Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (7)

7

Много по-късно, когато споменът от всички събития бе започнал да избледнява, понякога се питаше какво би се случило, ако все пак бе заминала за Тенерифе, ако се бе завърнала и заела с работата си с подобрена кръвна картина, понижено кръвно налягане и изчезнала умора. Но стана каквото стана. Рано на другата сутрин Биргита Руслин се обади в туристическата агенция и отмени резервацията за своето пътуване. И след като бе достатъчно умна да подпише преди това застрахователна полица, всичко й излезе само една-две стотачки.

Щафан се върна късно вечерта, защото влакът му заседнал на линията заради повреда в локомотива. В продължение на два часа се бе разправял с изнервени пътници, между които и болна възрастна дама. Когато се върна у дома, бе изморен и раздразнителен. Тя го остави да вечеря на спокойствие. После му разказа как бе открила, че нещо се бе случило в далечна Невада и че е твърде вероятно то да има нещо общо с масовото убийство в Хелзингланд. Забеляза, че той като че ли не е на това мнение, но не разбра дали заради умората, или защото просто се съмняваше в нейната хипотеза. Когато отиде и си легна, тя отново седна пред компютъра и заброди между Хелзингланд и Невада. Към полунощ си записа някои неща в един бележник, точно както правеше, когато сядаше да формулира нечия присъда. Колкото и невероятно да бе, несъмнено имаше връзка между двете събития. Помисли също, че някак и тя е Андрен, макар сега да се казваше Руслин.

Дали това не криеше опасност за нея самата? Дълго седя надвесена над бележника си, без да намери отговор. После излезе навън в ясната януарска нощ и загледа звездите. Някога бе научила от майка си, че баща й бил страстен звезден наблюдател. С големи паузи получавала писма, където описвал как стоял на палубата нощем на далечни географски ширини и проучвал звездите и различните съзвездия. Биргита Руслин се питаше какво ли си е мислил, когато „Руншер“ е потъвал в залива Йевле? Тежко натовареният кораб получил страничен удар в жестоката буря и потънал за по-малко от минута. Един-единствен зов за помощ бил изпратен, преди радиото да замлъкне. Дали е съзнавал, че умира? Или смъртта в ледените води така го е изненадала, че не е успял нищо да си помисли? Внезапен ужас, после мраз и смърт.

През тази нощ небето изглеждаше близко, звездната светлина бе силна. Виждам основата, мислеше тя. Има връзка, тънки нишки, преплетени една в друга. Но какво има отдолу? Какъв мотив трябва да те води, за да убиеш деветнайсет души в малко шведско село и семейство в пустинята на Невада? Едва ли нещо повече от обичайното — отмъщение, алчност, ревност. Но що за неправда е причинила такова огромно отмъщение? Кой би могъл да спечели нещо от убийството на пенсионери и без това вече запътили се към смъртта? И кой би могъл да им завижда и защо?

Усети, че мръзне, и влезе вътре. Обикновено си лягаше рано, вечер бе уморена и мразеше да ходи на работа, особено когато имаше процес, без да си е отспала достатъчно. Сега не трябваше да мисли за това. Легна на дивана и пусна музика, тихичко, да не събуди Щафан. Модерни шведски балади. Биргита Руслин криеше тайна, която не бе споделила с никого. Мечтаеше един ден да напише песен, толкова добра, че да бъде избрана да представя Швеция на Евровизия. Понякога се срамуваше от желанието си, но същевременно го подхранваше. Преди много години си беше купила речник на римите, няколко скицирани песни лежаха заключени в бюрото й. Май беше неподходящо за практикуващ съдия да пише шлагери. Но пък нямаше и правило, което да й забранява да прави това.

Легна си в три, като сбута хъркащия Щафан. Когато той се обърна и млъкна, заспа и тя.

Сутринта Биргита Руслин си спомни какво бе сънувала нощес. Яви й се майка й. Говореше й нещо, което Биргита не разбираше. Сякаш се намираше зад стъкло. И това като че ли продължи безкрайно, майката бе все по-възмутена, че дъщерята не я разбира, тя самата се чудеше какво е онова, което ги разделя. Паметта е като стъкло, помисли си. Отишлият си все още е видим, все още е близо. Но вече не можем да се докоснем. Смъртта е няма, тя забранява разговорите, разрешено е само мълчанието.

Биргита Руслин стана. Една мисъл започна да се оформя в главата й. Взе автомобилната карта на Швеция. Всяко лято, докато децата бяха малки, пътуваха към наети от тях къщи най-често за по месец. В отделни случаи, като двата пъти, които прекараха на остров Готланд, бяха летели със самолет. Но никога не бяха пътували с влак и никога и през ум не би минало на Щафан, че един ден ще замени адвокатския си живот с този на кондуктор.

