Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (35)

35

Биргита Руслин се обади в хотел „Рай“ малко преди седем сутринта. Звъня дълго, но никой не отговори.

През нощта се опита да обуздае страха си. Ако Хъ не бе дошла от Лондон да каже, че Хун Циу е мъртва, тя нямаше така силно да реагира на нощния телефонен разговор с Щуре Хермансон. Реши, че щом Щуре Хермансон не се обажда, значи нищо не е станало.

Може би китаецът все още спи.

Изчака още половин час. Беше се подготвила за няколко свободни от съда дни, в които се надяваше да оформи окончателните присъди на четиримата виетнамци.

Телефонът звънна. Беше Щафан от Мадейра.

— Отиваме на излет — каза той.

— През планината, долу в долините? По красивите цветни пътеки?

— С лодка. Резервирахме места на голяма яхта, която ще ни изведе в морето. Има опасност мобилните телефони да нямат покритие за два дни.

— Къде точно отивате?

— Никъде. Това е идея на децата. Наехме се като неквалифициран екипаж заедно с капитана на яхтата, един готвач и двама опитни моряци.

— Кога тръгвате?

— Вече сме в морето. Времето е прекрасно. Но за съжаление още няма вятър.

— Има ли спасителни лодки? Пояси?

— Е, сега ни подценяваш. Пожелай ни хубави дни. Ако искаш, ще ти донеса буркан със солена вода.

Връзката беше лоша. Извикаха си няколко заключителни думи. Когато Биргита Руслин остави слушалката, изведнъж пожела да бе отишла и тя, въпреки че Ханс Матсон щеше да е разочарован, а колегите й раздразнени.

Отново се обади в хотел „Рай“. Сега пък беше заето. Изчака, опита пак след пет минути, все още заето. През прозореца видя, че хубавото пролетно време продължава. Усети, че й е топло, и се преоблече. Все още заето. Реши да опита отново, когато отиде в кабинета си. След преглед на хладилника написа списък какво да се пазарува и за последен път набра номера в Худиксвал.

Обади се жена на развален шведски.

— „Рай“.

— Търся Щуре Хермансон.

— Не може — изкрещя жената.

После истерично завика на чужд език, който Биргита Руслин предположи, че е руски. Чу, че слушалката падна на земята. Вдигна я мъж, който говореше на хелзингски диалект.

— Ало.

— Търся Щуре Хермансон.

— Кой го търси?

— С кого говоря? Нали е хотел „Рай“?

— Да. Но не можеш да говориш с Щуре.

— Казвам се Биргита Руслин и се обаждам от Хелсингборг. Снощи в полунощ ми се обади Щуре Хермансон. Трябваше днес сутринта да разговаряме.

— Той е мъртъв.

Тя силно си пое дъх. Кратък миг на замайване, може би спазъм.

— Какво е станало?

— Не знаем. Изглежда, се е порязал на нож и е умрял от загуба на кръв.

— С кого говоря?

— Казвам се Таге Еландер. Имам тапицерска работилница в съседната къща. Чистачката, рускинята, дотича преди няколко минути. Сега чакаме линейка и полиция.

— Убит ли е?

— Щуре? Че кой, за Бога, ще го убива? Явно се е порязал на кухненски нож. И понеже нощес е бил сам тук, никой не го е чул да вика за помощ. Голяма трагедия. Такъв любезен човек.

Биргита Руслин не бе сигурна дали е разбрала казаното от Таге Еландер.

— Не може да е бил сам в хотела.

— И защо не?

— Нали имаше гости.

— Според рускинята хотелът е бил празен.

— Имал е поне един клиент. Той ми го каза вчера. Китаец, който живеел в стая номер 12.

— Може нещо да не съм разбрал. Ще я питам.

Биргита Руслин дочуваше разговора отдалеч. Гласът на руската чистачка все още бе писклив и развълнуван.

Еландер се върна на телефона.

— Тя твърди, че тази нощ в хотела е нямало гости.

— Трябва само да се види в хотелския регистър. Стая номер 12. Клиент с китайско име.

Еландер отново някъде изчезна. В дъното Биргита Руслин чуваше руската чистачка на име Наташа да плаче. Същевременно чу звук от затръшване на врата и други гласове.

Еландер отново се обади.

