Кейт Аткинсън
Живот след живот (28)

Май 1926 година

В началото на месеца Памела, която вече ходеше без патерици и отново играеше тенис, разбра, че не е издържала изпита за Кеймбридж.

— Паникьосах се — обясни тя. — Видях въпроси, които не знаех, изплаших се и всичко провалих. Трябваше повече да зубря. Поне да бях запазила самообладание и да бях помислила спокойно, сигурно щях да изкарам добра оценка.

— Има и други университети, щом държиш да учиш — отвърна Силви. Самата тя, макар да не го бе казвала на глас, смяташе, че висшето образование е безсмислено за момичетата. — В крайна сметка най-висшето призвание на една жена е да бъде майка и съпруга.

— Значи предпочиташ, да се гърбя над печката вместо над бунзенова горелка?

— Какво добро е донесла науката, освен повече начини за избиване на хора?

— Е, наистина много жалко за Кеймбридж — каза Хю. — Морис изглежда ще завърши с отличие, а е пълен дръвник.

За да я разведри, той й купи велосипед „Ралей“ и Теди попита той какво ще получи, ако се провали на някой изпит.

— Внимавай, говориш като Огъстъс — засмя се Хю.

— Моля те, недей — отвърна засрамено Теди.

За всеобщо разочарование, и най-вече на Теди, „Приключенията на Огъстъс“ бе пожънала невероятен успех, „разграбваше се от рафтовете“ и имаше вече три допечатки, по думите на Изи, която бе получила „тлъст чек“ от издателя и се беше преместила в апартамент на Овингтън стрийт. Освен това беше дала интервю за един вестник, в което споменаваше „прототипа“, „очарователния си племенник, голям лудетина“.

— Поне не ми е казала името — каза с надежда Теди.

За извинение той получи от Изи подарък — ново куче. Трикси бе починала преди няколко седмици и Теди бе в траур. Новото куче беше уести като кучето на Огъстъс. Никой във Фокс Корнър не би се спрял на тази порода. Вече беше кръстен от Изи, името му — Джок, разбира се — беше гравирано върху плочката на скъпия му нашийник.

Силви предложи да му сменят името на Пайлът („кучето на Шарлот Бронте“, обясни на Урсула тя). („Някой ден — каза Урсула — общуването ми с майка ще се състои изцяло в имената на великите писатели“, а Памела отговори: „Мисля, че този ден вече е дошъл“.)

Кутрето вече се отзоваваше на името Джок и беше нечестно да го объркват, така че си остана Джок и с времето всички го заобичаха дори повече от предишните кучета въпреки произхода му.

 

 

Една събота Морис се появи само с Хауи и без Гилбърт, който бил изключен заради някакво „провинение“. Памела се поинтересува какво точно е станало, но Силви каза, че възпитаните хора не обсъждат чуждите провинения.

Урсула често се отнасяше в мисли по Хауи след последната им среща. Не толкова за самия Хауи от плът и кръв — типичните за Оксфорд широки панталони, ризата с мека яка, намазаната с брилянтин коса — а фактът, че бе проявил загриженост и се бе опитал да намери топката на Теди. Това, че беше добър, донякъде компенсираше необичайната му, притеснителна различност, която беше даже тройна — едър, мъж и американец. Независимо от нееднозначните си чувства не можа да сдържи лекото вълнение, когато го видя да изскача от откритата кола.

— Здрасти! — подвикна той и тя осъзна, че въображаемият й любим дори не й знае името.

Кана кафе и чиния кифлички бяха набързо донесени от Силви и Бриджит.

— Само минаваме — каза Морис.

— И по-добре — отвърна Силви — не сме в състояние да нахраним двама огромни мъжаги.

— Отиваме в Лондон да помагаме на стачката — обясни Морис.

Хю се изненада. Не си бил давал сметка, че Морис симпатизира на работниците; синът му пък се изненада, че подобна мисъл е минала през ума на баща му. Отивали да карат автобусите и влаковете, за да не се „парализира“ страната.

— Не знаех, че можеш да караш влак — обади се Теди и погледна заинтригувано брат си.

— Добре, де, въглищар ще бъда — отвърна ядосано Морис — едва ли е толкова трудно.

— Не се наричат въглищари, а огняри — обади се Памела — и е доста трудна професия. Попитай приятеля си Смити.

По неясни причини тази забележка го раздразни още повече.

