Кейт Аткинсън
Живот след живот (25)

Септември 1923 година

— Значи вече изобщо не ходиш при доктор Келит? — попита Изи, отваряйки емайлираната си табакера, в която бяха стройно подредени няколко „Блек Ръшан“. — Цигара?

Изи се държеше с всички, сякаш са на нейната възраст. Беше едновременно привлекателно и признак за леност.

— На тринайсет съм — отвърна Урсула, с което според нея отговаряше и на двата въпроса.

— В днешно време на тринайсет си направо пораснал. А и животът може да се окаже много кратък — добави Изи и извади дълго цигаре от абанос и слонова кост. Огледа се за сервитьор, който да й даде огънче. — Кратките ти посещения в Лондон ми липсват. Да те водя до Харли стрийт, а после в „Савой“ на чай. Празник и за двете ни.

— Не съм ходила при доктор Келит повече от година — каза Урсула. — Смята се, че съм излекувана.

— Чудесно. За разлика от теб, мен ме смятат за нелечим случай. Ти като възпитана млада дама никога няма да разбереш какво значи да си изкупителна жертва за греховете на всички останали.

— А, не съм съвсем сигурна. Струва ми се, че имам някаква представа.

 

 

Беше събота по обед и седяха в „Симпсънс“.

„Две свободни дами“, отбеляза Изи, преди да се нахвърли на големите парчета кърваво говеждо, изрязано от кокала пред очите й. Майката на Мили, госпожа Шоукрос, беше вегетарианка и Урсула си представи ужаса, който би изпитала при вида на това месо. Според Хю госпожа Шоукрос (Робърта) беше „бохемка“, а според госпожа Глоувър — луда.

Изи се наведе към младия сервитьор, който бе притичал да й запали цигарата.

— Благодаря ти, миличък — прошепна тя и го погледна в очите, в резултат на което той поаленя като печеното в чинията й. — Le rosbif — обърна се Изи към Урсула и отпрати сервитьора с вяло помахване. Вечно изпъстряше речта си с френски думи („Като млада прекарах известно време в Париж. А и войната, разбира се…“). — Говориш ли френски?

— Ами учим го в училище. Това обаче не означава, че го говоря.

— Много си сладка.

Изи вдиша дълбоко от цигарето, после сви (смайващо) начервените си устни, сякаш се канеше да свири на тромпет, и издиша дима. Седящите наоколо мъже я зяпаха запленени. Тя намигна на Урсула.

— Обзалагам се, че първите ти френски думи са били déjà vu. Горкичката. Може да са те изпускали на главата като бебе. Мен със сигурност са ме изтървали. Хайде, яж, за теб не знам, но аз умирам от глад. Уж трябва да се ограничавам, но и това си има граници.

Това беше подобрение, предвид, че като посрещна Урсула на перона на „Мерилебън“, Изи беше пребледняла и се оплака, че малко й се „гади“ от омарите и рома („много лоша комбинация“) след луда нощ в един клуб на Джърмин стрийт. Сега обаче, очевидно забравила омарите, тя се хранеше с апетит, макар по навик да твърдеше, че „си следи фигурата“. Освен това беше казала, че е „на червено“, но пилееше пари с размах.

„За какво е този живот, ако не може човек да се позабавлява?“, питаше тя. („Мен ако питаш, тя цял живот само това прави“, бе измърморил Хю.)

Забавлението — и съпътстващите го удоволствия — бяха необходими според Изи, за да й помогнат да преглътне факта, че вече е част от „работническата класа“ и трябва да „трака по цял ден“ на пишеща машина, за да си изкарва хляба. „Божичко, ще помисли човек, че въглища копае“, отбеляза възмутено Силви след един рядък и доста бурен семеен обяд във Фокс Корнър. След като Изи си тръгна, Силви тресна чинията за плодове в масата, вместо да я подаде на Бриджит, и каза: „Единствената й работа е да бълва глупости, което не е спирала да прави, откакто се е научила да говори“. „Семейно наследство“, обади се Хю и измъкна чинията от ръката й.

Изи бе успяла да си намери работа („Един господ знае как“, по думите на Хю) като дописник на някакъв вестник, седмичната й рубрика се казваше „Приключенията на една съвременна неомъжена жена“ и в нея се разказваше за живота й като „единак“.

— На всички е ясно, че мъжете не достигат — беше заявила тя, отхапвайки от хляба, седнала на масата в трапезарията на Фокс Корнър.

— На теб изглежда не ти е трудно да ги намираш — процеди Хю.

— Горките момчета измряха — продължи Изи. Размаза огромна бучка масло върху хляба, без да прояви ни най-малко уважение към тежкия труд на кравата. — Нищо не може да се направи, трябва да продължим живота си. Съвременната жена трябва да се грижи сама за себе си, без да чака спасение от семейството си. Трябва да се научи да бъде независима — емоционално, финансово и преди всичко духовно.

— Глупости — вметна Хю.

— Мъжете не са единствените — говореше Изи, без да му обърне внимание — които се жертваха по време на Голямата война.

— Само че те са мъртви, а ти не — обади се студено Силви.

— Разбира се — продължи Изи, усетила застаналата до нея със супника госпожа Глоувър — жените от нисшите класи винаги са знаели какво означава да работиш.

Госпожа Глоувър я погледна заплашително и стисна здраво черпака.

— Телешко варено, прекрасно, госпожо Глоувър! Какво му слагате, че е толкова вкусно? Наистина ли? Интересно… Няма съмнение, вървим към безкласово общество — подхвърли Изи към Хю, но забележката й беше удостоена с подигравателно сумтене от госпожа Глоувър, която нямаше да й прости лесно думите й.

— Да не би тази седмица да си болшевик? — попита Хю.

— Вече всички сме болшевики — отвърна нехайно Изи.

— На моята маса! — засмя се Хю.

— Такава е глупачка — каза Силви, когато Изи най-сетне потегли към гарата. — И толкова много грим слага! Сякаш е актриса в театър. Разбира се, в главата си тя е винаги на сцената. Сама си е театър.

