Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (37)

37

Няколко дни преди Еньовден Биргита Руслин имаше последно за сезона дело преди началото на ваканцията. Тя и Щафан бяха наели хижа на остров Борнхолм. Щяха да останат три седмици и децата да ги посетят едно след друго. Делото, което се надяваше да приключи за два дни, бе за три жени и един мъж, ограбвали хората по паркинги и крайпътни къмпинги. Две от жените бяха от Румъния, мъжът и третата жена бяха шведи. Биргита Руслин бе поразена от грубостта, която особено една от трите жени бе показала в два от случаите на нападение над хора в каравани на различни паркинги. Един от тях, възрастен мъж от Германия, толкова силно бе ударила с чук по главата, че му бе счупила черепа. Човекът едва бе оживял. В другия случай бе намушкала жена с отвертка на няколко милиметра от сърцето.

Прокурорът Палм описваше бандитите като „активно действащи в различни престъпни ниши“. Освен че си прекарваха нощите, тършувайки по паркинги между Хелсингборг и Валберг, те обираха магазини за дрехи и електроника. В специално подготвени чанти с изтръгната подплата, заменена с метално фолио, което пречи да се включат алармените системи, когато минават през изхода, те бяха извършили кражби за близо един милион крони, преди да бъдат заловени. Бяха направили грешка да се върнат в един и същи бутик за дрехи в Халмщад, където персоналът ги разпознал. За учудване на полицията, не прехвърляха вината един върху друг, когато се изясняваше кой какво е извършил.

Сутринта, когато отиваше в областния съд, бе дъждовно и прохладно. А особено сутрин Биргита не можеше да не мисли за събитията, завършили по такъв начин в Лондон.

Два пъти разговаря с Хъ по телефона. И двата пъти бе разочарована, защото Хъ се изплъзваше и не разказваше какво се бе случило след драмата със стрелбата. Настояваше Биргита Руслин да има търпение.

Все пак поне едно нещо успя да научи от Хъ, нещо, което я плашеше повече от всичко друго. В ръката на мъртвия Я Жу полицията бе намерила малка копринена торбичка, съдържаща остатъци от изключително фино смлян прах от счупено стъкло. Британските следователи не могли да разберат какво е това. Но Хъ я запозна с този стар рафиниран китайски метод да се убиват хора.

Значи толкова близо до края е била. Понякога, но винаги когато бе сама, изведнъж се разридаваше. Не се бе доверила дори на Щафан. Таеше болката си в себе си.

Седмица след смъртта на Я Жу в офиса позвъни човек, с когото най-малко искаше да говори, Лаш Емануелсон.

— Времето върви — каза той. — Някакви новини?

За момент Биргита се ужаси, че Лаш Емануелсон по някакъв начин е успял да се добере до това, че именно тя е била замислената жертва в хотела в Лондон.

— Никакви — отговори тя. — Полицията в Худиксвал промени ли си мнението?

— За самоубилия се, дето бил убиецът? Някакъв незначителен, вероятно психично болен престъпник извършва най-жестокото масово убийство в шведската криминална история? Естествено, може и да е вярно. Но знам, че мнозина си задават въпроси. Като мен. А ти?

— Изобщо не мисля за това.

— Не ти вярвам.

— На кого вярваш и на кого не си е твоя работа. Какво искаш? Заета съм.

— Какво стана с твоите контакти в Худиксвал? Разговаряш ли все още с Виви Сундберг?

— Не. Хайде да свършваме.

— Разбира се, бих искал да се обадиш, когато имаш нещо да кажеш. Опитът ми подсказва, че все още има много изненади, скрити зад ужасните събития, случили се горе в селото.

— Затварям.

И го направи, питайки се докога Лаш Емануелсон ще продължи да я безпокои. Но може би щеше да й липсва неговата упоритост.

