Стивън Кинг
Морал (2)

2.

Чад спря пред блока и изтича нагоре по стълбището. Беше сигурен, че няма да я завари вкъщи. Беше я видял как си плюе на петите, а майките почти не й бяха обърнали внимание — струпаха се около пострадалото момченце, към четиригодишно, — но въпреки това бе сигурен, че няма да я завари вкъщи, че ще го потърсят от полицейския участък със съобщението, че жена му е рухнала и е направила пълни самопризнания, включително за неговото съучастие. По-лошо: че е издала Уини и всичко е било за тоя, дето духа.

Ръката му трепереше толкова силно, че не можеше да уцели ключалката; ключът безразборно се удряше в патрона, без дори да се приближи до прореза. Чад тъкмо оставяше на пода хартиената торба (сега ужасно намачкана) с видеокамерата, за да освободи лявата си ръка и да придържа с нея дясната, когато вратата се отвори.

Нора носеше срязани джинси и блузка без ръкави — облеклото й под дългата пола с грозното яке. По план тя трябваше да свали маскировката си в колата, преди да потегли. Беше заявила, че може да се преоблече светкавично, и явно не беше излъгала.

Чад я привлече към себе си с такава сила, че се чу глух звук от сблъсъка на телата им — не беше романтична прегръдка.

Нора изтърпя това менгеме няколко секунди, после каза:

— Влез. Стига си висял на прага. — Веднага щом вратата към външния свят се затвори, го попита: — Засне ли всичко? Само не ми казвай, че не си. Прибрах се преди половин час и оттогава не съм спряла да крача като госпожа Рестън посред нощ… като госпожа Рестън, само че надрусана, де… и се чудех…

— Аз също се тревожех. — Той отметна косата от челото си, което направо пламтеше. — Нори, уплаших се до смърт.

Тя изтръгна чантата от ръцете му, надникна вътре и яростно изгледа мъжа си. Беше свалила тъмните очила. Сините й очи святкаха.

— Кажи ми, че си го заснел.

— Да. Поне така мисля. Би трябвало. Още не съм проверил.

Погледът й стана още по-изпепеляващ. „Внимавай, Нор, както е тръгнало, ще запалиш пожар“ — помисли си той.

— Само имай късмета да не си! Когато не се разхождах напред-назад, седях в тоалетната. Стомахът ме присвива… — Нора отиде до прозореца и погледна навън. Чад отиде при нея — страхуваше се, че тя знае нещо, което не му е известно. Но на улицата имаше само обикновени минувачи, излезли по своите си задачи.

Тя отново се обърна към него, но този път го хвана за лактите. Дланите й бяха леденостудени.

— Добре ли е? Детето? Видя ли как е?

— Нищо му няма — увери я Чад.

— Да не лъжеш? — изкрещя в лицето му Нора. — Не си го помисляй дори! Детето добре ли беше?

— Нищо му нямаше. Изправи се още преди майките да стигнат до него. Късаше се от рев, но на неговата възраст аз си изпатих по-лошо, когато една люлка ме фрасна в тила. Закараха ме в спешното и ми направиха пет…

— Ударих го много по-силно, отколкото исках. Адски се страхувах, че ако смекча удара — ако Уини види, че го смекчавам, — няма да плати. А адреналинът… Боже! Цяло чудо е, че не отнесох главата на горкото дете! Къде ми беше умът? — Само че тя не плачеше, не се разкайваше. Беснееше. — Ти защо не ме вразуми?

— Аз никога…

— Сигурен ли си, че момченцето е добре? Да не лъжеш, че си го видял да се изправя? Ударих го далеч по-силно, отколкото… — Тя рязко се извърна, отиде до стената, блъсна челото си в нея и се обърна. — Отидох на детската площадка и забих юмрук в устата на едно четиригодишно дете! За пари!

Чад го осени:

— Трябва да е на лентата. Как малкият се изправя, де. Сама ще видиш.

Тя се хвърли към него:

— Пусни записа! Искам да видя!

Чад свърза кабела, който Чарли му беше дал, с телевизора. Малко се озори с пускането на лентата, но накрая записът тръгна. Наистина — точно преди да изключи проклетата камера и да си тръгне, беше заснел как момченцето се изправя. Детето беше ошашавено и плачеше, разбира се, но нямаше сериозни поражения. Устата му беше окървавена, а носът — съвсем малко. Чад реши, че най-вероятно хлапакът го е наранил при падането.

