. — За разлика от някои други.“

— В книгата с мострите изглеждаше хубаво — каза Памела на третата и последна проба при една шивачка чак в Нийсдън. Тясноскроената рокля обгръщаше плътно талията на Урсула.

— Наддали сте от последната проба насам — отбеляза шивачката.

— Така ли?

— Аха — потвърди Памела.

Урсула се сети за последния път, когато бе наддала. Белгрейвия. Този път това със сигурност не беше причината. Стоеше върху стол, а шивачката се въртеше около нея с прикачена на китката възглавничка с карфици.

— И така изглеждаш добре — добави Памела.

— По цял ден седя на работа, трябва май повечко да вървя пеша.

Толкова бе лесно да си мързелив. Живееше сама, но никой не знаеше. Хилда, момичето, с което уж деляха апартамента — на последния етаж в Бейсуотър — се беше изнесла, но все още плащаше наема. И слава богу. Хилда живееше в Илинг в „дворец на разврат“ с мъж на име Ърнест, чиято съпруга отказваше да му даде развод, така че се налагаше Хилда да се преструва пред родителите си, че все още е в Бейсуотър като добродетелна неомъжена девойка. Урсула си мислеше, че е само въпрос на време родителите на Хилда да се изтърсят неканени на прага и щеше да й се наложи да измисли някаква лъжа, за да обясни отсъствието на дъщеря им. Хю и Силви щяха да се ужасят, ако знаеха, че Урсула живее сам-сама в Лондон.

— Бейсуотър? — бе повторила подозрително Силви, когато Урсула заяви, че се изнася от Фокс Корнър. — Наистина ли се налага?

Силви и Хю лично бяха инспектирали апартамента, както и Хилда, която се представи добре по време на кръстосания разпит. Въпреки това Силви намираше, че и на апартамента, и на Хилда нещо недостига.

Ърнест от Илинг, както го наричаше Урсула, плащаше наема („аз съм държанка“, смееше се Хилда), но самата Хилда наминаваше през две седмици да си прибере пощата и да донесе парите за наема.

— Мога да намеря някой друг да живее с мен — предложи Урсула, но всъщност нямаше никакво желание да го прави.

— Нека поизчакаме, да видим дали нещата при мен ще потръгнат. Това му е хубавото да живееш в грях, винаги можеш да си тръгнеш.

— Същото важи и за Ърнест (от Илинг).

— Аз съм на двайсет и една, а той на четирийсет и две, едва ли ще си тръгне, повярвай ми.

Изнасянето на Хилда беше истинско облекчение. Сега Урсула можеше цяла вечер да се мотае по халат и с ролки в косата, да яде портокали и шоколадови бонбони и да слуша радио. Не че Хилда би имала нещо против тези неща, дори щеше да й е приятно, но Силви още от малка бе възпитала у Урсула благоприличие в присъствието на други, което бе трудно да се загърби.

След няколко седмици самота осъзна, че почти няма приятели, а на малкото, които имаше, сякаш не държеше достатъчно, че да поддържа връзка. Мили бе станала актриса и постоянно пътуваше с театралната трупа. Изпращаше по някоя картичка от места, които иначе вероятно никога не би посетила — Стамфорд, Гейтсхед, Грантам — и отзад се рисуваше в различни роли. („Аз като Жулиета, каква развратница!“) Приятелството им се беше прекършило след смъртта на Нанси. Семейство Шоукрос се затвори в скръбта си, а когато Мили най-сетне започна отново да живее живота си, стана ясно, че Урсула бе престанала да живее своя. На Урсула често й се щеше да й обясни случилото се в Белгрейвия, но не искаше да рискува и крехките остатъци от близостта им.

Работеше в голяма фирма за износ и понякога, докато слушаше другите момичета да си говорят какво са правили и с кого, искрено се чудеше откъде намират всички тези хора — Гордън, Чарли, Дик, Милдред, Айлин и Вера — весело, нетърпеливо множество, с което посещаваха вариетета и кина, ходеха на кънки, плуваха в открити басейни и отскачаха с коли до Епинг Форест или Истбърн. Самата тя не правеше нищо.

Урсула жадуваше да бъде сама, но мразеше самотата и разрешаването на тази загадка не беше по силите й. В работата я възприемаха като по-старша, сякаш бе по-опитна, макар да не беше така. Понякога я канеха да излезе с останалите вечер. Добронамерен жест, напомнящ на благотворителност. Тя винаги отказваше. Предполагаше, по-скоро знаеше, че говорят за нея зад гърба й не с лошо, просто от любопитство. Мислеха си, че крие нещо. „Странна птица. Тихите води са най-дълбоки.“ Щяха да останат разочаровани, ако знаеха, че това изчерпва всичко, че дори клишетата са по-интересни от живота й. Без дълбини, без мрак (може би в миналото, но не и в настоящето). Ако не се броеше алкохолът. Разбира се, него щяха да го броят.

Работата беше досадна, безкраен поток от товарителници, митнически формуляри и годишни отчети. Стоките — ром, какао, захар — и екзотичните места, от които идваха, бяха някак в контраст с ежедневното еднообразие. Урсула се възприемаше като малко зъбно колелце в огромния механизъм на империята. „Няма нищо лошо в това — казваше Морис, който беше станал голямо колело във Вътрешното министерство. — Светът има нужда от зъбни колелца.“ Тя не искаше да е зъбно колело, но Белгрейвия сякаш я бе лишила от възможността за нещо по-голямо.

Урсула знаеше как започна пиенето. Нищо драматично, просто беше решила да приготви телешко по бургундски за гостуването на Памела преди няколко месеца. Сестра й още работеше в лабораторията в Глазгоу и искаше да пазарува за сватбата си. Харолд също още не беше се преместил, трябваше да заеме новия си пост в Кралската лондонска болница след няколко седмици.

— Ще си прекараме хубаво само двете — каза Памела.

— Хилда замина за няколко дни за Хейстингс с майка си — излъга с лекота Урсула. Нямаше причина да не каже на Памела истината за уговорката с Хилда, Памела бе единственият човек, с когото винаги можеш да бъдеш откровен, но нещо я спря.

— Чудесно. Ще довлека матрака на Хилда в твоята стая и ще бъде точно като едно време.

 

 

— Радваш ли се, че ще се омъжваш? — попита я Урсула, като си легнаха вечерта.

Изобщо не беше като едно време.

— Разбира се, защо иначе ще го правя? Идеята за брака ми харесва. В него има нещо гладко и заоблено, нещо солидно.

— Като речно камъче?

— Като симфония. Е, по-скоро като дует.

— Нетипично за теб лирическо сравнение.

— Харесва ми онова, което имат нашите родители — отвърна простичко Памела.

— Така ли?

Памела отдавна не бе прекарвала повечко време с Хю и Силви. Може би не знаеше какво имаха напоследък. По-скоро дисонанс, отколкото хармония.

— А ти имаш ли си някого? — попита предпазливо Памела.

— Не.

— Още не — поправи я Памела оптимистично.

Естествено, за телешкото по бургундски трябваше бургундско, така че в обедната почивка Урсула отскочи до винарския магазин, покрай който всеки ден минаваше на път за работа. Магазинът беше стар, дървенията вътре изглеждаше сякаш векове кисната във вино, а тъмните бутилки с красиви етикети обещаваха нещо далеч повече от съдържащото се в тях вино. Продавачът й избра една бутилка, някои хора използвали за готвене по-лошо вино, но според него то ставало единствено и само за оцет. Той самият беше кисел и доста стипчив. Отношението му към бутилката бе като към малко бебе, пови я с любов в хартия и я подаде на Урсула да я сложи в пазарската кошница, където остана скрита от останалите момичета, за да не си помислят, че тайно си попийва.