— Опитвате се да спасите цивилизация, която вече е на прага на смъртта — каза Хю нехайно, сякаш говореше за времето. — Напразни усилия.

В този момент Урсула излезе от стаята. Ако имаше нещо по-досадно за нея от политиката, то това бе говоренето за политика.

И тогава. Невероятно. Отново. Както подскачаше нагоре по задното стълбище към стаята си, за да донесе нещо, нещо най-обикновено — книга, кърпичка, по-късно дори не можеше да си спомни за какво бе тръгнала — се блъсна в Хауи, който пък слизаше, и едва не падна.

— Търсех тоалетна — обясни той.

— Имаме само една и тя не е…

Но преди да довърши изречението, се озова притисната към стария тапет на цветчета, който не бе сменян от построяването на къщата.

— Красавица — измърмори Хауи.

Устата му миришеше на мента. Отново бе подложена на бутане и наместване от страна на огромния Хауи. Само че този път не се мъчеше да проникне в устата й с език, а другаде, и то много по-брутално.

Урсула понечи да възрази, ала той запуши устата й, ръката му покри половината й лице.

— Шшш!

Хауи се ухили, сякаш бяха съучастници в някаква игра. С другата си ръка задърпа дрехите й, а тя изквича в протест. После той започна да се трие в нея, както биковете в Долната нива се триеха в портата. Урсула се мъчеше да се съпротивлява, ала Хауи беше два, дори три пъти колкото нея, тя беше като мишка в челюстите на Хети.

Опита се да разбере какво прави, но той се притискаше толкова силно към нея, че се виждаше единствено ръбатата му челюст с едва покарала брада. Урсула бе виждала братята си голи, знаеше какво имат между краката си — набръчкани торбички, малки чучурчета — но те нямаха нищо общо с това болезнено, пневматично нещо, което в момента проникваше в нея като острие. Тялото й поддаде. Арката, която водеше към женствеността, вече не изглеждаше така триумфална, а само брутална и безчувствена.

В този момент Хауи измуча силно и секунда по-късно вече се закопчаваше ухилен.

— Англичанки! — Той поклати глава засмян. Размаха пръст, почти с упрек, сякаш случилото се отвратително нещо бе по нейно желание. — Наистина си ви бива!

Засмя се отново и хукна надолу по стълбите, като вземаше по три стъпала, сякаш странното им стълкновение само бе прекъснало за миг слизането му.

Урсула не помръдваше, взираше се в цветчетата на тапета. Никога преди не бе забелязвала, че всъщност са глицинии, каквито растяха по свода над задния вход. Сигурно това беше „дефлорацията“ от книгите. Винаги й бе звучало като доста хубава дума.

След половин час се върна долу, половин час на далеч по-напрегнати размисли и емоции, отколкото подобаваше на съботната утрин. Силви и Хю стояха на прага и махаха чинно след отдалечаващата се кола на Хауи.

— Добре че не останаха — каза Силви. — Нямаше да понеса вилнеенето на Морис.

— Зверове — засмя се Хю. После видя Урсула и попита: — Наред ли е всичко?

— Да.

Всеки друг отговор би бил прекалено ужасен.

Оказа се по-лесно от очакваното да заключи това преживяване дълбоко в себе си. В крайна сметка нали самата Силви бе казала, че за провиненията не е редно да се говори? Урсула си представяше шкаф в съзнанието си, ъглов, от обикновен чам. Хауи и задното стълбище бяха пъхнати на един от горните рафтове, а вратичката бе здраво заключена.

Момичетата не бива да допускат да бъдат хващани на задните стълбища — или в храсталаците — като в любимите готически романи на Бриджит. Кой обаче можеше да предположи, че реалността е толкова болезнена и кървава? Сигурно бе усетил нещо в нея, нещо просто, което тя самата не виждаше. Преди да заключи случката в шкафа, я премисля отново и отново, опитваше се да разбере къде бе вината й. Сигурно имаше нещо по кожата й, нещо изписано на лицето й, което едни хора разчитаха, а други не. Изи го бе видяла. Нещо извратено. Самата Урсула бе извратена.

Лятото се изниза. Памела получи място в университета в Лийдс да следва химия и заяви, че се радва, защото хората в провинцията поне ще са „по-непосредствени“, а не такива сноби. Играеше тенис с Гърти и на смесени двойки с Дейниъл Коул и брат му Саймън и често позволяваше на Урсула да вземе колелото, за да обикалят с Мили, двете крещяха с пълно гърло, докато се спускаха по инерция по нанадолнището. Понякога Урсула излизаше да се разходи с Теди и Джими, следвани от кръжащия около тях Джок. Нито Теди, нито Джими изпитваха нужда да пазят живота си в тайна от сестрите си, както бе правел Морис.

