Кейт Аткинсън
Живот след живот (16)

12 ноември 1918 година

Урсула се сепна в съня си. В стаята беше тъмно, но отдолу се чуваше шум. Затваряне на врати, кикот, стъпки. Пискливото цвилене на смеха на Бриджит, както и по-гърлен мъжки глас. Бриджит и Кларънс се бяха върнали от Лондон.

Урсула понечи да скочи от леглото и да разтърси Памела, за да слязат и да разпитат Бриджит за празненствата, но нещо я спря. Докато лежеше, заслушана в мрака, я заля вълна от ужас, безименен страх, сякаш нещо лошо щеше да се случи всеки момент. Същото чувство като онзи път, когато бе последвала Памела в морето по време на ваканцията в Корнуол малко преди войната. Спасил ги бе непознат мъж. След това Силви ги записа в градския басейн да вземат уроци от бивш майор от Бурската война, който ги обстрелваше с резки заповеди и те толкова се бояха от него, че сякаш единствено заради това се задържаха на повърхността на водата. Силви често разказваше онзи случай, сякаш беше забавен анекдот („Героичният господин Уинтън!“), но Урсула твърде ясно си спомняше изживяния ужас.

Памела измърмори нещо насън.

— Шшш — прошепна Урсула.

Памела не трябваше да се събужда. Не биваше да слизат долу. Не биваше да виждат Бриджит. Урсула не знаеше защо, откъде идваше този помитащ страх, но придърпа завивката през глава, за да се скрие от онова, което ги дебнеше. Надяваше се да е навън, а не вътре в нея. Мислеше да се престори на заспала, но след няколко минути наистина се унесе.

 

 

На сутринта закусиха в кухнята, Бриджит беше болна, на легло.

— Това и трябваше да се очаква — отбеляза госпожа Глоувър без капка съчувствие, докато разсипваше овесената каша. — Дори не ми се мисли по кое време се е прибрала.

Силви слезе с недокоснат поднос.

— Бриджит е зле, госпожо Глоувър.

— Препила е — отвърна ядосано готвачката и се захвана да чука яйца, сякаш ги наказваше.

Урсула се изкашля и Силви разтревожено я стрелна с поглед.

— Мисля, че трябва да извикаме доктор Фелоус — рече тя.

— За Бриджит? Нищо й няма. Доктор Фелоус само ще ви се скара, като усети алкохола в дъха й.

— Госпожо Глоувър — каза Силви с тона, който използваше, когато говореше сериозно („не влизайте с кални обувки в къщата, не се дръжте лошо с други деца, независимо колко ви предизвикват“). — Наистина мисля, че Бриджит е болна.

Госпожа Глоувър като че ли изглежда осъзна какво й се казва.

— Можете ли да гледате децата? Аз ще се обадя на доктор Фелоус, а после ще се кача при Бриджит.

— Децата няма ли да ходят на училище? — попита госпожа Глоувър.

— Да, разбира се, ще ходят — отвърна Силви. — Макар че може би по-скоро не. Не… да… ще ходят. Дали трябва?

Спря се объркано на прага на кухнята, госпожа Глоувър чакаше решението й с изненадващо търпение.

— Най-добре днес да останат у дома — каза накрая Силви. — Претъпкани класни стаи и така нататък. — Пое дълбоко въздух и погледна към тавана. — Но ги дръжте тук долу, поне засега.

Памела повдигна вежди към Урсула. Урсула повдигна своите в отговор, макар да не беше сигурна какво точно се опитваха да си кажат. Най-вероятно изразяваха ужаса си от перспективата да бъдат поверени на грижите на госпожа Глоувър.

Настаниха се около кухненската маса, за да може госпожа Глоувър „да ги наглежда“, а после, въпреки бурните им протести, тя ги накара да си извадят учебниците и тетрадките, събиране и изваждане за Памела, буквите за Теди (Г — гълъб, Т — топка), а Урсула трябваше да упражнява „невъзможния“ си краснопис. Струваше й се нечестно човек, който пише само списъци с покупки с големи букви (лой, боя за печка, овнешки котлети и магнезиев разтвор „Динфърдс“) да изказва мнение за нейното писане, което й струваше толкова усилия.

Междувременно госпожа Глоувър се залови да пресова един кравешки език, обели го, махна ципите и твърдите части, а след това го нави на руло и го набута в пресата за езици, това беше далеч по-интересно от писането на „Карамфилът е красиво цвете, а трендафилът има бодли“ или „Двете прасенца продължили пътя си“.

— Дано никога не ни се пада директорка като нея в училище — прошепна Памела, докато се бореше със задачите.

