Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (34)

34

Жената, която се наричаше Хъ, можеше да бъде по-млада сестра на Хун Циу. Биргита Руслин бе поразена от тяхната прилика не само заради гладката прическа, но и заради достойнството й. Тя все още държеше брезовото листо в ръка, когато Биргита Руслин излезе на улицата.

Хъ се представи на отличен английски, така както бе направила и Хун Циу.

— Имам нещо за вас — каза тя. — Стига да не ви безпокоя.

— Работният ми ден свърши.

— Не разбрах всичко от онова, което чух — каза Хъ. — Но видях какво уважение ви засвидетелстваха.

— Преди няколко месеца проследих един процес в Китай. И там съдията беше жена. И тя бе посрещната с голямо уважение.

Биргита Руслин попита Хъ какво би предпочела — кафене или ресторант. Но Хъ посочи най-близкия парк. Седнаха на една пейка. Наблизо вдигаше шум пияна компания от мъже, които Биргита Руслин вече бе срещала. Дори веднъж бе осъдила един от тях за някакво провинение, което не можеше да си спомни. Бяха вечните обитатели на парка. Пияниците по парковете и самотните мъже, които ходят и събират мъртвите листа из църковните дворове, са нещо като пъпа на шведското общество. Махнеш ли ги — какво ще остане? Често си бе мислила за това.

Забеляза, че единият от пияните е тъмнокож. Дори чрез този факт нова Швеция отстояваше своята идентичност. Биргита Руслин се усмихна.

— Пролетта вече настъпи — каза тя.

— Дойдох да ви кажа, че Хун Циу е мъртва.

Биргита Руслин не знаеше какво бе очаквала. Но не и това. Нещо я преряза. Не тъга, а внезапен страх.

— Какво се е случило?

— Загинала е в автомобилна катастрофа по време на пътуване в Африка. Брат й е бил там, но се е спасил. Дори май не е бил в колата. Не знам повече подробности.

Онемяла, Биргита Руслин се взираше в Хъ, премисляше думите, опитваше се да разбере. Цветната пролет изведнъж помръкна.

— Кога стана това?

— Преди няколко месеца.

— В Африка?

— Хун Циу е била член на делегация, посетила Зимбабве. Нашият министър на търговията Къ е бил ръководител на посещението, считано за много важно. Нещастието е станало по време на излет до Мозамбик.

Внезапно двама от пияните мъже започнаха да си крещят, после се сбиха.

— Елате — каза Биргита Руслин и се изправи.

Заведе Хъ в една сладкарница наблизо, където бяха почти единствените посетители. Биргита Руслин помоли момичето зад щанда да намали музиката.

Хъ изпи бутилка минерална вода, Биргита Руслин пи кафе.

— Разказвайте — каза Биргита Руслин. — Подробно, колкото и каквото знаете. През няколкото дни, които прекарах в компанията на Хун Циу, тя някак стана моя приятелка. Но вие коя сте? Кой ви е изпратил от толкова далеч? И преди всичко защо?

Хъ поклати глава.

— Идвам от Лондон. Хун Циу имаше много приятели, които сега тъгуват за нея. Ма Ли, която беше с нея в Африка, ми изпрати печалното известие. И ме помоли да се свържа с вас.

— Ма Ли?

— Друга приятелка на Хун Циу.

— Започнете от началото — каза Биргита Руслин. — Все още ми е трудно да повярвам, че това, което казвате, е истина.

— Така е с всички нас. Но се е случило. Ма Ли ми писа какво е станало.

Биргита Руслин чакаше продължението. Тя изведнъж схвана, че мълчанието също носи някакво послание. Хъ създаваше пространство около тях, затворено пространство.

— Сведенията са разнопосочни — каза Хъ. — Ма Ли описва случилото се така, сякаш онова, което е научила за смъртта на Хун Циу, е подправена истина.

— От кого го е чула?

— От Я Жу, брат й. Според него Хун Циу искала да отиде дълбоко в джунглата, за да види диви животни. Вероятно шофьорът е карал твърде бързо. Колата се преобърнала и Хун Циу загинала моментално. Бензинът изтекъл и колата се подпалила.

Биргита Руслин поклати глава, потръпвайки. Просто не можеше да си представи, че Хун Циу е мъртва, жертва на банална автомобилна катастрофа.

— Няколко дни преди да умре, Хун Циу е имала дълъг разговор с Ма Ли — продължи Хъ. — За какво, не знам, Ма Ли не е човек, който ще злоупотреби с доверието на приятелите си. Но Хун Циу й е дала ясна поръка. Ако нещо й се случи, вие да го узнаете.