Отвори картата. Област Хелзингланд лежеше доста по на север, отколкото си бе представяла. Така и не намери Хешьовален. Бе толкова незначително селце, че дори го нямаше на картата.

Когато я затвори, вече бе решена. Ще вземе колата и ще отиде в Худиксвал. Не за да посети местопрестъплението, а за да види селото, в което бе израснала майка й. Като млада много искаше един ден да обиколи Швеция с кола. „Пътуване у дома“, така го бе нарекла, искаше да стигне далече, чак до Трериксрусет, и после обратно до брега на Сконе, където щеше да бъде близо до континента, оставяйки голямата част от страната зад гърба си. Пътувайки на север, щеше да следва брега и на връщане да избере пътя, пресичащ вътрешността на страната. Но пътешествието така и не се осъществи. Когато веднъж го спомена на Щафан, той не се зарадва особено. През изминалите години това бе просто невъзможно заради децата. Сега най-сетне имаше шанс да направи поне малка част от мечтаното пътуване.

Щом Щафан закуси и се приготви за влака за Алвеста, последния, преди да вземе няколко дни отпуск, тя му разказа плана си. Той рядко възразяваше на идеите й, сега също не възрази. Само попита колко време ще отсъства и дали лекарят не би имал нещо против напрежението от такова дълго шофиране. Чак когато вече беше в антрето с ръка върху дръжката на външната врата, тя се ядоса. Бяха се сбогували в кухнята, но сега го последва и бясна хвърли по него сутрешния вестник.

— Какво правиш?

— Ти въобще интересуваш ли се защо искам да замина?

— Ти ми каза.

— Не схващаш ли, че може би и аз имам нужда от време, за да разбера какво става с нас?

— Сега не можем да водим този разговор. Ще закъснея за влака.

— Никога не можем! Вечер не можем, сутрин не можем. Никога ли не изпитваш нужда да поговориш с мен за съвместния ни живот?

— Знаеш, че за разлика от теб не се вълнувам толкова.

— Да се вълнувам? Така ли наричаш реакцията ми, че не сме правили любов повече от година?

— Не можем да говорим за това сега. Нямам време.

— Скоро ще имаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би търпението ми свършва.

— Това заплаха ли е?

— Просто знам, че така повече не може да продължава. Върви сега при проклетия си влак.

Тя се обърна и тръгна към кухнята. Чу как вратата се затваря. Изпита облекчение, че изрече онова, което искаше да каже от години, но в същото време се безпокоеше от реакцията му.

Вечерта той се обади. Никой от двамата не спомена за сутрешната разправия в антрето. Но по гласа му долови, че е наранен. Може би най-сетне щеше да стане възможно да поговорят за онова, което повече не можеше да се скрие?

На другия ден рано сутринта Биргита седна в колата, за да замине на север от Хелсингборг. Щафан, който нощес се бе прибрал у дома, отнесе чантата й до колата и я положи на задната седалка.

— Къде ще живееш?

— Има малък хотел в Линдесберг. Там ще пренощувам. Обещавам да се обадя. После, предполагам, ще живея в Худиксвал.

Той бързо я погали по бузата и й махна, щом потегли.

На следващия ден тя вече се намираше на шест-седем мили от Худиксвал. Ако завиеше малко към вътрешността и малко на север, можеше да мине през Хешьовален. Поколеба се за момент, чувствайки се като хиена, която души, но отхвърли тази мисъл. След всичко случило се имаше основателна причина да отиде там.

Вече в Игесунд зави наляво и после още веднъж, докато излезе на кръстовище в Йолсунд. Срещна полицейска кола, която отиваше в обратната посока, и веднага след това още една. Внезапно сред дърветата се откри път към езеро. Около него имаше къщи, всички затворени от дълги, червено-бели заграждащи ленти. По пътя се движеха полицаи.

В окрайнината на гората видя вдигната палатка, на близката поляна още една. Беше взела със себе си бинокъл. Какво се криеше в палатките? За това не беше чела във вестниците. Дали някой или повече от мъртвите не се намираха там? Или полицията е оградила някакви улики?

Бавно обходи селото с бинокъла. Хора в работни комбинезони или униформи се движеха между къщите, стояха и пушеха до портите, сами или на групи.

Понякога се случваше да ходи на местопрестъпления и няколко часа да наблюдава работата на полицията. Знаеше, че прокурори и други служители на съда не са особено добре дошли там. Полицията винаги се боеше да не бъде подложена на критика. Но тя се бе научила да различава методичното от небрежното полицейско разследване. Това, което видя тук, й направи впечатление на спокойна, но добре организирана дейност.

Униформен полицай почука на предното стъкло и прекъсна мислите й.

