Кейт Аткинсън
Живот след живот (29)

Август 1926 година

„Писалката трябва да се държи леко, така че да позволява лесно изписване на стенографските знаци. Китката не бива да се отпуска върху тетрадката или масата.“

Остатъкът от лятото бе ужасен. Урсула седеше под ябълките в градината и се опитваше да чете учебника по стенография на Питман. Решено бе, вместо да се връща на училище, да изкара курс по машинопис и стенография.

— Не мога да се върна — бе казала тя. — Просто не мога.

Не можеше да избяга от хладината, която повяваше всеки път, когато Силви я погледнеше. Бриджит и госпожа Глоувър не разбираха защо „тежката болест“, която Урсула бе изкарала по време на гостуването при леля си в Лондон, изглежда, бе охладила отношенията между Силви и дъщеря й. Разбира се, Изи бе завинаги прокудена. Persona non grata in perpetuam. Никой не знаеше какво се бе случило наистина. С изключение на Памела, която бе успяла да изтръгне цялата история от Урсула късче по късче.

— Но той те е насилил — беснееше тя — как може да мислиш, че си виновна?

— А последствията… — мърмореше Урсула.

Силви, разбира се, винеше изцяло нея.

— Захвърлила си добродетелта си, доброто си име, доброто мнение на останалите за теб.

— Но нали никой не знае.

— Аз обаче знам.

„Звучиш като от някой от романите на Бриджит“, каза Хю на Силви. Да не би да ги беше чел? Едва ли. „Всъщност — добави той — звучиш точно като майка ми.“

(„Сега изглежда ужасно — каза Памела — но и това ще отмине.“)

Дори Мили повярва на лъжите й.

— Отравяне на кръвта! Колко драматично. В болницата ужасно ли беше? Нанси каза, че Теди й е казал, че за малко да умреш. Сигурна съм, че на мен никога няма да ми се случи подобно вълнуващо преживяване.

Каква огромна бе разликата между това да умреш и почти да умреш. Всъщност един цял живот. Урсула имаше чувството, че не знае какво да прави с живота, за който я бяха спасили.

— Бих искала да отида отново при доктор Келит — каза тя.

— Мисля, че вече се е пенсионирал — отвърна равнодушно Силви.

 

 

Урсула продължаваше да носи косата си дълга, най-вече за да угоди на Хю, но един ден отиде до Бийкънсфийлд с Мили и я отряза. Беше акт на покаяние, който я накара да се чувства едва ли не като мъченица, монахиня. Сигурно така щеше да доживее остатъка от живота си, някъде между тези две състояния.

Хю изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото натъжен. Вероятно в сравнение с Белгрейвия една прическа бе дребно провинение.

— Господи — рече той, когато тя седна вечерта на масата, където ги очакваха непривлекателните телешки котлети à la Russe. („Приличат на храната на кучето“, бе отбелязал Джими, макар че точно той, който имаше невероятен апетит, с удоволствие би изгълтал даже вечерята на Джок.) — Изглеждаш преобразена.

— Е, това поне е нещо хубаво, нали? — отвърна Урсула.

— На мен и старата Урсула ми харесваше — обади се Теди.

— Май си единственият — измърмори Урсула.

Силви издаде звук, който не можа да се превърне в дума, а Хю се обърна към Урсула:

— О, недей, мисля, че си…

Само че така и не разбраха какво мисли Хю за нея, тъй като с доста силно тропане по външната врата се появи майор Шоукрос да пита дали Нанси не е при тях.

— Извинете, че прекъсвам вечерята ви — добави той, застанал на прага на трапезарията.

— Не е тук — отвърна Хю, макар че това бе очевидно.

Майорът огледа намръщено котлетите в чиниите им.

— Излезе да събира листа на алеята — рече той — за албума си. Знаеш каква е.

Това бе адресирано към Теди, нейния събрат по душа. Нанси обичаше природата, непрекъснато събираше клонки, шишарки, черупки, камъчета и кости, все едно бяха някакви тотеми от древна религия. Госпожа Шоукрос я наричаше „дете на природата“. („Сякаш това е нещо хубаво“, отбеляза Силви.)