Памела и Урсула водеха Теди и Джими на разходка в Лондон, в Природонаучния музей, в Британския музей, в Кю, но не се обаждаха на Изи. Тя отново се бе преместила, в голяма къща в Холанд Парк (доста артистично endroit). Един ден, докато се разхождаха по Пикадили, забелязаха на витрината на една книжарница купчина от „Приключенията на Огъстъс“ с „портрет на авторката — госпожица Делфи Фокс, заснет от господин Сесил Бийтън“, на снимката Изи приличаше на филмова звезда или на красавица от висшето общество.

— Мамка му! — възкликна Теди, а Урсула, макар да бе in loco parentis^[1], не му направи забележка.

 

 

Най-накрая за Етрингам Хол отново настанаха светли дни. Родът Донт си бе отишъл, след хиляда години, след като лейди Донт така и не се бе съвзела от убийството на малката Анджела, и имението сега бе собственост на доста мистериозен мъж, господин Ламбърт, който според едни бе белгиец, а според други шотландец, но никой не бе провел достатъчно дълъг разговор с него, че да установи какъв точно му е произходът. Носеха се слухове, че е натрупал богатство по време на войната, но отзивите от всички бяха, че е стеснителен и мълчалив. Имаше и танци — в местния салон всяка петъчна вечер — и веднъж Фред Смит се появи, измит от саждите, покани първо Памела, а после Урсула и трите най-големи момичета на семейство Шоукрос. Оркестър нямаше, само грамофон, танцуваха едновремешни танци, без чарлстон и блекботъм, и беше много приятно Фред Смит да те върти из залата, при това изненадващо умело. Урсула си помисли, че би било приятно да има за любим някой като Фред Смит, макар че Силви очевидно не би го допуснала. („Железничар?!“)

При тази мисъл вратата на шкафа се отвори и ужасяващата сцена на задното стълбище изпълзя навън.

— Внимателно — каза Фред Смит — малко пребледня, госпожице Тод.

Урсула се оправда с жегата и настоя да излезе да подиша чист въздух. Всъщност напоследък често й прилошаваше. Силви го отдаваше на летен грип.

Морис бе завършил с очакваното отличие („Как точно?“, недоумяваше Памела) и се беше върнал за няколко седмици да се помотае, преди да започне адвокатската си практика. Хауи бил заминал „у дома“ в лятната къща на Лонг Айлънд. Морис изглеждаше леко озадачен, че не е бил поканен.

— Какво е станало с теб? — попита един следобед той, излегнат в шезлонг на моравата и със списание „Пънч“ в скута, след което набута почти цяло парче от мармаладения сладкиш на госпожа Глоувър в устата си.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го Урсула.

— Станала си като юница.

— Като юница!?

Вярно бе, че изпълваше летните си рокли по шевовете, дори ръцете и краката й бяха подпухнали. „Младежка пухкавина, миличка — казваше Силви — и аз бях същата. По-малко сладкиши и повече тенис, това е разковничето.“

— Изглеждаш ужасно — каза й Памела. — Какво ти е?

— Нямам представа.

И тогава осъзна ужасната истина, толкова потресаваща, толкова срамна, толкова необратима, че само при мисълта усети как нещо в нея се запалва и изгаря. Намери книгата „Как да обясните на децата и момичетата основите на размножаването“ от доктор Беатрис Уеб, която на теория Силви пазеше заключена в една ракла в спалнята си, но раклата бе винаги отключена, защото ключът бе отдавна изгубен. Размножаването бе сякаш последното нещо, за което авторката имаше намерение да говори. Тя съветваше родителите да отвличат вниманието на младите момичета с много „домашен хляб, сладкиши, овесена каша, пудинги“ и да ги учат да „си плискат студена вода по слабините“. Очевидно това не помагаше. Урсула потрепери при спомена за „слабините“ на Хауи и как се бяха съчленили с нейните в един мръсен съюз. Това ли правеха Силви и Хю? Не можеше да си представи майка си да се примири с такова нещо.

Успя да надзърне в медицинската енциклопедия на госпожа Шоукрос. Семейство Шоукрос бяха заминали на почивка в Норфък, но прислужницата им не се притесни, когато Урсула се появи на вратата и каза, че иска да разгледа една книга.

