Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (6)

6

Когато два дни по-късно процесът свърши, Биргита Руслин вече знаеше какви ще бъдат присъдите. По-старият мъж, Абдул Ибн-Ямед, ръководител на контрабандата, щеше да получи три години и два месеца. По-младият, негов помощник, Ясир Ал-Хаби, щеше да мине само с една година. И двамата щяха да бъдат изгонени от страната, щом излежат присъдите си. Бе направила сравнение с предишни присъди в подобни дела и не можеше да стори друго, освен да отсъди, че престъпленията са тежки. Строгите присъди бяха задължителни. Много от вкарваните контрабандно в страната хора биваха подложени на заплахи и насилие, понеже не успяваха да платят дължимото за фалшивите визи и дългите пътувания. Тя направо възненавидя по-възрастния от двамата мъже. Молеше се на нея и на прокурора със сантиментални аргументи и твърдеше, че никога не е задържал парите на бегълците, а ги е давал за благотворителни цели в родината си. В една от паузите на процеса прокурорът дойде в стаята й на кафе. Тогава, между другото, й спомена, че Абдул Ибн-Ямед карал мерцедес за близо милион крони.

Процесът бе тежък. Дните бяха дълги, нямаше време за друго освен да хапне и спи и да изучава бележките си, преди да седне отново на съдийския стол. Близначките се обадиха и искаха да отиде при тях в Лунд, но нямаше кога. След трафикантите на хора я очакваше сложна бъркотия с румънски измамници с кредитни карти.

Най-малко от всичко имаше време да следи случващото се в селото в Хелзингланд. Сутрин разлистваше вестника, но в повечето случаи нямаше сили да гледа телетекста вечерта.

Сутринта, когато Биргита Руслин подготвяше процеса срещу измамниците от Румъния, видя в бележника си, че има час при своя лекар за годишен профилактичен преглед. Помисли дали да не отложи посещението за след няколко седмици. Освен че се чувстваше уморена, струваше й се, че е в лоша кондиция и понякога я обземаше страх, но не смяташе, че й има нещо. Беше здрав човек, с редовен живот и почти никога не я хващаше дори настинка. Но не отложи часа си при лекаря.

Приемната му бе в близост до градския театър. Остави колата и тръгна пеш от съда. Беше студено и ясно време, безветрено. Падналият преди няколко дни сняг сега изцяло се бе разтопил. Застана пред една витрина и загледа някакъв костюм. Цената я накара да подскочи. Можеше да си купи много бутилки червено вино на тази цена.

В чакалнята имаше вестник, чиято първа страница бе цялата заета от новини за масовото убийство в Хелзингланд. Едва го взе в ръце и трябваше да влезе при лекаря. Беше възрастен човек, който много й напомняше на председателя на окръжния съд Анкер. Биргита Руслин ходеше при него вече десет години. Един от нейните колеги съдии й го бе препоръчал. Попита дали се чувства добре, дали има някакви болки и щом му отговори, я изпрати при една сестра, която боцна едно от крайчетата на пръстите й и я помоли да почака в чакалнята. Друг, току-що пристигнал пациент, вече четеше вестника. Биргита Руслин затвори очи и зачака. В мислите си виждаше своето семейство, кой къде е и какво прави или поне къде се намира точно в този момент. Щафан бе във влак на път за Халсберг. Щеше да се върне късно. Давид работеше в лабораторията на фармацевтичната компания „Астра Зенека“ извън Гьотеборг. По-несигурно беше къде се намира Ана — последния път се обади преди месец от Непал. Близначките бяха в Лунд и искаха да отиде при тях.

Заспа, както си седеше, и се събуди от докосването на сестрата по рамото.

— Можете да влезете при доктора.

Чак пък толкова да съм уморена, че да заспя в някаква чакалня, помисли Биргита Руслин, щом се върна в кабинета на лекаря и седна.

— Стойностите на хемоглобина ти са малко ниски — започна той. — Ще ти предпиша малко желязо.