— Какво правите тук?

— Не знаех, че съм нарушила някое от загражденията.

— Не сте. Ние държим под око всички, които идват тук. Особено тези с бинокли. Ако не знаете, всеки ден има пресконференция в града.

— Не съм репортер.

Младият луничав полицай я гледаше недоверчиво.

— А каква сте тогава? Любителка на местопрестъпленията?

— Всъщност съм от близките.

Полицаят извади бележник.

— На кого?

— На Брита и Август Андрен. На път съм за Худиксвал, но не помня с кого трябваше да разговарям.

— Сигурно с Ерик Худен. Той поддържа контакт с близките. Моите съболезнования.

— Благодаря.

Полицаят й отдаде чест, тя се почувства като пълен идиот, обърна и се отдалечи. Когато пристигна в Худиксвал, осъзна, че не само нашествието от журналисти правеше невъзможно сдобиването с хотелска стая. Любезен портиер на „Фърст Хотел Щат“ й съобщи, че се провежда конференция с участници от цялата страна, които „обсъждали горите“. Тя остави колата и тръгна безцелно из градчето. Опита в два хотела и един пансион, но навсякъде бе пълно.

Известно време се полута, чудеше се къде да обядва, накрая влезе в един китайски ресторант. Помещението бе пълно с клиенти. Намери малка масичка до един прозорец. Салонът изглеждаше като всички други китайски ресторанти, които бе посещавала. Същите вази, порцеланови лъвове и лампи с разноцветни червени и сини ленти. Появи се китайка с менюто. Докато поръчваше, Биргита Руслин разбра, че младата жена почти никак не говори шведски.

След бързия обяд започна да звъни по телефона и най-сетне получи положителен отговор. Хотел „Андбакен“ в Делсбу можеше да й предложи стая. И там имаше конференция, този път свързана с някаква рекламна компания. Помисли си, че Швеция се е превърнала в страна, в която хората прекарват по-голямата част от времето си в пътуване между разни хотели и места за конференции, за да си приказват. „Андбакен“ се оказа голяма бяла сграда до покрито със сняг езеро. Докато чакаше реда си на рецепцията, прочете, че хората от рекламата този следобед са заети с групови занимания. Вечерта щяха да имат празнична вечеря с раздаване на награди. Дано само да не я очаква някоя шумна нощ с пияни по коридорите и затръшване на врати, помисли тя. Всъщност нищо не знам за хората от рекламата. Защо смятам, че ще са шумни, когато празнуват?

Стаята й гледаше към замръзналото езеро и горските върхове. Легна на леглото и затвори очи. Днес трябваше да съм в съда и да слушам уморителния доклад на някой отегчен прокурор. Вместо това лежа на легло в хотел, заобиколен от сняг, далеч от Хелсингборг. Стана от леглото, взе якето си и подкара право към Худиксвал. На рецепцията в полицията имаше много хора. Повечето бяха журналисти, както разбра. Дори позна един мъж, който се явяваше често по телевизията, особено при драматични събития като банкови обири или вземане на заложници. С някаква подразбираща се арогантност той превари всички на опашката и никой не се осмели да протестира. Накрая тя все пак се озова пред млада, уморена до смърт рецепционистка и каза за какво е дошла.

— Виви Сундберг няма време.

Отрицателният отговор я изненада.

— Няма ли поне да ме попитате за какво съм тук?

— Искате да задавате въпроси като всички останали. Ще чакате до следващата пресконференция.

— Не съм журналист. От близките на едно от семействата в Хешьовален съм.

Жената на рецепцията мигновено смени отношението си.

— Тогава се извинявам. Трябва да говорите с Ерик Худен.

Тя набра някакъв номер и съобщи, че има посетител. Явно не бе необходимо да казва повече. „Посетител“ бе равно на „близък“.

— Ще дойде да ви вземе. Чакайте там до стъклената врата.

Изведнъж до нея изникна млад човек.

— Стори ми се, че чух, че сте една от близките на убитите. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Биргита Руслин обикновено държеше ноктите си дълбоко скрити в лапите. Но сега те изскочиха.

— От къде на къде? Дори не знам кой сте.

— Пиша.

— И за кого?

— За всички, които се интересуват.

Тя поклати глава.

— Няма за какво да разговарям с вас.

— Искам да ви изкажа съболезнованията си.

— Не — отвърна тя. — Не искате. Говорите тихо, та около нас да не разберат, че сте докопали плячка, която другите още не са надушили.

Стъклените врати се отвориха от мъж с карта на гърдите, на която пишеше името му — Ерик Худен. Ръкуваха се.

