Лорън Кейт
Непростено (15)

Четиринадесет
Новата нула
Кам

Четири дни

Сутринта, след като се срещна с Лилит и Брус в залата за електронни игри, Кам седеше до Луцифер върху паянтово дървено табло за резултати. Гледаха надолу към футболното игрище и вечно горящите хълмове отвъд него.

Въздухът беше влажен и задръстен с дим. В седем сутринта училището беше по-тихо дори отколкото бе гробището в „Меч и кръст“ по времето преди Кам да открие, че Лилит изживява безкрайни Адове, когато единствената му тревога беше да играе игри с Лус и Даниел. Искаше му се да беше оценил колко очарователно прост бе бил животът му по онова време.

От облога му с дявола оставаха четири дни и Кам нямаше представа как ще завърши. Беше имало моменти — както когато Лилит пробваше сватбената си рокля, — когато Кам знаеше, че тя почти може да надзърне в разбитото им минало. И макар да се надяваше с цялото си сърце, че тя е на косъм да го обикне, тя още не беше изрекла думите.

Дори не се бяха целунали.

Луцифер бръкна в хартиена торба и подаде на Кам изпускаща пара картонена чаша. Беше приел образа на Луц, но когато двамата с Кам бяха насаме, дяволът оставяше истинското си, ужасяващо ръмжене да излезе от гърлото му.

— Дори да живееш още шестнайсет трилиона години — каза той, — никога няма да престанеш да бъдеш наивен.

— По-скоро бих предпочел да съм наивен, отколкото циничен — каза Кам и отпи от кафето си. — Освен това как обясняваш случилото се? Тя се е променила. Пуснеш ли веднъж топката да се търкулне, не можеш да кажеш къде ще отиде.

— В това е красотата, когато си на второ място. — Луцифер се усмихна и Кам зърна ларвите, които пробягваха през дупките в зъбите му. — Никой не очаква да успееш. Гледай!

Под тях дървеното табло за резултати светна, думите „Домакин“ и „Гост“ проблеснаха на утринната светлина. Дяволът разтвори потъмнелите си криле и се спусна надолу към трибуните, като направи знак на Кам да дойде при него.

Оставяйки кафето си, Кам въздъхна, хвърли поглед наоколо да се увери, че са сами, после разпери криле. Всеки път, когато беше с Лилит, му се искаше да ги разпери, но не можеше да й покаже истинската си същност, не още. Може би никога.

Кам почувства как крилете му се протягат под него, после видя очите на Луцифер да минават бавно по тях.

— Какво става? — попита дяволът с присвити очи.

Кам се опита да не изглежда изненадан при вида на покритите си с по-светли нишки тъмни криле, които сега бяха поравно бели и златисти.

— Ти ми кажи — каза той, като се спусна от върха на таблото за резултати и започна да кръжи редом до Луцифер. Беше му хубаво да е във въздуха, да се чувства безтегловен, вятърът да го обгръща. — Косата ми, кръстът ми, крилете ми. Ти си гениалният стилист, нали така?

Редовете със седалки изскърцаха под краката на Кам и Луцифер, а отнякъде Кам чу раздвижване, тихо като шепот шумолене на плат. Или може би това беше просто звукът от прибиращите се люспести криле на Луцифер. Кам също прибра криле, да не би да ги зърнат простосмъртни очи.

— Сега сме в онова, което ще нарека „третата четвърт“ — каза Луцифер и издиша облак черен дим. Той се изви спираловидно във въздуха, докато започна да кръжи над таблото за резултати, после изчезна. В графата, отброяваща футболните четвъртини, светна числото три. — Да видим как се справят нашите отбори.

Луцифер присви устни и Кам осъзна, че дяволът също не беше сигурен как щеше да се развие играта им. Беше довел Кам тук, за да прецени увереността на гостуващия отбор. Кам не можеше да позволи на Луцифер да види каквато и да е слабост — всяка пукнатина, която дяволът забележеше във фасадата му, щеше незабавно да се превърне в мишена.

— Ще призная, че първият ти ход беше силен — каза Луцифер. — Да създадеш група с Лилит: една точка! — Под графата „Гост на таблото за резултати“ се появи цифрата 1. После той се засмя: — Открадването на дневника й, последвано от разпространяването на онзи текст за песен? Определено точка за moi^[1].

