Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (38)

38

„Ли Син се криеше в покрайнините на гората. Не беше забравил, че тази задача е по-важна от всяка друга, която бе получавал от Я Жу. И тя бе да приключи всичко, да сложи край на всички събития, започнали преди повече от 140 години.

Ли Син стоеше там и мислеше за Я Жу, който му възложи задачата, въоръжи го и го предупреди да я завърши успешно. Я Жу му бе разказал всичко, случило се в миналото. Пътуването бе продължило дълги години, през морета и континенти, изпълнено бе със страх и смърт и сега най-после стигаше до неизбежния си финал — отмъщението.

Тези, които бяха започнали пътуването, ги нямаше отдавна. Някои лежаха на дъното на морето, други почиваха в безименни гробове. През всичките изминали години от тези гробове се надигаше непрекъсната жалейна песен. Сега неговата задача бе един път завинаги да накара болезнената песен да секне.

Беше 12 януари 2006 г. По-рано през деня бе видял на един термометър, че е минус 9 градуса. Раздвижи краката си да задържи топлината. Все още бе рано вечерта. Прозорците на повечето от къщите, които виждаше от мястото си, бяха осветени или от запалени лампи, или от синкавото сияние на телевизорите. Напрегна слуха си, но не успя да дочуе и звук. Няма даже и кучета, помисли си. Ли Син смяташе, че в този край на света хората държат кучета, които да ги пазят през нощта. Бе видял кучешки следи, но разбра, че ги държат вътре в къщите.

Запита се дали фактът, че държат кучетата вътре, ще му създаде някакви проблеми. Едва ли, каза си. Никой не подозираше какво ще се случи, никакви кучета не можеха да го спрат.

Свали едната си ръкавица и погледна часовника. Девет без четвърт. Щеше да мине доста време, преди да угасят светлините. Отново си сложи ръкавицата и помисли за Я Жу и неговите разкази за мъртвите, пътували тъй дълго. Всеки член от семейството бе изминал своята част от пътя. По странно съвпадение сега той бе този, който, без дори да принадлежи към семейството, щеше да завърши всичко. И това го изпълваше с гордост. Я Жу му вярваше като на собствен брат.

Бавно раздвижи крака. Как ще да реагира, когато всичко свърши? Дали въпреки всичко в съзнанието му не е останала частица съвест? Не можеше да знае. Важното бе, че е готов. В Невада всичко мина добре. Но човек никога не знае, особено когато задачата е много по-сложна, като този път.

Мислите му блуждаеха. Изведнъж си спомни за баща си, партиен служител на ниско ниво, преследван и измъчван по времето на Културната революция. Баща му бе разказвал как неговото лице и лицата на другите «капиталистически свине» били боядисани в бяло от червеногвардейците. Защото злото винаги било бяло.

Сега се опита да си представи хората в тихите къщи. Всички с бели лица, като демони на злото.

Една от светлините угасна, веднага стана тъмно и в друг прозорец. Сега две от къщите бяха тъмни. Продължи да чака. Сто и четирийсет години бяха чакали мъртвите, какво бяха за него няколко часа.

Свали ръкавицата от дясната си ръка и с пръстите заопипва сабята, висяща от едната му страна. Стоманата бе студена, силно наточеното острие с лекота можеше да пререже кожата на пръстите. Беше японски меч, на който случайно бе попаднал по време на посещение в Шанхай. Някой му бе разказал за стар колекционер, който все още притежавал няколко от толкова търсените мечове, останали от японската окупация през трийсетте години. Бе издирил невзрачния магазин и без колебание купи меча. После го даде на ковач, който поправи дръжката и наточи острието, докато не стана остро като бръснач.

Подскочи. В една от къщите се отвори врата. Бързо се оттегли още по-навътре сред дърветата. На стълбите излезе мъж с куче. Лампа над външната врата освети покрития със сняг двор. Стисна дръжката на меча и впери поглед в кучето. Какво щеше да стане, ако го надушеше? Щеше да наруши всичките му планове. Ако се наложеше да убие кучето, нямаше да се поколебае. Но какво щеше да направи мъжът, който стоеше и пушеше на прага?

Внезапно кучето застина и започна да души. За кратък миг помисли, че е засякло миризмата му. Но мъжът го повика и кучето веднага изтича вътре в къщата. Вратата се затвори. Веднага след това угасна и лампата на прага.

Продължи да чака. Към полунощ, когато единствената останала светлина бе от един телевизор, забеляза, че започва да вали сняг. Като леки перушинки падаха снежинките върху протегнатата му ръка. Като вишневи цветчета, рече си той. Но снегът нямаше аромат, не дишаше така, както дишат цветчетата.

След двайсет минути угасна и телевизорът. Снегът продължи да пада. Извади малък бинокъл за нощно виждане, който държеше в джобчето на анорака на гърдите си. Бавно обходи с поглед къщите в селото. Никъде другаде не забеляза други светлини освен няколко външни лампи. Прибра бинокъла и пое дълбоко дъх.

Изчака още малко. После бавно запресича пътя. В едната ръка държеше малък джобен фенер, в другата меча си.

Приближи къщата, която беше най в края на селото, на запад от пътя.

За последен път спря и се вслуша.

После влезе.“

Виви,

Този разказ е от дневник, написан от мъж на име Я Жу. Предаден му е устно от човека, най-напред посетил Невада, където убил няколко души, и после продължил към Хешьовален. Искам да го прочетеш, за да разбереш всичко останало, което съм написала в това писмо.

Никой от тези хора вече не е между живите. Но истината за случилото се в Хешьовален е по-сложна и съвсем различна от онова, което всички ние си мислехме. Не съм сигурна дали разказаното от мен може да се докаже. Най-вероятно няма да е възможно. По същия начин, по който например аз не мога да обясня как е попаднала червената панделка в снега в Хешьовален. Знаем кой я е занесъл там, но това е всичко.

Лаш-Ерик Валфридсон, който се обеси в полицейската килия, не беше виновен. Това трябва да знаят поне близките му. Защо е поел вината върху себе си, можем само да гадаем.

Съзнавам, разбира се, че това писмо ще предизвика бъркотия в разследването ви. Но онова, към което всички се стремим, естествено, е истината. Надявам се, че сега мога да спомогна за откриването й.

Сега отново съм на работа. Намирам се в Хелсингборг и, разбира се, очаквам да ми се обадиш.

С най-добри пожелания

Биргита Руслин

7 август 2006