Бургундското бе купено преди говеждото и същата вечер Урсула реши да отвори бутилката, за да пробва прехваленото от продавача вино. Разбира се, и преди беше пила алкохол, съвсем не беше въздържателка, но никога не беше пила сама. Не бе отваряла скъпа бутилка бургундско и не бе сипвала чаша само за себе си (по халат и с ролки пред уютно огнище). Беше като да влезе в топла вана в студена нощ, наситеното, меко вино изведнъж й донесе утеха. Това беше онази „чаша, пълна с топлина от Юга“^[1] на Кийтс, нали? Обичайната й потиснатост сякаш се поизпари, така че си сипа още една чаша. Като се изправи, тя усети, че й се завива свят, и се засмя.

— Подпийнала съм — каза на глас и изведнъж се зачуди дали да не си вземе куче. Поне щеше да има на кого да говори. Куче като Джок, което да я посреща ведро всеки ден, можеше пък да успее да предаде настроението си и на нея. Джок вече го нямаше, сърдечен удар според ветеринаря. „А такова силно сърчице имаше“, бе казал Теди, чието сърце бе разбито. На мястото на Джок бяха взели дребна хрътка с тъжен поглед, която бе сякаш прекалено деликатна за грубостта и скоростта на кучешкия живот.

Урсула изплакна чашата и запуши отново бутилката, беше останало предостатъчно за готвене, след което се дотътри с клатушкане до леглото.

Заспа дълбоко и я събуди часовникът, което бе промяна в сравнение с обичайното безсъние. „Пиян да съм; светът — незрим за мене.“^[2] Когато се събуди, си даде сметка, че не е в състояние да се грижи за куче.

На другия ден в работата успя да преодолее безкрайната досада от попълването на счетоводните документи цял следобед благодарение на мисълта за половината бутилка в кухнята у дома. В крайна сметка за телешкото можеше да купи друга.

 

 

— Хареса ви, а? — каза продавачът, когато тя се върна в магазина след два дни.

— А, не, не, още не съм го сготвила. Реших, че трябва да взема нещо и за пиене.

Осъзна, че не можеше да дойде пак тук, в този прекрасен магазин, все пак човек не може да готви всеки ден телешко по бургундски.

Посрещна Памела със скромен овчарски пай, последван от печени ябълки и яйчен крем.

— Донесох ти подарък от Шотландия — каза Памела и извади бутилка малцово уиски.

 

 

След като изпи уискито, намери друг магазин, където продавачът не се отнасяше към стоката с такова благоговение. „Ще взема направо две. Чакам гости.“ Няколко бутилки бира „Гинес“ от кръчмата на ъгъла. „За брат ми, дойде ми неочаквано на гости“, макар че Теди нямаше още осемнайсет и едва ли пиеше. След един-два дни пак. „Брат ви пак ли е дошъл, госпожице?“, попита съдържателят. Смигна й и тя се изчерви.

В един италиански ресторант в Сохо, покрай който „минаваше случайно“, с радост й продадоха няколко бутилки кианти, без да задават въпроси. Ако отидеше в кооператива на ъгъла, й пълнеха каната с шери направо от бурето. („За майка ми.“) Ром от кръчми далеч от апартамента. („За баща ми.“) Беше като изследовател, експериментираше с различните видове алкохол, но вече знаеше какво харесва, първата бутилка пламенобуза Хипокрена, кървавочервеното вино. Обмисляше как да накара да й доставят цяла каса. („За семейно празненство.“)

Пиеше тайно. Това бе нещо лично, съкровено и самотно. Само при мисълта за питие сърцето й забиваше едновременно от страх и нетърпение. За съжаление притисната между ограничаващите продажбите на алкохол закони и ужаса от унижението, за една млада жена от Бейсуотър беше доста трудно да утолява страстта си. За богатите беше по-лесно, Изи имаше сметка някъде, сигурно в „Хародс“, и й донасяха виното направо у дома.

Урсула бе потопила пръст във водите на Лета и преди да осъзнае, вече се давеше, премина от трезвеност до алкохолизъм само за няколко седмици. Беше едновременно срамно и начин да унищожи срама. Всяка сутрин се будеше с мисълта, че тази вечер няма, няма да пие и всеки следобед копнежът й се засилваше, представяше си как влиза в апартамента в края на деня и забравата я посреща. Беше чела сензационни разкрития за пушалните на опиум в Лаймхаус и се чудеше дали са верни. Опиумът звучеше по-добре от бургундското, що се отнася до замъгляване на болката от съществуванието. Вероятно Изи би могла да й даде адреса на пушалнята, в която „се беше отрязала“, както безсрамно бе заявила, но Урсула не се престрашаваше да попита. Опиумът можеше да не доведе до нирвана (в крайна сметка се бе оказала добра ученичка на доктор Келит), а до нова Белгрейвия.

На Изи от време на време се позволяваше да пристъпи в семейното лоно. („Само за сватби и погребения — бе отсякла Силви. — Без кръщенета.“) За огромно облекчение на Силви, Изи отказа любезно поканата за сватбата на Памела. „Уикенд в Берлин“, оправда се тя. Познавала някой, който имал самолет („Невероятно!“) и щяла да лети с него. Урсула от време на време й ходеше на гости. Свързваше ги ужасът на Белгрейвия, спомен, който щеше да ги обединява завинаги, макар и никога да не говореха за него.

Вместо това Изи изпрати сватбен подарък, кутия сребърни десертни вилички, които развеселиха Памела.

— Колко изтъркано. Не спира да ме изненадва.

— Почти сме готови — процеди шивачката в Нийсдън през захапаните карфици.

— Май наистина съм понапълняла. — Урсула оглеждаше жълтия сатен, който едва побираше малкото й шкембенце. — Може би трябва да се запиша в Женската лига за здраве и красота.

 

 

Беше напълно трезва, когато се спъна на връщане от работа. Беше ужасна ноемврийска вечер няколко месеца след сватбата на Памела, просто не видя плочката, повдигната леко в единия край от корените на едно дърво. Ръцете й бяха пълни — книги от библиотеката, покупки от бакалията, напазарувани набързо през обедната почивка — а инстинктът й бе да спаси продуктите и книгите, а не себе си. В резултат на това падна по лице и цялата сила на удара пое носът й.

Болката я зашемети, никога досега не бе изпитвала нещо подобно. Урсула коленичи на земята и се сгуши, зарязала покупките и книгите върху мокрия тротоар. Чуваше стенанията си — по-скоро вой — ала не можеше да се застави да спре.

— Ай-ай — разнесе се мъжки глас — ужасно! Дайте да ви помогна. Изцапали сте прасковения си шал. Прасковен, нали, не розов?

— Прасковен — отвърна учтиво тя въпреки болката.

Никога не бе отделяла чак толкова внимание на пухкавия шал около врата си. Изглежда, имаше много кръв. Усещаше как цялото й лице се подува, усещаше мириса на кръв, гъста и ръждива, в носа си, но болката бе понамаляла.

Мъжът бе симпатичен, немного висок, с белезникава руса коса и сини очи, с чиста, почти лъскава кожа по хубавите скули. Помогна й да се изправи. Ръката му бе здрава и суха.

— Казвам се Дерек, Дерек Олифант.

— Елефант?!^[3]

— Олифант.

Три месеца по-късно се ожениха.

 

 

Семейството на Дерек бе от Барнет, „прости хора“, както се беше изразила Силви по адрес на родителите на Харолд. Това, разбира се, бе и основната причина Урсула да го харесва. Преподаваше история в Блекуд, малко общинско училище за момчета („Деца на амбициозни бакали“, бе заявила презрително Силви) и ухажваше Урсула с концерти в Уигмор Хол и разходки из Примроуз Хил. Ходеха на дълги преходи с велосипеди, които завършваха в приятни кръчми в далечните предградия, половин пинта лека бира за него, лимонада за нея.

Оказа се, че носът й е счупен. („Ох, горката — писа й Памела. — Толкова хубав нос имаше.“) Преди да я придружи до болницата, Дерек я заведе в една от близките пивници, за да се измие.

— Да ви взема едно бренди — предложи й той.