— Искаше дъбови листа — обясни майор Шоукрос. — В нашата градина няма дъб.

Последва кратък разговор за изчезването на английския дъб, последван от замислено мълчание. Майорът прочисти гърло.

— Според Робърта я няма от около час. Пообиколих по пътя, виках я. Не знам къде може да е. Уини и Мили също излязоха да я търсят.

На него като че ли изведнъж му прилоша. Силви напълни чаша с вода и му я подаде.

— Седнете — покани го тя.

Той остана прав. Сетил се е за Анджела, помисли си Урсула.

— Сигурно е намерила нещо интересно — каза Хю — гнездо или котка с малки. Знаете каква е.

Всички знаеха каква е Нанси.

Майор Шоукрос взе една лъжица от масата и я погледна невиждащо.

— Не дойде за вечеря.

— Ще ви помогна да я потърсим — обади се Теди и скочи от масата. Той също знаеше каква е Нанси, знаеше, че никога не пропуска вечерята.

— Идвам и аз — каза Хю и потупа майора окуражаващо по рамото, с радост оставяше телешките котлети.

— Да дойда ли и аз? — попита Урсула.

— Не — спря я Силви. — Джими също ще остане. Ние ще проверим в градината.

 

 

Този път нямаше къщичка за лед. Болнична морга за Нанси. Била още топла, когато я намерили в изоставено корито за храна за добитъка.

— Поругали са я — каза на Силви Хю, докато Урсула се спотайваше като шпионин зад вратата на всекидневната. — Две момичета за три години, не може да е съвпадение, нали? Удушена като Анджела.

— Сред нас живее чудовище — отвърна Силви.

Намерил я бе майор Шоукрос.

— Слава богу, че този път не беше горкият Тед — каза Хю. — Нямаше да го понесе.

Теди и така не можа да го понесе. Седмици наред почти не говореше. Когато най-сетне проговори, каза, че душата му е била посечена.

— Раните заздравяват — отвърна Силви — дори и най-лошите.

— Мислиш ли, че е така? — попита Урсула, представи си тапета на цветя, чакалнята в Белгрейвия.

— Е, невинаги — отвърна Силви, дори не си направи труда да я излъже.

Цяла нощ чуваха писъците на госпожа Шоукрос. След това лицето й остана изкривено и доктор Фелоус обясни, че е получила „удар“.

— Горката, горката жена — каза Хю.

— Все не знае къде са й момичетата — отбеляза Силви. — Оставя ги да ходят, където си искат. Сега си плаща за небрежността.

— О, Силви — отвърна тъжно Хю. — Нямаш ли сърце?

 

 

Памела замина за Лийдс. Хю я закара с бентлито. Сандъкът й бе твърде голям за багажника и се наложи да го изпратят по влака. „Достатъчно голям да скрие труп“, пошегува се Памела. Отиваше в женско общежитие и вече я бяха осведомили, че ще дели малката стая с Барбара от Макълсфийлд.

— Ще е като у дома — окуражи я Теди — само че Урсула ще е някой друг.

— Значи няма да е като у дома — отвърна Памела.

Тя прегърна Урсула с всички сили, после се качи в колата и седна до Хю. „Нямам търпение да отида — бе казала на Урсула последната нощ — но не искам да те оставя сама.“

 

 

Наесен отсъствието на Урсула от училище не предизвика въпроси. Мили бе прекалено покрусена от смъртта на Нанси и почти нищо не я интересуваше.

Сутрин Урсула вземаше влака до Уикъм, където се намираше колежът за секретарки. „Колежът“ всъщност представляваше две стаи, студена кухня и още по-студена съблекалня с тоалетна над една бакалия на главната улица. Ръководеше го господин Карвър, чиято най-голяма страст бяха есперантото и стенографията на Питман, от която всъщност имаше по-голяма полза. На Урсула стенографията й допадаше, беше като таен код, с изцяло нов речник — придихателни и ченгели, специални съкращения, разполовяване и удвояване — език нито на мъртвите, нито на живите, а на странно апатичните. Намираше известна утеха в монотонния глас на господин Карвър, който изреждаше списъци с думи: „Повтарям, повторение, повторен, повтарящ, принц, принцове, принцеса, принцеси…“.