В коридора беше пълно с народ. Влязоха в приемна. Масата бе отрупана с папки и списъци. Върху всяка папка фигурираше някакво име. Тук се събират мъртвите, каза си Биргита Руслин. Ерик Худен я покани да седне и сам седна срещу нея. Тя разказа цялата история от самото начало, за майка си, за смяната на двете имена и как е открила роднинството си. Забеляза, че Худен се разочарова, когато разбра, че присъствието й едва ли можеше да е от полза за полицията.

— Виждам, че се нуждаете от съвсем други сведения — каза тя. — Аз съм съдия и не съм съвсем боса в процедурата по търсенето на престъпници, замесени в сложни престъпления.

— Разбира се, благодаря, че ни потърсихте.

Той остави писалката и изпитателно се взря в нея.

— Но наистина ли сте изминали целия този път от Сконе до тук, за да разкажете това? Можехте да се обадите по телефона.

— Имам да кажа и нещо, което засяга следствието. Мога ли да разговарям с Виви Сундберг?

— Не бихте ли могли да говорите с мен? Тя е много заета.

— Вече разговарях с нея и бих искала да продължа.

Той излезе в коридора и затвори вратата след себе си. Биргита Руслин придърпа папката, на която пишеше „Брита и Август Андрен“. Първото, което видя, я ужаси. Бяха снимки, направени в къщата. Чак сега разбра мащаба на кървавата баня. Втренчи се в снимките на закланите и разхвърлени тела. Жената едва ли можеше да се идентифицира — беше ударена така, че лицето й бе разцепено почти на две. Едната ръка на мъжа висеше само на няколко тънки сухожилия. Затвори папката и я остави на мястото й. Но снимките бяха пред очите й, от тях никога нямаше да може да се освободи. Въпреки че през всичките си години на съдия много пъти бе принудена да разглежда снимки на садистично насилие, никога преди не бе виждала нещо, сравнимо с онова, което се съдържаше в папките на Ерик Худен.

Той се върна и й кимна да го последва.

Виви Сундберг седеше зад бюро, отрупано с хартии. Служебното й оръжие и мобилният телефон лежаха върху дебела папка. Посочи стол.

— Искала си да говориш с мен — каза Виви Сундберг. — Ако правилно съм разбрала, идваш чак от Хелсингборг. Щом си пътувала толкова дълго, вероятно имаш нещо важно за казване.

Телефонът иззвъня. Виви Сундберг го изключи и подканящо погледна своята посетителка.

Биргита Руслин разказа историята си, без да се задълбочава в подробности. Много пъти бе седяла на съдийския си стол и бе размишлявала как всъщност трябва да се изразяват един прокурор, адвокат-защитник, подсъдим или свидетел. Самата тя владееше добре това изкуство.

— Вероятно вече знаете за убийството в Невада — завърши тя.

— Досега не се е появявало в разследването. А имаме съвещания два пъти на ден.

— Какво мислиш за това, което ти разказах?

— Нищо не мисля.

— Може да означава, че убиецът, когото търсите, не е някой луд.

— Ще анализирам информацията ти като всички останали. А при нас пристига какво ли не — имаме обаждания по телефона, писма, имейли. Нещо може да се окаже важна част от следствието.

Виви Сундберг придърпа към себе си голям бележник и помоли Биргита Руслин да разкаже всичко още веднъж. Когато свърши с бележките си, се изправи, за да изпрати съдийката. Спря пред стъклените врати.

— Искаш ли да видиш къщата, в която е израснала майка ти? За това ли си дошла?

— Може ли?

— Телата ги няма. Мога да те пусна, ако искаш. Тръгвам за там след половин час. Само трябва да ми обещаеш, че няма да изнасяш нищо от къщата. Има хора, които с радост биха откъснали парче от изтривалката, където някога е лежал убит човек.

— Не съм такава.

— Ако изчакаш в колата си, можеш да дойдеш с мен.

Виви Сундберг натисна някакво копче и вратите се отвориха. Биргита Руслин излезе на улицата, преди някой от журналистите, тълпящи се все още на рецепцията, да я забележи.

Както седеше с ръка на стартера, си помисли, че се е провалила. Виви Сундберг не й бе повярвала. Може би впоследствие някой от разследващите щеше да се заинтересува от сведенията от Невада. Едва ли можеше да обвинява Виви Сундберг. Скокът между Хешьовален и някакъв град в Невада бе твърде голям. Черна кола без полицейска маркировка спря до нейната. Виви Сундберг й махна.

Когато пристигнаха в селото, Виви Сундберг я поведе към къщата и каза:

— Оставям те тук сама за известно време.

Биргита Руслин пое дълбоко дъх и влезе в къщата, в която всички лампи бяха запалени. Сякаш излизаше иззад кулисите право на силно осветената сцена. И в цялата тази драма бе съвсем сама.