— Косата… — отрони жално Хю.

Изи бе подрязала косата си на къса черта преди който и да било друг от познатите им. Хю изрично бе забранил на жените в семейството да си режат косите. Почти веднага след това иначе послушната Памела бе отишла в града с Уини Шоукрос и двете се бяха върнали окълцани. („Така е просто по-лесно за игра“, бе рационалното обяснение на Памела.) Тя бе запазила тежките си плитки, макар да не бе ясно дали за спомен, или като трофей. „Бунт, а?“, бе попитал Хю. Но предвид, че и двамата не обичаха да спорят, с това разговорът се приключи. Понастоящем плитките пребиваваха на дъното на чекмеджето за бельо на Памела. „Човек никога не знае, може да свършат някаква работа“, каза тя. Никой в семейството не можеше да се сети каква би била тази работа.

Силви не одобряваше Изи не само заради косата и грима й. Тя така и не й бе простила за бебето. Сега щеше да е на тринайсет, колкото Урсула.

— Един малък Фриц или Ханс. Във вените му тече кръвта на моите деца. Естествено, Изи се интересува единствено и само от себе си.

— Едва ли е толкова повърхностна — отвърна Хю. — Сигурно е видяла доста ужасни неща през войната.

Сякаш той не беше.

Силви тръсна глава. Все едно около прекрасната й коса летяха комари. Всъщност тя завиждаше на Изи за войната, дори и за преживения ужас.

— Въпреки това е глупачка — заяви Силви.

— Да, така е — засмя се Хю.

Рубриката на Изи представляваше в по-голямата си част дневник на бурния й живот, изпъстрен с по някой социален коментар. Заглавието миналата седмица бе „Докъде могат да се вдигнат?“ и се отнасяше за „скъсяването на полите на еманципираната жена“, текстът обаче съдържаше предимно личните съвети на Изи за постигане на необходимите за тази цел добре оформени глезени. „Застанете на пръсти на най-долното стъпало с лице към стълбището и спуснете пети под нивото на ръба.“ Памела цяла седмица се упражнява на стълбището към тавана и заяви, че няма никакво подобрение.

Макар и пряко волята си, Хю се чувстваше длъжен да купува вестника на Изи всеки петък и да го чете във влака към къщи, „колкото да следи какви ги дрънка“ (след което захвърляше долнопробното издание на масата в коридора, откъдето Памела успяваше да го докопа). Хю живееше в ужас, че Изи ще пише за него, и единственото му успокоение бе, че тя използва псевдонима Делфин Фокс, „най-глупавото име на света“, според Силви.

— Е — каза Хю — Делфин е второто й име, от кръстницата й. А Тод означава лисица, така че все пак има някаква логика. Не че я защитавам.

— Ама това наистина ми е името, пише го в кръщелното ми — обади се недоволно по време на аперитива преди обяда Изи. — Идва от Делфи, нали се сещате, оракула и така нататък. Съвсем намясто е според мен.

(„Какво, сега и оракул ли се изкара? — подхвърли Силви. — Ако тя е оракул, аз съм главната жрица на Тутанкамон.“)

Изи в кожата на Делфин вече на няколко пъти бе споменавала „моите двама племенници“ („Страхотни разбойници и двамата!“), но без имена. „Поне засега“, както мрачно бе отбелязал Хю. Беше споделила и няколко „забавни случки“ за тези очевидно измислени племенници. Морис беше на осемнайсет („лудите глави“ на Изи бяха на девет и единайсет), все още в интерната, и през последните десет години едва ли бе прекарал повече от десет минути с нея. Що се отнася до Теди, той като цяло избягваше ситуации, които можеха да бъдат разказани като „забавни случки“.

— Кои са тези момчета? — попита Силви озадачено, докато оглеждаше своеобразната представа на госпожа Глоувър за морски език „Вероник“. Сгънатият вестник лежеше на масата до нея, тя почука с пръст по рубриката на Изи, сякаш се боеше да не се зарази. — Морис и Теди ли са първообразите?

— А Джими? — попита Теди. — Защо не пишеш за него?

Джими, нагизден в небесносин плетен пуловер, се тъпчеше с картофено пюре и не изглеждаше особено притеснен от факта, че литературата го е пропуснала. Той бе дете на мира — войната, която трябваше да сложи край на всички войни, се бе водила заради него. За пореден път Силви твърдеше, че е изненадана от най-новото попълнение в семейството. („С четири комплектът ми се струваше пълен.“) Някога Силви не знаеше откъде се появяват децата, а сега като че ли не бе сигурна как да ги спре. „Джими ни хрумна ей така“, бе казала тя. „А, тогава аз изобщо не бях в състояние да мисля“, отвърна Хю и двамата се засмяха. „Стига, Хю“, скара му се Силви.

Появата на Джими накара Урсула да се чувства още по-далече от центъра на семейството, като предмет в края на претъпкана маса. Беше чула Силви да я нарича „кукувица“. „Урсула е малко като несръчна кукувица.“ Как беше възможно да си кукувица в собственото си гнездо? „Ти нали си ми истинската майка?“, попита тя и Силви се засмя: „Без никакво съмнение, миличка“. А на доктор Келит каза:

— Тя е странната птица в нашето семейство.

— Е, винаги има по един такъв — отвърна той.

— Недей да пишеш за децата ми, Изобел — каза ядосано Силви.

— Силви, за бога, та те са измислени!

— Не пиши дори и за измислените ми деца.

Силви вдигна покривката и погледна към пода.

— Какво правиш? — тросна се тя на Памела, която седеше срещу нея.

— Чертая кръгове с крака — отвърна Памела, без да се впечатлява от раздразнителността й.

Напоследък Памела бе доста дръзка, но също и много разумна, като тази комбинация изкарваше Силви от нерви. („Толкова приличаш на баща си“, бе казала на Памела тя тази сутрин при поредното спречкване. „Това лошо ли е?“, попита Памела.) Памела забърса полепналото по розовите бузки на Джими картофено пюре и добави:

— По часовниковата стрелка, а после обратно. Според леля Изи така ще имам тънки глезени.

