Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“

I
Феликс авантюриста

Всичко започна през една декемврийска вечер, ветровита и неспокойна, когато цялата планина тръпнеше под пристъпите на бурята. И може би странните гласове на зимния северен вятър в буковите и борови гори около Фабиак, нашето пиренейско село, спомогнаха донякъде всичко да стане точно тъй…

И сега се виждам край огъня през тази вечер. Куп жарава блестеше в краката ми и привличаше неудържимо погледа ми. Понякога се откъсвах от разговорите на бодърствуващите край огнището и се мъчех да зърна сред червения блясък на цепениците всевъзможни картини и фантастични образи.

Вятърът шушукаше, стенеше, ревеше, виеше вътре в огнището и аз се опитвах да открия някакво значение в неговите неясни викове или шепот.

И изведнъж в един момент на тази паметна вечер в стаята настъпи тишина. Както се случва понякога, всички в стаята млъкнаха. Несъмнено те слушаха вятъра и мечтаеха като мен. Тогава аз вдигнах глава и погледнах странния пътник, после пак се взрях в огъня и проследих танца на пламъчетата върху главните, рубинените им и топазени змийчета. Може би точно в този миг започна всичко… Кой знае?

 

 

И все пак трябва да подхвана нещата по-отдалече. Оная сутрин, като тръгвах за училище, и през ум не ми минаваха въпросите, които щях да си задавам вечерта и следващите дни.

Станах в чудесно настроение и закусих с голям апетит. Когато излязох от къщи, леден вятър навя в лицето ми иглите си, но от това не ми стана неприятно, защото този суров вятър възвестяваше Коледа и ваканцията, дъхаше на сняг — дълбок и удобен за пързалки със ски и с шейна. Той ми носеше и смесения аромат на портокал, на препечен крустад^[1], на гланцовата хартия на нови книги.

По изключение тая година из нашите планини още не бе валял сняг. Като видя, че тръгвам, баща ми огледа небето и потъналата в мъгла долина, поклати глава и каза, че скоро ще падне сняг.

 

 

Къщата ни беше в началото на селото, там, дето навлиза лъкатушният път, който се изкачва от дъното на долината — типична ледникова долина във формата на подкова, както казваше нашият учител господин Казен.

Изградена от плоски камъни и покрита с плочи, къщата се състоеше от един етаж с голям дървен пруст и над него друг, мансарден етаж, където се намираха моята стая и две други празни стаички. В тях нареждахме ябълките, зимните круши, кестените, венците от чесън и кромид и други хранителни продукти.

До къщата бе долепен навес, над който се издигаше плевнята. До него се простираше зеленчуковата градина и всичко опираше до една стръмна скала. Тази пиренейска къща приличаше на повечето домове в селото. Беше може би само малко по-просторна и се отличаваше от другите главно с една табела — типично селска табела, — закована на два здрави кестенови стълба точно пред прага, която известяваше:

КАФЕНЕ — ХОТЕЛ НА ДАРЕГИБЕРИ

„ПРИ ПИРЕНЕЙСКАТА МЕЧКА“

Тази малко надута фирма не бива да ви заблуждава. Кафене-хотелът на Дарегибери — сигурно се досещате, че името на баща ми е от баски произход — не беше някакво луксозно заведение. Селяните от Фабиак го посещаваха най-вече в събота вечер и в неделя. Те играеха на карти, разменяха си новини, но не си поръчваха нищо.

През курортния сезон родителите ми приемаха почиващи на пансион и ги настаняваха в трите малки стаи на първия етаж. Но това съвсем не беше достатъчно за издръжката на цяло семейство. Главните ни доходи идваха от земеделската работа.

Нашият Фабиак, селце с около триста души, има хубаво разположение, но е малко трудно достъпно. Пътят, който възлиза откъм долината, е много стръмен въпреки многобройните си криволичения и от низината Фабиак почти не се вижда. След големи стръмни скали и дъбови сечища се открива равно място насред височината на планината; там се гуши селото; то има хубаво разположение и изобилна вода. Над него започва гъста букова гора, а после борова — на тях Фабиак дължи благодатната си почва. Дребните участъци земя са своеобразно подредени — за съжаление всички под наклон! — но са плодородни.

Всъщност, гледана отдолу, местността не е особено привлекателна. Трябва да я откриеш и опознаеш. Затова и колите на туристите профучават по пътя за Люшон, без да ни забележат.

 

 

И така, тая сутрин излязох от къщи и зърнах камионетката на Иларион Пере, която слизаше с обичайния си трясък на железария, бидони и щайги.

Трийсетгодишният Иларион Пере се беше привел над кормилото.

Между вдигнатата яка на полушубката му и широкото планинарско таке се очертаваше характерният му профил — остър нос, издадена брада.

— Хей, Иларион, здравей! — извиках аз.

Като се изравни с мен, той намали скоростта.

— Здравей, Бертран. Да те закарам ли до Люшон?

— Много ми се иска, но господин Казен едва ли ще изпадне във възторг.

— Както кажеш. Баща ти няма ли нужда от нещо днес?

— Сигурно няма. Иначе щеше да те чака.

— Добре, тогава да вървя. Бързам, че не знам какво ме чака на стръмнината.

— За сняг ли мислиш?

— Е, може и да завали, но Маринет не е вчерашна.

— Намери ни клиенти!

— Трудна работа. При тоя вятър туристите предпочитат да си стоят по пантофи край огъня, а скиорите — да се пързалят в Сюпербанер. Adissias^[2].

 

 

Маринет отново се заклати. Маринет се наричаше Иларионовата камионетка — една достопочтена, славна кола, която караше млякото за долната кооперация и със същия кураж се наемаше да превозва хора, птици, прасета, телета, плодове, зеленчуци, както и стоки за търговците от Фабиак.

Нямаше нищо невъзможно за неуморимата и разбричкана Маринет. Преди да потегли, тя протестираше, мърмореше, кихаше, подскачаше на място, всичките й тенекета трепереха, но после изведнъж се впускаше и надолу, и нагоре с еднаква сила. След няколко метра намаляваше ход, но не спираше. Господин Казен казваше, че Маринет има за свой девиз: „Докъде ли не бих стигнал!“ — девиза на знаменития Фуке, на когото Людовик XIV смачка гордостта.

 

 

Трябва да отбележа тази съвсем обикновена на пръв поглед среща с Иларион. Както ще видите по-късно, тя си има своето значение.

Докато Маринет, роптаейки, се заспуска по надолнището, аз поех към училище. Малко по-нататък стигнах пред къщата на моя другар Феликс Лапюжад. Зърнах повдигнатото перде на един от прозорците на кухнята и чувствителния към студа нос на Феликс, залепен о стъклото. Ех, тоя Феликс, вечно предпазлив! Когато беше топло, той ме чакаше навън, но при най-малкия студен полъх ме дебнеше зад прозореца.

Направи ми знак да вляза. Разбира се, устата му беше пълна. Кой ли би могъл да се похвали, че е виждал Феликс с неподвижни челюсти? Когато господин Казен дочуеше в клас чупене на орехи или шумолене на шоколадова хартия, без колебание се обръщаше към моя съученик:

— Е, Феликс, та още няма дванайсет!

И Феликс глътваше наведнъж хапката и забиваше нос в тетрадката си.

Даже когато четеше, а той беше страстен читател, челюстите му не преставаха да работят. Той гълташе и книгите като храна.

 

 

Днес Феликс бе обяснил на майка си, че най-добрата защита срещу студа е питателната храна. Когато влязох, той тъкмо довършваше втората си закуска. След филиите и обичайното кафе с мляко Феликс си хапваше един солиден сандвич с пиренейска шунка. Преди да тръгнем, предложи и на мен едно парче. Трябва да кажа, че Феликс Лапюжад беше най-доброто момче на земята и винаги бе готов да прави услуга според силите си.

 

 

Отказах се от закуската и ние тръгнахме, след като Феликс си напълни джобовете с опечени в пепелта кестени. Беше се облякъл подходящо за случая — сигурно бе сложил три дебели вълнени пуловера под якето и палтото — и закръглената му фигура приличаше съвсем на топка. Розовото му, кръгло като луна лице се губеше под скиорската шапка и само върхът на носа му бе изложен на опасност.

— Брррр… Не може да се каже, че е много топло — промърмори той, след няколко крачки.

— Този вятър ще донесе сняг.

— Сняг ли? Не предизвиквай съдбата!

— Снегът не всякога е неприятен.

— Да, ако го гледаш през прозореца и си седиш до огъня…

— С чиния палачинки! — прибавих аз със смях.

— Чудесно! Чиния палачинки и хубава книга.

Феликс се замисли.

— Слушай, нищо не може да замести една чиния с палачинки. Започваш с една-две палачинки с шунка, след това хапваш една само със захар и накрая — една с конфитюр. Например желе от френско грозде. Не е лошо, но от боровинки е още по-хубаво.

Изсмях му се приятелски, закачливо. Добре знаех, че Феликс не цени зимния спорт. Еднакво безразлични му бяха и ските, и шейната, и пързалките, както и катеренето. Всъщност Феликс Лапюжад обожаваше приключенията, но само в романите. Изведнъж се сетих, че имам да му връщам една книга.

— Прочетох „Съкровището на Амазония“. Трябва да ти я донеса.

— Лесна работа. Хареса ли ти?

— Екстра!

Не лъжех. „Съкровището на Амазония“, приключенски роман от Патрик д’Олерон, беше увлекателна книга. Но право да си кажа, дори и да не ми харесваше нещо в нея, не бих посмял да го кажа направо. Патрик д’Олерон беше любимият автор на Феликс. За него това име бе свещено. Кроткият Лапюжад започваше да гледа на кръв, щом някой непредпазливец дръзнеше да критикува произведенията на този гениален разказвач. Фенимор Купър, Гюстав Емар, капитан Майн Рид се ядваха; Даниел Дефо, авторът на „Робинзон Крузо“, заслужаваше поздрав; Жюл Верн бе достоен за известно внимание… Но нито един писател от миналото, нито един днешен разказвач и сигурно нито един бъдещ не можеше и не би могъл, както се казва, да стъпи на малкия пръст на Патрик д’Олерон. На Дикенс или Доде, на Виктор Юго или Сервантес човек можеше да засвидетелствува известно уважение — и дума да не става за презрение, далеч от такава мисъл! — но все пак Патрик д’Олерон си оставаше Патрик д’Олерон. Той беше неповторим. Несравнимо бе майсторството му да разхожда читателя из диви страни, пълни с безбройни вълнуващи перипетии.

Книги като „Загубени сред ледовете“, „Мистерията в Борнео“, „Царят на горилите“, „Корабът-фантом“, „Спомени на един ловец на глави“, „Робинзоновци от космоса“, „Конници от вселената“ и т.н., и т.н. бяха, разбира се, безсмъртни творби.

 

 

Феликс бе защитил пред господин Казен каузата на този нямащ равен на себе си автор с такъв плам, че нашият учител, загубил търпение, се принуди да достави някои от неговите ценни произведения за училищната ни библиотека. За щастие Патрик д’Олерон беше много продуктивен писател. Феликс дебнеше всяка новоизлязла книга. Когато му се случеше да придружава баща си в Люшон, той го мъкнеше по главните книжарници на града, за да открие някое ново заглавие на своя писател.

Феликс искаше да ни накара да споделяме възхищението му. Даваше ни да четем книгите, които притежаваше в изобилие, след като ни примамеше, разказвайки ни накратко съблазнителното съдържание.

Тая сутрин Феликс ми говори с вълнение за последния роман на Патрик д’Олерон, който една негова леля от Тулуза му изпратила за рождения ден: „Принцът на кенгурата“ — изключителен роман, действието на който се развивало в пустите австралийски земи…

Ще прибавя и това, че Феликс слушаше, без дума да пропусне, някои уроци по география на господин Казен. Подчертавам „някои уроци“, тъй като нормалните и цивилизовани страни го интересуваха слабо. Той обичаше загадъчното и неизвестното. Не бихте го развълнували, ако му говорите за релефа на Парижкия басейн или на Армориканския масив… По-скоро би могъл да се заинтересува от производството в Бри или Шампания… Той обичаше преди всичко непроходими джунгли, пустини, страшни водопади, селища в развалини, обрасли в лиани… Белите полета по географската карта го омагьосваха. Мечтаеше за приказни планини и непознати планети…

Все пак, повтарям, Феликс беше най-кроткото момче на земята. И ако обичаше да потъва в някоя девствена гора или да щурмува Марс или Венера, той правеше това, дъвчейки лакомо някоя дебела филия с пастет или палачинка с желе от боровинки.

Увлечени в разговор, стигнахме селския площад. Скоро щеше да започне първият час. Господин Казен вече ни чакаше на прага на училището за един много интересен урок. Много по-интересен, отколкото си мислех в началото.

Трябва да прибавя, че въпреки интереса към този урок през целия ден нито за миг не ми мина през ума, че нещо ще се случи.

Чак вечерта приключението простря около нас загадъчната си мрежа…

II
Един ацтек в магазина

Към обед слънцето погали сивите къщи на Фабиак. След това кратко проясняване откъм долината се надигна мъгла, оловни облаци притулиха още повече небето, вятърът се усили и стана по-студен.

По време на следобедните занятия дебнехме през прозорците на класната стая появата на първите снежинки. Но зимните пеперуди все още не се решаваха да захвърчат по нашите планини.

Ако беше завалял сняг, всички ученици от Фабиак щяха да изтръпнат от радост при мисълта за пързалките и боя със снежни топки. Високите им туристически обувки и дървените подметки щяха да застържат нетърпеливо по пода. Но сивото небе и яростните пристъпи на бурята, която огъваше буковете и боровете над селото, никак не ни привличаха навън. Всъщност ние се чувствувахме чудесно сред спокойната и мека топлина на нашата стая, край тихото бумтене на натъпканата с дърва печка, заслушани в отмерените стъпки на господин Казен от една редица до друга. Господин Казен преподаваше на „големите“ момчета и момичета. С началните класове се занимаваше госпожа Казен.

Сивата работна престилка на нашия учител се спираше от време на време пред някой прозорец. Господин Казен оглеждаше пустия площад и намръщеното небе. После пак се обръщаше към нас, почесваше леко посивелите си мустаци, наместваше очилата си и се навеждаше над тетрадките.

По едно време той ме погледна. На четвъртитото му лице, под челото, заобиколено с къси посребрени коси, светнаха зад очилата очите му. Ирония или безпокойство изразяваха те? Предчувствуваше ли нашият учител онова, което щеше да се случи?

Малко преди края на занятията учениците от последния клас, в който учехме и ние с Феликс Лапюжад, заедно с още десетина други, имахме рисуване.

Господин Казен бе сложил върху статива един великолепен жълт кафеник, към който ние протягахме с опъната ръка моливите си, за да измерим пропорциите му. В същото време учителят помагаше на учениците от средния курс да вкусят от чистите прелести на граматиката.

Феликс се наведе към мен.

— Бих предпочел да рисуваме на свободна тема — каза ми той полугласно.

— И какво щеше да нарисуваш?

— Как Кортес пленява Монтесума. И то не как да е, а с бои.

Мари Лестрад, която седеше пред нас и бе дочула отговора на Феликс, пошушна закачливо:

— Не би ли предпочел да нарисуваш как Кортес пие първия си шоколатл.

Феликс вдигна рамене. Не сметна за нужно да отговори. Първо, за да не привлече вниманието на господин Казен, и после — нали знаете! — какво ли пък разбират тия момичета от страстта на един изследовател.

Този къс, но странен диалог налага известно обяснение. Сутринта имахме урок по география за Мексико и господин Казен ни запозна накратко с историята на страната.

Той ни говори за старата цивилизация на Централна Америка и по-специално за толтеките и ацтеките. В 1325 година ацтеките основали града Теноктитлан, днешният град Мексико. Теноктитлан! Музиката на това трудно за произнасяне име звучеше приятно в ушите на Феликс Лапюжад. Той вече си представяше как изследва развалините на потъналите от векове в джунглите ацтекски селища.

Господин Казен ни описа идването на испанците под водачеството на знаменития конквистадор Фернандо Кортес, който пленил ацтекския император Монтесума II и заповядал да го екзекутират през 1519 година.

Учителят ни обясни как са живели индианците по онова време преди идването на завоевателите… Садели главно царевица, която им служела за основна храна, но познавали и различни видове бобови растения, както и пъпеша, доматите, чушките, ванилията, памука. Отглеждали и какаото и от ядките на този чудесен плод приготвяли каша, която наричали шоколатл. Испанците веднага оценили този специалитет и побързали да го разпространят в Европа. Ацтеките, както и днешните им потомци, пиели пюлк — ферментирала течност, нещо като силна бира, която добивали от месестото растение маге, от чиито листа се произвеждат текстилни влакна.

Излишно е да ви разправям с какво удоволствие изслуша Феликс тази част от урока. Той изпита двойна радост: едната — от мисълта да замине като изследовател на тайнствената цивилизация на Америка преди откриването й от Колумб, която била оставила дълбоки следи в Мексико, в Гватемала и в редица други американски страни; другата — да се наслади мислено на ястията на тези древни народи. Този шоколатл на ацтеките просто го опияняваше. Сякаш крайното „л“ в индианската дума му придаваше особен вкус.

След като ни говори за физическата география, за градовете и богатствата на днешната държава Мексико, господин Казен ни показа снимки със стари паметници, пирамиди и статуи на странни богове. Между останалите божества видяхме и този знаменит Кецалкоатл — Крилатия змей, бог на живота и вятъра, господар на природните явления, а и също така Тескатлипока — Димящото огледало, създател на огъня, бог на пиршествата и виното… Феликс харесваше този Тескатлипока, въпреки че обикновено го представяха в чудноват вид — еднокрак и със змийска глава.

— Не ви задължавам да запомните всички тези имена — каза ни господин Казен.

Но Феликс за себе си бе решил да ги запомни всичките, без да пропусне дори една сричка.

 

 

И мен самия, право да си кажа, този урок ме накара да замечтая. Бях го изслушал с голямо внимание — признавам си го — не само от желание да науча, че Мексико е широко плато във форма на ромб, където се издигат остри върхове над 5 000 метра като Орисаба или Попокатепетл… Причината беше съвсем лична.

Аз съм баск, а пиренейските баски винаги са били големи пътешественици. Така един братовчед на баща ми, някой си Жан Дарегибери, напуснал на времето семейството си, за да търси сполука в Америка. След много странствувания по различни краища той умрял беден в Мексико, още преди аз да се родя.

И тъй, Жан Дарегибери не се завърнал във Фабиак, както това се случва с някои „американци“. По нашите планински селца наричат „американци“ онези местни жители, които се изселват, но се завръщат да прекарат последните си години в родните Пиренеи.

Не, Жан Дарегибери не видял вече Фабиак, нито открил извор на богатства отвъд океана. Доколкото знаехме, той работил по пристанища, в земеделски стопанства и във фабрики. Даже претърпял някакво корабокрушение при едно крайбрежно плаване. Всичките тези разкази обаче оставаха неясни и непълни.

Жан Дарегибери не беше изпратил дълго писмо по простата причина, че не знаел да пише. Накратко, той умрял там, в някаква мексиканска болница, която уведомила близките му във Франция за смъртта му. От цялата тази история бе останала една смътна легенда и понякога в къщи ние се опитвахме да си представим, че той е имал по-добър край… Може би, ако бе спестил повече пари, той би ни повикал при себе си. И днес щяхме да живеем в някоя богата hacienda^[3] или щяхме да бъдем собственици на памучна фабрика или на параходна компания. А можеше пък той да се върне във Фабиак с натъпкани с долари джобове, да си построи разкошна вила и често да ме кани, за да ми разказва приключенията си.

Феликс Лапюжад много пъти ме бе разпитвал за него. Но какво ли можех да му кажа? Истината беше съвсем проста и обикновена. Братовчедът Жан заминал, за да забогатее. Не забогатял и не се върнал.

 

 

Ето защо и аз слушах с безкрайно внимание разказа на господин Казен за някогашно и днешно Мексико. Представях си моя братовчед как броди из джунглите на Юкатан или по високите мексикански плата, как яде царевичен хляб и пие пюлк в обжарени от слънцето села. Виждах го как се катери по ацтекските пирамиди — тези високи религиозни паметници с огромни стени, покрити със сложни барелефи. Докато слушахме урока, Феликс от време на време ме буташе с лакът, за да подчертае, че нас двамата Мексико ни интересува много повече от останалите в класа: него — защото бе специалист по приключенията, а мене — защото имах честта да бъда свързан с Мексико по роднинска линия.

Трябва да кажа, че си тръгнахме от училище доста умислени. Само няколко минути по-късно стана първото събитие.

Големият площад беше почти пуст. Около общинската чешма се редуваха мрачните фасади на грижливо затворените къщи. Духаше леден вятър.

Всъщност този площад не е толкова голям. Там са училището, до него кметството и по-нататък няколко търговски магазина. Пътят, който се изкачва откъм долината и минава пред нашата къща, свършва в края на площада. Тук се намират месарницата на Кантие и бакалницата на Морер. Все в същата посока, като се подмине кметството и училището, се стига до магазина на Тужас. След това пътят отново продължава и по-нататък се разделя на по-малки пътища и пътеки, които се изкачват в планината сред градините, ябълковите дървета и ливадите.

Както обикновено след училище „големите“ се събираха пред магазина на Тужас. Това беше обичай, създаден от поколения. Малките предпочитаха да се въртят пред бакалницата, където можеха да се порадват на скромната витрина с шарени книжки, захарни лули и буркани, пълни с кисели бонбони. По Коледа, разбира се, към тях се прибавяха кутии с фурми, шоколадови бонбони и пралини, между които разпръсваха мандарини и лъскави звездички. Магазинът на Тужас — в действителност съвсем малко дюкянче — предлагаше много по-сериозна витрина.

