Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (36)

36

Я Жу обичаше сянката. Там ставаше невидим, също като дивите зверове, от които се възхищаваше и страхуваше. Но тази способност притежаваха и други. Често бе мислил, че младите предприемачи се канят да си присвоят властта в икономиката и по този начин постепенно да заемат своето място на масата, на която се вземаха политическите решения. Всички те създаваха своя собствена сянка, от която можеха да наблюдават останалите, без да бъдат виждани.

Но сянката, в която се криеше тази вечер в дъждовния Лондон, му служеше за друго. От нея наблюдаваше Биргита Руслин, която седеше на пейка в малкия парк на Лестър Скуеър. Вече бе забелязал, че тя е нащрек като неспокойно животно. Я Жу не я подценяваше. Щом Хун Циу й бе имала доверие, то и той трябваше да я взема насериозно.

Беше я следил през целия ден, откакто рано сутринта се бе появила пред къщата, където живееше Хъ. Забавляваше го мисълта, че самият той притежаваше ресторанта, в който работеше мъжът на Хъ — Ва. Разбира се, тя не знаеше това, Я Жу рядко бе формален собственик на каквото и да било. Ресторант „Мин“ принадлежеше на „Чайнийз Фууд Инк.“, регистрирано акционерно дружество в Лихтенщай, което притежаваше всичките му ресторанти в Европа. Ру държеше под око счетоводството и докладите за всяко тримесечие, представяни от млади, талантливи китайци, взети от най-добрите английски университети. Я Жу мразеше всичко английско. Никога нямаше да забрави историята. Радваше се, че отнема на страната някои от най-кадърните млади бизнесмени, изучили се в най-добрите университети.

Я Жу никога не се бе хранил в ресторант „Мин“. И този път не възнамеряваше да го направи. Щом изпълнеше задачата си, щеше веднага да се завърне в Пекин.

В живота му бе имало период, в който бе наблюдавал летищата в почти религиозен екстаз. Тогава Я Жу никога не пътуваше без издание на „Пътешествията на Марко Поло“ у себе си. Безстрашието на този устремил се към неизвестното мъж му служеше за пример. Сега смяташе, че пътуването все повече се превръща в мъка, макар да притежаваше собствен самолет и да бе независим от графици и разписания. Усещането, че мозъкът се оросява от бързите преходи, опияняващата радост от пресичането на времеви зони не можеха да компенсират цялото онова безсмислено време, което човек прекарва в очакване най-после да тръгне или да си получи багажа. Осветените от неон търговски центрове по летищата, транспортните линии, ехтящите коридори, все по-намаляващите стъклени буркани, в които се тъпчеха пушачите, не бяха места за философски разсъждения. Той мислеше за онова време, когато хората са се придвижвали с влак или презокеански параходи. Тогава дългите разговори са били нещо естествено, също като лукса и леността.

Затова бе обзавел собствения си самолет, огромния „Гълфстрийм“, с няколко антични шкафа за книги, в които пазеше най-важното от китайската и чуждестранната литература.

Чувстваше се като далечен роднина без други кръвни връзки освен една митична — с капитан Немо, пътуващ в своята подводница като едничък властелин без царство, с голяма библиотека и с унищожителна омраза към човечеството, съсипало живота му. Смяташе се, че Немо е имал за прототип един индийски принц, оказал съпротива на Британската империя. Заради своята ненавист към Англия Я Жу чувстваше този принц близък. Но все пак усещаше най-голяма близост с мрачния и огорчен капитан Немо, гениалния инженер и начетен философ. Сега „Гълфстрийм“-ът, с който пътуваше, се наричаше „Наутилус 2“ и бе уголемен модел на една от оригиналните рисунки в книгата, където капитан Немо стои с доведените насила посетители пред голямата библиотека в „Наутилус“.

В момента обаче най-важното бе сянката. Беше се скрил добре и наблюдаваше жената, която трябваше да убие. С капитан Немо го свързваше и вярата в отмъщението. Необходимостта да отмъстиш минаваше като червена нишка през историята.

