Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (4)

4

Виви Сундберг имаше чувството, че гледа надгробен надпис на загинали в голяма катастрофа. Ако бе паднал самолет или потънал кораб, щяха да сложат паметна плоча с издълбани имена на мъртвите. Но кой щеше да постави паметна плоча на хората от село Хешьовален, убити в една януарска нощ на 2006?

Тя отмести хартията с имената и погледна ръцете си. Трепереха. Да имаше някой, комуто да остави всичко това, нямаше да се поколебае. Искаше да свърши добра работа и може би да се прослави. Но от всичко най-малко искаше да я направят полицейски началник. Винаги беше гледала на себе си като на жадна за слава, но не и жадна за власт. Потръпна и отново придърпа списъка.

Ерик Август Андешон

Вендела Андешон

Ханс-Еверт Андешон

Елса Андешон

Гертруд Андешон

Виктория Андешон

Ханс Андрен

Лаш Андрен

Карла Андрен

Сара Андрен

Елна Андрен

Брита Андрен

Август Андрен

Херман Андрен

Хилда Андрен

Юханес Андрен

Тура Магнусон

Регина Магнусон

Осемнайсет имена, три рода. Изправи се и влезе в стаята, в която съпрузите Хансон седяха на дивана и нещо си шепнеха.

— Казахте, че в това село няма деца? Вярно ли е?

И двамата кимнаха.

— И не сте виждали деца през последните дни?

— Случва се децата, които идват на посещение, да водят собствените си деца. Но не е много често.

Виви Сундберг се поколеба, преди да продължи.

— За съжаление сред мъртвите има и едно малко момче — каза.

Тя посочи една от къщите в селото. Жената я погледна с разширени очи.

— И той ли е мъртъв?

— Да, и той е мъртъв. Ако това, което сте написали, е вярно, той е бил в къщата при Ханс-Еверт и Елса Андешон. Сигурни ли сте, че не знаете кой е той?

Те отново се спогледаха и после поклатиха глави. Виви Сундберг се изправи и се върна в кухнята. Деветнайсетият нямаше име. Той е различният, помисли тя. Той и двамата, които живеят тук заедно с болната от деменция Юлия, избегнала катастрофата. Останалите осемнайсет души, които снощи са си легнали да спят, сега са мъртви. И момчето. Но то някак не се вписва.

Сгъна хартията, пъхна я в джоба си и излезе навън. Редки снежинки падаха на земята. Тишината наоколо бе нарушавана само от отделни гласове, хлопване на врата, звън на инструменти. Ерик Худен дойде при нея. Беше много блед. Всички бяха бледи.

— Къде е лекарката? — попита тя.

— При крака.

— Как е тя?

— Шокирана. Първо се втурна към една тоалетна. После започна да плаче. Но идват още лекари. Какво да правим с журналистите?

— Ще говоря с тях.

Тя извади списъка с имената от джоба.

— Момчето няма име. Трябва да разберем кой е. Погрижи се този списък да бъде копиран. Но не го раздавай.

— Не мога да разбера — каза Ерик Худен. — Осемнайсет души.

— Деветнайсет. Момчето не е вътре.

Тя извади писалка и написа „неизвестно момче“ най-отдолу на листа хартия.

После събра измръзналите журналисти в полукръг на пътя.

— Ще бъда съвсем кратка — започна тя. — Можете да задавате въпроси, но точно сега нямаме отговори. Затова пък ще има пресконференция по-късно днес в града. Към 18 часа. Единственото, което мога да кажа, е, че тази нощ тук са станали няколко много тежки престъпления. По-нататък ще научите повече.

Младо луничаво момиче вдигна ръка.

— Нещо повече няма ли да кажете? Ние сами разбираме, че тук се е случило нещо сериозно, щом сте отцепили цялото село.

Виви Сундберг не позна момичето. Но на якето й стоеше името на голям вестник.