Когато под графата Домакин се появи числото 100, Луц разтвори криле, литна напред и няколко пъти плесна с ръка таблото с резултатите.

— Какво му става на това нещо?

Спусна се обратно към трибуните и Кам загледа как крилете му се прибират в раменете, забелязвайки как проблясваха мрачно на утринната светлина.

— Излекувах брат й — каза Кам. — Това струва повече от всичко, което ти се опита да развалиш.

— Ще ти призная това — каза Луц. От 1, числото под „Гост“ стана 2. — Но освен това си станал стар и затлъстял и плешив, за което всички могат да се съгласят, че е голяма тлъста точка за мен. — На таблото в графата Домакин се появи числото 200.

Кам завъртя очи:

— Ако не си забелязал, на Лилит не й пука как манипулираш външността ми.

— Не че не й пука! — процеди Луц. — По някаква причина тя не вижда как се променя тялото ти.

Кам беше объркан:

— Искаш да кажеш, че съм грозен за всички, освен Лилит?

Дзън, дзън, дзън. Под графата „Гост на таблото за резултати“ светна числото 3. Луц погледна право в слънцето, без да примижава:

— И аз не го проумявам. Бях сигурен, че промяната на начина, по който изглеждаш, ще я отврати, но…

— Причината е в Лилит — каза Кам, осъзнавайки нещо за пръв път. — Тя вижда това, което е вътре в мен и дори ти не можеш да го поквариш. — Той се загледа надолу към себе си, чувствайки се толкова уверен, колкото не се беше чувствал от дни. — Не знам защо трябваше да изгубя хубавата си външност, за да осъзная това. — Смушка дявола. — Би трябвало да си напишеш една допълнителна точка за това.

— Нямам нищо против. — Луцифер се обърна към таблото за резултати, на което сега пишеше: „Домакин: 300; Гост: 3“. После присви очи към Кам. — Не мога да си представя защо си толкова уверен. Губиш.

— Как така? — попита Кам.

— За пръв път в някой от животите си Лилит се учи да се радва на своя Ад — каза Луцифер. — Отказала се е да сравнява мечтите си с реалността.

— Тя се приспособява, учи се да оцелява — съгласи се Кам.

Тя е почти…

Той направи пауза, мислейки си как му се беше усмихнала Лилит онзи ден от отсрещния край на кафетерията и звукът на гласа й вчера, когато бе пяла заедно с Брус в залата за електронни игри, и изражението в очите й, когато бяха вдигнали тост за победата на нейния текст за песен с чаши топла коренова бира.

— … щастлива — довърши Кам.

— Но едно щастливо момиче не се нуждае да бъде спасявано от някой като теб — каза Луцифер с озъбена гримаса. — Приеми го, Кам: нужно ти е тя да мрази живота си, за да може да те обича. Или в противен случай губиш облога — и нея. — В графата Домакин на таблото за резултата със звън се появи числото 2000. Звукът от толкова бързо сменящите се числа беше като от отскачащи капки дъжд по ламаринен покрив. — Да, поражението в нощта на бала е сигурно — каза Луцифер. — Но пък и винаги е било.

— Грешиш — каза Кам.

— Ще ти кажа какво ще направя — Луцифер се наведе плътно към него. Дяволът миришеше на смес от анасон и горящи въглища. Стомахът на Кам се преобърна. — Ще те пусна от кукичката.

— Какво имаш предвид? — попита Кам.

— Ще отменя баса. Можеш отново да започнеш да се мотаеш нацупено из средните предели на вселената, без никога да осъзнаеш потенциала си. Аз отново ще се върна към задачата постоянно да обърквам всички.

В зачервените очи на дявола Кам разпозна нотка на отчаяние.

— Мислиш, че ще загубиш — улови се да казва Кам.

Луцифер нададе отривист смях, който сякаш разтърси земята под тях.

— Защо иначе би предложил да отмениш облога ни? — попита Кам.

Смехът на Луцифер пресекна рязко.

— Може би случилото се с Лус и Даниел промени и мен — изръмжа Луцифер. — Може би проявявам милост към теб. Колкото и отвратително да звучи.