— Значи нищо ми няма?

— Кръвното ти е много високо. Спиш ли?

— Предполагам. Но често се будя.

— Виене на свят?

— Не.

— Чувство на тревожност?

— Да.

— Често ли?

— Случва се. Дори пристъпи на паника понякога.

— Ще ти дам болнични. Трябва ти почивка. Искам по-добри кръвни показатели и преди всичко смъкване на кръвното ти налягане. Ще трябва да направиш още някои изследвания.

— Не мога да излизам в болнични. Имам ужасно много работа.

— Тъкмо затова.

Тя учудено го погледна.

— Имам ли причини за безпокойство?

— Ако не направиш каквото ти казвам, да.

Десет минути по-късно Биргита Руслин стоеше на улицата и изненадана мислеше, че няма да работи в следващите две седмици. Лекарят внезапно бе объркал живота й.

Биргита Руслин отиде на работното си място и разговаря с Ханс Матсон, съдия и неин началник. Заедно успяха да намерят решение как да се справят с двете криминални дела, които й предстояха. После говори със секретарката си, изпрати няколко належащи писма, посети една аптека, за да вземе новите си лекарства, и си тръгна за къщи. Липсата на работа сякаш я парализираше.

Приготви обяд и после седна на дивана. Взе вестника и зачете. Все още не бяха публикували имената на всички мъртви в Хешьовален. Криминален полицай на име Сундберг се бе изказал и призовал обществеността да сподели своята информация. Все още нямаше конкретни следи. Полицията в Худиксвал бе получила исканата от централните власти помощ. Прокурор Робертсон звучеше уверен в положителния изход. „Ще заловим онзи, който е извършил това. Няма да се предаваме.“ На друга страница пишеше за безпокойството, обхванало областта Хелзингланд. Там имаше много села с малко население. Говореше се за хора, които се въоръжавали, за кучета, алармени системи и барикадирани врати.

Биргита Руслин остави вестника. Къщата бе празна и тиха. Внезапният и нежелан отпуск й дойде изневиделица. На компютъра поръча касата вино „Бароло Арионе“, както бе решила. Всъщност струваше прекалено много, но тя искаше да си достави удоволствие. После реши да почисти. Но щом посегна към прахосмукачката, промени решението си. Седна на кухненската маса и се опита да анализира ситуацията, в която бе попаднала. Беше в болнични, без да е болна. Изписани й бяха три вида таблетки, които щяха да смъкнат кръвното й налягане и да повишат хемоглобина в кръвта й. Същевременно не можеше да не признае, че лекарят правилно бе преценил състоянието й. Лошият сън, паническият страх един ден можеха да я изненадат, и то вероятно когато седи в съдебната зала, което можеше да й причини по-големи проблеми, отколкото бе посмяла да си признае досега.

Биргита Руслин загледа вестника на масата, отново се замисли за майка си и за детството й. Изведнъж й хрумна нещо. Придърпа телефона и се обади в полицията, като помоли да разговаря с криминален комисар Хюго Малмберг. Познаваха се от много години. Веднъж се бе опитал да научи нея и Щафан на бридж, но така и не успя да ги запали. Чу мекия му тембър в телефонната слушалка. Ако някои си мислеха, че полицаите говорят рязко и грубо, то Хюго нямаше да оправдае очакванията им. Звучеше по-скоро като мил пенсионер, седнал на пейка в парка и хранещ птичките.

Тя го попита как е и дали има време да я приеме.

— За кое дело става дума?

— За никое. Във всеки случай не за събитие, което ни засяга. Имаш ли време?

— Ако един полицай, който взима на сериозно професията си, каже, че има време, значи лъже. Кога искаш да дойдеш?

— Ще дойда пеш от къщи. След час?

— Добре си дошла.

Когато след час Биргита Руслин влезе в стаята с красивото бюро на Хюго Малмберг, той говореше по телефона. Махна й да седне.

Когато разговорът завърши, Хюго Малмберг приятелски й се усмихна.