— Не, не, няма нужда, ще изпия само чаша вода. По принцип не пия — отвърна тя, макар предишната вечер да бе заспала на земята заради бутилката джин, която бе откраднала от къщата на Изи. Нямаше угризения, че краде от нея, Изи й бе откраднала толкова много. Белгрейвия и така нататък.

Урсула спря да пие почти толкова неочаквано, колкото и бе започнала. Смяташе, че в нея е имало празнина, зейнала в Белгрейвия. Опитала се бе да я запълни с алкохол, но сега той бе изместен от чувствата й към Дерек. Какви бяха те? Най-вече облекчение, че някой иска да се грижи за нея, някой, който не знае нищо за срамното й минало. „Влюбена съм“, писа тя развълнувано на Памела. „Ура!“, отговори сестра й.

— Понякога човек може да обърка благодарността с любов — отбеляза лаконично Силви.

 

 

Майката на Дерек още живееше в Барнет, баща му бил починал, както и по-малката му сестра. „Ужасна злополука — обясни Дерек. — Падна в огъня в камината, когато беше на четири.“ Силви винаги много бе държала на решетките за камина. Самият Дерек едва не се удавил като момче, сподели той, след като тя му разказа за Корнуол. Това бе едно от малкото приключения в живота й, в което смяташе, че е била почти напълно невинна. А Дерек? Бурен прилив, преобърната лодка, героично доплуване до брега. Нямало нужда от господин Уинтън. „Сам се спасих.“

— Е, значи в такъв случай не е чак толкова обикновен — каза Хилда, предлагайки цигара на Урсула.

Тя се поколеба, но отказа, не беше готова за ново пристрастяване. Тъкмо събираше багажа си. Нямаше търпение да остави Бейсуотър зад гърба си. Жилището на Дерек беше в Холбърн, но в момента той бе в процес на финализиране на покупка на къща за двамата.

— Между другото писах на хазяина — добави Хилда. — Казах му, че се изнасяме. Жената на Ърни ще му даде развод, похвалих ли се? — Тя се прозя. — И той най-сетне повдигна въпроса. И двете ще бъдем порядъчни омъжени жени. Може да ти дойда на гости в… къде беше?

— Уийлдстоун.

 

 

Съгласно желанието на Дерек на сватбената церемония в гражданското присъстваха само майка му, Хю и Силви. Памела бе обидена, че не е поканена.

— Не искахме да чакаме — обясни Урсула. — А и Дерек не искаше шумотевица.

— А ти не искаше ли? Не е ли това смисълът на сватбата?

Не, не искаше шумотевица. Щеше да бъде нечия, най-сетне спасена, само това бе от значение. Да си булка не значеше нищо, да си съпруга — всичко.

— Искахме всичко да е просто — каза тя.

(„И евтино, като гледам“ — беше отбелязала Изи. Изпратен бе още един комплект вилички.)

— Изглежда приятен младеж — каза Хю на празненството, по-точно обяд в ресторант близо до гражданското.

— Така е — отвърна Урсула. — Много е приятен.

— Все пак малко е странно, мечо — продължи Хю. — Не е като сватбата на Пами. На нея сякаш се изсипаха половината съседи от Олд Кент Роуд. Освен това горкият Тед бе много засегнат, че не го покани. Но важното е ти да си щастлива — добави той окуражително — другото няма значение.

За церемонията Урсула бе облечена в гълъбовосив костюм. Силви бе осигурила букетчета за всички, изработени от оранжерийни рози от една цветарница.

— За съжаление не са от моите рози — сподели с госпожа Олифант тя. — Глоар дьо Мусо, ако ви интересува сортът.

— Сигурно са много хубави — отвърна госпожа Олифант, думите й изобщо не прозвучаха като комплимент.

— Веднъж се жениш, цял живот съжаляваш — измърмори Силви, преди да вдигнат сдържан тост с шери за булката и младоженеца.

— А ти? — попита я нежно Хю. — Съжаляваш ли?

Силви се престори, че не е чула. Беше станала заядлива.

— Период на промени — прошепна на Урсула смутено Хю.

— И за мен — отвърна тя.

Хю стисна ръката й.

— Ето това е моето момиче.

 

 

— А Дерек знае ли, че не си непокътната? — попита Силви, когато останаха насаме в дамската тоалетна. Госпожа Олифант не ги придружи, нямаше червило, което да оправя.

— Непокътната?

Урсула я изгледа неразбиращо в огледалото. Какво означаваше това, че е дефектна? Развалена?

— Не си девствена — обясни Силви. — Дефлорирана си — добави изнервено, когато Урсула не реагира. — Изглеждаш невероятно наивна за човек, който далеч не е невинен.

Някога Силви ме обичаше, помисли си Урсула. Вече не.

— Непокътната — повтори тя. Изобщо не бе мислила за това. — Как ще разбере?

— По кръвта, разбира се — отвърна Силви грубо.

Урсула си помисли за тапета на цветя. Дефлорирането. Не осъзнаваше, че има връзка. Мислеше, че кръвта е от рана, а не от пробиването на арката.

— Е, може и да не се усети — въздъхна Силви. — Сигурна съм, че няма да е единственият младоженец, измамен през първата брачна нощ.

 

 

— Подновихте ли цветовете на войната? — попита весело Хю, когато се върнаха на масата.

Тед беше взел неговата усмивка. Дерек и госпожа Олифант се мръщеха по един и същи начин. Урсула се запита какъв ли е бил господин Олифант. Рядко говореха за него.

— Суета, твойто име е жена — обади се Дерек с пресилено веселие.

Урсула забеляза, че той не се чувства толкова на място сред хора, колкото бе мислила отначало. Усмихна му се, още едно нещо, което ги свързваше. Осъзна, че се омъжва за непознат. („Всеки се жени за непознат“, бе отбелязал Хю.)

— Всъщност думата е „слабост“ — усмихна се Силви. — „Слабост, твойто име е жена“. „Хамлет“. Неясно защо много хора бъркат този цитат.

По лицето на Дерек премина сянка, но той се засмя.

— Прекланям се пред вашите обширни знания, госпожо Тод.

 

 

Новата им къща в Уийлдстоун бе избрана заради мястото, сравнително близо до училището, в което Дерек преподаваше. Той имаше наследство, „съвсем скромна сума“ от инвестициите на своя рядко споменаван баща. Беше „солидна“ къща на Мейсънс Авеню, макар и с гредоред, с декоративни прозорчета и с рисувано стъкло на предната врата, изобразяващо галеон с изопнати от вятъра платна, нищо че Уийлдстоун беше твърде далеч от океана. Къщата разполагаше с всички модерни придобивки, както и с магазини наблизо, лекар, зъболекар, парк за децата, с две думи, всичко, за което една млада съпруга (и майка „съвсем скоро“ според Дерек) може да мечтае.

Урсула си представяше как сутрин закусват с Дерек, преди да го изпрати на работа, виждаше се как бута бебе в количка, после с по-голяма количка, а след това води децата да се люлеят, как ги къпе вечер и им чете приказки за лека нощ в хубавата им стая. Вечер двамата с Дерек щяха да седят кротко в салона и да слушат радио. Той можеше да работи върху книгата, която пишеше, „От Плантагенетите до Тюдорите“. („Олеле — бе казала Хилда — звучи вълнуващо.“) Уийлдстоун бе далеч от Белгрейвия. Слава богу.

Стаите, в които предстоеше да се състои този съпружески живот, останаха във въображението й до медения месец, тъй като Дерек беше купил и обзавел къщата, без да й я покаже.

— Малко е странно, не мислиш ли? — попита Памела.

— Не. Изненада е. Подаръкът ми за сватбата.

Когато Дерек най-сетне я пренесе, залитайки, през прага в Уийлдстоун (веранда с червени плочки, която нито Силви, нито Уилям Морис биха одобрили), Урсула нямаше как да не изпита известно разочарование. Къщата се оказа значително по-стара от тази в представите й, а освен това изглеждаше занемарена, което според нея идваше от липсата на женска ръка, поради което се изненада от твърдението на Дерек, че майка му е помогнала за обзавеждането. Но пък, разбира се, и домът на вдовицата Олифант в Барнет беше позанемарен.

