Джак Ланс
Черен спомен (10)

9

— Искаш ли да се освежиш? — попита Елън, когато приключи с почистването на цицината.

Младата жена кимна.

— Хайде тогава — махна Елън и се изправи. Жената я последва, но веднага, щом се изправи, загуби равновесие и щеше да падне, ако Елън не бе посегнала към нея. — Дръж се за мен, дете — каза й тя и я обви с ръката си през кръста.

— Благодаря, ще се оправя — успя да каже.

— Хайде, ще ти помогна да отидеш до банята — предложи Елън.

Заведе я в малко помещение с бели плочки, оборудвано с вана и душкабина, закрита със сива завеса. Високо на стената имаше малък прозорец, подпрян, за да стои отворен.

Елън я остави сама и след малко се върна с хавлия, която сложи на ръба на мивката.

— Ще се справиш ли? На поставката до огледалото има сапун и всичко, което може да ти потрябва.

— Благодаря.

Елън се сети за още нещо.

— Ще ти донеса халат — каза. — Ти го облечи, а когато приключиш, ще пусна тези мръсни дрехи в пералнята.

Елън излезе преди младата жена да успее да отговори. Но скоро се върна с бял хавлиен халат и бяла тениска.

— Само това намерих. Една от тениските на сина ни, но мисля, че ще ти стане.

— Благодаря — отвърна. — Чакай… — Тя повдигна вежди и пъхна ръце в джобовете на дънките си.

Елън я гледаше любопитно.

— Тук имам нещо. Снощи го напипах в джоба. Нека да видя какво е…

Както подозираше, у нея имаше два ключа. Единият беше малък и сребрист. Другият — голям, с цвят на месинг, и с номер 5 на него. Завъртя ключа в ръцете си, оглеждайки го, сякаш беше бижу.

— Нямам представа откъде са тези ключове.

— Този прилича на ключ от хотел — посочи Елън месинговия.

— Възможно е.

Сложи ключовете върху хавлията и отново потупа джобовете на якето си. В тях нямаше нищо друго. Никаква лична карта, никакви кредитни карти, никакъв портфейл.

Поклати глава.

— Нямаш ли джиесем? — попита Елън.

— Не — отговори тя обезсърчено.

Дали нямаше мобилен телефон, помисли младата жена, или беше изгубила и него? Може би второто. Кои бяха номерата в списъка й с контакти? На кого щеше да се обади, ако имаше поне телефон? Кой се тревожи за нея? Сигурно имаше хора някъде там, които се питаха къде ли се намира.

— Дали в този момент някой се тревожи за мене? — размисли тя на глас.

— Разбира се, миличка — успокои я Елън. — Ще се оправим с това по-късно. Засега влез и си вземи душ или вана, каквото предпочиташ. Ще говорим повече, когато слезеш долу.

— Добре.

Елън затвори вратата и тя отново остана сама. Огледа се внимателно в огледалото, надявайки се това да разбули нещо. Дългата й до раменете черна коса беше в безпорядък, а загорялото лице бе покрито с петна от пръст, мъх и засъхнала кръв. Малкото й тяло беше като разбито. Предпазливо опипа кървавата подутина на главата си. Беше болезнена на пипане и безмилостно пулсираше. Като че ли нямаше нищо счупено или спукано, макар че дясната й ръка беше травмирана, може би навехната.

Непохватно свали с лявата си ръка якето и го преметна през ръба на ваната. След това разкопча дънките и ги плъзна надолу по краката. Съблече блузата и откачи кукичките на сутиена. Накрая издърпа чорапите и смъкна черните бикини.

Разглеждайки тялото си в огледалото, се почувства като непознат човек за самата нея. Коя си ти? — попита отражението си.

Завъртя крана, стъпи в душкабината и остави водата да потече по нея, прекрасна и гореща. Почувства за миг огнена експлозия от отока на главата, но тази болка скоро утихна. Наклони глава назад.

Изведнъж се почувства сякаш се намираше в една друга баня.

Нейната баня. И беше под душа с…

… един мъж. Неговата коса беше къса и тъмна. Очите му бяха яркосини, а устните се усмихваха. Кой беше той? Зарови се в угасналата си памет. Трябва да беше мъж, който не й е безразличен и за когото тя беше важна. Иначе какво ще правят в душкабината заедно?