— По технически причини точно сега не мога да кажа нищо повече.

Един от телевизионните журналисти пъхна в лицето й микрофон. Него го беше срещала много пъти преди.

— Можеш ли да повториш това, което каза току-що?

Тя направи онова, за което я помоли, но когато онзи опита да зададе следващ въпрос, се обърна и се отдалечи. Не спря, докато не стигна до последната издигната палатка. Усети, че й прилошава. Отдръпна се встрани, пое няколко пъти дълбоко въздух и се върна веднага, щом прилошаването премина.

Веднъж, през първите й години на полицай, беше припаднала, когато с един колега пристигнаха в къща, където се бе обесил мъж. Никак не искаше това да се случи отново.

Жената, приклекнала до крака, вдигна поглед, когато тя влезе. Силна лампа сгорещяваше въздуха в палатката. Виви Сундберг кимна и се представи. Валентина Мийр говореше със силен акцент. Беше на около четирийсет.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Никога не съм виждала нещо подобно — отвърна Валентина. — Откъснати или отсечени части от тялото може да се срещнат. Но това…

— Някой ръфал ли е от крака?

— Най-вероятно, разбира се, е било животно. Животните ядат и ръфат кокали по особен начин. Направо можеш да прочетеш какво животно е било. Подозирам, че е вълк. Но трябва да видиш нещо друго.

Тя се протегна и взе прозрачна пластмасова торбичка. В нея имаше кожена каишка.

— Можем да предположим, че е била на крака — каза тя. — Разбира се, един звяр ще я откъсне, за да стигне до стъпалото. Но ме тревожи, че връзките на обувките бяха завързани.

Виви Сундберг си спомни, че другата обувка бе завързана за крака на един от мъртвите мъже.

Прехвърли наум имената от списъка, кой къде бе живял. Трябва да беше Лаш Андрен, неговият крак бе отсечен или откъснат.

— Виждаш ли още нещо?

— Рано е.

— Искам да дойдеш с мен. Естествено, няма да се бъркам в организацията на твоята работа. Но имам нужда от помощта ти.

Напуснаха палатката и отидоха в къщата, където лежеше мъртво непознатото момче заедно с двамата, вероятно Ханс-Еверт и Елса Андешон. Вътре цареше пронизителна тишина.

Момчето лежеше по корем в леглото си. Стаята бе малка, със скосен таван. Виви Сундберг стисна зъби, за да не се разплаче. Неговият едва започнал живот бе свършил.

Седяха мълчаливи.

— Не разбирам как някой може да извърши такова чудовищно нападение срещу дете — каза накрая Валентина.

— Именно защото не разбираме, трябва да се напрегнем, да проникнем във всичко това. За да разберем какво в действителност е станало.

Лекарката не каза нищо. Неясна мисъл се запровира в съзнанието на Виви Сундберг. Първо не разбра какво е. Нещо, свързано с модел, с образец. Нещо нарушено. После изведнъж се сети какво бе привлякло вниманието й.

— Можеш ли да видиш колко удара е получил?

Лекарката се приведе и насочи лампа към тялото. Минаха няколко минути, преди да отговори.

— Изглежда, е получил един-единствен удар. Бил е направо смъртоносен.

— Нещо повече?

— Не е успял да разбере нищо. Ударът е разцепил гръбнака.

— Успя ли да огледаш другите тела?

— Не обстойно. Чакам подкрепление.

— Можеш ли направо да кажеш дали някоя от другите жертви не е умряла от един-единствен удар?

Отначало като че ли Валентина Мийр не разбра въпроса й. После порови в паметта си за видяното.

— Всъщност не — каза тя. — Ако не бъркам, всички други убити са понесли множество удари.

— Не непременно смъртоносни?

— Рано е да се отговори на това, но вероятно не.

— Благодаря ти.