 

 

Силви бе прекарала медения си месец в Довил, Памела на екскурзионно летуване в Швейцария, а бракът на Урсула започна с една доста подгизнала седмица в Уърдинг.

Омъжи се за един мъж („доста приятен младеж“), а се събуди до друг, пренавит като малкия пътнически часовник на Силви.

Промени се почти веднага, сякаш меденият месец бе преходът от учтив ухажор към разочарован съпруг. Урсула реши, че е заради неприятното време. Съдържателката на пансиона, в който бяха отседнали, очакваше стаите да бъдат празни между закуската и вечерята в шест, така че по цял ден търсеха къде да се скрият от дъжда в кафенета или в музея, или в битка с вятъра на пристана. Вечерите преминаваха в игра на вист по двойки с други (не толкова потиснати) гости, след което се оттегляха в студената спалня. Дерек беше слаб играч на карти, така че губеха почти всяко раздаване. Едва ли не умишлено не обръщаше внимание на опитите й да му даде знак какво държи.

— Защо започна с коз? — попита го искрено озадачена по-късно тя, докато се събличаха свенливо в спалнята.

— Да не мислиш, че тези глупости са важни? — отговори той с такова презрение, че тя прецени, че занапред ще е добре да избягват игрите.

През първата нощ кръвта или по-скоро липсата й остана незабелязана, както с облекчение установи Урсула.

— Не съм съвсем неопитен — заяви помпозно Дерек, докато се настаняваха в леглото. — На мнение съм, че съпругът е длъжен да знае това-онова за света. Как иначе ще може да защитава чистотата на съпругата си?

На Урсула аргументът се стори малко поизсмукан от пръстите, но в крайна сметка нямаше намерение да спори.

 

 

Сутрин Дерек ставаше рано и правеше строга серия лицеви опори, сякаш бяха не на меден месец, а в казарма. „Mens sana in corpora sano.“^[4] По-добре беше да не го поправя. Той се гордееше с латинския си, както и с беглите си познания по древногръцки. Майка му се била мъчила да пести, за да му осигури добро образование, „нищо не съм получил даром, за разлика от някои други“. Урсула беше доста добра по латински, също и по гръцки, ала прецени, че е по-разумно да не се хвали. Разбира се, ставаше дума за една друга Урсула. Различна Урсула, не белязаната от Белгрейвия.

Подходът му към съпружески задължения бе сходен с този към упражненията, включително и в изкривеното от болка и усилие лице. Урсула все едно беше част от матрака. Но пък с какво можеше да го сравнява? С Хауи? Сега съжали, че не е разпитала Хилда за нещата, които се случват в нейния „дворец на разврата“ в Илинг. Сети се за безкрайното флиртуване на Изи и за топлата обич между Памела и Харолд. Всичките говореха ако не за щастие, то поне за развлечение. „За какво е този живот, ако не може човек да се позабавлява?“, повтаряше Изи. Урсула усещаше, че в Уийлдстоун май щеше да има недостиг на забавления.

Колкото и досадна да бе досегашната й работа, беше нищо в сравнение с безкрайната робия на домакинстването всеки божи ден. Все имаше за миене, триене, бърсане, лъскане и метене, да не говорим за гладенето, сгъването, простирането и колосването. И изправянето. Дерек бе мъж на правите ъгли и линии. Хавлии, кухненски кърпи, пердета, килими, всичко се нуждаеше от изправяне и наместване. (Включително и самата Урсула, както изглеждаше.) Това бе напасването в брака, нали? Само че Урсула не можеше да преодолее чувството, че е на безкраен изпитателен срок.

По-лесно бе да се съгласи с безрезервната вяра на Дерек в домашния ред, отколкото да се бори срещу нея. („За всичко има място и всичко трябва да е на мястото си.“) Чиниите трябваше да се бършат внимателно, приборите трябваше да се лъскат и нареждат правилно в чекмеджетата, ножовете като войници на парад, лъжиците плътно прилегнали една до друга. Домакинята трябва да бъде най-ревностният поклонник пред олтара на ларите и пенатите, казваше той. По-скоро пред „огнището“ отколкото пред „олтара“, като се имаше предвид колко време прекарваше Урсула в метене пред решетката на камината и изхвърляне на сгурия.

Дерек много държеше да е подредено. Твърдеше, че е неспособен да мисли, ако нещата не са си по местата или са килнати. „Подреден дом, подредена глава.“ Очевидно, даваше си сметка Урсула, той много обичаше афоризмите. Разбира се, че не бе в състояние да работи върху „От Платагенетите до Тюдорите“ в неразборията, която съпругата му явно създаваше само с влизането си в стаята. Имаха нужда от приходите от този учебник — първият му — който от издателството на Уилям Колинс се бяха съгласили да публикуват, като за тази цел той бе наредил обзавеждането от жалката трапезария (маса, плот и всичко останало) да бъде пренесено в задната част на къщата за негов „кабинет“, а през повечето вечери Урсула беше лишена от компанията му, за да може той да пише. Разходите за двама трябвало да не са много по-високи, отколкото за един човек, а едва смогвали да си платят сметките заради нейното прахосничество, така че нека поне го оставела на спокойствие, за да се опита да спести нещичко настрана. И не, благодаря, нямал нужда от помощта й с печатането на ръкописа.

Предишните домакински навици на Урсула сега дори и на самата нея й се струваха ужасяващо немарливи. В Бейсуотър често оставяше леглото си неоправено, а чиниите неизмити. С хляб и масло закусваше достатъчно добре, а и нямаше нищо лошо — поне по нейна преценка — в това човек да хапне варено яйце за вечеря. Брачният живот бе далеч по-взискателен. Сутрин закуската трябваше да е на масата в точно определен час. Дерек не биваше да закъснява за училище и гледаше на закуската си, безкрайна поредица от овесена каша, яйца и препечени филийки, като на сериозно (и самотно) духовно занимание. През седмицата яйцата се редуваха — бъркани, пържени, варени, на очи, а в петък идеше ред на пушената херинга. През почивните дни той искаше бекон, наденички и суджук към яйцата. Яйцата не бяха от магазин, а от малка ферма на около пет километра от дома им, до която Урсула трябваше всяка седмица да ходи пеша, тъй като след преместването в Уийлдстоун Дерек бе продал колелата, за да „спести пари“.

Вечерята бе друг кошмар и Урсула непрекъснато трябваше да измисля нови ястия. Животът бе безкрайна поредица от пържоли и котлети, пайове, задушено, печено, да не говорим за десерта, какъвто се очакваше всеки ден и по възможност различен. „Станала съм робиня на готварските книги!“, писа тя с престорена веселост на Силви, макар че далеч не й беше весело, докато се взираше в сложните страници всеки ден. Изведнъж изпита уважение към госпожа Глоувър. Разбира се, тя разполагаше с голяма кухня, значителен бюджет и пълен комплект кухненско обзавеждане, докато кухнята в Уийлдстоун беше обзаведена съвсем скромно, а и парите за домакински нужди някак си все не стигаха за цялата седмица и тя бе непрекъснато упреквана в прекалено разточителство.

В Бейсуотър никога не се беше тревожила за пари. Ако не й достигаха, ядеше по-малко и ходеше пеша вместо с метрото. Ако наистина изпаднеше в нужда, винаги можеше да се обърне към Хю или Изи, но сега едва ли можеше да им иска пари — нали си имаше съпруг. Дерек би бил смъртно унижен от този удар по мъжеството му.

След няколко месеца под натиска на безкрайните домакински задължения Урсула имаше чувството, че ще полудее, ако не измисли някакво развлечение, което да разтушава дългите дни. По пътя към магазина всеки ден минаваше покрай един тенисклуб. Виждаше се единствено високата мрежа, която се издигаше зад дървената ограда, и една зелена врата в стена с бели камъчета откъм улицата, но ясно се чуваше познатото примамливо лятно туп-туп. Ето защо един ден, без да се усети, почука на вратата и попита дали може да се запише.

