Кейт Аткинсън
Живот след живот (27)

11 февруари 1926 година

— Шестнайсет, най-хубавата възраст! — Хю я целуна с обич. — Честит рожден ден, мечо. Бъдещето е пред теб.

Урсула все още имаше чувството, че част от бъдещето й е зад нея, но се беше научила да не говори за това. Планирали бяха да отидат до Лондон за следобеден чай в „Бъркли“ (беше по време на ваканцията), но Памела си беше изкълчила глезена по време на хокеен мач, а Силви се възстановяваше от пристъп на плеврит, при който се бе наложило да прекара една нощ в селската клиника. („Явно съм взела дробовете на майка ми“, каза тя и Теди избухваше в смях всеки път, като се сетеше за думите й.) Джими пък току-що се бе възстановил от поредната ангина.

— Падат като мухи — отбеляза госпожа Глоувър, докато разбиваше масло със захар за сладкиша. — Кой ли ще е следващият?

— Аз пък не мога да разбера за какво им е да ходят да пият чай в хотел — рече Бриджит. — Да не би нашият да е по-лош?

— По-добър е даже — отвърна госпожа Глоувър.

Разбира се, нито тя, нито Бриджит бяха поканени в „Бъркли“, а и в интерес на истината Бриджит не беше стъпвала в лондонски хотел, всъщност в какъвто и да е хотел, като се изключи „Шелбърн“, където бе влязла да се възхити на фоайето, преди да хване ферибота от Дун Лере за Англия „преди цяла вечност“. Госпожа Глоувър пък подчерта, че е „доста добре запозната“ с хотел „Мидланд“ в Манчестър, където един от племенниците й (каквито изглежда имаше безброй) „неведнъж“ я бил водил на вечеря заедно със сестра й.

По някаква случайност Морис се беше прибрал за почивните дни, макар че беше забравил („ако изобщо някога е знаел“, рече Памела), че днес е рожденият ден на Урсула. Караше последна година в Балиол, където учеше право, и беше станал „по-голям гадняр от всякога“ според Памела. Родителите му също не изглеждаха възхитени от него. Урсула бе чула как Хю пита Силви: „Мое дете е, нали? Не си се увлякла в Довил по онзи безумно отегчителен мъж от Халифакс, собственика на мелница?“. Силви се засмя: „Каква невероятна памет!“.

Памела бе намерила време да направи прекрасна картичка, декупаж от цветя, изрязани от списанията на Бриджит, и беше изпекла тава със своите прочути (поне във Фокс Корнър) бисквити. Иначе тя беше страшно заета, тъй като се готвеше за приемния изпит за „Гъртън“. „Възпитаничка на Гъртън — казваше тя с блеснал поглед — представи си само!“ Памела възнамеряваше да напусне прогимназията, а Урсула тъкмо щеше да постъпи в нея. Класическите езици й се удаваха. Силви твърдеше, че не вижда смисъл в латинския и гръцкия (никога не ги беше учила и явно усещаше липсата им). Урсула обаче обясняваше, че усеща необяснимо привличане към думите, нашепвани от некрополите на древните империи. („Ако искаш да кажеш «мъртви», просто кажи «мъртви»“, сряза я госпожа Глоувър.)

Мили Шоукрос също беше поканена на празненството и беше подранила, бодра както винаги. Подаръкът й представляваше няколко прекрасни кадифени панделки за коса, купени от галантерията в града с личните й спестявания. („Сега вече никога няма да можеш да си отрежеш косата“, каза Хю с известно задоволство.)

Морис беше довел двама приятели, Гилбърт и Хауърд, който беше американец („Наричайте ме Хауи, всички така ми викат“), на които щеше да се наложи да спят на едно легло в гостната и това доста притесняваше Силви.

— Можете да спите наопаки — предложи им с пресилена веселост тя. — Или единият може да спи при вагоните на „Грейт Уестърн Рейлуей“.

Така наричаха електрическото влакче от „Хорнби“ на Теди, което заемаше цялата някогашна стая на госпожа Глоувър на тавана. Сега Джими си играеше с него. „А, твоята гербова марка“, беше подхвърлил на Теди Хауи и посегна да разроши косата на вечно залепения за по-големия си брат Джими, който се дръпна рязко и падна на земята. Фактът, че беше американец, придаваше на Хауи някакъв особен блясък, макар че всъщност Гилбърт имаше вид на филмова звезда, тъй като винаги изглеждаше замислен и отнесен. Името му — Гилбърт Армстронг — и баща му, съдия от Върховния съд, както и образованието му (Стоу) говореха за английски произход, но майка му бе издънка на стар испански аристократичен род. („Цигани“, заключи госпожа Глоувър, което бе мнението й, общо взето, за всички чужденци.)