Този ден преди Еньовден пристигна рано в офиса си, събра материалите по делото, разговаря с един секретар от канцеларията, за да уточни няколко дати на дела през есента, после се отправи към съда. Веднага щом пристигна, забеляза, че Хъ седи на най-задния ред в залата, на същото място, на което седеше при първото й пристигане в Хелсингборг. Вдигна ръка за поздрав и видя, че Хъ се усмихва. Написа няколко реда на къс хартия, с които обясняваше на Хъ, че има пауза за обяд в дванайсет часа. Повика един от пазачите и посочи Хъ. Той предаде хартийката, Хъ я прочете и кимна в отговор.

Когато дойде време за обедна почивка, бяха стигнали до фаза в процеса, която означаваше, че без проблем ще приключат делото на следващия ден.

Срещна се с Хъ на улицата, където тя чакаше под разцъфнало дърво.

— Да не се е случило нещо, та си тук? — попита Биргита Руслин.

— Не.

— Довечера можем да се видим. Къде си отседнала?

— В Копенхаген. При приятели.

— Бъркам ли, като смятам, че имаш нещо важно да ми кажеш?

— Сега нещата са по-ясни. Затова съм тук. И имам нещо за теб.

— Какво?

Хъ поклати глава.

— Ще говорим довечера. Какво са направили? Онези, които ще осъдиш?

— Кражби, насилие. Но няма убийства.

— Седях и ги гледах. Всички ги е страх от теб.

— Не вярвам. Но знаят, че аз решавам какви ще са наказанията им. С всичко, което са надробили, може да се окажат доста сериозни.

Биргита Руслин предложи да обядват заедно, но Хъ отказа — имала нещо да свърши. Биргита Руслин се запита каква ли работа можеше да има Хъ в един чужд за нея град като Хелсингборг.

Процесът вървеше бавно, но сигурно напред. Когато Биргита Руслин завърши заседанието за деня, бяха стигнали точно толкова далече, колкото се бе надявала.

Хъ чакаше пред областния съд. И тъй като Щафан се намираше във влак на път за Гьотеборг, Биргита покани Хъ в дома си. Видя, че Хъ се поколеба.

— Сама съм. Мъжът ми го няма. Децата ми живеят в други градове. Ако се опасяваш, че ще има и други хора.

— Не е това. Не съм сама. Сан е с мен.

— Къде е?

Хъ посочи другата страна на улицата. Сан стоеше облегнат на една стена.

— Махни му — каза Биргита Руслин. — После отиваме вкъщи.

Сега Сан изглеждаше по-малко разтревожен, отколкото по време на първата им среща. Биргита Руслин забеляза, че прилича на майка си, имаше лицето на Хун Циу и нещо от нейната усмивка.

— На колко си години? — попита тя.

— На двайсет и две.

Английският му бе съвършен като на Хун Циу и Хъ.

Седнаха в дневната. Сан поиска кафе, а Хъ пи чай. На масата бе наредена играта, която Биргита Руслин бе купила по време на посещението си в Пекин. Освен ръчната си чанта Хъ носеше в ръка хартиена торба. От нея извади копия на документи, написани с китайски символи. Към тях прибави и бележник с английски текст.

— Я Жу имаше апартамент в Лондон. Един от моите приятели познаваше Лан, неговата прислужница. Тя му готвеше и го обграждаше с желаната от него тишина. Пусна ни в жилището и намерихме дневник, откъдето са тези бележки. Преведох част от онова, което е писал и което изяснява повечето от случилото се. Не всичко, но повечето можем да разберем. Има мотиви, изцяло лични за Я Жу и разбираеми единствено за него.

— Бил е могъщ човек, така си ми казвала. Това би трябвало да означава, че смъртта му е събудила голям интерес в Китай.

Отговори Сан, който до този момент седеше мълчалив.