— Записах се в местния тенисклуб — каза на Дерек, когато той се прибра вечерта.

— Не си ме питала.

— Не мислех, че играеш тенис.

— Не играя. Имах предвид, че не си ме питала дали може да се запишеш.

— Не знаех, че трябва да те питам.

По лицето му премина нещо, същият облак, който за миг бе забелязала в деня на сватбата, когато Силви го бе поправила за Шекспир. Този път отмина по-бавно и изглежда, го промени някак неузнаваемо, сякаш част от него се бе съсухрила.

— Е, може ли? — попита го, решила, че ще е най-добре да бъде покорна, за да има мир.

Дали Пами би попитала Харолд за такова нещо? А самият Харолд би ли го очаквал? Урсула не знаеше. Осъзна, че нищо не знае за брака. А разбира се, съюзът между Силви и Хю продължаваше да бъде неразгадаема мистерия.

Зачуди се какъв аргумент би имал Дерек срещу тениса. Той изглежда си задаваше същия въпрос.

— Предполагам, че да — процеди накрая той. — Стига да ти остава достатъчно време за къщната работа.

По средата на вечерята — задушени агнешки котлети и мачкани картофи — Дерек стана рязко от масата, взе чинията си и я захвърли през стаята, след което излезе, без да каже дума. Върна се едва когато Урсула се приготвяше за лягане. На лицето му бе все още разкривеното изражение от по-рано и той легна до нея с кратко „лека нощ“, което едва не го задави.

Урсула се събуди посред нощ, когато той се покатери върху й и без да каже нито дума, се намести в нея. Сети се за глициниите.

Разкривената физиономия („онзи поглед“), както вече го наричаше тя, започна редовно да се появява и Урсула изненадано установи колко далеч е готова да стигне, за да успокои съпруга си. Беше безнадеждно, щом Дерек изпаднеше в това настроение, тя започваше да му лази по нервите с всяко свое действие, а всеки неин опит да го приласкае още повече го раздразваше.

 

 

Бяха се уговорили да посетят госпожа Олифант в Барнет, за първи път от сватбата насам. Бяха се отбили за малко — чай и изсъхнали кифлички — за да обявят годежа си, но оттогава не бяха се вясвали.

Този път госпожа Олифант ги посрещна с увехнала салата с шунка и малко празни приказки. Имаше няколко неща за правене, „които чакаха Дерек“, и той изчезна с инструменти в ръка, оставяйки жените да разчистят. Измиха чиниите.

— Да направя ли чай? — предложи Урсула.

— Ако искаш — дойде неособено окуражителният отговор.

Седяха неловко в салона и отпиваха от чая. На стената имаше портрет в рамка, студиен портрет на госпожа Олифант и съпруга й в деня на сватбата, изтипосани в съответните дрехи от началото на века.

— Много е хубав — каза Урсула. — Имате ли някакви снимки на Дерек като малък? Или на сестра му? — добави тя, защото й се стори нечестно да изключва момичето от семейната история само защото е умряло.

— Сестра? — намръщи се госпожа Олифант. — Каква сестра?

— Сестрата, която е починала.

— Починала?

Вдовицата я изгледа стреснато.

— Дъщеря ви — обясни Урсула и макар да се чувстваше глупаво, добави: — Която паднала в огъня на камината.

Жената едва ли щеше да е забравила тази подробност. Зачуди се дали госпожа Олифант не е малоумна. Тя, от своя страна, изглеждаше объркана, сякаш се мъчеше да си спомни забравеното дете. Накрая оповести:

— Дерек е единственото ми дете.

— Е, няма значение — рече Урсула, сякаш ставаше дума за някаква дреболия, на която няма нужда да се спират. — Трябва да ни дойдете на гости в Уийлдстоун. Вече сме се понаредили. Много сме благодарни, разбира се, за парите, които господин Олифант е оставил.

— Оставил? Пари ли е оставил?

— Малко акции, ако се не лъжа, в завещанието си.

Може пък госпожа Олифант да не беше присъствала на отварянето.

— Завещание ли? Че той остави след себе си само дългове. И не е умрял — добави след малко, сякаш не тя, а Урсула не е добре. — Живее в Маргейт.

Урсула се замисли какви ли други лъжи и половинчати истини й беше наговорил. Дали Дерек наистина за малко не се е удавил като дете?

— Да се удави?

— Паднал е от лодката и е доплувал до брега.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Така — появи се на вратата Дерек и двете едновременно подскочиха — за какво клюкарите вие двете?

 

 

— Отслабнала си — отбеляза Памела.

— Да, май да. Ходя на тенис.

Колко нормално звучеше. Урсула наистина ходеше редовно в клуба, той бе единственият отдушник за клаустрофобията на живота на Мейсънс Авеню, макар непрестанно да бе подлагана на разпити. Всяка вечер Дерек я питаше дали днес е играла тенис, макар че тя ходеше само два пъти седмично следобед. Вечно я разпитваше за партньорката й, зъболекарска съпруга на име Филис. Дерек не беше виждал Филис, но беше повече от ясно, че я ненавижда.

Памела бе пропътувала целия път от Финчли.

— Очевидно това е единственият начин да те видя. Явно семейният живот ти допада. Или пък Уийлдстоун — засмя се тя. — Майка каза, че отклоняваш поканите й да им погостуваш.

Още от сватбата Урсула отклоняваше поканите на всички, отказваше предложенията на Хю да „намине“ за чаша чай, както и намеците на Силви, че може би е редно да ги покани на обяд някоя неделя. Джими беше заминал за интерната, а Теди следваше първа година в Оксфорд, но пък й пишеше прекрасни дълги писма. Морис, разбира се, не проявяваше желание да посещава никого от семейството си.

— Едва ли толкова й се иска да дойде. Уийлдстоун и така нататък. Няма да й хареса.

И двете се засмяха. Урсула почти бе забравила какво е да се смееш. Усети, че очите й се насълзяват, и извърна глава, за да се заеме с приготвянето на чая.

— Толкова се радвам да те видя, Пами.

— Е, знаеш, че по всяко време си добре дошла във Финчли. Трябва да си прекарате телефон, така ще можем да си говорим непрекъснато.

Дерек бе на мнение, че телефонът е скъп лукс, но Урсула подозираше, че той просто не иска тя да говори с никого. Нямаше как да сподели това подозрение (а и на кого да каже — на Филис, на млекаря?), тъй като хората щяха да я помислят за луда. Чакала бе гостуването на Пами, както хората чакат лятна почивка. В понеделник бе казала на Дерек: „В сряда следобед ще дойде Пами“, и той отвърна с едно равнодушно „О“. Тя се зарадва, че разкривената физиономия не се появи.

Веднага щом допиха чая, Урсула изми чашите и приборите, изсуши ги и ги подреди по местата им.

— Леле — възкликна Памела — откога си станала такава домакиня?

— Подреден дом, подредена глава.

— Хората надценяват реда. Наред ли е всичко? Изглеждаш ми потисната.

— Месечно неразположение.

— О, колко неприятно. Аз поне няколко месеца няма да имам този проблем. Познай!

— Бременна си? О, колко прекрасно!

— Да, нали? Майка пак ще става баба.

(Морис вече бе поставил началото на следващото поколение на семейство Тод.)

— Дали ще се зарадва?

— Кой знае, напоследък е непредсказуема.

 

 

— Добре ли мина гостуването на сестра ти? — попита Дерек, като се прибра вечерта.

— Прекрасно. Чака бебе.

— О!

На другата сутрин забулените яйца бяха „незадоволителни“. Дори Урсула трябваше да признае, че яйцето, което поднесе на Дерек за закуска, беше жалка гледка, болнава медуза, оставена да умре върху препечена филийка. На лицето му се появи лукава усмивка, изражение, което сякаш изразяваше триумф, че е открил някакъв недостатък. Ново изражение. По-лошо от предишното.

