Кейт Аткинсън
Живот след живот (13)

Юни 1918 година

Рожденият ден на Теди. Роден под знака на Рака. Загадъчен знак, бе казала Силви, макар да смяташе зодиите за „глупости“.

— То пък щото другите са ви ясни — подхвърли Бриджит, решила да прояви чувство за хумор.

Силви и госпожа Глоувър подготвяха малко празненство, „изненада“. Силви харесваше всичките си деца, Морис може би не чак толкова, но сърцето й принадлежеше изцяло на Теди.

Теди дори не знаеше, че има рожден ден, тъй като от няколко дни бяха строго инструктирани да не го споменават. Урсула не можеше да повярва колко е трудно да се пази тайна. На Силви й идваше отвътре. Каза им да заведат „малкия рожденик“ навън, докато приготви всичко. Памела се оплака, че никога не е имала празник изненада, на което Силви отвърна: „Разбира се, че си имала. Просто не си спомняш“. Така ли бе наистина? Памела се намръщи при мисълта, че няма как да разбере със сигурност. Урсула нямаше представа дали някога е имала празник изненада, или дори изобщо празник, ако ще и без изненада. В главата й миналото беше пълна каша, не права линия, както при Памела.

— Хайде да отидем на разходка — каза Бриджит.

— Да — додаде Силви — защо не занесете малко сладко на госпожа Додс?

С навити ръкави и вдигната коса Силви целия предишен ден бе помагала на госпожа Глоувър да сварят в големите медни тенджери малини от градината и заделената захар.

— Като във фабрика за муниции сме — бе отбелязала Силви, докато пълнеше бурканче след бурканче.

— Чак пък — измърмори под нос госпожа Глоувър.

Градината бе дала обилна реколта, Силви бе чела книги за отглеждане на плодове и заяви, че вече е истински градинар. Госпожа Глоувър отбеляза мрачно, че малините са лесни, по карфиола щяло да си проличи. За тежката работа Силви бе наела Кларънс Додс, приятел на стария ботуш Сам Уелингтън. Преди Кларънс бе работил като помощник-градинар в имението. Беше инвалид от войната, сега носеше тенекиена маска върху половината си лице и твърдеше, че иска да си отвори зарзаватчийници. Урсула попадна на него за пръв път, докато той подготвяше леха за морковите, и възкликна уплашено, когато Кларънс се обърна и се показа лицето му. На маската бе нарисувано ококорено синьо око, подобно на истинското. „И конете даже мога да изплаша, нали?“, беше се засмял той. Щеше й се да не го бе правил, защото устата му не бе покрита от маската. Устните му бяха набръчкани и странни, сякаш някой се бе сетил за тях със закъснение и ги бе пришил след раждането му. „Извадих късмет — обясни Кларънс. — Артилерийски огън, истински ад.“ Според Урсула обаче това едва ли можеше да се нарече късмет.

Морковите едва бяха показали пернатите си листенца и Бриджит вече излизаше с Кларънс. Когато Силви изкарваше първите розови картофи, Бриджит и Кларънс вече бяха сгодени и понеже той не можеше да си позволи да купи пръстен, Силви даде на Бриджит един от своите, който бил „стар“ и никога не го носела. „Дрънкулка — обясни тя — не струва много“, макар че Хю й го бе купил от Ню Бонд стрийт след раждането на Памела срещу доста голяма сума.

Снимката на Сам Уелингтън бе запратена в една стара дървена щайга в градинската барака.

— Не мога да я запазя — обясни притеснено на госпожа Глоувър Бриджит — но не би следвало и да я хвърлям, нали?

— Може да я заровиш — предложи госпожа Глоувър, но Бриджит потрепери.

— Като черна магия!

Потеглиха към дома на госпожа Додс натоварени със сладко и великолепен букет мораво секирче, с което Силви много се гордееше.

— Сортът е „Сенатор“, в случай че госпожа Додс попита — бе обяснила на Бриджит тя.

— Няма да попита.

Морис естествено не беше с тях. След закуска си бе взел сандвичи и бе излязъл с колелото с приятели. Урсула и Памела почти не се интересуваха от живота на Морис, а той не проявяваше дори капка любопитство към техния. Теди беше съвсем друг, верен и обичлив като куче и съответно глезен от всички.

Майката на Кларънс все още работеше в имението на „полуфеодални начала“, по думите на Силви, и живееше в малка къща в единия му край, схлупена, стара постройка, която миришеше на застояла вода и стара мазилка. Боята върху влажния таван висеше като кожа. Преди година Боцман бе умрял от куча чума и сега лежеше погребан под една бурбонска роза, която Силви бе поръчала за гроба му. „Луиз Одие — бе казала тя. — Ако някой се интересува.“

Сега имаха друго куче, малко немирен черен женски мелез на име Трикси, който спокойно можеше да се нарича Белята, защото Силви все се смееше и казваше: „Охо, задава се беля“. Памела бе видяла госпожа Глоувър да рита Трикси с огромния си ботуш и се наложи Силви да „поговори“ с нея. Бриджит отказваше да вземе Трикси в дома на госпожа Додс, заяви, че ще трябва да слуша оплаквания до края на живота си.

— Не вярва в кучетата — обясни тя.

— Не съм чувала досега някой да вярва в кучета — отбеляза Силви.

Кларънс ги посрещна на входната порта към имението. Самото то бе няколко мили по-нататък, в края на дълъг път, ограден от брястове. Фамилията Донт живееше тук от векове и от време на време се появяваше на някой празник или панаир или да удостои с краткото си присъствие годишното коледно празненство в кметството. Имаха си свой параклис, тъй че на църква не идваха, макар че сега изобщо никъде не ходеха, тъй като бяха загубили трима синове, един след друг, във войната и почти изцяло се бяха оттеглили от света.

