Кейт Аткинсън
Живот след живот (10)

Януари 1915 година

— Чухте ли новината? — попита Бриджит.

Силви въздъхна и остави писмото от Хю, листовете й се струваха крехки като мъртви листа. Той бе заминал на фронта само преди няколко месеца, но тя вече едва си спомняше какво е било да е омъжена за него. Сега бе капитан от пехотата. Миналото лято беше банкер. Струваше й се абсурдно.

Писмата му бяха ведри и сдържани („мъжете са страхотни, такъв силен характер“). Отначало ги споменаваше по име (Бърт, Алфред, Уилфред), но след битката при Ипър бяха станали просто „мъжете“ и Силви се питаше дали Бърт, Алфред и Уилфред са още живи. Хю никога не говореше за смърт или умиране, сякаш бяха заминали на екскурзия или на разходка. („Тази седмица ужасно много вали. Навсякъде е кално. Дано при вас поне времето да е по-хубаво!“)

— На война?! Отиваш на война?! — бе изкрещяла тя, когато той се записа доброволец, досега не му беше крещяла. А може би е трябвало.

Не желаел след години да си спомня, че е пропуснал войната, обясни Хю, че други са защитавали честта на родината, а той не.

— Това може да се окаже единственото приключение в живота ми.

— Приключение? — повтори смаяно тя. — Ами децата ти, съпругата ти?

— Но аз заради вас го правя — отвърна той с наранен поглед като един неразбран Тезей. В този момент Силви истински го ненавиждаше. — За да защитя дома си. В името на всичко, в което вярваме.

— Само дето чух думата „приключение“ — измърмори Силви и му обърна гръб.

Въпреки това тя, разбира се, бе отишла в Лондон да го изпрати. Огромната, размахала знаменца тълпа, която крещеше, сякаш вече бяха победили, ги повлече към влака. Силви бе изненадана от кресливия патриотизъм на жените. Не се ли очакваше войната да прави жените пацифистки?

Хю я прегърна силно, сякаш бяха млади влюбени, и скочи във влака в последния момент. Безброят униформени мъже веднага го погълна. „Неговият полк“, помисли си тя. Колко странно. Също като останалите, и той изглеждаше безкрайно, глупаво весел.

Когато влакът се задвижи и бавно потегли, превъзбудената тълпа изрева, знамената затрепкаха, захвърчаха шапки. Силви се взираше невиждащо в прозорците на вагоните, които я подминаваха бавно, после все по-бързо и накрая се сляха един с друг. Не можа да види Хю, а вероятно и той не я бе видял.

Остана на перона, след като всички си отидоха, загледана в хоризонта, където бе изчезнал влакът.

Силви остави писмото и взе иглите за плетене.

— Чухте ли новината? — повтори Бриджит.

Тя нареждаше приборите на масата за вечеря. Силви огледа намръщено плетката си, чудеше се дали иска да чуе каквато и да е новина, произхождаща от Бриджит. Сви една бримка на ръкава „реглан“ на меката сива жилетка, която плетеше за Морис. Напоследък жените в домакинството прекарваха невъобразимо количество време в плетене на шалчета и ръкавици, чорапи и шапки, елеци и пуловери, за да не студуват мъжете.

Вечер госпожа Глоувър седеше до печката в кухнята и плетеше огромни ръкавици, в които можеха да влязат и копитата на орните коне на Джордж. Разбира се, не бяха за Самсон и Нелсън, а за самия Джордж, един от първите доброволци, както тя не пропускаше случай да отбележи с гордост и съответно да раздразни Силви. Дори Марджъри, помощничката в кухнята, се бе поддала на манията и следобедите се мъчеше с нещо подобно на парцал за чинии. „Повече дупки, отколкото прежда“, бе отсъдила госпожа Глоувър, след което я бе праснала по главата и пратила да се залавя за работа.

Бриджит се бе захванала с безформени чорапи — пета не можеше да извърти, дори животът й да зависеше от това — за новия си любим. „Отдала бе сърцето си“ на коняря от Етрингам Хол Сам Уелингтън. „Е, да, стар ботуш е“, казваше тя и се заливаше от смях^[1] по няколко пъти на ден, сякаш шегата току-що й бе хрумнала. Бриджит изпращаше на Сам Уелингтън сантиментални картички, на които ангели кръжаха над плачещи жени, седнали около покрити с плюш и шнурове маси в домашни салони. Силви бе опитала да й намекне, че може би не е зле да избере нещо по-жизнерадостно.