Енциклопедията обясняваше същината на „сексуалния акт“, който се предполагаше да се осъществява само в „рамките на любовта в брачното ложе“, а не на задното стълбище, когато си тръгнал за кърпичка или за книга. В енциклопедията бяха посочени подробно и последствията, ако така и не стигнеш до въпросната кърпичка или книга — пропуснатите месечни цикли, гаденето, покачването на тегло. Изглежда, всичко това отнемаше девет месеца. Вече преваляше юли. Не след дълго Урсула трябваше да се напъха в тъмносинята униформа и да хваща автобуса за училище с Мили всяка сутрин.

Започна да се разхожда сама. Нямаше я Мили, с която да сподели (дали изобщо щеше да й каже?), а Памела беше заминала за Девон на лагер. Урсула така и не беше проявила интерес към скаутската организация и сега съжаляваше за това, можеше да има достатъчно находчивост да се справи с Хауи. Една скаутка щеше да успее да донесе кърпичката или книгата, без да позволи нищо да я спре.

— Наред ли е всичко, миличка? — попита Силви, докато кърпеше чорапи.

Тя забелязваше децата си само когато бяха сами. Заедно бяха просто неконтролируема глутница, поотделно бяха личности. Урсула се зачуди какво ли ще стане, ако отговори: „Помниш ли онзи приятел на Морис, Хауи? Бременна съм с неговото дете“. Погледна Силви, която спокойно зашиваше малко вълнено парче върху дупката на пръста на един чорап на Теди. Не приличаше на жена, чиито слабини са били превзети с насилие. („Вагина“, според енциклопедията на госпожа Шоукрос, в домакинството на семейство Тод тази дума не съществуваше.)

— Да, няма нищо — отвърна Урсула. — Добре съм. Всичко е наред.

 

 

Следобедът отиде пеша до гарата, седна на пейката на перона и се зачуди дали да не се хвърли пред експреса, когато профучи край нея, но следващият влак се оказа за Лондон и спря тежко точно пред нея по начин, който й се стори толкова познат, че й се доплака. Видя Фред Смит да слиза от локомотива с черен гащеризон и почерняло от сажди лице. Забеляза я и се приближи.

— Виж ти, какво съвпадение. С нашия влак ли ще пътуваш?

— Нямам билет.

— Няма проблем, ще намигна на кондуктора и той ще се погрижи за приятелката ми.

Беше ли приятелка на Фред Смит? Мисълта й подейства успокоително. Разбира се, ако знаеше за положението й, нямаше да й е приятел. Никой нямаше да й е приятел.

— Добре, много ти благодаря.

Пътуването без билет й се струваше дреболия в сравнение с всичко останало.

Проследи как Фред се покатери в локомотива. Началник-гарата тръгна по перона, затваряше вратите на вагоните със замах, сякаш никога вече нямаше да ги отварят. От комина изсвистя пара, Фред Смит провря глава от кабината и извика: „Хайде, бързо, госпожице Тод, или ще го изпуснеш“ и тя се качи послушно.

Началник-гарата изсвири силно, веднъж кратко, после по-продължително и влакът изпълзя от гарата. Урсула седеше на топлата плюшена седалка и си мислеше за бъдещето. Можеше да се изгуби сред другите пропаднали жени, които оплакваха съдбата си по улиците на Лондон. Да се сгуши на пейка в някой парк и да умре от замръзване през нощта, само че беше средата на лятото и едва ли щеше да замръзне. Или пък да нагази в Темза и да се остави на течението покрай Уопинг, Родърхайд и Гринуич, към Тилбъри и накрая в океана. Колко озадачени щяха да са всички в семейството й, ако извадеха трупа й от дълбините. Представи си как Силви бърчи чело: „Ама тя излезе да се разходи, каза, че ще бере диви малини“. Урсула се почувства виновна заради бялата порцеланова купа, която бе оставила под живия плет с намерението да я прибере на връщане. Беше наполовина пълна с кисели малки плодчета, пръстите на Урсула все още бяха боядисани в червено.