Скоро всичко щеше да свърши. Сега, намирайки се в Чайнатаун в Лондон, му хрумна, че има нещо в това краят на цялата тази история да настъпи в Англия. Оттук двамата братя Уан са тръгнали обратно към Китай, който само единият от тях бе успял да види отново.

Забеляза, че Биргита Руслин се изправи. Едно нещо се бе разкрило в цялата си яснота през този ден, докато я следеше — тя се страхуваше. През цялото време се оглеждаше. Явно през главата й минаваха тревожни мисли. И той щеше да се възползва от това, макар че все още не знаеше как.

Внезапно се случи нещо, за което въобще не бе подготвен. Биргита Руслин подскочи, нададе вик, после падна назад и удари главата си в пейката. Един китаец спря и се надвеси над нея. Събраха се хора. Я Жу излезе от сянката и се приближи до групата, обкръжила лежащата жена. Появиха се забързани и двама патрулиращи полицаи. Я Жу си проби път, за да вижда по-добре. Биргита Руслин се бе изправила. Явно бе припаднала само за няколко секунди. Полицаите я попитаха да извикат ли линейка, но тя отказа.

Тогава за пръв път Я Жу чу гласа й.

— Трябва да съм се спънала — каза тя. — Стори ми се, че някой идва насреща ми. Уплаших се.

— Нападнаха ли ви?

— Не. Сторило ми се е.

Мъжът, който я бе уплашил, все още стоеше там. Я Жу помисли, че има известна прилика между Ли Син и този човек, който по чиста случайност се бе набъркал в история, с която нямаше нищо общо.

Я Жу се усмихна на себе си. Чрез реакциите си тя му казваше много. Съвсем ясно показа, че се плаши от китайски мъж, изникнал внезапно пред нея.

Полицаите придружиха Биргита Руслин до хотела. Я Жу се държеше на разстояние. Но сега вече знаеше къде живее. След като още веднъж се увериха, че е достатъчно добре, за да се погрижи за себе си, полицаите си тръгнаха, а тя влезе в хотела. Я Жу я видя да си получава ключа от администратора, който го взе от един от най-високите рафтове. Изчака няколко минути, преди да влезе и той. Човекът на рецепцията беше китаец. Я Жу се поклони и протегна лист хартия.

— Дамата, която току-що влезе. Изпусна това на улицата.

Администраторът взе листа и го сложи на мястото на ключа. Там пишеше стая 614, на най-горния етаж на хотела.

Листът бе бяла, непопълнена бланка. Я Жу предполагаше, че Биргита Руслин ще попита рецепциониста кой е оставил това за нея. Един китаец, щеше да гласи отговорът. И тя щеше още повече да се уплаши. За него нямаше никакъв риск.

Я Жу се престори, че чете рекламна брошура за хотела, докато размишляваше как да разбере докога Биргита Руслин си е резервирала стая. Появи се сгоден случай, когато китаецът изчезна зад рецепцията и бе заменен от млада англичанка. Я Жу се приближи.

— Госпожа Биргита Руслин — каза той. — От Швеция. Трябва да я взема, за да я закарам до летището. Но не знаем дали да я вземем утре или вдругиден сутринта.

Администраторката не постави под съмнение въпроса му и затрака на компютъра.

— Госпожа Руслин е тук за три дни — каза тя. — Да й звънна ли да се разберете кога да я вземете?

— Ще оправя това в офиса. Не безпокоим напразно нашите клиенти.

Я Жу напусна хотела. Отново бе започнало силно да вали. Вдигна яката си и тръгна да търси такси. Имаше търпение. Мина безкрайно много време, откакто започна всичко, помисли той. Така че може да почака още няколко дни, докато се стигне до неизбежния си край.

Махна на едно такси и даде адреса на Уайтхол, където фирмите му от Лихтенщайн притежаваха апартамент, в който живееше по време на посещенията си в Англия. Често си мислеше, че предава паметта на предшествениците си, като живее в Лондон, когато съвсем спокойно можеше да живее в Париж или Берлин. Сега, седнал в таксито, реши да нареди да продадат апартамента и да потърси ново жилище в Париж.