Бриджит държеше снимка, направена във фотоателие, на Сам Уелингтън на разхвърляната си тоалетка. Заемаше видно място до стария емайлиран комплект от четка и гребен, подарени от Силви, когато Хю й бе купил нови сребърни за рождения ден.

Подобен неизбежен портрет на Джордж красеше нощното шкафче на госпожа Глоувър. Напъхан в униформа и притеснен пред студийния декор, който напомняше на Силви за крайбрежието на Амалфи, Джордж Глоувър вече не приличаше на сикстинския Адам. Силви се замисли за всички доброволци, преминали през този ритуал, спомен за майки и любими, за някои от тях и първата, и последна снимка в живота. „Може да го убият — обясняваше Бриджит за любимия си — и да забравя как е изглеждал.“ Силви имаше предостатъчно снимки на Хю. Животът му бе много добре документиран.

Всички деца, с изключение на Памела бяха горе. Теди спеше в люлката си или пък лежеше буден, но поне не се оплакваше. Морис и Урсула правеха незнайно какво, което Силви не държеше да научава, защото за момента то означаваше спокойствие във всекидневната, ако се изключи по някое подозрително тупване горе от време на време и дрънченето на тежки тенджери, долитащо от кухнята, където госпожа Глоувър даваше израз на чувствата си по някоя тема, най-вероятно войната или несръчността на Марджъри, или и двете.

От началото на сраженията на континента се хранеха във всекидневната. Отказаха се от масивната маса в трапезарията като разточителство за тежките военни времена. („Това че не използвате масата в трапезарията не значи, че ще спечелим войната“, бе коментарът на госпожа Глоувър.)

Силви махна на Памела, която чинно последва негласната заръка на майка си и тръгна около масата след Бриджит, за да оправи приборите. Бриджит не правеше разлика между ляво и дясно и горе и долу.

Подкрепата на Памела за войниците се изразяваше в масово производство на сиво-кафяви шалчета с необичайна непрактична дължина. Силви бе приятно изненадана от капацитета за монотонни действия на най-голямата си дъщеря. Щеше много да й помогне в живота занапред. Силви изпусна бримка и изруга под нос, с което сепна Памела и Бриджит.

— Та какви са новините? — попита най-сетне тя с нежелание.

— Пускат бомби в Норфолк — заяви гордо Бриджит.

— Бомби? — Силви вдигна поглед от плетивото си. — В Норфолк?

— Нападение с цепелин — добави авторитетно Бриджит. — Ето такива са фрицовете. Убиват наред. Защото са зли. Ядат белгийски бебета.

— Е… — каза Силви, докато прихващаше изпуснатата бримка — това е може би малко пресилено.

Памела се спря, държеше десертна вилица в едната ръка и лъжица в другата, сякаш се готвеше да атакува някой от тежките пудинги на госпожа Глоувър.

— Ядат? — повтори ужасено тя. — Бебета?

— Не — тросна се Силви. — Не ставай глупава.

Госпожа Глоувър извика Бриджит от дълбините на кухнята и прислужницата изхвърча.

— Вечерята на масата! — чу я Силви да крещи на свой ред от дъното на стълбите.

Памела въздъхна като човек с дълги години зад гърба си и седна на масата.

— Липсва ми татко — прошепна тя, загледана невиждащо в покривката.

— И на мен, миличка — отвърна Силви. — И на мен. Но не се разкисвай, ами иди да кажеш на другите да си измият ръцете.

За Коледа Силви бе приготвила огромен кашон с подаръци за Хю: неизбежните чорапи и ръкавици; един от безкрайните шалове на Памела и, за компенсация, двоен кашмирен шал, изплетен от самата нея и поръсен с любимия й парфюм La Rose Jacqueminot, за да му напомня за дома. Представяше си го на бойното поле с шала на врата, галантен рицар с копие, развял знака на благоволението на своята дама. Рицарските блянове й действаха успокояващо и бяха далеч за предпочитане пред прокрадващите се мрачни образи. Прекарали бяха няколко студени дни в Бродстеърс, опаковани в гети, елеци и шапки, заслушани в тътена на големите оръдия отвъд пролива.

В коледния колет имаше и сладкиш със сливи, изпечен от госпожа Глоувър, метална кутия с малко безформени ментови бонбони, направени от Памела, също цигари, бутилка хубаво малцово уиски и книжка със стихове, антология на английската поезия, предимно пасторална, неизискваща твърде много усилия, както и малки ръчно изработени подаръци от Морис (самолет от дърво) и рисунка от Урсула на синьо небе, зелена трева и дребна разкривена фигурка на куче. „Боцман“, бе написала услужливо Силви най-отгоре. Нямаше представа дали Хю е получил колета.