— Искаш ли кафе?

— Дума да не става.

— Защо?

— В полицията кафето е толкова лошо, колкото и при нас.

Той се изправи.

— Да отидем в заседателната — каза. — Тук телефонът през цялото време звъни.

Седнаха край овална маса с разпръснати празни чашки за кафе и шишета с вода. Малмберг неодобрително поклати глава.

— Хората не почистват след себе си. Сядат да заседават и като свършат, оставят след себе си боклук. И така, какво има? Да не си променила мнението си за бриджа?

Биргита Руслин му разказа за откритието си и че е възможно да съществува слаба връзка между нея и масовото убийство.

— Любопитна съм — завърши тя. — От онова, което пише по вестниците или показват по новините, не се разбира кой знае какво. Само че убитите са много и че полицията няма следи.

— С удоволствие признавам, че се радвам да не съм на служба в онази област точно сега. Там трябва да е истински ад. Никога не съм чувал за нещо подобно. В известен смисъл е не по-малко сензационно от убийството на Палме.

— Знаеш ли нещо, което не го пише във вестниците?

— Няма полицай в тази страна, който да не се пита какво се е случило. Говорим си по коридорите. Всеки има своя теория. Мит е, че полицаите са рационални и в основата си лишени от въображение. Веднага почнахме да гадаем какво се е случило.

— Ти как мислиш?

Той вдигна рамене и помисли, преди да отговори.

— Не знам повече от теб. Много мъртви, брутална работа. Но нищо не е откраднато, ако правилно съм разбрал. Най-вероятно е дело на някой луд човек. А какво се крие зад тази лудост, може само да се предполага. Вероятно полицията търси сред известни отпреди престъпници с психически отклонения. Сигурно вече са влезли в контакт с Интерпол и Европол, за да потърсят следи в тази посока. Но ще отнеме време, преди да получат някакъв резултат. А иначе — просто не знам.

— Познаваш полицаи в цялата страна. Имаш ли някакви връзки в Хелзингланд? Някой, на когото мога да се обадя?

— Срещал съм шефа им — каза Малмберг. — Мъж на име Лудвиг. Не ми хареса особено, ако трябва да съм честен. Но мога да му се обадя и да попитам.

— Обещавам да не ги безпокоя напразно. Просто искам да знам дали сред загиналите са и приемните родители на майка ми. Или техните деца. Или напълно греша.

— Разумна причина да им се обадиш. Ще видя какво мога да направя. А сега те моля да ме извиниш. Трябва да проведа отвратителен разпит с неприятен престъпник.

Вечерта тя разказа на Щафан за случилото се. Той набързо каза, че лекарят е постъпил правилно, и й предложи да се поглези с едно пътуване на юг. Липсата му на интерес я подразни. Но не каза нищо.

Малко преди обед на следващия ден, когато Биргита Руслин седеше пред компютъра и търсеше туристически дестинации, телефонът й иззвъня.

— Имам едно име — каза Хюго Малмберг. — Жена полицай на име Сундберг.

— Видях това име във вестниците. Но не знаех, че е жена.

— Казва се Вивиан и й викат Виви. Лудвиг ще спомене името ти пред нея, така че да знае кой ще й се обади. Имам и телефонен номер.

— Записвам.

— Питах как е там горе. Все още нямат никакви следи. Че по някакъв начин става дума за луд, няма никакво съмнение. Това поне каза той.

Тя чувстваше колебанието му.

— Но ти не му повярва?

— Не вярвам на нищо. Снощи влязох в мрежата и прочетох каквото намерих. Има нещо странно около случилото се.

— Какво?

— Твърде добре е планирано.

— Но дори и лудите могат добре да подготвят престъпленията си.

— Нямам това предвид. Имам чувството, че е някак прекалено безумно, за да бъде истина. Ако бях на тяхно място, щях да поразсъждавам дали извършителят не се е опитвал да представи извършеното като действия на болен човек.