Невъзможно бе човек да не зяпа тенекиеното лице на Кларънс („галванизирана мед“, уточняваше той). Живееха в непрестанен ужас, че ще си свали маската. Дали я махаше вечер преди лягане? Ако Бриджит се омъжеше за него, сигурно щеше да й се наложи да види ужаса, който се криеше под маската. „Не е толкова какво има отдолу — дочуха Бриджит да казва на госпожа Глоувър — ами какво няма.“

Госпожа Додс („старата майка Додс“, както я наричаше Бриджит, като от някоя приспивна песен) направи чай за големите, който по думите на Бриджит по-късно бе „чиста вода ненапита“. Бриджит обичаше чая да е „силен, тъй че лъжичката да стои изправена в него“. Памела и Урсула дълго се чудиха какво е „вода ненапита“, но поне звучеше приятно. На тях госпожа Додс им сипа мляко от голяма емайлирана кана, току-що издоено и все още топло. На Урсула й се догади.

— Госпожа Плодородие — промърмори госпожа Додс, когато й подадоха сладкото и моравите цветя, а Кларънс я смъмри:

— Майко!

Госпожа Додс подаде цветята на Бриджит, която продължи да ги държи като булчински букет, докато старицата не я подкани:

— Сложи ги във вода, глупачке.

— Сладкиш? — предложи тя на останалите и раздаде тънки парчета джинджифилов кекс, който изглеждаше влажен като къщата й. След това отбеляза: — Хубаво е да види човек деца.

Зяпаше Теди все едно той беше някакво рядко срещано животно. Теди беше здраво малко момче и се нахвърли с апетит на млякото и кекса. От млякото му останаха мустаци, които Памела избърса с кърпичка. Урсула подозираше, че госпожа Додс всъщност изобщо не обича да вижда деца и че дори по въпроса за децата е на едно мнение с госпожа Глоувър. Освен когато ставаше дума за Теди, разбира се. Всички харесваха Теди. Дори Морис. Понякога.

Госпожа Додс разгледа пръстена на ръката на Бриджит, като дръпна пръста й, все едно вадеше ядец.

— Рубини и диаманти — каза накрая. — Много елегантен.

— Малки камъчета — оправда се Бриджит. — Дрънкулка.

Момичетата помогнаха на Бриджит да измие съдовете и оставиха Теди да се оправя сам с госпожа Додс. Чиниите миха в голяма каменна мивка в кухнята, която имаше помпа, а не кран. Бриджит обясни, че като била малка в „Килкъни“ трябвало да ходят до кладенеца за вода. Нареди прилежно цветята в стар буркан от сладко и го сложи на перваза. Избърсаха приборите с една от тънките, износени кухненски кърпи на госпожа Додс (влажна, разбира се), след което Кларънс ги попита дали искат да отидат да видят градината на имението.

— Трябва да престанеш да ходиш там, сине — каза майка му — само се разстройваш.

Влязоха през стара дървена врата. Вратата заяждаше и Бриджит извика леко, когато Кларънс я подпря с рамо и я бутна с все сила. Урсула очакваше нещо прекрасно — бляскави фонтани и тераси, статуи, алеи и беседки, цветни лехи, докъдето ти стига окото — но видя само шубраци от къпини и тръни.

— Да, като джунгла е — обади се Кларънс. — Преди войната тук бе зеленчукова градина, в имението работеха дванайсет градинари.

Сега бяха останали само пълзящите по стената рози и натежалите от плод овошки. По клоните гниеха сливи. Възбудени оси се стрелкаха напред-назад.

— Тази година не са ги брали — обясни Кларънс. — Имаха трима синове и тримата загинаха в проклетата война. Не им е било до варене на сладко, мамка му!

— Тц-тц! — обади се Бриджит. — Внимавай какви ги говориш.

По оранжерията почти не бе останало стъкло, вътре се виждаха изсъхнали дръвчета — праскови и кайсии.

— По дяволите! — започна пак Кларънс и Бриджит изстреля „Не пред децата“, също като Силви. — Всичко е отишло. Плаче ми се.

— Е, може да започнеш пак работа тук — каза Бриджит. — Сигурна съм, че с радост ще те приемат. В крайна сметка можеш да работиш и с… — поколеба се и махна към лицето му.

— Не искам да се връщам — изръмжа той. — Дните ми на слуга на богаташите приключиха. Липсва ми градината, не животът тук. Градината бе красота.

— Може да си направим наша градинка — предложи Бриджит. — На наше си място.

Бриджит всячески се стараеше да повдигне настроението на Кларънс. Урсула бе на мнение, че така се подготвя за след сватбата.

— Да, може — отвърна Кларънс без особен ентусиазъм.

Той вдигна една недоузряла киселица и я захвърли с всички сили. Тя падна върху оранжерията и строши едно от малкото останали стъкла.

— Мамка му — изруга той, а Бриджит размаха ръка и изсъска:

— Децата!

(„Красота! — повтори възхитено Памела вечерта, докато си миеха лицата с големия карболов сапун преди лягане. — Кларънс е истински поет.“)

Докато се връщаха към дома, Урсула продължаваше да усеща аромата на останалите в кухнята на госпожа Додс секирчета. Струваше й се истинско прахосничество да ги зарежат на място, където няма кой да им се радва. Беше забравила за рождения ден и празненството и когато влязоха в къщата и завариха коридора, украсен със знаменца и гирлянди, и грейналата от щастие Силви, понесла красиво увит пакет, който отдалеч си личеше, че е самолет, тя се изненада почти колкото Теди.

— Изненада!