Време бе да приключи и с това.

Легна на леглото и се вслуша в тишината. Беше звукоизолирал всички стени при покупката на апартамента. Сега не чуваше дори далечния шум на уличното движение. Само тихото бръмчене на климатика. Това му даде усещането, че е на борда на кораб. Почувства огромно спокойствие.

— Кога? — каза на глас в празната стая. — Кога започна това, което най-после трябва да свърши?

Пресметна наум. През 1868 Сан за първи път се настанил в малката стая в мисионерската станция. Сега бе 2006-а. Значи преди 138 години. Той седял на свещ и мъчително рисувал символ след символ, за да разкаже своята история и историята на двамата си мъртви братя. Тя започнала в деня, в който напуснали бедняшкия си дом и се отправили по дългия път за Кантон. Там злият демон се появил в образа на Дзъ. Оттогава смъртта ги следвала, където и да отидели. Накрая единственият останал жив бил Сан с упоритата си воля да разкаже историята си. Умрели в най-страшни унижения, мислеше си Я Жу. Както англичаните третирали хората в техните колонии, така и братята били измъчвани от американците, когато започнали строежите на железопътните линии. Същевременно англичаните с ледено презрение се опитвали да направят китайците наркомани, като наводнявали пазара в Китай с опиум. Така виждам аз бруталните английски търговци: като наркодилъри, продаващи наркотиците си на хора, които презират и смятат за най-долни същества. Не е толкова отдавна времето, когато китайците били обрисувани в европейски и американски карикатури като маймуни с опашка. Но карикатурите говорели истината. Бяхме създадени да бъдем роби, да бъдем унижавани. Не бяхме хора. Бяхме животни. С опашка.

Я Жу се пробуди от мислите си. Отиде в дневната, където всички мебели и лампи бяха произведени в Китай. На масата пред тъмночервения диван лежеше светлосиня копринена торбичка. Отвори я, като преди това извади бяло парче хартия, върху което изсипа тънък слой стъклен прах. Прастар начин за убиване на хора, да смесиш почти невидимия стъклен прашец със супата или чая. За този, който го изпиеше, спасение нямаше. Милионите микроскопични стъклени частици разкъсваха червата. В стари времена това се наричало „невидимата смърт“, защото идвала внезапно и не можела да бъде обяснена.

Със стритото на прах стъкло историята, започната от Сан, сега щеше да свърши, да стигне крайната си точка. Я Жу внимателно върна обратно стъкления прах в копринената торбичка и я завърза. После загаси всички светлини в стаята без една лампа с червен абажур с избродирани златисти дракони. Дишаше бавно и постепенно изпадна в състоянието на покой, в което мислеше най-добре. Отне му час да реши как да напише тази последна глава с убийството на Биргита Руслин, която по най-голяма вероятност се бе доверила на сестра му Хун Циу, за да му навреди. Доверие, което тя би могла да пренесе нататък, без той да знае на кого. Щом взе решението си, натисна звънеца на масата. Няколко минути по-късно чу как старата Лан приготвя вечерята му в кухнята. Някога Лан чистеше офиса му в Пекин. Много нощи бе наблюдавал тихите й движения. Чистеше по-добре от всички други чистачки, които поддържаха чист неговия небостъргач. Когато разбра, че освен чистенето приготвя традиционни вечери за сватби и погребални церемонии, я бе помолил да му сготви вечеря на следващата вечер. Оттогава я бе назначил като готвачка със заплата, каквато преди това не би могла и да сънува. Тъй като имаше син, емигрирал в Лондон, той й бе позволил да се премести в Европа, за да се грижи за него, когато бе там на някое от многото си посещения.

Тази вечер Лан поднесе няколко предястия. Бе отгатнала желанието му. Постави чая върху горяща спиртна лампа в дневната.

— Закуска утре? — запита, преди да си тръгне.