„Нищо страшно, малък инцидент на детската площадка — помисли си той. — Всеки ден се случват хиляди такива.“

— Виждаш ли? — попита я той. — Нищо му ня…

— Пусни го отново.

Той се подчини. Пусна го трети и четвърти, и пети път, защото тя искаше. По някое време забеляза, че Нора не гледа как детето се изправя. Нито пък той. Гледаха го как пада. И удара. Удара, нанесен от юмрука на лудата червенокоса кучка със слънчеви очила. Кучката идваше, извършваше злодеянието си и побягваше, сякаш на маратонките й са поникнали крила.

— Май му избих зъб — каза тя.

— Триумфално ще се появи Феята на зъбките — повдигна рамене Чад.

След петото гледане Нора се обади:

— Искам да отбоядисам червеното. Мразя този цвят.

— Лесна ра…

— Но първо ме заведи в спалнята. Не говори. Просто действай.

 

 

Казваше му да се движи по-бързо и яростно се извиваше нагоре, сякаш искаше да го отхвърли от себе си. Но не можеше да достигне кулминацията.

— Удари ме! — извика тя.

Той я зашлеви. Разумът му беше замъглен.

— Мухльо! Това ли можеш? Удари ме, мамка ти!

Чад здравата я перна. Долната й устна се разцепи. Нора я попипа и пръстите й се обагриха с кръв. В същия момент свърши.

* * *

— Покажи ми го — нареди Уини. Беше на другия ден. Намираха се в кабинета му.

— Покажи ми парите. — Култова реплика. Само че не се сещаше откъде.

— След като изгледам записа.

Камерата още беше в измачканата торба. Нора я извади заедно с кабела. В кабинета имаше мъничък телевизор и тя свърза камерата към него. Натисна PLAY и видяха жената с бейзболната шапка, която седеше на пейка в парка. Зад гърба й си играеха няколко деца. Зад тях седяха майки и си говореха обичайното тинтири-минтири: пластири за отслабване, театрални постановки, които са гледали или ще гледат, новата кола, следващата отпуска. Дрън-дрън, та пляс.

Жената стана от пейката. Включи се едър план. Изображението трепна, после отново се стабилизира.

Точно тогава Нора натисна PAUSE. Предложението беше на Чад и тя го одобри. Доверието е хубаво нещо, но с него не бива да се прекалява.

— Да видя парите.

Уини извади ключ от джоба на вълнената си жилетка. Отвори централното чекмедже на бюрото си — прехвърли ключа в лявата си ръка, когато дясната не му се подчини заради частичната пареза.

В крайна сметка не беше пощенски плик, а средно по размери кашонче на „Федерал Експрес“. Нора надникна вътре и видя пачки от стодоларови банкноти, като всяка пачка бе стегната с ластиче.

— Всичко е тук, плюс малко отгоре — рече той.

— Добре. Виж какво купуваш. Само трябва да натиснеш копчето. Ще бъда в кухнята.

— Не искаш ли да гледаш с мен?

— Не.

— Нора? Струва ми се, че малко си пострадала. — Той потупа устата си в ъгълчето, което още беше леко отпуснато заради парезата.

Нима е смятала, че Уини има овча физиономия? Колко глупаво от нейна страна. Колко непрозорливо. Всъщност физиономията му не беше и вълча, а нещо по средата. Да речем, като на куче. Куче, което хапе и бяга.

— Блъснах се в една врата.

— Ясно.

— Добре де, ще го изгледам с теб — рече тя и седна. Сама натисна бутона PLAY.

Два пъти изгледаха записа в пълно мълчание. Времетраенето му беше трийсетина секунди. Това се равняваше на около шест хиляди и шестстотин долара за секунда. Нора го беше пресметнала още вкъщи, докато го гледаха с Чад.

След второто проиграване Уини натисна STOP. Тя му показа как да извади малката касета.

— Твоя е. Мъжът ми трябва да върне камерата на приятеля, от когото я зае.

— Разбирам. — Очите му блестяха. По всичко личеше, че действително е получил онова, за което е платил. Онова, което е желал. Невероятно. — Ще накарам госпожа Грейнджър да ми купи друга, за да има на какво да го гледам. Или ти ще се заемеш?

— Не. Приключих работа тук.

