Лорън Кейт
Непростено (14)

Тринадесет
Безсмъртна моя
Лилит

Пет дни

— Може ли вече да сваля това нещо? — попита Брус в събота, дърпайки тениската, която Лилит беше завързала на възел около главата му като превръзка за очи.

— Можеш да го свалиш, когато аз кажа — каза му Лилит. От седалката си в обществения автобус на Кросроудс тя натисна жълтия бутон с надпис „Изход“, за да даде знак на шофьора да спре на следващата спирка. Ако не се брояха двамата възрастни хора, които си деляха десертче „Туикс“ в предната част на автобуса, Лилит и Брус бяха единствените пътници.

— Сърби ме от него — изхленчи Брус. — И мирише.

— Но съвсем определено ще си заслужава. — Лилит покри с ръка очите на братчето си, защото ако беше на негово място, определено щеше да наднича. — Сега, хайде.

Стомахът на Лилит се стегна на възел, когато автобусът се натъкна на поредица от дупки в пътя. Беше нервна. Искаше това да бъде специално, нещо, което Брус щеше да запомни. Нямаше търпение да види лицето му, когато разкриеше изненадата.

Когато автобусът спря, Лилит поведе Брус надолу по стълбите и през една пресечка, после спря за миг пред витрината на един магазин, като потупа джоба си, за да се увери, че парите, които й беше дала майка й, са още у нея.

Когато преди два дни майка й беше открила всички продукти, претъпкали хладилника им, бе подложила Лилит на истински разпит откъде ги е взела. Лилит излъга — нямаше начин да задълбае в историята с Кам пред майка си, — като каза, че дава уроци по китара на едно хлапе от училище за малко допълнителни пари. Майка й беше погледнала Лилит с искрена изненада, после беше направила нещо безпрецедентно: беше прегърнала дъщеря си.

Лилит беше толкова изненадана, че остави прегръдката да се проточи.

А после снощи, когато майка й се прибра от работа, почука на вратата на Лилит. Момичето се взираше в дрешника си, но бързо затвори вратичката му, скривайки странната бяла рокля, която висеше вътре. Вече я беше пробвала два пъти, откакто се върна от магазина за стари вещи. Роклята я караше да копнее за нещо, което не можеше да облече в думи. Беше толкова старомодна, но стоеше на Лилит по-добре от каквото и да е друго, което бе носила някога. Не можеше да спре да мисли как я беше погледнал Кам, когато се обърна към него в пробната.

— Здрасти, мамо — каза тя небрежно, като отвори вратата си.

Майка й подаде банкнота от двайсет долара.

— Какво е това?

— Мисля, че му казват „джобни пари“ — каза майка й с усмивка. — Имах малко допълнителни пари тази седмица, след като ти се погрижи за продуктите. — Тя направи пауза. — Беше наистина щедро от твоя страна, Лилит.

— Няма проблем — каза Лилит. — Не е кой знае какво.

— За мен е. — Тя кимна към парите в ръката на Лилит. — Позабавлявай се. Вземи Брус с теб.

Тя така и направи.

— Къде сме? — изхленчи Брус, чешейки се по челото, където превръзката за очи беше стегната здраво.

Лилит го хвана за ръка и се провря през вратата от затъмнено стъкло в „Лейнс“, единствената алея за боулинг в Кросроудс. Връхлетя я струята въздух от климатика; мирисът на евтина, поръсена с риган пица и сирене начо с остра миризма; проблясващите светлини над алеите; подхранваните от захарта писъци на сто деца.

А после, издигащ се над всичко друго, пукащият звук от топка за боулинг, събаряща десет кегли.

— Страааайк! — извика Брус, все още с вързани очи, с вдигнати във въздуха юмруци.

Лилит смъкна превръзката:

— Как разбра?

Очите на брат й се разшириха. Той залитна напред, после застина, подпирайки лакти на една машина за лъскане на топки.

— Не съм — каза накрая. — Преструвах се.

После тя остана без въздух, когато Брус се блъсна в нея, прегръщайки я с цялото си тяло.