— Трябва да приключвам. Полицията и линейката пристигнаха. Но няма никакъв хотелски регистър.

— Какво?

— Няма го. Чистачката каза, че винаги лежал на щанда. Сега го няма.

— Сигурна съм, че нощес е имало гост на хотела.

— Няма го сега. Да не би той да е откраднал регистъра?

— Може да е и нещо по-лошо — каза Биргита Руслин. — Може той да е държал кухненския нож и да е убил Щуре Хермансон.

— Не разбирам нищо от това, което казваш. Може би е най-добре да говориш с някой от полицаите.

— Така и ще направя. Но не сега.

Биргита Руслин сложи слушалката. Бе стояла права по време на разговора. Сега се принуди да седне. Сърцето й биеше силно зад гръдната кост.

Изведнъж всичко си дойде на мястото. Това, че мъжът, за когото тя смяташе, че е убил жителите на Хешьовален, се бе върнал и питал за нея, за да изчезне след това с хотелския регистър и да остави зад гърба си мъртъв един собственик на хотел, можеше да означава само едно. Дошъл е, за да я убие. Когато в Пекин бе помолила китайския младеж да покаже снимката от камерата на Щуре Хермансон, изобщо не бе могла да предвиди последствията. Тогава човекът от снимката бе помислил, че тя живее в Худиксвал. Сега грешката бе поправена — бе научил правилния й адрес от Щуре Хермансон.

Обзе я паника. Нападението и смъртта на Хун Циу, изчезналата и после върната чанта, посещението в хотелската й стая, всичко съвпадаше. Но какво щеше да стане сега?

В пълно отчаяние набра номера на мъжа си. Но до телефона му нямаше достъп. Тя тихо прокле морското им приключение. Опита един от номерата на дъщерите си, но със същия резултат.

Набра номера на Карин Виман. Никакъв отговор.

Не виждаше друга възможност освен да избяга. Трябваше да се махне. Поне докато разбере какво става и в какво е въвлечена.

Когато взе решението си, започна да действа бързо и решително, без колебание. Обади се на Ханс Матсон и успя да го хване, въпреки че беше в съвещание.

— Зле ми е — каза тя. — Но не е кръвното. Просто треска. Може да е вирус. Ще изляза в болнични за няколко дни.

— Добре, оправяй се.

Биргита Руслин се качи на горния етаж и опакова малка пътна чанта. Вътре пъхна екземпляр от стария си учебник по право, в който имаше няколко паунда от предишно пътуване. Не можеше да мисли за друго, освен че мъжът, убил Щуре Хермансон, бе тръгнал на юг. А можеше да е потеглил още през нощта, ако караше кола. Никой не го бе видял да изчезва. После осъзна, че е забравила камерата на хотела. Набра номера на хотел „Рай“. Този път се обади кашлящ мъж. Биргита Руслин не каза коя е.

— В хотела има камера за наблюдение. Щуре Хермансон обикновено снимаше своите гости. Не е вярно, че нощес хотелът е бил празен. Имало е клиент.

— С кого говоря?

— Ти полицай ли си?

— Да.

— Чу какво ти казах. Коя съм няма никакво значение.

Биргита Руслин затвори. Часът бе вече осем и половина. Напусна къщата с такси, поиска да я закарат до гарата и малко след девет вече седеше във влак за Копенхаген. Беше убедена, че не си въобразява за опасността. В момента, в който бе показала фотографията на мъжа, който бе живял в хотел „Рай“, се бе напъхала в гнездо на опасни оси. Смъртта на Хун Циу бе подействала като аларма. Сега се налагаше да използва предложената й от Хъ помощ.

В залата за отпътуване на Каструп прочете на таблото, че има самолет за „Хийтроу“, Лондон, след два часа. Отиде до гишето и купи еднопосочен билет. След като се чекира, седна с чаша кафе и отново позвъни на Карин Виман. Но преди Карин да се обади, прекъсна разговора. Какво щеше да й каже? Карин нямаше да разбере, въпреки че Биргита й бе разказала всичко, когато се срещнаха преди няколко дни. В света на Карин Виман не се случваха такива неща, каквито се бяха случили в живота на Биргита Руслин.