— Олеле — прошепна Мили, като преплете длани пред гърдите си и ги раздвижи силно, за да покаже как е запърхало сърцето й — боговете са слезли сред смъртните.

— Морис едва ли е от боговете — отвърна Урсула. — Него щяха да го изритат от Олимп, за да не лази по нервите на всички.

— Самомнението на боговете — подхвърли Мили — страхотно заглавие за роман, нали?

Тя искаше да стане писателка. Или художничка, певица, танцьорка или актриса. Каквото и да е, стига да е в центъра на вниманието.

— За какво си дърдорите, момиченца? — попита Морис. Той беше много чувствителен, някои биха казали дори твърде чувствителен към критиката.

— За теб — отвърна Урсула.

Момичетата всъщност харесваха Морис, факт, който не спираше да изумява жените в семейството му. Той имаше чуплива светла коса, сякаш накъдрена с маша, както и добре оформено тяло благодарение на гребането, но човек трудно можеше да пропусне липсата на каквото и да било обаяние. За сметка на това Гилбърт вече целуваше ръката на Силви. („Ох — въздъхна Мили — просто е невероятно!“) Морис бе представил Силви като „старата ми майчица“, на което Гилбърт отговори: „Прекалено сте млада да бъдете майка“. Силви отвърна: „Знам“. („Голям мазник“, бе присъдата на Хю. „Лотарио“, отсече пък госпожа Глоувър.)

Тримата младежи изпълниха Фокс Корнър и къщата сякаш изведнъж се смали. Ето защо и Хю, и Силви изпитаха облекчение, когато Морис предложи да излязат навън да „пообиколят“.

— Добра идея — каза Силви — тъкмо ще изгорите малко излишна енергия.

Тримата изтичаха в градината в олимпийски стил (по-скоро в спортен, отколкото в божествен смисъл) и яростно заритаха намерената от Морис топка.

(„Всъщност е моят“, отбеляза Теди.)

— Ще съсипят тревата — каза Хю, докато ги гледаше как крещят като хулигани на футболен мач и тъпчат тревата с калните си дебели обувки.

— Оу! — възкликна току-що пристигналата Изи, загледана в атлетичното трио през прозореца. — Прекрасни са! Може ли един и за мен?

 

 

Изи беше облечена от главата до петите в лисичи кожи.

— Нося подаръци — обяви очевидното тя, тъй като бе натоварена с всевъзможни пакети, увити в скъпа хартия — за любимата си племенница!

Урсула погледна Памела и сви унило рамене. Памела поклати глава. Урсула не бе виждала Изи от месеци, последно при кратко отбиване в Суис Котидж с колата на Хю, за да й оставят щайга зеленчуци от „изобилната реколта на късното лято“ в градината на Фокс Корнър. („Тиквичка? — извика Изи, преглеждайки съдържанието на щайгата. — Какво да я правя, за бога?“)

Преди това ги бе посетила за няколко дни, като пренебрегна всички, с изключение на Теди, когото водеше на дълги разходки и неспирно разпитваше.

— Мисля, че сега е решила него да отлъчи от стадото — сподели Урсула.

— За какво? — попита Памела. — За да го изяде ли?

Разпитан по-късно (подробно от Силви), Теди обясни, че няма никаква представа защо е станал обект на това специално внимание.

— Разпитваше ме какво правя, как е в училище, с какво обичам да се занимавам, какво обичам да ям. За приятелите ми. Такива работи.

— Може би иска да го осинови — каза Хю. — Или да го продаде. Сигурен съм, че за Теди ще вземе добра цена.

— Не говори така — изстреля бясно Силви — дори и на шега!

Но пък Изи загърби Теди толкова бързо, колкото го бе и избрала, така че всички забравиха за случая.

 

 

Първият от подаръците на Урсула бе плоча на Беси Смит, която Изи веднага сложи на грамофона, обикновено обитаван от Елгар и любимата на Хю „Микадо“.

— „Сейнт Луис Блус“ — рече Изи. — Чуйте само корнета! Урсула обожава тази музика.

(„Така ли? — подхвърли Хю. — Нямах представа.“) После бе извадено червено ръчно подвързано издание на Данте на английски. След него дойде ред на къса сатенена жилетка с дантели от „Либъртис“, „както знаеш, магазин, който майка ти безкрайно обича“. Жилетката бе обявена за „твърде неподходяща за възрастта й“ от Силви, която натърти: „Урсула носи памук“. Парфюмът „Шалимар“ („съвсем нов, от «Герлен», вълшебен“) получи същата присъда.