— Добре. Благодаря за помощта. Впрочем може би ще замина на юг. Бил ли си на Тенерифе?

— Никога. Успех.

Биргита Руслин веднага набра записания номер. Телефонен секретар помоли да остави съобщение. Усети безпокойство. Още веднъж грабна прахосмукачката, но не бе в състояние да чисти. Вместо това се върна при компютъра и след около час реши да отпътува за Тенерифе от Копенхаген след два дни. Изрови стария си училищен атлас и се размечта за топло море и испански вина.

Може би наистина имам нужда от това, мислеше Биргита Руслин. Една седмица без Щафан, без процеси, без ежедневието. На моята възраст би трябвало да мога обективно да погледна себе си, за да съзра недостатъците си и да сменя курса, ако е необходимо. Някога, когато бях млада, мечтаех да съм първата жена, обиколила с яхта света. Това така и не стана. Но във всеки случай си спомням навигационната терминология и знам как се преминават тесни провлаци. Може да ми трябват няколко дни плаване до Дания или странстване по плажа на Тенерифе, за да се запитам дали не е дошла вече старостта и дали мога все пак да се измъкна от дупката. С преходната възраст се справих добре. Но за онова, което сега се случва с мен, просто не знам. Ето това ще опитам да изясня. Преди всичко трябва да разбера дали високото ми кръвно и паническият страх имат нещо общо с Щафан. Дали някога ще се почувстваме отново добре.

Веднага започна да планира пътуването си. Изпрати името, телефонния си номер и дестинацията. Веднага пристигна отговор, че ще се свържат с нея след час.

Часът почти беше изтекъл, когато телефонът иззвъня. Но не беше туристическата агенция.

— Казвам се Виви Сундберг. Търся Биргита Руслин.

— Аз съм.

— Информираха ме коя си. Но не знам точно какво искаш. Както може би разбираш, сега сме невероятно заети. Правилно ли разбрах, че си съдия?

— Правилно. Няма да разтягам историята си. Но отдавна починалата ми майка е била осиновена от семейство на име Андрен. Видях няколко фотографии, които сочат, че тя е живяла в една от къщите.

— Не съм аз, която се грижи за известяването на близките. Предлагам да разговаряш с Ерик Худен.

— Но е имало хора на име Андрен?

— Изглежда че родът Андрен фактически е бил най-големият в селото.

— И всички са мъртви?

— Не мога да отговоря на това. Имаш ли първите имена на приемните родители на майка си?

Папката беше до нея на бюрото, тя развърза връзките и потърси сред документите.

— Не мога да чакам — каза Виви Сундберг. — Звънни като намериш имената.

— Ето ги тук. Брита и Август Андрен. Трябва да са на повече от деветдесет години, дори някъде към деветдесет и пет.

Виви Сундберг забави отговора си. Биргита Руслин чу шумоленето на книжа. Сундберг се върна на слушалката.

— Тук са. За съжаление са мъртви, най-старият е бил на 96. Мога ли да те помоля да не даваш тези сведения на никой вестник?

— Но защо, за Бога, бих го направила?

— Ти си съдия. Сигурно знаеш защо го казвам.

Биргита Руслин отлично знаеше. Със своите колеги от време на време си говореха, че рядко, ако не никога, биваха атакувани от журналисти, защото онези знаеха, че едва ли можеха да разчитат на изпусната информация, особено ако тя е засекретена.

— Разбира се, интересува ме как върви разследването.

— Нито аз, нито някой от колегите ми имаме време да даваме информация на всекиго. Тук сме обсадени от медиите. Много от тях дори не уважават загражденията ни. Вчера даже намерихме един с камера вътре в една от къщите. Насочи се към Худен, ако ще звъниш в Худиксвал.

Виви Сундберг звучеше нетърпеливо и раздразнено. Биргита Руслин добре я разбираше. Спомни си какво бе казал Хюго Малмберг — че е благодарен, задето не е в центъра на разследването.

— Благодаря, че се обади. Няма повече да те безпокоя.