— Никой разумен човек не би приел съветите на Изи.

— Моля? — обади се Изи.

— Освен това ти си твърде малка за тънки глезени.

— Е, вече съм почти на толкова, на колкото си била ти, когато си се омъжила за татко.

— О, чудесно! — възкликна Хю с облекчение при вида на госпожа Глоувър, която чакаше на прага, за да внесе тържествено своя Riz impératrice. — Днес духът на Ескофие^[1] ви следва, госпожо Глоувър.

Госпожа Глоувър не се сдържа и погледна през рамо.

 

 

— О, прекрасно — каза Изи. — Оризов пудинг. Тук човек винаги може да намери храна като за деца. Знаеш ли, че като деца ние живеехме отделно на горния етаж на къщата?

— В Хампстед? В къщата на баба?

— Аха. Аз бях най-малката. Като Джими. — Изи посърна малко, сякаш я налегна отдавна забравена тъга. Щраусовото перо на шапката й клюмна състрадателно. При вида на сребърната сосиера с яйчен крем обаче тя бързо се съвзе. — Значи вече не те спохожда онова странно чувство? За déjà vu?

— Мен ли? — попита Урсула. — Не. Понякога. Може би не толкова често. Това беше преди. Вече го няма. В общи линии.

Наистина ли беше така? Никога не бе напълно сигурна. Спомените я заливаха като водопад от ехо от различни посоки. Ехото може ли да пада като водопад? Едва ли. Беше се опитала (като цяло без успех) да се научи да използва по-точен език с помощта на доктор Келит. Липсваше й онзи приятен час (тет-а-тет, както го наричаше той, пак френски) в четвъртък следобед. Беше на десет години при първото си посещение и се радваше на бягството от Фокс Корнър, при това в компанията на човек, който посвещаваше вниманието си само и единствено на нея. Силви или по-често Бриджит качваха Урсула на влака, а на другия край я чакаше Изи, макар Силви и Хю да имаха съмнения доколко на Изи може да се разчита. („Забелязала съм, че личната изгода — бе казала на Хю Изи — като цяло надделява над етиката. Лично аз, ако имах десетгодишно дете, не бих го оставила да пътува само с влака.“ „Ти имаш десетгодишно дете“, отбеляза Хю. Малкият Фриц. „Не може ли да се опитаме да го намерим?“, попита Силви. „Все едно да търсим игла в копа сено — отвърна Хю. — Фрицовете нямат чет.“

 

 

— Та искам да кажа, че ми липсват срещите ни — продължи Изи — и затова те поканих да дойдеш. Честно казано, се изненадах, че Силви се съгласи. Между нас винаги е имало известна, как да кажа, froideur, студенина. Майка ти ме смята за луда, лоша и опасна. Както и да е, реших, че трябва да те отлъча от стадото. Напомняш ми на самата мен. — (Урсула се запита дали това е нещо хубаво.) — Може да бъдем специални приятелки, какво ще кажеш? Памела е малко безинтересна. Само тенис и колоездене, нищо чудно, че има такива здрави глезени. Très sportif, без съмнение, но все пак. И естествени науки! Какво вижда в тях? А момчетата са… ами, те са си момчета, докато ти си интересна, Урсула. С всички тези странни работи в главата ти, виденията от бъдещето. Като една малка ясновидка. Може да ти намерим една каравана, да купим една кристална топка, карти „Таро“. „Удавеният Моряк финикиец“^[2] и тъй нататък. Виждаш ли нещо в моето бъдеще?

— Не.

 

 

— Прераждане — беше й казал доктор Келит. — Чувала ли си за това?

Урсула, която бе само на десет, поклати глава. За много малко неща беше чувала. Доктор Келит имаше хубав кабинет на Харли стрийт. В стаята, в която я приемаше, стените бяха до половина с дъбова ламперия, на пода имаше дебел килим на червени и сини фигури и големи кожени кресла от двете страни на добре поддържания огън в камината. Самият доктор Келит беше с костюм от туид, за джобчето на жилетката му беше закачена верижката на голям златен часовник. Миришеше на карамфил и тютюн за лула и в очите му играеха пламъчета, сякаш се канеше да пече мъфини или да й прочете хубава приказка, но вместо това се засмя и каза:

— Така значи, опитала си се да убиеш прислужницата, а?

(Аха, ясно защо съм тук, помисли си Урсула.)

Предложи й чай, който свари в нещо, наречено самовар, в ъгъла на стаята.

— Макар да не идвам от Русия, от Мейдстоун съм, преди революцията живях малко в Санкт Петербург.

Също като Изи, той се държеше с нея като с възрастна или поне се преструваше, но това беше единствената им прилика. Чаят бе черен и горчив и можеше да се пие единствено с няколко бучки захар и поне три бисквити „Мери“ от кутията на масичката между тях. Учил беше във Виена („къде другаде?“), но, както сам се изрази, вървеше по свой път. Не бил последовател на никого, макар да бил израснал „в нозете на всички учители“.

— Човек трябва да се вре напред. Да си пробива път сред хаоса от мисли. Да обединява разединената същност. — Урсула нямаше представа за какво говори. — Да се върнем на прислужницата. Бутнала си я по стълбите, така ли?

Доста прям въпрос за човек, който миг по-рано говореше за „въвиране“ напред и пробиване на път.

— Беше случайно.

Урсула не мислеше за Бриджит като за прислужницата, а просто като за Бриджит. Освен това беше много отдавна.

— Майка ти се тревожи за теб.

„Искам само да си щастлива, миличка“, беше казала Силви, след като уговори часа при доктор Келит. „Аз не съм ли щастлива?“, зачуди се Урсула. „На теб как ти се струва?“ Урсула не знаеше. Не беше сигурна, че има мерило, с което да измерва щастието и нещастието. Имаше неясни спомени за извисяване, за падане в тъмнина, но те принадлежаха към онзи свят на сенките и сънищата, който неизменно присъстваше, но бе почти невъзможно да бъде описан.

