Кейт Аткинсън
Живот след живот (23)

Февруари 1947 година

Урсула вървеше внимателно по улицата. Навсякъде имаше коловози от лед. Тротоарите бяха още по-опасни — планини от мръсен, твърд, отъпкан сняг или пък писти за шейни, излъскани от съседските деца, които по цял ден играеха навън, тъй като училищата бяха затворени. Господи, помисли си Урсула, каква съм станала зла. Проклета война. Проклет мир.

Едва събра сили да вкара ключа в ключалката на външната врата. Никога преди едно ходене до магазина не бе такова предизвикателство, дори в най-тежките дни на войната. Кожата на лицето й бе напукана от ледения вятър, пръстите на краката й бяха вкочанени. От седмици температурата не бе надвишавала нула градуса, по-студено бе дори от четирийсет и първа. Урсула си представяше как след време се опитва да си припомни този вледеняващ студ и знаеше, че никога няма да успее. Беше толкова материален, човек очакваше костите му да се натрошат, кожата да се нацепи. Вчера бе видяла двама мъже да се опитват да отворят една шахта на улицата с горелка. Може би никога повече нямаше да се стопли, може би това бе началото на нов ледников период. Първо огън, после лед.

Добре че войната беше унищожила всяка мисъл за модата. Сутринта Урсула беше облякла — поред, отвътре навън — тениска, тънка блуза с дълъг ръкав, пуловер, жилетка, а най-отгоре бе сложила овехтялото си палто, купено чисто ново от „Питър Робинсънс“ две години преди войната. Разбира се, не биваше да забравя окъсаното бельо, дебелата вълнена пола, сивите вълнени чорапи, ръкавиците без пръсти, отгоре и с пръсти, шала, шапката и старите ботуши на майка й. Горко всекиму, решил да й се нахвърли.

„Къде такъв късмет“, беше въздъхнала Инид Баркър, една от секретарките, надвесена над топлината и спасението на самовара. Инид се бе явила на прослушване за ролята на решителна млада дама някъде около 1940 година и оттогава не спираше да я играе с удоволствие. Урсула се смъмри, че пак мисли негативно. Инид беше добро момиче. Беше невероятна в печатането на диаграми, което Урсула така и не усвои в секретарския колеж. Едно време беше изкарала курс по машинопис и стенография, всичко преди войната й се струваше като древна история (само че нейната си древна история). Беше изненадващо добра. Господин Карвър, директорът на колежа, бе казал, че може да стане съдебен стенограф. Навярно тогава животът й щеше да е друг, може би дори по-добър, но естествено, човек няма как да знае предварително.

Затътри се по неосветеното стълбище към апартамента. Вече живееше сама. Мили се бе омъжила за американски офицер и се бе преместила в Ню Йорк („Аз — военна булка! Не мога да повярвам!“). Тънък слой мазни сажди покриваше стените на стълбището. Сградата бе стара, при това в Сохо („понякога се налага“, чу майка си да казва). Жената над нея приемаше твърде много посетители и Урсула вече бе свикнала със скърцащите пружини и странните шумове, които се процеждаха през тавана. При все това жената беше приятна, винаги поздравяваше усмихнато и никога не пропускаше реда си да помете стълбището.

Сградата от самото начало си беше мрачна като от роман на Дикенс, но сега бе още по-занемарена и недолюбвана. В крайна сметка целият Лондон изглеждаше зле. Мръсен и унил. Спомни си думите на госпожица Улф, че „горкият стар Лондон“ едва ли някога отново ще бъде чист. („Всичко е толкова запуснато.“) Може и да беше права.

„По нищо не личи, че сме спечелили войната“, каза Джими, когато дойде да я види, изтупан с американски дрехи, лъскав и излъчващ надежда. С готовност прощаваше тази американска бляскавост на малкия си брат, преживял бе тежка война. Но нима войната не беше тежка за всички? „Дълга и тежка“ война им бе обещал Чърчил. Колко прав се бе оказал.

Беше само временно убежище. Урсула имаше пари за нещо по-добро, но истината бе, че й беше все едно. Една стая, прозорец над мивката, малък бойлер за гореща вода, обща тоалетна в дъното на коридора. Все още й липсваше старият апартамент в Кенсингтън, в който живееха с Мили. Принудени бяха да го напуснат след голямото въздушно нападение през май 1941 година. Тогава се бе сетила за песента на Беси Смит „Като прогонена от дупката си лисица“, но в крайна сметка се беше върнала там за няколко седмици. Студено беше, но тя беше свикнала да спи в палатка. Научила се бе в Съюза на немските девойки, само че в онези мрачни дни човек избягваше да се хвали с подобни преживявания.

