Кейт Аткинсън
Живот след живот (22)

11 ноември 1918 година

Всичко е някак познато.

— Нарича се déjà vu — обясни Силви. — Измама на съзнанието. Неразгадаема загадка.

Урсула бе убедена, че си спомня как лежи в детската количка под дървото.

— Не — настоя майка й — никой не може да си спомни неща от толкова малък.

Само че Урсула помнеше подобните на огромни длани листа, които се полюшваха на вятъра, както и закаченото на количката сребърно зайче, което се въртеше и подскачаше пред лицето й.

— Много ти е развинтено въображението, Урсула — въздъхна Силви.

Урсула не знаеше дали това е комплимент, но със сигурност често бъркаше реалното с нереалното. И онзи ужасен страх — страхотен ужас — който разнасяше в себе си. Мракът вътре в нея.

— Не мисли за такива неща — прекъсна я рязко Силви, когато се опита да обясни. — Мисли за хубави неща.

Освен това понякога знаеше какво ще кажат хората или какво ще се случи — някой ще изпусне чиния или ще хвърли ябълка и ще счупи стъкло на оранжерия — сякаш и преди го е виждала. Думи и изречения се повтаряха, непознати й се струваха стари познайници.

— Всеки се чувства странно от време на време — каза Силви. — Помни, миличка, мисли за хубави неща.

Бриджит я изслуша с по-голяма готовност и заяви, че Урсула има силно „шесто чувство“. Между този свят и отвъдното имало врати, но само малцина можели да минават през тях. Урсула не бе убедена, че иска да е една от тях.

Миналата Коледа Силви бе дала на Урсула красиво увита кутия с панделка с думите:

— Честита Коледа, миличка.

— О, чудесно, сервиз за кукленската къща — бе отвърнала Урсула и бе обвинена, че е надничала, докато са опаковали подаръците.

— Ама аз не съм — заяви тя в кухнята на Бриджит, която се опитваше да закрепи малки бели хартиени корони върху краката на коледната пуйка. (При вида на пуйката Урсула се сети за един мъж от селото, по-скоро момче, загубил и двете си стъпала от бомба в Камбре.) — Не съм поглеждала, просто знаех.

— Да, да — отвърна Бриджит. — Наистина имаш шесто чувство.

Госпожа Глоувър, която се бореше със сливовия пудинг, изсумтя неодобрително. По нейно мнение петте сетива бяха предостатъчни, на никого не му било притрябвало това „шесто чувство“.

До обяд бяха изгонени в градината.

— И това ми било празненство за победата — измърмори Памела, докато се криеха от лекия дъждец под бука.

Забавляваше се само Трикси. Тя обичаше градината, най-вече заради зайците, които продължаваха да се множат, въпреки усилията на лисиците. Джордж Глоувър беше подарил две новородени зайчета на Урсула и Памела преди войната. Урсула убеди Памела да ги държат вътре, скриха ги в един шкаф в спалнята, хранеха ги с капкомер, взет от аптечката, докато един ден те не изскочиха навън и не изкараха акъла на Бриджит.

— Свършен факт — заяви Силви, когато й донесоха зайците. — Само че не можете да ги държите в къщата. Ще трябва да помолите Стария Том да им направи клетка.

Зайците отдавна бяха избягали, разбира се, и се бяха размножили. Стария Том слагаше отрова и капани, но без успех. („Божичко — бе казала Силви една сутрин, докато гледаше как зайците доволно закусват на тревата — тук сме като в Австралия.“) Миналата година Морис, който се беше научил да стреля в интерната, през цялата лятна ваканция гърмя по тях с халосни патрони от прозореца на стаята си с отдавна неизползваната ловна пушка „Уесли Ричардс“ на Хю. Памела така побесня, че изсипа малко от сърбящия му прах (Морис обичаше да обикаля из подобни магазини) в леглото му. Той обвини Урсула и се наложи Памела да си признае, макар Урсула да нямаше нищо против да понесе цялата отговорност. Такава си беше Памела, държеше да бъде справедлива.

От съседската градина долетяха гласове, имаха нови съседи, с които още не се бяха запознали — семейство Шоукрос.

— Хайде да отидем да надзърнем. Чудя се как се казват — каза Памела.

Уини, Гърти, Мили, Нанси и Беа, която е още бебе, помисли си Урсула, но си замълча. В пазенето на тайни бе станала добра почти колкото Силви.

Бриджит захапа иглата и вдигна ръце, за да намести шапката. Беше й пришила свежо букетче теменужки по случай победата. Стоеше пред огледалото на площадката на стълбите и си тананикаше „Кей-Кей-Кейти“. Мислеше си за Кларънс. Щом се оженеха (напролет, бе казал той, макар до неотдавна да се кълнеше, че ще е преди Коледа), щеше да напусне Фокс Корнър. Щеше да има своя къща и да си народи бебета.

Според Силви стълбищата бяха много опасни. Хора умираха по тях. Затова не биваше да играят на площадката.

Урсула се прокрадна предпазливо. Пое безшумно въздух, протегна ръце, сякаш се опитваше да спре влак, и се хвърли към кръста на Бриджит. Бриджит извъртя рязко глава с ококорени от ужас очи. После усети как полита и се търколи надолу по стълбите. Самата Урсула едва успя да запази равновесие, за да не я последва.

Съвършенството се постига с практика.

— Боя се, че ръката е счупена — каза доктор Фелоус. — Доста добре си се подредила.

— Открай време си е непохватна — обади се госпожа Глоувър.

— Някой ме бутна — каза Бриджит. На челото й имаше огромна синина, държеше шапката със смачканите теменужки.

— Някой? — повтори Силви. — Кой? Кой би те бутнал по стълбите, Бриджит? — Тя огледа събралите се в кухнята. — Теди?

Теди притисна ръка върху устата си, сякаш едва се сдържаше да не каже нещо.

— Памела?

— Аз? — възкликна Памела, притиснала възмутено ръце към сърцето си като мъченица.

Силви погледна Бриджит, която кимна едва забележимо към Урсула.

— Урсула? — Силви се намръщи.

Урсула гледаше право напред като дезертьор, изправен на разстрел.

— Урсула — натърти строго Силви — знаеш ли нещо по въпроса?

Урсула бе сторила нещо много лошо, бутнала бе Бриджит по стълбите. Бриджит можеше да умре и сега Урсула щеше да е убийца. Единственото, което знаеше, бе, че трябва да го направи. Безкрайното чувство на ужас я бе накарало да го направи.

Изтича навън и се скри в едно от тайните скривалища на Теди — шкафа под стълбището. След малко вратичката се отвори, Теди се вмъкна и седна на пода до нея.

— Не вярвам, че ти си бутнала Бриджит — каза той и пъхна малката си топла ръчичка в нейната.

— Благодаря, само че наистина аз я бутнах.

— Въпреки това пак те обичам.

Можеше да остане завинаги в шкафа, но на вратата се позвъни и в коридора настъпи суматоха. Теди открехна вратичката да види какво става. Шмугна се обратно и докладва:

— Мама целува някакъв мъж. Плаче. И той плаче.

Урсула промуши глава навън, за да види чудото със собствените си очи. После се обърна смаяно към Теди.

— Това май е татко.