Всички се разсеяха от появата на помощника на месаря, който издрънча силно със звънеца на колелото, за да оповести пристигането си. Беше момче на четиринайсет години на име Фред Смит, на когото и момичетата, и Морис безкрайно се възхищаваха. Момичетата показваха чувствата си с обръщението си към него — „Фреди“, а пък Морис го наричаше „Смити“ в знак на дружеско одобрение. Веднъж Памела изтърси, че Морис си пада по Фред, и госпожа Глоувър, която се случи наблизо в този момент, я перна по дупето с бъркалката за яйца. Памела беше много възмутена и не разбираше за какво са я наказали. Фред Смит се обръщаше към момичетата с почтителното „мис“, а към Морис — с „мастър Тод“, но реално не проявяваше интерес към тях. За госпожа Глоувър той беше просто „малкият Фред“, а за Силви „помощникът на месаря“, понякога „онзи милият помощник на месаря“, за да го разграничи от предишния, Ленард Аш, „подмолен разбойник“ според госпожа Глоувър, която го беше хванала да краде яйца от кокошарника. Ленард Аш бе загинал в битката при Сома, след като бе излъгал за възрастта си и се бе записал доброволец, а госпожа Глоувър каза, че така му се падало, което изглеждаше доста сурова присъда.

— Шкембето ви — рече Фред и подаде на госпожа Глоувър увит в бяла хартия пакет, след което остави дългото отпуснато тяло на един заек върху дъската. — Оставих го да узрее пет дни. Красота, госпожо Глоувър.

Готвачката, която се скъпеше на похвали, призна високото качество на заека, като махна капака на кутията с бисквити и позволи на Фред да си избере най-голямата, макар че по принцип човек трябваше да бърка вътре през процеп колкото едва открехната мида.

Тъй като езикът вече беше в пресата, госпожа Глоувър веднага се захвана да одере заека, предизвикващ отвращение и същевременно хипнотичен процес, поради което забелязаха липсата на Теди едва когато горкото животинче бе напълно съблечено, голо и лъскаво.

— Иди да го доведеш — каза госпожа Глоувър на Урсула — и после може да изпиете по чаша мляко, ще ви дам и по една сладка, макар че, Господ ми е свидетел, не сте го заслужили.

Теди обичаше да играе на криеница и когато не се отзова на виковете й, Урсула претърси тайните му скривалища зад пердетата на всекидневната и под масата в трапезарията, но и там не го намери, така че тръгна нагоре към спалните.

Бурно дрънчене на звънеца на входната врата отекна зад нея. От площадката на стълбището тя видя Силви да излиза в антрето и да отваря вратата на доктор Фелоус. Урсула предположи, че майка й е минала по задната стълба, а не се е появила по магия. Доктор Фелоус и Силви заговориха с напрегнат шепот, най-вероятно за Бриджит, но Урсула не успя да долови думите.

Нямаше го в стаята на Силви (отдавна вече не я възприемаха като стаята и на двамата им родители). Не беше и в стаята на Морис, твърде голяма за човек, който прекарва повече от половината време в интернат. Нямаше го и в гостната, нито във втората гостна, нито пък в собствената му малка стаичка, която бе почти изцяло заета от влакчето му. Не го намери в банята, нито в шкафа с бельото. От Теди нямаше следа нито под леглата, нито в гардеробите, нито в множеството шкафове, нито дори — любимият му номер — проснат като труп под големия юрган на Силви.

— Долу има сладкиш, Теди — извика тя.

Обещанието за сладкиш, истинно или не, обикновено бе достатъчно да изкара Теди от укритието му.

Урсула тръгна с тежки стъпки по тясното стълбище, което водеше към таванските стаи, и още щом постави крак върху първото стъпало, усети внезапен страх да присвива стомаха й. Нямаше представа откъде идва и на какво се дължи.

— Теди! Теди, къде си? — опита се да повиши тон Урсула, но думите едва-едва се процедиха през устата й.

Нямаше го в тяхната стая, нито в старата стая на госпожа Глоувър. Не беше и в килера, някогашната детска стая, която сега приютяваше всевъзможни сандъци и кашони със стари дрехи и играчки. Непроверена оставаше само стаята на Бриджит.

Вратата бе широко отворена и Урсула едва успя да насили краката си да тръгнат към нея. Нещо ужасно се намираше там. Не искаше да го вижда, но знаеше, че няма друг избор.

— Теди! — възкликна тя с безкрайно облекчение, че го е намерила. Теди седеше на леглото на Бриджит с получения за рождения ден самолет. — Търсих те къде ли не.

Трикси лежеше на пода до леглото и скочи радостно при вида й.

— Помислих, че това може да помогне на Бриджит да се оправи — обясни Теди и вдигна самолета. Той бе непоклатимо убеден в лечебната сила на влакчетата и самолетчетата. (Беше ги уверил, че като порасне, ще стане пилот.) — Бриджит май спи, но очите й са отворени.

Наистина бяха отворени. Широко отворени, вперени невиждащо в тавана. Воднист синкав слой покриваше тези страшни очи, кожата й имаше странен лилав оттенък. Кобалтовосиньо в комплекта водни боички „Уинзър“. От полуотворената уста на Бриджит се показваше върхът на езика й и за миг пред очите на Урсула се мярна как госпожа Глоувър набутва телешкия език в пресата.