Рейчъл, прошепна в ума си.

Широко отвори очи.

Това беше името й!

Рейчъл.

Сърцето й заблъска.

Остави благословената вода да облива голата й плът и още спомени нахлуха в ума й.

След това си спомни, фамилията й беше Сондърс. А мъжът под душа беше Джонатан. Джонатан Лаудър. Не бяха женени. Той беше нейният приятел, а къщата, в която се къпеха под душа, бе в Челмсфорд, Англия.

Но какво правеше тя в Шотландия? Беше родена там. Затова познаваше пейзажа. Спомни си лицата на баща си и майка си, сякаш никога не бе напускала този край. На повърхността като балончета започнаха да се надигат други спомени, но след това мъглата, която се бе вдигнала за няколко секунди, отново се спусна над нея и умът й се замъгли.

Рейчъл спря водата. Сърцето й биеше лудо. Беше върнала своята идентичност! За момента нямаше значение, че преди всичко не знаеше защо бе изгубила паметта си. Имаше значение единствено, че бе върнала поне част от спомените си. Знаеше коя е.

Изтри се с хавлията, облече тениската, която Елън беше донесла, и се напъха в халата, като го завърза около кръста. Помириса своите дрехи. Воняха ужасно.

После слезе долу при Елън и Стивън Маккензи.

 

 

Бързо влезе в дневната. Косата й се беше разпиляла мокра върху раменете. Носеше триумфална усмивка и цялата светеше. Стивън бе забелязал и преди, че младата жена беше доста привлекателна, но сега, когато бе чиста, направо изглеждаше изумително.

— Спомних си моето име! — каза тя и затанцува весела жига из стаята. Приличаше на тийнейджърка, току-що поканена на среща от момчето, в което тайно бе влюбена. — Рейчъл Сондърс, така се казвам.

Стивън се усмихна изненадано.

— Това е чудесно! Какво стана? Защо си спомни изведнъж?

Тя прекъсна танца си.

— Ами, просто ми дойде наум, докато бях под душа. Трябва да е имало нещо, което блокираше паметта ми. Но каквото и да е било, вече го няма.

Елън мина покрай нея.

— Това е хубаво, миличка. Ще отида да пусна дрехите ти в пералнята, а после искам да чуя всичко за това.

Стивън махна с ръка на Рейчъл да седне и тя се настани на дивана.

— Радвам се за тебе. Но сега можеш ли да си спомниш точно какво ти се случи?

По лицето й премина сянка.

— За нещастие, още не си спомням.

Младата жена отметна кичура коса, паднал върху лицето й. По еркерния прозорец тропаха капки дъжд.

— Живея в Челмсфорд, Англия.

— Англия? Но мисля, че ти каза…

— По принцип съм от Шотландия — прекъсна го тя. — Тук съм родена.

Гласът й потрепери, сякаш все още хранеше съмнения даже и относно това.

Пералнята започна да тътне. Елън се върна в стаята.

— Рейчъл е оттук, но сега живее в Англия — каза й Стивън. — Още не си спомня какво се е случило с нея.

Младата жена наведе глава замислено.

— Имам приятел. Казва се Джонатан Лаудър. Аз… — Започна да мисли още по-усилено, спомняйки си нови факти. — … Имам апартамент, но Джон иска да се преместя при него. Все още не съм го направила. Защо не съм?

Тя почука с нокът устата си отстрани и впери поглед в тавана.

— Той дойде ли с тебе в Шотландия? — попита я Стивън. — Възможно ли е да е тук някъде?

Рейчъл сви рамене.

— Наистина, не знам.

Тя се намръщи, припомняйки си нещо.

— По-рано ти коментира, че тенът ми не е обичаен за тези краища. Лесно почернявам заради майка ми, тя е французойка. Баща ми е англичанин. Предложили му работа в Абърдийн, затова се заселили в Шотландия. Живеехме в Гленвил, където съм се родила аз. По-късно се върнаха в Лондон и аз заминах с тях. Наложи се да се разделя с всичките си приятели. — Направи гримаса. — Помня всичко това. Но защо не мога да си спомня какво съм правила в онази гора снощи? Къде е Джон? Как съм получила тази цицина на главата?