 

 

Следобедът прекара в разходки из големите лондонски паркове — през парка „Сейнт Джеймс“ и Грийн Парк, покрай двореца, в Хайд Парк, чак до Кенсингтън Гардънс. Невероятно бе колко далече можеше да се отиде в Лондон, без да се налага да вървиш по тротоари или да пресичаш улици. Разбира се, пари не носеше — смехотворна грешка, както осъзнаваше сега — и не можа дори чаша чай да си купи в Кенсингтън. Фред Смит не беше тук „да се погрижи“ за нея. Беше й горещо, беше изморена и мръсна, чувстваше се омачкана като тревата в Хайд Парк.

Дали водата в езерото ставаше за пиене? Първата жена на Шели се беше удавила тук, но според Урсула в такива дни — с тълпи от хора, наизлезли да се радват на слънцето — би било почти невъзможно да не я спаси някой друг господин Уинтън.

Знаеше къде отива, разбира се. Бе някак неизбежно.

 

 

— Боже господи, какво се е случило?! — попита Изи, отваряйки входната врата със замах, сякаш бе очаквала друг, по-интересен посетител. — Изглеждаш ужасно.

— Обикалях цял следобед — отвърна Урсула. — Нямам пари. Освен това мисля, че съм бременна.

— Тогава най-добре влизай.

 

 

И ето я тук, седнала на неудобен стол в голяма къща в Белгрейвия, вероятно в някогашната трапезария. Превърната в чакалня, сега изглеждаше съвсем семпла. Холандският натюрморт над камината и купата леко прашасали на вид хризантеми върху малка масичка в стил Пембрук не подсказваха какво всъщност се върши тук. На Урсула й бе трудно да свърже това място с отвратителния сблъсък с Хауи на задното стълбище. Кой да знае, че е толкова лесно да се хлъзнеш от един живот в друг. Зачуди се какво би казал доктор Келит за това.

След неочакваното пристигане на Мелбърн Роуд Изи я бе сложила да легне в гостната и Урсула лежа и плака под лъскавата сатенена завивка, като се опитваше да не слуша прозрачните лъжи на Изи по телефона в коридора: „Знам! Просто се появи на прага, миличката… Искала да ме види, да ме посети, музеи и така нататък, театър, нищо опасно… Не бъди такъв темерут, Хю!“. Добре поне, че Изи не бе говорила със Силви, там нямаше да мине толкова лесно. Хубавото бе, че й позволиха да остане няколко дни за „обикаляне по музеи и така нататък“.

След края на разговора Изи дойде в спалнята с поднос.

— Бренди и препечени филийки с масло. Боя се, че само това успях да намеря. Толкова си глупава — въздъхна тя. — Има си предпазни средства, по-добре да се избегне, отколкото да се лекува, нали?

Урсула нямаше представа за какво говори.

— И трябва да се отървеш от него — продължи Изи. — За това поне и двете сме съгласни, нали?

Въпросът й получи едва чуто „да“ от Урсула.

 

 

Жена в сестринска униформа отвори вратата на чакалнята в Белгрейвия и надникна вътре. Униформата й бе толкова колосана, че можеше спокойно да стои права и без тяло в нея.

— Оттук — каза сдържано сестрата, без да се обръща към нея по име. Урсула я последва като агнец на заколение.

Изи, по-скоро експедитивна, отколкото състрадателна, я беше докарала с колата („Късмет!“) и обещала да се върне „после“. Урсула нямаше никаква представа какво трябва да се случи в промеждутъка между пожеланието „Късмет!“ и „после“, но предположи, че няма да е приятно. Отвратителен на вкус сироп или чинийка, пълна с големи хапчета. И без съмнение дълга лекция за морала и доброто й име. Не й пукаше, стига в крайна сметка часовникът да се върне назад. Колко ли голямо беше бебето? Краткото й проучване в енциклопедията на семейство Шоукрос не бе помогнало кой знае колко. Предполагаше, че ще излезе малко трудно, ще го увият в шал, ще го сложат в люлка и ще се грижат за него внимателно, докато е готово да бъде дадено на мила двойка, желаеща да има бебе точно толкова, колкото Урсула желаеше да няма. После щеше да хване влака към дома, да мине по Чърч Лейн и да вземе порцелановата купа с набраните малини, а после да влезе във Фокс Корнър сякаш не се е случило нищо, освен „обикаляне по музеи и така нататък“.