Разговорът приключи. Биргита Руслин размисли върху чутото. Сега все пак знаеше със сигурност, че осиновителите на майка й бяха сред мъртвите. Тя и всички останали трябваше да бъдат търпеливи, докато полицаите работеха.

Премисли дали да не се обади в полицията в Худиксвал и да говори с полицая на име Худен. Но всъщност какво щеше да добави той? Реши да се въздържи. Вместо това се зае по-задълбочено да проучи документите в папката на майка си и баща си. Бяха минали много години, откакто я бе отваряла за последен път. Дори част от документите не бе прочела както трябва преди.

Сортира съдържанието на дебелата папка на три купчини. Първата съдържаше историята на нейния баща, който почиваше на дъното на залива Йевле. В солената вода на Йостершьон скелетите не се разтваряха много бързо. Някъде на дъното се намираха костите и черепът му. Другата купчина беше за съвместния живот на родителите й, където и тя фигурираше като неродена и родена. И накрая най-голямата купчина бе за Герда Льооф, впоследствие Андрен. Тя бавно прочете всички книжа. Когато стигна до документа, отнасящ се до времето, когато майка й е била осиновена и приета от семейство Андрен, Биргита Руслин забави темпото. Много от документите бяха избледнели и трудни за четене, въпреки че използваше лупа.

Придърпа към себе си бележник и започна да отбелязва имена и години. Самата тя бе родена през пролетта на 1949-а. Тогава майка й е била на осемнайсет. Родена през 1931. В документите откри рождените дати на Август и Брита Андрен. Тя бе родена през август 1909-а, а той през декември 1910-а. Значи са били на 22 и на 21, когато се е родила Герда, и са нямали трийсет, когато тя е дошла при тях в Хешьовален. Не забеляза нищо, което да сочи, че са живели именно в Хешьовален. Но фотографията, която още веднъж сравни със снимката от вестника, я убеди. Не можеше да има грешка. Започна да изучава хората, застинали изпънати и неподвижни на старата фотография. Там имаше двама по-млади, мъж и жена, които стояха малко встрани от по-възрастна двойка в центъра на снимката. Това ли бяха Брита и Август? Нямаше година, нищо не бе написано на гърба. Опита да определи кога е направена фотографията. Какво подсказваха дрехите? Хората на снимката се бяха облекли специално за случая, но те живееха на село, където един костюм можеше да служи цял живот.

Отмести снимките и продължи да преглежда документи и писма. През 1942-ра Брита имала проблеми със стомаха и била приета в болница в Худиксвал. Герда й написала писмо и й пожелала скорошно оздравяване. Тогава Герда била на единайсет години и пишела с ръбати букви. Някои от думите бяха грешно написани, цвете с неравни листа красеше единия ъгъл на писмото. Биргита Руслин се трогна, когато откри това писмо, и се изненада, че не го бе забелязала преди. Лежало бе вътре в друго писмо. Но защо никога не го бе отворила? Дали заради болката от смъртта на Герда дълго време не докосваше нищо, напомнящо за нея?

Облегна се назад в стола и затвори очи. На майка си трябваше да благодари за всичко. Герда, която дори не бе завършила прогимназия, постоянно подтикваше дъщеря си да учи. Сега е наш ред, така бе казала. Сега дъщерите на работническата класа трябва да имат образование. И Биргита Руслин го получи.

Беше през шейсетте години, когато вече не само децата на буржоазията се стичаха към университетите. Да се присъединиш към някоя лява радикална група бе нещо естествено.

Отвори отново очи. Не се получи както го мислех. Образовах се, станах юрист. Но изоставих радикалните си възгледи, без всъщност да знам защо. Дори и сега, когато скоро ще стана на 60 години, не смея да се докосна до този най-голям въпрос — какво се случи с моя живот.