— Нали не очакваш да ям това?

През главата на Урсула минаха няколко отговора на този въпрос, но тя ги отхвърли като твърде предизвикателни.

— Ще направя друго — каза тя.

— Мъча се по цял ден с работа, която ненавиждам, само за да те изхранвам. На теб не ти се налага да си мръднеш и малкото пръстче, нали? По цял ден нищо не правиш, а, не, чакай, извинявай — извиси глас той саркастично — все забравям, че играеш тенис, а едно яйце не можеш да приготвиш като хората.

Урсула не си бе дала сметка, че Дерек не харесва работата си. Той непрекъснато се оплакваше от третокласниците и не спираше да говори как директорът не оценява работата му, но не беше признавал открито, че мрази да преподава. Дерек имаше вид сякаш всеки момент ще се разплаче и изведнъж, неочаквано, й стана жал за него.

— Ще изпържа друго.

— Не си прави труда.

Очакваше яйцето да бъде захвърлено на стената, Дерек беше започнал все по-често да мята чинии, откакто се бе записала в тенисклуба, но вместо това той я удари с всички сили по слепоочието, от което тя загуби равновесие и падна върху печката, а после се свлече на пода, където и остана, коленичила като за молитва. Болката, не толкова самият удар, я беше изненадала.

Дерек прекоси кухнята и застана над нея с чинията със злополучното яйце. За миг Урсула си помисли, че ще я стовари върху главата й, но вместо това той обърна чинията и яйцето падна върху нея. После излезе от кухнята и след минута външната врата се затръшна. Яйцето се плъзна по косата й, надолу по лицето и на пода, където се разпука безшумно в жълта локва. Тя се изправи с усилие и отиде да вземе парцала.

 

 

Онази сутрин сякаш отключи нещо в него. Очевидно бе, че тя нарушава правила, за чието съществуване не подозираше — твърде много въглища в огнището, използване на прекалено много тоалетна хартия, случайно забравена светната лампа. Всички касови бележки и сметки биваха внимателно преглеждани, за всяко похарчено пени трябваше да има основание, а за самата нея никога не оставаха пари.

Дерек се оказа способен да изнася безкрайни тиради за безумни дреболии; веднъж започнал, нямаше спиране. През цялото време бе ядосан. По-точно през цялото време го ядосваше тя. Колко книги е върнала в библиотеката, какво й е казал месарят, някой идвал ли е? Накрая просто се отказа от тениса. По-лесно беше.

Повече не я удари, но насилието сякаш неспирно клокочеше под повърхността като задрямал вулкан, който Урсула, без да иска, бе събудила отново. Вечно нещо грешеше и в резултат на това така и не успяваше да се спре за момент и да прочисти бъркотията в главата си. Ясно бе, че самото й съществуване го дразни. Нима животът трябваше да бъде безкрайно наказание? (А защо не, нима не заслужаваше точно това?)

Заживя в някаква особена мъгла, умът й сякаш никога не се проясняваше. Явно сама си беше надробила попарата и сега трябваше да я сърба. Може би това бе друг вид amor fati, за което й бе разказвал доктор Келит. Какво ли би казал за сегашното й положение? И може би по-важно какво би казал за странния характер на Дерек?

 

 

Поканена бе да присъства на спортния полуден в училището. Голямо събитие в календара на Блекуд и от съпругите на преподавателите се очакваше да присъстват. Дерек й бе дал пари за нова шапка.

— Постарай се да изглеждаш добре.

Тя отиде в един от местните магазини за детски и дамски дрехи, перчещ се с името „A la mode“, макар да беше далеч от модата. Там си купуваше чорапи и бельо. Нови дрехи не беше си купувала от сватбата. Не държеше на външността си чак толкова, че да проси пари от Дерек.

Магазинът с нищо не се отличаваше от безличния фризьорски салон, рибарницата, бакалията и пощата в съседство. Урсула нямаше нито желание, нито смелост (нито пък пари) да отскочи до някой от хубавите лондонски универсални магазини (пък и какво би казал Дерек за такова прахосничество?). Докато работеше в Лондон, преди вододела на брака, бе прекарвала много време в „Селфриджис“ и „Питър Робинсънс“. Сега тези места й изглеждаха далечни като чужди страни.

Съдържанието на витрината бе скрито от слънцето с жълто-оранжев дебел целофан, който напомняше за „Лукозейд“^[5] и в резултат на това правеше всичко изложено още по-непривлекателно.

 

 

И по-хубави шапки беше виждала, но тази щеше да свърши работа. Огледа се с нежелание в тройното огледало от земята до тавана. В триптих изглеждаше три пъти по-зле, отколкото в огледалото в банята (единственото в дома й, от което не можеше да избяга). Вече не можеше да се познае. Поела бе по грешния път, отворила бе грешната врата и сега не можеше да намери пътя обратно.

Изведнъж, и за свой собствен потрес, нададе вой, израз на безкрайно отчаяние. Продавачката дотича иззад щанда.

— Стига, стига, миличка, успокой се. Месечното неразположение, а?

Накара я да седне и да изпие чаша чай с бисквита и Урсула думи нямаше да изкаже благодарността си за тази простичка добрина.

 

 

Училището не беше далеч, на една спирка на влака и няколко минути път пеша по безлюден път. Урсула се присъедини към потока от родители, които се изливаха през портите на Блекуд. Вълнуващо беше — а също и малко плашещо — изведнъж да се озове сред тълпа. Омъжена бе по-малко от шест месеца, а вече бе забравила какво е да си сред хора.

За първи път стъпваше в училището и се изненада от съвсем обикновената червена тухлена сграда с алеи около нея, нямаше нищо общо със старото училище, което мъжете на семейство Тод посещаваха. Теди, а след него и Джими бяха последвали стъпките на Морис в някогашното училище на Хю, прекрасна сграда от сив камък, красива като колежите в Оксфорд. (Само че „зверилник вътре“, според Теди.) Градината бе страшно красива и дори и Силви се бе възхитила на изобилието от цветя в лехите. „Доста романтичен подбор“, бе отбелязала тя. В училището на Дерек нямаше цветя, там се наблягаше на игрищата. Момчетата в Блекуд не бяха особено ученолюбиви, поне според Дерек, и се налагаше времето им да се запълва с безкрайни мачове на ръгби и крикет. Още здрави духове в здрави тела. А духът на Дерек здрав ли беше?

Вече беше прекалено късно да го пита за сестра му и за баща му, подозираше, че Кракатау ще изригне. Защо човек би си измислил такова нещо? Доктор Келит щеше да знае.

В единия край на игрището бяха подредени отрупани с храна и напитки трикраки маси. Чай, сандвичи и тънки резени изсъхнал кейк „Дънди“. Урсула се завъртя покрай самовара, оглеждаше се за Дерек. Беше я предупредил, че няма да може да говори много с нея, тъй като трябвало да „помага“, а когато най-сетне го забеляза, видя, че носи наръч големи обръчи, чието предназначение бе мистерия за нея.

Всички хора около масите очевидно се познаваха, най-вече съпругите на учителите, и Урсула осъзна, че Блекуд вероятно организира доста повече събирания, отколкото Дерек споменаваше.

Няколко по-възрастни преподаватели с тоги като прилепи се настаниха до нея и тя дочу името „Олифант“. Пристъпи по-близо към тях, като се опитваше да не привлича внимание, престори се на заинтригувана от пастета от раци в сандвича си.

— Младият Олифант май пак е загазил.

— Така ли?

— Ударил е някакво момче.

— Че какво толкова? Аз постоянно ги удрям.

— Този път обаче изглежда сериозно. Родителите заплашват да се оплачат в полицията.

— Така и не се научи да контролира класа. Не става за учител.

С препълнени с кейк чинии двамата мъже се отдалечиха и Урсула пое след тях.