Стивън ясно виждаше объркването, изписано на лицето й.

— Не бях сама — каза тя дрезгаво и с нотка на ужас. — Имам предвид снощи, в онази гора.

Стивън затаи дъх. Хвърли поглед към Елън, която напрегнато гледаше Рейчъл.

— Така каза и преди — потвърди той.

Рейчъл се огледа безумно, сякаш я гледаха враждебни очи. После въздъхна и брадичката й потъна в гърдите.

— Всичко е лишено от смисъл.

Последваха няколко мига мълчание, преди Стивън да се обади:

— Сигурен съм, че скоро ще си припомниш и останалото — и сложи ръката си на рамото й, за да я успокои.

Рейчъл диво разтърси глава.

— Случило се е нещо ужасно. А аз трябва да открия какво е.

Стивън се наведе напред.

— Да речем, че си права и не си била сама в онази гора — разсъди той. — В това всъщност има смисъл, защото никой не би избрал да остане там навън цяла нощ, на студа, без причина. А и ти изглеждаше… Е, изглеждаше като пребита и изоставена.

Рейчъл нервно загриза нокътя си.

— Може би си прав.

Изведнъж Стивън ококори очи.

Ако е била тормозена, може би от онзи неин приятел, тогава дрехите й може би съдържаха крайно важни доказателства.

А те бяха в пералнята.

За секунда си помисли да хукне към пералнята, да я изключи и да извади дрехите й. После чу превключването на програмата за изплакване и разбра, че е твърде късно.

Прокле се, че не се беше сетил за това по-рано. Ако тази работа стигне до полицията, можеше са се окаже, че са изпрали доказателствата от дрехите. Помоли се дано да не става въпрос за доказателства въобще.

— Прости ми, че те питам, Рейчъл, но възможно ли е твоят приятел Джонатан да има нещо общо с това?

Рейчъл изправи гръбнак назад като ужилена и погледна сурово Стивън.

— Не — каза на глас, — сигурна съм, че не.

Стивън погледна изпитателно изражението на Елън. Тя слушаше внимателно, но все още не бе направила коментар. Запита се как Рейчъл може да бъде толкова сигурна, че приятелят й е невинен, след като не си спомня нищо от изминалата нощ. Силно се изкушаваше да й зададе този въпрос.

Погледът на Рейчъл се плъзна към прозореца, сякаш подозираше, че нещо или някой ги гледа отвън. Елън обви около нея набръчканите си ръце.

— Толкова си измръзнала — каза тя.

Сякаш за потвърждение, Рейчъл започна да трепери. Ефектът от горещия душ очевидно бе преминал.

— Възможно ли е да си спомняш само неща, които са се случили отдавна? — кротко попита Елън.

Стивън и Рейчъл я погледнаха едновременно.

— Така изглежда, нали? — каза младата жена след продължителна пауза. — Мога да си спомня детството и моите родители, но изобщо не помня какво е станало снощи и как съм се озовала в гората. — Кимна примирено. — В паметта ми сякаш има дупка. Чудя се колко ли е голяма.

— Ще разбереш, сигурна съм — каза Елън. — Бъди убедена в това. Чувстваш ли се достатъчно спокойна да се обадиш на твоя приятел?

Тя кимна бавно.

— Може би той ще е в състояние да ти каже какво се е случило — добави Елън.

Или може би той е копелето, което те е пребило, помисли си Стивън, но запази тази мисъл за себе си. Вместо това попита:

— Знаеш ли телефонния му номер?

Рейчъл го погледна.

— Да, така мисля.

— Но е възможно, нали, той да е отговорен за това, което си преживяла — каза Стивън.

Най-сетне беше решил да сподели най-голямата си тревога, въпреки че не можеше да обясни дори и на себе си защо изпитва такова недоверие към човек, когото не беше срещал и за когото дори не бе чувал досега.

Рейчъл изглежда обмисляше думите му.

— Направи каквото смяташ за най-добре — каза Елън. — Обмисли го.

— Възможно ли е той да те е нападнал? — настоя Стивън.