 

 

Стаята имаше занемарен вид. Привързани с пискюли пердета на висок прозорец. Явно бяха останали от предишния живот на къщата заедно с мраморната камина, в която сега беше сложена газова печка, на лавицата се мъдреше часовник с обикновен циферблат и големи числа. Зеленият балатум и операционната маса в средата бяха също толкова не на място. Вътре миришеше като в лабораторията в училище. Урсула се зачуди за какво е страшната редица лъскави метални инструменти, наредени на памучна кърпа върху количка с колелца. Струваха й се по-подходящи за кланица, отколкото за израждане на бебе. Никъде не видя приготвена люлка. Сърцето й затупка учестено.

Някакъв мъж, по-възрастен от Хю, с дълга бяла докторска престилка влезе забързано в стаята, сякаш се бе отбил само за малко, и нареди на Урсула да се качи на операционната маса и да пъхне крака „в каишите“.

— Каишите? — повтори Урсула.

За какви каиши ставаше дума? Не разбираше какво искат от нея, докато колосаната сестра не я бутна да легне и не върза краката й.

— Ще ме оперирате ли? Но аз не съм болна! — извика Урсула.

Сестрата сложи маска върху лицето й.

— Брой обратно от десет.

„Защо?“, понечи да попита Урсула, но думата още не се бе оформила изцяло в мозъка й, когато стаята и всичко изчезна.

Когато се опомни, седеше на седалката до Изи в остина и гледаше невиждащо през предното стъкло.

— Съвсем скоро ще си свежа като кукуряк. Не се притеснявай. Упоиха те. Известно време ще ти е малко замаяно.

Откъде Изи знаеше толкова много за това отвратително преживяване?

Върнаха се на Мелбърн Роуд, Изи й помогна да си легне и тя заспа дълбоко под лъскавата сатенена завивка в гостната. Навън беше вече тъмно, когато Изи се появи с поднос.

— Супа от волска опашка — каза тя усмихнато. — От консерва.

Изи миришеше на алкохол, нещо сладко и гъсто, а под грима и пресилената веселост изглеждаше изтощена. Урсула сигурно й беше в тежест. Опита се да седне в леглото. Миризмата на алкохола и на волската опашка й дойдоха твърде много, Урсула повърна върху лъскавия сатен.

— Господи! — Изи скочи. — Наистина не ме бива за тези работи.

— Какво стана с бебето? — попита Урсула.

— Какво?

— Какво стана с бебето? На добри хора ли го дадоха?

 

 

Събуди се през нощта, повърна отново и пак заспа, без да почисти, дори не извика Изи. На сутринта се събуди с температура. Висока температура. Едва си поемаше дъх, сърцето й биеше лудо в гърдите. Опита се да стане от леглото, но главата й се въртеше, краката й се подкосиха. След това всичко й се губеше. Изи сигурно се бе обадила на Хю. Усети хладна ръка върху лепкавото си чело, а когато отвори очи, той й се усмихваше успокояващо. Седеше на леглото с палто. Тя повърна и върху него.

— Ще те закараме в болница — каза той. — Имаш малка инфекция.

— Ще ме осъдят — изсъска бясно Изи някъде в дъното на стаята.

— Още по-добре — отвърна Хю — надявам се да те хвърлят в затвора и да затрият ключа.

Той вдигна Урсула на ръце.

— Май по-бързо ще е с бентлито.

Урсула се чувстваше безплътна, сякаш щеше да се понесе във въздуха. Следващият й спомен бе от подобно на пещера болнично отделение, Силви бе там с изопнато, ужасно лице.

— Как можа?!

Урсула се зарадва, когато вечерта Хю смени майка й.

Именно той беше при нея, когато черният прилеп дойде. Ръката на нощта се протегна към нея и Урсула се надигна да я посрещне. Изпита облекчение, почти радост, долавяше зова на бляскавия, светъл отвъден свят, мястото, където щяха да се разкрият всички тайни. Мракът я обгърна като кадифен приятел. Във въздуха имаше сняг, фин като пудра, леден като източен вятър по бебешка кожа… В този момент Урсула се отпусна обратно в болничното легло, ръката й бе отхвърлена.

 

 

Върху бледата зеленина на болничната покривка се появи лъч ослепителна светлина. Хю спеше с отпуснато, изморено лице. Седеше в неудобна поза на стол до леглото. Единият му крачол се бе набрал леко и Урсула виждаше набръчкания сив памучен чорап и гладката кожа на глезена. Някога той е бил като Теди, а някой ден Теди ще бъде като него. Момчето в мъжа, мъжът в момчето. Доплака й се.

Хю отвори очи, видя я и се усмихна леко.

— Здравей, мечо. Добре дошла отново.