Невероятно бе количеството предмети, които можеха да се видят в това толкова ограничено пространство: дрехи, дървени обувки, гумени ботуши, семена, храна на прах за птици и домашни животни, въжени сандали, препарати против насекоми, земеделски сечива, ловджийски и рибарски принадлежности…

Робер Тужас, синът на собствениците, също беше в последния клас и тази година бе накарал родителите си да направят истинска коледна витрина. Всъщност той самият бе вложил най-много труд за създаването на този „шедьовър“ в търговията на Фабиак.

На витрината изкусно нагъната кафява амбалажна хартия изобразяваше планински масив, в подножието на който бяха подредени мъх и чимшир. По стръмните му склонове, обсипани със снежинки от памук и борчета от зелена хартия, се спускаха кукли-скиори. Робер Тужас сам беше издялал ските и щеките им от липови дъсчици.

Всяка сутрин и всяка вечер „големите“ отиваха да се възхищават на витрината. При случай те правеха и критични забележки, които Робер понякога вземаше под внимание. Той разместваше някой скиор, някоя стъклена топка или борче. Щом се стъмнеше, сред тези скромни чудеса блясваха разноцветни крушки.

 

 

Спомням си тази мъглива и ветровита вечер. В тъмнината на площада като в хралупа блещукаха зелените, розовите и сините звездички от витрината на Тужас. Ние бързо се разпръснахме. Беше ни студено, бяхме гладни, затова бързахме да се приберем по домовете си. Скоро щеше да завали сняг. Може би още тази нощ. Този път нямаше вече съмнение.

Ние стояхме посред площада. Ние — това ще рече: Феликс, Мари Лестрад, Робер Тужас, аз и още някои ученици. Тъкмо щяхме да се разделяме, когато изведнъж забелязах, че Феликс го няма. Както съм разговарял с другите, не съм усетил кога е тръгнал.

„Хм, сигурно е бил много гладен, затова не ме е дочакал“ — казах си аз.

Тръгвах си, когато Феликс Лапюжад излезе от сянката, изправи се пред мен и ме погледна с необичайно изражение. Очите му блестяха. Беше зяпнал от удивление.

И изведнъж той промълви тези невероятни думи:

— Стори ми се, че видях един ацтек в магазина на Тужас!

— Какво казваш?

— Казвам, че в магазина на Тужас има един ацтек.

— Ацтек ли?

— Казах съвсем ясно: един ацтек!

Той се обърна, огледа подозрително сенките по площада и погледът му се спря на осветения магазин. Витрината напомняше някаква блеснала далеч в подножието на планината миниатюрна пещера, нагласена сякаш за празник на джуджета. Малки човечета танцуваха между книжните борчета и трептящите звезди.

— Май че сега… сега няма никого в магазина — пошушна Феликс. — Къде ли е изчезнал? Но уверявам те, че вътре имаше един ацтек!

— По какво позна, че е ацтек?

Вятърът духаше между уличките и връхлиташе върху шосето. Откъм долината, откъм невидимата пропаст вдясно от пътя, сякаш се извишаваха стенещи гласове.

Малко по-късно, когато вече вървяхме към къщи, Феликс се обърна и каза:

— Ето го! Ацтекът върви след нас!

III
Смях в нощта

Феликс не сънуваше: ацтекът наистина бе по стъпките ни. Един слаб силует се промъкваше в тъмното зад нас. Най-напред помислих, че това е Мари Лестрад, която бърза да ни настигне. Може би искаше нещо да ни пита?

— Ацтекът е — прошепна Феликс.

— Защо го наричаш ацтек? Да не би да го познаваш?

— Не, но той не е от селото. Не го познавам. Никога не съм го виждал. Прилича на ацтек, на един от ацтеките, които ни показа господин Казен.

— Да не е облечен с нещо като роба и с пера по главата?

— Не, този е облечен нормално. Със светлосиво палто.

— Тогава по какво разбра, че е ацтек?

— По лицето… Чакай! Той като че се крие…

— Съвсем не, ето го, върви.

— Обзалагам се, че е отседнал у вас! — каза през зъби Феликс.

 

 

Феликс не се бе излъгал. Наистина имахме клиент. За зимния сезон това беше изключително събитие. Мама ми го съобщи, след като ме целуна. Един господин бе отседнал на пансион в „Пиренейската мечка“.

— За дълго ли? — попитах аз.

— За петнайсетина дни.

— Чужденец ли е?

— Ако искаш, наречи го чужденец. Не е от нашия край.

— Да не е американец или мексиканец?

— Мексиканец ли? Не вярвам — каза майка ми. — Не говори с чуждо произношение. Французин е.

Тя смръщи вежди и след кратко размишление прибави:

— Чудна работа, трябва да не е парижанин, не говори като тях. Може би е от Южна Франция, но тъй или иначе идва от Париж — накарах го да попълни адресна карта.

— Как се казва?

— Чакай… Името му е съвсем просто… Сетих се… Емил Дюран.

— Какъв е по професия?

— Пътник — така е писал в картата. Всъщност той скоро ще се върне. Отиде в селото да си купи паста за зъби. Препоръчах му магазина на Тужас. Дошъл е тук да си почине. Каза ми, че търсел тихо място. Иларион го срещнал случайно в Люшон.

— Странно!…

Майка ми ме изгледа учудено.

— Странно ли? Какво странно има в това? Напротив, напълно естествено е — Фабиак е спокойно място. Човекът срещнал Иларион, Иларион му споменал за Фабиак и му препоръчал нашата къща. Той е много симпатичен.

— Мургав ли е?

— Да, може да се каже.

— И не е много висок, нали?

— Не е. Да не си го срещнал?

— Аз… хм… Да, зърнахме го в магазина на Тужас.

— Той сигурно вече ще дойде. Ще отида да доприготвя стаята му. Ти закусѝ. Имаш ли много уроци?

— Една карта по география и една задача.

 

 

Когато мъжът влезе в стаята, аз седях близо до огнището, пред малката масичка, където обикновено си учех уроците.

 

 

Трапезарията на хотел „Дарегибери“ съвсем не приличаше на ресторант в луксозен хотел, но затова пък беше приветлива. Вдясно от вратата се виждаше дървен тезгях, зад който бяха наредени бутилките с аперитив и до него — част от стълбата, която води за горните етажи. Вляво бяха наредени четири маси, покрити с мушама на бели и червени квадрати, които бяха в тон с пердетата. Върху лавицата над огнището се кипреха медните котли и тенджери. От двете страни върху светло боядисаните стени блестяха стари метални грейки^[4]. Рекламни календари, поолющени огледала, саксии с декоративни растения допълваха обстановката. Всичко се поддържаше в изрядна чистота, защото майка ми беше голяма къщовница.

В този зимен ден огънят гореше силно и стаята се изпълваше с миризмата на задушен заек. Буйният огън, галещите отблясъци на медните съдове, червените завеси, кафявите греди на тавана, апетитният мирис на задушеното с лук и вино — всичко: и цветове, и аромати — те предразполагаха още с влизането.

Стоях сам. Майка ми беше заета в кухнята. Баща ми бе отишъл в обора да нагледа животните. Надникнах при него само да го поздравя. Бързах да се върна в трапезарията.

Когато вратата се отвори, аз очертавах границите на Мексико леко, без да натискам.

— А, ето го и малкия Бертран! — каза един сърдечен глас.

След като грижливо затвори вратата, усмихвайки се, ацтекът се приближи до мен. Бавно свали ръкавиците си и ми подаде ръка.

— Добър вечер, млади момко, казвам се Емил Дюран и за известно време ще остана на пансион у вас. Да, в „Пиренейската мечка“.

— Добър вечер, господине — измънках аз.

— „Пиренейската мечка“, какво великолепно име! Аз много обичам Пиренеите… Хм! Огънят е приятен, а и яденето, което ври, не по-малко. Миризмата е чудесна. Обожавам задушен заек…

Ацтекът обикаляше около масата ми, като си разтриваше ръцете.

— Учим, доколкото виждам. Много добре. Охо… Това било карта… Я да видим. Мексико, гледай ти! Рисуваш картата на Мексико? Хубава страна е Мексико… Браво! Но да не ти преча повече. Ще отида малко да си почина преди вечеря. Нали съм дошъл на почивка. Гърдите ми са слаби, а тук, изглежда, климатът е здрав и мястото спокойно. Много добре, доволен съм… Току-що се поразходих. Селцето ми хареса. Тук се чувствувам като у дома си. Отлично! До скоро виждане, млади момко.

И той изчезна по стълбата с лек ироничен смях.

 

 

Значи, това беше ацтекът или по-скоро пътникът, когото приятелят ми Феликс от пръв поглед бе кръстил ацтек. Знаменателно бе, че гостът позна картата на Мексико, която аз едва бях очертал. Всъщност това още нищо не доказваше. Всеки що-годе образован човек познава в общи линии контурите на Централна Америка: гърбицата на Юкатанския полуостров, Мексиканския залив, който дълбоко се врязва в източния бряг, Теуантепекския провлак, толкова тесен, че континентът изглежда прещипнат в средата, и на запад издължения край на Долна Калифорния… Да, всичко това е много типично и познато.

„Тоя ацтек е толкова ацтек, колкото е и Иларион Пере — помислих аз. — Приятелят ми Феликс наистина има прекалено развито въображение.“

И все пак във външността на тоя човек имаше нещо екзотично. Той бе дребен на ръст, имаше изтънчени, мургави ръце и гъвкава походка. Не бих могъл да определя възрастта му. Петдесет години? Може би повече, а може би по-малко. Когато свали шапката си, видях, че тъмните му коси са прошарени с бели, а по слепоочията му бяха посребрени. Кръглото му, почти загоряло лице с черни очи нямаше много живо изражение. Но очите му имаха особен блясък. Дали отражението на огъня запалваше тези златни точици в кехлибарените зеници? Той имаше изпъкнали скули, малка месеста уста… Да, размишлявайки, и аз реших, че Емил Дюран — какво обикновено име! — имаше някаква прилика с лицата на старите ацтеки, които ни бе показал нашият учител.

 

 

Малко преди вечеря намерих повод да изтичам до Феликс. Любителят на романи току-що бе завършил картата на Мексико. Истинско великолепие! Между дълбоките сини води на двата океана се простираше излятата със замах тъмна Сиера Мадре. Градовете, отбелязани с яркочервени едри точки, просто пееха с приказните си срички: „ЧИУАУА, ДУРАНГО, ЧИЛПАНСИНГО, ОАХАКА, КАМПЕЧЕ, ВЕРАКРУС…“

Усъмних се, че Феликс е избрал кои градове да отбележи — господин Казен ни беше казал да не претрупваме картите си — не по големина и важност, а по звучност на имената. И все пак не бе забравил град Мексико.

— Казвай, видя ли го? — попита ме той с блеснали очи.

— Да, видях го.

— Е, и?

— Пансионер като всички други. Казва се Емил Дюран. Както виждаш най-обикновено име.

Феликс направи гримаса на разочарование, после изведнъж смръщи вежди.

— Откъде идва?

— От Париж.

— От Париж ли? Французин ли е?

— Така казва.

— Значи, няма нищо особено в него.

— Има. Тъкмо рисувах картата, едва я бях започнал, и той без колебание позна, че е Мексико.

— Ето че не се лъжа. Тоя човек е тайнствен. Сигурно не се казва Дюран и сигурно не е французин. Казвам ти, че е мексиканец, и то ацтек. Слушай, ще уредя да дойда с баща ми след вечеря у вас на приказки. Трябва да разбера тая работа!

„Дявол да го вземе!“ — помислих си аз. Щом Феликс се осмелява да се впусне срещу северния вятър, за да дойде у дома, вместо да остане в топлото си легло, явно е, че смята работата за сериозна.

Всъщност изненадите едва сега започваха!

 

 

След вечеря се събрахме на приказки. Насядали в полукръг около огъня, присъствуващите спокойно разговаряха. Тук бяха родителите ми, нашият пансионер господин Емил Дюран, господин Лапюжад, бащата на Феликс, здрав и едър планинец, Феликс и Иларион Пере, който бе дошъл до нас да се поразходи.

Баща ми беше сложил в чест на нашия гост в огнището една дебела цепеница. Прояденият пън гореше, обхванат от фантастични пламъчета, излизащи от хилядите му дупчици. Навън вятърът беснееше и цялата долина ехтеше от яростта му. В уютната обстановка край огъня човек с удоволствие си представяше цялата околност под пристъпите на декемврийския вятър, самотната ледена планина, развихрената от бурята гора… Сред тази фурия нашето селце, здраво долепено до скалата, мълчеше, сякаш животът беше спрял зад затворените капаци. Странникът или закъснелият планинец, минавайки покрай тъмните къщи, можеше да долови само тих говор или глух шум откъм оборите — потропване на копита, сумтене, шумолене на слама… Хората от Фабиак, сгушени около огнищата, ядяха кестени.

Пак в чест на гостенина майка ми бе заровила в пепелта една стомна с вино, за да се сгрее. Беше го подправила, както е обичаят, с малко канела и портокалови кори.

Ароматът на греяното вино и портокала се смесваше с аромата от изгорелите дърва и опърления по цепениците мъх.

Топлото вино беше за възрастните. Ние с Феликс трябваше да се задоволим с по една паничка мляко с горена захар. С какво удоволствие се готвеше Феликс да вземе с върха на нажежената маша бучка захар и да пусне няколко кафяви капки карамел в млякото си! Неописуема наслада!…

Най-напред поговориха за времето, за сезона, а после за предишните реколти, за сенокоса. Емил Дюран слушаше с безкрайно внимание. Той живо се интересуваше от живота в селото и непрестанно искаше пояснения. Интересуваше се каква е средната площ на отделните стопанства, колко е обработваемата земя, колко са горите, ливадите…

Феликс се наведе към мен и ми каза съвсем тихо:

— Любопитен, а? Тоя ацтек като че прави анкета…

После заприказваха за мечки. Някога по тези места имало много мечки, но от петнайсетина години насам вече не се срещали. Изпокрили се по самотните върхари.

— А вълци има ли? — попита гостът.

— О, вълци отдавна вече няма — каза баща ми. — Старците си спомнят, че се е говорило за вълци, но днес вече те са изтребени. Все пак, изглежда, в някои краища на Пиренеите са останали около пет-шестина.

И ето че господин Лапюжад, бащата на Феликс, подхвана разговор за американците, т.е. за тези, които се изселват, за да търсят сполука. Впрочем Емил Дюран с умели въпроси го наведе на тази тема.

— Е да — каза господин Лапюжад, — земята тук изхранва горе-долу хората си, но за това се иска много труд — няма ни педя равна земя. Затова младите отиват да търсят работа другаде — в града, по фабриките, а понякога и накрай света.

— Накрай света? — попита, усмихвайки се, гостът. — А къде е това накрай света?

— Почти навсякъде — каза баща ми, — а понякога и в Америка. Ето на̀, един мой братовчед например, Жан Дарегибери, заминал там преди години.

— На печалба ли?

— За съжаление нищо не спечелил.

— Вие познавахте ли го?

— Смътно си го спомням. Бил съм много малък тогава.

— И какво е станало с него?

— Умрял там, в Мексико, без пукнат грош.

Господин Дюран поклати състрадателно глава.

Феликс избра точно този момент, за да продължи разговора в малко по-друга насока.

— Днес господин Казен ни предаде за Мексико — каза той с престорено любезен глас. — Трябва да е хубава страна.

— Да, много хубава! — потвърди господин Дюран. — С много стара култура.

— Господин Казен ни говорѝ за ацтеките — подхвана Феликс — и за техните богове Кецалкоатл и Тескатлипока…

— Кецалкоатл… — повтори пътникът.

После притвори очи, сякаш се замечта.

— Какви странни имена! — възкликна майка ми. — По мое време в училище учехме по-прости неща. Какво е това Кец…?

— Кецалкоатл — довърши господин Дюран. — Крилатия змей, Змея с пера, легендарен цар, който станал бог.

— Бог на вятъра — казах аз полугласно.

— Тъкмо като за това време — продума майка ми, като загърна по-плътно около раменете си кафявия вълнен шал.

— А какво е работил вашият братовчед там? — попита господин Дюран, обръщайки се към баща ми.

— Опитал всички занаяти. Нали бил от Пиренеите, знаел да гледа добитък и да обработва земята. Баща ми разправяше, че Жан претърпял корабокрушение с някакъв малък кораб при едно крайбрежно плаване. Спасил се, но тогава изгубил малкото пари, които бил спестил.

— Край кои брегове?

— Нямам представа. Родителите ми го познаваха по-добре от мен, но те не са живи…

Баща ми въздъхна.

— Така е, не всички успяват да забогатеят в тия далечни страни. Младите си въобразяват, че ще намерят там злато на кюлчета… Често действителността не е толкова приятна.

Видях как за миг очите на нашия гост блеснаха. Той наведе глава и въздъхна на свой ред.

— Все пак Мексико е хубава страна — каза Феликс, който с ангелско търпение поднови разговора за ацтеките.

— И е населена много отдавна — казах аз на свой ред.

Емил Дюран ме погледна и каза:

— Там има разкошни паметници.

— Вие знаете ли ги? — попита го Иларион.

— Слушал съм и съм чел за тях…

— Къде работите? — попита Иларион.

— В книжната промишленост — отговори господин Дюран, — но сега имам нужда от почивка, страдам от бронхит. Тук е чудесно за почивка.

— И сте попаднали в добър пансион — каза господин Лапюжад. — Тук е спокойно, топло и кухнята е домашна. Госпожа Дарегибери е прекрасна готвачка, дълго ще има да си спомняте за нея.

— Аз вече опитах нейния задушен заек. Беше великолепен!

— Но сигурно тези дни ще завали сняг и няма да можете да правите дълги разходки. Освен ако обичате да карате ски…

— О, това вече не е за моите години — каза пътникът и се усмихна с известна тъга.

Две дълбоки бръчки се очертаха около устата му. Прошарените му коси, бръчките и извънредно живият поглед оставяха неопределено впечатление: този човек беше едновременно и стар, и млад. Гласът му също бе странен: мек, спокоен, с внезапни металически нотки и все пак без някакъв определен акцент. Кой знае дали беше от Северна или от Южна Франция, но тъй или иначе се изразяваше много правилно.

 

 

Майка ми поднесе греяното вино и възторжените възклицания не закъсняха да избухнат.

— Чудесно нещо против грип! — прогърмя господин Лапюжад.

— Погледнете само цвета му! — провикна се Иларион.

Ние с Феликс отпивахме на малки глътки гъстото мляко, в което моят приятел беше пуснал горена захар.

Ароматът на горещото вино и канелата, който се разнасяше около нас, леко ни замайваше. Със зачервени страни Феликс се обърна към господин Дюран.

— Ами знаменитият Кецалкоатл? — каза той.

— Е, какво? — запита малко изненадан гостът.

— Кой е точно той? Господин Казен ни разказа нещичко за него, но то е твърде недостатъчно.

— А, добре! — възкликна пансионерът. — Тези млади хора са жадни за знания. Кецалкоатл е много старо ацтекско божество. Според преданието братята на този някогашен цар го изгонили от страната. Тогава той тръгнал по Източното море заедно със слугите си, превърнати в птици. Бил обещал да се върне. Когато испанците пристигнали в Мексико, индианците най-напред помислили, че се връща техният бог… Те често го изобразявали като старец с черно тяло, червена глава и остра муцуна… Върху някои паметници в Теотиуакан, недалеч от град Мексико, той е изваян като чудовищен змей със страшни зъби и глава, която стърчи над переста шия.

„Остра муцуна, старец, страшни зъби…“ — помислих си аз.

Емил Дюран гледаше огъня. Иларион се прозяваше. В тишината вятърът виеше все по-силно и обикаляше стаята от вратата до огнището.

Малко по-късно вече си бях легнал в моята мансардна стаичка. Майка ми бе стоплила чаршафите с „калугера“ — особен вид грейка, употребявана в нашия край. Тя представлява дълга дървена кутия, в която се поставя съд с жарава. Като се мушнеш в леглото, те обгръща несравнимо приятна топлина.

Всичко спеше. Или аз поне си мислех, че всичко спи. Хората бяха изоставили огнищата, за да си легнат. Домакините бяха зарили жарта с няколко лопатки пепел — и огънят също щеше да дреме до сутринта. Тогава само с две-три сухи клечки и с малко раздухване той отново щеше да лумне ярко.

 

 

Изведнъж дъските под мен изскърцаха. Веднъж, два пъти, три пъти… Пътникът още не беше си легнал. Какво ли правеше? Скръц, скръц, скръц… Разбрах, че ходи надлъж и нашир из стаята, както когато човек обмисля нещо или размишлява. Той ходеше бавно, едва го чувах. Тъй като беше слаб, стъпваше леко. Но все пак дъските скърцаха и аз разбирах, че се движи.

Изведнъж стъпките престанаха. Чу се глух шум. Воят на вятъра сякаш се засили. Гръмко фучене изпълни стаята под мен. Разбрах, че пътникът е отворил прозореца. В такава нощ ли намери да се възхищава на долината?

Колебаех се. Задържаше ме топлото легло. Знаех, че само да се наведа от прозорчето и ще видя балкона.

А бях сигурен, че човекът е на балкона. Отворил е прозореца си и е застанал на пруста срещу долината.

„Странно нещо за човек, който разправя, че страда от бронхит…“ — казах си аз.

Най-сетне станах и леко завъртях дръжката на прозореца. Опитах се да различа сенките под мен.

Прелитаха червени искрици. Човекът пушеше, подпрял лакът на дървения парапет, сред яростните повеи на вятъра.

Различих малката черна сянка, дребна и обкръжена от искри, неговата ниска и тънка фигура… Беше се вкопчил в парапета, като че се намираше на борда на кораб и отстояваше на бурята.

Той не е могъл да ме чуе. Бученето на вятъра заглушаваше всичко.

Въпреки това стори ми се, че го чух да се смее…

IV
Старият хамбар

На другия ден, събота, най-после заваля сняг. Първите нежни снежинки като че се стопяваха още във въздуха, без да могат да достигнат земята. Но полека-лека злочестите покриви, дърветата и поляните се покриха със снежен прашец. Към обед цялата околност се премени в бяло.