Лекарката си тръгна. Когато Виви Сундберг остана сама, отново претърси стаята и дрехите на момчето да открие нещо, което да й подскаже как се е наричало то. Нямаше нищо, дори и карта за автобус. Слезе по стъпалата и оттам на двора. И тъй като искаше да я оставят на мира, се насочи към задната част на къщата, обърната към покритото с лед езеро. Опитваше се да си изясни онова, което бе забелязала. Момчето бе умряло от един-единствен удар, другите убити са били подложени на по-систематично насилие. Какво можеше да означава това? Можеше да намери разумно, но и доста ужасяващо обяснение. Онзи, който бе убил момчето, не е искал то да бъде измъчвано. Докато другите са били подлагани на насилие, по-скоро приличащо на продължително изтезание.

Стоеше и гледаше към мъгливите планини отвъд езерото. Искал е да ги измъчва, мислеше тя. Онзи, който е държал меча или ножа, е искал те да съзнават, че ще умрат.

Защо? Виви Сундберг нямаше отговор. Силен приближаващ се шум от мотор я принуди да мине откъм предната част на къщата. Над горските върхари се спускаше хеликоптер, който се приземи на поляната в облак от сняг. Тубиас Лудвиг скочи на земята, хеликоптерът веднага се вдигна и пое курс на юг.

Виви Сундберг отиде да го посрещне. Тубиас Лудвиг беше с ниски обувки и вървеше с мъка през високия до глезените сняг. Отдалече на Виви й се стори, че прилича на объркано насекомо, затънало в снега, махащо безпомощно с крилца.

Срещнаха се на пътя. Лудвиг заизтупва снега.

— В онези къщи лежат много мъртви. Искам да ги видиш. Стен Робертсон е там. Извиках тук колкото може повече криминалисти. Но сега е твой ред да поемеш отговорността.

— Все още не мога да разбера. Много мъртви? И само старци?

— Има момче, което нарушава модела. Младо е. Но и то е мъртво.

За четвърти път тази сутрин тя обиколи къщите. Приключиха при палатката, където лежеше кракът. Лекарката бе изчезнала. Тубиас Лудвиг безпомощно поклати глава.

— Какво се е случило? Някой луд трябва да е направил всичко това.

— Не знаем дори дали е един. Може да са повече.

— Повече луди?

— Никой не знае.

Той изучаващо я погледна.

— Изобщо знаем ли нещо?

— Всъщност не.

— Това е голям залък за нас. Нужна ни е помощ.

— Твоя работа. Освен това уведомих журналистите, че в шест ще има пресконференция.

— Търсят ли се близките?

— Ерик има списък с имената. Трябва да организираш работата. Ти си шефът.

Робертсон вървеше по пътя.

— Това е ужасяващо — каза Тубиас Лудвиг. — Питам се дали някога нещо подобно се е случвало в Швеция.

Робертсон поклати глава. Виви Сундберг наблюдаваше двамата мъже. Чувството, че няма време, че нещо още по-лошо ще се случи, ако не побърза, се засилваше.

— Започни с имената — каза тя на Тубиас Лудвиг. — Наистина имам нужда от помощта ти.

После хвана Робертсон за лакътя и го поведе по пътя.

— Какво мислиш?

— Че ме е страх. А теб?

— Нямам време да усетя.

Стен Робертсон я загледа с опулени очи.

— Но все за нещо мислиш? Винаги го правиш.

— Не и този път. Може да са били и десет души, нищо не можем да кажем. Ще работим на тъмно. Освен това трябва да присъстваш на пресконференцията.

— Мразя да разговарям с журналисти.

— Няма друг начин.

Робертсон тръгна. Тъкмо и тя щеше да седне в колата си, когато видя, че Ерик Худен й маха. Вървеше към нея и носеше нещо в ръката си. Открил е оръжието на убийството, помисли тя. Това би било най-хубавото, от това наистина имаме нужда. Може пък скоро да успеем да хванем престъпника.