— Сякаш има друг свят, така ли? — попита доктор Келит.

— Да. Но той е и този свят.

(„Знам, че говори странни неща, но психиатър? — бе сбърчил чело Хю. — Тя е още малка. Не е увредена.“ Силви отвърна: „Разбира се, че не е. Просто има нужда от малка поправка“.)

 

 

— И хоп, поправена си! Страхотно — каза Изи. — Малко странен си падаше онзи психар, а? Какво ще кажеш да дегустираме сирената — стилтънът е толкова зрял, че изглежда сякаш ще му пораснат крака и ще тръгне — или предпочиташ да вдигаме гълъбите?

— Аз се нахраних — отвърна Урсула.

— И аз. Значи, тръгваме. Аз ли да платя?

— Аз нямам пари. На тринайсет съм — напомни й Урсула.

Излязоха от ресторанта и за изумление на Урсула Изи пое по Странд и след няколко крачки се качи на шофьорското място на лъскав кабриолет, паркиран безгрижно пред „Коул Хоул“.

— Имаш кола?! — възкликна Урсула.

— Хубава е, нали? Не съм я купила, но е моят. Скачай. Сънбийм, спортен модел. Не може да се сравнява с карането на линейка. Времето е идеално за разходка. Какво ще кажеш да минем по заобиколния път покрай реката?

— Да, моля.

— Ах, ето я Темза — каза Изи, когато видяха реката. — За съжаление, нимфите отдавна са си тръгнали оттук.

Беше слънчев следобед в края на септември, свеж като ябълка.

— Лондон е прекрасен, нали? — попита Изи.

Тя караше сякаш е на пистата в Брукландс. Беше едновременно плашещо и вълнуващо. Урсула се надяваше, че след като Изи е успяла да оцелее през войната, все ще стигнат живи и здрави до дома й.

Наближиха Уестминстър Бридж и се наложи да намалят заради тълпите, спрени от като цяло кротка демонстрация на безработни. „Аз се бих на континента“ — пишеше на един вдигнат високо плакат. Друг гласеше: „Гладен съм и търся работа“.

— Толкова са кротки — каза презрително Изи. — В тази страна няма да дочакаме революция. Една ни стига. Веднъж отсякохме главата на краля и ни обзеха такива угризения, че оттогава не сме спрели да се опитваме да изкупим вината си.

Опърпан мъж се приближи към колата и извика нещо, не чуха ясно думите, но смисълът беше ясен.

— Да ядат пасти тогава — прошепна Изи. — Нали знаеш, че изобщо не го е казвала Мария-Антоанета? Историята доста несправедливо я е очернила. Не вярвай на всичко, което се говори за някого. Повечето почти сигурно е лъжа или най-малкото полуистина.

Трудно бе да се каже дали е роялистка или републиканка. „Най-добре е да не си от никои“, казваше тя.

Биг Бен отброи тежко три часа, техният сънбийм продължаваше да си проправя път през тълпата.

— Si lunga tratta di gente, chʼio non averi mai creduto che morte tanta nʼavesse disfatta.^[3] Чела ли си Данте? Трябва да го прочетеш. Много е добър.

Откъде знаеше толкова много?

— О — отвърна Изи надуто. — От частния пансион. Освен това след войната прекарах известно време в Италия. Намерих си любовник, разбира се. Обеднял граф, това си е задължително там. Шокирана ли си?

— Не.

Шокирана беше. Нищо чудно, че между майка й и Изи цареше froideur.

 

 

— Прераждането е в основата на будистката философия — бе казал доктор Келит, захапал лулата от морска пяна. Всички разговори с него бяха дирижирани от този предмет: дали с жест, посочване с мундщука или с огнището във формата на увенчана с чалма глава (сама по себе си поразителна), или с неизбежния ритуал на изпразване, пълнене, натъпкване, запалване и така нататък. — Чувала ли си за будизма?

Не беше.

— На колко години си?

— На десет.

— Все още си отскоро тук. Навярно си спомняш предишния живот. Разбира се, учениците на Буда не вярват, че човек се връща като същия човек при същите обстоятелства, както на теб ти се струва. Преминаваш нататък, нагоре или надолу, понякога и настрани. Целта е нирвана. Тоест да не бъдеш.

На десетгодишната Урсула й се струваше, че целта би следвало да е да бъдеш.

— Повечето древни религии — продължи той — се придържат към идеята за кръг, например змия, захапала опашката си.

— Аз съм взела първо причастие — опита се да помогне тя. — Към англиканската църква.

Силви се бе спряла на доктор Келит по препоръка на госпожа Шоукрос, предадена от майор Шоукрос, техния съсед. Келит бил помогнал много, по думите на майора, на мъже, които „се нуждаели от помощ“ след завръщането си от войната (имаше подозрения, че и самият той е бил сред тях). Урсула понякога се засичаше с някои от другите пациенти. Веднъж завари в чакалнята посърнал младеж, който гледаше в килима и си говореше тихо, а друг път на излизане видя мъж, който потропваше неспокойно в ритъм, който само той чуваше. Жената в приемната на доктор Келит, госпожа Дъкуорт, която бе загубила съпруга си във войната, в която и тя бе участвала като медицинска сестра, се държеше много мило с Урсула, предлагаше й бонбони, питаше я как са родителите й. Един ден в чакалнята нахлу някакъв мъж, макар че звънецът на входната врата не бе звънял. Изглеждаше стреснат, обезумял, стоеше абсолютно неподвижно в средата на стаята и гледаше Урсула, сякаш за пръв път вижда дете. Малко след това госпожа Дъкуорт го заведе при един стол, седна до него и го прегърна.

— Спокойно, Били, какво е станало? — заговори му тя майчински, а той сведе глава на гърдите й и заплака.

Когато се случеше Теди да заплаче като малък, Урсула цялата настръхваше. Сякаш в нея зейваше огромна празнина, дълбока и страшна, изпълнена с мъка. Искаше й се единствено да се погрижи за него. Мъжът в чакалнята на доктор Келит й подейства по същия начин. („Така е майчинството всеки ден“, каза й Силви.)

