Кейт Аткинсън
Живот след живот (14)

11 ноември 1918 година

— Какъв меланхоличен сезон — отбеляза Силви.

Тревата пред къщата бе покрита с дебел килим от листа. Лятото отново бе само сън. На Урсула започваше да й се струва, че май всяко лято е сън. Вече падаха последните листа и големият бук се бе превърнал в почти оголен скелет. Примирието сякаш потискаше Силви повече и от войната. („Горките загинали млади мъже. Мирът няма да ги върне.“)

Заради голямата победа не бяха на училище и ги бяха изпратили навън да играят въпреки дъжда. Имаха нови съседи — майор Шоукрос и съпругата му — и голяма част от предобеда отиде в надничане през пролуките на живия плет в опит да зърнат дъщерите на семейство Шоукрос. В околията нямаше други момичета на възрастта на Памела и Урсула. Семейство Коул имаха само момчета. Не бяха грубияни като Морис, бяха добре възпитани и никога не се държаха лошо с тях.

— Мисля, че играят на криеница — докладва Памела. Урсула се опита да погледне през плета и злобният храст одра лицето й. — Май са колкото нас. Има дори една малка за теб, Теди.

— О!

Теди повдигна вежди. Той харесваше момичетата. Те пък харесваха него.

— О, чакайте, има още едно — обади се Памела. — Стават все повече.

— По-малко или по-голямо? — попита Урсула.

— По-малко, пак момиче. По-скоро бебе. Едно от големите го носи.

Урсула вече започваше да се обърква от сложната аритметика на толкова много момичета.

— Пет! — обяви задъхано Памела, очевидно това беше крайната бройка. — Пет момичета.

Междувременно Трикси бе успяла да се провре под плета и беше посрещната с развълнувани писъци.

— Извинете — повиши тон Памела — може ли да ни върнете кучето?

За обяд имаше варени наденички в йоркширски пудинг и кралски сладкиш.

— Къде бяхте? — попита Силви. — Урсула, имаш клонки в косата. Приличаш на дивак.

— Джел — обясни Памела. — Бяхме при съседите. Запознахме се с момичетата. Пет на брой.

— Знам — каза Силви и ги изброи на пръсти. — Уини, Гърти, Мили, Нанси и…

— Беатрис — помогна Памела.

— Поканиха ли ви? — намеси се госпожа Глоувър, която много държеше на доброто възпитание.

— Намерихме дупка в живия плет — обясни Памела.

— Точно оттам се промъкват и пустите лисици — измърмори госпожа Глоувър — идват от горичката.

Силви се намръщи неодобрително, но си замълча, тъй като официално бяха в празнично настроение. Силви, Бриджит и госпожа Глоувър се чукнаха с по чаша шери за мира, но Силви и готвачката не изглеждаха особено щастливи. И Хю, и Изи бяха все още на фронта, а Силви твърдеше, че докато не види Хю да влиза през вратата, няма да повярва, че е жив и здрав. Изи през цялата война бе карала линейка, което никой не можеше да си го представи. Джордж Глоувър бе на „рехабилитация“ в някакъв дом нейде из Котсуолд. Госпожа Глоувър бе ходила да го посети, но не желаеше да говори какво е видяла, каза само, че Джордж вече не е същият. „Това се отнася за всички“, беше отвърнала Силви. Урсула се опита да си представи, че не е Урсула, но това й се видя невъзможно.

Две момичета от Женската селскостопанска армия бяха заели мястото на Джордж във фермата. И двете имаха кобилест вид и идваха от Нортхамптъншир, а Силви заяви, че ако е знаела, че ще позволят на жени да работят със Самсон и Нелсън, също щяла да се кандидатира. Момичетата на няколко пъти идваха на чай и седяха в кухнята с калните си навои за ужас и отвращение на госпожа Глоувър.

Бриджит вече си беше сложила шапката, когато Кларънс се показа свенливо на задната врата и измърмори неясен поздрав към Силви и госпожа Глоувър. „Щастливата двойка“, както последната ги наричаше, щеше да ходи в Лондон за празненствата по случай победата. Бриджит не можеше да си намери място от вълнение.

— Сигурна ли сте, че не искате да дойдете с нас, госпожо Глоувър? Ще е голяма забава.

Госпожа Глоувър присви очи като недоволна крава. Тя „избягваше тълпите“ заради епидемията от инфлуенца. Неин племенник се бе строполил мъртъв насред улицата, здрав сутринта, а „на обед вече мъртъв“. Силви казваше, че не трябва да се боят от инфлуенцата. „Животът трябва да продължи.“

След като Бриджит и Кларънс тръгнаха към гарата, госпожа Глоувър и Силви седнаха на кухненската маса и изпиха по още едно шери.

— Голяма забава, да — измърмори госпожа Глоувър.

Когато Теди се появи, следван по петите от Трикси, и заяви, че умира от глад, белтъците върху кралския пудинг бяха изгорели. Последната жертва на войната.