Пристигна в Лондон с един час закъснение и разбра, че е имало предупреждение за терористичен акт, след като на един от изходите била открита чанта без притежател. Чак следобед успя да се добере до града и да си уреди стая в хотел от средна класа. Когато се настани в стаята и закри с една от блузите си прозореца, гледащ към безутешен заден двор, легна изтощена на леглото. Беше задрямала за няколко минути в самолета, но я събуди някакво дете, което врещя чак докато колелетата на самолета удариха асфалта на „Хийтроу“. Твърде младата майка накрая също бе избухнала в плач.

Когато рязко се събуди, установи, че бе спала три часа. Вече се смрачаваше. Възнамеряваше още същия ден да потърси Хъ на домашния й адрес в Чайнатаун. Сега реши да изчака до следващия. Направи кратка разходка до Пикадили Съркъс и влезе в един ресторант. Изведнъж през стъклените врати нахлу голяма китайска туристическа група. Обзе я нарастващо чувство на паника. След вечерята се върна в хотела, седна в бара и си поръча чаша чай. Когато взимаше ключа си, видя, че портиерът на хотела е китаец. Запита се дали отскоро има китайци навсякъде в Европа или това е явление, на което преди не бе обръщала внимание. Пак се замисли за завръщането на китаеца в хотел „Рай“ и за смъртта на Щуре Хермансон. Изкушаваше се да позвъни на Виви Сундберг за повече информация, но се въздържа. Хотелския регистър го нямаше, а една евентуална снимка от временната видеокамера за наблюдение едва ли щеше да направи някакво впечатление на полицаите. Освен това, ако убийството бе сметнато от полицията за нещастен случай, всеки телефонен разговор би бил безсмислен. Затова набра номера на хотела. Никой не отговори. Даже нямаше телефонен секретар, който да съобщи, че хотелът е затворен временно. Или най-вероятно завинаги.

Биргита барикадира вратата с един стол и провери внимателно дръжките на прозорците. Легна си и известно време превключваше телевизионните канали.

По някое време през нощта се събуди от все още включения телевизор, на който сега се въртеше стар черно-бял филм с Джеймс Кагни в ролята на гангстер. Загаси лампата, която светеше право в лицето й. Опита се отново да заспи, но не успя. Останалата част от нощта лежа будна.

Зад прозореца валеше като из ведро, когато стана и пи кафе, без да хапне нищо. След това взе назаем чадър от рецепцията, където сега стоеше млада жена с азиатски вид, от Филипините или Тайланд, и излезе. Отправи се към Чайнатаун. Повечето от ресторантите все още бяха затворени. Потърси адреса на Хъ. На долния етаж имаше ресторант, също затворен. Къщата бе изградена от тъмночервени тухли. Реши да звънне на звънеца на вратата, която водеше към жилищата. Но нещо я разколеба и накара да отдръпне пръста си. Пресече улицата, влезе в едно отворено кафене и поръча чаша чай. Какво всъщност знаеше за Хъ? И какво за Хун Циу? Някога Хун Циу бе изникнала до нейната маса в ресторанта като от небитието. Кой я бе изпратил? Хун Циу ли бе наредила на един от добре сложените си гардове да следи нея и Карин Виман по време на посещението им на Китайската стена? Имаше нещо, от което не можеше да се отърве. И Хун Циу, и Хъ добре знаеха коя е. И всичко това заради една снимка. Кражбата на чантата вече не изглеждаше случайно събитие, а нещо, втъкано във всичко случило се.

Дали беше права? Дали Хун Циу не беше изникнала на пътя й, за да я отдалечи от хотела? Може дори да не беше вярно, че е загинала в автомобилна катастрофа. И не е ли възможно Хун Циу и мъжът, наричащ се Уан Мин Хао, по някакъв начин да са намесени в случилото се в Хешьовален? Дали Хъ не беше дошла в Хелсингборг по същите причини? Дали не е знаела, че един китаец е щял отново да се появи в малкия хотел „Рай“?

Биргита Руслин се опита да си спомни какво бе разказала на Хун Циу. Твърде много, осъзна тя сега. Учуди се, че не бе действала по-предпазливо. А защо Хъ бе седяла цял един ден в съдебната й зала? Тя не разбираше шведски. Или може би разбираше? И после изведнъж се разбърза да се връща в Лондон. Ами ако Хъ бе седяла там, за да следи тя да не напуска съдебната зала? Може би с Хъ е имало някой, прекарал много часове в дома й, докато тя е заседавала в съда? Точно сега ми е нужен някой, с когото да поговоря, мислеше си тя. Не Карин Виман, тя не би разбрала. Щафан или моите деца. Но те плават в някакво море и не мога да достигна до тях.

