Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (5)

5

Една нощна пеперуда се изтръгна от мрака и неспокойно запърха около лампата на бюрото. Биргита Руслин остави писалката и се облегна назад в стола, наблюдавайки напразните опити на насекомото да пробие порцелановия глобус. Пърхащият звук на крилата й напомни някакъв звук от детството, но не можа със сигурност да си каже какъв. Когато беше уморена, както бе сега, паметта й беше особено изобретателна. Точно както по време на сън спомени от миналото можеха да изплуват от нищото.

Като нощната пеперуда.

Затвори очи и започна да масажира слепоочията си с крайчетата на пръстите. Часът бе няколко минути след полунощ. На два пъти бе чула нощните пазачи да минават през ехтящите помещения на окръжния съд, извършвайки своите обиколки. Обичаше да работи вечер, когато сградата бе празна. Преди много години, като нотариус във Вернаму, често влизаше вечер в празната съдебна зала, запалваше няколко лампи, сядаше и се вслушваше в тишината. Представяше си залата като празна театрална сцена. По стените имаше следи, шепнещи гласове, все още живи след разигралите се драми по време на процесите. Тук са били осъждани убийци, изнасилвачи, крадци.

Когато завърши изпитателния срок и й предложиха да стане нотариус във Вернаму, Биргита Руслин искаше да бъде прокурор. Но тъкмо по времето, през което бе нотариус, тя извърши завой към онова, което стана окончателен неин път. Промяната до голяма степен се дължеше на стария председател на околийския съд Анкер, който й бе направил незаличимо впечатление. С еднакво търпение бе изслушвал млади мъже, които под клетва се опитваха с откровени лъжи да се изнижат от бащинство, и хладнокръвни насилници, които не показваха съжаление за бруталните си престъпления. Сякаш старият съдия й бе внушил особен респект към правосъдието. Сега тя за пръв път го видя в действие. Правосъдието беше действие. И когато напусна града, вече бе решена да поеме пътя на съдийството.

Биргита стана от стола и се приближи до прозореца. Долу на улицата стоеше мъж и пикаеше срещу стената на отсрещната къща. През деня в Хелсингборг бе валял сняг, който сега се вихреше по улицата. Докато разсеяно наблюдаваше мъжа, мозъкът й непрестанно работеше и мисълта й се връщаше към присъдата, която се канеше да напише. Беше си поставила срок до вдругиден. Тогава трябваше да е готова.

Мъжът долу на улицата изчезна. Биргита Руслин се върна на бюрото и грабна писалката си. На няколко пъти бе опитала да съчинява своите присъди на компютър. Но така и не успяваше. Сякаш клавишите на компютъра прогонваха мислите й. И винаги се връщаше към писалката. Чак когато присъдата бъдеше напълно готова, я преписваше на екрана.

Приведе се над листа със зацапаните бележки и добавки. Беше елементарен случай и уликите бяха съкрушителни, но въпреки това присъдата й създаваше проблеми. Искаше да наложи наказание, но не можеше.

Мъж и жена се бяха срещнали в един от танцовите локали на Хелсингборг. Жената бе млада, едва на двайсет, била пила много. Мъжът, около 40-годишен, я изпратил до къщи и бил поканен да влезе за чаша вода. Жената заспала на дивана. Там я изнасилил, после си тръгнал.

На сутринта жената имала само смътен спомен за случилото се на дивана през нощта. Свързала се с болницата, била прегледана и изнасилването било освидетелствано. Мъжът бил задържан по полицейско разследване, което било нито по-обстойно, нито по-небрежно от много други подобни предварителни разследвания. Делото бе влязло в съда година след изнасилването. Биргита Руслин седеше в съдийския си стол и наблюдаваше младата жена. В материала от предварителното следствие бе прочела, че тя се прехранва, като замества касиерките в различни магазини за хранителни стоки. От личните й показания бе станало ясно, че пие доста.

Освен това била хваната в незначителна кражба и един път била уволнена заради занемаряване на задълженията си.

Обвиняемият мъж в много отношения бе нейна противоположност. Работел като брокер на недвижими имоти, специализиран в подготовката на документите. За него всички говореха само хубаво. Неженен, с висока заплата. Без досие. Но за Биргита Руслин нямаше никакво съмнение, че е изнасилил жената, докато е спяла на дивана. С помощта на ДНК тест се установи, че наистина е имало сношение. Но той отричаше насилие и нападение. Било с нейно съгласие, каза той, така твърдеше и онзи адвокат от Малмьо, за когото Биргита Руслин отпреди знаеше, че без колебание ще защитава своя клиент с всички възможно най-цинични аргументи, които може да измисли. Задънена улица. Дума срещу дума, безупречен брокер срещу пияна касиерка, която фактически го е пуснала в жилището си по средата на нощта.