Опитаха се да изчакат завръщането на Бриджит, но заспаха над книгите си. Памела бе в плен на „Да яздиш Северния вятър“, а Урсула се бореше с „Шумът на върбите“. Най-много харесваше Къртичко. Тя четеше и пишеше неестествено бавно („Съвършенството се постига с практика, миличка“) и предпочиташе Памела да й чете. И двете обичаха приказки и притежаваха всичките книжки на Андрю Ланг, всичките дванайсет цвята, които Хю им бе купувал за рождени дни и Коледа. „Красота“, отбеляза Памела.

Шумното завръщане на Бриджит събуди Урсула, тя на свой ред събуди Памела и двете слязоха на пръсти долу, където подпийналата Бриджит и малко по-трезвият Кларънс ги забавляваха с разкази за „морето от хора“ и ликуващата тълпа („Кралят! Кралят!“, заскандира Бриджит), накрая Негово Величество бил излязъл на балкона на Бъкингамския дворец.

— А камбаните — добави Кларънс — не съм чувал такова нещо. Всички лондонски камбани биеха в чест на мира.

— Красота — въздъхна Памела.

Бриджит бе загубила шапката си, както и няколко фиби и най-горното копче на блузата си.

— В един момент тълпата ме понесе — обясни щастливо тя.

— Божичко, какъв шум!

Силви влезе в кухнята сънена и прекрасна в дантелен пеньоар и с пусната до кръста плитка. Кларънс се изчерви и сведе поглед. Силви им направи какао и чинно изслуша Бриджит, докато накрая не отмина и вълнението, че са будни по това време, и на всички им се доспа.

— От утре всичко тръгва постарому — каза Кларънс и целуна леко Бриджит по бузата, преди да се отправи обратно към дома на майка си.

— Госпожа Глоувър дали ще се сърди, че не я събудихме? — попита Силви, докато се качваха по стълбите.

— Ужасно много — отвърна Памела и двете се засмяха като съучастнички, като жени.

Урсула заспа отново и сънува Кларънс и Бриджит. Вървяха през обрасла с бурени градина и търсеха шапката на Бриджит. Кларънс плачеше с истински сълзи на здравата част от лицето и нарисувани върху маската като капки дъжд на рисунка на прозорец.

На другата сутрин Урсула се събуди с температура и болки в цялото тяло.

— Гореща е като печка — отсъди госпожа Глоувър, която Силви бе извикала за консултация.

Бриджит също бе на легло.

— Това и трябваше да се очаква — заяви госпожа Глоувър.

Готвачката кръстоса неодобрително ръце под пищната си, но неприветлива гръд. Урсула се надяваше никога да не й се наложи госпожа Глоувър да я кърми.

Урсула дишаше на пресекулки, с хъхрене, гърдите я боляха. Светът ту заглъхваше, ту някак се приближаваше като шума на морето в огромна раковина. Всичко бе някак приятно размазано. Трикси лежеше на леглото в краката й, а Памела й четеше от „Червената книга с приказки“, само че Урсула не разбираше думите. Лицето на Памела ту се проясняваше, ту отново се размиваше. Дойде Силви и се опита да й даде телешки бульон, но гърлото й се бе свило, тя се задави и изплю всичко по чаршафите.

Навън по чакъла се чуха гуми.

— Сигурно е доктор Фелоус — каза Силви и стана. — Остани при Урсула, Пами, но не пускай Теди, моля те.

Къщата бе по-тиха от обикновено. Силви не се върна.

— Ще отида да потърся мама — каза Памела. — Няма да се бавя.

Урсула дочу шепот и викове, но нищо не разбра. Унесла се бе в странен, неспокоен сън, когато изведнъж до леглото се появи доктор Фелоус. Силви седна от другата страна и я хвана за ръката.

— Кожата й е синкава. Като на Бриджит.

Синя кожа не звучеше зле, като „Синята книга с приказки“. Гласът на Силви бе някак странен, задавен и тревожен, както онзи път, когато видя по пътеката към къщата да се задава пощальонът, после се оказа, че е телеграма от Изи за рождения ден на Теди. („Колко необмислено“, бе казала Силви.)

Урсула не можеше да диша, но въпреки това долавяше парфюма на майка си и чуваше гласа й, който нашепваше тихо в ухото й като жуженето на пчела през лятото. Нямаше сили да отвори очи. Чу шумоленето от полите на Силви, която стана от леглото, а после и отварянето на прозореца.

— Ще проветря малко.

Силви се върна до леглото и я притисна към твърдата си крепирана рокля с успокоителния аромат на кола за пране и рози. Малката таванска стаичка се изпълни с мириса на дим от горящи дърва. Чуваше тракането на копита, последвано от трополенето на въглищата, които въглищарят изсипваше от чувалите под навеса. Животът продължаваше. Красота.

Един дъх, само толкова й трябваше, но той не идваше.

Падна мрак, бързо, първо враг, после другар.