— Не. Ще си я направя сам. Но за вечеря искам риба.

Я Жу си легна рано. Откакто бе напуснал Пекин, не му се събираха много часове сън. Пътуването до Европа, после сложните връзки към онзи град в Северна Швеция, след това посещението в Хелсингборг, където бе влязъл в жилището на Биргита Руслин и на бележка до телефона бе открил написано „Лондон“. Беше летял до Стокхолм със собствения си самолет, след това до Копенхаген, после до Лондон. Бе предположил, че Руслин ще потърси Хъ.

Направи няколко бележки в дневника си, после загаси лампата и скоро заспа.

На другия ден над Лондон тегнеше облачно покривало. Я Жу стана както обикновено още в пет часа и изслуша китайските новини на късите радиовълни. На екрана на компютъра проследи движенията на борсите по света, разговаря с двама от директорите си по разни проекти в ход и после си приготви проста закуска, състояща се главно от плодове. В седем напусна апартамента си с копринената торбичка в джоба. В начертания от него план имаше момент на несигурност. Не знаеше в колко часа закусва Биргита Руслин. Ако вече е била в трапезарията, когато стигне хотела, ще трябва да чака до следващия ден. Отиде на Трафалгар Скуеър, поспря за малко и послуша самотен виолончелист, който седеше и свиреше на тротоара с шапка пред краката си, хвърли му няколко монети и продължи. Зави по Ървинг Стрийт и пристигна в хотела. На рецепцията стоеше мъж, когото не бе виждал преди. Отиде до щанда и си взе една от хотелските визитни картички. Докато правеше това, видя, че бялата бланка я няма в преградката.

Входната врата на хотелската трапезария бе отворена. Веднага забеляза Биргита Руслин. Седеше на маса до прозореца и явно току-що бе започнала да закусва, защото тъкмо сега й сервираха кафе.

Я Жу сдържа дъха си и бързо помисли. После реши да не чака повече. Тази сутрин дългата история на Сан трябваше да приключи. Свали си палтото и се обърна към оберкелнера. Не бил гост, но с удоволствие би закусил тук и би платил за това. Оберкелнерът бе от Южна Корея. Поведе Я Жу към маса, която се намираше по диагонал на тази, на която Биргита Руслин седеше, надвесена над закуската си.

Я Жу обходи с поглед трапезарията. Имаше авариен изход до стената, най-близо до неговата маса. Когато отиде да си вземе вестник, опита вратата и видя, че не е заключена. Върна се на масата, поръча чай и зачака. Все още много от масите в трапезарията бяха празни. Но Я Жу бе видял, че повечето от ключовете ги няма в преградките им. В хотела имаше много гости.

Извади мобилния си телефон и визитната картичка, която бе взел от рецепцията. После набра номера и застина в очакване. Когато човекът на рецепцията отговори, той каза, че има важно съобщение за един от гостите, за Биргита Руслин.

— Ще ви свържа със стаята й.

— Тя е в трапезарията — каза Я Жу. — Винаги закусва по това време. Ще бъда благодарен, ако я извикате. Обикновено е на маса до прозореца. Облечена е в син костюм, косата й е тъмна и късо подстригана.

— Ще я помоля да приеме разговора.

Я Жу подържа телефона в ръка с отворена линия, докато не видя човека от рецепцията да влиза в трапезарията. Тогава затвори, плъзна го в джоба си и извади копринената торбичка със стъклото. В момента, в който Биргита Руслин се надигна и последва администратора през стъклената врата, Я Жу отиде на масата й. Вдигна нейния вестник и се огледа, сякаш да провери дали гостът от тази маса наистина си е тръгнал. Изчака, докато един сервитьор не допълни чашата с кафе на съседната маса. През цялото време държеше под око вратата към рецепцията. Когато сервитьорът се отдалечи, той отвори торбичката и бързо изсипа съдържанието й в полупразната чаша с кафе.

Биргита Руслин се върна в трапезарията. Я Жу вече се бе обърнал и вървеше към масата си.