В този момент доктор Келит излезе от стаята си.

— Ела, Урсула, за Били ще се погрижа по-късно.

В края на часа й обаче Били вече го нямаше.

— Горкият човечец — рече тъжно госпожа Дъкуорт.

Войната, каза на Урсула доктор Келит, бе накарала много хора да потърсят смисъл другаде.

— Теософия, розенкройцери, антропософия, спиритуализъм. Всеки се опитва да открие смисъла на преживяната загуба. — Самият доктор Келит бе пожертвал сина си Гай, загинал при Арас. — Човек трябва да приема идеята за жертвата, Урсула. Може така да е било отредено. — Показа й снимка, не в униформа, беше правена навън, на момче с екип за крикет, вдигнало гордо стик. — Можеше сега да играе в националния отбор — отбеляза с тъга. — Ще ми се да вярвам, че той, а и всички останали играят крикет в рая. И винаги е прекрасен юлски следобед, малко преди следобедния чай.

Някак жалко бе, че толкова много млади мъже никога вече няма да пият чай. Боцман бе в рая заедно със Сам Уелингтън, стария ботуш, и Кларънс Додс, който се бе споминал скоропостижно от испански грип в деня след примирието. Урсула обаче не си ги представяше да играят крикет.

— Аз, разбира се, не вярвам в Бог — продължи доктор Келит. — Но в рая вярвам. Човек трябва да вярва — добави той мрачно.

Урсула се зачуди как това би могло да й помогне да се оправи.

— От по-научна гледна точка — рече той — вероятно в онази част от мозъка ти, която отговаря за спомените, има малък дефект, неврологичен проблем, който те кара да си мислиш, че преживяванията ти се повтарят. Сякаш нещо е зациклило.

Не че наистина умирала и се прераждала, просто така й се струвало. Урсула не виждаше разлика. Наистина ли беше зациклила? И ако да, то как?

— Но все пак не бива заради това да избиваш прислугата, нали?

— Това беше отдавна. И оттогава не е имало друг такъв случай.

— Потисната е — бе споделила Силви при първата среща с доктор Келит — единственото й посещение в кабинета на Харли стрийт с Урсула, макар че очевидно беше говорила предварително с него в нейно отсъствие. Урсула изгаряше от любопитство какво си бяха казали за нея. — И е доста посърнала през повечето време. Разбирам възрастен да се чувства така…

— Наистина ли? — приведе се напред доктор Келит, размахвайки оживено лулата. — Разбирате ли?

— Проблемът не е в мен — отвърна Силви с най-добронамерената си усмивка.

Значи аз съм проблем, така ли, помисли си Урсула. Освен това не се опитваше да убие Бриджит, а да я спаси. Или ако не да я спаси, то да я жертва в името на нещо. Нали самият доктор Келит бе казал, че може така да е било отредено.

— На твое място бих се придържал към традиционните морални норми — каза той. — Съдбата не е в твоите ръце. Това би бил твърде тежък товар за едно малко момиче. — Надигна се и хвърли лопата въглища в камината. — Някои будистки философи, наричани дзенбудисти, твърдят, че понякога се случват лоши неща, за да не допуснат още по-лоши. Има обаче ситуации, в които е невъзможно човек да си представи нещо по-лошо.

Урсула предположи, че има предвид загиналия в Арас Гай, лишен завинаги от чая си и сандвичите с краставица.

 

 

— Опитай. — Изи пръсна леко към нея. — „Шанел №5“. Много е модерен. Самата тя е много модерна. „С изкусните й непонятни аромати…“^[4].

Засмя се, сякаш бе казала нещо много смешно, след което изпръска още един невидим облак в банята. Беше доста различен от парфюмите с мирис на цветя, които използваше Силви.

Най-накрая бяха пристигнали в апартамента на Изи на Базил стрийт (доста западнало endroit^[5], но пък удобно за „Харъдс“). Банята бе в розов и черен мрамор („Сама го измислих, много е хубаво, нали?“) и изцяло в остри линии и твърди ръбове. На Урсула дори не й се мислеше какво би станало, ако се подхлъзне и падне.

Апартаментът изглеждаше нов и лъскав. Беше напълно различен от Фокс Корнър, където бавното тиктакане на големия часовник в коридора отброяваше времето, а патината на годините лъщеше върху паркета. Фигурките от майсенски порцелан с липсващи пръсти и очукани нозе и стафордширските кучета с отчупени уши нямаха нищо общо с бакелитовите подпорки за книги и ониксовите пепелници в стаите на Изи. На Базил стрийт всичко изглеждаше толкова ново, сякаш беше току-що докарано от магазина. Дори книгите бяха нови, романи и томове с есета и поезия от автори, за които Урсула не беше чувала. „Човек трябва да е в крак с времето“, обясни Изи.

Урсула се огледа в огледалото в банята. Изи стоеше зад нея като Мефистофел зад своя Фауст.

— Божичко, от теб май ще излезе голяма красавица — отбеляза Изи и се захвана с косата й. — Трябва да я отрежеш, ела при моя коафьор. Много е добър. На път си да заприличаш на доячка, а можеш да изглеждаш толкова дяволита.

 

 

Изи затанцува из спалнята, като си тананикаше „Де да можех да танцувам шими^[6] като сестра ми Кейт“.

— Ти можеш ли да танцуваш шими? Хайде, много е лесно.

Само че не беше и двете се строполиха със смях върху сатенения юрган на леглото.

— Хей, човек трябва да се забавлява! — извика Изи с ужасяваща имитация на кокни акцент.

Спалнята бе ужасно разхвърляна, навсякъде имаше дрехи, фусти, нощници от крепдешин, копринени чорапи, обувки, лек слой пудра „Коти“ покриваше всичко.

— Ако искаш, може да ги пробваш — предложи Изи небрежно — макар че в сравнение с мен си доста дребна. Jolie et petite.