Елън му хвърли суров поглед.

— Стига си вадил душата на бедното момиче! — озъби му се тя.

Рейчъл се обърна с гръб към Елън, неспособна да сдържи новия порой от сълзи. Стивън предположи, че плаче от изтощението, болката и несигурността, която сигурно изпитваше, но също и заради Елън, която защитаваше Рейчъл като своя родна дъщеря.

— Добре ли си? — попита тихо Елън.

— Да, благодаря. Но наистина не вярвам, че Джон би могъл някога да ме нарани. Той не е такъв; мога да си заложа живота.

— Надявам се — прошепна Стивън така тихо, че само той го чу.

 

 

Подутината на главата й продължаваше да тупти, а дясната й ръка оставаше болезнена. Но поне знаеше коя е. Казваше се Рейчъл Сондърс, а нейният приятел — Джонатан Лаудър. Тя живееше в жилищна кооперация, която ясно виждаше в ума си. От другата страна на улицата, на която живееше, имаше малка бакалия, където се отбиваше всеки ден, за да си купи вестник и някакви продукти.

Помнеше телефонния номер на Джон — друго нещо, което просто знаеше. Различни късчета от живота й започваха да идват по местата си като парченца от сложен пъзел.

— Бих могла да се обадя на Джон — каза тя.

Елън кимна.

— Направи го.

— Телефонът се намира ей там — предложи Стивън, но гласът му продължаваше да издава неговите съмнения по отношение на Джонатан Лаудър. Той посочи стационарния телефон върху стъклената масичка до вратата, водеща към кухнята. — Вероятно ще ти се стори старомоден, точно като Елън и мене.

Рейчъл разтри ръце в опит да стопли тялото си. Стана и колебливо отиде до малката масичка, увивайки по-плътно около себе си халата, който й беше прекалено голям. Сърцето й се разтуптя отново, докато набираше номера на Джон.

Странно, помнеше този номер, а не можеше да си спомни какво стана снощи. Докато набираше номера на Джон, отново я обзе увереността, че в гората не е била сама.

Беше в опасност.

Нещо бе искало да я нарани. Може би да я унищожи.

И то продължава да ме търси.

Мисълта я удари като ковашки чук, но наистина ли беше само мисъл? Или беше отзвук от гласа й от времето преди да изгуби паметта си?

Делеше я само една цифра до Джонатан. Какво щеше да каже той? Какво можеше да й каже за миналата нощ?

Телефонът иззвъня. След третото позвъняване чу глухо щракване, което включи гласовата поща:

„… Тук е Джонатан Лаудър. В момента не мога да приема обаждането ви. Оставете съобщение и аз ще ви отговоря по-късно.“

Гласът му беше толкова познат.

Чу бибипкане.

Да остави ли съобщение? Остана няколко секунди така, със слушалка, притисната до ухото. После я върна на вилката.

— Не е вкъщи — обяви тя.

Стивън се намръщи.

— Сега какво? — попита той.

Главоболието й ставаше все по-силно.

— Елън… мога ли да те наричам Елън?

— Разбира се, скъпа — веднага отвърна Елън.

— Имаш ли аспирин?

— Имам — каза Елън. Излезе и се върна с чаша вода и две таблетки. Пусна ги във водата и я разбърка. — Ето, изпий това.

Рейчъл благодарно ги изпи.

— Един и половина е — каза Елън. — Сигурна ли си, че не си гладна?

Сякаш по даден знак стомахът й закъркори. Знаеше, че вероятно би трябвало да хапне нещо.

— Да, може би малко.

— Добре — кимна Елън. — Ще отида да приготвя нещо на бърза ръка.

Докато тя се отдалечаваше към кухнята, Стивън остана седнал в стола си със силно съсредоточено лице.

— Трябва ли ти помощ? — подвикна Рейчъл към Елън.

— Не! — отекна гласът от кухнята. — Стой си на мястото и почивай.

Стивън се усмихна.

— Най-добре прави каквото казва, Рейчъл. Женен съм за нея почти от четирийсет години, така че знам какво говоря. Ако имаш въпроси относно това кой командва в семейството, предлагам да попиташ нея.