Ядосваше се, че не може да го осъди. Един виновен щеше да си тръгне свободен. Нищо не можеше да се направи. Как ли би постъпила онази мъдра стара птица Анкер? Какви ли съвети би й дал? Със сигурност би споделил моето мнение, мислеше Биргита Руслин. Един виновен мъж ще бъде освободен. Старият Анкер сигурно щеше да се възмути като мен. И щеше да замълчи, както и аз. Това са мъките на съдията, трябва да се съобразяваме със закона дори когато знаем, че пускаме на улицата един ненаказан престъпник.

Биргита полегна на дивана в кабинета си. Беше го купила със собствени пари и го бе поставила на мястото на неудобното кресло, предложено от съдебната администрация. От председателя на околийския съд бе научила да взима в ръка връзка ключове и да затваря очи. Щом изпуснеше връзката ключове на пода, бе време за събуждане. Трябваше да си почине малко. После щеше да допише присъдата, да се прибере у дома да спи и на следващия ден да я препише на чисто. Беше проверила всичко, но за друго решение освен освобождаване не можеше да става и дума.

Заспа и сънува баща си, от когото всъщност нямаше лични спомени. Бил е корабен инженер. По време на тежка буря в средата на януари 1949 параходът „Руншер“ потънал с екипажа и всичко останало в залива Йевле. Така и не откриха тялото му. Биргита Руслин била на четири месеца, когато се случило това. Представа за баща си имаше от фотографиите в дома им. Най-добре си спомняше снимка, на която той стои до перилата на борда на кораб, усмихнат, с разрошена коса и навити ръкави. Усмихваше се на някого на кея, един щурман държеше апарата, бе й разказала майка й. Но Биргита Руслин винаги си бе представяла, че всъщност той се усмихва точно на нея, макар фотографията да е била направена преди тя изобщо да е била родена. В сънищата й той често се появяваше. Сега й се усмихваше точно като на снимката, после изчезна, сякаш потъна в мъгла.

Събуди се внезапно. Веднага разбра, че е спала твърде дълго. Трикът с връзката ключове не бе подействал. Беше я изпуснала, без да усети. Биргита Руслин стана и погледна часовника. Минаваше шест сутринта. Спала бе повече от пет часа. Изтощена съм, помисли си тя. Като повечето хора и аз спя твърде малко. Прекалено много неща в живота ми ме безпокоят. Сега заради тази несправедлива присъда съм недоволна и потисната. Биргита Руслин звънна на мъжа си, който сигурно вече се чудеше къде е. Разбира се, нямаше нищо необичайно в това да преспи на дивана в кантората си след скарване. Но предния ден случаят не беше такъв.

Той вдигна още на първия сигнал.

— Къде си?

— Заспала съм в кантората.

— Защо трябва да работиш и нощно време?

— Имам да произнасям неприятна присъда.

— Не каза ли, че трябва да освободиш онзи мъж?

— Точно това е неприятното.

— Ела и си легни. Аз тръгвам. Бързам.

— Кога ще се върнеш?

— Към девет. Ако няма закъснения. В Халанд ще вали.

Тя остави слушалката и помисли за мъжа си с голяма нежност. В Лунд, където учеха право, Щафан Руслин бе една година преди нея. Срещнаха се за първи път на купон, на който ги бяха поканили общи приятели. След това Биргита Руслин така и не можа да си представи живот с някой друг мъж. Бе покорена от неговите очи, ръст, от големите му ръце и неспособността му да спре да се изчервява.

Щафан се изучи за адвокат. Но един ден се прибра у дома и каза, че иска да живее съвсем друг живот. На другия ден за нейно удивление записа курсове за кондуктор на влак, а една сутрин застана в синьо-червена униформа пред нея в дневната и заяви, че същия ден в 12:19 часа поема влак 212 от Малмьо за Алвеста и по-нататък за Векшьо и Калмар.

Не мина много време и тя разбра, че е станал далеч по-жизнерадостен. Когато се отказа от адвокатска кариера, вече имаха четири деца — първо син, после дъщеря и накрая близначки. Децата дойдоха едно след друго и тя винаги мислеше за онова време с изумление. Как са издържали? Четири деца в продължение на шест години. Бяха напуснали Малмьо и се преместиха в Хелсингборг, където тя стана окръжен съдия.