Методично продължи да работи с документацията. И отново намери писмо. Пликът бе леко оцветен в синкаво и с печат от Америка. Тънката хартия за писма бе изпълнена с множество ситни букви. Насочи светлината от лампата върху бюрото и започна да разчита думите с помощта на лупата. Писмото бе написано на шведски с много английски думи. Някой на име Густаф разказваше за работата си в свинеферма. Дете на име Емили тъкмо бе умряло и в къщата имало „голяма sorrow^[1]“.

Питаше как е у дома в Хелзингланд, какво прави родата, какъв е урожаят, как е добитъкът. Писмото бе с дата 19 юни 1896. На плика стоеше адрес: Август Андрен, Хешьовален, Швеция. Но дядо ми още не е бил роден тогава, помисли тя. Вероятно писмото е било до неговия баща, след като е запазено от семейството на Герда. Но как е попаднало у нея? Най-отдолу под подписа имаше адрес. Мистър Густаф Андрен, Пощата на Минеаполис, Минесота, САЩ. Тя отново отвори стария атлас. Минесота е селска земя. И тъкмо там бе емигрирал един от рода Андрен от Хешьовален преди повече от сто години. Но намери още едно писмо, което сочеше, че член на фамилия Андрен бе попаднал в друга част на САЩ. Наричал се Ян Август и явно е работил на железопътната линия, свързваща Източния и Западния бряг на огромната страна. В писмото той питаше за роднини, живи и мъртви. Но писмото на много места бе нечетливо. Написаното бе изтрито. Адресът на Ян Август беше: Пощата на Рино, Невада, САЩ. Тя продължи да чете, но не намери нищо повече в купчината, което да засяга отношенията на майка й с фамилията Андрен.

Остави купчините хартии, влезе в мрежата и без особени надежди започна да търси пощенския адрес в Минеаполис, даден от Густаф Андрен. Както очакваше, попадна в задънена улица. Тогава потърси адреса в Невада. Получи указание за вестник, „Рино Газет Джърнъл“. Същевременно звънна и телефонът. Беше туристическата агенция. Учтив младеж с датски акцент я запозна с всички условия на пътуването, описа хотела и тя не се поколеба. Каза „да“, направи предварителна резервация и обеща да я потвърди най-късно на следващата сутрин.

Още един път кликна на „Рино Газет Джърнъл“. Тъкмо щеше да се откаже, когато се сети, че търси Андрен, не само пощенския адрес. Тогава започна да чете, страница по страница. Застина, когато излезе сайтът. Най-напред зачете без особен интерес, после още веднъж, този път бавно, и помисли, че това, което вижда пред себе си, чисто и просто не може да е истина. Стана от стола и застана на няколко метра встрани от компютъра. Но текстът и фотографиите не изчезваха. Принтера ги и ги взе със себе си в кухнята. Бавно прочете всичко отначало.

На четвърти януари брутално убийство бе извършено в малкия град Анкерсвил, североизточно от Рино. Собственикът на механична работилница и цялото му семейство били открити мъртви от един съсед на сутринта, разтревожен, че работилницата не отворила както обикновено. Полицията все още нямала следи. Но било ясно, че цялото семейство Андрен — Джак, съпругата му Кони и двете им деца Стивън и Лаура, са били убити с нож или сабя. Нищо не сочело да е имало взлом или обир. Липсвал и мотив. Семейство Андрен били харесвани и нямали никакви врагове. Полицията сега издирвала психично болен човек или може би отчаян наркоман, извършил това ужасно престъпление.

Тя седеше напълно неподвижно. През прозореца нахлуваше шумът от преминаваща боклукчийска кола. Не е бил луд, мислеше тя. Полицията в Хелзингланд греши също като полицията в Невада. Това са един или няколко ловки престъпници, които знаят какво вършат.

За първи път изпита пълзящ страх. Сякаш някой я наблюдаваше, без тя да знае. Излезе в антрето и провери дали е заключена външната врата. После отново седна на компютъра и наново затърси своя път назад сред вестникарските статии на „Рино Газет Джърнъл“.

Боклукчийската кола си бе отишла. Свечеряваше се.