Кейт Аткинсън
Живот след живот (24)

11 февруари 1910 година

Топло, млечно и ново, тази миризма бе като камбанен зов за котката Куини. Строго погледнато, Куини принадлежеше на госпожа Глоувър, макар изобщо да не съзнаваше, че е нечия собственост. Огромна, на черно-жълти петна, тя бе пристигнала с госпожа Глоувър, напъхана в платнена чанта, и се бе настанила в собственото си кресло, по-малък събрат на това на господарката й, до кухненската печка. Това че имаше свое кресло обаче не й пречеше да оставя косми и навсякъде другаде, включително и по леглата. Хю, който не беше любител на котките, не спираше да се оплаква от мистериозния начин, по който това „краставо животно“ успява да остави косми по костюмите му.

Куини бе по-злобна от повечето котки и имаше навик да замахва с лапа като побеснял заек, ако някой се приближи. Бриджит, която също недолюбваше котки, обяви, че тази е обсебена от демони.

Откъде идваше този примамлив аромат? Куини се изкачи по стълбите и влезе в голямата спалня. В огнището светеше жарава. Чудесна стая с дебел, пухкав юрган на леглото и нежен ритъм на спящи тела. А отсреща — идеално малко котешко легълце, вече затоплено от малка котешка възглавничка. Куини помеси с лапи меката плът, изведнъж се пренесе обратно в котешкото си детство. После се настани по-удобно и от гърлото й се разнесе щастливо басово мъркане.

В съзнание я върнаха остри игли по меката кожа. Болката бе нещо ново и нежелано. Но не успя да изплаче, устата й беше пълна с нещо, което я задушаваше. Не можеше да диша. Беше прикована, безпомощна, без дъх. Пада, пада, застреляно птиче.

Куини вече се бе отнесла в приятна мъркаща забрава, но изведнъж се събуди от писък и усети как я грабнаха и захвърлиха в другия край на стаята. Тя отстъпи с ръмжене и съскане и профуча през вратата, усещаше, че тази битка е загубена.

Нищо. Бебето лежеше отпуснато и неподвижно, малкият гръден кош не помръдваше. За сметка на това сърцето на Силви биеше в гърдите й сякаш вътре някой тропаше с юмрук, за да излезе. Опасност, опасност! Тя изтръпна.

Инстинктивно допря уста върху лицето на бебето, покривайки устата и носа. Духна леко. Отново. После пак.

И бебето се съживи. Толкова просто беше. („Сигурен съм, че е станало случайно — каза доктор Фелоус, когато го осведомиха за чудото. — Твърде невероятно ми се струва да успеете да върнете живота на някого по този начин.“)

Бриджит се върна в кухнята, беше занесла чаша телешки бульон горе, и доложи:

— Госпожа Тод каза да кажа на готвачката, тоест на вас, госпожо Глоувър, че трябва да се отървете от котката. Най-добре да я убиете.

— Да я убия?! — възкликна госпожа Глоувър.

Котката, която вече бе заела обичайното си място, повдигна глава и погледна Бриджит злобно.

— Просто предавам каквото ми казаха.

— Само през трупа ми!

Госпожа Хадък посръбна от грога, като се надяваше, че успява да докара вид на истинска дама. Беше й третият и тя вече започваше да се затопля. Бяха я повикали за едно раждане, само че снегът я принуди да потърси убежище в „Синият лъв“ в покрайнините на Чалфонт Сейнт Питър. Иначе едва ли би влязла някога тук, но вътре гореше буен огън, а компанията се оказа изненадващо весела. По гредите проблясваха и подрънкваха конски начелници и медни халби. На тезгяха питиетата се лееха свободно. Като цяло там цареше доста по-голямо оживление. В момента пееха песни и госпожа Хадък, изненадващо и за самата себе си, започна да потупва с крак в такт с мелодията.

— Да видите само какъв сняг — каза съдържателят и се надвеси към нея през огромния излъскан безкрай на месинговия тезгях. — Нищо чудно да се наложи да останете тук няколко дни.

— Дни?!

— Най-добре пийнете още един грог. Види ми се, че тази вечер никъде няма да ходите.