— Цял живот съм искал да дойда тук! — извика той. — Всеки ден умолявах мама да ме доведе тук! А тя винаги казваше…

— Знам — каза Лилит.

— „Ако някога се оправиш, синко“ — изрекоха Лилит и Брус в един глас, имитирайки уморения тон на майка си.

От последното посещение на Брус в болницата майка им беше имала моменти на ведро настроение, дори на нежност, като снощи. Тази сутрин обаче, когато Лилит я покани да дойде с тях в „Лейнс“, тя й се сопна, задето не помни, че се бе съгласила да поеме една смяна във вечерното училище.

— Сега съм по-добре. — Брус се засмя, сякаш все още не можеше да повярва. — И затова сме тук! Благодаря ти!

— Удоволствието е мое. Всъщност удоволствието е на мама — каза Лилит, като показа парите на Брус.

— Невероятно!

Лилит примигна, за да прогони сълзите от щастие, докато наблюдаваше как брат й попива всичко с поглед. Той беше като хипнотизиран от вида на едно момиче на неговите години, залитащо под тежестта на блещукаща топка за боулинг, от децата, които дъвчеха пица, докато чакаха реда си да целят кеглите. Твърде рядко му се удаваше възможност да бъде нормално хлапе.

Тя хвърли поглед из алеята за боулинг и се изненада, когато забеляза Карън Уокър от класа си по биология да хвърля топката в една алея в далечния край на залата. Беше с няколко момичета, които Лилит разпозна от училище: всичките надаваха ликуващи възгласи в чест на Карън, щом успееше да отбележи удар.

Карън беше стеснителна, но никога не се беше държала грубо с Лилит и отиваше на бала с Луис, което й печелеше точки в класацията на Лилит. Плюс това, сигурно се интересуваше поне малко от музика, защото се беше съгласила да помага на Клоуи с настройването и поддръжката на китарата й. Лилит никога не си беше мислила, че може да бъде приятелка е Карън, но сега й се стори глупаво да не отиде да й каже „здрасти“.

— Ще взема обувки за двама ни — каза Лилит.

— Не искам да играя боулинг — каза Брус и поклати глава.

Лилит го зяпна:

— Не искаш ли?

— Не. — Очите му светнаха, когато посочи към тъмна врата след автоматите за закуски. Червени, жълти и зелени светлини примигваха над подобния й на пещера вход. — Аркадата.

Лилит се усмихна. Погледна отново към алеята на Карън Уокър, но това беше денят на Брус. Може би щеше да поговори с Карън утре.

— Води — каза на брат си.

Последва Брус в залата за електронни игри, изненадана колко успокояващо бе излъчването й. Нямаше прозорци или горно осветление. Никой не гледаше никой друг в очите. Всеки беше свободен да се съсредоточи върху собствената си фантазия, била тя подгизнала от кръв или съдържаща карирано флагче.

Брус разгледа всяка от игрите: прекара дълго време, като гледаше стряскащ зелен демон, нарисуван с боя отстрани на една игра, наречена „Копието на смъртта“. Скоро стояха пред маса за въздушен хокей. Брус взе една от оцветените във фосфоресциращ цвят лопатки и я плъзна наоколо, като издаваше звуци, сякаш сече нещо.

— Хайде — подкани той Лилит, като плъзна другата лопатка към нея. — Да играем.

Тя пъхна монети от по двайсет и пет цента под масата за въздушен хокей. Брус изписка, когато струята хладен въздух нахлу от малките дупчици.

— Готова ли си да те размажа?

— Не си ме попитал това току-що — каза Лилит, като хвана другата лопатка и зае позиция зад голлинията. Брус беше толкова развълнуван; Лилит откри, че чувството бе заразително.

— Вече не съм болен — каза брат й, — така че никакви такива глупости от рода на „да оставим Бруси да спечели“, ясно ли е?

— Щом така искаш — каза Лилит.