Урсула отказа, боеше се да не бъде омагьосана. Такива дрехи можеха да те превърнат в друг човек.

— Какво да правим? — попита Изи отегчено. — Да поиграем на карти? Вист?

Изведнъж тя се втурна към голям лъскав хромиран шкаф, които изглеждаше сякаш взет от мостика на презокеански лайнер, но се оказа бар.

— Нещо за пиене? — погледна я колебливо тя. — Не, не ми казвай, ти си само на тринайсет. — Въздъхна, запали цигара и погледна часовника. — Вече е късно за матине, а още е рано за вечерно представление. В Йоркския дават „Лондон ни зове“, казват, че е много забавно. Може да отидем, а после да се прибереш у дома с по-късен влак.

Урсула плъзна пръсти по пишещата машина „Роял“ върху бюрото под прозореца.

— Това ми е занаятът. Може пък да те включа в тазседмичната колона.

— Наистина ли? Какво ще напишеш?

— Не знам, все ще измисля нещо. Нали това е работата на писателите. — Изи извади една плоча от шкафа с грамофона. — Чуй това. Сигурна съм, че подобно нещо не си чувала.

Наистина не беше. Започваше с пиано, но не като Шопен или Лист, които Силви свиреше толкова приятно (а Памела толкова дървено).

— Нарича се хонки-тонк — обясни Изи. Запя жена, думите бяха груби, американски. Звучеше сякаш цял живот е прекарала в затвор. — Айда Кокс. Негърка е. Невероятна е, нали?

Наистина беше невероятна.

— Пее за това колко е ужасно да бъдеш жена — продължи Изи, запали нова цигара и дръпна силно. — Най-добре просто да намериш някой богаташ и да се омъжиш. „Добрият доход е най-сигурната рецепта за щастие.“ Знаеш ли кой го е казал? Не? А трябва. — Изведнъж стана раздразнителна като недоопитомено животно. Телефонът иззвъня. — Спасителният звън! — извика тя и се впусна в развълнуван разговор с невидимия, безгласен човек отсреща. Приключи с думите: — Би било прекрасно, миличък, ще се видим след половин час. — После се обърна към Урсула и каза: — Бих ти предложила да те закарам, но отивам в „Кларидж“, а то е на сто километра от Мерилебън, пък след това имам парти на Лаундс Скуеър, така че няма как да те изпратя до гарата. До Мерилебън се стига с метрото, нали? Ще се оправиш ли сама? Хващаш линия „Пикадили“ до „Пикадили Съркъс“, а после се прекачваш на „Бейкърлу“ до Мерилебън. Хайде, ще излезем заедно.

Щом изскочиха на улицата Изи си пое дълбоко дъх, сякаш я бяха освободили от нежелано пленничество.

— Ах, здрач, виолетовият час^[7]. Прекрасно е, нали? — Целуна Урсула по бузата. — Безкрайно се радвам, че се видяхме, трябва да повторим. Ще се оправиш ли? Направо по Слоун стрийт, после завиваш наляво и готово, ето ти я спирката „Найтсбридж“. Е, хайде, тичай.

 

 

— Amor fati — рече доктор Келит. — Знаеш ли какво означава?

Звучеше като нещо с „факти“. Урсула бе озадачена, той никога не говореше за статистика и факти. Ницше („един философ“), обясни доктор Келит, бил привлечен от тази идея.

— Просто приемане на онова, което ни се случва, независимо дали е лошо или добро. Werde, der du bist, както би казал самият той — продължи той, докато изтръскваше пепелта от лулата в огнището, откъдето вероятно някой друг щеше да я помете. — Знаеш ли какво означава това?

Урсула се зачуди колко ли десетгодишни момичета е виждал доктор Келит през живота си.

— Означава да бъдеш такъв, какъвто си — обясни той и се зае отново да натъпче лулата. (Да бъдеш, вместо да не бъдеш, предположи Урсула.) Ницше го е заел от Пиндар. γένoί oὶoζ ἐσσὶ μαθών. Говориш ли гръцки?

Това вече бе прекалено.

— Означава да станеш това, което си, след като си разбрал какво е то.

Вместо Пиндар Урсула чу „Пинар“, където се бе преместила старата бавачка на Хю. Сега тя живееше заедно със сестра си над един магазин в стара сграда на главната улица. Един неделен следобед Хю беше закарал Урсула и Теди в лъскавото си бентли. Нани Милс беше доста страшна (макар че за Хю очевидно не беше така), внимателно огледа Урсула и дори надникна в ушите на Теди, за да види дали са хубаво измити. Сестра й беше по-мила, даде им по чаша сок от бъз и содена питка, намазана със сладко от боровинки. „Как е Изобел?“, бе попитала Нани Милс, устните й бяха свити като сушена слива. „Изи си е Изи“, отвърна Хю, което, казано много бързо, както направи Теди по-късно, звучеше като жужене на малък рояк оси. Очевидно Изи беше станала себе си много отдавна.

Не изглеждаше много вероятно Ницше да е взел каквото и да е от Пинар, най-малкото философията си.

 

 

— Добре ли прекарахте с Изи? — попита я на гарата Хю.

Имаше нещо успокояващо във фигурата на Хю със сивата си филцова шапка и дългото тъмносиньо вълнено палто. Огледа я внимателно за видими промени. Урсула сметна за най-добре да не споменава, че е пътувала сама с метрото. Беше ужасяващо преживяване, като безлунна нощ в гората, но тя бе оцеляла като истинска героиня. Сви рамене и измърмори:

— Ходихме на обяд в „Симпсънс“.

— Хм — каза Хю, сякаш се опитваше да отгатне какво ли се крие зад думите й.

— Слушахме една негърка.

— В „Симпсънс“?

— На грамофона на Изи.

— Хм.