— Ах! — Той не изглеждаше изненадан. — Както кажеш. Обаче… ако ми позволиш да направя едно предложение… не е зле да си намериш друга работа. За да не се усъмни някой, че прекалено бързо си погасявате задълженията. Мисля единствено за твоето добро, мила.

— Естествено. — Тя измъкна кабела и го прибра в торбата с камерата.

— И бих поизчакал с Върмонт.

— Не искам съвети от теб. Чувствам се омърсена и ти си виновен за това.

— Вероятно. Обаче няма да ви хванат и никой никога няма да узнае. — Дясното ъгълче на устата му беше отпуснато, а лявото — повдигнато в подобие на усмивка. Получаваше се змиевидна заврънтулка под заострения му нос. Днес говорът му беше изключително ясен. Нора неведнъж щеше да размишлява върху този факт. Сякаш онова, което той наричаше грях, се беше оказало терапия. — И още нещо, Нора… винаги ли е лошо да се пооцапаш?

Тя нямаше представа как да отговори. Което само по себе си беше отговор.

— Питам единствено защото — продължи той — втория път гледах теб, а не записа.

Тя грабна торбата с видеокамерата на Чарли и отиде до вратата.

— Всичко най-добро, Уини. Освен медицинска сестра си наеми и физиотерапевт. С наследството от баща ти можеш да си позволиш тази екстра. И внимавай със записа. Заради нас двамата.

— Ти си неузнаваема на него, мила. Но дори и да не беше така, на кого му дреме? — Той сви рамене. — В крайна сметка това не е изнасилване или убийство.

Тя стоеше на прага — искаше да си тръгне, но я спираше любопитството. Ах, проклето любопитство!

— Уини, а как ще се спогодиш с твоя Бог? Кога ще измолиш от него опрощение?

Той се подсмихна.

— Щом отявлен грешник като Симон Петър е основал католическата църква, все някак ще се оправя.

— А дали Симон Петър си е пазил видеокасета, която да гледа в студените зимни вечери?

С това Нора най-накрая го затапи и си тръгна, преди Уини да възвърне дар-словото си. Победата бе малка, но тя се вкопчи в нея като удавник за сламка.

След една седмица той й позвъни вкъщи и я увери, че няма пречка да се върне на работа при него, поне докато с Чад не заминат за Върмонт. Още не бил наел никого и ако тя решала да размисли, нямало да търси друга сестра.

— Липсваш ми, Нора.

Тя нищо не каза.

Той заговори доверително:

— Може отново да изгледаме записа. Не ти ли се иска? Не ти ли се иска да го изгледаш поне още веднъж?

— Не — отсече тя и затвори. Тръгна към кухнята да приготви чай, но изведнъж й прималя. Приседна в ъгъла на дневната, вдигна колене и допря до тях челото си. Зачака. Накрая слабостта й отмина.

Намери си нова работа като болногледачка на госпожа Рестън. Беше само за двайсет часа седмично и заплащането не можеше да се сравнява с това, което получаваше при преподобния Уинстън, но парите вече не представляваха проблем, а пътуването до работното място беше лесно — качваш се един етаж нагоре по стълбището. А най й допадаше, че госпожа Рестън — диабетичка с леки сърдечни проблеми — е изкуфяла бабка. Понякога обаче — особено като се разбърбореше до втръсване за покойния си съпруг — Нора я сърбяха ръцете да я ошамари.

Чад все още фигурираше в списъците с учители по заместване, но вече поемаше по-малко часове. Всеки уикенд заделяше шест от тези освободени часове, за да работи по „Влизайки в зверилника“, и страниците започнаха да се трупат.

Един-два пъти се запита дали написаните през почивните дни страници са толкова добри — толкова бликащи от жизненост, — колкото написаните преди „репортажа“ с видеокамерата, и си отговори, че си задава този въпрос само заради вехтата и лъжлива представа, че има възмездие, загнездила се в ума му като досадна шлюпка от пуканка между два задни зъба.

 

 

Дванайсет дни след насилието в парка на вратата им се почука. Когато Нора отвори, на прага стоеше полицай.

— Да, моля?

— Вие ли сте Нора Калахан?

Тя спокойно си помисли: „Ще призная всичко. И след като властите приключат с мен, ще отида при майката на онова момче, ще й подложа лицето си и ще кажа: «Фрасни ме, мамче, не ме жали. Ще направиш услуга и на двете ни».“

— Да, аз съм.