— Затънал е до ушите в дългове.

— Може да спечели нещичко от учебника.

Засмяха се силно, сякаш на много забавна шега.

— Казаха, че днес и съпругата е тук.

— Така ли? По-добре да внимаваме. Говори се, че е лабилна.

Явно и това беше голяма шега. Внезапният изстрел на пистолет, сигнализиращ старта на бягането с препятствия, накара Урсула да подскочи. Остави учителите да се отдалечат. Нямаше желание да подслушва повече.

Видя Дерек да се задава с големи крачки към нея, понесъл изплъзващ се от ръцете му наръч копия вместо предишните обръчи. Извика на няколко момчета да помогнат и те дотичаха послушно. Докато минаваха покрай нея, едното подхвърли подигравателно едва чуто:

— Да, господин Елефант, идваме, господин Елефант.

Дерек хвърли копията на тревата.

— Занесете ги в края на игрището, хайде, размърдайте се!

Дойде при Урсула и я целуна леко по бузата.

— Здравей, скъпа.

Тя избухна в смях. Не можа да се сдържи. Това бе най-милото нещо, което й бе казвал от седмици, и бе насочено не към нея, а към двете учителски съпруги, застанали недалеч.

— Нещо смешно ли казах? — изгледа я изпитателно той, малко по-дълго от обичайното.

Урсула усещаше, че е побеснял. Поклати глава в отговор. Тревожеше се да не вземе да извика на глас, усещаше как собственият й вулкан клокочи, готов да изригне. Май наистина беше истеричка. Лабилна.

— Трябва да се погрижа за високия скок — каза намръщено Дерек. — Ще дойда след малко.

Той се отдалечи все така намръщен, а Урсула отново се засмя.

— Госпожо Олифант? Вие сте госпожа Олифант, нали? — нахвърлиха й се веднага двете учителски съпруги като лъвици, надушили ранена плячка.

 

 

Наложи се и да се прибере у дома сама, тъй като Дерек трябваше да надзирава късните часове и щеше да вечеря в училището. Тя вечеря с каквото намери в кухнята — пържена херинга, студени картофи — и изведнъж закопня за бутилка хубаво червено вино. По-точно няколко бутилки една след друга, докато се напие до смърт. Остърга костите от херингата в кофата за боклук. „Да спра в среднощ пречистен и спокоен.“ Всичко бе за предпочитане пред този смехотворен живот.

Дерек бе обект на подигравките и на учениците, и на колегите си. „Господин Елефант.“ Направо си представяше как дивачетата от трети клас го докарват до ярост. А книгата му, какво се криеше зад нея?

Урсула никога не бе проявявала интерес към „кабинета“ на Дерек. В интерес на истината не бе проявявала интерес и към Плантагенетите и Тюдорите. Беше изрично инструктирана да не размества ръкописа и книгите му, докато почиства трапезарията (както тя предпочиташе да нарича стаята), но тя, така или иначе, нямаше желание, погледът й едва-едва се спираше върху великото му творение.

Напоследък той работеше трескаво, масата бе покрита с купчина бележки и листчета. Нахвърляни изречения и мисли — „доста интересно, макар и примитивно убеждение — plantagenista, жълтуга, от нея идва и родът Анжуй — произхождат от дявола и при дявола ще свършат“^[6]. Почти нямаше следи от истински ръкопис, само корекции и нови корекции, един и същ абзац, пренаписан отново и отново, всеки път с почти незабележими промени, безброй страници от тетрадки с герба и мотото на Блекуд (A posse a desse — „От възможност към реалност“). Нищо чудно, че не искаше да му помогне с печатането. Осъзна, че беше се омъжила за един Късобан^[7].

Целият живот на Дерек бе измислица. Още от първите си думи към нея („Ай-ай, ужасно. Дайте да ви помогна.“) той бе неискрен. Какво искаше от нея? Някой по-слаб от самия него? Или съпруга, майка на децата си, жена, която да върти дома, обичайната украса на vie quotidienne^[8], само че без скрития под повърхността хаос. Тя се бе омъжила за него, за да се спаси от този хаос. Явно и той се бе оженил за нея по същата причина. А всъщност те двама най-малко от всички на този свят можеха да спасят когото и да било.

Урсула претърси чекмеджетата и намери връзка писма, най-горното на бланка на издателство „Уилям Колинс и синове“, в което се казваше: „За съжаление, не можем да издадем предложената от вас книга в твърде оспорвания пазар за учебници по история“. Имаше подобни писма и от други издатели и, което бе по-лошо, неплатени сметки и заплашителни последни предупреждения. Едно доста рязко писмо настояваше за незабавно изплащане на заема, взет за къщата. Бе едно от онези язвителни писма, каквито се бе упражнявала да пише на машина в колежа за секретарки. „Уважаеми господине, беше ми обърнато внимание, че…“

Чу външната врата да се отваря и сърцето й подскочи. Дерек се появи на прага на трапезарията като готически натрапник.

— Какво правиш?

Тя вдигна писмото от „Уилям Колинс и синове“.

— Ти си лъжец, от край до край. Защо се ожени за мен? Защо реши да направиш и двама ни нещастни?

Изражението на лицето му. Онази физиономия. Просеше си да бъде убита, но нима така не бе по-лесно, отколкото да се самоубива? Вече й беше все едно, нямаше сили да се бори.

Очакваше първия удар, но той въпреки това я изненада, юмрукът се стовари силно право в лицето й, сякаш искаше да го заличи.

 

 

Заспа или може би припадна на пода в кухнята и се събуди по някое време преди шест. Беше й лошо и й се виеше свят, всяка частица от тялото я болеше, сякаш я бяха залели с горещо олово. Устата й бе пресъхнала, но не смееше да пусне крана, за да не събуди Дерек. С помощта първо на един стол, а после и на масата, се изправи на крака. Намери си обувките и изпълзя в антрето, взе палтото и един шал от закачалката. От портфейла на Дерек, който намери в джоба на сакото му, извади банкнота от десет шилинга, щеше да й стигне за билет за влака и за такси. Почувства изтощение само при мисълта за това изморително пътуване — дори не беше сигурна, че ще може да стигне до гарата.

Наметна палтото и се забради с шала, като се стараеше да не поглежда огледалото. Гледката щеше да е прекалено ужасна. Външната врата само притвори, за да не го събуди щракването. Сети се за Нора на Ибсен, която затръшва вратата след себе си. Нора нямаше да избере толкова драматичен жест, ако се опитваше да избяга от Дерек Олифант.

Най-дългото ходене в живота й. Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш щеше да се пръсне. През целия път очакваше да чуе как я догонва и изкрещява името й. На касата едва изговори „Юстън“ с пълната с кръв и счупени зъби уста. Касиерът бързо отмести поглед, като видя в какво състояние е. Сигурно досега не бе обслужвал жени, които изглеждат все едно са участвали в юмручен бой, помисли си Урсула.

Наложи се да чака първия влак за деня още десет страшни минути в дамската тоалетна, но поне пийна вода и изми засъхналата по лицето си кръв.

В купето седна с наведена глава, прикрила лице с длан. Мъжете с костюми и с шапки старателно я отбягваха. Докато чакаше влакът да потегли, се престраши да хвърли един поглед към перона и с неописуемо облекчение установи, че няма и следа от Дерек. Ако имаше късмет, той още нямаше да е осъзнал отсъствието й и правеше коремни преси на пода в спалнята, смятайки, че тя е долу в кухнята и му приготвя закуска. Петък, ден за херинга. Херингата още лежеше на рафта в килера, завита във вестник. Дерек щеше да побеснее.

На слизане от влака коленете й омекнаха. Хората я заобикаляха отдалече и тя се разтревожи, че шофьорът на таксито ще откаже да я закара, но щом видя парите, той се съгласи. Подкара мълчаливо през окъпания от нощния дъжд Лондон. Каменните сгради искряха на първите лъчи на слънцето, мекото облачно утро бе оцветено в смесица от розово и синьо. Забравила бе колко харесва Лондон. Духът й се повдигна. Беше решила да живее, нямаше търпение да започне новия си живот.