— Блъфираш — каза Кам. Нямаше значение какво казваше дяволът. Нямаше шанс Кам да се откаже от сделката им. — Няма да изоставя Лилит. Не мога да продължа без нея.

— Аплодирам упоритостта ти — каза Луцифер, когато под графата Гост на таблото за резултата светна числото 4. — Но не знаеш за какво говориш. Знаеш ли изобщо защо Лилит е една от моите поданици?

Кам преглътна. Въпросът го преследваше още отпреди да пристигне тук, откакто Анабел му беше казала къде да намери Лилит.

— Самоубийство — каза Луцифер бавно, като наблягаше на всяка сричка.

— Тя не би… — прошепна Кам.

— Мислиш, че я познаваш ли? Не я познаваш. И нямаш шанс. — Луцифер хвърли поглед надолу към занемарения кампус, който беше създал. — И всеки, освен теб — дори всичките онези глупави хлапета там долу — го знае.

— Кажи ми какво стана — каза Кам, дочувайки треперенето в собствения си глас. — Кога е отнела живота си? Защо?

— Имаш време до края на деня да се откажеш — каза Луцифер: очите му бяха пустош от злоба. — Иначе нещата ще загрубеят.

— За разнообразие? — попита Кам.

Дяволът му хвърли опасен поглед:

Ще видиш.

 

 

Кам крачеше по паркинга в очакване да пристигнат автобусите, да започне още един ден в „Тръмбул“. Предупреждението на дявола го беше направило нервен.

Имаше нужда да види Лилит. Затвори очи и се опита да си я представи как отива пеша на училище, но успяваше да съсредоточи мислите си единствено върху самоубийството, което Луцифер бе споменал. Кога го бе извършила? Къде?

Възможно ли беше вината да е била на Кам?

От мига, в който срещна Лилит, Кам беше разбрал, че няма да има как да разплете съществуването й от своето. Тя беше единствената му истинска любов. Ако Кам беше научил нещо от Лус и Даниел, то беше това: когато откриеш онази душа, която ти е най-скъпа от всички други, не я пускаш да си отиде.

Пронизителното скърцане на спирачки оповести пристигането на училищните автобуси. След като жълтата флотилия изпълни кръглата автомобилна алея, по стъпалата им заслизаха хлапета и започнаха да се стичат към училището, точно както правеха всеки ден. Но тази сутрин нещо беше различно. Нещо тъмно витаеше във въздуха.

Учениците си говореха шепнешком, а щом погледите им попаднеха върху Кам, те се вцепеняваха, отдръпваха се, извръщаха се бързо.

Едно момиче, което никога не бе виждал, се изплю, когато мина покрай него.

— Как спиш нощем, прасе такова?!

Докато все повече и повече изпълнени с подозрение погледи попадаха върху него, крилете на Кам започнаха да парят в раменете. Луцифер го беше предупредил, че нещата ще загрубеят, но какво точно беше направил дяволът?

Стигна в часа на класния няколко минути преди звънеца. В класната стая имаше само няколко ученици, но всичките обърнаха гръб на Кам, когато влезе в стаята.

Момиче с дълга черна коса и лунички хвърли поглед през рамо и се намръщи:

— Не мога да повярвам, че това чудовище е било номинирано за кралския двор на бала!

Кам пренебрегна всички, седна и зачака Лилит.

Тя влезе точно когато удари звънецът. Косата й беше още мокра, дрехите й бяха измачкани и стискаше недоядена ябълка. Отказваше да погледне Кам.

Той изчака в продължение на петдесет мъчителни минути, после я дръпна настрани веднага след часа.

— Какво? — попита. — Какво не е наред?

— Не е моя работа с коя си бил, преди да ме познаваш — каза Лилит, с мокри от сълзи очи. — Но онова момиче се е самоубило.

— Какво момиче? — попита Кам.

— Защо трябва да ти обяснявам това? — попита Лилит. — Нима си бил и с други момичета, които са се самоубили?

— Откъде чуваш всичко това? — попита Кам, макар, разбира се, да не се налагаше да пита. Луцифер сигурно беше нашепнал някоя измислена история в ухото на едно хлапе и сега Кам беше парият на училището.