Никой от тях не беше играл въздушен хокей преди, но, изглежда, имаше два метода за хвърляне на шайбата: точно направо или леко встрани. Наклониш ли шайбата, противникът ти трябваше да се хвърли и да отскочи като глупак. Ако стреляш направо, можеше да го унижиш, когато шайбата се удареше в задната част на голлинията.

Брус предпочиташе страничния удар. Три пъти опита да отбележи точка от сервис, после възприе по-неясна тактика. Задържа шайбата в своя ъгъл смущаващо дълго време, после посочи през рамо и се провикна: „Хей, какво е това ей там?“, точно преди да запрати шайбата към Лилит.

— Добър опит — каза Лилит и запрати прав изстрел в неговата голлиния.

През първата половина от играта тя имаше надмощие, но Брус не се разколебаваше. Изглежда, си изкарваше страхотно.

Когато резултатът се изравни до пет на пет, по високоговорителите прозвуча „Вуе Вуе Love“ на „Евърли Брадърс“. Лилит започна да приглася, без да осъзнава какво прави, докато Брус запя с нея. Не бяха правили това от години. Брат й имаше смайващ глас, пееше правилно дори докато забиваше хокейната шайба с всичка сила.

После от тъмнината зад Лилит трети глас запя в съзвучие с техните. Когато се обърна, тя видя Кам, облегнат на Mr. Pac-Mac, да ги наблюдава и се отказа от един важен гол.

— Даааа! — възкликна ликуващо Брус. — Благодаря, Кам!

— Какво правиш тук? — попита Лилит.

— Не спирай да играеш или да пееш заради мен — каза Кам. Носеше черна плетена шапка и черни слънчеви очила, ципът на рокерското му яке беше вдигнат догоре. На Лилит й хареса как изглеждаше. — Гласовете ви са сплотени като моряшки възел.

— Какво значи това? — попита Брус.

— Връзката ви е силна — каза Кам. — Няма по-прекрасна музика от тази хармония между брат и сестра.

— Имаш ли братя и сестри? — попита Лилит. Той никога не говореше за семейството си или за миналото си. Сети се за посещението си на улица „Добс“ и зелената палатка, от която го беше видяла да излиза. Наистина ли живееше там? Делеше ли я с някой друг? Колкото повече време прекарваше с Кам, толкова по-странно й се струваше да знае толкова малко за него.

— И по-важното — каза Брус, като се възползва от разсейването на Лилит и някак успя да вкара последния гол. — Искаш ли да изпълниш победния удар?

— Знаеш ли, никога не съм имал тази чест — каза Кам и се усмихна на Лилит.

Тя подаде лопатката си:

— Заповядай.

Кам си свали тъмните очила и ги остави на една коктейлна масичка с телефона си. Взе лопатката от Лилит и този път, когато пръстите им се докоснаха, Лилит беше тази, която остана неподвижна, за да остави докосването да продължи още малко. Кам забеляза — тя се досети от начина, по който й се усмихна, когато зае позиция, и начина, по който погледът му се задържа върху нея, въпреки че той се готвеше да играе. Лилит се изчерви, когато той пусна нова шепа монети по четвърт долар и играта започна.

Брус разгроми Кам с първия си сервис. Кам се опита да отклони шайбата, но я запрати право в ъгъла на Брус. Брус освободи шайбата и в миг я вкара във вратата на Кам.

— Да! — изкрещя Брус.

— Зимните обекти не би трябвало да се движат с такава скорост — каза Кам.

Очарована от това, че той играеше толкова сериозно с брат й, Лилит измъкна черно столче изпод коктейлната масичка и седна.

Кам беше ловък играч: тялото му се движеше буйно напред и назад, докато замахваше с лопатката. Но не се движеше достатъчно бързо, независимо дали оставяше нарочно брата на Лилит да вземе надмощие, или не. Изглежда, Брус ставаше по-добър с всеки гол, който бележеше.

Добре беше, че между двамата се установяваше връзка. Откакто баща им бе забягнал от града, не беше имало много мъже, които Брус да взема за пример, но с Кам си паснаха моментално. Лилит знаеше защо. Кам беше забавен, непредсказуем. Беше вълнуващо да си близо до него.