Долината сякаш бе станала по-голяма. Под слънчевите лъчи склоновете изглеждаха покрити с ослепително бял сатен. Горките зимни зелки, жалките лехи на морковите с повехнали листа и почернелите храсталаци в градините бяха изчезнали. На тяхно място се виждаха само неопределени купчинки с цвят на мляко и слонова кост.

— Ах, ако снегът беше от захар! — каза ми Феликс, който вървеше до мен по пътя за училище рано следобед.

А щом въображението му заработеше, лакомецът се впускаше във фантастични приключения.

— Да речем — започна той, — че някакви изследователи пристигат на непозната планета. Слизат от ракетата и виждат огромно снежно пространство… Всъщност те си мислят, че е сняг… Навеждат се… Невероятно! Всичко е от захар, истински сметанов сладолед… Представяш ли си? Въпросът за прехраната е разрешен…

Но после изведнъж стана сериозен и ме запита:

— Какво става с ацтека?

— Нищо особено. Майка ми каза, че стоял цялата сутрин в стаята си. На обед се хранихме заедно. Той яде с голям апетит. Като тръгвах, пушеше лулата си край огъня. Както виждаш — нищо неестествено!

— Кой знае?… Това съвсем не значи, че не трябва да си отваряме очите. Казваш, че пуши лула, а?

— И лула, и цигари.

— Да не забравяме, че тютюнът идва от Америка.

— Не виждам какво…

— Точно защото не виждаш, трябва да си отваряш очите — отряза ме Феликс категорично.

Разказах му, че предната вечер бях видял нашия пансионер да пуши цигара на балкона.

Феликс реши, че това е съвсем неестествено. Никой не излиза да се разхлажда по балконите нощем посред зима. Нормалните хора се сгушват на топло в най-закътаното място на леглата си.

 

 

През целия следобед валя сняг. Като излязохме от училище, дебела пелена застилаше площада. Селото бе притихнало. Стъпките се заглушаваха в синкавия памук, който покриваше земята. Вратите бързо се отваряха и затваряха. Глухи удари достигаха откъм дръвниците, където мъжете цепеха дърва. Бледи светлинки прорязваха черните стени. Майките приканваха с тревожни и сърдити гласове дечурлигата да се прибират.

Скоро на площада остана само групата на „големите“. Ние разговаряхме за следващия ден, организирвахме първото пързаляне със ски и шейна.

— Снегът е хубав — каза Мари Лестрад, — няма смисъл да ходим много далеч. Достатъчно е да отидем на Мореровата поляна.

Това беше хубава, леко наклонена ливада, която се намираше зад училището; дотам се отиваше лесно.

— Не съм съгласен — провикна се едрият Робер Тужас. — Ако останем наблизо, цял куп дечурлига ще се навират из краката ни. Предлагам ливадата на Дарегибери. Бащата на Бертран разрешава. Нали, Бертран?

Потвърдих с глава. Баща ми не бе противник на спорта, а и нашата ливада беше много подходяща за пързаляне.

— Ливадата на Бертран е много стръмна! — отбеляза малкият Жозеф Кантие, синът на месаря.

— Точно това ни трябва! — каза Тужас, който беше първокласен скиор.

— Както искате — спокойно забеляза Феликс, — но аз ви предупреждавам, че поляната на Бертран е опасна, най-опасната в околността. Миналата година едва не се…

— … намери в Люшон! — прекъсна го Мари Лестрад.

Всички се изсмяха.

Наистина миналата година Феликс Лапюжад бе направил знаменито спускане и овалян в сняг като снежен човек, изгубил и ски, и щеки, се бе изтърколил чак до пътя.

— Освен това — продължи Феликс, без да трепне — вие забравяте, че това място е прокълнато. Някога там е бил разкъсан от вълк един човек…

— През коя година? — попита Мари Лестрад, която просто умираше от смях.

— През 1645 — съобщи Феликс без никакво смущение. — И не само това. Някога на същото място е имало и бандити. Те дебнели пътниците и запалвали ходилата им. А там май че слизат и мечки…

— Спрете го! Затворете му устата! — извика Мари Лестрад. — Ако го оставите да говори, може да ни разказва романи цяла нощ.

Разделихме се, без да вземем никакво решение. Все пак, като стигнахме на площада, уговорихме да се срещнем рано следобед.

— Аз не знам дали ще дойда — каза Феликс, като се прибирахме. — Малко кашлям. По-добре е да бъда предпазлив. А искам и още веднъж да прочета „Потайностите на Амазония“. Ще седна край огнището, ще сложа да се пекат ябълки в пепелта и…

Изречението му остана недовършено. Феликс ме хвана за ръка и ме повлече към вдлъбнатото празно място близо до бакалницата на Морер. Изправи се на пръсти и ми пошушна на ухото:

— Не мърдай! Той е там, погледни го!

Наистина той беше там. Не ни бе видял. Пресичаше полутъмния площад. Облечен със сивото си палто, с нахлупена до ушите шапка и с ръце в джобовете, той се отправяше към планината. Нямаше вид на човек, който бърза.

Спря се за малко пред витрината на Тужас и пое стръмния път, който води към горите и ливадите. Този път се разделя. Десният завива край училището и води до ливадата на Морер, а левият — до ливадата на баща ми, на около петстотин метра разстояние.

— Да го проследим ли? — предложи Феликс.

— Не се шегувай! Трябва да се прибираме, късно е вече. Пък и… ти нали малко кашляш?

— Нека да го проследим… поне малко… Любопитно къде отива. Сега съвсем не е време за разходка.

— Добре, да го проследим.

Ацтекът запали цигара и тръгна по лявата пътека. Вятърът отнесе за миг проблесналите искрици на кибритената клечка. Човекът вървеше на петдесет метра пред нас.

— Нека се отдалечи още малко — каза Феликс, — имам нещо пред вид.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще ти обясня.

Пътеката извиваше край долния край на ливадите. Феликс отново ме хвана за ръка.

— Слушай — каза той, — най-добрият начин да следиш някого, без той да усети, е… да го изпревариш. Ще пресечем по склона — там има една малка пътека. Ще вървим малко по-бързо от ацтека и ще го дочакаме по-нататък.

Прикривайки се в крайпътните чимшири и лешниковите храсти, ние бързо се изкачихме. От време на време се спирахме, за да отлепим натрупания по подметките ни сняг.

Учудвах се на куража на Феликс. Явно изпитваше голямо удоволствие от приключението, щом можеше да се задържи навън през такава неприятна зимна вечер.

Пътеката, по която вървяхме, трябваше да ни изведе до поляната на баща ми. Ацтекът вървеше по долната пътека. Така ние можехме да го изчакваме и спокойно да го наблюдаваме.

 

 

Спряхме за първи път. Приклекнали зад един отрупан със сняг храст, дебнехме приближаването на човека. Той се изкачваше със спокойна стъпка, като се спираше на всеки десет метра, за да се възхищава — или да наблюдава — пейзажа.

— Да продължим — пошушна ми Феликс. — Ще се скрием зад хамбара.

Стигнахме до хамбара — ниска постройка със силно наклонен покрив, където баща ми държеше част от сеното. Някога сградата е била много по-голяма. Тя е служила дори за жилище на първите Дарегибери, които са се установили във Фабиак. Един клон от семейството останал тук, а друг се настанил там, където сега живеем ние. Така различавали Дарегибери от Полето и Дарегибери от Пътя. Клонът Дарегибери от Полето изчезнал. Жан Американеца не се завърнал във Фабиак да възстанови рухналата родна къща.

С това се зае баща ми. Той стегна къщичката или по-точно само оная част, която бе използваема. Събори вътрешните стени и широкото помещение, което се получи, превърна в обор. Там той прибираше понякога добитъка. Горното отделение стана плевня за сеното.

Под нас блесна светлинка. Ацтекът запали нова цигара. Вятърът беше спрял. Планината се къпеше в спокойствието на белия простор. Виждаше се ясно благодарение на чистия сняг, въпреки че небето бе облачно. След бързото изкачване не чувствувахме вече студа.

— Той върви право към хамбара. Внимавай! — пошушна Феликс.

Човекът продължаваше да крачи все така спокойно. Спря се най-напред в началото на поляната. Прилепени до една от страничните стени на хамбара, ние го наблюдавахме. Той се оглеждаше като човек, който познава мястото или се опитва да си го припомни. После сякаш откри хамбара. Той сигурно приличаше на черна купчина, струпана на върха на склона. Човекът се загледа продължително в нея и ние решихме, че ни е открил.

Но не, той ни обърна гръб и заразглежда долината. Отвъд пътеката тя дълбоко се врязваше и завършваше в нещо синкаво и неопределено. Отсрещните склонове не се различаваха. Нашият пансионер се наведе. Може би искаше да открие пътя за Люшон?

— Като че иска да се ориентира — каза ми Феликс, — иска да разбере къде е. Погледни го!

Ацтекът извади някакъв предмет от малкото си джобче, драсна клечка кибрит и се вгледа в дланта си. В неподвижния въздух слабото пламъче на кибритената клечка приличаше на съвсем дребна светулка.

— Какво прави той? — попитах аз.

Феликс стисна лакътя ми.

— Аха… разбрах. Знаеш ли какво държи? Компас. Това може да е само компас. Прав съм бил. Той се ориентира. Отбелязва мястото, търси някаква посока, и то определена посока.

Светлинката угасна. Човекът се изкачваше към хамбара.

— Пълна тишина! — изкомандува Феликс.

Отстъпихме внимателно. Чувах как потъват в скърцащия сняг стъпките на нашия пансионер. Продължихме да отстъпваме, докато той стигна до дървената селска врата.

Завъртя сякаш машинално дръжката на вратата. Как можеше да знае, че баща ми крие ключа между две плочки, недалеч от прага.

После започна да ходи около постройката. Ние стояхме скрити в храстите на около десет метра зад хамбара.

Ацтекът мина пред нас, без да предполага, че два чифта блеснали очи го наблюдават. Той вървеше, без да бърза, като че обмисляше нещо с известна тъга.

Чухме го как тупа ръцете си една в друга и тропа с крака.

— Какво пък значи това? — попита разтревожен Феликс.

— Сигурно му е студено и се опитва да се стопли.

Отекна подозрителен шум.

— Ами това? — повтори Феликс.

— Бърше си носа, сигурно е настинал.

Ацтекът се върна по стъпките си в посока към нас. Дали ни бе открил? Не, ето го, че си тръгна. Оставихме го отново да мине пред нас.

— Ти какво мислиш? — попита ме Феликс.

— За кое?

— За тая разходка на ацтека.

— Н… не знам. Сигурно е искал да подиша въздух. Той разправя, че планинският въздух му отваря апетит.

— Да, но можеше да отиде да се разхожда другаде…

— Разбира се.

— А той къде отиде да се разхожда? Около тоя хамбар, около твоя хамбар, хамбара, който принадлежи на Дарегибери!

— Е, и?

— Хамбар, в който са живели твоите прадеди.

— И после?…

— Хамбар, в който е живял твоят братовчед Жан и където може би е оставил следи. Помисли за Кецалкоатл!

— Какво общо има тук Кецалкоатл?

— Точно така, попитай се какво търси той тук и си спомни легендата. ТОЗИ, КОИТО Е ЗАМИНАЛ, ТОЗИ, КОИТО СЕ ВРЪЩА…

След тези загадъчни думи Феликс ме подкани бързо да слизаме към селото. Изведнъж си спомних, че през снежните вечери майка му обикновено правеше палачинки. Както знаем, той обожава палачинките, а обичаше да присъствува и на приготвянето им. Как можа да закъснее толкова за една вечеря с палачинки? Нима мистериозното го привличаше повече от лакомството?

— Сега в галоп — изкомандува Феликс. — Трябва да слезем в селото преди него и той на всяка цена да те завари в къщи, когато отвори вратата.

 

 

Така и стана. Прекосихме с пълна пара все така тъмния и пуст площад. Спряхме за миг, колкото да видим какво става с ацтека. После пак се впуснахме стремглаво, докато дребният му черен силует се очертаваше пред магазина на Тужас.

И както бяхме предвидили, когато той влезе, аз седях невинно на работната си маса. Той ми хвърли един поглед, един-единствен поглед, който ми се стори едновременно недоверчив и предизвикателен. След това ми каза с мек глас:

— Снегът съвсем не е неприятен…

V
Мексико под снега

Феликс Лапюжад ми бе дал редица наставления: преди всичко да бъда предпазлив, да запазя спокойно изражение, да слушам и да мълча, с нищо да не издам подозренията, които ацтекът бе събудил у нас. И, разбира се, да го следя, да запомням всяка негова дума и да държа сметка дори за най-незначителните му прояви.

— Ние сме по следите на нещо — каза ми строго Феликс. — Все още не знаем какво точно следим и какво ще открием… Може и да е опасно, и то сигурно е опасно. Ако те забележат, че сме открили нещо, вероятно ще искат да се освободят от нас…

— Но кои са тези ТЕ? — попитах аз.

— Нищо не мога да ти кажа. Нещата още не са узрели.

 

 

В събота вечер ацтекът — или по-скоро нашият пансионер Емил Дюран — яде с голям апетит; изпадна във възторг пред пиренейската шунка, която му поднесе майка ми, и похвали задушеното говеждо с лук и подправки, което тя бе приготвила за него.

По време на вечерята той продължи да ни задава въпроси за живота в нашия край, за селяните, за отделните семейства. Разпитваше със спокоен, даже небрежен тон, като обикновен турист, който проявява интерес.

— Впрочем щях да забравя, господин Дарегибери — каза той най-после, обръщайки се към баща ми, — аз се разходих чак до вашия хамбар…

Наострих уши. Значи, той вече е бил осведомен и не случайно бе тръгнал по пътя за нашата поляна.

— Не ви ли беше много студено? — попита баща ми.

— Не, аз обичам снега, а рядко ми се случва да виждам такъв хубав сняг. Нали знаете, в града той бърже се превръща в киша.

Баща ми, замислен, поглади кафявите си мустаци.

— Тоя хамбар не е нов. Има голяма нужда от поправка.

— Вие живели ли сте някога на това място?

— Да, там е живял дядо ми. Той купил тази къща заедно с един от братята си. По-късно семейството се разделило на две — едните останали да живеят на поляната, а другите слезли тук.

— Разбирам. А вашият роднина — изселникът?

— Той е роден горе — произхождаше от Дарегибери от Полето.

— От тези родственици никой не е останал, нали? И вие ли наследихте къщата?

— Да — каза баща ми, — но я превърнах в хамбар, защото не струваше.

В този момент не можах да се въздържа да не погледна с особен интерес нашия гост. Той сякаш забеляза това и нещо като усмивка или подигравка се изписа на устните му. Стиснах юмруци под масата от яд, че съм се издал. Не успях да запазя безучастен израз, както ми бе поръчал Феликс.

За щастие майка ми поднесе сладкиша и десертът внесе промяна. Ацтекът като че забрави родословното дърво на нашата фамилия и започна да се възхищава на козунака. Бухналото тесто под тънката загоряла корица благоухаеше на хубаво брашно, пресни яйца и масло и към всичко това се прибавяше лекият аромат на лимон.

— Разкошен е! — извика гостът след първата хапка. — Топи се в устата. Наистина въздушен!

Майка ми поруменя от удоволствие.

— Никога не съм вкусвал такова хубаво нещо… Но я ми кажете, във вашия край нямате ли и друг специалитет, който се пече на шиш? Чувал съм такова нещо.

— Зная — каза майка ми, — но не е тукашен. Това е сладкиш, който правят в Горните Пиренеи, в областта на Тарб.

— Даже и там обаче — намеси се баща ми — го приготвят от време на време. Сега ще ви обясня: не става дума за обикновения шиш за месо, а за издължено дърво във форма на конус. Когато тестото е готово — то трябва да бъде доста рядко, — една жена върти съвсем бавно шиша на огъня, докато друга излива тестото с дървена лъжица. И тези нещастници се пекат така цели часове. Тестото се сгъстява и се запича на топлината. Този сладкиш е наистина изключителен. Приготвят го за големи празници и тържествени случаи.

— Когато отида в Тарб — каза господин Дюран, — ще гледам да опитам този специалитет на шиш. Във всеки случай и вашият е разкошен.

След вечерята нашият пансионер не остана на приказки. Той бързо се прибра в стаята си. Стори ми се — дали не си въобразих, — че не отиде да спи. Имаше бодър вид. Очите му святкаха, движенията му бяха живи и пъргави… Честна дума, имаше вид на човек, който подготвя нещо…

Аз самият малко след това напуснах трапезарията. Исках да спя, имайки пред вид утрешното пързаляне със ски. Но преди да отида да си легна, се отбих в работилничката до кухнята, където баща ми беше поставил дърводелската си маса. В една планинска къща винаги има хиляди неща за дялкане. Ските ми бяха там. Прегледах грижливо обковите и ремъците, смазах ските и гресирах обувките си.

Когато се върнах в трапезарията, не заварих кой знае какво оживление. Неколцина селяни играеха карти. Бяха все наши съседи. Майка ми плетеше. Баща ми гледаше играчите и поддържаше огъня.

На тясната площадка на първия етаж забавих стъпките си и не можах да се стърпя да не погледна по-продължително към вратата на господин Дюран, под която се процеждаше ивица светлина. Значи, той не спи, сигурно чете. Дочух едно покашляне, после няколко стъпки, нещо като въздишка, шум от преместване на стол… И отново настъпи тишина.

Прибрах се в стаята си.

Присъни ми се нещо странно.

Нов ученик идва в класа. Господин Казен го записва. Той се навежда през катедрата и го пита за името.

— Казвам се Емил Кецалкоатл — отговаря новият ученик.

— Как, повторете, ако обичате!

— Кецалкоатл, Емил — повтаря ученикът с тих и спокоен глас.

— Как? Не разбирам, извинете… Що за име! — възкликна нашият учител.

— Име като всички други — отговаря спокойно новодошлият. — Лапюжад ме познава, също и Дарегибери…

— Какво? Лапюжад, Дареги…

Този ученик беше странен: нисък, слабичък, с помургавяло лице и остър нос. Стоеше на един крак като щъркел. Разноцветни пера се поклащаха на главата му. Изведнъж господин Казен ги забеляза.

— Но кажи ми, моето момче, какво означава тази смешна премяна? Къде мислиш, че се намираш и откъде идваш?

Учителят удря с юмрук по катедрата, гласът му гърми, посивелите му вежди настръхват от гняв.

— Откъде идваш?

— От Теноктитлан.

И гласът на Феликс Лапюжад доизяснява с необичайна смелост:

— С други думи, от Мексико!

— Как? Какво? От коя страна идваш?

— Аз съм ацтек.

— Моля?

— Аз съм ацтек, ацтек, ацтек… — заявява с внезапно остър тон новият ученик.

Господин Казен се обръща към мен и очите му мятат страшни мълнии.

— Бертран, приближи се, ела да ми обясниш всичко това. Моля те да ми обясниш, ако не, ще те накажа до Великден!

Изведнъж онемявам. Господин Казен ръкомаха пред мен, заплашва ме с линията си, той, който обикновено е толкова спокоен. Ужасно положение! Никакъв звук не може да излезе от устата ми.

— Бертран! Бертран! Бертран!

Кой ме разтърсва така — ацтекът ли, или господин Казен?

Най-после отворих очи. Великолепна белота изпълваше стаята. Къде ли са ме пренесли? Потърсих странния ученик с разноцветните пера…

„Колко съм глупав“ — казах си аз изведнъж. Намирах се в стаята си, в моето легло. Тази светлина идваше от снега… А нетърпеливата ръка, която ме разтърсваше, не бе нито на учителя ми, нито на нашия пансионер. Това бе ръката на моя приятел Феликс.

— Хей, много дълбоко спиш! Дойдох да те видя и майка ти ме изпрати да те събудя. Каза, че закуската ти е готова. Можеш да слезеш. Всеки случай аз ще ти правя компания… Хм! От тоя студ огладнях…

— Добре, идвам.

— Чакай малко. Аз… Много е важно…

Феликс изрече това с нисък и тайнствен глас.

— Какво става?

— Има нещо ново!

— Ново ли? Какво ново?

Аз още не можех да дойда на себе си от тоя сън.

— Гледай!

Феликс взе да рови в джоба си, отиде към вратата, погледна бързо навън и грижливо я затвори.

— Погледни! — повтори той.

— Е, нищо не виждам. Не ме карай да горя от нетърпение, отвори си ръката!

Той отвори ръката си.

Държеше парче измачкан влажен лист, който внимателно бе изгладил, лист от бележник с назъбен край, където с молив бе нарисувана набързо някаква фигура. Аз лесно я познах.

— Намерих го край пътя в снега, като идвах у вас. Сигурно той го е загубил.

— Кой?

— Ацтекът, разбира се. Листът е бил в джоба му, той си е извадил кърпата и го е изпуснал. Познаваш ли какво е?

— Карта.

— Да.

— Това е Мексико.

— Точно така.

— Виждам Юкатан, Мексиканския залив… От другата страна е Тихият океан и полуостровът на Долна Калифорния.

— Това не е всичко.

— Не. Отбелязал е Мексико, Тампико… Ами това кръстче, заградено с кръг?

— Да, точно това! — подметна Феликс, като доби още по-тайнствен вид.

— Знаеш ли какво означава това кръстче?

— Аз… н… не, не знам, но подушвам нещо. Какво може да означава кръстче върху карта?

— Господин Казен каза, че с кръстче означават гранитните терени.

— Тогава трябваше да има повече. А ако е само едно?…

— Може да показва изчезнал град, място на някакво произшествие или на нещо изгубено.

Феликс няколко пъти поклати глава.

— Отгатвам нещо, т.е. още не съм го отгатнал, но съм на път… Трябва да помислим и да си отваряме очите. Сега се обличай и ела да закусим.