— И това от булката дете — каза Изи.

— Аз бях на осемнайсет, не на шестнайсет — процеди Силви. — Някой ден трябва да поговорим какви ги вършеше ти на шестнайсет…

— Какви? — попита заинтригувано Памела.

— Не е важно — махна с ръка Изи.

Накрая от този рог на изобилието се появи бутилка шампанско. („Това пък е абсолютно неподходящо!“) Изи я подаде на Бриджит с думите:

— Най-добре я сложи в лед.

— Да не си откраднала всичко това? — попита ядосано и неразбиращо Хю.

 

 

— Ха, негърска музика — извика Хауи, когато тримата младежи се натъпкаха в салона, като внесоха със себе си миризма, която напомняше на дим и нещо друго („Аромат на жребци“, измърмори Изи, душейки). Беси Смит се въртеше вече за трети път.

— След известно време човек започва да я харесва — отбеляза Хю.

Хауи започна да се кълчи в някакъв странен, дивашки танц и прошепна нещо в ухото на Гилбърт. Той се засмя, доста грубовато за човек със синя кръв, пък била тя и чуждоземска.

— Момчета, какво ще кажете за малко скариди в масло? — плесна с ръце Силви и ги поведе към трапезарията.

Едва тогава — твърде късно — забеляза калните следи, които бяха оставили из цялата къща.

— Не са ходили на война — каза Хю, сякаш това можеше да обясни калните стъпки.

— И това е хубаво — отвърна твърдо Силви — независимо колко незадоволителни ще се окажат накрая.

 

 

— Така — обяви Изи, след като тортата беше нарязана и раздадена — един последен подарък…

— За бога, Изи — прекъсна я Хю, неспособен да сдържа повече яростта си. — Кой плаща за всичко това? Ти нямаш пари, потънала си до шия в дългове. Обеща ми да се научиш да пестиш.

— Ако обичате — намеси се Силви.

Обсъждането на пари (били те и на Изи) пред непознати я изпълваше с ужас. Сърцето й изведнъж бе обгърнато от черен облак. Тифин, сигурна беше.

— Аз плащам — отвърна Изи високомерно. — И подаръкът не е за Урсула, а за Теди.

— За мен?

Теди се сепна от внезапното внимание. Тъкмо си мислеше колко вкусна е тортата и дали няма шанс да се докопа до още едно парче, определено не търсеше светлината на прожекторите.

— Да, за теб, милото ми момче — отвърна Изи. Теди видимо се отдръпна от нея и от подаръка, който тя остави на масата пред него. — Хайде, отвори го. Няма да избухне.

(Само че точно това щеше да стане.)

Теди отстрани внимателно скъпата хартия. Без нея подаръкът се оказа точно такъв, какъвто изглеждаше и с нея — книга. Урсула, която седеше отсреща, се опита да прочете заглавието наопаки. „Приключенията на…“

— „Приключенията на Огъстъс“ — прочете на глас Теди — от Делфи Фокс.

— Делфи? — възкликна Хю.

— Защо при теб всичко е приключение? — заяде се Силви.

— Защото животът е приключение, разбира се.

— Мен ако питаш, е по-скоро надпревара по издръжливост — отвърна Силви. — Или бягане с препятствия.

— Мила моя — попита разтревожено Хю — наистина ли така смяташ?

— Както и да е — каза Изи — да се върнем на подаръка на Теди.

Дебелата корица беше зелена, а буквите и рисунките в полетата — златни, илюстрации на момче, приблизително на възрастта на Теди, с ученически каскет. До него имаше прашка и малко куче, рошав териер. Момчето беше раздърпано и с палав поглед.

— Това е Огъстъс — обясни на Теди Изи. — Какво ще кажеш? Ти си първообразът.

— Аз?! — ужаси се Теди. — Ама аз не изглеждам така. Дори кучето е друго.

 

 

Последната изненада беше най-голяма.

— Да закарам някого до града? — попита Изи небрежно.

— Не ми казвай, че пак си си купила кола — изстена Хю.

— Оставих я на пътя — отвърна мило Изи — за да не те дразня.

Потеглиха дружно по алеята, за да разгледат колата, следвани от подскачащата на патерици Памела.

— Бедните, маломощните, хромите и слепите^[1] — каза тя на Мили, която се засмя.

— За човек на науката добре познаваш Библията.

— Човек трябва да познава врага си — отвърна Памела.

Беше студено и никой не беше се сетил да си облече връхна дреха.

— Все пак е доста меко за това време на годината — каза Силви. — Не като при раждането ти. Божичко, не помня такъв сняг.