Очакваше я прекрасна изненада. Подарък от Пами — щайга с картофи, праз, лук, огромна синкавозелена савойска зелка („Красота!“), а най-отгоре шест яйца, наредени върху памук в едно старо кепе на Хю. Прекрасни яйца, кафяви и пъстри, същински необработени скъпоценни камъни, с полепнали по тях перца. „От Фокс Корнър, с любов“, пишеше на закачената на щайгата картичка. Като колет от Червения кръст. Как изобщо се бе озовала тук? Влакове не вървяха, а Памела със сигурност бе затрупана от снега. Още по-чудно бе откъде сестра й се бе сдобила с тези съкровища, след като земята бе „по-твърда от желязо“^[1].

Отвори вратата и на пода намери лист хартия. Наложи се да си сложи очилата, за да го прочете. Бележка от Беа Шоукрос. „Наминах, но те нямаше. Ще дойда пак. Беа. Целувки.“ Урсула съжали, че е изпуснала Беа, съботният й следобед със сигурност щеше да е по-приятен, отколкото да се шляе из потискащия Уест Енд. А сега една зелка беше достатъчна да й повдигне духа! В следващия миг, изневиделица, зелката извика нежелан спомен за мазето на Аргайл Роуд и радостта й се изпари. Напоследък беше все така. Стига, скара си се наум, стегни се малко, да му се не види.

Вътре в апартамента сякаш беше още по-студено. Излезли й бяха рани от студа, ужасни, болезнени. Студено й бе дори на ушите. Жалко, че нямаше ушанка или поне някоя от онези сиви вълнени шапки, с които Теди и Джими ходеха на училище. Как го беше казал Кийтс във „В навечерието на празника на света Агнес“? Че каменните статуи в църквата са с „качулки и брони от лед“. Едно време й ставаше студено само като го рецитираше. Научила го бе в училище, постижение на паметта, което вероятно сега не би могла да повтори, и какъв бе смисълът, ако сега не можеше дори един стих да си спомни? Изведнъж закопня за коженото палто на Силви, беше от норки, но майка й никога не го носеше, приличаше на голямо дружелюбно животно и сега принадлежеше на Памела. Силви бе избрала смъртта в Деня на победата. Докато другите жени организираха празненства и танцуваха по улиците, Силви бе легнала на детското легло на Теди и бе изгълтала шишенце приспивателни. Бележка нямаше, но причината беше напълно ясна за близките й. Поменът във Фокс Корнър след погребението бе ужасен. Памела смяташе, че майка им е постъпила като страхливка, но Урсула не беше убедена. Според нея постъпката й говореше за завидна яснота. Силви бе поредната жертва на войната, част от статистиката.

„Знаеш ли — беше казала Памела — преди спорех с нея, защото твърдеше, че с науката светът е станал по-лош, че всичко се свеждало до това мъжете да изобретяват нови начини за убиване. Сега обаче се питам дали не е била права.“ И това беше още преди Хирошима.

Урсула запали газовата печка, малка „Рейдиънт“, която изглеждаше като от началото на века, и пусна няколко монети в процепа. Носеха се слухове, че не достигат пенита и шилинги. Урсула се питаше защо не са започнали да претопяват оръжията. Да изковат от мечовете плугове и така нататък.

Разопакова щайгата от Пами, нареди всичко на дъската до мивката като бедняшки натюрморт. Зеленчуците бяха кални, но нямаше как да ги измие, тъй като тръбите бяха замръзнали — дори и в малкия „Аскът“ — но пък и налягането на газта бе толкова слабо, че той едва успяваше да затопли водата. „Земята по-твърда от желязо, водата във ведрото като камък“, така ли продължаваше песента? На дъното на щайгата намери бутилка уиски. Добрата стара Пами, за всичко беше помислила.

Урсула гребна малко вода от кофата, която бе напълнила от чешмата на улицата, и сложи тенджерка върху газовия котлон, надяваше се, че яйцето все пак ще се свари, макар че сигурно щеше да отнеме цяла вечност, тъй като пламъкът бе едва забележим. Бяха ги предупредили да внимават с налягането на газта, можеше изведнъж да се усили, а междувременно пламъкът да е изгаснал.

Едва ли щеше да е толкова лошо да се задуши. С газ. Като в Аушвиц. Треблинка. Джими беше командос и в края на войната го бяха прикрепили, според него съвсем случайно (макар че при Джими всичко беше винаги случайно) към полка, освободил Берген-Белзен. Урсула настоя да й разкаже какво са заварили. Той нямаше желание и вероятно й бе спестил най-лошото, но трябваше да се знае. Трябва да има свидетели. (Чу гласа на госпожица Улф: „Трябва да помним тези хора, когато вече сме в безопасност в бъдещето“.)