Другите момичета в курса бяха приятни и дружелюбни, жизнерадостни, практични, никога не си забравяха тетрадките и линиите, винаги носеха писалки с поне два различни цвята в чантите си.

При лошо време на обяд оставаха вътре, ядяха сандвичи и кърпеха чорапи между банките с пишещи машини. Цяло лято се бяха катерили, плували и спали в палатки и Урсула се питаше дали по вида й личи колко различно е било нейното лято. „Белгрейвия“ бе нейното кодово име за случилото се. („Аборт — бе казала Памела. — Незаконен аборт.“) Памела обичаше точните думи. На Урсула много й се щеше в този случай сестра й да бе направила изключение. Завиждаше на обикновения им живот. (Как само би се възмутила Изи, ако чуеше.) Урсула, изглежда, бе изгубила завинаги шанса си да бъде обикновена.

Ами ако се беше хвърлила пред експреса или бе умряла в Белгрейвия, или пък ако просто беше отворила прозореца на спалнята си и беше скочила с главата надолу? Наистина ли щеше да може да се върне и да започне отначало? Или всичко това беше, както твърдяха всички и както тя се насилваше да вярва, само в главата й? А ако беше така, нима нещата в главата й не бяха истински? Ами ако няма доказуема реалност? Ами ако, освен съзнанието няма нищо? Философите отдавна са се „справили“ с този проблем, беше й казал доктор Келит с досада, това бил един от най-първите въпроси, с които са се занимали, така че нямало смисъл да си троши главата. Но не беше ли това дилема, с която всеки се сблъсква и на която сам трябва да намери своя отговор? („Зарежи машинописа — писа й Памела от Лийдс — трябва да следваш философия, имаш правилната нагласа. Като териер с безкрайно упорит кокал.“)

В крайна сметка бе отишла да потърси доктор Келит и бе установила, че в неговия кабинет сега се разполага жена със сребриста коса и очила със сребърни рамки, която й каза, че доктор Келит наистина се е пенсионирал, но ако желае, може да си запише час при нея. Урсула не пожела. Идваше в Лондон за първи път след Белгрейвия и в метрото по линията Бейкърлу на връщане от Харли стрийт получи пристъп на паника, на Мерилебън се наложи да изтича навън, за да успее да си поеме въздух.

— Добре ли сте, госпожице? — попита един продавач на вестници и тя кимна — да, да, добре съм, благодаря ви.

 

 

Господин Карвър обичаше да докосва момичетата („моите момичета“) по рамото, да гали ангорската прежда на някоя жилетка или агнешката кожа по яката, сякаш бяха любими животни.

До обяд упражняваха машинопис на големите машини „Ъндъруд“. Понякога господин Карвър ги караше да пишат със завързани очи, защото според него това бил единственият начин да не гледат клавишите и да намаляват скоростта. С превръзката на очите Урсула се чувстваше като войник пред разстрел за дезертьорство. Често го чуваше да издава странни звуци, заглушени хрипове и хъхрене, но нямаше желание да надникне под превръзката и да види какво прави.

Следобедите се занимаваха със стенография, приспиващи упражнения под диктовка, които включваха най-различни видове служебна кореспонденция. „Уважаеми-господине, представих-писмото-ви-пред-Борда-на-директорите-по време-на-срещата вчера, но след като обсъдиха въпроса-се наложи да отложат-разглеждането-до следващата среща на-директорите, която-ще-се проведе-последния вторник…“ Съдържанието на тези писма бе безкрайно отегчително и в ярък контраст с буйния поток мастило в тетрадките, докато момичетата се опитваха да не изостават.

Един следобед, докато им диктуваше: „Боим се, че няма изгледи за успех-за онези-които-се противопоставят-на-назначението“, господин Карвър мина зад Урсула и нежно докосна оголения от късата коса врат. По тялото й премина ток. Тя се взря невиждащо в клавишите на машината пред себе си. Дали нещо в нея привличаше този вид внимание? Нима беше покварена?