Той отвори вратата на колата и тя се настани на прекрасната кожена седалка на бентлито, която действаше почти толкова успокояващо, колкото самият Хю. Силви смяташе колата за „ненужно разточителство“. Наистина беше безумно скъпа. Войната бе направила Силви свидлива, тя събираше остатъците от сапуна и ги използваше за пране, чаршафите се обръщаха напряко, шапките се поправяха. „Ако зависи от нея, ще живеем само на яйца и пилешко“, смееше се Хю. За сметка на това пък той самият бе станал доста по-широкопръст, „може би не особено добра черта за един банкер“, както бе отбелязала Силви. „Carpe diem“^[8], бе казал Хю, а тя отвърна: „Никога не те е бивало с ловенето“.

— Изи си има кола — съобщи Урсула.

— Наистина ли? Сигурен съм, че не е разкошна като този звяр. — Хю потупа калника на бентлито с обич. Потеглиха и той прошепна: — Не може да й се има много доверие.

— На кого?

На мама? На колата?

— На Изи.

— Да, сигурно имаш право — съгласи се Урсула.

— Как ти се стори?

— Ами, какво да ти кажа. Непоправима. Изи си е Изи.

 

 

У дома завариха Теди и Джими да играят кротко на домино на масата във всекидневната, а Памела беше отишла при Гърти Шоукрос. Уини беше малко по-голяма, а Гърти малко по-малка, така че Памела делеше времето си поравно между двете, но рядко бе с двете едновременно. Урсула, неразделна приятелка с Мили, намираше това решение за много странно. Теди обичаше всичките момичета на семейство Шоукрос, но сърцето му принадлежеше на Нанси.

От Силви нямаше и следа.

— Не знам къде е — отговори равнодушно Бриджит на въпроса на Хю.

Госпожа Глоувър бе оставила доста постно задушено овнешко върху печката. Тя вече не живееше с тях във Фокс Корнър. Пренесла се бе под наем в малка къща в селото, за да може да се грижи за Джордж. Той почти не излизаше оттам. Бриджит го наричаше „горкия човечец“ и навярно бе права. Ако времето бе хубаво (а и да не беше чак толкова хубаво), той седеше на голям грозен стол до входната врата и гледаше как светът минава покрай него. Красивата му глава („А беше лъвска“, отбеляза тъжно Силви) сега висеше отпусната върху гърдите, а от устата му се процеждаше дълга лига. „Горкият — бе казал Хю. — По-добре да го бяха убили.“

Понякога отиваха със Силви — или не толкова ентусиазираната Бриджит — да го посетят. Странно бе да ходят при него, докато майка му се намираше в техния дом, за да се грижи за тях. Силви оправяше одеялото върху краката му, носеше му чаша бира, после му бършеше устата както на Джими.

В околията имаше и други ветерани от войната, личаха си по накуцването или липсващите крайници. Колко много ръце и крака бяха останали по полетата на Фландрия, Урсула си представяше как пускат корени в калта и млади филизи щръкват към небето, от които след време отново се раждат цели мъже. Армия от мъже, жадуваща за отмъщение. „Урсула пак има нездрави мисли“, беше казала Силви на Хю. Урсула беше станала специалист в подслушването, това беше единственият начин човек да разбере какво наистина мислят хората. Не чу отговора на Хю, понеже Бриджит нахлу в стаята, защото Хети — едно от отрочетата на Куини, наследило характера на майка си, бе отмъкнало варената сьомга, с която трябваше да обядват.

Имаше и такива, подобно на мъжете в чакалнята на доктор Келит, чиито рани не бяха видими. Един ветеран в селото, Чарлс Чорли, който бе служил в Кралския полк на Източен Кент и се бе върнал от войната без драскотина, през пролетта на 1921 година бе намушкал с нож съпругата и трите си деца в леглата, след което се бе застрелял в главата с маузер, взет като трофей от немския войник, когото бил убил в Бапом. („Ужасно беше — бе споделил доктор Фелоус. — Изобщо не мислят за хората, които трябва да почистват след тях.“)

Разбира се, Бриджит носеше „своя си кръст“ след загубата на Кларънс. Подобно на Изи и тя се бе примирила, че ще остане стара мома, макар и да не парадираше с това. Всички бяха отишли на погребението на Кларънс, дори Хю. Госпожа Додс бе сдържана както винаги и бе подскочила, когато Силви посегна към ръката й в знак на съчувствие, но след като се отдалечиха от зейналия гроб (далеч не красота, никак), госпожа Додс бе казала на Урсула: „Част от него умря още във войната. Това бе просто остатъкът“. След това бе докоснала с пръст ъгълчето на окото си, за да попие събралата се там влага, която едва ли би могла да се нарече сълза. Урсула не знаеше защо точно тя бе избрана да чуе тази мисъл, вероятно защото се намираше най-близо. Госпожа Додс едва ли очакваше отговор, нито пък го получи.

„Каква ирония само — бе отбелязала Силви. — Да оцелее във войната и да умре от болест.“ („Не знам какво щях да правя, ако някой от вас беше прихванал инфлуенца“, често казваше тя.)

Урсула и Памела дълго обсъждаха дали Кларънс е бил погребан с маската на лицето, или не. (И ако са я свалили, къде ли се намира в момента?) Не им се струваше подходящо да питат Бриджит. Тя бе заявила, че госпожа Додс най-накрая го е получила само за себе си и няма опасност друга жена да й го отнеме. („Малко крайно, не мислиш ли?“, бе прошепнал Хю.) Снимката на Кларънс, копие на онази, направена за майка му, преди Бриджит да го познава, преди той да поеме към съдбата си, сега правеше компания на тази на Сам Уелингтън в бараката.

— Безкрайните редици на мъртвите — заяви Силви гневно. — Всички искат да ги забравят.

— Аз поне със сигурност — отвърна Хю.

 

 

Силви се върна навреме за ябълковата шарлота на госпожа Глоувър. От собствените им ябълки, малката овощна градина, която Силви бе засадила в края на войната, бе започнала да дава плод. Хю попита къде е ходила, а тя смотолеви нещо неясно за Джерардс Крос. Седна на масата и каза:

— Не съм много гладна.

— Изи… — Хю улови погледа й и кимна по посока на Урсула. Изумително стенографско общуване.