— Всички в моя автобус говореха за това тази сутрин. — Лилит забеляза кръвнишките погледи, насочени към него. — Изглежда, че цялото училище знае.

— Не знаят нищо — каза Кам. — Ти обаче знаеш. Познаваш ме.

— Кажи ми, че не е вярно — каза Лилит. Кам долови умолителната нотка в гласа й. — Кажи ми, че не се е самоубила заради онова, което си направил.

Кам сведе поглед към ботите си. Лилит беше в Кросроудс, защото се беше самоубила, но дали се беше самоубила заради Кам?

— Вярно е — каза той измъчено. — Тя отне живота си.

Очите на Лилит се разшириха и тя отстъпи назад. Кам разбра, че всъщност не беше очаквала истината.

— Той пак ли те тормози, Лилит?

Кам се обърна и откри Луц, с пригладена назад и идеално фризирана коса. Дяволът хвана Лилит подръка, раздвижвайки бицепса си.

— Ще ми позволиш ли, прекрасна моя?

— Ще се справя сама — Лилит се отблъсна от Луц, но докато говореше, гледаше Кам.

— Което значи — промърмори Луц, когато тя се извърна, — не тръгвай след нея, Кам.

Кам стисна юмруци.

— Последен шанс да се откажеш — каза Луцифер.

Кам поклати глава в безмълвна ярост. Докато гледаше как Лилит се отдалечава, се боеше, че най-накрая я беше изгубил завинаги.

— Не е чак толкова лошо — каза Луц и измъкна сгъната бележка от задния си джоб. Подаде я на Кам. — Директорът ще те приеме сега.

 

 

Бюрото на секретарката пред кабинета на Таркентън беше празно, а вратата на директора беше затворена. Кам оправи тениската си с надпис „Апетит за унищожение“^[2], която беше взел от магазина за стари дрехи, среса косата си с пръсти и почука.

Вратата се отвори рязко.

Той влезе колебливо и не видя никого.

— Господин Таркентън? Сър? Искали сте да ме видите?

— Аррррррррггггхххх!!! — Иззад вратата изскочиха Роланд и Ариана и се превиха от смях. Ариана затръшна вратата зад Кам и я заключи.

— „Сър? Искали сте да ме видите?“ — изрече тя с най-добрата си имитация на гласа на Кам.

— Това е най-забавната дивотия, която съм виждал от столетия насам, сър — каза Роланд.

— Да, да, насмейте се до насита — каза Кам. — Простете, че се опитвам да се слея с обстановката тук.

Хвана се, че прегръща Роланд, после Ариана. Те бяха последните същества, които някога беше очаквал да се появят тук, но никога не се бе чувствал по-благодарен да види приятелите си.

— Стараеш се, мой човек — каза Ариана и избърса очи. Беше си обръснала главата и беше облечена изцяло в черно. Единственото цветно петно по нея беше яркооранжевият ръб на изкуствените й мигли. — И това много ми харесва. Но, ъх — тя направи гримаса, като хвърли поглед към корема на Кам, — какво е това бирено шкембенце?

— Идеята на Луцифер за забавление — каза Кам. — Смяташе, че ще бъде отблъскващо, но Лилит дори не може да види разликата — поне не можеше да я види, когато ме харесваше. Не знам как стоят нещата сега. — Той погледна приятелите си, обзет от силна емоция. — Как изобщо влязохте тук?

— Също идея на Луцифер за забавление — обясни Роланд. Изглеждаше изискан в ушит по поръчка костюм на тънко райе и лавандулова риза с френски маншети, и ухаеше на скъп одеколон.

— Правилно — каза Кам, разбирайки мигновено. — Знае, че ще загуби, затова иска вие двамата да ме разубедите да продължа с нея.

— Възможно е, братко — каза Роланд, — но сме съгласни с него по този въпрос.

— С други думи — каза Ариана, — какво правиш, Кам?

— Ако не бъркам — отбеляза Кам, — последния път, когато те видях, ти предложи да поправя грешките си. Помниш ли?