Проблясваща светлина привлече вниманието на Лилит и тя надникна надолу към телефона на Кам. Един кратък поглед й даде да разбере, че той току-що беше получил имейл. По-продължително, не толкова невинно взиране й показа темата: „Нечий друг блус“ от Лилит Фоскор.

— Как отбеляза друг гол? Дори не видях шайбата! — извика Кам на Брус.

Пръстите на Лилит се промъкнаха към телефона, за да осветят отново екрана. Този път видя името на изпращача: Айк Лиджън.

— Какво, за Бога? — прошепна тя.

Не се гордееше с онова, което се случи после.

Още веднъж хвърли поглед към гърба на Кам, докато той посрещаше сервиса на Брус. После пръстът й се плъзна по сензорния екран, за да отвори имейла.

Скъпа Лилит,

Прочетох текста ти за песен. Веднага ми стана ясно, че си силно заразена от вируса на изкуството за писане на текстове. Имаш талант. Истински талант. Знам, че „Кинг Медия“ планира да обяви победителя в конкурса, но аз също исках да се свържа с теб. Ти печелиш, хлапе. Постигна убийствен успех. Поздравления. Нямам търпение да се срещна с теб и да ти стисна ръката.

Лилит остави екрана на телефона да потъмнее.

Айк Лиджън харесваше песента й!

Сбърчи лице. Не й се струваше възможно. От всички в училище тъкмо тя беше спечелила?

Дори след като превъзмогна гнева си към Кам, задето беше изпратил текста, Лилит никога не беше очаквала да спечели. Предполагаше се, че ще спечели Клоуи Кинг, защото Клоуи Кинг печелеше всичко и така ставаха нещата в света. Така че каква беше работата с този имейл?

Сигурно беше шега.

Но после тя се спря. Каква потискаща първа инстинктивна реакция. Ами ако не беше шега? Защо не можеше да е щастлива като всяко друго момиче в училище? Защо не можеше да приеме, че Айк Лиджън харесваше песента й, че според него тя имаше истински талант, вместо да подозира, че някой й върти номер. Защо Лилит посрещаше с недоверие всяко хубаво нещо, което я споходеше?

Една сълза капна върху дисплея на клетъчния телефон на Кам и я върна обратно в залата за електронни игри. Лилит се извърна и заби поглед в осеяния с изсъхнали дъвки килим. Брус се приближи до нея:

— Добре ли си?

Когато тя повдигна глава, Кам я наблюдаваше:

— Какво има?

Тя протегна телефона:

— Айк Лиджън току-що ти изпрати имейл.

Кам се почеса по брадичката. Темата за текста й, изпратен от него, бе деликатна и Лилит долови, че той все още се чувстваше виновен.

Лилит преглътна:

— Той харесва песента ми.

— Никога не е имало съмнение, че ще я хареса — каза Кам.

— Спечелих. — Тя не знаеше какво друго да каже. Преди да срещне Кам, музиката беше бягство, страстта — блян, любовта — нещо невъзможно. От пристигането му насам всичките три неща й се струваха свързани, сякаш трябваше да ги използва, за да се превърне в различен човек.

Това я плашеше.

Кам подхвърли на Брус монета от четвърт долар и посочи към аркадната игра от другата страна на масата за въздушен хокей. След като момчето изтича натам, Кам пристъпи по-близо до Лилит:

— Това е голяма работа.

— Знам — каза Лилит. — „Битката на бандите“…

— По-важно е от „Битката на бандите“.

— Моля те, не казвай, че е по-важно от училищния бал — каза тя леко закачливо.

— Разбира се, че не. Нищо не е по-важно от училищния бал. — Кам се засмя, но после лицето му стана сериозно. — Можеш да имаш всичко, което искаш в живота. Знаеш това, нали?

Лилит примигна. Какво искаше да каже той? Тя беше бедна, беше непопулярна. Да, беше завързала няколко приятелства напоследък и да, имаше музиката си, но като цяло животът й още си беше кофти.

— Не точно — каза тя.