— Защо? Аз едва я познавах.

— Не мога да отговоря на това.

— Ма Ли може би е обяснила?

— Хун Циу е пожелала да знаете къде се намирам в Лондон, ако някога имате нужда от помощ.

Биргита Руслин усети как страхът й нараства. Нападат ме на улица в Пекин, помисли тя, Хун Циу става жертва на нещастен случай в Африка. Двете неща някак си приличат.

Посланието я уплаши. Ако някога имаш нужда от помощ, знай, че има една жена в Китай, която се казва Хъ.

— Но аз не разбирам какво говорите. Дошли сте дотук да ме предупредите? Но какво би могло да ми се случи?

— Ма Ли не сподели с мен никакви подробности.

— Но написаното в писмото е било достатъчно, за да пътувате дотук. Знаели сте къде съм, знаели сте как да ме намерите. Какво ви писа Ма Ли?

— Хун Циу й е разказала за шведската съдийка, госпожа Руслин, с която били приятелки от години. Описала неприятния инцидент и полицейското разследване.

— Наистина ли?

— Цитирам писмото. Дума по дума. Освен това Хун Циу говорила за някаква снимка, която сте й показали.

Биргита Руслин настръхна.

— Снимка? Казала ли е още нещо?

— Че бил китаец, за когото сте смятали, че има нещо общо със събития в Швеция.

— И какво е казала за този човек?

— Хун Циу била разтревожена. Имало нещо, което била забелязала.

— Какво?

— Това не знам.

Биргита Руслин седеше тихо. Опитваше се да изтълкува съобщението от Хун Циу. Не можеше да е нищо друго освен предупредителен вик в тишината. Дали Хун Циу е подозирала, че нещо може да й се случи? Или е знаела, че Биргита е изложена на опасност? Дали Хун Циу е разбрала кой е мъжът на фотографията? И в такъв случай защо не й е казала?

Биргита усети нарастващо безпокойство. Хъ седеше мълчаливо и я гледаше в очакване.

— Трябва да ви задам един въпрос. Вие коя сте?

— Живея в Лондон от началото на деветдесетте. Най-напред пристигнах като секретар в посолството. После ме издигнаха за шеф на Англо-китайската търговска камара. Днес съм независим съветник на китайските фирми, които искат да се установят в Англия. И не само там. Включена съм и в работата по един голям изложбен комплекс, който ще се строи извън шведския град Калмар.

— Откъде познавате Хун Циу?

Отговорът изненада Биргита Руслин.

— Роднини сме. Братовчедки. Познаваме се от малки. Макар Хун Циу да беше десет години по-възрастна от мен.

Хун Циу бе казала, че тя и Биргита Руслин са приятелки от години. В това имаше някакво послание. Например че кратката им дружба е била дълбока. Че голямото доверие вече бе станало възможно. Или по-скоро необходимо?

— Какво пишеше в писмото? За мен?

— Хун Циу е искала да бъдете уведомена час по-скоро.

— И друго?

— Както вече казах, трябвало да знаете къде съм, в случай че стане нещо.

— Тук се скъсват всички нишки. Какво да стане?

— Не знам.

Нещо в тона на Хъ накара Биргита Руслин да застане нащрек. Досега Хъ бе говорила откровено. Но сега сякаш нещо премълчаваше. Хъ знае повече, отколкото казва, помисли Биргита.

— Китай е огромна страна — каза тя. — За западния човек е лесно да отъждестви размерите с тайнствеността, да превърне липсата на познания в мистика. Сигурно правя така и аз. По същия начин възприех Хун Циу. Каквото и да ми кажеше, никога не разбирах напълно какво има предвид.

— Китай не е по-тайнствен от коя да е друга страна по света. Западен мит е, че страната ни е неразбираема. Европейците никога не можаха да приемат, че не разбират нашето мислене. Нито че сме направили толкова много открития преди тях. Барутът, компасът, печатането на книги са китайски изобретения. Дори в изкуството да се измерва времето сме били първи. Хиляди години преди вие да въведете механичните часовници, ние сме имали водни и пясъчни. Това никога няма да ни простите. Затова ни наричате непонятни и тайнствени.

— Кога видяхте за последен път Хун Циу?

— Преди четири години. Дойде в Лондон. Прекарахме заедно няколко вечери. Беше през лятото. Разпитваше ме как гледат англичаните на развитието на Китай. Въпросите й бяха настоятелни и проявяваше нетърпение, ако отговорите ми бяха неясни. Иначе искаше да ходи на мачове по крикет.

— Защо?

— Така и не каза. Хун Циу имаше някой доста изненадващи интереси.