Едва рано следобед ние открихме тайната на ацтека.

VI
Какво откри Феликс

Групата на големите имаше среща на площада към един часа на обед. Наистина „тайната на ацтека“ — както вече се изразяваше Феликс — ме занимаваше много, но въпреки това бях решил да се присъединя към скиорите. Времето беше великолепно, снегът — чудесен, случаят не бе за изпускане.

 

 

Феликс се колебаеше. Първо ми беше предложил да отида у тях, за да посветим целия следобед на размишления… хапвайки печени ябълки. Когато му отказах, той се почувствува неудобно.

— Не знам точно какво ще правя… Във всеки случай не ме чакай — каза ми той.

След обеда нашият пансионер съобщи, че ще отиде да се разходи из планината и веднага след това ме попита на кое място смятаме да се пързаляме. Отговорих му, че още не сме избрали място, но по всяка вероятност ще отидем към стария хамбар.

— Искате ли да ви услужа със ски? — попита баща ми.

Гостът отказа с усмивка.

— Никога ли не сте карали ски?

— Някога… отдавна, когато бях млад. Сега сигурно ще бъда много несръчен. По-добре е да не опитвам.

— Както желаете — каза баща ми. — Все пак, ако ви се иска, някое от момчетата може да ви предаде един урок. Малкият Тужас е вече цял шампион. Ще ви намерят подходящо място — има и по-полегати склонове…

— Много сте любезен — отговори господин Дюран, — но няма смисъл. Имам намерение само малко да се разходя. Може би ще отида да се порадвам на тези весели скиори. След това ще се прибера да си почина.

Веднага щом се нахраних, се качих в стаята си, за да се доприготвя. Мислех само час по-скоро да изляза на слънце сред хубавия сняг. „Горкият Феликс! — казвах си аз. — Той наистина е способен да остане в къщи в такъв прекрасен ден!“

Позабавиха ме малко връзките на скиорските ми обувки. След това потърсих ръкавиците си. Шум от гласове на пътя ме привлече към прозореца. Видях нашия гостенин да се отдалечава, след като бе поздравил баща ми.

Бях готов. О, не! Къде ли ми е скиорската шапка, чудесната червена вълнена шапка, която майка ми беше изплела? Невъзможно е да изляза без нея! Покатерен върху една дървена табуретка, нетърпеливо търсех из горните рафтове на гардероба, когато шум от стъпки отекна по стълбището. Стъпките бяха по-тежки и по-бързи от тези на господин Дюран. Спряха на първия етаж.

Излязох от стаята си. Нямаше никой. Вратата на нашия пансионер обаче беше открехната. Видях я изведнъж да се отваря и инстинктивно отстъпих назад.

Не се стреснах обаче кой знае колко. Същите тежки стъпки, но много по-забързани, се приближиха към мен.

— Ти ли си? — извиках аз.

 

 

Това бе Феликс. Феликс, когото не очаквах и който се приближи към мен, екипиран от главата до петите, още по-тумбест от обикновено, навлечен сигурно с пуловери и най-отгоре с небесносиньо найлоново яке, Феликс, обут с гресирани обувки и със синя шапка на главата, също като моята, но с много по-блестящ помпон.

В този момент обаче погледът ми не се спря нито на новото яке, нито на помпона, а върху лицето на приятеля ми, по което се четеше неописуемо вълнение. Очите му бяха изскочили, бе раззинал уста от смайване.

— Ти… Аз… Нещо… Невероятно!

— Успокой се, Феликс! — казах аз. — Какво пак става?

— Ела! Да слезем веднага — изрече с мъка приятелят ми.

— Чакай! Остави ме да си взема шапката.

— Идвай бързо!

— За какво? Ще дойдеш ли с нас на ски?

— Да… Реших да дойда, още повече, че видях ацтека да се отдалечава по пътя.

— Има намерение да дойде да ни гледа. Така каза преди малко на масата…

— Добре. Сега тръгвай след мен.

— Къде отиваш?

Бяхме на стълбището. Феликс слизаше предпазливо, като гледаше този път да стъпва по-леко. Той посочи с трепереща ръка стаята на пансионера.

— Като се качвах при тебе, видях, че вратата му не е затворена…

— И ти влезе вътре? А! Това на нищо не прилича, Феликс… Ако родителите ми узнаят, ще се сърдят. Я ми кажи поне, вратата беше ли отворена? Не натисна ли ти малко дръжката?

Феликс вдигна рамене и въздъхна.

— Ти не можеш да разбереш. Ще разбереш чак когато ти покажа какво видях.

— Какво си видял?

Той слезе още две стъпала и се озова на площадката. Бутна вратата на господин Дюран. За последен път изпитах угризение.

— Феликс, това наистина не е хубаво. Не бива да влизаме.

Вратата безшумно се отвори. Баща ми смазваше грижливо всички панти в къщата.

Феликс се обърна към мене, зачервен от възмущение.

— Какво си въобразяваш? Да не ме мислиш за крадец или за любопитен нахалник?

— Не, но все пак…

— Идвай! — каза той с тон, който не допускаше никакво възражение.

Познавах добре тази стая. Тя не беше нито много обширна, нито особено разкошна; в нея имаше: креват, гардероб, скрин, умивалник в единия ъгъл и маса пред прозореца.

На пръв поглед не видях нищо подозрително. Куфарите на нашия пансионер бяха наредени в единия ъгъл. На масата се виждаха пепелник, лула, започната кутия цигари, куп илюстровани списания, пътни карти, кожена папка и един полуотворен тоалетен несесер, в който имаше шишета и четки. До списанията — няколко книги и един географски атлас, „Картография на света“.

— Гледай! — каза тържествено Феликс.

— Не виждам нищо особено.

— Погледни по-добре!

— Тютюн, карти, лула…

— И една папка! Погледни папката, приближи се!

Подчиних се и чак тогава разбрах.

В папката имаше листове за писане. Те малко се подаваха — сигурно бяха подредени набързо. Така можеха да се прочетат четири думи, нахвърляни с припрян, трескав, остър почерк. В първия миг те затанцуваха пред очите ми.

С усилие превъзмогнах вълнението си.

— Сега разбираш, нали? — прошепна Феликс с глух глас. — Вярно е, че влязох в стаята и това не е хубаво. Исках само да хвърля един поглед. Впрочем аз и нищо друго не съм правил. Най-напред не видях нищо неестествено. Стаята беше в ред… Нямаше какво да се каже. Приближих се до масата. Заинтересува ме този атлас, а папката ми се стори най-обикновена. Когато хората пътуват, трябва да пишат писма на роднините и приятелите си. В нея нареждат пликовете и листовете за писма. Това е напълно естествено…

— Тая папка… ти отвори ли я?

— Не. И аз като тебе видях този лист, който се подава, наведох се и го прочетох. Прочетох това, което можеш и ти да прочетеш.

— Аха — казах аз, — и сега?

— Трябва да прочетем продължението!

— Ти си луд! Това е нещо тайно, лично…

— Тук се крие някаква загадка — измърмори важно Феликс. — Казвам ти, че трябва да го прочетем. Да прочетем поне началото. Ако разберем, че ни засяга, ще помислим. Трябва само да бъдем спокойни и смели.

В тоя момент се чу гласът на баща ми. Той ни викаше от трапезарията.

— Момчета, какво правите? Другите ще ви чакат. Няма ли да тръгвате?

Феликс запази хладнокръвие. Наведе се през стълбите и извика:

— Тръгваме… има още време. В момента Бертран ми обяснява една задача. Двамата я решаваме.

— Много добре! — отговори баща ми. — Не искам да преча на работата ви, но би трябвало да използвате слънцето.

— Да, да, ей сега тръгваме…

След тая благочестива лъжа Феликс се обърна към мене:

— Е, ще четем ли?

— А, не знам — казах аз. — Струва ми се, че не е редно.

Стоях наведен над кожената папка. Още веднъж прочетох четирите думи, които се виждаха на края на листа.

ТОВА Е МОЕТО ЗАВЕЩАНИЕ

После Феликс бавно отвори папката и ние двамата започнахме да четем.

Още от първите редове на документа аз се успокоих. Имахме право — това дори бе наш дълг — да прочетем написаното.

VII
„Крилатият змей“

„Това е моето завещание.

Пиша тези редове, здрав физически и духовно, в малкото селце Фабиак (департамент Горна Гарона), което открих благодарение на упътванията, които някога ми бе дал Жан Французина.

Нека тази или този, който открие тия страници, да стигне до края. Това е пълна и откровена изповед. Решил съм да разкрия с всички подробности приказното и трагично приключение, което преживях. И за съжаление не само аз!

Не искам да си отида, без да доверя поне на тези няколко безсилни листчета тайната на «Крилатият змей». Каквато и да бъде съдбата ми отсега нататък, все има някаква вероятност разказът ми да бъде прочетен и може би… Но да не изпреварваме нещата.“

Феликс вдигна глава.

— Виждаш ли — каза ми той, — самият той ни кара да продължим… Продължавай!

„Трябва преди всичко да обясня подробно как започна моят живот. Наричам се Емил Очоа. Роден съм в едно планинско село в Пиренеите. Семейството ми не беше богато и няколкото педи земя, които притежавахме, никога не биха стигнали да ни изхранят, ако родителите ми, братята ми и аз се занимавахме само със земеделие.

Изкарах военната си служба веднага след Първата световна война. Когато след демобилизацията се върнах, в нашия край нищо не се бе променило. Тогава и реших да се изселя.

Скитническата кръв на баските ме подтикна да подиря на друго място щастието си. Мечтаех за златни или диамантени мини, за разкошни хасиенди, за търговия на едро… Не бях първият в нашия край с такива мечти. И така, напуснах близките си и малко по-късно отпътувах с параход от Бордо за Мексико.

 

 

Набързо ще разкажа за първите години, преживени в чужда страна. Пристигнахме във Веракрус и в началото това име прозвуча в ушите ми като чудна музика. Представях си някаква изключителна земя, където гроздове банани и ананаси висят и чакат само да протегнеш ръка. Където е достатъчно само да се наведеш, и огромните буци злато стават твои. Виждах се излегнат в нега на някой шезлонг и гален от морския вятър, който поклаща над главата ми дългите ветрила на палмите.

Много скоро обаче се разочаровах. Не се живее само с красотите на тропическата земя. Трябваше да опитам най-различни занаяти, за да изкарам поне прехраната си.

 

 

Наистина Веракрус е много богат щат. Там има злато, въглища, мраморни кариери и най-вече изобилна тропическа растителност, ванилия, кафе, памук… За жалост аз нямах ни един долар, за да се установя като плантатор или да започна търговия. Работих едно след друго като хамалин на пристанището, келнер в кръчма, копач, зидар… Работих в една захарна фабрика, после в друга, където се произвеждаха прочутите въжета от хенекен — вид коноп с много здрави влакна. По-късно реших да отида в Тампико и в щата Тамаулипас — по̀ на север, където има петролни находища.

 

 

Разболях се и останах накрая в Тампико, където ми предложиха да работя като продавач в един магазин на пристанището. Мечтите за приключения и богатство останаха някъде далеч. Продавах плат за корабни платна, дебели въжета, ветроустойчиви лампи, шарени ризи, моряшки торби… Екзотичната земя, за която бях мечтал, се сведе до едно тясно и мрачно помещение, в което прекарвах деня си в обществото на заядливия господар.

Една вечер в една от кръчмите на пристанището, където отивах от време на време не толкова за да пия, колкото да чуя новини, се запознах с двама наскоро пристигнали моряци. Те бяха дошли, както веднага разбрах, за да опитат късмета си в тази страна. Единият беше испанец, а другият — французин. Срещнали се бяха на парахода и сега търсеха работа.

Педро Испанеца и Жан Французина бяха горе-долу в същото положение, в което бях и аз преди няколко години. И в това нямаше нищо чудно.

— Ех — казах им аз, — не мислете, че богатството ви чака на всяка уличка на пристанището! Тук животът е труден.

— Голяма работа! — каза французинът. — Нямам какво да губя.

Той ми обясни, че идва от Фабиак — селце в околността на Люшон — и че семейството му е от баски произход. Между нас бързо се породи приятелско чувство. Скитническият му живот приличаше много на моя. И Жан беше беден — семейството му притежавало съвсем малко земя. Затова и заминал за Америка.

— Аз съм сам на света — каза испанецът, — без родители, без деца! Нямам никого! Nadie^[5]!

И аз им разказах за моя живот тук и за моите странствувания.

— Как! — извика французинът. — Нима няма земя за обработване навътре в страната? Казаха ми, че тук можело да се намерят огромни земи на безценица.

— Да — отговорих аз, — някога е имало. Но сега трябват капитали, машини, работна ръка…

Накрая им казах, че възнамерявам да се върна във Франция.

Тогава от съседната маса към нас се наклони един мъж, който сигурно дълго време ни бе слушал и наблюдавал. Той повдигна широкополото си сомбреро и аз видях слабо лице, светещи очи и тънки устни, а над тях дълги черни мустаци.

— Estimados señores^[6] — каза ни той, — позволете ми да се намеся във вашия разговор. Говоря малко френски и доколкото разбрах, вие търсите работа. Тъкмо сега мога да ви предложа нещо интересно… много интересно.

Той вдигна отново голямата си шапка и се представи:

— Овидио Валдивиа, на вашите услуги. Аз съм помощник-капитан на кораба «Крилатият змей» с капитан Свенд Бьорнсон. Това е един чудесен кораб. Magnifico^[7], estimados señores! Може би сте го видели на пристанището. Превозваме плодове и имаме нужда от трима души.

— Само че ние не сме професионални моряци — казах аз.

— Няма значение — каза сеньор Валдивиа, — «Крилатият змей» има добър екипаж. Искаме само да го попълним. Все пак вие не сте новаци. Трябват ни трима силни мъже. Храната е добра, надницата — също. Тази вечер в полунощ тръгваме.

— Превоз на плодове ли? — промърморих аз.

— Точно така.

— Маршрутът дълъг ли е?

— Разходка край брега, едно крайбрежно плаване. Истинска разходка, уверявам ви, с няколко сандъка за разтоварване.

— Защо не? — каза испанецът.

Аз още се колебаех.

— Хайде, хайде — каза Овидио Валдивиа, като ми намигна, — не ви искам моряшки книжки. Не задавайте много въпроси. Заплащането е добро, а за пристигането е предвидено специално възнаграждение.

— Това са тежки плодове — казах аз, — специални…

— О, какво си въобразявате!

 

 

Разбирах, че не става дума нито за ананаси, нито за банани, а най-вероятно за сандъци с оръжие или муниции, които щяха да ни накарат да разтоварим тайно някъде по брега. Ето защо сеньор Валдивиа търсеше трима яки мъже, без да се интересува от мореплавателските им способности. Касаеше се за контрабанда с оръжие.

— Аз приемам — каза Педро Испанеца.

— Аз също — допълни Жан Французина.

Аз повдигнах рамене. До този момент винаги бях отказвал да се забърквам в подобни истории, но чувствувах, че съм вече на края на силите си. Това поне бе случай да напусна Тампико. Къде ли щях да попадна? Е, ще видя. И на свой ред аз също приех.

— Среща в полунощ на мостчето — каза помощник-капитанът на «Крилатият змей». — Ще ви чакам.

Не подозирах, че тази среща предшествува едно ужасно, невероятно приключение.

В полунощ потеглихме. Бях уредил набързо работите си и се присъединих към другарите на кея. Сеньор Валдивиа ни чакаше. Той бе сменил широкото сомбреро с една мазна фуражка с изтъркани златни галони.

Белите му зъби блестяха в тъмнината. Посрещна ни със същата любезност. Заведе ни първо в стаята на екипажа, за да пием по чашка пюлк по случай отплуването, после ни покани незабавно да лягаме. Явно не желаеше да се въртим по палубата при вдигане на котвата.

Така напуснах Тампико. Когато се събудихме, разбрахме, че сме в открито море. Тогава ми стана ясно, че «Крилатият змей» всъщност не е много нов кораб. Това бе малка двумачтова гемия, която трябва доста да се е разхождала из Мексиканския залив и Караибско море, преди да попадне в ръцете на капитан Свенд Бьорнсон.

Капитанът, едър датчанин с рижи коси, се олюляваше не по-малко от кораба. Вечно клатушкащата му се походка не идваше само от морските вълни, а и от чудовищното количество алкохол, което той бе в състояние да погълне. Колкото пъти го видяхме, почти винаги бе пиян, но успяваше да запази все пак някакво своего рода тежко достойнство. И така командуването на парахода практически оставаше в ръцете на сеньор Овидио Валдивиа, който винаги бе усмихнат и словоохотлив. В началото се питах за какво ли е нужен капитан Свенд Бьорнсон.

Малко по-късно разбрах, че въпреки рома, уискито, текилата и пюлка той притежаваше изключителна прозорливост на мореплавател. На няколко пъти го видях да излиза от каютата си, да се отправя към Валдивиа или към някой моряк и само с една-единствена дума или жест да им посочва някоя маневра или посока. Това бе достатъчно. Моряците променяха пътя или свиваха платната, а великанът с огнените коси се връщаше, олюлявайки рамене, към шишетата с алкохол, наредени в каютата му.

Екипажът бе сведен до минимум. Освен Валдивиа и един готвач китаец още петима моряци индианци, мълчаливи и сръчни, обслужваха кораба. При хубаво време те бяха достатъчни за маневрирането.

Вярно е, че се ограничаваха с извършване на неизбежната работа, а останалото вървеше как да е. Мостът никога не беше измит. Хилядите задължения по почистването и лъскането, които се извършват обикновено на корабите, тук бяха абсолютно непознати. «Крилатият змей» напредваше в морето и от него повече не се и искаше. Нито капитанът, нито помощникът му се занимаваха с мръсотията и ръждата. Изобщо, струваше ми се, че нещастното корабче едва ли би могло да бъде по-разядено и по-разнебитено, отколкото бе, и аз напразно търсех нещо, напомнящо кутия с боя или катран.

«Крилатият змей»! Откъде ли идваше това странно име? Сеньор Валдивиа ми обясни, че идвало от някакъв стар индиански бог със сложно име — Кецалкоатл, и че моряците били много щастливи да пътуват на кораб, който е кръстен така. Кому ли бе хрумнала мисълта да даде такова име на една гемия? Трудно би могло да се узнае, като се има пред вид почтената възраст на корабчето.

— Не се безпокойте, amigos^[8] — радостно възкликваше помощник-капитанът. — «Крилатият змей» ни покровителствува. Корабът е стар, но як. Няма по-добър от него за пренасяне на плодове.

Последните думи, произнесени с намигване, ми напомниха за невидимата стока, която трябваше да разтоварваме. Прословутите сандъци с «плодове» бяха в трюма, но грижливо затворените и заключени с катинари капаци не позволяваха да се направи никаква проверка.

Разказвам тези подробности, за да обясня какво беше душевното ни състояние през първите дни на пътуването. С изключение на помощник-капитана никой не изглеждаше да проявява особен интерес към нас. Храната не беше превъзходна, но достатъчна: осолено месо, ориз, лимони и портокали. Нямахме много работа. Чакахме.

Сеньор Валдивиа ни бе обяснил, че разтоварването на невидимите каси ще бъде тежка работа и че са ни наели само за това.

Тежка и по всяка вероятност опасна работа. Това ми дойде на ума в края на втория ден от пътуването, когато «Крилатият змей» напълно смени курса.

Ориентирайки се най-напред по слънцето, аз разбрах, че ще прекосим Мексиканския залив по линията Тампико — Нови Орлеан. Това ме озадачи. При този курс ние можехме да спрем само на някое място по крайбрежието на Съединените щати, над Рио Гранде дел Норте, който е на границата с Мексико. А може би щяхме да продължим в посока към Флорида? По всяка вероятност не. Тогава помислих, че сигурно по някакви причини се налага да пътуваме в открито море. По-късно щяхме да свием на запад към мексиканския бряг.

Но курсът бе сменен. Струваше ми се, че се връщаме назад към Тампико и Веракрус. Това ми се струваше по-обяснимо, но защо ли трябваше да отиваме и да се връщаме?

На другия ден видях, че капитанът е застанал на моста. Този път не стискаше в ръце нито бутилка уиски, нито канче с гъст пюлк, а държеше морски далекоглед, с който изследваше продължително хоризонта. При това морето и небето бяха спокойни. Валдивиа се приближи до него и двамата поведоха тих разговор. Помощник-капитанът взе далекогледа и на свой ред започна да проучва пустия на глед простор.

Постепенно разбрах, че «Крилатият змей» отново бе променил курса. Той се впусна в открито море, т.е. към Караибско море. Вече не ставаше дума за крайбрежно плаване, а за сериозно пътуване, което щеше да ни отведе оттатък водите на Мексиканския залив. Откриваха се два пътя: единият през Юкатанския канал щеше да ни отведе в Караибско море, на юг от Куба, към Ямайка… другият — по Флоридския канал, по протежение на Тропика на Рака, чак до Бахамските острови…

На другия ден наблюдението се повтори, но посоката не се промени. Разбрах, че или гемията беше наблюдавана и затова искаше да заблуди преследвачите си, или бе открила неудобни свидетели и искаше да се скрие от погледите им.

Новата промяна на направлението, която постепенно и бавно ни отвеждаше към северната част на Юкатан, потвърди предположенията ми. Във всеки случай можеше да се каже, че «Крилатият змей» не следваше прав и редовен курс. Отправяше се към целта с редица умели, внезапни промени на посоката, които му позволяваха да заблуди всеки нежелан наблюдател.

На шестия ден, струва ми се, приятната усмивка на устните на сеньор Валдивиа и почерпката с ром ни подсказаха, че може би наближаваме целта на нашето трудно пътуване.

Времето според мен беше много хубаво и топло. Към обед обаче се почувствува известна натегнатост в атмосферата и аз бях обзет от предчувствие за опасност.

По чистото синьо небе нямаше ни едно облаче. Неподвижното море ни ослепяваше с цялата си необятност.