Кам се наведе плътно към нея:

— Просто трябва да го искаш достатъчно силно.

Сърцето на Лилит препускаше. Внезапно й се стори, че в залата с електронни игри е хиляда градуса.

— Дори не знам какво е „то“.

Кам се замисли за момент:

— Приключения. Свобода. — Пое си дъх. — Любов.

— Любов ли? — попита тя.

— Да, любов. — Той се усмихна отново. — Възможна е, знаеш ли.

— Може би там, откъдето идваш — каза тя.

— Или може би — Кам се потупа по гърдите — ето тук.

Сега бяха толкова близо, че лицата им почти се докосваха. Толкова близо, че връхчетата на носовете им почти се допряха, а устните им почти…

— Ей, за какво си говорите? — попита Брус, без да вдига поглед от играта си, докато изстрелваше нови сто залпа в армия от чудовища.

Лилит прочисти гърло и се отдръпна смутено от Кам.

— „Битката на бандите“ — казаха тя и Кам едновременно.

Кам посегна към ръката на Лилит, после към тази на Брус.

— Хайде, да вървим да празнуваме.

Отведе ги до снекбара обратно в главното помещение на алеята за боулинг. Качи Брус върху високо столче, тапицирано с червена изкуствена кожа, и махна на една сервитьорка с бухнала руса коса.

— Кана от най-хубавата ви коренова бира — поръча Кам. Кореновата бира беше любимата на Лилит. Беше ли му казвала някога това? — И грамадна кофичка пуканки с допълнително масло за този симпатяга. — Посочи с палец към Брус, който стисна и отпусна юмруци.

Кам извади телефона си и започна бързо да пише нещо на клавиатурата.

— Какво правиш? — попита Лилит.

— Изпращам добрата вест до Джийн и Луис. — След няколко секунди й показа есемес, който току-що беше получил като отговор от Джийн. Целият беше от емотикони — избухващи фойерверки, букети цветя, китари, изображения на ключ сол и, необяснимо, самурайски меч.

Лилит се ухили. Приятелят й беше истински щастлив за нея.

— Какви са шансовете? — изрече зад тях познат глас. Лилит се обърна и видя Луис с широко разперени мършави ръце, в очакване на прегръдка. Лилит се смъкна от столчето си и се плъзна в обятията му. Прегърна го силно.

— Хей, не карайте моята дама да ревнува — каза Луис и отстъпи встрани, за да пусне в кръга Карън Уокър и двама техни приятели.

— Луис току-що ни съобщи добрата ти новина, Лилит — каза Карън и се усмихна.

— Такъв късмет, че дойдох да срещна Карън и мога да съм тук, за да вдигна тост за теб — каза Луис.

— Това ли правим? — засмя се Лилит и се изчерви.

— Разбира се — каза Луис.

— Заслужаваш го — добави едната приятелка на Карън. Лилит дори не знаеше името й, но я позна от „Микрофонът е ваш“. Преди този момент щеше да предположи, че момичето я мрази, както приемаше, че останалите в училище я мразят. — Музиката ти е много добра.

— Благодаря — каза Лилит. Беше зашеметена от щастие. — Искате ли пуканки?

Кам вече беше налял коренова бира в достатъчно чаши за всички. Вдигна своята и се усмихна на Лилит:

— За Лилит — каза той. — И „Нечий друг блус“.

— Ще пия за това — каза Брус и изгълта жадно питието си.

Докато отпиваше от кореновата бира, заобиколена от изненадващи приятели, брат си и Кам, Лилит си помисли за текста на песента си. Беше го написала в мрачно и самотно състояние. Беше се излял от нея като един вид пречистване, единствената терапия, която можеше да си позволи. Не бе и сънувала, че онези тъжни думи можеше да доведат до нещо толкова щастливо.

А никога нямаше да доведат, ако Кам не беше повярвал в нея. Този момент бе доказателство, че Лилит трябваше да вярва в себе си.