Биргита Руслин тъкмо щеше да напусне кафенето, когато видя вратата от другата страна на улицата да се отваря. Излезе Хъ и тръгна надолу към Лестър Скуеър. На Биргита Руслин й се стори, че жената е някак нащрек. Поколеба се, после излезе на улицата и тръгна след нея. Когато стигнаха площада, Хъ навлезе в малкия парк и после зави към Странд. Биргита Руслин през цялото време я чакаше да се обърне, за да види дали някой не я следи. Направи го малко преди да стигне до Дома на Зимбабве. Биргита Руслин успя да наведе чадъра така, че да скрие лицето си. После за малко да изгуби Хъ от поглед, преди отново да забележи жълтия й шлифер.

На няколко пресечки от входа на хотел „Савой“ Хъ дръпна тежката врата на една офис сграда. Биргита Руслин изчака няколко минути, преди да се приближи и да прочете на излъсканата месингова табела, че тук са офисите на Англо-китайската търговска камара.

Върна се по същия път, по който бе дошла, и избра кафене на Рийджънт Стрийт точно до Пикадили Съркъс. Там набра един от многото телефонни номера, написани на визитната картичка, оставена й от Хъ. Автоматичен телефонен секретар я помоли да остави съобщение. Затвори, подготви се какво да каже на английски, и отново набра номера.

— Направих, както ми каза. Пристигнах в Лондон, защото смятам, че ме преследват. В момента съм в „Саймънс“, кафене до музея „Росън“ на Рийджънт стрийт. Сега часът е десет. Ще остана един час. Ако не се обадиш преди това, ще те потърся по-късно през деня.

Хъ пристигна след четирийсет минути. Яркожълтият й шлифер грееше сред мнозинството от тъмни дрехи. Биргита Руслин имаше чувството, че дори това означава нещо специално.

Когато влезе в кафенето, Хъ неспокойно попита, преди още да бе успяла да дръпне стола и да седне.

— Какво се е случило?

Една сервитьорка взе поръчката за чая на Хъ, след което Биргита подробно й разказа за китаеца, появил се в хотела в Худиксвал, като уточни, че това е същият мъж, за когото й бе казала преди. Уведоми я и че собственикът на хотела е убит.

— Това сигурно ли е?

— Не тръгнах за Лондон, за да ти кажа нещо, в което не съм сигурна. Дойдох тук, защото всичко това наистина се случи и защото ме е страх. Този мъж е питал за мен. Научил е адреса ми, знае къде живея. Сега съм тук. Ще направя каквото Ма Ли или всъщност Хун Циу са казали на теб, а ти на мен. Страхувам се, но съм и ядосана, защото подозирам, че нито ти, нито Хун Циу говорите истината.

— Но защо да те лъжа? Дълго си пътувала до Лондон, но не забравяй, че и моето пътуване до теб бе също така дълго.

— Не знам какво става, нямам никакви обяснения, въпреки че съм убедена, че такива съществуват.

Хъ седеше неподвижна. Мисълта за нейния твърде ярък шлифер се бе загнездила в главата на Биргита Руслин.

— Сигурно съществуват — каза Хъ. — Но забравяш, че може би нито Хун Циу, нито Ма Ли знаят повече от това, което са казали.

— Не ми стана съвсем ясно, когато ме посети — каза Биргита Руслин. — Но сега виждам как стоят нещата. Хун Циу се е тревожела да не ме убие някой. И го е казала на Ма Ли. И съобщението е дошло до теб, три жени предупреждават четвърта за голяма заплаха. Но не каква да е заплаха. А смъртна. Явно неволно съм се изложила на голяма опасност. Не съм ли права?

— Права си. Нали затова дойдох.

Биргита Руслин се приведе над масата и хвана едната ръка на Хъ.

— Тогава ми помогни да разбера. Отговори на въпросите ми.

— Стига да мога.

