Кейт Аткинсън
Живот след живот (2)

11 февруари 1910 година

Леденостуден порив, мразовита струя върху прясно оголената кожа. Изведнъж се озова навън, познатият мокър, тропически свят се изпари. Разголена сред стихиите. Обелена скарида, ядка без черупка.

Бездиханна. Целият свят се свежда до това. Едно дихание.

Малките дробове, колкото крилца на водно конче, отказват да се издуят в чуждата атмосфера. Няма въздух в притиснатата тръба. Жужене на хиляди пчели в малката извита раковина на ухото.

Паника. Момиче се дави, птиче пада.

— Доктор Фелоус трябваше вече да е дошъл — изпъшка Силви. — Защо го няма още? Къде е?

Големи перли пот по кожата й, състезателен кон пред финиша на трудно надбягване. Огнището в спалнята пламти като параходна пещ. Дебелите брокатени завеси са придърпани плътно срещу врага — нощта. Черният прилеп.

— Най-много да е заседнал в снега, госпожо. Навънка е виелица. Пътят сигур е затворен.

Силви и Бриджит бяха сами в това изпитание. Прислужницата Алис бе отишла да види болната си майка. Хю беше хукнал да гони вятъра или по-точно вятърничавата си сестра Изобел чак в Париж. Силви нямаше желание да повика госпожа Глоувър, която хъркаше в таванската си стаичка като диво прасе. Тя най-вероятно щеше да започне да ги командва като старши сержант — новобранци. Бебето бе подранило. Силви очакваше и то да закъснее като другите. Човек едно мисли, а то…

— Ой, госпожо — извика Бриджит — съвсем е посиняла!

— Момиче?

— Връвта е увита около врата й. О, Богородице! Удушило се е, горкото.

— Не диша ли? Дай да я видя. Трябва да направим нещо. Какво можем да направим?

— Ой, госпожо Тод, отишла си е. Не й било писано да живее. Много, много съжалявам. Вече сигур е малко ангелче в рая. Ой, да беше господин Тод тук. Много съжалявам. Да събудя ли госпожа Глоувър?

Малкото сърчице. Безпомощното малко сърчице бие лудо. И изведнъж спира, падащо от небето птиче. Един изстрел.

Падна мрак.