Хъ погледна часовника си.

— Трябва да пътувам обратно за Лондон от Копенхаген по-късно днес.

Биргита Руслин се поколеба дали да зададе въпроса, който бавно назряваше в нея.

— Да не би случайно да сте били онази нощ в къщата ми? В кабинета ми?

Хъ, изглежда, не разбра въпроса. Биргита Руслин го повтори. Хъ учудено поклати глава.

— Бях на хотел. Защо трябва да се промъквам като крадец в къщата ви?

— Просто питах. Събудих се от някакъв шум.

— А някой бил ли е там?

— Не знам.

— Нещо липсва ли?

— Стори ми се, че документите ми са разбъркани.

— Не — каза Хъ. — Не съм била там.

— И сте тук сама?

— Никой не знае, че съм заминала за Швеция. Дори мъжът ми и децата ми. Мислят, че съм в Брюксел, закъдето пътувам често.

Хъ извади визитна картичка и я постави пред Биргита Руслин. Там бе пълното й име, Хъ Мей Уан, адресът й и няколко телефонни номера.

— Къде живеете?

— В Чайнатаун. През лятото там е много шумно дори нощем. Но аз все пак искам да живея в този квартал. Един малък Китай насред Лондон.

Биргита Руслин пъхна картичката в чантата си. Изпрати Хъ до гарата и провери дали е взела правилния влак.

— Мъжът ми е влаков кондуктор — каза Биргита Руслин. — А вашият?

— Сервитьор е — каза Хъ. — Затова живеем в Чайнатаун. Сервира в ресторанта на долния етаж.

Биргита Руслин видя влакът за Копенхаген да потъва в своя тунел. Прибра се, приготви си храна и усети колко е уморена. Реши да гледа новините, но заспа пред телевизора веднага щом седна на дивана. Събуди я телефонът. Беше Щафан, който звънеше от Мадейра. Връзката беше лоша. Той бе принуден да вика, за да пробие през шума. Биргита разбра само, че всичко е наред и че прекарват добре. Разговорът рязко прекъсна. Зачака той да се обади пак, но нищо не се случи. Отново седна на дивана. Това, че Хун Циу бе мъртва, беше толкова нереално, че й бе трудно да го приеме. Но още когато Хъ разказваше какво се бе случило, тя изпита чувството, че нещо не е както трябва.

Започна да съжалява, че не зададе повече въпроси на Хъ. Но бе твърде уморена след сложния процес, нямаше сили. А сега вече беше късно. Хъ пътуваше към английския Чайнатаун.

Биргита Руслин запали стеаринова свещ за Хун Циу и затърси по лавиците между картите, докато не намери една на Лондон. Ресторантът беше съвсем до Лестър Скуеър. Някога с Щафан бяха седели там в малкия парк. По-късно често си говореха точно за това пътуване като за рядък и ценен спомен. Легна си рано, на другия ден трябваше да е в съда. Делото срещу жената, пребила майка си, не беше толкова сложно като това с четиримата виетнамци. Но не можеше да си позволи да е изморена, сядайки в съдийския си стол. За да бъде сигурна, че няма да лежи будна, взе половин таблетка за сън, преди да угаси светлината.

Делото се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Обвиняемата внезапно се отметна от предишните си показания и призна обстоятелствата, изложени от прокурора. Защитата също не поднесе някакви изненади, така че процесът приключи бързо. Още в четири без четвърт следобед Биргита Руслин можа да приключи делото и да съобщи датата за произнасяне на присъдата.

Когато влезе в стаята си, вдигна слушалката и набра номера на полицията в Худиксвал. Стори й се, че позна гласа на младата жена, която отговори. Звучеше не толкова нервно и напрегнато като през онзи зимен ден, когато Биргита Руслин бе позвънила.

— Търся Виви Сундберг. Ако е там.

— Току-що я видях да минава. За кого да предам?

— Съдията от Хелсингборг. Това ще е достатъчно.

Виви Сундберг почти веднага се яви на телефона.

— Биргита Руслин. Отдавна не сме се чували.

— Изведнъж реших да се обадя.

— Нови китайци? Нови теории?

Биргита Руслин долови иронията в гласа на Виви Сундберг и за малко да отговори, че може да извади страшно много нови китайци. Но обясни обаждането само с любопитството си.

— Все още вярваме, че е човекът, който за съжаление се самоуби — каза Виви Сундберг. — Но макар да е мъртъв, разследването продължава. Не можем да осъдим мъртвец, но можем да дадем на живите обяснение за случилото се и за причините да се случи.

— Ще успеете ли?

— Рано е да се каже.