Тогава видях Свенд Бьорнсон да излиза от каютата си и да се приближава до борда, за да огледа палещия простор. След това изрева името на Валдивиа, който веднага изскочи. За беда той си бе позволил да дремне в един ъгъл на моста. Капитанът посочи с ръка към мачтите. Валдивиа изсвири, за да събере екипажа, и моряците започнаха да свиват платната. Ние им помагахме, доколкото можехме.

 

 

Изведнъж небето потъмня с ужасна бързина. Излезе вятър. Той бръснеше морето, повдигайки непрекъснато пенести гребени. Горещината стана непоносима. Бьорнсон не се прибра в каютата, остана на моста с далекоглед в ръце, загледан в небето и морето. Този път, сигурен бях, той не търсеше преследвачите, а искаше да разбере как се развива бурята.

«Крилатият змей» с неочаквана грациозност изведнъж се хвърли сред разбунтуваните вълни. Въпреки въжетата, които нараняваха пръстите ми, въпреки плесниците на платната и небето, което все повече потъмняваше над главите ни, аз се наслаждавах на великолепната гледка на тичащия под пристъпите на вятъра кораб. Но имаше опасност да заплатим скъпо този миг на удоволствие. Стоях близо до Валдивиа и видях, че лицето му бе станало восъчнобледо. Той бе обзет от страх и направи усилие да се засмее, обръщайки се към мене:

— На работа, compañero. Май истински циклон ни чака.

Това, което се случи по-късно, е останало в паметта ми като кошмарно видение. Още си спомням ужасния шум на падналия около нас гръм, още виждам как «Крилатият змей» се издига над водните планини, за да потъне веднага след това в чернозеленикавата пропаст на побеснялото море. Но трясъкът от сгромолясването на голямата мачта бе дори по-страшен от пукота на гръмотевицата. Заобикаляше ни неописуем безпорядък от мокри платна и разлюлени въжета. Капитанът гръмогласно даваше нареждания, които изчезваха в яростния рев на бурята.

По-късно пуснаха лодките в морето. Французинът ме извика. Страшна светкавица ослепи лъвското лице на капитана, който бе съвсем близо до мене. Червените му коси като че наистина горяха. Той ми посочи борда и извика:

— Хайде!

Спуснах се по един кабел и скочих в една от лодките, в която вече се бяха качили двама моряци и Жан Французина. Другата спасителна лодка танцуваше жалка на няколко разтега от нас. Там беше Валдивиа заедно с готвача и останалите трима индианци. А къде беше испанецът? Извиках го. Викът ми се смеси с вика на Валдивиа, който ревеше към предната част на кораба:

— Capitan! Capitan!

Моряците вече гребяха и лодките се отдалечаваха от кораба. Испанецът бе изчезнал. Дали го бе отвлякла някоя вълна? Кой ли някога ще узнае? А датчанинът?

Видях го до предпазната стена на борда, обзе ме смесено чувство на възторг и съжаление. Датчанинът не бе напуснал своя стар кораб и нямаше намерение да го изостави. Пияницата-контрабандист, човекът, погубен от алкохола, се подчиняваше на стария, мъжествен закон на капитаните. И той на свой ред изрева:

— Pedro! Pedro! Español! Español!

Безпокоеше се за моряка-испанец. Датчанинът последен щеше да напусне «Крилатият змей». Но дали можеше да го напусне и искаше ли изобщо това? Победен от бурята, победен може би и от живота, капитанът отказваше да скочи в морето и да дойде при нас. Той щеше да изчезне заедно с този кораб, неговия последен кораб, неговата голяма и последна любов.

«Крилатият змей» легна опасно на борд. Това бе краят. Гигантска вълна ни отдалечи от него. Докато все още можех да виждам, забелязвах само купчина греди, платна и въжета, които продължаваха да се носят по разяреното море.

Лодката на Валдивиа се отдалечи много бързо. Струваше ми се, че хората, които бяха в нея, съзнателно се отправяха към определена точка на хоризонта. Огромна вълна ги повдигна. Лодката изчезна. Дали не потъна?

 

 

Как ли се бяхме спасили? Не бих могъл точно да разкажа. На сутринта, когато се събудих на пясъчния плаж, морето отново се беше ширнало спокойно и гладко като масло, а над нас се простираше чисто, като че току-що измито небе.

Лодката не се виждаше. Тогава си спомних, че трябваше да плувам, за да достигна твърда земя. Бях вървял в тъмнина и после се бях сгромолясал на пясъка. Топлият пясък ми се бе сторил като приказно легло. Изтощен от умора, веднага бях заспал.

Океанът разстилаше пред мен пустата си огледална повърхност. Шум от гласове ме накара да се обърна. Двамата индианци ме гледаха усмихнато.

— Donde estàmos? Къде сме? — попитах ги аз.

— En el Yucatan — отговори единият от тях.

Бяхме достигнали Юкатанския полуостров. Това всъщност можеше да се предвиди.

— Y Juan, donde està Juan? Жан, къде е Жан? — попитах пак аз.

Те ми посочиха с ръка моя другар, легнал и той като мен в пясъка, малко по-далече от нас. Спеше спокойно.

И така, екипажът на нашата лодка беше здрав и читав. Сигурно колената и дланите на ръцете ни бяха одраскани, може би бяхме контузени, но това бе дребна работа.

Двамата индианци — Игнасио и Сантяго — оглеждаха околността и си говореха полугласно. Тъй като се отдалечиха, аз им извиках:

— А къде са другите? Къде е Валдивиа?

Те поклатиха глава безпомощно.

Кой ли можеше да знае?

 

 

Наистина ние бяхме имали късмет. «Крилатият змей» бе потънал заедно със съмнителния си товар и датчанинът го бе последвал в морската гробница.

Намирах се облечен с дочен панталон и скъсана риза на непознат бряг, но доколкото виждах, той не бе толкова негостоприемен. Може би, като повървим малко, щяхме да открием някое село. По всяка вероятност ние се намирахме на мексиканска територия. За да стигнем Хондурас или Гватемала, трябваше да навлезем в Караибско море, а ние бяхме останали в Мексиканския залив.

Отвъд плажа палмите и гъстите листа на дърветата приличаха на дълга зелена линия, украсена с ресни. Недалеч от нас имаше гора. Дърветата говореха за птички, животни, вода за пиене… за живот. Устните ми вече пресъхваха. Бях жаден.

Точно в този момент се събуди и моят другар. Видях го да се протяга продължително. Всичко беше наред.

— Хей, моряк! — извиках аз. — Възнаграждението за труда май няма много да ни натежи.

— Възнаграждението… — промълви той. — Къде сме?

Търкайки очи, той постепенно си припомняше случилото се.

— На Юкатанския бряг.

— А другите?

— Видях лодката им в лошо положение. Ако са се спасили, сигурно не са далеч…

Жан отново се протегна.

— Гладен съм!

— Това е добър знак. А ето, струва ми се, и закуската.

Игнасио и Сантяго се връщаха при нас; ръцете им бяха пълни с малки петнисти яйца. Вероятно това бяха яйца от морски птици, които те бяха открили, проучвайки плажа.

— Не са лоши — каза Жан, като залапа лакомо. — Как ми се иска и да пийна нещо.

Игнасио, по-високият от двамата моряци, посочи гората. Сигурно в тази посока щяхме да намерим вода.

Тръгнахме към джунглата и всъщност едва тогава започна истинското приключение. Нито един от двамата индианци не познаваше тази област. Признаха ни, че корабът е трябвало да разтовари стоката на границата на британски Хондурас. Бурята злополучно бе прекратила пътуването.

 

 

В началото те не изглеждаха неспокойни. Много скоро навлязохме в тропическата гора. След като преминахме през една палмова гора и през някакво солено блато, изведнъж се озовахме в зеления свят. Дърветата се издигаха високо над главите ни, но гъсто преплетените лиани, пълзящите растения и едрите ярки цветя образуваха свод, който ту едва пропускаше светлината, ту изцяло я спираше.

За щастие дълга пътека прорязваше джунглата. Това бе нещо като път, прокаран през гъсталака — или от огъня, или от хората някога… не би могло да се определи точно кога… Може би тук са идвали заради махагона?

Сантяго ни извика. Той вървеше пръв и се бе спрял до едно красиво дърво с много листа и с кръгли сивкави плодове.

— Това е сапотие^[9] — обясни индианецът.

Той ни каза, че тези дървета се използват най-вече заради бялата им смола и аз разбрах, че става дума за оная смола, която се изнася в големи количества за Съединените щати и от която правят прословутата chewing-gum^[10]. Нямах никакво желание да дъвча дъвка, но вкусих с наслада месестата оранжева сърцевина на плода, който малко утоли жаждата ми.

Продължихме да вървим. Тогава двамата моряци ни заговориха за Юкатан. Тази страна, където ние идвахме за първи път и през която те никога не бяха минавали, била страната на старото индианско племе майаси. То се отличавало със забележителна организация и цивилизацията му била завладяла целия полуостров. Майасите били големи строители. Но по-късно техните градове и храмове били покорени от джунглата и потънали в нея. Бях чувал за тези майаси. Те били действително много цивилизовани, а също така и способни земеделци. Писмото им било сложно, съставено от йероглифи, които и до днес не са напълно разчетени. Изглежда, че са били още превъзходни математици и астрономи.

Гората около нас ставаше все по-гъста. Сега вървяхме по нещо като пътека, която едва се провираше между дърветата и храсталаците. Около нас се чуваха крясъци на папагали, писукания, цвърчене — цял концерт, който от време на време спираше. Дали нашето приближаване смущаваше обитателите на зелената растителност, или в мрака й се разиграваше някаква тъмна драма!

 

 

По-нататък усетих, че вървим по надолнище. Постепенното снижение на терена се съпътствуваше с промяна в растителността. Гъсталаците започнаха да оредяват, дърветата се издигаха по-свободно. Навлизахме вече в истински висока гора с много кедрови дървета. Изпитвах странното чувство, че се намирам близо до някакво скрито и тайно владение, в което щях да вляза, без някой да ме очаква. Въпреки дивата растителност струваше ми се, че някога на това място е действувала човешка ръка.

Слънцето все повече проникваше между клоните на дърветата. Скоро щяхме да излезем от гората.

Двамата индианци, които вървяха пред нас, се спряха изведнъж. Видях ги, че разговарят тихо. И те изпитваха същото чувство като мене.

— Мисля, че ще открием нещо — казах аз на моя другар.

— Какво? Някое село ли?

— Не знам, погледни индианците!

— Изглеждат неспокойни.

 

 

След около стотина метра открихме Мъртвия град. Трябваше ни известно време, за да разберем, че това е град. Намирахме се на едно възвишение в края на джунглата. Под нас се откриваше вълнообразна долина. На пръв поглед човек виждаше само застинала лава или зелени петна — дървета… Като се вгледахме по-внимателно, забелязахме сред зеленината и други петна — сиви и червеникави. Дали това бяха скали или пък пясъчникови или шистови кариери?

Пръв заговори Игнасио.

— Una ciudad antigua! — каза той съвсем тихо. — Стар град.

«Може би нашето пътуване все пак не е било напразно — помислих аз. — Кой знае дали няма да открием някой непознат за историците град?»

Все пак, преди да се приближим до развалините, които спяха под растителната покривка, ние спряхме да отпочинем. Изведнъж открихме извор. Той бликаше в подножието на една скала, издигаща се над долината, и от него излизаше поточе, което слизаше към Мъртвия град. Пихме жадно от бистрата вода. Тя се събираше в нещо като голямо каменно корито, проядено и покрито с мъх, и оттам се спускаше надолу. Стори ми се, че това каменно корито не е дело само на случайността, а е било издълбано и оформено от човешка ръка. Отправихме се към това, което ни приличаше на струпани скали. Двамата индианци като че ни следваха с нежелание. Те се колебаеха да се приближат до това място. Ние си пробивахме път сред лианите и високата растителност с помощта на дебели тояги. Нямаше вече място за съмнение; намирахме се пред една старинна архитектура. Пред нас се откри високо стълбище. То водеше към нещо като пресечена пирамида, над която личеше, че е надстроявано по-късно. Четири здрави колони поддържаха покрив във формата на обърнато корито.

— Това е дворец — пошушна Жан.

— Дворец или някогашен храм — добавих аз.

Индианците се бяха спрели до нас. Те се оглеждаха на всички страни, сякаш очакваха да се появят обитателите на този античен храм, техните далечни прадеди. Недостатъчните ми познания по испански език ми пречеха да водя по-задълбочен разговор с двамата моряци. Все пак аз ги попитах дали това не е храмът на бога Кецалкоатл — прочутия Крилат змей.

Те поклатиха глава и ми обясниха, че той не е бог на майасите, а на ацтеките… И така, ние се намирахме в страната на майасите. Подразбрах от смътните им обяснения, че Крилатия змей тук не е добре приет, на него гледат като на завоевател. Те добавиха, че освен стари камъни тук няма какво да се види и трябва вече да излизаме от гората. Жан се съгласи веднага с тях, като ми намигна незабележимо.

Решихме да отпочинем в подножието на храма, преди да продължим пътя си. Двамата индианци бяха убедени, че гората не е много широка и че ще е достатъчно да я прекосим в първоначалната посока, за да достигнем нивите и първите села. Преди това трябваше да похапнем. Двамата индианци тръгнаха на лов с надежда да ударят някоя птица или маймуна, която горе-долу да може да се яде. Казаха ни, че знаят да палят огън по примитивния начин, търкайки сухи дърва.

Точно тук започва наистина нашето приключение.

Като видяха, че се излегнахме да дремнем, двамата моряци се отдалечиха. Малко след това Жан скочи.

— Ела — каза ми той. — Все пак не е редно да минем покрай този храм, без да го разгледаме поне бегло.

— Но трябва и да си починем — отговорих аз. — Още не сме се оправили.

Въпреки това го последвах и ние се изкачихме по високите стъпала. Отстранявайки бодливите храсти, преплетените лиани и дръвчетата, стигнахме до една площадка. Странно изваяни огромни блокове лежаха в безпорядък. Четирите колони изглеждаха солидни, устояли на вековна забрава.

— Сигурно има врата — каза Жан.

Но растителността беше толкова гъста, че не можехме да видим нищо.

— Хайде да се връщаме — казах аз. — Цялата тази история не се харесва на нашите приятели. Трябва да съобщим за откритието си. Може би тук никой не е идвал от… кой знае от колко години…

Представях си как идвам тук с някаква добре екипирана изследователска група заедно с археолози и историци.

По проядените фасади се появиха странни йероглифи.

— Ние не сме в състояние да направим проучвания. За това са необходими специални екипи, които, да разкопаят и да разчистят.

Изведнъж Жан извика:

— Има врата.

Наистина зад колоните имаше квадратен отвор.

— Невъзможно е да се влезе — казах аз, — запушена е от камъните. Изглежда, че част от свода се е срутил. Огромните плочи са се напукали. — Въпреки че имаше мъх, ние различихме и други йероглифи, както и гримасничещи образи.

Жан се обърна към мен. Слабото му, тъмно лице, обрасло с брада от няколко дни, се озари от неспокойна усмивка. Умората не му пречеше страстно да се увлече по откритието.

— Мисля, че можем да влезем. Отворът е достатъчно голям.

— Внимавай! — извиках аз. — Може да има змии.

Той пъхна тоягата си в кухината. Пак се усмихна.

— Всичко е наред. Няма срутване, можем да влезем.

— Как така! Без лампа, без инструменти!… Невъзможно!

Но той вече бе изчезнал. Не чувах нищо. Дебелата стена заглушаваше шума от неговите движения. После изведнъж той подаде ръката си и ми махна да го последвам. И аз на свой ред се промуших през тясната цепнатина, която разделяше два срутени блока.

 

 

Най-напред нищо не виждах. След ослепителната светлина навън мястото ми се стори потънало в тъмен мрак. Все пак малко по малко започнаха да се очертават неясни форми. Високият свод над главите ни пропускаше ивици светлина. Потреперих. Въздухът ми се стори леден. Намирахме се в обширна зала, пълна с неопределени фигури — сигурно статуи. Държахме се за ръка като две изплашени деца и мълчахме.

Очите ни свикнаха с полумрака. Не знам дали камъните, които образуваха кривата на свода, се бяха разместили с течение на вековете, или строежът така е бил замислен, но ние виждахме благодарение на някаква отразена светлина.

Навлизахме бавно, придържайки се към стената, покрита с рисунки или надписи. Ръката на приятеля ми пареше и леко трепереше.

— Ти имаш температура! — казах аз.

— Не… горя от любопитство…

Спомних си блясъка на погледа му. Дали наистина нямаше да го хване треска. По-добре бе да не се бавим тук. Точно пред нас се появи светлина, някакво особено сияние, което, струва ми се, дотогава не бях забелязал.

— Ела — каза ми Жан, — има друг отвор.

Сиянието приличаше на отблясък от далечно слънце. Тръгнахме към него. И аз на свой ред вече се вълнувах от откритието. Векове наред никой не бе стъпвал в този тайнствен полумрак. Приближихме се до светлината. От дясната си страна продължавах да усещам покритата с фигури стена. От време на време ръката ми я докосваше. Изведнъж подскочих. Лявата ми ръка се удари в стена. Нова стена! Хванах приятеля си за рамото и така силно го разтърсих, че ризата му се скъса.

— Трябва да се връщаме назад! — изревах аз.

Той също разбра. С устремени в далечната светлина очи, ние бяхме тръгнали по един коридор.

Върнахме се бързо по стъпките си. А точно това не трябваше да правим. Стори ми се, че стената завива. Коридорът продължаваше. Не можехме вече да намерим залата.

— Лабиринт! — пошушнах аз. — Ние сме в лабиринт!

— Голяма работа! Няма да е толкова сложно — каза Жан. — Залата не е много обширна, а и самият храм не е много голям. Ние не вървим от дълго време. Все ще намерим изхода.

Върнахме се на старото място. Жълтеникавата светлина блещукаше пред нас. Може би това бе нова врата, която ще ни позволи да излезем от другия край на пирамидата.

 

 

Не мога да си припомня този случай без вълнение. Чувам, като че бе вчера, разтреперания трескав глас на Жан:

— Нова зала! Идвай!

После той прибави:

— Знаеш ли откъде идва тази светлина? Погледни! Злато! Цели златни кюлчета!

В полумрак като този, от който идвахме, се издигаше висока статуя — фигура на мъж в тържествено облекло, с пера от камък на главата. В основата на черната статуя блестяха лъскави кюлчета. Десетки и десетки кюлчета лежаха струпани там. Злато, това бе наистина злато!“

VIII
Десет хиляди кюлчета злато

Повдигнах глава. Къде се намирах?

В тропическата джунгла, сред мрака на майаския храм или пък в коварния лабиринт, където бяха попаднали двамата непредпазливци?

Не, аз не бях напускал Фабиак, моето родно село. Зад стъклата на мансардното прозорче слънцето красиво искреше върху снега. Това бе ясното и чисто пиренейско слънце, огряло обикновения и хубав сняг на моите родни планини.

Въпреки това сърцето ми се сви. Ако можеше да се вярва на завещанието, един от нещастните герои на тази история е бил братовчед ми Жан. Явно, там ставаше дума за него, за Жан Французина, Жан от Фабиак (департамент Горна Гарона). Представях си го как се отправя, трескав и блуждаещ, към това скрито от векове невероятно съкровище. Какво ли бе станало с него?

— Страшна работа! — промълви Феликс, червен от вълнение.

— Да, наистина страшна… Но какво ли е станало после?

— Завещанието спира тук.

— Не — забелязах аз, — завещанието не спира тук: или не е завършено, или липсва краят.

— Точно така. Във всички случаи ние трябва да го прочетем. Сега да тръгваме! Баща ти ще се чуди защо не слизаме.

Този път майка ми се бе разтревожила от мълчанието ни. Тя извика отдолу:

— Деца, няма ли да излизате? Хайде, използвайте поне малко слънцето!

Излетях на стълбището.

— Да, да, слизаме.

През това време Феликс редеше листовете така, че пак да се подават от папката. После я затвори и ме настигна светкавично.

Майка ми ни огледа с известно безпокойство.

— Някаква задача ли решавахте?

— Да, мамо.

— Трудна ли?

— О да, много трудна — намеси се Феликс с напълно невинен вид.

— Е, решихте ли я?

— Още не… Но… донякъде. По-късно ще я довършим.

— Добре. Идете сега малко да се пораздвижите. Слънцето е великолепно. Само бъдете предпазливи! Не се старайте да подражавате на големия Тужас.

— О, не се безпокойте, госпожа Дарегибери! — провикна се Феликс. — Да не сме луди!

Малко след това вървяхме по белия път. Иларион Пере ни видя, че минаваме със ски на рамо, и извика:

— Хей, шампиони, много закъсняхте! Другите вече се спускат.

— Къде са те? — попитах аз.

— На поляната на баща ти. Побързайте, слънцето скоро ще се скрие.

Феликс вървеше напред с големи крачки. Не бързаше толкова заради пързалянето, а искаше да се отдалечим от къщите, за да ми говори на спокойствие. Като никога той бе забравил студа. Забрави дори да се отбие в къщи, за да си вземе някоя солидна закуска.

Малко по-нататък — бяхме излезли от селото и вървяхме между склоновете и долината — Феликс се спря, постави ските до едно дърво и ме хвана за якето.

— Чакай, няма защо да бързаме. Ще стигнем, когато можем. Преди всичко трябва да помислим.

— Нямам нищо против.

— Да помислим. Според теб този ацтек или по-точно този Очоа — да не забравяме, че се нарича Емил Очоа, — добър ли е или лош?

— Няма вид на лош човек.

— Да не се доверяваме на външния вид!

— Какво ли може да се е случило, след като са намерили златото?

— Има няколко възможности — каза важно Феликс. — Очоа може да се е освободил от нещастния ти братовчед, за да заграби сам златото. Сега има угризения и преди да се самоубие, прави признание.