— Знам — отвърна Урсула.

Снегът в деня на раждането й бе част от семейната легенда. Толкова пъти бе чувала историята, че имаше чувството, че я помни.

— Обикновен остин — рече Изи. — Кола за извън града, с четири врати, но далеч не толкова скъпа, колкото бентли. Даже никак, в сравнение с твоята глезотия е направо кола за работническите маси, Хю.

— На кредит, без съмнение — каза Хю.

— Напротив, изцяло изплатена, в брой. Имам издател, имам пари, Хю. Вече няма нужда да се притесняваш за мен.

Докато останалите се възхищаваха (или се мръщеха като Хю и Силви) на лъскавата вишневочервена кола, Мили се обади:

— Трябва да тръгвам, довечера имам танцово представление. Благодаря ви за прекрасния чай, госпожо Тод.

— Ще те изпратя — каза Урсула.

На връщане през добре познатата пряка пътека в дъното на градината Урсула имаше неочакван сблъсък и това беше голямата изненада, не остинът. Почти се спъна в Хауи, който се беше заврял в храсталака на четири крака.

— Търся топката — измърмори виновно той. — Нали е на малкия ти брат. Мисля, че я изгубихме някъде в…

Той застана на колене и огледа безпомощно бербериса и будлеята.

— Живият плет — помогна му Урсула. — Има ги и в домовете на свещениците.

— А?

Той се изправи с едно чевръсто движение и изведнъж се надвеси над нея. Изглеждаше сякаш тренира бокс. Даже под едното му око имаше синина. Фред Смит, който преди беше помощник на месаря, а сега работеше в железниците, също се боксираше. Морис беше водил неколцина приятели да викат за Фред на аматьорски мач в Ийст Енд. Мачът очевидно бе прераснал в пиянско сбиване. Хауи миришеше на „Бей Ръм“, одеколона на Хю, и в него имаше нещо излъскано и ново, напомняше на току-що отсечена монета.

— Намери ли я? Топката?

Гласът й прозвуча пискливо. Гилбърт й се струваше по-красив, но изправена пред първичната сила и мощните, като на голямо животно, крайници на Хауи тя се почувства глупаво.

— На колко години си?

— Шестнайсет. Днес е рожденият ми ден. Нали яде торта.

Очевидно не само тя беше оглупяла.

— Хо-хей! — възкликна той, неясното му възклицание (звучащо като името му, забеляза тя) явно целеше да изрази изумление, сякаш да станеш на шестнайсет беше някакъв подвиг. — Трепериш.

— Студено е.

— Мога да те стопля — отвърна той.

И ето тогава дойде невероятната изненада. Хауи я хвана за раменете, придърпа я към себе си, приведе се и притисна устните си към нейните. „Целувка“ бе прекалено изискана дума за това, което последва. Огромният му волски език се притискаше в решетката на зъбите й и Урсула с изумление осъзна, че Хауи очаква тя да отвори уста и да го пусне. Със сигурност щеше да се задави. В главата й изплува натрапчивият образ на пресата за език на госпожа Глоувър в кухнята.

Урсула се чудеше какво да прави, от одеколона и липсата на кислород й се зави свят, но в този момент Морис извика отнякъде:

— Хауи! Тръгваме без теб, човече!

Той освободи устата и извика: „Идвам!“ с такава сила, че ушите я заболяха. После я пусна и хукна направо през храстите, а тя остана намясто задъхана.

Прибра се замаяна. Всички бяха още на алеята, имаше чувството, че са минали часове, но предполагаше, че всъщност са били само няколко минути, като в най-хубавите приказки. В трапезарията Хети облизваше внимателно остатъците от тортата. „Приключенията на Огъстъс“ лежеше на масата, нацапана с малко бял крем. Сърцето на Урсула все още туптеше учестено от несръчното „ухажване“ на Хауи. Да бъдеш целуната на шестнайсетия си рожден ден, и то тъй неочаквано, й се струваше огромно постижение. Без съмнение минаваше под триумфалната арка, водеща към женствеността. Само да беше Бенджамин Коул, тогава всичко щеше да е идеално!

Отнякъде се появи „малкият“ Теди, много отегчен.

— Загубиха ми топката.

— Знам.

Той отвори книгата на заглавната страница, където Изи със замах бе написала: „На моя племенник Теди. Моят скъп Огъстъс“.

— Гадост — каза намръщено той.

Урсула взе една недопита чаша шампанско с червено червило по ръба, сипа половината в чашка от крем и я подаде на Теди.

— Наздраве!

Чукнаха се и пиха на екс.

— Честит рожден ден — каза Теди.