— Нови следи?

— Не мога да кажа.

— Други заподозрени няма ли? Други възможни обяснения?

— И за това нищо не мога да кажа. Все още сме в разгара на много сложно разследване.

— Значи мислите, че е бил човекът, когото задържахте? И че наистина е имал мотив да убие деветнайсет души?

— Така изглежда. Мога само да ти кажа, че ползвахме услугите на криминолози, профайлъри, психолози и не на последно място на най-опитните криминални полицаи и експерти в тази страна.

— Убийството на момчето — каза Биргита Руслин, — как си го обяснявате?

— Нямаме обяснение. Но, разбира се, имаме представа как е станало.

— Питам се за едно нещо — каза Биргита Руслин. — Дали някой от убитите не е изглеждал по-важен от останалите?

— Какво искаш да кажеш?

— Някой, подложен на особена жестокост. Или може би убит първи. Или последен?

— Това са въпроси, на които не мога да отговоря.

— Намерихте ли обяснение за червената панделка?

— Не.

— Бях в Китай — каза Биргита Руслин. — И посетих Китайската стена. Нападнаха ме и прекарах цял ден с много строги полицаи.

— Тъй ли? — каза Виви Сундберг. — Нараниха ли те?

— Не, само ме изплашиха. Но чантата, която ми откраднаха, си получих обратно.

— Значи все пак си имала късмет.

— Да — каза Биргита Руслин. — Имах късмет. Благодаря, че ми отдели време.

След края на разговора Биргита Руслин остана седнала в офиса си. Не се съмняваше, че призованите специалисти щяха да реагират, ако бяха открили белези, че разследването е стигнало до задънена улица.

Вечерта се поразходи, после няколко часа прелиства нови брошури за предлагани вина. Записа си няколко червени от Италия, които смяташе да поръча, и изгледа един стар филм по телевизията, който бе гледала заедно с Щафан в началото на връзката им. Джейн Фонда играеше проститутка, цветовете бяха бледи и воднисти, историята странна и Биргита се усмихваше на причудливите дрехи, на високите и вулгарни обувки на платформа, модерни по онова време.

Почти бе заспала, когато телефонът иззвъня. Часовникът на нощната масичка показваше дванайсет без четвърт. Звъненето престана. Ако беше Щафан или някое от децата, щяха да използват мобилния. Отново се позвъни. Тя скочи и вдигна телефона.

— Биргита Руслин? Съжалявам, че звъня толкова късно. Сещаш ли се с кого разговаряш?

Тя позна гласа, но не можа веднага да се сети за лицето. Мъж, възрастен мъж.

— Не, не съвсем.

— Щуре Хермансон.

— Познавам ли те?

— „Познаваш“ е силно казано. Но ти беше в малкия ми хотел „Рай“ в Худиксвал преди няколко месеца.

— Сега си спомних.

— Съжалявам, че звъня толкова късно.

— Вече го каза. Предполагам, че се обаждаш по работа?

— Той се върна.

Щуре Хермансон понижи глас, произнасяйки последните думи.

В същия момент тя разбра какво има предвид.

— Китаецът?

— Точно той.

— Сигурен ли си?

— Пристигна преди малко. Нямаше резервация. Току-що му дадох ключа. Сега е в стаята си. Номер 12, същата както преди.

— Сигурен ли си, че е той?

— Нали имаш записа. Но ми се струва, че е същият човек. Поне използва същото име.

Биргита Руслин трескаво мислеше. Сърцето й удряше тежко в гърдите.

— Има и друго.

— Какво?

— Пита за теб.

Биргита Руслин затаи дъх. Страхът я връхлетя отново.

— Не е възможно.

— Английският ми е лош. В интерес на истината отне ми малко време, преди да се сетя за кого пита. Името прозвуча като „Билгита Луслин“.

— Ти какво отговори?

— Че живееш в Хелсингборг. Изглеждаше изненадан. Мисля, че е смятал, че си от Худиксвал.

— Какво му каза още?

— Дадох му твоя адрес, нали ми го остави и ме помоли да се обадя, ако има нещо. Е, може да се каже, че има.

Биргита Руслин изведнъж усети, че я обхваща паника.

— Направи ми една услуга — каза тя. — Обади ми се, когато излезе. Дори да е посред нощ. Обади ми се.

— Предполагам, че ще искаш да му кажа, че съм се свързал с теб?

— По-добре да не го правиш.

— Дадено. Няма да казвам нищо.

Разговорът свърши. Биргита Руслин бе силно обезпокоена. Хун Циу бе мъртва. Но мъжът с червената панделка се бе завърнал.