Кейт Аткинсън
Живот след живот (11)

11 февруари 1910 година

Туршията беше с блудкавия жълтеникав цвят на болен от жълтеница. Доктор Фелоус се хранеше на кухненската маса на светлината на дразнещо пушеща лампа. Плесна туршията на намазана с масло филия и сложи отгоре й дебело парче мазна шунка. Сети се за парчето бекон, което си почиваше на хладно в собствения му килер. Сам бе избрал прасето и го беше посочил на фермера, като виждаше не живо същество, а урок по анатомия — рибица и джолан, бузи и шкембе, огромни бутове за варене. Месо. Сети се за бебето, което бе спасил от лапите на смъртта с едно щракване на хирургическата ножица.

— Чудото на живота — подхвърли той с равен глас на мърлявата ирландска прислужница. („Бриджит, господине.“) — Трябва да пренощувам тук. Заради снега.

Сещаше се за доста други места, на които предпочиташе да се намира, вместо във Фокс Корнър. Защо се наричаше така? Защо някой би се радвал на присъствието на тези подли животни? Като млад доктор Фелоус бе яздил с ловната дружинка, красив в аления костюм. Зачуди се дали момичето ще дотича в стаята му на сутринта с поднос чай и препечени филийки. Представи си я как полива гореща вода от каната в легена и го сапунисва пред огъня в спалнята, както преди десетилетия бе правила майка му. Доктор Фелоус бе непоклатимо верен на съпругата си, но мислите му не познаваха ограничения.

Бриджит го заведе горе със запалена свещ. Пламъкът се люлееше и трепкаше неистово, докато той вървеше след кльощавия задник на прислужницата към студената гостна стая. Запали една свещ за него върху шкафа с гърнето, след което потъна в тъмната паст на коридора с бързо „Лека нощ, господине“.

Той легна сред студените завивки, туршията се бунтуваше в стомаха му. Щеше му се да си е у дома, до отпуснатото топло тяло на госпожа Фелоус, която природата бе лишила от изтънченост и която винаги намирисваше на пържен лук. Далеч не беше толкова лошо.