Той се засмя и тя също се усмихна в отговор.

 

 

Не мина много време и Рейчъл долови прекрасни аромати, долитащи от кухнята. Когато седнаха на масата, установи, че Елън бе успяла да спретне набързо истинско угощение; месо, картофи и зеленчуци. Едва когато се нахвърли на яденето, Рейчъл разбра колко е изгладняла.

— Знаех си, че си гладна — усмихна се доволно Елън.

След като хапна допълнително от всичко, Рейчъл най-сетне започна да се чувства по-добре — и й стана по-топло.

— Намери ли нещо в дрехите си? — попита Стивън, докато разчистваха масата.

— Само ключове — отговори тя.

— Ключове, а?

— Да. Къде ли ги оставих?

— Аз ги оставих на мивката в банята — обади се Елън и додаде: — Искам само да ти кажа, че си добре дошла и можеш да останеш тук колкото искаш. За нас е огромно удоволствие да си при нас.

— Благодаря… И двамата сте ужасно мили.

— Дори не го споменавай — каза Елън.

Тя се върна в сервизното помещение, за да прехвърли дрехите на Рейчъл в машината за сушене.

— Такава си е — каза Стивън. — Същото е и с нашите деца. Имаме син и дъщеря: Робърт и Тес, и двамата са женени. Робърт работи за Макалан, а Тес е управител на супермаркет тук, в Уайтмонт.

— Макалан? Уискито?

— Същото.

— Имам бутилка Макалан вкъщи. Баща ми винаги го е обичал, също и Джонатан.

— Мъж с вкус — усмихна се Стивън. — Съгласен съм с това, което каза жена ми, разбира се. Можеш да останеш тук колкото поискаш.

— Благодаря — отговори тя, — но ще трябва да започна да правя нещо. Само че не знам откъде да започна.

И бих искала да знам къде са ми нещата. Не мога да си представя, че съм дошла в Шотландия без багаж, само с дрехите, които сега са в сушилнята. Имам кола, нали?

Още един спомен се върна при нея.

Карам бяла тойота. Къде е тя? И къде са другите ми неща?

— Щом си родена в Гленвил — попита Стивън, — имаш ли все още там роднини или приятели?

— Чакай да помисля… Да. Леля ми Елизабет — каза тя.

— Тук стигнахме до нещо.

— Е, не ми е точно леля, но я познавам от малко момиченце. Тя ме гледаше след училище. Затова я наричам леля. Живее сама откакто съпругът й Гордън почина преди няколко години. Познава всички в Гленвил.

— Защо не й се обадиш? — предложи Стивън.

— Добре, ще се обадя — тутакси се съгласи Рейчъл.

Паметта й все още пазеше телефонния номер на лелята. Винаги е била добра в запомнянето на поредици от числа. Рейчъл набра телефона и с изненада чу тон, който означаваше, че е избрала несъществуващ номер.

Върна слушалката и тъкмо се канеше да започне отново, когато започна да се колебае дали изобщо знае правилния номер.

— Изглежда не го помня точно — измърмори тя. — Мислех си, че го знам…

Стивън отиде до един шкаф и се върна с дебел телефонен указател.

— В наше време хората правят всичко на компютър, но аз се държа за традициите. Как е фамилното име на леля ти?

— Дори — каза Рейчъл. — Но това е фамилията на съпруга й, така че може да е вписана с моминското си име, Крейг.

— Сигурен съм, че ще я открием… — заобръща страниците Стивън. — Да, ето го. Крейг, Елизабет.

— Кой е номерът?

Докато Стивън четеше на висок глас, Рейчъл го набираше. На второто позвъняване отсреща отговориха.

— Здравейте, Елизабет Крейг на телефона — чу познатия мелодичен глас на леля си.

— Здравей, леличко — каза тя. — Аз съм, Рейчъл.

— Рейчъл! — извика Елизабет. — Ето те най-сетне!

Рейчъл остана смаяна от реакцията на леля си.

— Да, ето ме — отговори неловко.

— Как си? — поиска да разбере леля й.

Как съм ли? Нямам представа, помисли Рейчъл.