— Той няма вид на човек, който смята да се самоубива.

— Не съм толкова сигурен.

— А втората възможност?

— Втората възможност е — започна Феликс с твърде смутен вид — братовчед ти… Извинявай, но това може да се случи във всяко семейство… И после той е имал треска… Хм…

— Искаш да кажеш, че може и братовчед ми да се е освободил от този Очоа?

— Да, но Очоа не е умрял и идва, за да си отмъсти. И така, той узнава, че братовчед ти никога не се е връщал и е умрял в Мексико. И сега търси около хамбара. Може да е забравил къде е заровено съкровището.

— Добре, съгласен съм, но тогава защо пише завещанието си?

— Наистина защо?

— Той няма от какво да се страхува.

— Действително… Сетих се! — извика Феликс изведнъж. — На път съм да отгатна, трябва само още малко да помислим.

— Обясни ми!

— Добре, ето: Очоа се е отървал от твоя братовчед и сега има угризения…

— Това е първото предположение.

— Чакай. Значи, казах: има угризения. Идва във Фабиак. Може би не е много сигурен, че братовчед ти е умрял. Иска да му върне една част от приказното богатство или пък да я даде на наследниците му… Следиш ли мисълта ми?

— Напълно.

— Тогава се появява Валдивиа. Валдивиа също не е умрял. Той се е спасил и е узнал тайната на храма. Знае, че нашият Очоа е богат, милионер… Или пък друго нещо. Валдивиа е научил, че в джунглата е скрито фантастично съкровище. Проследява Очоа и го кара да му признае мястото на съкровището. Очоа се вижда в опасност и пише завещанието си, за да разкрие истината.

— Но това значи, че сеньор Валдивиа е някъде наоколо и дебне нашия пансионер.

— Не знам. Очоа е дошъл да се скрие тук. Сетил се е за това затънтено село, за което му е говорил твоят нещастен братовчед Жан Французина. Във всеки случай сега трябва да си отваряме очите повече от всякога. Нали ти казвах, че може да има опасност!

— Да, възможно е…

— Повече от възможно дори, сигурно е. Представи си… Една вечер в някоя кръчма на Веракрус или на Тампико, или на някое друго място, например Кампече… Очоа е напуснал джунглата с кюлче злато…

— Как го е отнесъл?

— Не знам, все някак се е оправил. Става богат. Влиза, както вече казах, в една кръчма. Пие ром или пюлк, напива се, говори и разказва историята си, без да си дава сметка какво прави. Сеньор Валдивиа е някъде наблизо. Той чува историята или някой му я предава. Тогава разбира, че това не са бръщолевения на пиян човек. Той знае, че чудно съкровище спи под свода на майаския храм. Напълно логично, нали?

— Да, логично е, но от всички тези предположения ме заболя глава.

— Все пак има нещо, което ме затруднява.

— Кое?

— Тоя Очоа, ако наистина беше честен човек, щеше да отиде при баща ти и да му обясни случилото се. Значи, съвестта му не е напълно спокойна. Очевидно той е извършил някое злодеяние. Това потвърждава моите думи…

Феликс изведнъж се обърна. Глух шум отекна наблизо. Нищо особено — от един нисък клон се бе съборил сняг.

— Хайде да отидем при другите — казах аз. — Нали знаеш, че ацтекът… или по-точно Очоа, ме предупреди, че ще дойде да ни гледа как се пързаляме.

— Добре, да вървим. Ако не ни види там, може да се усъмни нещо.

Като пристигнахме на бащината ми поляна, хор от подигравателни викове ни посрещна. Робер Тужас, който се спускаше с всичка сила, се закова безупречно пред нас, до самия път.

— Какво правихте досега? Откога ви чакаме! Снегът е великолепен.

Разноцветните пуловери, шапките с помпони изпъстряха с ярки петна дългия склон, по който три големи шейни непрекъснато се спускаха и изкачваха. Мари Лестрад, с жълт пуловер, се засили откъм хамбара и връхлетя право срещу нас. На няколко метра разстояние тя се развика комично:

— Феликс, Феликс, помощ! Аз съм като тебе, не знам да спирам.

Изведнъж обаче тя гъвкаво сви и се озова с лице към височината.

Феликс повдигна рамене с вид на човек, който си има други грижи, по-важни от игрите на снега и от дребните шеги, които някои смятат за оригинални.

— Хайде — каза ми той с примирен тон. — Но да внимаваме! Само това ни липсва, да се приберем с изкълчени глезени. Толкова работа ни чака тези дни.

Тъкмо щях да се качвам към хамбара, когато Феликс ме спря.

— Слушай — едва пошушна той, — ами картата?

— Картата ли?

— Да, картата на Мексико. Сигурно на нея е означено мястото на съкровището.

— В такъв случай тя не е много точна.

— Обзалагам се, че я е изпуснал нарочно, за да заблуди Валдивиа!

Мари Лестрад се приближи към нас.

— Какво заговорничите вие двамата? Да не би да чакате снегът да се стопи?

Оставих Очоа и угризенията му, сложих ските си и започнах да се пързалям. По онова време не бях виртуоз на ските като Робер Тужас, но — дявол да го вземе! — все пак доста умело карах вече.

Въпросният Тужас ме загледа, като се спусках, и поклати глава. Той благоволи да оцени моя стил.

— Добре, добре… — каза ми той. — Още си малко дървен, но караш прилично.

Една шейна потегляше, придружена от глъчка на учудване. Това ме накара да се обърна. Шейната се залюшка в началото леко, като преминаваше предпазливо неравния терен. Отпред седеше Жозеф Кантие, а зад него се бе свил моят Феликс. Значи, бе склонил да се спусне.

Мари Лестрад, която слизаше с широки и грациозни завои, забеляза двамата спортисти и се насочи към тях.

— Не си играй, Мари! — извика Феликс. — Тая шейна не е много стабилна.

Без да отговори, Мари продължи да прави зигзаги и съвсем се приближи. Феликс бе обезумял от срещата, която изглеждаше неизбежна.

В този момент се случи още нещо. Ацтекът, излизайки от храстите, се показа на синора. Разбрах, че Феликс го бе забелязал. Горкото момче се разкъсваше от две грижи: от една страна, да наблюдава тайнствения Очоа, от друга, да внимава за равновесието на шейната.

Мари Лестрад се приближаваше. Шейната засили скоростта си. Феликс напразно се опитваше да я спре с петите си — пързалката не се поддаваше.

В това време нашият пансионер кихна, извади носната си кърпа и я поднесе към лицето си. Стори ми се, че при шума от кихането Феликс подскочи. Той се наклони по посока на синора, тоест към ацтека.

И тъй като Мари Лестрад връхлетя като вихър, катастрофата стана. Всъщност те не се сблъскаха, защото Мари се закова пак с превъзходно умение. Шейната обаче се преобърна и двете момчета се затъркаляха в снега. Жозеф Кантие стана веднага, а Феликс продължи да се търкаля надолу като буре и спря чак пред краката на господин Очоа.

Мари се бе спуснала и заедно с ацтека помагаше на Феликс да стане.

— Много ти благодаря — изръмжа Феликс. — След като ме събори, идваш да ме вдигаш. Ценна помощ наистина!

— Ах, миличкият ми Феликс, миличкият ми, аз само исках малко да се пошегувам!…

— Има опасни шеги — отряза я сухо Феликс.

Аз се приближих и всички заедно започнахме да чистим от снега нещастния шампион.

— Важното е, че няма нищо счупено — каза Очоа. — Снегът е хубав.

— Хм! Снегът е хубав — промърмори Феликс, — хубав е, но е студен.

Той стоеше пред нас със стиснати юмруци.

— Извинявай, Феликс! — извика Мари, прихвайки. — Няма вече да правя така.

— Излишно е да се извиняваш. За днес ми стига толкова. Прибирам се. Тръгваш ли, Бертран?

Колебаех се. Наистина тоя добър Феликс прекаляваше. Отчая се от едно нищо и никакво търкаляне. Едва бях вкусил удоволствието от снега, а той иска да ме замъкне пак на топло!

Мари Лестрад се спусна отново. Малко по-далеч Робер Тужас демонстрираше блестящ слалом пред неколцина ученици от средния курс. Ацтекът, с ръце в джобовете и лула в устата, се изкачваше по синора и изглеждаше, че наблюдава с голямо възхищение зрелището. Жозеф Кантие се изкачваше към хамбара, дърпайки злополучната шейна.

— Няма ли да останеш? — попитах аз Феликс.

— Ще видя. Чудя се какво прави тук този Очоа.

— Нали нямаш нищо счупено?

Феликс ме погледна раздразнено.

— И ти ли мислиш, че съм се търколил случайно? Е, скъпи приятелю, уверявам те, че се търкулнах нарочно.

— Наистина ли?

— Защо питаш наистина ли? Не разбираш ли защо се търкулнах точно в краката на Очоа?

— ?????

— Търкулнах се до краката му, за да взема нещо.

— Пак някой план на Мексико ли?

— Не, едно листче, което падна, когато той извади кърпата си.

— Тоя човек непрекъснато влачи книжки по джобовете си.

— Погледни!

Феликс отвори ръката си. Видях парче смачкана хартия, откъснато ъгълче от лист. Четяха се няколко думи, написани със същия бърз и разпилян почерк.

„… от Валдивиа

        десет хиляди златни кюлчета…

                        Отмъщение!“

— Ясно, нали? — каза ми Феликс.

IX
Телефонен звън

На другия ден закусвах в трапезарията, когато вратата изведнъж се отвори.

— Я, гледай! Феликс! — каза майка ми.

Феликс бе дошъл да ме вземе за училище. Това бе изключително събитие. Обикновено, както знаете, той ме чакаше да мина, за да излезе от къщи.

— Какво се е случило, Феликс? — учуди се майка ми. — Да не е болен някой у вас? Сигурно идваш да се обадиш по телефона на лекаря.

— Съвсем не. Родителите ми са добре. Подранил съм и затова дойдох да взема Бертран.

— Е, много добре тогава. Малко е студено тази сутрин…

— Малко, да — потвърди Феликс.

— Но денят ще бъде хубав. Ще изпиеш ли купичка мляко с кафе?

— О, може. Ще правя компания на Бертран. Благодаря много.

Разбрах, че приятелят ми имаше нещо да ми каже, но чакаше майка ми да излезе. Преместих към него хляба и маслото.

— Една филийка, Феликс?

— Щом настояваш…

Той си отряза една дебела филия и започна старателно да размазва маслото, оглеждайки се предпазливо. Майка ми най-после съобщи, че отива да нагледа птиците. Баща ми беше в обора. Ние останахме сами.

— Казвай, има ли нещо подозрително тази нощ? — попита ме Феликс с пълна уста.

— Нищо. Право да ти кажа, спах като пън.

— Хм… Не трябва да се отпускаме.

— Ацтекът се качи рано в стаята си.

— И после не излезе ли?

— Не вярвам.

— Добре. Сега на всяка цена трябва да прочетем продължението на завещанието. Надявам се, че го е написал и то се намира в стаята му.

— Искаш отново да влезем в стаята му и да го търсим ли?

— Разбира се.

Феликс глътна последната хапка от филията и ме погледна строго, с широко отворени очи.

— Трябва да завършим това, което сме започнали.

— Ами ако ни изненада?

— Не става въпрос да се оставим да ни изненада. Трябва да издебнем удобен случай. На тази работа не може да се гледа небрежно. Това е въпрос на живот или смърт, не забравяй! И те засяга лично тебе. Става дума за твоя братовчед. А кой е наследникът на твоя братовчед? Ти самият. Помислил ли си, че може би ще наследиш десет хиляди кюлчета злато!

— Десет хиляди кюлчета злато!

— Точно така беше написано на листчето… Не се безпокой, аз съм го скрил на сигурно място… Да, десет хиляди кюлчета злато. Виж, всичко зависи от големината на кюлчетата… Може би не са като греди, но да допуснем, че са само колкото шоколадени блокчета… Представяш ли си какво богатство е това?

Феликс наведе глава и замечта. Той мечтаеше без съмнение за тези десет хиляди кюлчета или блокчета и не знам кое повече го привличаше — златото или шоколадът.

Времето напредна. Трябваше да тръгваме. Феликс глътна последната капка от млякото с кафе и ние потеглихме за училище.

Феликс беше разочарован, защото нашият пансионер не се показа. След вчерашната разходка сигурно бе решил да поспи по̀ до късно.

— Жалко! — каза приятелят ми. — Така ми се искаше да узная как прекарва времето си. Ние трябва да го наблюдаваме на всяка цена. Бдителност!

По пътя отново започна да ме измъчва една мисъл.

— Феликс, ти спомена за наследство. Според тебе аз ли ще бъда наследник на моя братовчед?

— Първо баща ти, но после ти.

— Добре, но това злато не ни принадлежи. То е на майасите, на мексиканците, знам ли…

— Да, така е, но не забравяй, че този, който открие някакво съкровище, има право на част от него. Това е нещо като възнаграждение. Да приемем, че нямаш право на десет хиляди кюлчета злато, но може би имаш право на половината или на една трета… Та дори да ти се паднат само хиляда златни кюлчета… Какво ще направиш с тях?

— Мисля, че ще си купя скутер.

— Скутер ли, ти си луд! Скутерите са опасно нещо…

Той се замечта за миг и добави:

— Аз бих си купил една библиотека… Една хубава библиотека.

— Дъбова или орехова?

— Не, само от екзотично дърво. Една хубава библиотека от палисандър, махагон или окуме… с рафтове от теково дърво^[11].

 

 

Денят премина като всеки спокоен зимен ден в планината. Имаше слънце както и предния ден. От прозорците на класната стая ние се възхищавахме на ледените висулки по клоните и капчуците, които пречупваха светлината и ставаха многоцветни.

Господин Казен няколко пъти направи забележка на Феликс, че не внимава. Феликс бе далеч от правилото за миналите причастия, от действията с дроби и другите „приятни“ неща, които търпеливо ни обясняваше нашият учител. Феликс мечтаеше. Той се бе откъснал от класната стая, от славната стара печка, която бумтеше между чиновете, от зеленокафявата карта на Франция, която висеше зад катедрата, и от таблицата на измерителната система, за да се впусне по океаните на борда на някой кораб. Феликс крачеше из непроходимата джунгла, убиваше змии и ягуари с дебела тояга от теково дърво…

— Какво правиш, Феликс? — извика по едно време господин Казен.

Феликс вдигна кръглото си лице, по-червено и от мак.

— Невероятно! Господин Феликс съзерцава картата на Мексико, вместо да внимава в урока по смятане! А когато говорим за география, ти може би ще се занимаваш с аритметика, нали?

— О, не — отговори Феликс спонтанно и откровено.

— Както и да е, но тази вечер ти ще останеш тук наказан!

Феликс въздъхна и ме погледна отчаяно. Това наказание идваше съвсем не навреме. Нашият пансионер често отиваше на разходка точно когато излизахме от училище. Бяхме решили да влезем тайно в стаята му тогава, за да прочетем продължението на завещанието.

— Жалко — прошепнах аз, — ще остане за утре.

 

 

На другия ден щастието ни се усмихна. Баща ми беше решил да отиде за дърва, и то с бащата на Феликс. Дървата бяха насечени отдавна, но поради една или друга причина бяха отлагали пренасянето им досега.

— Наистина — каза баща ми, — снегът не е дълбок. Шейната ще се плъзга добре и на добичетата няма да им бъде трудно да я теглят. Дървата са на наклона, затова ще ги товарим лесно.

Той предложи на нашия пансионер да го заведе и господин Дюран-Очоа прие с удоволствие.

— Ще тръгнем към десет часа и ще се върнем, преди да мръкне. Бих почакал до четвъртък — прибави баща ми, — за да заведа и децата, но се страхувам, че тези дни времето може да се развали. За вас, господин Дюран, това ще бъде една хубава разходка.

Бяхме и разочаровани, и доволни. Разочаровани, защото много обичахме да ходим в планината за дърва, и доволни, защото отсъствието на пансионера ни развързваше ръцете.

Тази сутрин малко преди десет часа — бяхме в двора по време на междучасието — чухме силния глас на господин Лапюжад, който подвикваше на воловете. Той вървеше напред с остен на рамо. Поздравихме го през оградата. Баща ми и господин Дюран вървяха след празната шейна.

Когато те изчезнаха, Феликс се обърна към мен:

— Чудесно, хубав ден ще бъде! Като се наобядвам, веднага прескачам при теб и ще прочетем продължението.

 

 

Всичко стана, както бе предвидено. Към дванайсет и половина часа ние с майка ми още обядвахме, когато Феликс се появи. Сигурно бе обядвал съвсем набързо, което за него беше голяма жертва.

— Деца — каза майка ми, — сега ще ви оставя за малко. Трябва да отида до магазина да купя прежда. Вие ще пазите къщата.

— Разбира се! — провикна се Феликс. — Не се притеснявайте.

— Не вярвам някой да дойде сега…

— Ние ще поучим малко — прибави моят приятел, — ще правим съчинение по география.

— Седнете край огъня. Аз се връщам след четвърт час.

Феликс ми хвърли многозначителен поглед. Продавачката минаваше за голяма бъбрица и ако майка ми се заприказва с нея, нямаше лесно да се отърве.

Майка ми се загърна с шала си и тръгна към вратата.

— Охо — каза тя, преди да излезе, — небето май се притулва, нашите дървари на връщане може да имат повече сняг, отколкото на отиване.

Наистина времето се беше променило. Склоновете на долината не блестяха вече под ясното зимно слънце. Тежки сиви облаци се носеха над Фабиак. Лека-полека притъмня. Трапезарията на нашата странноприемница бе почти потънала в полумрак.

Като останахме сами, инстинктивно започнахме да шепнем.

— Никой ли няма? — попита Феликс.

— Никой!

Вятърът не беше много силен. Той шушнеше в комина на огнището. Докато се изкачвахме по стълбите, лекият му и неясен глас ни придружаваше.

Пред вратата на пансионера Феликс се обърна:

— Сигурен ли си, че го няма?

— Разбира се, нали го видяхме на пътя тази сутрин.

— Разбира се — повтори Феликс.

Отворихме вратата, без дума да продумаме.

Стаята бе все така спокойна и скромно наредена със старото орехово легло, издутия скрин, малката маса и няколкото стола. Всичко беше подредено. Нямаше нито прашинка. Във въздуха се носеше аромат на парфюм.

— Усещаш ли миризмата? — попита ме Феликс.

— Да, на одеколон мирише.

— Може би…

На масата бяха подредени същите илюстровани списания, същият пепелник, същата кожена папка, същата географска книга.

Стояхме на прага и се колебаехме. Сякаш беше започнало да се свечерява. Сивкава светлина влизаше през прозореца. Шумоленето на вятъра се чуваше наоколо. Феликс ме хвана за ръката.

— Ами ако има някой на балкона?

Повдигнах рамене.

— Да отидем да видим — предложи тихо той.

Приближихме се бавно до прозореца. На балкона нямаше никого. Въпреки това страхът на Феликс обхвана и мене. Мислех за отмъщението на сеньор Валдивиа. Дали мексиканецът с дългите мустаци не бе наоколо, дебнещ нашия пансионер, за да му открадне тайната на съкровището?

— Хайде — каза Феликс, отново окуражен.

Приближихме се до масата. Феликс протегна ръка към папката, после се поколеба.

— Е, добре де, отваряй! — извиках аз.

Най-после той я отвори.

Папката беше празна.

— Я гледай! — промълвих аз. — Сигурно го е сложил другаде, може би в куфара си.

— Мисля, че куфарът е под леглото.

— А, виж, куфара няма да отваряме. Ако родителите ми узнаят…

— Я помисли малко! — изръмжа Феликс. — Отнася се за твоето наследство.

Всъщност той имаше право. Отнасяше се за Жан от Фабиак, за моя братовчед Жан и за едно приказно съкровище, скрито в джунглата.

— Трябва да намерим продължението на завещанието, трябва да го намерим! — настоя моят приятел, размахвайки юмрук.

Въздъхнах. Много бях затруднен.

— Слушай, Феликс, дали да разкажа всичко на баща ми?

— Само това остава да направиш! Ние сме на прав път и Очоа нищо не подозира. Ако разкажеш на баща си, той може да прибърза. Очоа ще изчезне и всичко ще приключи.

— Тогава?

— Тогава да търсим! Ако завещанието е тук, ние трябва да го намерим. Но да не би…

Феликс ме погледна ужасено.

— Да не би сеньор Валдивиа вече да го е пипнал!

Обмисляхме точно това, когато силен звън ни накара да подскочим.

— Какво е това? — пошушна Феликс.

— Нищо, телефонът.

— Телефонът ли? Бързо да слизаме! Трябва да приемем разговора!

X
Странното съобщение

Освен през лятото или по-точно когато имаме някой и друг пансионер, у нас телефонът звъни рядко. Баща ми го използваше от време на време и го бе прекарал най-вече за авторитет на заведението. Може ли човек да си представи кафене-хотела на Дарегибери „При пиренейската мечка“ без телефон? Съседите го използваха, за да викат лекар, за да влязат във връзка — при изключителни случаи — с роднините си от Люшон или от другите околни села. От друга страна пък, роднините ни натоварваха с поръчки за близките им от Фабиак.

Понякога ни се обаждаха чиновникът от службата за поддържане на междуселските пътища, данъчният или училищният инспектор, за да ни съобщят, че пристигат, та да им запазим ядене и легло.

Но днес сред самотата на къщата и слабата светлина на зимния ден с надвиснало от снежни облаци небе тънкият и упорит звън на телефона ми се стори, че отеква по-различно от друг път.

Подобно чувство изпитваше и Феликс. Бяхме почти убедени, че телефонът не звъни случайно, че повикването има връзка с нашата „мистерия“.

Слязохме, прескачайки стъпалата, и аз вдигнах слушалката.

— Ало, ало — казах аз със задавен глас, — тук хотел „Дареги“…

— Не затваряйте, говорете — отряза сухо гласът на телефонистката.