В същия момент прозорецът се разби и гърмът от изстрел на пушка се смеси със звука от пръскащото се стъкло. Я Жу така и не успя да помисли, че нещо не е наред, катастрофално не е наред. Куршумът го удари в дясното слепоочие и там веднага цъфна голяма смъртоносна дупка. Всичките му важни телесни функции бяха преустановени, когато тялото му рухна над една маса и повлече ваза с цветя.

Биргита Руслин стоеше неподвижно, както и останалите гости, сервитьорите и един оберкелнер, който с разтреперани ръце крепеше купа с твърдо сварени яйца. Нечий вик наруши тишината. Биргита Руслин се втренчи в мъртвото тяло, което лежеше на бялата покривка. Все още не разбираше, че това има нещо общо с нея. Неясна мисъл, че Лондон е обект на терористична атака, мина през главата й.

После усети, че някой я сграбчва за ръката. Опита се да я изтегли, докато се обръщаше.

И видя Хъ.

— Не питай нищо — каза тя. — Последвай ме. Не можем да останем тук.

Тя избута Биргита Руслин във фоайето.

— Дай ми ключа — продължи Хъ. — Ще ти приготвя чантата, докато си платиш сметката.

— Какво беше това?

— Не питай. Прави каквото ти казвам.

Хъ толкова силно я стискаше за ръката, че я заболя. В същото време в хотела и извън него бе настанал хаос. Хората крещяха и тичаха нагоре-надолу.

— Настоявай да платиш — каза Хъ. — Трябва да се махнем оттук.

Биргита Руслин разбра. Не какво се бе случило, а какво й говореше Хъ. Застана до рецепцията и извика на един от смаяните администратори, че иска да плати. Хъ изчезна в един от асансьорите и след десет минути се върна с пътната й чанта. Хотелското фоайе вече започваше да се пълни с полицаи и санитари.

Биргита Руслин бе успяла да плати сметката си.

— Сега ще излезем спокойно през вратата — каза Хъ. — Ако някой се опита да те спре, кажи, че гониш самолет.

Пробиха си път до улицата, без някой да се опита да им попречи. Биргита Руслин спря и се обърна. Хъ още веднъж се впи в ръката й.

— Не се обръщай. Върви нормално. После ще говорим.

Стигнаха до къщата на Хъ и се качиха в жилището й, което беше на втория етаж. Там стоеше мъж на около двайсет години. Беше много блед и развълнувано заговори на Хъ. Биргита Руслин видя как Хъ се опитва да го успокои. После го последва в друга стая, където възбуденият им разговор продължи. Когато се върнаха, мъжът носеше със себе си продълговат вързоп. Той излезе от стаята, а Хъ застана до прозореца и се загледа надолу към улицата. Биргита Руслин бе седнала на един стол. Чак сега разбра, че убитият бе паднал точно до масата, на която седеше тя.

Погледна Хъ, която се отстрани от прозореца. Беше много бледа. Биргита Руслин видя, че трепери.

— Какво стана? — запита тя.

— Ти беше тази, която трябваше да умре — каза Хъ. — Той трябваше да те убие. Казвам го направо, както си е.

Биргита Руслин поклати глава.

— Обясни ми — каза тя. — В противен случай не знам какво ще направя.

— Мъжът, който умря, беше Я Жу. Братът на Хун Циу.

— Какво точно стана?

— Опита се да те убие. Спряхме го в последния момент.

— Вие?

— Можеше да умреш, след като ми каза погрешен хотел. Защо го направи? Наистина ли не ми вярваше? Толкова ли си объркана, че не можеш да различиш приятелите от враговете?

Биргита Руслин вдигна ръка.

— Братът на Хун Циу? Но защо е искал да ме убие?

— Защото знаеше твърде много за онова, което се бе случило в твоята страна. Всички онези, които умряха. Вероятно, или поне така е вярвала Хун Циу, Я Жу е бил зад всичко това.

— Но защо?

— На това не мога да отговоря. Не знам.