— Можеш. Не е ли вярно, че някой беше с теб, когато дойде в Хелсингборг? Не е ли вярно, че някой и в този момент следи и теб, и мен? Някой, на когото си успяла да се обадиш, преди да дойдеш тук?

— Защо да го правя?

— Това не е отговор, а нов въпрос. Искам отговор.

— Нямаше никой с мен, когато пристигнах в Хелсингборг.

— Защо седя цял един ден в моята съдебна зала? Не можеше да разбереш и дума от онова, което се говореше.

— Така е.

Биргита Руслин изведнъж премина на шведски. Хъ смръщи чело и поклати глава.

— Не разбирам.

— Сигурна ли си? Не е ли вярно, че в действителност много добре разбираш моя език?

— Ако беше вярно, нали щях да говоря с теб на шведски?

— Трябва да разбереш съмненията ми. Може би за теб е удобно да се преструваш, че не знаеш езика ми. Дори се питам дали не носиш жълт шлифер, за да бъде по-лесно за някого да те вижда.

— Защо?

— Не знам. Сега нищо не знам. Разбира се, най-важното е, че Хун е искала да ме предупреди. Но защо трябва да търся помощ при теб? Какво можеш да сториш ти?

— Нека започна с последното — каза Хъ. — Чайнатаун е особен свят. Колкото и да обикаляте по нашите улици, ще видите само повърхността. Зад твоя Чайнатаун се намира моят Чайнатаун. Там човек може да се скрие, да смени идентичността си, да преживее месеци и години, без някой да узнае кой е. Дори повечето китайци, които живеят тук, да са натурализирани англичани, все пак всички ние се намираме в нашия собствен свят. Мога да ти помогна, като те допусна в моя Чайнатаун, до който иначе никога не би имала достъп.

— Кое е онова, от което трябва да се страхувам?

— Ма Ли не беше съвсем ясна, когато ми писа. Освен това не бива да забравяш, че Ма Ли също е уплашена. Тя не пишеше за това, но аз го усетих.

— Всички се страхуват. А ти?

— Засега не.

Телефонът на Хъ иззвъня. Тя погледна дисплея и се изправи.

— Къде живееш? — попита. — В кой хотел? Трябва да се върна на работа.

— „Сандерсън“.

— Знам къде е. В коя стая?

— 135.

— Може ли да се срещнем утре?

— Защо трябва да чакам толкова дълго?

— Не мога да отсъствам от работа преди това. А тази вечер имам събрание, на което трябва да присъствам.

— Наистина ли?

Хъ пое ръката на Биргита Руслин.

— Да — каза тя. — Една китайска бизнес делегация ще преговаря с няколко големи английски фирми. Ако не съм там, ще ме уволнят.

— Точно сега нямам другиго, към когото мога да се обърна.

— Обади ми се утре преди обяд. Ще опитам да се освободя.

Хъ изчезна навън под дъжда с развяващия се жълт шлифер. Биргита Руслин остана да седи, усещайки огромна умора. Седя дълго, преди да се върне в хотела, който, естествено, не се наричаше „Сандерсън“. Все още не вярваше на Хъ, както не вярваше и на никой друг с азиатски вид.

Вечерта отиде в ресторанта на хотела. Докато приключи с вечерята, дъждът вече бе спрял. Реши да излезе и известно време да поседи на една пейка, на която някога бе седяла с Щафан.

Наблюдаваше хората, които минаваха. Двойка младежи седнаха прегърнати на нейната пейка. После се махнаха и мястото им зае стар човек с вчерашен вестник в ръка, който бе измъкнал от кошче за боклук.

Още веднъж се опита да се свърже с Щафан в морето извън Мадейра, въпреки че знаеше, че е безсмислено.

Забеляза как посетителите на парка все повече намаляват и накрая стана, за да се върне в хотела.

И тогава го видя. Дойде по една от пътеките, точно зад пейката, на която бе седяла. Беше облечен в черно, не можеше да бъде никой друг освен мъжа, когото бе видяла на снимката от камерата за наблюдение на Щуре Хермансон. Вървеше право към нея и в едната ръка държеше нещо, което проблясваше. Тя изкрещя и направи крачка назад. Падна и удари главата си в железния ръб на пейката. Последното, което видя, бе лицето му, сякаш с поглед го бе заснела още веднъж. После потъна в огромна, беззвучна тъмнина.