Кейт Аткинсън
Живот след живот (12)

20 януари 1915 година

— Хайде, размърдайте се! — извика ядосано Бриджит. Стоеше нетърпеливо на прага с Теди на ръце. — Колко пъти да ви казвам, че вечерята е на масата?

Теди се гърчеше в здравата й прегръдка. Морис не й обърна никакво внимание, беше изцяло съсредоточен в индианския си боен танц.

— Господи, Урсула, веднага слез от прозореца. Защо е отворен? Навън е кучи студ, ще се разболееш.

Урсула се канеше да скочи през прозореца след кралица Соланж, решена на всяка цена да я спаси от ничията земя на покрива, ала нещо я накара да спре. Леко съмнение, потрепващият крак и мисълта, че покривът е много високо, а нощта е безкрайна. Точно тогава се бе появила Памела с „Мама каза да си измиете ръцете за вечеря“, следвана по петите от трополящата Бриджит с вечния напев „Вечерята е на масата“ и всички надежди за кралско спасение пропаднаха.

— Морис — продължи Бриджит — държиш се като истински дивак.

— Ама аз съм дивак — заяви той. — Апах.

— Все ми е едно и краля на хотентотите да беше, ВЕЧЕРЯТА Е НА МАСАТА!

Морис издаде предизвикателен боен вик, след което изтрополи надолу по стълбите, а Памела върза за един бастун стара ракета за лакрос, за да издърпа кралица Соланж от ледените дълбини на покрива.

За вечеря имаше варено пилешко. За Теди — рохко яйце. Силви въздъхна. Откакто започнаха да гледат кокошки, ядяха само пилешко. Имаха кокошарник и оградено с телена ограда дворче на мястото на лехата с аспержи. Стария Том ги бе напуснал, макар Силви да бе чула, че „господин Риджли“ продължава да работи за съседите им семейство Коул. Може би в крайна сметка наистина не му се е нравело да го наричат Стария Том.

— Нали това не е от нашите пилета? — попита Урсула.

— Не, миличка — отвърна Силви.

Месото беше жилаво и твърдо. Готвенето на госпожа Глоувър не бе същото, откакто Джордж бе ранен при газова атака. Все още се намираше в полева болница във Франция, а на въпроса на Силви как е готвачката бе отвърнала, че не знае.

— Ужасно — измърмори Силви.

Ако някой от синовете й бъдеше ранен далеч от дома, тя веднага щеше да отиде при него. Щеше да се грижи за горкото момче, докато оздравее. За Морис може би не, но ако е Теди — със сигурност. При мисълта за Теди, ранен и безпомощен, очите й се насълзиха.

— Мамо, добре ли си? — попита Памела.

— Разбира се — отвърна Силви, извади ядеца и го подаде на Урсула да си пожелае нещо, но тя каза, че не знае какво. — Ами, по принцип човек си пожелава да се сбъдне това, което сънува.

— Но аз не искам да се сбъдне това, което сънувам — отговори уплашено Урсула.

— Но аз не искам да се сбъдне това, което сънувам — рече Урсула, сети се за огромната косачка, която я беше преследвала цяла нощ, и племето индианци, които я бяха завързали на кол и наобиколили с лъкове и стрели.

— Това всъщност е от нашите кокошки, нали? — обади се Морис.

Урсула обичаше кокошките, обичаше топлата слама и перушината в кокошарника, обичаше да бърка под тежките топли тела и да намира топло яйце.

— Хенриета е, нали? — не се отказваше Морис. — Беше стара. Готова за тенджерата, както каза госпожа Глоувър.

Урсула огледа внимателно чинията си. Хенриета беше една от любимките й. Жилавото бяло месо не издаваше нищо.

— Хенриета? — изписука тревожно Памела. — Заколихте ли я? — попита нетърпеливо Морис.

— Много ли кръв имаше?

Лисиците вече бяха отмъкнали няколко пилета. Силви бе изразила изненада колко глупави са пилетата. Не по-глупави от хората, бе отговорът на госпожа Глоувър. Лисиците бяха отмъкнали и зайчето на Памела миналото лято. Джордж Глоувър бе спасил две, Памела настоя да направи на своето гнездо в градината, а Урсула се разбунтува и скри своето вътре, в кукленската къща, която то обърна наопаки, като навсякъде остави малки барабонки като бонбончета. После обаче Бриджит го намери и го занесе в бараката, и повече не го видяха.

За десерт имаше руло със сладко и крем карамел, сладкото беше домашно, от малините от това лято. Сега лятото е само спомен, бе казала Силви.

— Умряло бебе — подхвърли Морис, престоят в интерната още повече бе засилил обичайната му безцеремонност. Той отхапа от рулото и добави: — Така наричаме рулото в училище.

— Дръж се възпитано, Морис — предупреди го Силви. — И, ако обичаш, не бъди толкова злонамерен.

— Умряло бебе? — обади се Урсула, остави лъжицата на масата и погледна чинията пред себе си уплашено.

— Германците ги ядат — добави мрачно Памела.

— Десертите ли? — премига Урсула. Нима не всички ядат десерт, даже и врагът?

— Не, бебетата — обясни Памела. — Но само белгийските.

Силви погледна рулото, кръгчето червена ивица мармалад като кръв, и потръпна. Сутринта бе гледала как госпожа Глоувър пречупва шията на горката Хенриета върху дръжката на една метла. Уби кокошката с безразличието на палач. Понякога се налага, нали така? „Във война сме — беше заявила госпожа Глоувър. — Не бива да се разкисваме.“

— Тя ли беше, мамо? — настоя Памела. — Хенриета?

— Не, миличка. Имаш честната ми дума, не беше Хенриета.

Настойчиво стържене по задната врата сложи край на спора. Всички застинаха, загледани един в друг, сякаш хванати на местопрестъпление. На Урсула не й беше ясно защо.

— Дано не са лоши новини — обади се Силви.

Но беше точно така. Само след няколко секунди от кухнята се чу вик. Сам Уелингтън, старият ботуш, бе загинал.

— Тази ужасна война — прошепна Силви.

Памела й даде остатъците от едно кафяво кълбо вълнена прежда, а Урсула обеща кралица Соланж да роди малка подложка за чашата за вода на Памела в знак на благодарност за спасението й.

Вечерта, като си легнаха, сложиха дамата с кринолина и кралица Соланж една до друга на нощното шкафче, две храбри героини, оцелели след сблъсъка с врага.