Пристигнаха и шофьорът й помогне да слезе.

— Сигурна ли сте, госпожице? — попита той и погледна червената тухлена къща на Мелбърн Роуд.

Тя кимна мълчаливо.

 

 

Нямаше къде другаде да отиде.

Позвъни и входната врата се отвори. Изи покри уста с ръка, ужасена при вида на лицето й.

— Боже господи. Какво се е случило?

— Мъжът ми се опита да ме убие.

— Най-добре влизай.

 

 

Синините се излекуваха много бавно.

— Бойни белези — заяви Изи.

Зъболекарят поправи зъбите, но известно време Урсула трябваше да носи превръзка през врата за дясната ръка. Носът й отново бе счупен, а скулите и челюстта й пукнати. Беше повредена, вече не бе „непокътната“. От друга страна, се чувстваше пречистена. Миналото вече нямаше толкова огромна тежест в настоящето. Изпрати съобщение във Фокс Корнър, че заминава за лятото на „екскурзионно летуване из шотландските планини с Дерек“. Беше сигурна, че Дерек няма да я потърси във Фокс Корнър. Сигурно ближеше рани. Може би в Барнет. Добре че не знаеше къде живее Изи.

Изи се отнесе с изненадващо разбиране.

— Остани колкото искаш. Тъкмо ще ми разнообразиш самотното тракане на машината. А и Господ ми е свидетел, че имам повече от достатъчно пари, за да те издържам. Спокойно. Няма закъде да бързаш. Освен това си само на двайсет и три!

Урсула не знаеше кое я изненада повече — искреното гостоприемство на Изи или фактът, че знае на колко години е. Може би Белгрейвия бе променила и самата Изи.

Една вечер Урсула бе сама, когато Теди се появи на прага. Той я сграбчи в мечешка прегръдка.

— Не е лесно да те намери човек.

Сърцето на Урсула затупка от удоволствие. Теди винаги изглеждаше по-истински от останалите хора. Беше почернял и укрепнал от работата през лятото в Етрингам Хол. Наскоро бе обявил, че иска да стане фермер. „Само ми върни парите, които изхарчих за образованието ти“, бе казала Силви, но с усмивка, защото Теди й беше любимец. „Ако не се лъжа, парите бяха мои“, обади се Хю. (Той също ли имаше любимец? „Да, мисля, че си ти“, отвърна Памела.)

— Какво е станало с лицето ти? — попита Теди.

— Злополука, да беше ме видял по-рано — засмя се тя.

— Не си в Шотландия.

— Не съм.

— Значи го напусна?

— Да.

— Добре. — Подобно на Хю, Теди също бе лаконичен. — А къде е щастливата леля?

— Излезе да празнува. В клуб „Ембаси“, ако се не лъжа.

Пиха от шампанското на Изи, за да отпразнуват освобождението на Урсула.

— Майка ще те обяви за пропаднала жена, нали знаеш?

— Няма нищо, мисля, че отдавна ме смята за такава.

 

 

Направиха си омлет и салата от домати, вечеряха с чиниите на колене, слушаха Амброуз и неговия оркестър по радиото. След като приключиха, Теди запали цигара.

— Толкова си пораснал — засмя се Урсула.

— Имам мускули.

Той показа бицепса си като здравеняк от някой цирк. Следваше английска литература в Оксфорд, но сега сподели, че било истинско облекчение да спре да мисли и да „работи земята“. Освен това пишел и поезия. За земята, не за „чувства“. Сърцето на Теди се бе пропукало след смъртта на Нанси, а щом веднъж нещо се пропука, никога не може да се поправи напълно.

— Доста потискащо, а? — каза той мрачно.

(Урсула се замисли за своите преживелици.)

Опечаленият Теди носеше раните си вътре, сърцето му бе белязано завинаги от смъртта на Нанси Шоукрос.

— Сякаш влизаш в една стая и животът ти свършва, но продължаваш да живееш — опита се да обясни той.

— Мисля, че разбирам — отвърна Урсула.

Урсула задряма с подпряна на рамото на Теди глава. Все още бе безкрайно изморена. („Нищо не лекува както сънят“ — казваше Изи, като й донасяше подноса със закуска всяка сутрин.)

Накрая Теди въздъхна и се протегна.

— Май трябва да се връщам във Фокс Корнър. Каква е версията, виждал ли съм те? Или си още в Брайгадун? — Той започна да събира чиниите, за да ги занесе в кухнята. — Ще разчистя, докато измислиш отговора.

Когато звънецът иззвъня, Урсула реши, че е Изи. Откакто племенницата й бе дошла да живее на Мелбърн Роуд, Изи рядко си правеше труда да носи със себе си ключове. „Ама ти си непрекъснато тук, миличка“, бе казала, когато се наложи Урсула да стане да й отвори в три през нощта.

Не беше Изи. Дерек беше. Тя занемя от изненада. Вече го беше оставила зад себе си, гледаше на него като на човек, който вече не съществува. Мястото му не бе в Холанд Парк, а по-скоро в някое мрачно ъгълче на паметта.

Той изви ръката й зад гърба и я избута към всекидневната. Погледна към масичката за кафе от тежко дърво, резбовано в ориенталски стил. Забеляза празните чаши от шампанско и големия ониксов пепелник с фасовете на Теди и изсъска:

— Кой е бил с теб? — Беше побелял от ярост. — С кого си мърсувала?

— Мърсувала?

Думата я изненада. Все едно беше извадена от Библията. Влезе Теди, преметнал небрежно кухненска кърпа през рамо.

— Какво става? Пусни я!

— Това той ли е? — попита Дерек. — Това ли е мъжът, с който блудстваш из Лондон?

И без да дочака отговор удари с все сила главата й върху масичката за кафе, Урсула се свлече на земята. Болката в главата й беше ужасна и се усилваше, вместо да намалява, сякаш главата й бе стисната в менгеме, което продължава да се затяга. Дерек вдигна тежкия ониксов пепелник като потир за църковно причастие, без да обръща внимание на цигарените угарки, които изпопадаха на килима. Урсула осъзна, че мозъкът й не функционира нормално, защото вече трябваше да се е свила ужасено, а вместо това единствената й мисъл бе, че това прилича на случката със забулените яйца и колко е глупав животът. Теди извика и Дерек хвърли пепелника по него, вместо да го стовари върху черепа й. Тя не видя дали пепелникът е уцелил Теди, тъй като Дерек я хвана за косата, повдигна главата й и я удари в масичката. Пред очите й блесна светкавица, но болката взе да утихва.

Отпусна се на килима, не можеше да мръдне. Кръвта я заслепяваше. При втория удар бе усетила как нещо в нея се пречупва, може би инстинктът за живот. От топуркането и шумоленето се досети, че Дерек и Теди се бият. Поне Теди беше на крака и не беше в безсъзнание, но Урсула не искаше той да се бие, трябваше да избяга, да се спаси. Беше готова да умре, стига Теди да е в безопасност. Опита се да каже нещо, но от устата й излязоха само хрипове. Беше й студено, уморена беше. Спомни си, че точно така се чувстваше в болницата, след Белгрейвия. Тогава Хю беше там, беше я държал за ръката и не й бе позволил да си отиде от този живот.

От радиото още струеше Амброуз, Сам Брауни пееше „Слънцето си сложи шапката“. Песен, подходяща за сбогуване с живота. Малко неочаквано.

Черният прилеп идваше. Тя не искаше да тръгне с него. Тъмнината около нея се сгъстяваше. „Смъртта обиквах.“^[9] Толкова студено беше. Помисли си, че тази нощ ще завали сняг, макар зимата да бе още далеч. Снегът вече беше тук, студени снежинки се разтопяваха по кожата й. Урсула протегна ръка към Теди, но този път нищо не можеше да спре пропадането й в тъмната нощ.