Биргита Руслин замълча. Когато Хъ заговори отново, тя я възпря с ръка.

— Ти каза „ние“. Мъжът, който излезе преди малко оттук, носеше някакъв предмет. Оръжие ли беше?

— Да. Реших, че Сан трябва да те пази. Но в хотела, в който ми каза, че си отседнала, нямаше никого с твоето име. Сан се досети, че си в най-близкия хотел. Видяхме те през прозореца. Когато Я Жу дойде до масата ти, разбрахме, че ще те убие. Сан вдигна оръжието и стреля. Стана толкова бързо, че дори на улицата никой не разбра какво се е случило. Повечето сигурно мислеха, че е минал мотоциклет. Сан криеше оръжието под един шлифер.

— Сан?

— Синът на Хун Циу. Тя ми го изпрати.

— Защо?

— Хун Циу се опасяваше не само за своя живот или за твоя. Тя се страхуваше и за сина си. Сан бе убеден, че Я Жу е наредил да я убият. И не му беше нужно много, за да реши сега да си отмъсти.

На Биргита Руслин й призля. Едва сега започваше да разбира какво се бе случило. Онова, което преди предусещаше, но отхвърляше като невъзможно. Нещо в миналото бе предизвикало смъртта на хората в Хешьовален.

Протегна ръка и се вкопчи в Хъ. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Сега всичко свърши, нали?

— Така мисля. Можеш да си заминеш у дома. Я Жу е мъртъв. Какво ще стане оттук нататък, не знаем нито ти, нито аз.

— Какво ще се случи със Сан?

— Полицията със сигурност ще намери свидетели, които ще кажат, че китаец е застрелял друг китаец. Но никой не би могъл да е сигурен, че е бил Сан.

— Той ми спаси живота.

— Изглежда със смъртта на Я Жу спаси и своя.

— Но кой е този човек? Братът на Хун Циу, от когото всички се страхуват?

Хъ поклати глава.

— Не знам дали мога да отговоря. В много отношения е представител на нов Китай, с който нито Хун Циу, нито аз или Ма Ли, а в дадения случай и Сан не искаме да имаме нищо общо. В нашата страна се водят тежки битки за бъдещето. Как ще изглежда то, никой не знае, нищо не е решено предварително. Просто трябва да правим онова, което смятаме за правилно.

— Като да убиете Я Жу?

— Налагаше се.

Биргита Руслин отиде в кухнята и пи вода. Когато остави чашата, знаеше, че трябва да си замине. Всичко неизяснено можеше да почака. Сега искаше да си отиде у дома, далече от Лондон и случилото се.

Хъ я изпрати с такси до „Хийтроу“. След четиричасово чакане можа да се качи на самолет за Копенхаген. Хъ искаше да остане, докато самолетът излети, но Биргита Руслин я помоли да си върви.

Когато пристигна в Хелсингборг, отвори бутилка вино и я изпи през нощта. На другия ден спа до късно. Събуди се от позвъняването на Щафан, който съобщи, че пътешествието с яхта е приключило. Не можа да се въздържи и заплака.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

— Нищо не се е случило. Просто съм уморена.

— Да прекъснем ли пътуването и да си дойдем?

— Не. Няма нищо. Ако искаш да ми помогнеш, повярвай, като ти казвам, че няма нищо. Разкажи ми за яхтата.

Говориха дълго. Той настояваше в подробности да й разкаже за пътешествието, за плановете за вечерта и за утрешния ден. Когато накрая завършиха разговора, бе успяла да го успокои.

Тя също се бе успокоила.

На другия ден прекъсна болничните си и се върна на работа. Същия ден говори с Хъ по телефона.

— Скоро ще имам много за разказване — каза Хъ.

— Обещавам ти да слушам. Как е Сан?

— Развълнуван, уплашен и тъгува за майка си. Но е силен.

След разговора Биргита Руслин остана да седи до кухненската маса.

Затвори очи.

Образът на мъжа, строполил се на масата в трапезарията на хотела, започна бавно да избледнява, докато накрая се стопи напълно.