— Госпожо, тук съм по настояване на филиал „Уолт Уитман“ към Бруклинската обществена библиотека. Заели сте четири книги и сте просрочили връщането им почти с два месеца, а една от тях е особено ценна. Заради специалното си оформление, така разбрах. И ограничения си тираж.

Тя го зяпна и бурно се разсмя.

— Вие да не сте библиотечен полицай?

Той се опита да запази сериозното си изражение, но също се разсмя.

— Предполагам, че днес съм именно такъв. При вас ли са книгите?

— Да. Напълно забравих за тях. Ще придружите ли една дама до библиотеката, сержант — тя погледна баджа му — Абромоуиц?

— С удоволствие. Носете си чековата книжка.

— Може би вместо нея ще приемат моята „Виза“.

— Най-вероятно — усмихна се той.

 

 

Същата нощ в леглото:

— Удари ме! — Сякаш не искаше да се любят, а да започнат някаква кошмарна игра на блекджек.

— Не.

Тя го беше възседнала, затова лесно се пресегна и го шамароса по бузата. Плесницата отекна като изстрел от въздушна пушка.

— Казах ти да ме удариш! Удари…

Чад я зашлеви, без да разсъждава. Нора се разрева, но той се втвърди под нея. Само така!

— Вкарай ми го.

Той я опъна. На улицата зави алармата на някакъв автомобил.

 

 

През януари заминаха за Върмонт. Пътуваха с влак. Беше красиво — като илюстрована пощенска картичка. На трийсетина километра от Монпелие видяха къща, която и двамата харесаха. Това беше едва третата къща, която разглеждаха.

Брокерката се казваше Джоди Ендърс. Тя бе много любезна, обаче през цялото време поглеждаше дясното око на Нора. Накрая със смутен смях Нора каза:

— Подхлъзнах се на леда, докато се качвах в таксито. Да ме бяхте видели миналата седмица! Ставах за плакат срещу домашното насилие.

— Едва го забелязвам — отвърна Джоди Ендърс и плахо добави: — Много сте хубава.

Чад прегърна Нора през раменете:

— И аз съм на същото мнение.

— С какво си изкарвате хляба, господин Калахан?

— Писател съм — каза той.

Направиха първоначалната вноска за къщата. В договора за кредит Нора отбеляза, че я купуват НА ИЗПЛАЩАНЕ. В графата ПРОИЗХОД НА ПАРИТЕ на погасителния план отбеляза простичко „спестявания“.

 

 

Един февруарски ден, докато си опаковаха багажа за преместването, Чад отиде в Манхатън да изгледа един филм в кино „Анджелика“ и да вечеря с агента си. Сержант Абромоуиц беше дал на Нора визитката си. Тя му се обади. Той пристигна и двамата се изчукаха в опразнената спалня. Беше добре, но щеше да е по-готино, ако полицаят се беше навил да я удари. Нора напразно го увещаваше.

— Абе, ти нормална ли си? — Тонът на ченгето подсказваше, че се шегува, но не съвсем.

— Не знам — отговори Нора. — Тепърва ще го установя.

 

 

По план трябваше да се преместят във Върмонт на 29 февруари. Предния ден — в една обикновена година щеше да е последният от месеца — телефонът иззвъня. Обаждаше се госпожа Грейнджър, икономката на почетен пастор Уинстън. Веднага щом чу сподавения глас на жената, Нора се досети за какво е обаждането и първата й мисъл беше: „Какво си направило с лентата, копеле мръсно?“

— В некролога ще пише бъбречна недостатъчност — шептеше изплашено госпожа Грейнджър, — но аз влязох в банята му. Всички шишенца с лекарства бяха наизвадени и много от хапчетата ги нямаше. Според мен е самоубийство.

— Вероятно грешите — заяви Нора с най-спокойния си и уверен тон на медицинска сестра. — Както го описвате, излиза, че е объркал дозата. Не е изключено да е прекарал по-лек втори инсулт.

— Наистина ли мислите така?

— О, да — потвърди Нора и едва не попита икономката не е ли виждала някъде в къщата нова видеокамера. Свързана с телевизора на Уини, да речем. Би било чиста лудост да зададе такъв въпрос. Но едва се удържа.

— Същински товар ми смъкнахте от душата — призна госпожа Грейнджър.

— Радвам се — отвърна Нора.