Сега децата бяха пораснали. Близначките се изнесоха преди година, и двете в Лунд, в общо жилище. Тя се радваше, че не учеха една и съща специалност и че никоя от тях не си представяше бъдеще на юрист. Сив, деветнайсет минути по-голяма от сестра си Луиз, след дълго лутане реши да стане ветеринар. Луиз, различаваща се от сестра си по буйния темперамент, скачаше от място на място в живота, продаваше дрехи в мъжки магазин, после започна да учи политически науки и история на религията в университета. Много пъти Биргита Руслин се бе опитвала да разбере какво иска дъщеря й от живота си. Но тя бе най-потайната от четирите деца, не споделяше много-много мислите си. Синът й Давид, който работеше за голяма фармацевтична компания, почти във всичко приличаше на баща си. Третата дъщеря, Ана, за голямо удивление на родителите си тръгна да пътешества из Азия, без да им обяснява какво точно си е наумила.

Моето семейство, помисли Биргита Руслин. Големи тревоги и големи радости. Но без това животът ми би бил празен.

В коридора пред кабинета й имаше голямо огледало. Разгледа лицето и тялото си. На слепоочията късо подстриганата тъмна коса бе започнала да посивява. Лошият навик да хапе устните си придаваше на лицето й упорит израз. Но онова, което я измъчваше, бе, че през последните години бе натрупала килограми. Три, четири, не повече. Но все пак достатъчно, за да си личи. Не хареса онова, което видя. Знаеше, че по принцип е привлекателна жена. Сега губеше своето излъчване. И то без съпротива.

На масата на секретарката имаше съобщение, че този ден ще закъснее. Времето бе поомекнало, снегът се топеше. Тя тръгна към колата си, паркирана в една пресечка, но внезапно промени решението си. Не сън й трябваше най-напред. По-важно бе да си проветри главата и да помисли за нещо друго. Биргита Руслин се обърна и тръгна към пристанището. Времето бе тихо. Облачната покривка от предния ден започваше да се разкъсва. Слезе до пристана, откъдето тръгваха фериботите за Елсинор. Преходът отнемаше само няколко минути. Но тя обичаше да поседне на борда, да изпие чаша кафе или чаша вино и да наблюдава спътниците си, които носеха торби със спиртни напитки, закупени в Дания. Настани се на една мръсна ъглова маса. Във внезапен изблик на раздразнение извика на сервитьорката, която обикаляше и събираше чинии.

— Масата е отсервирана, но не е избърсана — каза тя. — Лепне отвратително.

Момичето вдигна рамене и забърса. Биргита Руслин с отвращение гледаше мръсния парцал. Но повече нищо не каза. Момичето по някакъв начин й напомняше за изнасилената млада жена. Защо — не знаеше. Може би липсата й на интерес към работата? Или някаква безпомощност, която Биргита Руслин не можеше точно да определи.

Фериботът започна да вибрира. Това й достави удоволствие. Спомни си първия път, когато отпътува за чужбина. Тогава беше на деветнайсет. Заедно с една приятелка заминаха на езиков курс в Англия. И онова пътуване започна с ферибот, този между Гьотеборг и Лондон. Биргита Руслин никога не можа да забрави усещането, което изпита, когато стоеше на палубата и знаеше, че е на път към нещо освобождаващо и непознато.

Същото чувство за свобода я връхлетя сега, докато пътуваше по тесния провлак между Швеция и Дания. Мисълта за неприятната присъда изчезна от съзнанието й. Вече не съм в средата на живота си, помисли тя. Преминах точката, която човек не съзнава, че минава. Не ми остават чак толкова много важни решения в живота. Но ще остана съдия, докато се пенсионирам. Ако имам късмет, ще се радвам на внуци, преди всичко да свърши.

Мислите й се насочиха към съпруга й и настроението й се промени. Бракът й с Щафан съхнеше и се разпадаше. Бяха добри приятели, даваха си нужната сигурност един на друг. Но любовта, чувственото удоволствие от близостта на другия изцяло бяха изчезнали. След четири дни ставаше година, откак за последно се бяха докоснали и любили, преди да заспят. Изпитваше нарастващо безсилие с приближаването на годишнината. А тя идваше. Колко пъти бе опитала да разговаря с Щафан за самотата, която изпитва. Но той не бе готов да говори, изплъзваше се, отлагаше разговора, макар, разбира се, да го смяташе за важен. Уверяваше, че не е привлечен от никоя друга, просто някакво чувство било изчезнало, но сигурно скоро щяло пак да се появи. Стига да имат търпение.