— Никакъв. Никакъв интерес, само мълчание, за каквото пише Шекспир. „Останалото е мълчание“. Я Жу бе много могъщ, но други с не по-малка власт успяха да потулят станалото. Сякаш Я Жу никога не е съществувал. Смятаме, че мнозина са се зарадвали или са изпитали облекчение от смъртта му, дори сред считалите се за негови приятели. Я Жу бе опасен, той събираше сведения, с които би могъл да срази враговете си или онези, които смяташе за свои конкуренти. Сега всички негови предприятия се закриват, тихомълком се купуват хора, всичко застива и се превръща в бетонна стена, която скрива него и съдбата му.

Биргита Руслин запрелиства документите на масата.

— Сега ли да ги прочета?

— Не. После, когато останеш сама.

— И не трябва да се страхувам?

— Не.

— От това ще разбера ли какво е станало с Хун Циу?

— Той я е убил. Не собственоръчно, а чрез друг. Когото после сам убил. Едната смърт покрила другата. Никой не би могъл да си представи, че Я Жу ще убие собствената си сестра. Освен най-прозорливите, които знаеха какво мисли Я Жу за себе си и за другите. И все пак най-странното, което никога няма да разберем, е как е могъл да убие сестра си, след като държи на семейството си, на прадедите си повече от всичко друго. Има нещо противоречиво, загадка, която няма да можем да разбулим. Я Жу беше могъщ. Страхуваха се от него, от неговата интелигентност и безскрупулност. Но може би е бил и болен.

— От какво?

— От омраза, която го разяждаше. Може да е бил и луд.

— Питала съм се за едно нещо. Какво всъщност са правили в Африка?

— Има план Китай да пресели милиони от бедните си селяни в различни африкански страни. Сега се изграждат икономически и политически структури, които правят част от тези бедни страни зависими от Китай. За Я Жу това беше перспективно решение. А за Хун Циу напротив, за мен, Ма Ли и много други това е атака срещу основите на Китай, които сме градили.

— Не разбирам — каза Биргита Руслин. — В Китай има диктатура. Свободата е ограничавана, правосъдието и сигурността са слаби. Какво всъщност защитавате?

— Китай е бедна страна. Икономическото развитие, за което всички говорят, е факт само за малка част от населението. Този път на развитие ще доведе Китай до катастрофа. В страната отново ще настъпи хаос. Или ще се изградят фашистки структури. Ние защитаваме стотиците милиони селяни, които все пак са онези, които създават с труда си благата. Онези блага, от които получават все по-малък дял.

— И все пак не мога да проумея. Я Жу от едната страна, Хун Циу от другата? Изведнъж диалогът между тях секва и той убива собствената си сестра?

— Меренето на силите в Китай е на живот и смърт. Бедните срещу богатите, безсилните срещу облечените във власт. Става дума за хора, които с растящо недоволство гледат как всичко, за което са се борили, се руши, става дума за други, които съзират възможности да натрупат богатства и да заемат позиции във властта, за каквито преди не са могли дори да мечтаят. И тогава умират хора.

Биргита Руслин погледна Сан.

— Разкажи ми за майка си.

— Не я ли познаваше?

— Срещнах се с нея. Но да я познавам — не.

— Не беше лесно да си нейно дете. Беше силна, решителна, често внимателна, но можеше да бъде и сърдита, и злобна. С ръка на сърцето признавам, че ме беше страх от нея. Но все пак я обичах, защото тя се опитваше да се възприема като част от нещо по-голямо. С еднаква всеотдайност помагаше на падналия уличен пияница и водеше политически дискусии. За мен тя бе повече човек, от когото да се възхищавам, отколкото моя истинска майка. Но ми липсва и знам, че ще трябва да живея с това чувство.

— С какво се занимаваш?

— Ще ставам лекар. Но сега прекъснах учението за година. За да помисля. За да разбера какво е да живея без нея.

— Кой е баща ти?

— Отдавна е мъртъв. Пишеше поезия. Не знам нищо повече за него, освен че е умрял веднага след раждането ми. Майка ми никога не говореше много за него, бил добър човек и революционер. В живота ми е останал само като една фотография, на която стои и държи в ръце кученце.