Коледата бе потискаща. Дойде Изи и през цялото време не млъкна (говори най-вече за себе си), а накрая обяви, че се е записала доброволка и заминава за Франция веднага след празниците. „Ама, Изи — бе отвърнала Силви — ти не можеш да се грижиш за болни, нито да готвиш или да пишеш на машина, не умееш нищо полезно.“ Думите й прозвучаха по-грубо, отколкото бе възнамерявала, но Изи наистина беше ужасно несериозна. („Развейпрах“, бе присъдата на госпожа Глоувър.) „Значи така — каза Бриджит, когато разбра за благотворителното дело на Изи — значи до Великден ще сме загубили войната.“

Изи не говореше за бебето си. Беше го дала за осиновяване в Германия и Силви предполагаше, че сега е немски гражданин. Колко странно бе, че макар да бе малко по-малък от Урсула, официално той бе врагът.

На Нова година децата едно по едно се натръшкаха от шарка. Изи хвана първия влак за Лондон, още щом първото петно се появи на лицето на Памела. „Видя ли я каква е Флоранс Найтингейл“, бе казала ядосано на Бриджит Силви.

Въпреки несръчните си, дебелички пръстчета Урсула също се бе присъединила към плетаческата треска. За Коледа получи дървена френска кукла плетачка, La Reine Solange, което по думите на Силви означаваше „кралица Соланж“, но Урсула се съмняваше, че някога е имало кралица с това име. Кралица Соланж бе изрисувана в ярки кралски цветове и имаше красива зелена корона, около която се намотаваше преждата. Урсула бе вярна поданичка и прекарваше цялото си свободно време, каквото имаше безкрайно много, в създаване на дълги като змии плетива, които нямаха друго приложение, освен да бъдат превърнати в подложки и разкривени похлупаци за чайници. („А къде са дупките за чучура и дръжката?“, чудеше се Бриджит.)

— Прекрасно, миличка — отбеляза Силви, докато разглеждаше една от малките подложки, която бавно се разплиташе и гънеше в ръцете й, сякаш беше някакво животинче, което се пробужда от дълъг сън. — Не забравяй, че съвършенството се постига с практика.

— Вечерята на масата!

Урсула не обърна внимание на повикването. Намираше се в плен на върховната власт, седеше на леглото, сбърчила съсредоточено чело и навиваше прежда около короната на кралица Соланж. Стара бежова камгарна прежда, но „понякога се налага“, бе казала Силви.

Морис трябваше вече да е на училище, но бе изкарал шарката най-тежко от всички и още имаше белези по лицето, приличаше на накълван. „Още няколко дни у дома, младежо“, бе казал доктор Фелоус, но в очите на Урсула Морис изглеждаше здрав като бик. Сега той крачеше нервно из стаята, отегчен като лъв в клетка. Намери един от пантофите на Памела под леглото и започна да го подритва като футболна топка. Вдигна една порцеланова фигурка с кринолин, която Памела много обичаше, и я подхвърли толкова високо, че тя се удари в стъкления полилей с тревожно „дзън“. Урсула изпусна плетивото си и се ококори. Дамата с кринолина се приземи върху сатенения юрган на Памела, но Морис веднага грабна изпуснатата кукла плетачка и хукна из стаята, като я размахваше във въздуха, все едно е самолет. Урсула гледаше как горката кралица Соланж хвърчи из стаята, опашката на плетивото пърхаше след нея като знаме.

След това обаче Морис направи нещо наистина лошо. Отвори прозореца, с което пусна полъх нежелан леден въздух, и запрати малката дървена кукла във враждебната нощ.

Урсула мигом довлече един стол до прозореца, покатери се и погледна навън. Кралица Соланж лежеше в светлия кръг от отворения прозорец върху плочите на покрива.

Морис — вече превъплътен в индианец — скачаше от легло на легло с бойни викове.

— Вечерята на масата! — изрева Бриджит по-настойчиво от дъното на стълбите.

Урсула не й обърна внимание, покатери се през прозореца — нелесна задача — с разтуптяно сърце, решена да спаси своята кралица. Плочите бяха хлъзгави от леда и още щом стъпи с малкото си, обуто в пантоф краче, тя се подхлъзна. Урсула извика едва чуто, протегна ръка към кралицата, докато прелиташе покрай нея с краката напред, все едно беше на невидима шейна. Нямаше парапет, който да я спре, нямаше какво да застане между нея и зейналата паст на нощта. Усети някакво вълнение, почти възбуда, докато политаше в бездната, а после нищо.

Падна мрак.