Тя тъгуваше за изгубената близост с мъжа си, внушителния влаков кондуктор с големи ръце и лице, което с такава лекота почервеняваше. Но не смяташе да се предава, все още не искаше отношенията им да се превърнат в интимно приятелство и нищо друго.

Биргита Руслин отиде до бюфета да напълни отново чашата си и се премести на маса, която не лепнеше толкова. Няколко млади мъже, вече много пияни въпреки ранния час, водеха спор: Хамлет или Макбет е бил затворник в двореца Кронборг, кацнал на скалите до Елсинор. Тя, развеселена, слушаше разговора им и дори се почувства изкушена да се включи в него.

На ъглова маса седяха няколко млади момчета на не повече от четиринайсет или петнайсет години. Вероятно бяха избягали от училище. И защо да не го направят, когато май никой не се интересува от тях? На нея самата най-малко й липсваше авторитарното училище, което бе посещавала. Същевременно се сети за събитие от миналата година. Нещо, което я бе накарало да се отчае от състоянието на шведското правосъдие и повече от всякога я бе накарало да закопнее за своя съветник Анкер, мъртъв вече от трийсет години. В жилищен комплекс извън Хелсингборг една близо 80-годишна жена получила остър сърдечен пристъп и паднала на една алея. Няколко млади момчета, единият на тринайсет, другият на четиринайсет, минавали оттам. Вместо да помогнат на старицата, те без колебание първо й взели портмонето от ръчната чанта и после се опитали да я изнасилят. Ако случайно не минавал човек, който разхождал кучето си, вероятно техните намерения щели да се реализират. Полицията по-късно успяла да залови момчетата, но тъй като били непълнолетни, ги пуснала.

Биргита Руслин бе научила за случилото се от един прокурор, който на свой ред чул да го разказва някакъв полицай. Вбеси се и опита да проучи защо не бе повдигнато обвинение. Скоро разбра, че годишно около сто деца извършват престъпления без каквито и да било последствия. Никой не говореше с родителите, никой не уведомяваше социалните служби. И това не се отнасяше само за дребни кражби, а за обири и побоища, където само късметът помагаше да няма смъртен изход.

Това я накара да се съмнява в цялата шведска съдебна система. Чий служител бе всъщност тя? На правосъдието или на равнодушието? И какви щяха да бъдат последиците, ако на все повече деца се разрешаваше да извършват престъпления, без някой да реагира? Как можа да се стигне толкова далеч, че да бъде заплашена самата основа на демокрацията от една разклатена съдебна система?

Допи кафето си и помисли, че й остава да работи още десет години. Щеше ли да издържи? Може ли човек да бъде добър и справедлив съдия, ако започне да се съмнява във функционирането на правовата държава?

Не знаеше. За да се отърси от мислите си, които така или иначе не можа да подреди, тя още веднъж мина през пролива. Когато слезе на шведската страна, часът бе девет. Прекоси широката главна улица, която пресичаше цял Хелсингборг. Когато зави зад един ъгъл, случайно хвърли поглед на няколко вестникарски афиша на големите шведски вечерни вестници, които един мъж тъкмо разлепваше. Скандални заглавия се набиха в очите й. Тя спря и прочете: „Масово убийство в Хелзингланд.“ „Ужасно престъпление. Полицията без улики.“ „Никой не знае колко са убитите. Масово убийство.“

Продължи към колата. Рядко, даже никога не купуваше вечерни вестници. Намираше критиките, които по разни поводи се отправяха срещу шведската съдебна система, обезпокоителни, понякога дори шокиращи. Самата тя се съгласяваше с много неща, но все пак не харесваше вечерните вестници. Най-често те пречеха на истинската, важната критика.

Биргита Руслин живееше във вилната зона на Шьелторп на северния вход на града. По пътя спря в един магазин. Беше собственост на имигрант пакистанец, който винаги я посрещаше с широка усмивка. Знаеше, че е окръжен съдия, и се отнасяше към нея с голямо уважение. А тя се питаше дали изобщо има жени съдии в Пакистан. Но никога не зададе въпроса.