Тази вечер говориха дълго за Китай. Биргита Руслин им разказа младежките си увлечения. Но през цялото време седеше нетърпеливо, очаквайки момента, в който ще прочете документите, донесени от Хъ.

Към десет звънна за такси, което да закара Хъ и Сан на гарата.

— Когато прочетеш всичко — каза Хъ, — обади ми се.

— Има ли тази история край?

Хъ помисли, преди да отговори.

— Всичко има край — каза тя. — Дори и тази история. Но краят е винаги начало на нещо друго. Точките, които слагаме в живота, по някакъв начин са временни.

Биргита Руслин видя таксито да тръгва и седна да чете преведените откъси от дневника на Я Жу. Щафан щеше да се върне чак вдругиден. Дотогава тя се надяваше да е свършила с прочита. Не бяха повече от двайсетина страници, но почеркът на Хъ бе труден за разчитане.

След време, когато си спомняше за тази вечер, си даваше сметка, че сама бе достигнала до много от прочетеното, но бе отказвала да го приеме. Останалото, което Хъ бе извадила от бележките и дневниците на Я Жу и за което Биргита Руслин нямаше ни най-малка представа, изясняваше положения, които сама тя никога не би могла да разплете.

През цялото време се чудеше какво не бе превела Хъ. Можеше да я пита, но знаеше, че няма да получи отговор. Имаше някаква тайнственост, която никога не би разбрала, ключалки, които никога не би отключила. В прочетеното от нея имаше препратки към миналото, към един друг дневник, сякаш съчинен като контраст на написаното от ЯА — онзи, станал надзирател на строежа на американската железница.

В своя дневник Я Жу непрекъснато изразяваше възмущението си, че Хун Циу отказва да приеме поетия от Китай път; Биргита Руслин започна да разбира, че у Я Жу има много психопатични черти, като между редовете изплуваше, че сам е бил наясно с това.

У него нямаше съмнения, нямаше угризения на съвестта за съдбата на Хун Циу, която все пак бе негова сестра. Биргита се питаше дали Хъ не бе редактирала текста, за да може Я Жу да изглежда само като един брутален човек, без никакви омекотяващи черти на характера. Питаше се също дали целият текст не бе някаква фантастична измислица на самата Хъ. Но не можеше да го повярва. Сан бе извършил убийство. И той, досущ като в исландските саги, бе осъществил кърваво отмъщение за смъртта на майка си.

До полунощ прочете текста два пъти. В написаното от Хъ имаше неясноти, много подробности още не бяха получили своето обяснение. Червената панделка? Какво бе означавала тя? На това би могъл да отговори само Ли Син, ако беше жив. Имаше нишки, които щяха да останат висящи може би завинаги.

Какво в крайна сметка оставаше? Какво би могла или трябваше да направи тя със сегашните си познания? Биргита Руслин предугаждаше отговора, макар още да не бе сигурна как да постъпи. Част от отпуска си щеше да посвети на това. Докато Щафан лови риба — нещо, което тя винаги намираше за досадно. В ранните утрини, когато той седеше и четеше любимите си исторически или биографични романи за джаз музиканти, тя щеше да прави дълги разходки. И да състави писмото, което да изпрати на полицията в Худиксвал. След това можеше да затвори кутията със спомените на нейните родители. Тогава за нея всичко щеше да е приключило. Хешьовален бавно щеше да се изниже от съзнанието й и да се превърне в избледняващ спомен. Макар, разбира се, никога да не би могла да забрави какво се бе случило.

Заминаха за Борнхолм, времето бе променливо, но се чувстваха добре в наетата къща. Децата дойдоха и пак си отидоха, дните се изнизваха един след друг в, общо взето, вяло спокойствие. Изненадващо се появи Ана, върнала се от дългото си пребиваване в Азия, и пак така изненадващо обяви, че през есента ще започне да учи политически науки в университета в Лунд.