 

 

Същата вечер в леглото. Последната им бруклинска нощ.

— Престани вече да се безпокоиш — каза Чад. — Ако някой намери касетата, сигурно изобщо няма да й обърне внимание. А ако все пак я изгледа, шансът да я свържат с теб е практически нулев. Досега момченцето сигурно е забравило, че са го цапардосали. Майка му — също.

— Майката беше там, когато една луда кучка преби сина й и избяга — просъска Нора. — Повярвай ми, нищо не е забравила.

— Добре — отвърна той с вразумителен тон и тя без малко да забие коляно в топките му.

— Може би е редно да отида да помогна на госпожа Грейнджър с разтребването.

Той я погледна, сякаш си беше изгубила ума.

— Може би искам да бъда заподозряна — продължи тя с тънка усмивчица. Провокативна усмивчица.

Чад я погледна и се претърколи на другата страна.

— Ама недей да ми се мръщиш! Хайде, Чад!

— Не — отсече той.

— Как така „не“? Защо?

— Защото знам какво си мислиш, докато го правим.

Тя го удари. Здравата го цапна по врата.

— Знаеш — дръжки!

Той се обърна и й се закани с юмрук:

— Писна ми от тези игрички, Нора.

— Давай — рече тя, навирайки лицето си под юмрука му. — И ти го искаш.

Чад едва не я удари. Видя потрепването на юмрука му. После той отпусна ръка и разтвори пръсти.

— Никога вече.

Тя замълча, но си помисли: „Ти ли ще ми кажеш?“

 

 

Нора лежеше будна и гледаше дигиталния часовник. До 1.41 си мислеше: „Бракът ни е в дупка.“ После, когато светна 1.42, реши: „Разсъждавам неправилно. Бракът ни е изпята песен“.

Но до края му оставаха още седем месеца.

 

 

Нора всъщност не очакваше да забрави дяволския пакт с преподобния Джордж Уинстън, но докато доизкусуряваше различни детайли по новия си дом (щеше да има не една, а две градини — цветна и зеленчукова), откри, че в някои дни изобщо не се сеща за него. Вече не караше Чад да я удря по време на секс. Почти.

Тогава, в един априлски ден, получи картичка от Уини. Сякаш я заляха със студена вода. На самата картичка не беше останало място за адреса и получателя, затова пристигна в плик на американските пощи. Беше я търсила къде ли не — включително в Бруклин, щата Мейн; Монпелие, щата Айдахо, и Монпелие, щата Индиана. Нора нямаше представа защо не я е получила, преди с Чад да напуснат Ню Йорк, а предвид пътешествията й, беше чудо, че въобще я държи в ръцете си. Бе датирана от деня преди смъртта му. Тя потърси некролога му с „Гугъл“, за да е сигурна.

„Може би писанията на Фройд не съдържат само глупости — пишеше й той. — Как си?“

„Добре — помисли си Нора. — Добре съм.“

В кухнята имаха печка на дърва. Тя смачка картичката, хвърли я в печката и драсна клечка кибрит. Край, финито.

 

 

Чад завърши „Влизайки в зверилника“ през юли — девет дни без прекъсване писа последните петдесет страници. Изпрати ръкописа на агента си. Започна се кореспонденция по електронната поща и телефона. Чад твърдеше, че Ринглинг показвал ентусиазъм. „Ако е така — мислеше си Нора, — значи е запазил ентусиазма си за телефонните разговори.“ Двата имейла, които беше видяла, в най-добрия случай съдържаха умерен оптимизъм.

През август по молба на Ринглинг Чад внесе в книгата някои поправки. Мълчеше за тази част от работата — сигурен знак, че не му върви. Обаче не се предаваше. Нора дори не забеляза. Беше погълната от градината си.

През септември Чад настоя да отиде в Ню Йорк и от нерви протри килима в офиса на Ринглинг, докато той провеждаше телефонни разговори със седемте издателства, на които беше изпратил ръкописа. Чад се надяваше, че все някое от тях ще прояви интерес и към лична среща с автора.

Нора си помисли да отиде на бар в Монпелие и да свали някого — можеха да наемат стая в Мотел 6, — но се отказа. Не си струваше толкова труд за едното чукане. Вместо това се посвети на градината си.