Но Ерик Худен нямаше оръжие в ръката си, а пластмасов плик, който й подаде. Там лежеше тънка червена копринена лента.

— Кучето я намери. Вътре в гората. На около трийсет метра от крака.

— Има ли някакви отпечатъци?

— Точно сега проверяват. Кучето откри лентата, но не показа признаци, че иска да търси навътре в гората.

Тя вдигна плика близо до лицето си и закри с ръка едното си око.

— Тъничка е — каза. — Изглежда, е от коприна. Не намерихте ли нещо друго?

— Само това. Грееше върху снега.

Тя върна плика.

— Значи така — каза. — На пресконференцията може да съобщим на света, че сме намерили деветнайсет убити и следа под формата на червена копринена панделка.

— Може да намерим още нещо.

— Направете го. И моля, хванете човека, който е извършил това. Или по-скоро чудовището.

Когато Ерик Худен си тръгна, тя седна в колата си, за да остане сама и да помисли. През предното стъкло видя как няколко жени от социалната служба отвеждат Юлия. Тя е в щастливо неведение, помисли Виви Сундберг. Юлия никога няма да разбере какво се е случило в къщите около нейната собствена през тази януарска нощ.

Затвори очи и запрехвърля списъка с имената през главата си. Все още не можеше да свърже различните имена с видените четири пъти лица. Къде е започнало всичко? Една къща трябва да е била първа, една — последна. Престъпникът, сам или не, трябва да е знаел какво върши. Не е търсил къщите просто ей така, не е опитал да влезе у притежателите на акции или у сенилната жена. Оставил е къщите им на мира.

Отвори очи и се загледа през предното стъкло. Било е планирано, помисли тя. Трябва да е било. Но може ли един смахнат наистина да се подготви за такова убийство?

Знаеше, че лудият би могъл да действа много рационално. Имаше известен опит в това. Спомни си как преди много години един бе извадил оръжието си в съда в Сьодерхамн и застрелял съдията. Когато полицията по-късно отиде в жилището му в гората, той го бе напълнил с взривни устройства. Беше луд с безумен план.

Наля си кафе от термоса. Мотивът, мислеше тя. Дори и ненормалникът трябва да има мотив. Може би вътрешни гласове го зоват да убива всички, които му се изпречат на пътя. Но дали гласовете са го насочили тъкмо към Хешьовален? В такъв случай защо? Колко голяма роля бе играла случайността в тази драма?

Мисълта я върна към изходната точка. Не всички в селото бяха мъртви. Убиецът бе оставил трима души живи, а би могъл да убие и тях, стига да е искал. Затова пък бе убил момче, което, изглежда, бе просто на посещение в това прокълнато село.

Момчето може да е ключът, помисли тя. Не е у дома си в селото. Все пак умира. А двама души, живели тук цели двайсет години, са запазили живота си.

Разбра, че в нея се надига въпрос, на който трябва да получи незабавен отговор. Нещо, което бе казал Ерик Худен. Как беше фамилното име на Юлия?

Къщата на Юлия бе незаключена. Тя влезе и прочете документа, който Ерик Худен бе намерил на кухненската маса. Отговорът, който получи на своя въпрос, накара сърцето й да забие по-силно. Седна и опита да събере мислите си.

Онова, до което стигна, бе невероятно, но въпреки това можеше и да съвпада. Набра телефонния номер на Ерик Худен. Той отговори веднага.

— Седя в кухнята на Юлия. Онази с халата на пътя. Ела тук.

— Идвам.

Ерик Худен седна срещу нея на масата. Но веднага скочи и погледна седалката на стола. Помириса я и смени стола. Тя въпросително го погледна.

— Урина — каза той. — Старата дама се е напикала. Какво искаше да ми кажеш?

— Искам да чуеш една идея. Изглежда неразумна, но някак си и логична. Да изключим телефоните, за да не ни безпокоят.