— Не така! — Ариана бутна Кам. — След като Лус и Даниел спечелиха на жалката ти душа втори шанс… аз просто… — искам да кажа — човече…

В „Меч и кръст“ Ариана и Роланд говореха за Лус и Даниел, сякаш влюбените ангели бяха образец за любов, който останалите трябваше да следват. Но така, както Кам виждаше нещата, Лус и Даниел всъщност винаги се бяха интересували само един от друг и това напълно го устройваше. Те никога не бяха възнамерявали да започват революция.

И все пак някак го бяха направили. Заради избора на Лус и Даниел да рискуват всичко за любовта Кам беше тук, в Кросроудс.

— Не търся съвети — каза Кам.

— Това още не е спряло Ариана. — Роланд се облегна на бюрото на Таркентън. — Защо да захвърляш цялото си бъдеще заради един нагласен бас с дявола? А после, когато ти предлага да те освободи от този облог, защо да отказваш?

Кам беше наясно, че отвън това изглеждаше невъзможно: петнайсет дни, за да накара едно момиче да го обикне — момиче, чиято омраза към него бе изкована от три хиляди години в Ада. На Кам обаче не му пукаше как изглежда това. В сърцето му нямаше съмнение, че трябва да спаси Лилит. Това не беше избор. Беше измерение на любовта му към нея.

Ариана хвана Кам за раменете и го бутна в кожения въртящ се стол на Таркентън. Взе бронзовото прасе на директора в дланта си.

— Виж, Кам. Винаги си имал склонност към самоунищожение. Разбираме това и те обичаме заради него, но е време да спреш да си играеш игрички с Луцифер.

— Той никога не губи — каза Роланд. — Може би само в изключително редки извънредни случаи.

— Не мога да го направя — каза Кам. — Не виждате ли? По този начин показвам зачитане към избора на Лус и Даниел да се откажат от безсмъртието си. Трябва да спася Лилит. Само така мога да спася себе си. — Той се наведе напред в стола си. — Момичето, което обичам, е обиждано и измъчвано. Какво стана с чувството ви за дълг? Онези Роланд и Ариана, които познавам, никога не биха ми простили, ако не се опитам да измъкна Лилит оттук.

— Имахме чувство за дълг, когато ставаше дума за съдбата на Лусинда — каза Ариана. — Но Лилит е много по-маловажна от Лус. Просто просветване върху радара.

Кам примигна:

— Може би за теб.

— За всички — каза тя. — Именно затова всички прекарахме шест хиляди години да следваме Лус. Тя се изправи пред избор с космически последици.

— Лилит също е важна — каза Кам. — Заслужава нещо по-добро от това.

— Поне ще я заведеш ли на училищния бал? — попита Ариана и въздъхна. — Винаги съм искала да отида на училищен бал.

— Още не съм я поканил — призна Кам. — Моментът не беше подходящ.

— Толкова си излязъл от форма! — възкликна Ариана. — Може би ние с Ро можем да помогнем по тази част. След всичките онези упражнения с Лус и Даниел вече сме опитни в романтичката обстановка. Помисли ли за това?

Вратата се отвори рязко.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита Таркентън.

Ариана внимателно сложи прасето преспапие на Таркентън обратно на бюрото. Потупа прасето по главата:

— Бива си го това прасе. Ще ви дам четвърт долар за него.

— РАЗКАРАЙ СЕ ОТ СТОЛА МИ! — изрева Таркентън на Кам. Обърна се към Ариана и Роланд: — Кои сте вие, хулигани такива?

— Ние сме паднали ангели — каза Роланд.

— Не обиждай религията ми! — нареди Таркентън с разкривено лице. — Бих могъл да наредя да ви арестуват за влизане с взлом. А вие, господин Брийл, сте отстранен от училище до края на деня и за целия ден утре. Напуснете кампуса, преди да съм наредил да ви изхвърлят.

— Моля ви, не ме отстранявайте от училище, сър — помоли Кам. — Трябва да съм тук.

Роланд присви очи към Кам:

— Ти будалкаш ли ме, пич? Значи ти пука?

На Кам му пукаше. Дните бяха дълги и самотни, когато момичето, което обичаш, беше на училище, а ти — не. Облогът му с Луцифер приключваше след четири дни. Ако смяташе да освободи Лилит от този ад, имаше нужда от всеки миг с нея, който можеше да си открадне.