Урсула очакваше подробен разпит, но Силви каза само:

— Боже, съвсем забравих, че беше в Лондон. Радвам се, че поне си се върнала жива и здрава.

— Непокътната и неопетнена — засмя се Урсула. — Между другото, знаеш ли кой е казал „Добрият доход е най-сигурната рецепта за щастие“?

Знанията на Силви, подобно на тези на Изи, бяха несистематизирани, но обширни, което според нея било „доказателство, че са получени от романи, а не чрез истинско образование“.

— Остин — отвърна без колебание Силви. — „Менсфийлд парк“. Слага тези думи в устата на Мери Крофърд, която презира, разбира се, но подозирам, че всъщност добрата леля Джейн е била на същото мнение. Защо?

— А, просто питам — сви рамене Урсула.

— „Преди да дойда в Менсфийлд и през ум не ми е минавало, че в домовете на свещениците може да има жив плет.“ Чудесно звучи, нали? Все едно „плет“ се отнася за някакъв човек.

— Ние също имаме жив плет — обади се Хю, но Силви не му обърна внимание.

— Трябва да я прочетеш, достатъчно си голяма — продължи да говори на Урсула тя. Изглеждаше доста развеселена, което някак си не отговаряше на овнешкото, което все още стоеше на масата в мазна кафява тава, а на повърхността вече се образуваха малки бели петна лой. После, променлива като времето, изведнъж възкликна: — Ама наистина! Стандартът навсякъде пада, дори в собствения ми дом!

Хю повдигна вежда и преди Силви да успее да извика Бриджит, взе тавата и я занесе в кухнята. Малката им прислужница Марджъри, която вече не беше и толкова малка, неотдавна бе напуснала и сега Бриджит и госпожа Глоувър споделяха товара на грижите за тях. („В крайна сметка не сме чак толкова тежък товар — бе казала Силви, когато Бриджит спомена, че заплатата й не се е променяла от края на войната. — Трябва да ни е благодарна.“)

 

 

Когато си легнаха вечерта — Урсула и Памела все още спяха заедно в тясната стая на тавана („като затворнички в килия“, както казваше Теди) — Памела попита:

— Защо не покани и мен или дори само мен?

Предвид, че това бе Памела, въпросът бе искрен, а не злобен.

— Намира ме за интересна.

Памела се засмя.

— Тя и телешкото варено на госпожа Глоувър намира за интересно.

— Знам. Не се чувствам поласкана.

— Просто ти си хубава и умна, а аз съм само умна.

— Не е вярно — защити я разгорещено Урсула.

— Аз не се сърдя.

— Каза, че идната седмица ще пише за мен във вестника, но едва ли ще го направи.

 

 

В разказа си пред Памела за приключенията в Лондон Урсула бе пропуснала сцената, на която само тя бе станала свидетел, тъй като точно в този момент Изи бе съсредоточила цялото си внимание в сложното обръщане на колата пред „Коул Хоул“. Жена с палто от норки бе излязла от „Савой“, хванала елегантен мъж под ръка. Тя се смееше безгрижно на нещо, което той бе казал, но после го пусна и зарови в чантата си, за да пусне няколко монети в купата на седналия на тротоара ветеран от войната. Мъжът бе без крака и седеше на нещо като саморъчно скована количка. Урсула бе видяла и друг мъж без крака на подобна количка пред спирката на Мерилебън. Всъщност по лондонските улици беше пълно с хора с липсващи крайници.

Един портиер изскочи от „Савой“ и се приближи застрашително към мъжа без крака, който бързо се отдалечи, като се оттласкваше с ръце от тротоара. Жената, която му бе дала пари, заспори с портиера — Урсула виждаше ясно красивото й, ядосано лице — но в този момент елегантният мъж я хвана нежно за лакътя и я поведе нататък. Забележителното нещо в тази сцена бе не съдържанието, а участниците. Урсула никога не бе виждала елегантния мъж, но ядосаната жена беше — без никакво съмнение — Силви. Урсула не би могла да сбърка палтото от норки, което Хю бе подарил на съпругата си за десетгодишнината от сватбата. А „Савой“ беше доста далеч от Джерардс Крос.

— Е — каза Изи, когато колата най-сетне гледаше в правилната посока — доста трудна маневра си беше!

 

 

Разбира се, следващата седмица Урсула не фигурираше в рубриката на Изи, дори и под формата на измислица. Вместо това Изи бе писала за свободата, която една „малка кола“ дава на неомъжената жена. „Далеч по-приятно е да шофираш, отколкото да пътуваш в претъпкан автобус или пък непознат да те следва по тъмна уличка. Зад волана на сънбийм на човек не му се налага непрекъснато да хвърля погледи през рамо.“

— Много зловещо — каза Памела. — Мислиш ли, че й се е случвало? Да я следва непознат по улицата?

— Сигурно неведнъж.

Урсула не получи втора покана да бъде „специална приятелка“ на Изи, всъщност нямаше никакви вести от нея, докато тя не се появи на прага на Бъдни вечер (поканена, но не и очаквана) и не обяви, че е „забъркала една каша“, поради което веднага бе отведена в кабинета на Хю и излезе оттам час по-късно, мъчейки се да си придаде разкаян вид. Не носеше подаръци и на масата палеше цигара от цигара, като ровеше разсеяно в чинията си.

— Годишен доход двайсет фунта — каза Хю, когато Бриджит донесе сладкиша с бренди — и годишен разход от двайсет фунта и шест пенса, резултат — нещастие.^[9]

— О, стига вече — извика Изи и скочи от масата, преди Теди да успее да запали сладкиша.

— Дикенс — каза на Урсула Силви.

— Jʼétais un peu derange — каза Изи виновно на другата сутрин вместо обяснение. — Доста глупаво от моя страна. Забърках една малка каша.

През новата година сънбиймът изчезна, а апартаментът на Базил стрийт бе заменен с не толкова лъскав в Суис Котидж (още по-западнало endroit), но въпреки това Изи си остана същата Изи.