Статистиката на загиналите бе нейното задължение по време на войната, безкрайният поток от числа, зад който се криеха бомбардираните и затрупаните, минаваше през бюрото й за обобщение и архивиране. Онези числа й се струваха невъобразими, но сега изобщо не можеше да си представи безчет мъртъвци, шест милиона, петдесет милиона.

Урсула бе донесла вода вчера. Те — кои бяха „те“? След шест години война, всички бяха свикнали да следват „техните“ заповеди, какви послушни хора бяха англичаните. Та те бяха направили временна чешма на съседната улица и Урсула бе напълнила един чайник и една кофа от крана. Жената пред нея беше изумително елегантна с разкошно самурено палто до земята, сребристосиво, но и тя стоеше там, чакаше търпеливо с кофите в хапещия студ. Изглеждаше не на място в Сохо, но кой ли знаеше какво я беше сполетяло?

Жените при кладенеца. Урсула имаше бегъл спомен за един доста труден разговор на Исус с една жена край кладенец. Самарянка — безименна, разбира се. Имала петима съпрузи, а сега живеела с друг, който не й бил съпруг, но в Библията така и не ставаше ясно какво е станало с предишните петима. Може би ги е отровила.

Урсула си спомни думите на Бриджит, че когато била малка в Ирландия, всеки ден ходели за вода от кладенеца. Дотук с прогреса. Колко бързо цивилизацията може да се разпадне на своите по-груби основни части. Германците, най-ерудираните и най-възпитаните хора на света, а ето… Аушвиц, Треблинка, Берген-Белзен. При същите обстоятелства на тяхно място спокойно можеше да са англичаните, но такива неща не се говореха на глас. Госпожица Улф вярваше в това, казваше…

— Питам се — обади се жената с палтото пред нея, говореше правилно и образовано — защо моята вода е замръзнала, а тази тук не е?

— Не знам — отвърна Урсула. — Нищо не знам.

— О, и аз така се чувствам, повярвайте ми — засмя се жената, а Урсула си помисли, че навярно двете можеха да станат приятелки.

— Хайде, мърдай, миличка — обади се жената зад нея и тази с палтото повдигна кофите, силна като селянка.

— Трябва да тръгвам, доскоро.

Включи радиото. Предаването на Трета програма бе временно преустановено. Войната с лошото време. Чист късмет бе да уцелиш забавната програма на Би Би Си, толкова често спираха тока. Имаше нужда от шум, от звука на познатия живот. Преди да замине, Джими й беше дал стария си грамофон, своя бе загубила в Кенсингтън, за съжаление заедно с повечето плочи. Успяла бе да изрови няколко оцелели като по чудо и сега сложи една. „Предпочитам да умра и да лежа в гроба.“^[2] Урсула се засмя.

— Много забавно! — каза на глас.

Заслуша се в стърженето и съскането на старата плоча. Наистина ли така се чувстваше? Погледна часовника, малкия златен пътнически часовник на Силви. Донесе го след погребението. Беше едва четири. Господи, как се точат часовете. Изнерви се и изключи новините. Какъв бе смисълът?

Цял следобед беше обикаляла по Оксфорд и Риджънт, не й се стоеше в монашеската килия на апартаментчето си. Всички магазини бяха тъмни и потискащи. Парафинови лампи в „Суон“ и „Едгарс“, свещи в „Селфриджис“, издължените, потънали в сенки лица на хората като от картина от Гоя. Нямаше какво да се купи, а тези неща, от които имаше нужда — например удобни на вид боти с кожичка отгоре — бяха безобразно скъпи (петнайсет гвинеи!). Толкова потискащо.

„По-зле и от войната“, бе казала госпожица Фосет в работата. Тя заминаваше, омъжваше се, бяха събрали пари за сватбен подарък — доста безлична ваза. Урсула искаше да й вземе нещо по-специално, но не можеше да измисли какво и се надяваше, че в големите магазини в Уест Енд може да намери точно каквото й трябва. Само че не беше така.

Влязла бе в „Лайънс“ за чаша блудкав чай, вода ненапита, както би казала Бриджит. Сладкишът също бе доста пестелив — преброи само две твърди стафиди, поднесен с лъжичка маргарин, Урсула напразно се мъчеше да си представи, че яде нещо хубаво, пухкава крем пита или торта „Добуш“. Едва ли и германците ядяха много сладкиши в момента.

Без да иска, измърмори „Schwarzwalder Kirschtorte“ на глас (толкова необикновено име, толкова необикновена торта) и привлече вниманието на жената на съседната маса, която геройски се бореше с голяма кифла с глазура. „Бежанка, а?“, попита тя с изненадващо състрадателен глас. „Нещо такова“, отвърна Урсула.