Когато се прибра у дома, първо се изкъпа и после легна да спи. Събуди се в един часа и най-после се почувства отпочинала. След като изяде няколко сандвича и пи кафе, се върна в работата си. Няколко часа по-късно написа на компютъра си присъдата, освобождаваща обвинения мъж, и я остави на масата на секретарката. Секретарката й бе отишла да слуша някакъв спецкурс, за който Биргита Руслин не беше информирана или по-скоро беше забравила. Когато се върна у дома, притопли за вечеря пилешката яхния от предишния ден. Останалото прибра в хладилника за Щафан.

Седна на дивана с чаша кафе и включи телевизора с телетекст. Тогава си припомни заглавията, които видя по-рано през деня. Полицията нямаше никакви съществени следи, а и не искаше да оповести официално колко са убитите, както и имената им, тъй като все още не бяха успели да се свържат с близките. Някой луд, помисли тя, който или страда от мания за преследване, или е решил, че с него се отнасят зле. Годините й като съдия я бяха научили, че има много различни форми на лудост, подтикващи хората да извършват отвратителни престъпления. Но тя се бе научила също, че съдебните психиатри невинаги успяват да разкрият онези, които, за да получат по-мека присъда, само се правят на болни.

Изключи телевизора и слезе в мазето, където имаше малка колекция от червени вина, както и няколко каталога за поръчка от различни вносители на вино. Само преди няколко години осъзна, че излизането на децата от дома се бе отразило сериозно на финансите на семейството. Сега, изглежда, можеше да си позволи нещо по така, затова реши да си купува по една-две бутилки червено вино всеки месец. Забавно й беше да проучва офертите и да отбелязва новите вина, които трябва да опита. Да плати около 500 крони за бутилка бе като някаква забранена наслада. На два пъти успя да подмами Щафан да отидат до Италия, където посетиха няколко винарни. Но не успя да го заинтересува особено, въпреки че в замяна го придружаваше на джаз концерти в Копенхаген, макар тази музика да не й бе любимата.

В мазето беше студено. Провери дали температурата е четиринайсет градуса и след това седна на табуретка между рафтовете. Там, сред бутилките, можеше да изпита истинско спокойствие. Ако трябваше да избира, вместо басейн със затоплена вода със сигурност щеше да предпочете своята изба — точно в този ден бе заобиколена от 114 бутилки, полегнали на рафтовете си. Но дали спокойствието, което изпитваше в мазето, бе истинско? Ако, когато беше млада, някой й бе казал, че един ден ще колекционира вино, нямаше да повярва на ушите си. Не само щеше да отрече подобна вероятност, но и направо да се възмути. През годините й на следване в Лунд се бе свързала с някои леворадикални среди, които в края на шейсетте години поставяха под въпрос и университетското образование, и обществото, в което един ден тя щеше да работи. Да събира вино тогава щеше да й се стори загубено време и енергия, истински буржоазно прекарване на свободните мигове.

Сега седеше там, потънала в мислите си, когато чу Щафан на горния етаж. Остави каталога и се качи по стълбището. Тъкмо бе извадил пилешката яхния от хладилника. На масата имаше няколко вечерни вестника, които бе взел със себе си от влака.

— Видя ли това?

— Предполагам, че нещо ужасно се е случило в Хелзингланд.

— Деветнайсет души са убити.

— В телетекста пишеше, че броят е неизвестен.

— Това тук е късното издание. Убили са почти всички в едно село. Направо не е за вярване. Какво стана с присъдата, която щеше да пишеш?

— Готова е. Освобождавам го. Няма друга възможност.

— Ще има да пишат по вестниците.

— В този случай е добре дошло.

— Ще те критикуват.

— Сигурно. Но мога да помоля журналистите сами да разтворят закона и после да ги питам дали искат да преминем към юридически линч в тази страна.

— Масовото убийство ще измести интереса от твоя случай.

— Естествено. Какво е едно дребно изнасилване в сравнение с брутално масово убийство?

Тази вечер си легнаха рано. Той беше дежурен на сутрешен влак, а по телевизията нямаше нищо, което да я интересува. А и беше решила какво точно вино да купи. Една каса „Бароло Арионе“, реколта 2002, което струваше 252 крони бутилката.

Събуди се внезапно към полунощ. Щафан лежеше спокойно до нея. Понякога се случваше да се пробуди от изненадващо чувство на глад. Сложи си халата, слезе в кухнята, свари слаб чай и си направи няколко сандвича. Вечерните вестници все още бяха на масата. Разсеяно запрелиства един от тях. Беше трудно да си създаде ясна картина за случилото се в селцето. Но че голям брой хора бяха брутално избити, нямаше никакво съмнение.