— Ало, ало — прозвуча един далечен глас, — ало, не прекъсвайте, ало, хотел…

Останалото се изгуби в бръмченето на телефона.

— Ало, ало, тук хотел „Дареги“…

— Господин Дюран там ли е? Господин Емил Дюран, моля ви, извикайте го!

Този път бях чул съвсем добре. Гласът — мъжки глас — говореше припряно.

— Господин Дюран го няма — отговорих аз, колкото можех по-спокойно, като изговарях думите най-грижливо.

На другия край се чу разочаровано възклицание.

— Как, заминал ли е вече? Но…

— Ще се върне чак довечера, на разходка е.

— Аха, добре, може ли да му предадете едно съобщение?

Феликс, който, без да се стеснява, бе взел втората слушалка, започна да върти ужасени очи и ми направи знак с ръка да удвоя вниманието си. „Съобщение!“ Гласът бе споменал думата „съобщение“. Щяхме да приемем съобщение за господин Дюран-Очоа. Явно имахме късмет.

— Кажете му, че се е обадил господин Валд…

— Моля, господин кой?

— Валдер. В-а-л-д-е-р. Валдер. Търси го Валдер. Той ще разбере.

— Господин Валдер, добре, господине.

Феликс ме бутна с лакът. Ясно се виждаше накъде вървят нещата. Човекът не бе казал Валдивиа, а само Валдер, но все пак от Валдер до Валдивиа няма голяма разлика… Ясно беше!

— Кажете му, че се обаждам във връзка със съкровището.

— Моля? — Ръцете ми започнаха да треперят от вълнение. Повторих: — Моля?

— За съкровището на майасите, той ще разбере. Кажете му, че сме съгласни, при условие, че побърза.

Чух много добре, а и Феликс бе доловил странното изречение, без да пропусне нито сричка.

И така, някой си господин Валдер ни се обаждаше, за да предупреди господин Дюран, че трябва да бърза. Да бърза във връзка със съкровището на майасите! Невероятно!

— Кажете му също, че господин Лопес е в Люшон. Господин Лопес ще дойде да го види тези дни. Ако работата е готова, може да я вземе и да ми я донесе.

— Добре, господине — казах аз послушно. — Ние ще му кажем, че господин Лопес е в Люшон и ще дойде да вземе работата, за да ви я донесе.

— Отлично, много сте любезен. Благодаря ви. Кажете му, че следва писмо.

— Да, господине, следва писмо. Ще кажем на господин Очоа.

— Как?

— Ще кажем на господин Дюран.

— Да, още веднъж ви благодаря. Довиждане.

Господин Валдер затвори телефона. Далечният му глас, който достигаше до нас с бръмчене, се изгуби. В къщата отново настъпи тишина. Бавно поставих слушалката на мястото й.

С ръце на кръста, Феликс няколко пъти поклати глава.

— Представяш ли си? Ама действително, представяш ли си?

Аз стоях слисан.

— Този Валдер или Валдивиа изглеждаше учтив.

— Прекалено учтив, за да е почтен — изръмжа приятелят ми. — Сега вече всичко е ясно. Валдивиа заплашва. Показва зъбите си зад любезното си държане. Каква дързост! Направо телефонира за съкровището и предупреждава нещастника, че някой си Лопес ще дойде да вземе работата.

— Работата?

— Ами да, плана на храма, всичко е ясно. Валдивиа има намерение да намери десетте хиляди златни кюлчета. Заповядал е на Очоа да направи план и е натоварил Лопес да вземе именно този план. Всичко е свързано едно с друго. Очоа се колебае. Той не иска да предаде една тайна, която не е само негова. Тази тайна е — не забравяй — и на твоя нещастен братовчед Жан. Затова Валдивиа губи търпение и заплашва. Да, той заплашва. За мен е ясно. Гласът му бе ядосан. Той дава на Очоа последна възможност. Ако Лопес се върне с празни ръце, Очоа да му мисли. А може би, кой знае… Ако Очоа откаже да даде плана на Лопес, Лопес си знае работата. В планината злополуките стават бързо! Само че…

— Само че какво?

— Само че Валдивиа пропуска една малка подробност, съвсем дребна. Ние сме тук, а той нищо не знае за това. Ние ще спасим Очоа!

В този момент майка ми, натоварена с вълнени кълбета, отвори вратата.

— Още ли сте тук? Време е да тръгвате за училище. Аз се позабавих малко в магазина… Някой да е идвал?

— Търсиха по телефона господин Дюран.

— Така ли? Да не е някой от семейството му? Да няма нещо лошо?

— Не знам. Господин Лопес ще дойде да го види и господин Валдер поръча да побърза във връзка със съкровището.

— Добре, значи, ще имаме гости… Чакай, ти какво каза? Да побърза във връзка със съкровището ли? Какво съкровище?

— Не знам — отговорих аз, като се стараех да говоря с безразличен тон. — Един господин ни натовари с тази поръчка. Каза ми, че господин Дюран ще разбере.

— Странно съобщение — каза майка ми. — Както и да е, ти ще му обясниш. Да се надяваме, че си чул добре?

Като тръгвахме за училище, Феликс огледа продължително пустия път. Той слизаше с криволичения към дъното на долината. Под сивото небе снежните блокове, които я покриваха, лъщяха със слаб отблясък. Сигурно оттук щеше да дойде Лопес, пратеникът на Валдивиа, за да заплаши за последен път Очоа.

 

 

„Как бих искал да присъствувам, когато ще предадеш съобщението на Очоа“ — казал ми бе Феликс.

Затова към края на последния час и двамата се вслушвахме в шума откъм площада. Дебнехме да чуем пристигането на шейната и звучния глас на господин Лапюжад, който водеше впрегнатите животни.

Когато господин Казен ни пусна, шейната още не беше пристигнала. Започнаха да прехвърчат снежинки.

Решихме да я пресрещнем.

— Да побързаме — изкомандува Феликс. — Знаеш ли… Тоя Лопес може би вече броди из околността…

На стотина метра от селото се успокоихме. Едно продължително „Дий-й-й!“ ни извести, че шейната приближава. Воловете напредваха в снега, от устата им излизаше пара, краката им се огъваха. Те теглеха огромен товар от букови и дъбови дърва.

В настъпващия мрак, на фона на бялата снежна покривка, се очертаваха снажните силуети на господин Лапюжад и на баща ми. Нашият пансионер ситнеше юнашки до тях. Той не изглеждаше изморен. Явно, не се бе пресилвал, а само е наблюдавал работата на дърварите. Снежинките се сипеха все по-гъсти и полепваха като звездички по шапката и палтото му. Лицето му бе зачервено от студа и разходката из планината. Видя ни отдалече и ни поздрави с ръка.

— Е, деца — извика весело той, — жалко, че не дойдохте. Изпуснахте един хубав ден. Трябваше да почакаме до четвъртък.

— В четвъртък снегът вече ще ни е затрупал — промърмори баща ми, като погледна загрижено небето.

— Чудесен ден! — прибави господин Дюран. — Походих, хапнах добре, свлякох няколко трупи… И представете си, деца, аз даже карах воловете. Да, господин Лапюжад ми даде остена си. Великолепно! Научих нов занаят.

Той търкаше ръце и здраво стъпваше между Феликс и мене. Моят приятел ми намигна. Сега беше моментът. Поех си дъх и започнах:

— Господин Дюран, търсиха ви по телефона рано следобед, може би към един часа.

— Така ли? Човек никъде не може да намери спокойствие.

— Търси ви господин Валд…

— Валдер ли?

— Да, точно така, Валдер…

— Вижда се, че няма да ме оставят на мира — процеди ядосано през зъби нашият пансионер. — Казах им да почакат…

Той се обърна към мен и ме запита сухо:

— И какво иска от мен Валдер?

— Каза ми, че се обажда във връзка със съкровището на…

— Да, да… е, и?

— Каза още, че господин Лопес бил в Люшон и може да дойде да вземе работата. Щял да я занесе на господин Валдер.

— Я гледай ти, Лопес бил в Люшон! Сигурно е отседнал в хотела, където бях аз. Е, те наистина почват да ми дотягат… Ако си въобразяват, че аз… Но както и да е. Да не ви занимавам повече… Ще му се обадя. Благодаря ви, деца!

Господин Дюран въздъхна и се опита да продължи с безгрижен тон.

— Ех, че хубав ден наистина! Поразвали се малко привечер поради снега, но тъй или иначе, аз обичам сняг. Планината без сняг не е планина. Вие сте щастливи, че живеете в тоя край! Как може да напусне човек такава страна? Обичате ли я?

— О, да, господин Дюран — провикна се Феликс. — Много я обичаме.

Приятелят ми добави с напълно невинен тон:

— Има и други хубави страни на света… Африка, Австралия… Америка…

— Много добре знам.

— Мексико…

— Да… Мексико… Независимо от това тази част на Франция е много приятна и Пиренеите не отстъпват по нищо на Андите или на Сиера Мадре.

— Обичате ли географията, господин Дюран? — попитах аз тихо.

— Географията ли? Може и да я обичам! — отговори господин Дюран със загадъчен вид.

 

 

Същия ден семейство Лапюжад дойдоха у нас на вечеря и гръмкият глас на бащата на Феликс изпълни трапезарията ни.

Госпожа Лапюжад донесе някаква кървавица с хубави подправки — един от нейните специалитети — и гостът ни не пропусна да я обсипе с комплименти. Имаше също и палачинки, а баща ми отиде в избата да донесе една от бутилките с бяло вино, които пазеше за тържествени случаи.

Феликс беше в небесата. Сега той наблюдаваше господин Дюран-Очоа с ново чувство на симпатия, което може би се дължеше на кървавицата, на палачинките и на бялото вино или пък на приятния огън и на общото добро настроение. Всъщност нашият пансионер сигурно не бе лош човек и ако сега беше сред нас, той си имаше причина за това. Може би иска да даде на Дарегибери частта от богатството, която им се полага. Може би тия дни ще дръпне баща ми настрана и ще му разкаже цялата история? Може би ще му предложи да организират едно пътуване до Юкатан или пък ще е достатъчно да се пише писмо до мексиканското правителство, за да му се съобщи къде точно се намират скъпоценните десет хиляди кюлчета. Мексиканците ще бъдат възхитени от тази неочаквана придобивка и ще ни дадат значително възнаграждение… Но да не забравяме Валдивиа и Лопес, спотаени в мрака, дебнещи постъпките и действията на нещастния Очоа и готови да го хванат за гушата… Но почакайте! Феликс има право. Ние сме тук. Ние също дебнем. Господин Лопес няма да ни надвие. И като че в потвърждение на моите мисли стъклата потрепераха от знаменателните думи на песента:

Планинарите, планинарите,

планинарите са тук…

Господин Лапюжад се разпя по време на десерта и, разбира се, той започна с нашата местна песен „Пиренейски планини“. Ние тихо му пригласяхме:

Пиренейски планини,

вий сте моята любов…

Честити колиби,

винаги ще ви обичам…

няма по-хубаво от моето отечество…

Феликс лакомо гълташе палачинка след палачинка и отмерваше такта с поклащане на глава. Нашият пансионер се усмихваше и лицето му, което пак бе поруменяло, като че изразяваше напълно спокойна съвест.

След „Пиренейски планини“ господин Лапюжад ни изпя „Синьото небе на По“, след това „Тулузианката“, а госпожа Лапюжад, която имаше приятен, тънък глас, ни заплени с няколко стари пиренейски и провансалски коледни песни.

— Каква приятна вечер! — каза нашият гост.

Той погледна към прозорците.

— Тук е хубаво — каза баща ми, — но навън…

Станах да дръпна пердето. Не се виждаше нито пътят, нито долината. Само сняг и тъмнина. Големи снежни парцали се сипеха непрестанно над земята. Те падаха неуморно в равномерни полегати редици. Вятърът не духаше много силно, но понякога се извиваше и разваляше стройното падане на снежинките. Гъстата снежна завеса се издуваше.

— Охо-о, вече е натрупало здравата! — казах аз.

— Тогава — провикна се господин Лапюжад — Иларион няма да може да слезе утре сутринта.

Когато отидох до прозореца, не беше много късно — както обикновено бяхме започнали вечерята рано.

Не посмях да кажа, че в този момент чух шум отвън. Как можех да чуя, че някой се приближава по снега? Снежният пласт бе вече толкова дебел, че заглушаваше и най-тежките стъпки. Не, в тоя момент действително нищо не чувах, не чувах даже шепота на снежинките. Те се спускаха над Фабиак при пълна тишина. Падаха леко, като безкраен и обилен ситен дъжд…

 

 

Малко след това разговорът се върна към Мексико. Мисля, че Феликс хитро го бе насочил натам. Стана дума за училище, за големите педагогически качества на нашия учител господин Казен, а после и за предстоящите класни работи. Първото ни класно щеше да бъде по история и география. Нашият гост знаеше, че току-що сме учили за Мексико.

— Тогава — каза той — вие сигурно знаете много за ацтеките, толтеките… и други?

Защо каза той „и други“? Между тези други именно се намират жителите на Юкатан.

— Господин Казен не ни разправи кой знае колко за майасите, нали? — подсказа Феликс.

Господин Дюран го изгледа с любопитство, което ми се стори обезпокоително, и започна да се смее.

— Майасите ли? Не ви е разправял кой знае колко за майасите? Странно! Майасите са много интересни!

— О — каза майка ми, — господин Казен не може всичко да ви каже. Достатъчно е да знаете най-важното. Вие запомнете това, което ви учи, и всичко ще бъде наред.

— Майасите — подхвана нашият пансионер — били много интересен народ с висока култура. Наричали са ги гърците на Новия свят. Те са построили големи градове и забележителни паметници. Богатството им е идвало преди всичко от земеделието. Отглеждали са царевица, фасул, чушки, хенекен — коноп за текстил…

— И какао — каза Феликс.

— Да, разбира се. Начините на обработване не са били много усъвършенствувани. Те са се ограничавали да опожаряват даден терен, за да го изчистят от храстите, след това с помощта на остри тояги са издълбавали дупки и в тях засявали семената. Не са употребявали торове. При този начин обаче земята се изтощавала. Те я изоставяли и засявали на друго място. Но старите майаси са известни най-вече с математическите си познания. Те са открили нулата.

— Нулата ли? — изненада се господин Лапюжад. — Та кому е било нужно да се открива нулата?

— А как иначе. Без нула не могат да се решават сложни задачи. В математиката без нула прогресът е немислим. Така майасите били отлични математици. Някои от техните астрономически наблюдения са проверени. Те са учудващо точни. Числената система, която те са използували, е била различна от нашата. Както знаете, при нас единиците са от десет до десет, това е десетичното броене. Десетицата има десет прости единици, стотицата има десет десетици…

— Да, да! — потвърди Феликс, смръщил вежди. Щом се заговореше за смятане, той не можеше да прикрие известно безпокойство.

— А майасите си служели с двайсетичната система. Те броели от двайсет до двайсет.

— Горките майаски ученици! — въздъхна Феликс.

— Те са строили и пирамиди, нали? — попитах аз.

— Да, и то много хубави. Малко тежки, но с много декоративни скулптури. Странно е, че не са успели да направят плоски покриви, нито такива сводове, каквито ние можем да строим. Те издигали стени, които ставали все по-дебели към върха. Тези стени постепенно се събирали и само един камък бил достатъчен, за да се закрие отворът.

— Кой знае колко камъни са им били необходими! — забеляза господин Лапюжад. — Сигурно в края на деня мулетата им са грохвали.

— Там е работата, че те нямали мулета, господин Лапюжад! Нито мулета, нито коне, нито товарен добитък. Тъй като всичко се е пренасяло на човешки гръб, търговията между градовете е била затруднена!

 

 

Господин Дюран бе изцяло погълнат от темата. Говореше много, с блеснали очи, явно щастлив, че може да ни покаже знанията си. Родителите ни го слушаха с голям интерес. Тази вечер приличаше на вечерите, които понякога прекарвахме с господин Казен. Когато учителят ни идваше в нашата гостилница, случваше се тъй, че той разказваше не само на малките, но и на големите… Господин Казен също знаеше безкрайно много удивителни неща.

— Вие много се интересувате от Мексико — забеляза баща ми.

— Наистина — каза господин Дюран. — Мексико ме интересува, много… ме интересува…

 

 

Притаих дъх. Настъпи решителният момент. Видях как нашият гост наведе глава, сякаш искаше да събере всичките си мисли, преди да направи последната си изповед. Очаквах да започне да говори… „Е, да, господин Дарегибери, Мексико силно ме вълнува поради една съвсем проста причина… Аз бях там заедно с вашия братовчед. И там, на края на тайнствената майаска джунгла, в едно забутано място на Юкатанския полуостров…“

Но фразата, за която мечтаех, остана незавършена.

Глухи удари разтърсиха входната врата.

— Какво става? — каза майка ми, като загърна неспокойно краищата на шала си.

Вратата се отвори.

Един човек, покрит със сняг, се появи на прага.

Нашият гост се обърна.

— Лопес! — извика той.

XI
„Пиратът Буря“

Все пак не се бях излъгал, като мислех, че краят наближава и ние най-после ще получим обяснение на загадката.

Щяхме да го получим благодарение на Лопес, благодарение на този странен Лопес, изпратен от Валдер или Валдивиа, който внезапно изникна от нощта и снега.

 

 

Въпросният Лопес бе около четиридесетгодишен мъж, нисък, с широк гръб, с орлов нос и черни очи.

Той свали качулката на лодена си, остана за миг на прага и изпуфтя.

— Какъв сняг! — каза той. — Мислех, че никога няма да пристигна… Като видях светлината, си отдъхнах. За щастие имах фенерче… Бяха ми казали: хотелът е първата къща, като се стигне в селото… Добър вечер, господа и дами.

— Лопес! — отново се провикна господин Дюран. — Съвсем не очаквах да пристигнете така. Как се изкачихте дотук? Пеша ли? Невъзможно!

— Започнах на четири колела и свърших на два крака. Колата ми е някъде долу на пътя. Признавам, че бях много непредпазлив да тръгна из планината в такава нощ… Снегът ме изненада. Мислех, че ще мога да мина… Добре, но… на километър ли, или на два километра от селото — не знам точно — колелата започнаха да боксуват… Невъзможно бе да продължа, имаше много сняг. Какво да правя, слязох… и ето ме!

— Настанете се удобно, господине — каза любезно баща ми. — Приближете се до огъня. Вечеряли ли сте?

— О, с удоволствие ще хапна нещо!

Докато госпожа Лапюжад помагаше на пътника да остави измокрения си лоден и малкия куфар, майка ми сложи нов прибор в единия край на масата.

— Ами колата ви? — обезпокои се господин Дюран.

— Ха, тя е издръжлива. Спокойно ще изкара една нощ на снега. Като съмне, ще отидем да я видим… За нея студът далеч не е толкова опасен, колкото за мен…

— Господинът сигурно е от Париж? — попита господин Лапюжад.

— Да, от Париж съм. Бях за малко в Люшон, когато ми съобщиха, че господин Дюран е у вас…

— Валдер ми телефонира — каза господин Дюран.

— Зная. Той ми писа, че ще ви се обади по телефона. А и аз щях да ви телефонирам днес следобед. За съжаление бях зает. Но тъй или иначе, нали съм вече тук!

— Проявили сте все пак малко непредпазливост — отбеляза нашият гост. — В планината винаги трябва да се внимава. Човек смята, че всичко е съвсем просто и хоп!… Важното е, че е минало добре…

— Заповядайте, господине — каза майка ми, като постави пред новодошлия горещ бульон.

— Препоръчвам ви тази супа — добави господин Дюран.

Господин Лопес, с лъжица в ръка, погледна господин Дюран.

— Впрочем Валдер ви е телефонирал, понеже съм тук… бих могъл да взема… разбира се, ако работата е готова!

— Аха! — каза господин Дюран. — За това ще поприказваме след малко. Сега гълтайте бульона, имате нужда от нещо топло!

„Чудна работа — помислих си аз, — имат вид на хора с прекрасни отношения. Тоя Лопес има привлекателно лице и сърдечен глас. И Очоа-Дюран няма вид на човек, който се страхува от него. Обратно, той се безпокои за здравето му и го кара да яде бульон…“

 

 

Ние с Феликс се оттеглихме към огнището и докато възрастните говореха за снега и планината, разменихме няколко думи.

— Ами сега?

— Сега нищо не разбирам — промърморих аз.

— А тоя Лопес?

— Мислех го по-лош, а той излезе симпатичен.

— Трябва да се пазим!

— От какво?

— Те се преструват.

— Смяташ ли?

— Пред нас се правят на приятели. Тая нощ те ще си уредят сметките!

— Мислиш ли, че носи револвер?

— Кой? Лопес ли? Не знам.

— Струва ми се, че вътрешният джоб на сакото му е издут.

— Или пък има динамит в куфара си.

Феликс ми намигна многозначително и ние се върнахме на масата, където Лопес вече ядеше знаменитата кървавица на госпожа Лапюжад.

— Е, Лопес, какво ще кажете за кървавицата? — попита господин Дюран.

— Превъзходна е, господин Дюран. Изключителна!

Госпожа Лапюжад се възгордя. Явно, за пръв път й казваха, че кървавицата й е изключителна.

— Пиренейската кухня — продължи нашият гост — е истинско чудо. Ако можете да останете няколко дни, сам ще се убедите. Госпожа Дарегибери вчера ми направи една зелева чорба, думи нямам да я опиша…

— Лошото е, че не мога да се бавя, господин Дюран, трябва да се връщам…

— Жалко, Лопес, жалко…

Пак направих тайно знак на Феликс и този път се отделихме при тезгяха.

— Забеляза ли? — попитах го аз.

— Какво?

— Когато Очоа говори на Лопес, му казва „Лопес“…

— А как искаш да му казва?

— Да, но когато Лопес се обръща към Очоа, той му казва: „Господин Дюран“… Схващаш ли? Лопес се отнася с почит към Дюран. Засвидетелствува му уважение.