Оставиха телефоните си на масата. Сякаш си оставяме оръжията, помисли Виви Сундберг.

— Ще опитам да обобщя нещо, което всъщност не може да се обобщи. И все пак долавям някаква странна логика в случилото се тук през нощта. Искам да ме изслушаш и после да ми кажеш дали мисля погрешно. И къде бъркам.

На вратата се потропа. Един току-що пристигнал експерт-криминалист влезе в кухнята.

— Къде са мъртвите?

— Не са в тази къща.

Криминалистът веднага изчезна.

— Става дума за имената — започна тя. — Все още не знаем как се казва момчето. Но ако мисълта ми е правилна, той е роднина с онова семейство Андешон, което е живяло и умряло в къщата, където го открихме. Ключ към всичко случило се тук са имената. Роднините. Тук, в селото, май всички са се казвали Андешон, Андрен или Магнусон. Но Юлия, която живее в тази къща, се казва Холмгрен. Пише го на документа от социалната служба. Юлия Холмгрен. И е жива. Освен това имаме Том и Нини Хансон. И те са живи, и имат други имена. От всичко това може да се направи заключение.

— Че онзи, който е извършил това, по някакъв начин, по някаква причина е преследвал хора точно с тези имена — каза Худен.

— Помисли! Това е малко селце. Хората от всички тези семейства най-вероятно са се женили помежду си. Не казвам, че става дума за кръвосмешение. А че може да има причина да се смята, че не са три рода, а два. Или дори само един. В такъв случай знаем защо Юлия Холмгрен и семейство Хансон все още са живи.

Виви Сундберг замлъкна, очаквайки реакцията на Ерик Худен. Никога не го бе смятала за особено интелигентен, но уважаваше способността му чрез интуицията си да стига до истината.

— Ако това е така, значи извършителят е познавал тези хора. Кой би могъл да ги познава толкова добре?

— Може да е роднина?

— Луд роднина? Но защо ще го прави?

— Не знаем. Само се опитвам да разбера защо не всички в селото са мъртви.

— Как ще обясниш отсечения и замъкнат крак?

— Не мога. Но ми трябва някоя малка тухла за начало. Неясната ми идея и една червена панделка е всичко, което имаме.

— Надявам се, разбираш какво ще се случи?

— Ще ни нападнат медиите?

Ерик Худен кимна.

— За това отговаря Тубиас.

— Ще те изтика пред себе си.

— Тогава аз ще изтикам теб.

— Никога!

Станаха от масата.

— Искам веднага да заминеш за града — каза тя. — Тубиас ще започне да издирва близките. Искам да следиш това наистина да бъде направено. И да потърсиш някаква връзка между тези три рода. Но засега нека всичко да си остане между нас.

Ерик Худен изчезна. Виви Сундберг отиде до мивката и си наля чаша вода. Чудя се дали струва нещо тази моя идея, питаше се тя. Във всеки случай струваше точно толкова, колкото и всичко останало.

 

 

Същия следобед малко преди пет и половина някои от старшите полицейски служители се събраха в офиса на Тубиас Лудвиг, за да обсъдят пресконференцията. Решиха да не представят списък с имената на починалите, но да съобщят броя на жертвите и да признаят, че засега полицията няма улики. Евентуални сведения от страна на обществеността щяха да бъдат от изключително значение.

Тубиас Лудвиг щеше да открие пресконференцията, после щеше да говори Виви Сундберг.

Преди да влезе в стаята, пълна с журналисти, тя се затвори в една тоалетна. Загледа лицето си в огледалото. Ужасно ми се иска да се събудя, помисли тя. И всичко това да го няма.

После излезе, удари силно с юмрук няколко пъти по стената в коридора и влезе в гореща и вече претъпкана с хора стая. Качи се на малкия подиум и седна до Тубиас Лудвиг. Той я погледна и тя му кимна да започва.