На няколко пъти Биргита Руслин решаваше, че е дошло времето да разкаже на Щафан за станалото както в Пекин, така и по-късно в Лондон. Но се отказваше, нямаше смисъл да разказва нещо, което той щеше да разбере, но никога нямаше да приеме, че говори за него едва сега. Това щеше да го нарани, щеше да го възприеме като липса на доверие и близост. А не си струваше. Затова продължи да мълчи.

Премълча и пред Карин Виман за пътуването до Лондон и за събитията там.

В понеделник на 7 август и тя, и Щафан се върнаха на работа. Предишната вечер най-сетне седнаха и поговориха за съвместния си живот. Сякаш и двамата, без предварително да са го решили, разбираха, че не биха могли да започнат новата работна година без поне да разговарят за онова, което унищожаваше брака им. Биргита Руслин преценяваше като голям пробив факта, че мъжът й сам, без тя да го притиска, поде въпроса за техния почти напълно несъществуващ сексуален живот. Той едновременно съжаляваше и се ужасяваше за, както го наричаше, липсата на желание и способност. На директния й въпрос отвърна, че няма друга, от която да е привлечен. Просто го измъчваше липсата на желание, като обикновено предпочитал да не мисли за това.

— Какво смяташ да направиш? — попита тя. — Не можем да живеем цяла година, без да сме се гушнали. Вече не издържам.

— Ще потърся помощ. И аз като теб не издържам. Но ми е трудно да говоря за това.

— Нали говориш сега.

— Защото смятам, че трябва.

— Вече почти не знам какво мислиш. Понякога сутрин те гледам и ми се струваш като чужд човек.

— Понякога и аз чувствам същото. Макар сигурно не толкова силно.

— Смяташ ли така да преживеем остатъка от живота си?

— Не. Но просто съм отхвърлил мисълта за това. Сега обещавам да отида при терапевт.

— Искаш ли да дойда и аз?

Той поклати глава.

— Не и първия път. После, ако е необходимо.

— Разбираш ли какво означава това за мен?

— Надявам се.

— Няма да е лесно. Но в най-добрия случай това ще остане зад гърба ни. Като някаква пустиня.

 

 

На 7 август той започна деня си, като се качи на влака за Стокхолм в 8,12 часа. Самата тя се яви в офиса си чак към десет. И след като Ханс Матсон беше в отпуска, тя носеше известна отговорност за целия областен съд, затова започна със съвещание с останалите председатели на съда и офис персонала. Когато се убеди, че всичко е под контрол, се оттегли в стаята си и написа дългото писмо до Виви Сундберг, което бе подготвила през лятото.

Естествено, бе се запитала какво всъщност иска или поне какво се надява да постигне. Разбира се, истината, всичко случило се в Хешьовален да получи своето обяснение по същия начин, както и убийството на стария собственик на хотела. Но дали не беше и желанието за някаква форма на възмездие заради недоверието, с което бе посрещната? Колко от това бе суета и колко сериозен опит да накара следователите в Худиксвал да разберат, че самоубилият се въпреки признанията си няма нищо общо с цялата работа?

Това някак бе свързано и с майка й. В търсенето на истината да почете нейните приемни родители, завършили така трагично.

Отне й два часа да напише писмото. Прочете го няколко пъти, преди да го пъхне в плик и отгоре да напише името на Виви Сундберг с адреса на полицията в Худиксвал. После остави писмото на рецепцията на областния съд в кутията за изходяща поща.

Останалата част от деня прекара в четене на доклад от Министерството на правосъдието, засягащ безкрайните реорганизации в шведската съдебна система. Но отдели време и да извади един от своите недовършени текстове за песен, за да опита да нахвърли още няколко строфи. Заглавието й хрумна през лятото. „Странстване по брега“ щеше да се казва. Точно този ден не й вървеше. Биргита Руслин изхвърли няколко неудачни опита в кошчето за боклук и отново заключи недовършения текст в едно от чекмеджетата. Но бе твърдо решена да не се предава.

В шест изключи компютъра си и напусна стаята.

По пътя видя, че кутията за изходяща поща е празна.