Урсула никога не бе виждала мъртвец, но в нея нямаше и капчица съмнение, че Бриджит е мъртва.

— Слез от леглото, Теди — каза тя внимателно, сякаш брат й беше диво животно, което се готви за скок.

Цялата трепереше. Не просто защото Бриджит бе умряла, което само по себе си не бе малко, а защото опасността беше далеч по-страшна. Голите стени, тънката жакардова покривка върху металната табла на леглото, емайлираните четка и гребен върху тоалетката, протритата черга на пода изведнъж й се сториха безкрайно заплашителни, сякаш нищо не бе, каквото изглеждаше. Урсула чу Силви и доктор Фелоус на стълбите. Силви говореше притеснено, доктор Фелоус не чак толкова.

— Господи, Боже мой! — ахна Силви на прага, когато ги видя в стаята на Бриджит. Свали Теди от леглото, после издърпа Урсула в коридора. Трикси размаха възбудено опашка и тръгна след тях. — Отивай в стаята си. Не, иди в стаята на Теди. Не, в моята стая. Веднага!

Гласът й бе напрегнат, нямаше и помен от онази Силви, с която бяха свикнали. Тя се върна в стаята на Бриджит и затвори решително вратата. Чуваха само приглушения й разговор с доктор Фелоус.

— Да вървим.

Урсула хвана Теди за ръка и той послушно се остави да го заведе в стаята на Силви, като по пътя попита: — Нали каза, че има сладкиш?

 

 

— Кожата на Теди е със същия цвят като на Бриджит — каза Силви.

Стомахът й се беше свил от ужас. Знаеше какво означава това. Урсула бе само бледа, макар че затворените й клепачи бяха потъмнели, а кожата й блестеше със странна, болнава лъскавина.

— Хелиотропна цианоза — отвърна доктор Фелоус, който мереше пулса на Теди. — Виждате ли петната по бузите? Боя се, че е от по-опасния вид.

— Стига, моля ви, спрете — изсъска Силви. — Не ми говорете като на студентка по медицина. Аз съм им майка.

Как само мразеше доктор Фелоус в този момент. Бриджит лежеше в леглото си горе, още топла, но не по-жива от надгробна плоча.

— Инфлуенца — продължи безжалостно доктор Фелоус. — Прислужницата ви е била сред много хора вчера в Лондон — идеални условия за разпространение на заразата. Поразява за секунди.

— Не и него — процеди яростно Силви, стиснала ръката на Теди. — Не и моето дете. Моите деца — поправи се след това и се пресегна да погали горящото чело на Урсула.

Памела се появи на вратата, но майка й я отпрати. Памела се разплака, само че Силви не можеше да си позволи сълзи. Не сега, не в лицето на смъртта.

— Все нещо трябва да мога да сторя — каза тя на доктор Фелоус.

— Можете да се молите.

— Да се моля?!

Силви не вярваше в Бог. Библейският Бог й се струваше нелеп и отмъстителен (предвид Тифин и всичко останало), не по-истински от Зевс или Пан. При все това тя чинно ходеше на църква всяка неделя и избягваше да тревожи Хю с еретичните си мисли. Понякога се налага и така нататък. Сега се молеше с отчаяние, но без вяра, макар да подозираше, че няма смисъл.

Когато от носа на Теди потекоха мехурчета бледа, кървава пяна, напомняща на плюнкотворка, Силви изстена като ранено животно. Госпожа Глоувър и Памела слушаха от другата страна на вратата и бяха сплели ръце в рядък момент на разбирателство. Силви грабна Теди от леглото, прегърна го силно и зави от мъка.

Господи, помисли си доктор Фелоус, тази жена жалее като дивачка.

 

 

Потиха се заедно, оплетени в ленените чаршафи на Силви. Теди бе проснат върху възглавниците. Урсула искаше да го прегърне, но той бе прекалено горещ, така че вместо това тя го държеше за глезена, сякаш за да не избяга. Имаше чувството, че дробовете й са пълни с яйчен крем, представяше си го гъст, жълт и сладък.

Теди не изкара и до полунощ. Урсула разбра на мига, когато той ги напусна, почувства го вътре в себе си. Силви се разрида, някой вдигна Теди от леглото и макар той да бе съвсем малък, на Урсула й се стори, че до нея зейна огромна празнота, остана сама в леглото. Чуваше задавените стонове на Силви, беше ужасно, все едно й бяха отсекли крака или пък ръката.

Всеки дъх още повече сгъстяваше крема в дробовете й. Светът се отдалечаваше и тя се изпълни с някакво приповдигнато очакване, сякаш е Коледа или рожденият й ден, а после черният прилеп на нощта се приближи и я обгърна с крилете си. Един последен дъх и толкова. Тя протегна ръка към Теди, забравила, че него вече го няма.

Падна мрак.