Може би Кам беше малко напорист. Може би я подтикваше към действие… често. Може би беше направил някои неща, които не биваше да прави. Но пък кой ли не беше? Той не приличаше на никой друг, когото бе срещала досега. Изненадваше я. Разсмиваше я. Държеше на брат й. Когато застанеше до нея, караше стомаха й да се бунтува — по хубав начин. Беше тук с нея, празнувайки, сега. И всичко това караше Лилит да се олюлява на място. Хвана се за високото столче пред бара, за да се закрепи, и осъзна:

Такова беше усещането да се влюбиш в някого. Лилит започваше да хлътва по Кам.

Интерлюдия

Непознат

Племето дан, Северен Ханаан

Приблизително 1000-та г.‍ пр.‍Хр.‍

Слънцето вече не изгряваше над Лилит. В сънищата й вече не се разливаше лунна светлина. Тя се носеше през дните си, все още облечена в украсената с бродерия сватбена рокля, сега изпоцапана с пот и пръст, и събираше нервните погледи на останалите в племето.

Без Кам нейният свят беше безрадостен и мрачен.

В сивото и мъгливо утро Лилит криволичеше близо до реката, когато една ръка я докосна по рамото. Беше Дани. Не го беше виждала от деня, когато Кам си тръгна, и я заболя да го види сега, защото той беше част от света, който тя свързваше с влюбването. Мястото на Дани не беше в тази празнина.

— Все едно гледам в огледало — каза Дани; сивите му очи преливаха от загриженост. — Никога не съм знаел, че може да боли толкова много за някой друг.

Лилит винаги беше харесвала Дани, но той можеше да бъде малко самомнителен.

— Казаха, че си се върнал в племето си — отбеляза тя.

Той кимна:

— Само минавам на връщане.

— Откъде? Да не си…

Дани се намръщи:

— Не знам къде е той, Лилит.

Тя затвори очи, неспособна да се преструва, че не беше възнамерявала да попита точно това.

— Иска ми се да можех да ти кажа, че става по-лесно — продължи Дани, — но не съм сигурен, че наистина става така, когато обичаш истински някого.

Лилит примижа към русото момче пред нея, виждайки болката в очите му. Лиат я нямаше само един месец по-дълго от Кам и въпреки това Дани говореше, сякаш бе понасял цели столетия на сърдечни страдания.

— Сбогом, Дани — каза тя. — Пожелавам ти по-щастливи дни.

— Сбогом, Лилит.

Все още облечена в роклята, тя се гмурна в реката. Мразовитата вода й напомни, че е жива. Тя се надигна, после се понесе по гръб и загледа как двойка скорци прекосяват небето. Преди да се усети, течението я беше отнесло зад един завой и Лилит се намери пред познат бряг, обрасъл с диви цветя.

Тук за пръв път се беше държала за ръце с Кам, за пръв път беше почувствала докосването му.

Прецапа до брега, изкачи се и излезе от реката, изстисквайки водата от косата си, като чувстваше как подгизналата рокля тежи и забавя стъпките й. Клоните на рожковото дърво се протягаха над нея, познати като стар любим.

Това беше нейното място, преди да стане нейно и на Кам. Притисна ръце към грубата кора на дървото и потърси опипом тайното кътче, където бе скрила лирата си. Още беше там.

Тя я остави където си беше.

Изтътна гръмотевица и небето доби зловещ вид. Заваля остър, студен дъжд. Тя затвори очи и остави болката от липсата му да се надигне в нея.

„Вземи любовта ми със себе си, когато си отидеш.“

Лилит отвори очи, сепната от начина, по който песента се бе промъкнала при нея, сякаш се беше понесла по дъжда.

Песента беше измъчена и преследвана, точно като нея.

Тя изпя думите на глас, променяйки няколко ноти в мелодията. Над нея се разнесоха аплодисменти. Лилит рязко скочи на крака и вдигна поглед към момче приблизително на нейната възраст, седнало на един клон.

— Изплаши ме — каза тя и притисна ръка към гърдите си.