И добре направи. Чад долетя обратно същата вечер, вместо да пренощува в Ню Йорк, както планираше. Беше пиян. Каза, че се е напил от щастие. Споразумели се за продажбата на книгата с добър издател, предстояло подписване на договор. Назова името на издателя. Нора никога не го беше чувала.

— Колко?

— Четирийсет хиляди долара. — Четиллсет хиуяди долалла.

Тя се изсмя.

— Вероятно изкарах толкова, преди да стигна от пейката до площадката. Пресметнах го още първия път, когато гледахме…

Не очакваше юмрука и всъщност не усети удара. Излязоха й свитки пред очите — толкова. Свести се на пода в кухнята. Дишаше през устата си. Нямаше как иначе — Чад й беше счупил носа.

— Мръсна кучка! — извика той и се разплака.

Тя се надигна. Кухнята се завъртя около нея в пиянски танц, после спря. По балатума покапа кръв. Нора изпитваше удивление, болка и въодушевление; срам и веселие.

„Де го чукаш, де се пука“ — помисли си.

— Само така, обвинявай за всичко мен — иронично рече тя. Гласът й сякаш идваше някъде отдалеч. — А после ела да ми се разцивриш на главата като някой малък пикльо.

Той наклони глава, сякаш не я беше чул — или сякаш не можеше да повярва на ушите си, — след което стисна юмрук.

Тя вдигна глава с грозно накривен нос. Кръвта беше нарисувала брада по лицето й.

— Давай — подкани го. — Това е единственото, в което горе-долу те бива.

— С колко мъже преспа след онзи ден? Кажи ми!

— С николко. Обаче изчуках десетина. — Всъщност излъга. Беше забила само полицая и електротехника, дошъл веднъж, когато Чад беше в града. — Ела, Макдъф, на смъртен бой!

Вместо да се й се нахвърли, той разтвори юмрук и отпусна ръка.

— С книгата щеше да се получи, ако не беше ти. — Той разтърси глава, сякаш за да я проясни. — Не е точно така, но знаеш какво имам предвид.

— Ти си пиян.

— Ще те напусна и ще напиша нова книга. По-добра.

— Когато цъфнат налъмите.

— Само почакай — плачливо й се закани той като момченце, което току-що е яло пердах при училищно сбиване. — Само почакай и ще видиш ти!

— Пиян си. Лягай да спиш.

— Мръсна кучка!

След като изрече обидата, наведе глава и се затътри към спалнята. Даже ходеше като Уини след инсулта.

Нора би отишла в Спешна помощ заради носа си, но беше твърде уморена, за да съчини правдоподобна лъжа. В сърцето си — и с опита си като медицинска сестра — знаеше, че такава няма и не може и да има. Истината беше очевидна, независимо как щеше да ги омайва. Лекарите от спешното са се наслушали на какво ли не.

Натъпка памук в ноздрите си и взе два тиленола с кодеин. После излезе в градината и продължи да я плеви, докато не се стъмни съвсем. Когато се прибра, Чад хъркаше на леглото. Беше си съблякъл ризата, но още беше с панталони. Нора реши, че той прилича на пълен идиот. Доплака й се, но не даде воля на сълзите си.

 

 

Той я напусна и се върна в Ню Йорк. Понякога й пишеше по електронната поща, понякога тя му отговаряше. Чад не поиска своята половина от останалите пари, и по-добре. Бездруго нямаше да му я даде. Беше работила за тези пари и все още работеше с тях, изплащайки лека-полека заема за къщата. В имейлите си той й съобщаваше, че отново преподава по заместване и пише през почивните дни. Тя му вярваше за учителстването, но не и за писането. От писмата му лъхаше една отпадналост, която загатваше, че не му остава сила за творчество. Пък и Нора винаги беше смятала, че той ще каже каквото има за казване в една книга.

Тя сама се погрижи за развода. Намери всичко необходимо в интернет. Той трябваше да подпише определени документи и ги подписа. Те се върнаха без бележка, прикрепена към тях.

 

 

Следващото лято — по-добро, защото бе заета на пълен работен ден в местната болница, а градината й радваше окото с великолепие от цветове — Нора разглеждаше книгите в една антикварна книжарница и случайно й попадна томче, което беше виждала в кабинета на Уини: „Основи на морала“. Екземплярът беше в окаян вид и тя се сдоби с него само срещу два долара.

Докато го изчете от кора до кора, лятото свърши, а есента почти отмина. Накрая остана разочарована. Нямаше нищо, което вече да не знае.