Почти отчаяният тон в гласа на леля й подсказваше, че се беше случило нещо неприятно, точно както се бе страхувала Рейчъл. Леля Елизабет очевидно предполагаше, че тя знае какво става и на Рейчъл сърце не й даде да й каже противното.

— Трудно е да ти кажа точно сега, лелче — отговори уклончиво.

— Разбирам, миличка — каза Елизабет с глас, който неочаквано беше станал тих и състрадателен. — Разбирам те много добре. — После додаде: — Но аз вчера си мислех, че ще те видя. Гостите си заминаха. Почистих къщата за тебе.

— Къщата ли?

— Ардроу Хаус. Рейчъл, какво…?

— О, разбира се — бързо отвърна Рейчъл.

Ардроу Хаус беше къщата на леля й и чичо й. Откакто чичо Гордън беше починал, Елизабет я даваше под наем на туристи, за да изкарва допълнително пари. В предишни години Рейчъл беше отсядала там безброй пъти, а сега изглежда се предполагаше, че трябва да е прекарала нощта там.

Само че не беше. Беше спала в гората под звездите.

Какво да каже на леля си? Рейчъл реши засега да не й казва нищо. Каква полза би имало? Леля й може да изпадне в паника, ако научи, че Рейчъл е загубила паметта си. По-добре да почака, докато си спомни още неща и ще е в състояние да открие повече смисъл във всичко случило се.

— А ти как си? — попита тя, за да поддържа разговора.

— О, нали знаеш — заобяснява леля й. — Започнах да работя в градината. Времето беше идеално за това миналата седмица, но сега е толкова неприветливо. Уф, никак не ми харесва. Така няма да стигна доникъде.

Градината беше хоби и страст за леля й. Тя нямаше голяма градина, но всеки квадратен сантиметър от нея беше покрит с весело изобилие от цветове и аромати.

— Поръчала съм нови азалии. Хърб обеща да ги докара.

Хърб беше нейният съсед, спомни си Рейчъл. Няколко години по-възрастен от Елизабет, мил човек. Рейчъл се бе срещала с него няколко пъти.

Леля Елизабет продължи да бъбри за градината си, за Хърб и за растенията, които си беше наумила да засади. Вниманието на Рейчъл отслабна. Но изведнъж леля й попита:

— Ти няма ли да дойдеш с Джонатан?

С Джонатан?

— Какво имаш предвид? — предпазливо попита Рейчъл.

— Какво имам предвид ли? И таз добра! Той се обади няма и преди петнайсетина минути. Би трябвало да пристигне всеки момент.

Какво говориш, леличко?

— Току-що се е обадил? — попита слисано Рейчъл.

— Да. Рейчъл, какво има? Звучиш сякаш не си ти.

— И е на път към теб, за да те види?

— Да! Рейчъл? Какво става? — попита още по-разпалено Елизабет.

Отчаяно й се искаше да разбере къде е Джон сега. Но това едва ли ще прозвучи добре.

— Прощавай — извини се тя. — Разбира се, че ще дойда с Джон.

— Сигурна ли си, че си добре? Не ми звучиш добре.

— Разбира се. Всичко е наред.

— Добре, тогава. Ще се видим след малко.

И тя затвори. Рейчъл погледна Стивън.

— Това последното за твоя приятел ли беше? — досети се той.

— Леля ми каза, че и той е в Шотландия.

— А това е новина за тебе — заключи Стивън.

— Така е.

Нищо чудно, че не бе могла да се свърже с него в дома му. Как се бяха разделили?

Заради ужасното нещо, което се е случило с мен.

Отново същата ужасяваща мисъл.

Не вярваше нито за миг, че Джонатан беше човекът, който я бе наранил, както предполагаше Стивън. Това го знаеше със сигурност: ако съществуваше човек, на когото да има пълно доверие, то този човек беше Джонатан Лаудър.

— Той има друг мобилен телефон. Този номер използва по време на командировки. Мога да опитам да позвъня на него.

— Давай — насърчи я Стивън.

Тя вдигна пак слушалката и нервно набра цифрите. Отговори на второто позвъняване:

— Ало?

Това беше Джонатан. Този път не бе съобщение на гласовата поща. Беше той.

— Джон? — каза тя.