Феликс направи гримаса.

— Пак преструвки! Тая нощ трябва да си отваряме очите. Много ми се иска да спя тук…

— Ами ако има динамит в куфара?

— Няма значение! — каза с достойнство моят другар. — Всеки случай решаващият миг наближава…

Да, наближаваше. Феликс сам не предполагаше колко е вярно това, което каза. Лопес ядеше десерта — парче козунак с компот, — когато внезапно настъпи развръзката.

 

 

Най-напред двамата гости поведоха загадъчен разговор. И все пак малко по малко в съзнанието ми започнаха да се явяват проблясъци.

— Как върви продажбата, Лопес?

— Много добре, господин Дюран. „Ледът“ е над сто и петдесет хиляди… „Горилите“ продължават да имат голям успех.

— А „космосът“?

— Забележително, забравих да ви кажа за него.

— „Борнео“?

— „Борнео“ горе-долу.

— Няма ли успеха на „горилите“?

— Малко по-малък.

— Като на „космоса“ ли?

— Не, разбира се. Очаква се „съкровището“.

— „Съкровището на майасите“ ли?

— Да. Валдер разчита много на него.

— Знам.

— Казва, че ще бъде чудо. Затова ви е телефонирал. Иска да му го занеса. Мислите ли, че ще мога? Готов ли сте?

— Уви, не, Лопес, не още. Трябва ми време, какво да правя!

— Жалко. Валдер много го харесва, искам да кажа, харесва това, което знае, това, което сте му разказали…

— Валдер е винаги нетърпелив.

— Не той, господин Дюран, а публиката… А вие тук добре ли сте?

— Да, много.

— Имате спокойствие, хубава храна, чист въздух… Тогава какво да кажа на Валдер? След петнайсет дни ще има ли „съкровището“? Ще му го изпратите ли след петнайсет дни това „съкровище“?

— Невъзможно, приятелю, невъзможно!

— След един месец тогава? След месец ще го получи ли?

— Един месец! Колко ви е лесно!

— Все пак направете усилие!

— Нищо не мога да обещая.

— Месец и половина тогава. Съгласен ли сте? Така ще кажа на Валдер — месец, месец и половина…

— Вие сте ужасен!

Изведнъж Лопес бутна чинията си и скочи.

— Забравих, господин Дюран… Пък и вие нищо не ме попитахте! Имам последния ви… в куфара ми е. Току-що излезе. Взех го случайно, като тръгвах от Париж. Не знаех дали ще ви срещна…

— Можехте да ми го изпратите по пощата — каза господин Дюран недоволно.

— Ама… хм… Извинете, исках най-напред аз да го видя. Мислех, че Валдер ви е изпратил. Може би утре ще го получите… Вярно е, че с този сняг…

— Хайде, покажете ми го, щом вече ми казахте.

— Веднага, господин Дюран.

Лопес се огледа, взе куфара и го сложи на коленете си. Отключи го, разрови натрупаното бельо и измъкна едно томче, което размаха пред нашия пансионер.

— Ето го, господин Дюран! Великолепен е!

Това бе решаващият миг!

Гръм да беше паднал на масата, в чинията, където още имаше няколко парчета от козунака, Феликс нямаше да ококори такива очи!

Томчето с привлекателна цветна подвързия, което Лопес размахваше, приличаше поразително на тези, които пълнеха библиотеката на Феликс Лапюжад.

Същият формат, същото оформление, същото издателство! Феликс не можеше да се лъже, нито пък аз.

— Страшно увлекателен е! — възкликна Лопес. — Истински шедьовър!

Книгата имаше същия формат и авторът беше същият. Над илюстрацията на корицата ние ясно прочетохме:

ПАТРИК Д’ОЛЕРОН

ПИРАТЪТ БУРЯ

— „Пиратът Буря“! — прошепна Феликс с пресъхнал глас. — Този роман не го зная.

— Ето вашата книга, господин Дюран! — каза Лопес.

Чухме много добре. Тоя път всичко беше ясно. Лопес каза: „Ето вашата книга, господин Дюран!“

Значи, той говореше на автора на книгата, НА ТОЗИ, КОИТО Я БЕ НАПИСАЛ!

 

 

Господин Дюран не се казваше Очоа. Господин Дюран се казваше Патрик д’Олерон. Господин Дюран, скромният и тайнствен пансионер на хотела „При пиренейската мечка“, бе големият, неповторим, толкова продуктивен писател Патрик д’Олерон, безсмъртният автор на цяла серия безсмъртни произведения. Ние вече ги споменахме: „Загубени сред ледовете“, „Мистерията в Борнео“, „Царят на горилите“, „Корабът-фантом“, „Робинзоновци от космоса“, „Конници от вселената“ и т.н.

 

 

Към тези произведения се прибавяше още едно с особено привлекателно заглавие — „Пиратът Буря“.

Виждах как очите на Феликс вече святкат от нетърпение. Желанието да изгълта новия роман на Патрик д’Олерон бе завладяло сърцето на моя приятел. Наистина, сърцето на Феликс биеше от вълнение. И така, той бе видял този Патрик д’Олерон, беше му говорил, беше стискал ръката, ходил бе с него по пътя… И какъв ужас! Беше го нарекъл ацтек, беше го преследвал, подозирал и дори бе влизал в стаята му. Той бе извършил светотатство: бе посегнал на листовете му, на ръкописите му.

Знаменитото завещание всъщност не бе завещание — вече ни беше съвсем ясно, — а новият роман, който Патрик д’Олерон пишеше.

— Вие пишете книги, господин Дюран? — запита с интерес господин Лапюжад. — Тази ваша ли е? Ще позволите ли? Аз… как… какво? Господин Дюран, нима вие сте Патрик д’Олерон? (Господин Лапюжад облещи изплашени очи.) Невъзможно! Къщата ни е пълна с вашите книги. Феликс само вас признава. Не е ли вярно, Феликс? Много съм доволен, аз съм поласкан, господин Патрик… Позволявате ли да ви наричам господин Патрик… „Пиратът Буря“… Трябва да е чудесна! Щом се стопи снегът, слизам в Люшон и я купувам, защото и аз чета вашите книги, господин Патрик.

— Много сте любезен, господин Лапюжад — каза нашият гост, като се усмихна. — Но вижте, тук, във Фабиак, аз не съм Патрик д’Олерон, а само господин Дюран, който си почива в планината и пише по малко, защото неговият издател чака нов роман…

— Е, тогава — каза баща ми — трябва да полеем този пират. Какво ще кажете, да отворим ли едно шампанско?

— За моя сметка — каза Лопес.

— Моля, за моя — извика господин Лапюжад с мощния си глас.

— Шампанско за „Пиратът Буря“! — отбеляза Феликс с гримаса. — Пиратите предпочитат ром, тафиа^[12]…

— Или пюлк — добавих аз.

XII
На работа, господин Дюран!

През следващите дни ние разказахме нашата история на господин Дюран или по-скоро на Патрик д’Олерон и той се смя от сърце.

— Поусъмних се, че става нещо — призна ни той. — Виждах ви непрестанно да заговорничите по кьошетата и тези ваши тайни съвещания ми се струваха странни. Скрито ме поглеждахте, следяхте ме тук, там… Най-напред помислих, че сте разбрали каква е истинската ми професия. Знаех, че Лопес е някъде наблизо. Той е търговският директор на издателството и има приятели в Люшон. Допуснах, че се е разбъбрал и е разкрил присъствието ми тук.

— Та той точно това й направи — казах аз с усмивка.

— Виж, не съм свикнал да казвам, че съм писател. Само така хората ме оставят на мира и мога спокойно да работя.

— Ах, господин Патрик! — извика Феликс в изблик на голяма обич. — Аз съм последният, който би ви попречил да работите!

— А Мексико? — попитах аз. — Всички тези въпроси, които ви задавахме за Мексико, не ви ли озадачаваха?

— Съвсем не. Намирах го за естествено. Знаех, че в училище изучавате Мексико и… всъщност вие ми дадохте идеята за следващия роман.

— За „Съкровището на майасите“ ли? — запита жадно Феликс.

— Да, приключението на вашия братовчед, по-точно на твоя братовчед, Бертран, ми послужи за основа на началото.

— Винаги ли носите атлас със себе си?

— Е да, това е, така да се каже, моят професионален инструмент, но имам и превъзходна памет. Някой път си вземам бележки на отделни листчета.

— И бързо ли пишете? — попита Феликс.

— Понякога, когато сюжетът ми харесва… Например „Съкровището на майасите“… Започнах го бързо и бях толкова доволен от себе си, че веднага писах на моя издател господин Валдер, за да му разкажа в общи линии това, което смятах да направя. Той харесал идеята ми и отговори с обратна поща: „Побързайте, предупреждавам производствения отдел. Разчитам на вас…“

— Производствения отдел ли?

— Мили Феликс, това са хората, които изработват книгите. Връчваш им ръкопис и те ти дават напечатана книга. Те избират хартията, буквите, ръководят печатницата, занимават се с корицата, с илюстрациите, които понякога трябва да се поставят вътре в книгата…

— Валдер ли се казва вашият издател или Валдивиа?

— Валдер — отговори със смях писателят. — Позабавлявах се да направя от Валдер Валдивиа и му сложих страшни мексикански мустаци!

— Много неща знаете за Мексико, господин Патрик — казах аз.

— Мисля, че това, което ни разказахте за ацтеките и майасите, не сте го измислили?

— Разбира се, че не съм. То не става така. Попитайте господин Казен и ще видите… Аз само съм прочел няколко книги по въпроса, а такива книги има много, и то хубави.

— Да, но това не е всичко, нали?

— Кое?

— Романът завършен ли е? Вие не сте го завършили, струва ми се?

— Не, за съжаление! Добрият Лопес си тръгна с празни ръце. Смяташе да занесе ръкописа ми на Валдер. Началникът на производствения отдел ще трябва малко да почака…

Отварям скоба, за да отбележа, че господин Лопес стоя само два дни и си замина без много трудности. Снегът бе престанал да вали и само на едно място покривката бе дебела. След един час разчистване колата успя да премине препятствието.

Но Феликс вече бе забравил господин Лопес, този симпатичен господин Лопес!… Самият Валдер също не го интересуваше. За сметка на това пък цялото му внимание бе насочено към мексиканеца Валдивиа, Валдивиа — помощник-капитана на „Крилатият змей“ със загорялото лице и дългите завити мустаци.

— Вие нали ще свършите след един месец, господин Патрик?

— Нищо не мога да кажа.

— А след месец, месец и половина?

— И ти ли започваш да ми досаждаш? Да не искаш да заместиш Лопес?

— Слушайте, господин Патрик, ние няма вече да ви безпокоим. Няма да ходим на разходка с вас. Няма и да ви караме да ни разправяте за ацтеките и майасите. Ако искате, Бертран може да ви събужда в шест, шест и половина часа. Изпивате едно хубаво кафе с мляко, закусвате обилно и готово!… Настанявате се на масата си. Колкото за студа, не се страхувайте — има достатъчно дърва. Рано следобед излизате за малко — ако времето е хубаво, — но внимавате да не изстинете и се прибирате. След вечеря можете пак да работите, час-два… И ако спазвате редовно моята програма, след един месец книгата ще бъде готова!

— Как лесно я нареди, моето момче! Аз не съм пишеща машина. Ти едва ми оставяш време за ядене.

— Съвсем не! Аз ви казвам, че трябва да се храните, и то добре, за да имате сили да пишете.

— Има дни, в които човек има настроение да пише, а друг път не може.

— Направете усилие, господин Патрик. Господин Валдер е неспокоен. Книжарите чакат. И… ние също!

 

 

Този четвъртък седяхме край огъня. Отново валеше сняг. След няколко дни сух студ снежинките прехвръкваха над Фабиак и ние разбирахме, че снегът дълго ще ни гостува.

Бяхме едновременно и щастливи, и натъжени. Щастливи, защото коледната ваканция бе съвсем близо, щастливи още — поне аз — заради предстоящите пързалки; малко тъжни, защото снощи господин Патрик д’Олерон ни съобщи, че ще ускори заминаването си. С удоволствие щял да прекара Коледа с нас, но по редица причини трябвало да се върне в Париж. Той пак щял да дойде и дори ни обеща често да идва. Това ни успокои донякъде въпреки предстоящата раздяла.

Седнали около семейната трапеза, ние гледахме падането на снежинките и очаквахме тъй добре познатите ни стъпки на писателя. Той щеше да слезе и да закуси с нас.

Майка ми ни извика от кухнята:

— Тук ли сте, деца? Какво правите, много сте тихи?

— Тук сме — отговорих аз.

Феликс се наведе и взе една книга с гланцова подвързия. Погали я с любов. Това бе „Пиратът Буря“. Феликс току-що я бе прочел за трети път. Отвори я и се вгледа в първия лист. Там бе написано с едър, остър почерк посвещението, с което бе толкова горд моят приятел:

НА ФЕЛИКС ЛАПЮЖАД,

НА МОЯ СКЪП СЪТРУДНИК,

С ИСТИНСКО ПРИЯТЕЛСКО ЧУВСТВО

ПАТРИК

Нашият гост бе подарил и на мене същата книга, със също така мило посвещение. Но аз я бях прочел досега само два пъти. Не бях запален колкото Феликс.

— Ох! — въздъхна Феликс. — С нетърпение очаквам да получа „Съкровището на майасите“, и то пак с такова хубаво посвещение. Всъщност той има право, приятелят Патрик (сега Феликс си позволяваше да каже „приятеля Патрик“), ние сме малко нещо негови сътрудници, ние му дадохме идеи…

Нямах време нито да отговоря, нито да потвърдя. На етажа тропна врата. Стъпалата изскърцаха под бързите стъпки. Нашият пансионер, прясно избръснат, се появи и ни поздрави необичайно весел:

— Здравейте, момчета! Имам една хубава новина за вас.

— Завършихте ли я? — попита Феликс с искрящи очи.

— Мога да кажа, че я завърших. Планът ми е готов. Отделни части са вече написани. Всичко върви много добре.

— Браво! — каза Феликс. — Но…

— Но?

— Мислех, че ще ни кажете: „Написах последното изречение.“

Майка ми се приближи с кана ароматично кафе. Нашият гост я поздрави сърдечно.

— Добър ден, господин Патрик. Добре ли спахте?

— Чудесно!

Феликс се намръщи. Спане, спане, какво значение има спането, когато читателят чака!

Обърнах се към писателя:

— Господин Патрик, разкажете ни малко какво става след откриването на съкровището. Те са в лабиринта, виждат жълтеникавата светлина… Наистина ли там намират злато?

— Хайде, хайде! — намеси се майка ми. — Моля те, остави господин Патрик. Той дори не може спокойно да закуси.

— Нищо, нищо! — каза снизходително писателят.

Продължих смело:

— Какво става точно в този момент? Очоа освобождава ли се от Жан Французина, от моя братовчед…

— Как от твоя братовчед? Какво разправяш ти? — обезпокой се майка ми, която, трябва да кажа, не бе в течение на подробностите около новия роман.

— Очоа се освобождава от Жан. Той е богат. После го обхваща угризение. Тогава се връща в Пиренеите и търси родното село на жертвата си. Така ли е? — попитах аз.

— Мълчете, господин Патрик! Не му казвайте нищо! — помоли Феликс.

Аз поклатих глава.

— Не, вие не сте избрали това разрешение. Те са в храма на майасите. В това време идва Валдивиа. Той не е загинал при бурята. Пленява ги, отвежда ги в джунглата, връзва ги о едно махагоново дърво и си отива. Но двамата се спасяват и всеки тръгва по своя път… След това… хм… Не знам… Мисля, че по този начин е много сложно…

Патрик д’Олерон отвори уста, за да ми каже своето мнение, но Феликс, почервенял от възмущение, вдигна ръка.

— Нищо не му разказвайте, господин Патрик. Много по-добре ще бъде нищо да не ни кажете. Да бъдем изненадани! Не искам предварително нищо да знам.

Писателят поклати глава.

— И аз мисля, че Феликс е прав. По-добре е да изчакате книгата. Тогава наистина ще изпитате удоволствието от развръзката. И да знаете, че няколко интересни идеи ми дойдоха от разговорите с вас. Общо взето, вие много ми помогнахте.

— Най-вече Феликс измисляше различните разрешения — казах аз. — Феликс е много изобретателен.

Страните на моя приятел пак се зачервиха, но този път не от гняв.

— О, господин Патрик — промълви тихо Феликс, — обичам всичко, което вие пишете… Аз имам всичките ваши книги и никога няма да се разделя с тях.

— Благодаря ти, мило момче.

— А и вие умеете да подбирате страните и имената на вашите герои са винаги интересни… Очоа, Валдивиа, също и другите ви книги. Само се учудвам на псевдонима, който сте си избрали, за да дойдете тук. Не сте искали да ви познаят, разбирам, желаели сте да бъдете спокоен… И тогава, вместо да се назовете Патрик д’Олерон, вие сте казали: „Наричам се Емил Дюран…“ Емил Дюран — това име не е много оригинално… А, разбирам, сигурно сте го направили нарочно, за да не ви забелязват… Много ловко.

— Но, мили Феликс — каза писателят с безкрайна топлота, — аз не се казвам Патрик д’Олерон, аз наистина се казвам Емил Дюран. Д’Олерон е моето име на писател — моят псевдоним.

— Аха — каза отчаян Феликс, — вие се казвате Дюран.

Хванах Феликс за ръката.

— Стига, Феликс! Молиер се е наричал Поклен, а Волтер се е наричал Аруе. Патрик д’Олерон пък се нарича Емил Дюран и в това няма нищо лошо.

— Вярно, няма нищо лошо — съгласи се Феликс успокоен.

— Няма нищо лошо — повтори безсмъртният автор на „Пиратът Буря“ и „Съкровището на майасите“, като намаза дебел пласт планинско масло върху една препечена филия.

XIII
Тайната на Феликс

Пролетта отново дойде в моите Пиренеи. Котенцата на лешниковите храсти и на върбите набъбнаха. Зелените листенца на младата трева поникнаха по склоновете, а по ябълковите и праскови дървета затрептяха на слънцето други снежинки — бели и розови.

Ледените блокове, които, дълго време се бяха задържали по високите места, изчезнаха. Сега поточетата скачат и ромолят под дървените мостчета. Виолетките на масата на господин Казен внасят в нашето старо селско училище лекия и завладяващ аромат на първите пролетни дни.

Патрик д’Олерон си замина преди Коледа. Ние му изпратихме поздравления и той ни отговори. След това разменихме няколко писма. Съобщавахме му новини за двете семейства — Дарегибери и Лапюжад, — както и за цялото село. Писахме му за Иларион Пере и за неговата неуморна камионетка, за магазина на Тужас, за господин Казен, за селския площад и т.н.

Въпреки поглъщащата го работа Патрик д’Олерон ни пишеше редовно. Той се интересуваше много за нашата работа в училище. Питаше дали по математика сме така силни, както са били майасите; дали не сме забравили историята. Историята е много важна! И то не само историята на Юкатанския полуостров…

За географията беше излишно да ни напомня. Ние бяхме убедени, че тя е полезна и я обожавахме. Но нашият приятел Патрик ни препоръчваше да не пренебрегваме Бри, Бос и Бретан и да не пазим силите си само за пустините и джунглите.

Колкото за френски език, един писател, разбира се, не може да го забрави, и той ни пишеше: „Учете както трябва вашия език!“

И ето ви го Феликс, седна мирно и кротко да учи френски език. Господин Казен беше учуден от неговата прилежност. Феликс стана много силен по граматика и по спрягане на глаголите. Знаеше на пръсти най-коварните правила. На класните понякога излизаше пръв. Не бихте могли да видите Феликс да сбърка правилото за множествено число на думите с особени окончания, нито други по-сложни правила. В никакъв случай не бихте могли!

 

 

Трябваше ми доста време, докато открия тайната на Феликс, но един ден го изненадах у тях пред огромна купчина листове, които личеше, че са изписани в творческа треска. Тогава ми стана ясно: Феликс пише, Феликс съчинява, Феликс е започнал роман!

Литературният демон го преследва. Понякога той даже забравя да довърши закуската си. Още не познавам произведението му, но ми е обещал да бъда първият му читател. Той се колебае между няколко заглавия: „Ужасното отмъщение“, „Тайната на Анаконда“ или може би „Печалното антилско дърво“… Аз съм най-склонен да приема последното. Той също, защото плодовете му са вкусни.

Когато ръкописът бъде готов, Феликс ще го изпрати на своя приятел и колега Патрик д’Олерон, за да може той да даде мнението си.

Миналия четвъртък тръгнахме на риболов. Човек не може само да пише или учи. И писателите понякога се разхождат. Това е здравословно и хубаво за пораждане на нови идеи.

И така, когато отивахме за риба, някой затича след нас и ни извика. Беше пощенският раздавач. Носеше два препоръчани пакета за нас. Подписахме се и трескаво разтворихме опаковката. Знаехме какво има вътре.

Патрик д’Олерон ни изпращаше с приятелско посвещение последното си произведение, един роман за Мексико и за Пиренеите, вълнуващ разказ, истински шедьовър. Най-после ще узнаем какво става в знаменития лабиринт, най-после ще разберем тайната на съкровището…

Не отидохме за риба. Настанихме се в градината на Феликс, в една удобна беседка с наболи вече пъпки на рози.

И след като се налюбувахме на лъскавата корица с „Крилатият змей“, разлюлян сред бурното море, започнахме да четем:

Глава първа

 

Всичко започна през една декемврийска вечер, ветровита и неспокойна, когато цялата планина тръпнеше под пристъпите на бурята…

Това ни напомняше нещо. В действителност романът разказваше нашата история. Като че виждах между редовете добрата, хитра усмивка на господин Дюран.

Дали не се бе подиграл с нас? Не вярвам.

 

Той не ни разкри развръзката на приключението, а ни остави свобода на въображението…