Докато чакаше яйцето да се свари — водата още бе хладка — разрови книгите си, които така и не бе разопаковала след Кенсингтън. Намери Данте, който Изи й бе подарила, красива червена кожена корица, но всички страници бяха оръфани, Дън (любимата й), „Пустата земя“ (рядко първо издание, задигнато от Изи), целият Шекспир, любимите й поети метафизици и накрая, на дъното на кашона, опърпаният Кийтс от училищната поредица с надпис „На Урсула Тод за добро представяне“. Май и за епитафия щеше да стане. Прелисти прашните страници и намери „В навечерието на празника на света Агнес“.

Ах, как студено беше!

Бухалът мръзнеше, макар и с пера,

треперещ заек през скрежната трева вървеше,

а стадото бе тихо, сгушена вълна от тела.

Зачете на глас и затрепери. Трябваше да избере нещо затоплящо, за пчелите, „догдето те препълнят лепкавите пити“^[3]. Кийтс трябваше да умре на английска земя. Заспал в някоя английска градина в летен следобед. Като Хю.

Изяде яйцето, докато четеше вчерашния „Таймс“. Господин Хобс от пощата й го даваше, след като го прочетеше. Заради новия си по-малък вид вестникът изглеждаше несериозно, сякаш новините вече не бяха толкова важни. Но всъщност бяха, нали?

Навън се сипеха снежинки като едра мазна пепел. Урсула изведнъж се сети за роднините на семейство Коул в Полша, представи си ги как се издигат над Аушвиц като вулканичен облак, обикалят Земята и засенчват слънцето. Дори сега, след всичко научено за лагерите, антисемитизмът продължаваше да се шири. Вчера бе чула да наричат някого „еврейче“, а когато госпожица Андрюс не пожела да даде пари за сватбения подарък на госпожица Фосет, Инид Баркър подхвърли подигравателно: „Стисната еврейка!“, сякаш бе съвсем безобидна шега.

Напоследък в работата бе еднообразно, дразнещо, вероятно заради умората, студа и недостига на храна. Досадна беше и самата работа, безкрайно събиране и пренареждане на статистически данни, които трябваше да се приберат нейде из архивите, за да бъдат четени и препрочитани от бъдещите историци. Все още си „размитаха и разчистваха двора“, както се изразяваше Морис, сякаш жертвите на войната бяха непотребни вещи, които трябва да се приберат и забравят. Гражданска защита бе разпусната вече от година и половина, но Урсула още не бе успяла да се пребори с бюрокрацията. Божията (или правителствената) мелница мели бавно, но ситно.

Яйцето бе вкусно, сякаш беше снесено тази сутрин. Намери стара пощенска картичка с двореца в Брайтън (купена по време на еднодневна екскурзия с Крайтън), която така и не бе изпратила, и надраска благодарност на Пами, „Прекрасно! Като колет от Червения кръст!“, после я подпря над камината до часовника на Силви. И до снимката на Теди. Теди и екипажът на халифакса, снимани един слънчев следобед. Седнали на стари столове. Млади завинаги. Кучето Лъки стоеше гордо върху коляното на Теди. Колко хубаво би било поне Лъки да беше още тук. Подпряла бе медала на Теди (Кръст за заслуги) на рамката. Тя също имаше медал, но за нея той нямаше никаква стойност.

Картичката ще пусне със следобедната поща утре. Сигурно ще мине цяла вечност, преди да стигне Фокс Корнър.

Пет часът. Занесе чинията до мивката, която вече беше пълна. Сивата пепел навън вече бе преминала във вихрушка, Урсула придърпа тънкото памучно перде, за да я прогони. То се беше закачило за телта и тя се отказа, иначе щеше да го събори върху главата си. Прозорецът беше стар и разсъхнат, от процепите духаше.

Токът спря, Урсула затърси свещта над камината. По-лошо от това не си представяше. Взе свещта и бутилката уиски в леглото, пъхна се под завивките направо с палтото. Толкова бе уморена.

Пламъкът на малката газова печка потрепна тревожно. Чак толкова лошо ли щеше да е? „Да спра в среднощ пречистен и спокоен.“^[4] Имаше и по-лоши начини. Аушвиц, Треблинка. Горящият халифакс на Теди. Единственият начин да пресуши сълзите си бе бутилката с уиски. Добрата стара Пами. Пламъкът на печката трепна и угасна. Кога ли щеше да дойде пак газта? Дали Урсула щеше да се събуди от миризмата и да стане да я запали отново? Не беше очаквала да умре като лисица, замръзнала в леговището си. Пами щеше да види картичката, щеше да знае, че й е благодарила. Урсула затвори очи. Имаше чувството, че е будна вече сто години. Наистина бе безкрайно изморена.

Мракът се заспуска.