Тъкмо щеше да остави вестника, когато се закова на място. Между мъртвите имаше няколко, които се казваха Андрен. Тя внимателно прочете текста и после запрелиства и другия вечерен вестник. И там същото. Биргита Руслин се втренчи в страницата. Възможно ли бе да е истина? Или тя грешно си спомня? Влезе в кабинета си и извади от едно от чекмеджетата на бюрото папка с документи, вързана с червен ширит. Запали лампата и отвори папката. Като не намери очилата си, взе едни на Щафан. Бяха малко по-слаби, но все пак можеше да ги използва. В папката бе събрала всички документи, свързани с нейните родители. Майка й беше починала преди повече от петнайсет години. Бяха й поставили диагноза рак на панкреаса и умря за по-малко от три месеца.

Накрая в кафяв плик намери фотографията, която търсеше. Взе лупа и погледна снимката. Няколко души в старомодни дрехи пред една къща. Взе я със себе си и се върна обратно в кухнята. В един от вестниците имаше направена от въздуха фотография на селото, където се бе разиграла голямата трагедия. Внимателно разучи снимката през лупата. На третата къща се спря и започна да сравнява двете снимки. Беше си спомнила правилно. Селцето, връхлетяно от неизвестния зъл дух, бе селото, в което бе отраснала майка й. Всичко съвпадаше. Явно майка й се е казвала Льооф като дете. Но тъй като и двамата й родители било болнави и алкохолизирани, бяха я оставили в приемно семейство на име Андрен. Тя не говореше често за онова време. Бяха се грижили за нея добре, но тя все пак бе страдала от копнеж по истинските си родители. А те бяха умрели, преди да навърши петнайсет години, така че е трябвало да остане в селото, докато я сметнат за достатъчно голяма да си потърси работа и да се грижи за себе си. След като срещнала бащата на Биргита, имената Льооф и Андрен останали в миналото. Но сега едното се завръщаше със страхотна сила.

Фотографията, лежала сред майчините й документи, бе направена пред една от къщите в селото, където бе извършено масовото убийство. Фасадата на къщата, фината дърворезба около прозорците на старата снимка бяха същите като във вестника. Нямаше никакво съмнение. В къщата, където някога бе израснала нейната майка, са били убити хора преди няколко нощи. Дали това не бяха приемните родители на майка й? Вестниците пишеха, че повечето умрели са били стари хора. Тя се опита да изчисли — приемните родители би трябвало да са над 90-годишни. Значи бе възможно да са те.

Потръпна при мисълта. Рядко или никога не мислеше за родителите си. Дори й бе трудно да извика в съзнанието си майчиния образ. Но сега внезапно миналото я връхлетя.

Щафан влезе в кухнята. Както винаги се движеше много тихо.

— Плашиш ме — каза тя, — когато не те чувам да идваш.

— Защо си станала?

— Огладнях.

Той погледна документите на масата. Тя му разказа до какво се е добрала, все по-убедена, че е така, както си мисли.

— Все пак е било доста отдавна — каза той, щом тя замълча. — Много тънка нишка те свързва с това село.

— Тънка, но видима. Съгласен си, нали?

— Иди да спиш. Трябва да си отпочинала утре, когато ще пратиш нови престъпници в затвора.

Тя дълго лежа будна, преди да успее да заспи. Тънката нишка се опна и аха да се скъса. Тогава се изтръгна от полусъня и отново се замисли за майка си. Беше мъртва от петнайсет години. Все още й бе трудно да види себе си в нея, да огледа живота си в спомена за онази, която бе нейна майка.

Накрая заспа и се събуди от това, че Щафан още с влажна коса стоеше до леглото и обличаше униформата си. Тя се престори, че спи, и изчака докато външната врата се хлопне. Тогава стана и седна на компютъра в кабинета си. Потърси разни сайтове за колкото се може повече информация. Събитията, които се бяха разиграли там, в селото в Хелзингланд, не бяха никак ясни. Знаеше се само, че оръжието на престъплението вероятно е било голям нож или някакво друго хладно оръжие.

Искам да знам повече за това, помисли тя. Най-малкото дали приемните родители на моята майка са били между закланите онази нощ.

В осем успя да отпъди всички мисли за масовото убийство. Този ден щеше да заседава в съда по дело срещу двама иракски граждани, обвинени в трафик на хора.