— Моите извинения — отвърна момчето. Имаше прямо и открито лице, вълниста коса с цвят на кехлибар и кафяви очи. Носеше наметало от камилска кожа, като повечето мъже в племето й, но под него Лилит забеляза странни груби сини панталони, които прилепваха плътно около глезените му, и бели сандали с тънки, бели връзки, кръстосващи се по изящен и сложен начин. Сигурно беше пристигнал от някое много далечно село.

Той се спусна до един по-нисък клон, като я наблюдаваше. В косата му блестеше дъжд.

— Съчинителка на песни ли си? — попита я той.

Зад лирата й беше пъхната пергаментовата книга, подарък от баща й за празника на жътвата. В нея бяха всичките песни на Лилит.

— Бях някога — каза тя. — Вече не.

— Ах. — Момчето скочи от клона. — Ти страдаш.

Лилит не беше сигурна как това момче знаеше какво чувства тя.

— Мога да го видя в очите ти — продължи той. — Всички велики създатели на музика имат едно общо нещо: сърдечна мъка. Оттам черпят вдъхновението си. — Той се наведе напред. — Навярно някой ден ще благодариш на Кам за вдъхновението.

Пулсът на Лилит се ускори:

— Какво знаеш за Кам?

Момчето се усмихна:

— Знам, че все още копнееш за него. Прав ли съм?

В далечината Лилит виждаше как проблясват светлините на мирното й село. Чуваше гласовете на сестрите си.

— Вярвам, че сърдечната ми болка е много дълбока — каза тя. — Надявам се наистина да е най-дълбоката, защото не бих пожелала тази болка на никого.

Лилит затвори очи и си помисли за Кам. Той беше всичко за нея. Сега всичко си беше отишло.

— Заслужаваш обяснение — каза момчето, сякаш можеше да прочете мислите й.

— Да — улови се да казва Лилит.

— Искаш да го видиш.

— Отчаяно.

— Искаш да го убедиш, че е бил глупак, че е допуснал най-огромната грешка във вселената, че никога повече няма да намери любов като твоята? — Лешниковите му очи проблясваха. — Знам къде е.

Тя се изправи, изпълнена с болка.

— Къде?

— Мога да те заведа при него, но трябва да те предупредя: пътуването ще бъде дълго и опасно. А има и още нещо. Няма да минавам обратно насам.

Той изчака за миг, докато тя проумее смисъла на думите му. Тя погледна към племето си още веднъж и си представи никога повече да не чуе шумоленето от прибирането на зърното, звънливото бълбукане на кладенчова вода, смеха на сестрите си. Струваше ли си, за да види Кам отново?

— Кога можем да тръгнем? — попита тя.

— Да изложа ли предложението си? — попита момчето.

Лилит беше объркана:

— Предложението ти ли?

— Ще те заведа да видиш Кам. — Момчето потри ръце. — Ако двамата се помирите, тогава ще останете заедно. Но ако верният ти любим те отхвърли… — при тези думи той пристъпи заплашително напред. — Ще останеш с мен.

— С теб ли?

— На моя свят би му дошла добре мъничко красота, малко вдъхновение — гласът ти, поезията ти, душата ти. — Момчето плъзна пръст по верижката на врата си. — Мога да ти покажа места, които не си виждала никога преди.

Лилит не се интересуваше от разглеждане на света. Интересуваше я да види Кам. Искаше да се помирят, да съживят любовта си, а по-късно, когато всичко отново придобиеше смисъл — брак, семейство, точно както бяха планирали.

Хвърли поглед към момчето пред нея. Дори не знаеше името му. Нещо у него я безпокоеше. И все пак, ако той можеше да я заведе при Кам…

Бръкна в рожковото дърво за лирата и книгата си. Дали това щеше да е последният път, когато щеше да скрие музиката си в любимото си дърво, последният път, когато щеше да спре поглед върху блещукащата вода при този завой на река Йордан? Ами семейството и приятелите й?

Но ако останеше тук, никога нямаше да узнае какво е могло да бъде.

Затвори очи и каза:

— Готова съм.

Момчето я хвана за ръка и изрече с нисък глас:

— Сключи онова, което някой ден ще е познато като „сделка“.